Търсене в този блог

12.30.2007

Иля Сургучов. Детството на император Николай ІІ. Семейството

Семейството

Веднъж лампаджията, чието идване очаквахме тайничко с нетърпение, влезе в обичайното време със своите обичайни машинарии в игралната стая. Макар че мама не беше с нас и от кой знае каква тайнственост нямаше нужда – все пак ние с Ники си показахме един на друг пръстите в онази комбинация, която означаваше “трябва да идем при лампаджията”.

Тананикайки си изкуствена песничка “та-ра-ра-ра-а” и кой знае защо гледайки в тавана, с ръце отзад аз, все едно, че нищо не е станало, се промъквам покрай стената в игралната. И по същия начин, запял песен собствено производство без определена мелодия, Ники ме последва. Жорж беше опасно да го вземаме: от неопитност или лудория ще вземе да се раздрънка – и тогава прощавай най-сладка от всички тайни, която украсява живота! Но от наблюдателния взор на Жорж беше трудно да се измъкне човек. Той отначало се направи, че нищо не разбира от нашите демарши и на нищо не би обърнал ни най-малко внимание, но като изчака известно време, нахълта при нас по следите ни и ни свари на местопрестъплението.

Лампаджията, който също тайнствено се оглеждаше и гледаше да застане по-далеч от прозореца, измъкна из пазвата си някаква хартия, възсладко и непонятно миришеща и завита на руло и пак тайнствено я разгърна. Хартията не се поддаваше и краищата пак се нагъваха на руло. Лампаджията започна да я навива на обратната страна и при тази манипулация се мярна нещо нарисувано. Жоржик успя да проследи нарисуваното и това моментално предизвика у него силно вълнение.

- Калтинка! – възторжено прошепна той.

- Не калтинка, а картинка, – сърдито го поправи Ники, недоволен от това, че Жорж се появи в игралната.

- Калтинка! – продължаваше да настоява на своето Жоржик. Това беше ксилография с доста голям размер, която изобразяваше в медальони героите на руско-турската война. Лампаджията, като прокарваше по лъскавата повърхност на ксилографията твърдия си нокът, ни представи шепнешком всички герои-генерали и ние кой знае защо запомнихме най-вече Радецки и Гурко (Жоржик, предизвиквайки нашето патриотично възмущение, казваше: “турчо”). Пак тук бяха и портретите на турските пълководци във фесове, и най-интересен беше Осман-паша. Жоржик зяпна с уста и прошепна:

- Искам такава.

- Каква “такава”? – сърдито попита Ники.

- Такава… Шапчица…

- Е-е, - каза лампаджията, - който вярва в Бога – на него не може.

В средата в различен от другите голям медальон беше нарисуван дядото със сини мустаци и това доведе Великите Князе до състояние на небивала гордост:

- Всичките са със сиви или бели мустаци, а на дядо са сини.

- Не, - бавно обръщайки си езика, каза Жоржик, - на дядо не са сини…

- Как да не са сини? – сърдеше се Ники. – А това какво е? Разбира се, че са сини.

- Не, на дядо са сиво-кафяво-малинови, - отговори Жоржик. И досега не мога да разбера откъде и как, по какви неведоми пътища в затворническата главичка на малкия Жоржик е могла да се вмъкне тази простонародна насмешлива фраза? Къде я е дочул и как? Повтарям още веднъж, че по остротата на своята наблюдателност Великите Князе далеч ме изпреварваха.

- Аз също ще имам сини мустаци, - каза Ники и от носа си прекара с ръка до ухото, показвайки големината на бъдещите мустаци.

Лампаджията, с все същата непреставаща тайнственост ни остави картинката с генералите и ние с трепетно сърце разбрахме, че нашите съкровища са се увеличили.

Но как и къде да я скрием от чужди погледи? Предложих да я заровим в градината заедно с договора, но Ники не се съгласи и каза:

- Ама как така в градината? Ами ако през нощта ни се прииска да я погледаме?

И с рядко срещана у децата изобретателност (чак сега го разбирам) предложи въобще да не я крием, а да я сложим небрежно сред играчките, както най-обикновена вещ.

- Мама ще забележи! – казах аз уплашено.

- А пък аз ти казвам, че няма да забележи, - отговори Ники и се оказа прав. На картинката никой никога не обърна внимание.

И ето, че веднъж в Аничковия дворец пристигна дядото Император Александър Втори да навести своите внуци. Боже! Какъв дядо беше това и какво щастие беше да имаш такъв дядо!

Първо, от него миришеше очарователно както от цветче. Той беше весел и не беше надут. В очите му ти се искаше да гледаш вечно. В тези очи се криеше такава усмивка, за която може човек да си даде живота. И как умееше да играе този мил дядо, и какъв майстор беше да измисля най-забавните неща! Той играеше на криеница и се пъхаше под кревата. Той заставаше на четири крака и беше кон, а Жоржик – ездач, и конят викаше:

- Дръж се по-здраво, че ще те катурна!

След това сядаше на стола, дръпваше настрани лампата, започваше някак особено да си движи пръстите и по стената започваха да тичат ту заек, ту гърбав монах. Ние гледахме със зяпнали уста и не дишахме. Дядото започваше да ни учи как да поставяме пръстите, но не успявахме да го направим, той изтриваше потта от челото си и казваше:

- Добре, хайде после, някой друг път… Като поотраснете.

Той беше щастлив с децата този дядо, някак особено и смешно умееше да ни гъделичка зад ушите и подхвърляше малката Ксения едва ли не до тавана и тя, падайки в ръцете му, някак вкусно хлипаше, смееше се и викаше:

- Още, още!

Императорът в изнемога се просваше върху креслото като след танци, с широк замах си вееше с кърпичката, а после пак събираше сили и търсеше ръкавиците си. Все едно, че сега са тук пред мен, така ги виждам тези ослепително бели, просторни ръкавици. Императорът пъхаше два пръста в ръкавицата и ръкавицата започваше с тъничко гласче да говори:

- А защо Жоржик има връхче на темето? А защо Ксенюшка има червено носле?

И изведнъж се приближава към него Жоржик, промушва се между колената му и пита:

- Защо, дядо, днес нямаш сини мустаци? Вкъщи ли ги остави?

Дядото изведнъж се втрещи и попита:

- Какви сини мустаци? Какви ги измисляш, братле?

- Ти днес други мустаци ли си си сложил? – лепна се за него Жоржик. – Омръзнаха ли ти сините! Ако са ти омръзнали, подари ми ги. На мене много ми харесват сините мустаци. Ще приличам на тебе.

Императорът няколко мига гледа с изумление внука си.

- Нищо не разбирам, братле. Какви ги дрънкаш?

- Питам те къде са твоите сини мустаци? – продължаваше напевно Жоржик, въртейки ту копчето му, ту акселбанта.

- Ама, приятелю, аз никога не съм имал сини мустаци, - каза Императорът.

- Не, имал си, - упорстваше Жоржик. – Аз ги видях.

- Къде си ги видял?

- Видях ги.

- Измисляш си, братле. На сън ли си ги виждал?

- Не, не на сън. На картинка.

На нас с Ники ни прималя и си показахме един на друг пръстите във възможно най-сложната комбинация, което означаваше: свършено е с нас.

- На каква картинка?

- На една много хубава картинка. Искаш ли да ти я покажа?

- Ами да, моля ти се, приятелю, ще ми е много любопитно.

Жоржик без да ни погледне, бавно тръгна към игралната стая. Ники отново помръдна с пръсти, сви средния, значи: свършено е с нас!

А от игралната стая вече се показа Жоржик със заветната картинка. Всички притихнаха, застанаха на щрек. Аз погледнах мама и видях, че е по-бледа и от мъртвец.

Жоржик бавно и тромаво разгръщаше картинката. Императорът му помогна, като я опъна по диагонал. Разгърнаха я и тържествуващият Жоржик каза, посочвайки с пръстче:

- Виждаш ли? Сини са.

Императорът внимателно погледна и сериозно отговори:

- Прав си. Сини са. Господа! Саша! виж. Мустаците действително са с небесен цвят.

- Ха-ха-ха! Ама това въобще какво е?

- Това са генерали, - храбро се изтъпани Ники. – Всичките ги знаем. Можете да ни питате.

- Е, този кой е?

И Ники рапортува:

- Това е Негово Императорско Височество, Великият Княз, Наследникът Цесаревич Александър Александрович.

- Нашият татко, - изтъпани се и Жоржик.

- А това? – изпитваше ги учуденият Император.

- Това е Осман-паша. Дядо! Купи ми, моля те, такава шапчица. Много искам.

- Не може! – отговори строго Ники. – Вярата не позволява.

- Правилно. Два пъти “отлично”, - каза Императорът, още по-учуден и като се обърна към учудения си син, каза:

- Ама те са ти направо чудесни!...

Аз тържествуващо погледнах мама и с голямо удивление видях, че тя някак странно гълта въздуха с уста. Горката маминка! Тези наши номера й струваха една страшна болест на черния дроб, която в крайна сметка я вкара напълно преждевременно в гроба.

- Но това е чудесно!

И като разбрахме, че нашите дела имат успех, ние в надпревара започнахме да разказваме за лампаджията. И Императорът с умиление каза:

- Бас държа, че това е татков войник.

И тогава, забравяйки за нас, възрастните започнаха да си говорят много оживено, и дядото, размахвайки леката си като пух кърпичка, започна живо да държи реч:

- Най-добрите учители на децата, най-талантливите, винаги са били татковите войници, да, господа! Не мъдруваха и без каквато и да е специална подготовка, учеха по буквара, а как учеха! Браво на войника! Предайте му моята благодарност! Един такъв войник лично през сълзи ми каза веднъж: където и да вдигнат руския флаг, там той никога вече не се сваля. Ами Ломоносов?

Мама не знаеше какво да прави и за какво да се хване. Ние изведнъж престанахме да бъдем център на внимание и Жоржик се докопа до дядовите ръкавици, от които така възхитително миришеше – като от цветче. Жоржик се приближи до дядо си и каза:

- Дядо, подари ми тези ръкавици.

Дядото не чу въпроса, машинално придърпа Жоржик към себе си и го сложи на скута си. Жоржик с гордост ни погледна и целият потъна в съзерцание на ръкавиците.

И ето, че сега, след толкова много време, виждам сякаш е на една ръка разстояние тази възхитителна сцена: великият Руски Император и малкото хубавичко момче, уютно настанило се в скута му. Императорът не му обръща никакво внимание, продължава своя жив и явно интересен разговор, а Жоржик се надига към лицето му и косъмче по косъмче се рови из силно посивелите му мустаци. И когато Императорът го заболи, бутва ръката на Жоржик, а онзи поизчака малко и пак си подхваща своето.

Какво семейство! И защо аз нямам такъв дядо? И въобще, защо така не ми върви? Нямам нито дядо, нито баща - само мама. Аз се приближавам към нея, искам да се гушна и усещам как тя цялата трепери от главата до петите.


Иля Сургучов. Детството на император Николай ІІ. Пасха в Аничковия дворец

Пасха в Аничковия дворец

През годините 1876, 1877, 1878 и 1879 – всички предмети, започвайки от четенето и писането, преподаваше само майка ми по програмата за постъпване в средните учебни заведения. Когато тази програма беше изпълнена и за по-нататъшните занимания беше избран ген. Данилович, беше поканена специална комисия, която изпита Великия Княз. Изпитът мина блестящо (за него ще разкажа по-късно) и резултатите бяха доложени на Августейшите Родители и на новия възпитател ген. Данилович. А на генерал Данилович беше предложено да покани преподаватели по свое усмотрение – тогава бяха поканени господата Коробкин (по математика), Докучаев (руски език), протопрезвитер Бажанов (Закон Божий) и забравих фамилията на преподавателя по география и история. Много по-късно бяха поканени преподавателите: по френски език – мосю Дюпере и немецът Лакоста.

След завършването на своята трудна и отговорна работа мама получи от Августейшите Родители голяма брилянтова брошка с преплетените инициали “АМ” и датата 1876-1879. Това й беше дадено при напускането на двореца и това беше най-разкошната брошка, но и преди, след всяка учебна година Родителите също подаряваха на мама брилянтови брошки, но по-скромни и обезателно с техните инициали. Къде ли са сега тези царски брошки, които някога се пазеха като семейни реликви?

Сега трябва да си спомня и да разкажа как Аничковият дворец посрещаше Светата Пасха.

Страстната Седмица беше постна седмица – постна, разбира се, относително. Продължаваха да поднасят на масата масло, мляко и яйца, но месо от четвъртъка вече не се полагаше. На Разпети петък от Императорския порцеланов завод се докарваше цяла камара прелестни порцеланови яйца с различни размери. Големите яйца, вероятно много скъпи, получаваха лицата, близки до Августейшото Семейство. По-малките размери се полагаха на персонала, обслужващ двореца. Започвайки от Велики четвъртък, църковните служби се отслужваха както навсякъде, тоест вечерта – дванадесетте Евангелия, на които ние, децата, не стояхме докрая: Родителите ги слушаха целите. За отвеждането на децата от църквата разрешение от Родителите винаги искаше мама, и ние, да си призная, се радвахме, когато тя отиваше зад завеската. (Царското Семейство беше отделено от останалите молещи се със специална кадифена завеса близо до десния клирос. А в църквата достъпът беше свободен за всички служещи в двореца.) В петък се изнасяше плащаницата и ние обезателно присъствахме. Чинът на изнасянето, тържествен и скръбен, поразяваше въображението на Ники, той за през целия ден ставаше скръбен и потиснат и все караше мама да разказва как злите първосвещеници изтезавали до смърт добрия Спасител. Очичките му се пълнеха със сълзи, той често казваше, свивайки юмруци: “Ех, не съм бил там тогава, иначе щяха да видят те!” И през нощта, когато оставахме сами в спалнята, ние тримата заедно изработвахме планове за спасението на Христа. Ники най-много ненавиждаше Пилат, който е можел да Го спаси и не Го е спасил.

Помня, че веднъж вече бях задрямал, когато до моето легло се приближи Ники и като плачеше, със скръбен глас каза:

- Жал ми е, жал ми е за Младенеца. Защо така болно са Му направили?

Припна и Жоржик и пак с въпрос:

- Наиштина, защо?

И досега не мога да забравя неговите големи възбудени очи. Времето до възкресението децата преживяваха необичайно напрегнато. През цялото време досаждаха на мама с въпроси:

- Младенецът вече жив ли е, Диди? Хайде, Диди, кажете, че вече е жив. Той вече мърда ли в своето гробче?

- Не, не. Той още е мъртъв, Младенецът.

И Ники започваше капризно да мрънка:

- Диди… Не искам да е мъртъв. Искам да е жив…

- Ами почакай. Свещеникът ще отвори капака на гроба, ще запее “Христос воскресе”, - ето тогава ще възкръсне Младенецът…

- И расточатся врази Его? – щателно изговаряше Ники непонятните, но твърдо заучени слова.

- И расточатся врази Его, - потвърждаваше мама.

- Искам свещеникът сега да каже “Христос воскресе”… Да не мислите, че там в гроба му е добре? Искам свещеникът сега да каже… - каканижеше капризно Ники, нацупил устни.

- А това не може така. Свещеникът няма да те послуша.

- А ако татко му каже? Той е Велик Княз.

- И Великия Княз няма да послуша.

Ники се замисляше и като правеше дълга пауза, плахо питаше:

- А дядо ще послуша ли?

- Първо, дядо няма да заповяда такова нещо.

- А ако аз го помоля?

- И тебе дядо ти няма да те послуша.

- Но нали съм му любимият внук? Той сам го е казвал.

- Не, аз съм му любимият внук, - изневиделица нацупен казваше басово Жоржик. – На мене също ми го е казвал.

Ники моментално се смиряваше – той никога за нищо не противоречеше на Жоржик. И едва след доста дълга пауза казваше замислен:

- Като дойде дядо, ще го попитаме.

А в действителност любимка на Император Александър Втори беше малката Ксения. Когато идваше в двореца, Императорът не я пускаше да слезе от скута му, играеше си с нея, дундуркаше я и я наричаше “моята червеноноса красавица”.

Въпреки всички недостатъци на възпитанието, прекалено откъснато от земята, сега от висотата на времето го виждам добре, въпреки откъснатостта от живия живот, децата си оставаха деца и нищо детско не им беше чуждо. Бяха докарвани най-интересните, най-скъпоценните играчки, направени в Русия и зад граница, но всичко това занимаваше вниманието им само в първия момент. Друга работа си е да построиш от пясък къщичка за дядо или от сняг да направиш крепост за защита на Русия – това беше свое си, това беше скъпоценно. Всеки ден през лятото се сервираше сладолед, направен по скъпоценни рецепти. Той се ползваше с успех, но какво беше той в сравнение с онзи сладолед, който ние сами си правехме от пясък и вода? Продавач на този сладолед, за наша черна завист, винаги беше Жоржик. Той имаше някаква лъжица, направена от счупена бутилка, и тази лъжица, наше производство, се пазеше под заветното дърво в градината и беше произнесена страшна клетва на никого, дори на дядо, да не се издава нейното местопребиваване.

И затова когато казах, че отивам сега в мамината квартира, където Анушка боядисва яйца, впечатлението беше като гръм от ясно небе!

Какво е туй нещо: да боядисваш яйца? Ама как така: да боядисваш яйца? Нима може да се боядисват яйца? И в сравнение с това любопитство какво струваха всичките писани яйца, изработени в Императорския завод?

Да се измъкнеш от царските стаи не е толкова лесно и за това ни беше нужен целият опит от приснопаметната Псковска улица, за да поемем тази сложна и трудно осъществима експедиция. Трябваше най-вече да се преодолее бдителността на мама. За наша радост, чрез пратеник я извика при себе си М. П. Флотова на четвъртия етаж. И още не беше успяло да изскърца докрай въжето на асансьора, когато ние, цялата компания, се промъкнахме в заветния коридор, като срещнахме по пътя само Чукувер, който носеше някакви пакети в стаята си и не ни обърна ни най-малко внимание.

Анушка правеше някаква особено трайна боя от лукова отвара, която разреждаше в глинена паничка. Цялата мамина квартира така миришеше на лук, че Ники дори се осведоми:

- Какво ми щипе така в очите?

Но когато видя как обикновеното бяло яйце, пуснато в паничката, става отначало кафяво, а след това червено, неговото учудване нямаше граници. Анушка, добрата душа, благоволи да откликне на нашите молби, засука и на трима ни ръкавите, покри ни гърдите на всеки от нас с някакви стари престилки и ни научи на изкуството да боядисваме. И когато изуменият Ники видя как пуснатото от него яйце в паничката се оцвети, той почервеня от радост и изумление и възкликна:

- Това ще го подаря на маминка!

А майка ми се върнала от Мария Петровна, видяла, че ни няма, ужасно се изплашила. Втурнала се към градината – няма ни. В кухнята – и там ни няма. Вдигнали цялата прислуга накрак, настанала шумотевица, суматоха, и тогава Чукувер ни измъкна всички от кашата. Намериха ни, но в какъв вид! И тогава и двамата Велики Князе оказаха бурна съпротива – за нищо на света не искаха да си отиват от кухнята на Анушка – Жоржик дори риташе с крака. Разбира се, аз, като инициатор, отнесох най-много от всички. Анушка също го отнесе, ама тя се озъби:

- И какво като са царчета? Децата са си деца. Всекиму е драго.

Грабвайки в ръце плодовете на своето изкуство, ние под стража с невероятно измазани ръце вървяхме към своето крило. Мама вземаше валерианови капки, услужливо поднесени от целителя Чукувер. А за нас целият свят изчезна. Важно беше да се донесат цели и без да се смачкат яйчицата, предназначени за мама, за татко, за дядо.

Започнаха за ни мият ръцете, донесоха пясък, но боята така и не се отми чак до Томина неделя.

Когато всички се целуваха и прегръщаха трикратно, поздравявайки се с Пасха, бащата на Ники изведнъж подуши наоколо и попита:

- Ти, братле, защо така миришеш на лук, а?

И тогава забеляза неотмитите му ръце.

- Жорж, я да те видя и тебе! И тебе, Володя!

Помириса всички ни. Всички воняхме на лук.

- Какво става?

Мама през сълзи обясни за произшествието. Александър Александрович се разсмя така, че го чу целият дворец.

- Значи станахте бояджии? Браво! А къде са вашите произведения?

Ние хукнахме към спалнята и донесохме вързопчетата си.

- Ето това е за татко, това – за мама, това – на дядо.

Александър Александрович разпери ръце.

- Браво! Това се казва юнаци! Имате от мене похвала. По-добре от всякакъв завод. Кой ви научи?

- Анушка.

- Шал за Анушка! И петдесет рубли в пари. А на вас по двадесет копейки. Колко години вече живея на тоя свят и досега не знаех, че от лук може да се прави боя!

И няколко минути след като той си тръгна, на нас ни донесоха по една новичка монета от двадесет копейки.


12.29.2007

М. К. Дитерихс. Убийството на Царското Семейство и членовете на Дома Романови в Урал. Предисловие

Предисловие

Кошмарно лято преживя населението на Европейска Русия през 1918 година. Насилие, разстрели, масови зверски убийства, кървав терор царяха повсеместно и заливаха с кръв обширни райони от територията на царството на “петолъчната” звезда на съветската власт. Тази власт в своята жестокост и кръвожадност, изглежда, нямаше граници, не правеше никаква разлика: на нейното насилие и угнетение бяха подложени всички класи, всички съсловия, всички възрасти и полове; бяха разстрелвани старци, разстрелваха се юноши, насилваха се жени, трошаха се главите на деца; изтребваха се буржоата, изтребваха и се и разни нежелателни за съветската власт политически и обществени дейци, но се изтребваха масово, с целите семейства дори и най-обикновените граждани, селяни и работници, за чиито представители се представяха болшевишките главатари.

Тези ужаси, тези потоци кръв, залели градовете и селата на нашата нещастна родина, съвпаднаха с онова време, когато в Централна Русия, в Москва, силно бе разклатено положението на ръководителите на централната съветска власт и съвкупността на външните и вътрешните обстоятелства предвещаваха на Ленин и Бронщайн-Троцки възможно настъпване на края на техните експерименти и царствуване в Русия.

От изток се приближаваха към Волга и Урал Сибирските и Чехословашките войски; от север се надигаше заплахата от руско-английския фронт; на юг се надигнаха оренбуржците, уралците, кубанците, терците и донците и се събираха доброволците на генерал Алексеев и Корнилов. Разочаровано от резултатите на Бресткия договор германското военно командване отново премина към военни действия и победоносните по онова време в Европа германски войски възобновиха настъплението си от северозапад, а в Украйна бе утвърдена със силата на щиковете хетманската власт на генерал Скоропадски.

Вътрешното състояние на страната беше не по-малко заплашително: национализацията, насилствените реквизиции, контрибуциите и просто безсрамният и безцеремонен грабеж на жито, добитък, продоволствие, стоки, ценности и имущество от страна на съветското управление и организации събудиха общия ропот и недоволство на народните маси. Надигнаха се макар и частични, но многобройни въстания на “зелените банди”, появиха се въстанически движения на другородци, навсякъде бродеха шайки от отчаяни и дръзки партизани, нарушавайки движението на транспорта, превоза към центровете на награбеното в селата продоволствие и изработеното в заводите гориво и по този начин само влошаваха положението и настроенията сред населението в самите столици. Общото възмущение нарастваше и работещите в нелегалност опозиционни политически Партии от всички платформи и направления получиха възможност да се готвят за сериозни стъпки в своята идейна борба против узурпаторите на властта и насилниците на народа.

От друга страна, немската политика, както външната, така и вътрешната, която беше попаднала под влиянието на лекомислени генерали, имащи подкрепата на армията и сляпо играещи по гайдата на шовинистичната класа, започваше да притиска своите пешки в Москва, Ленин и Бронщайн, като изискваше от тях изпълнение на икономическите условия на договора, сключен с тях от Людендорф и Хофман и щедро платен със злато от Германската имперска банка. Изглежда, в Москва настъпваше онзи момент, когато немското военно командване чрез устата на Мирбах се канеше да каже на главатарите на своята политическа армия, докарани в Смолни институт от Швейцария в пломбиран вагон: “Стига! вие изпълнихте това, за което ви беше платено: вие посяхте, а сега ние сами ще пожънем.” И тъй като “докараните главатари” хич не искаха да споделят вижданията на немското командване за самите себе си, към вътрешната борба с народните въстания, към борбата със своите вътрешни и външни политически противници заплашваше да се присъедини още и вътрешната война с немците, които все още се смятаха за господари на положението и свободно се разпореждаха със съдбата на купените роби.

Погледнато общо, положението на тарторите на всяческите “Цикове”, “Комове”, “Чекове” и други безбройни условни организации от царството на петолъчната звезда беше близко до безнадеждното. На техните тайни съвещания Ленин се изказвал достатъчно ясно: “Време е да се махаме.” С него били солидарни и неговите последователи от руснаците. У тях все още не беше преодолян провалът на юлските им прояви от 1917 година, с тази разлика, че тогава те не успяха да достигнат до властта и за известна част от народните маси бяха съхранили ореола на своите лъжливи лозунги, а сега цялото население в достатъчна степен усети върху си същността на тяхната власт и те разбираха, че, естествено, няма да им се удаде така лесно да излязат от положението, както се измъкнаха тогава. Затова в своята върховна дейност Ленин беше готов да прави всевъзможни отстъпки спрямо изискванията на момента, да смекчи общия режим, да сътрудничи с буржоата-специалисти, да еволюира в комунистическите принципи – с една дума, да направи всичко, което би могло да доведе до по-благоприятно разрешение на въпроса за личното му спасение или всичко, от което впоследствие би могло лесно да се отрече, като го обясни като ловка политическа маневра.

Но именно в това критично време Бронщайн-Троцки се изяви като противник на Ленин и на неговата отстъпчивост. Заедно със своите привърженици, извергите на своето племе, които представляваха не по-малко от три-четвърти от всичките висши административни органи на съветската власт, подкрепени от интернационални и наказателни бандитски отряди, Бронщайн твърдо и категорично се изказа против всякакви отстъпки и облекчения. Неговите речи от това време на събранията на комунистическата партия и заседанията на ЦИК бълват отровни насмешки към становищата на Ленин и целият им смисъл се свежда до това, че нито стъпка назад при никакви обстоятелства не трябва да се прави, а отговор на текущия момент от тяхна страна трябва да бъде: безпощаден терор, огън, меч и изтезания. Във временните неуспехи, в създалото се катастрофално положение Бронщайн съвсем не беше склонен да вижда окончателния провал на своята власт и ако сега по някакви причини тя се клатеше, той явно имаше предвид преди всичко да използва времето на своето властване за подготовка и обезпечаването на победата в бъдеще. Властта си и подготовката за окончателната победа той разбираше, естествено, така, като те произтичаха от естеството на натурата и мирогледа на Бронщайн, а не на Ленин.

Ето в тази идея за подготовка на положението за бъдеща победа, във връзка с цялата създала се обстановка, струва ми се, се заключаваха преди всичко причините за онези масови, невероятни по своето зверство, с явни следи от крайна жестокост убийства, които бяха извършени от съветските дейци през лятото на 1918 година и се превърнаха в историята на Русия и на целия свят в епоха на тотален кървав кошмар. Не трябва да се забравя, не трябва да си затваряме очите за това, че на специално гонение и жестокост именно през този период бе подложен православният, духовният свят на Русия: църквата бе национализирана; храмовете се превръщаха в помещения за митинги; иконите бяха обложени с данък, преподаването на Закон Божий в училище – забранено, а родителите бяха преследвани за това, че учат на молитви децата си у дома; със светините кощунствено се гавреха, обредите се осмиваха и основите на християнския духовен мироглед се отхвърляха в печата и на многобройните митинги. Това не са фрази, не са голословни обвинения; желаещите могат да намерят документално потвърждение на тези обвинения в обширния труд на международната комисия, създадена в Омск през януари 1919 година, която проведе подробно разследване в Перм и уездите (административна единица в дореволюционна Русия – Бел. прев.) на Пермска губерния след изгонването на болшевиките от нейните предели. Стотици лица с духовно звание, монаси, монахини бяха разстреляни от агентите на Бронщайн, удушени и удавени в дупки в леда на река Кама. Сред загиналите са: Архиепископите: Гермоген, Андроник и Василий, Епископите: Феофаний и Матвей, Архимандритите: Матвей и Варлаам, Протоиереите: Пянков, Сабуров, Стамбиков, Кисельов, Преображенский, Конюхов, Будрин, Белтюков и Яхонтов, Свещениците: Шерокинский, Горяев, Белозьоров, Соколов, Калашников, Плотнев, Ершов, Савьолов, Вяткин, Бояршинов, Якимов, Посохин, Наумов, Конюхов, Каманин, Попов, Юганов, Аристов, Малиновский, Накаряков, Онянов, Макетов, Кузнецов, Белов, Осетров, Рождественский, Швецов, Антипин, Мациевский, Алексеев, Луканин, Никифоров, Колчин, Орлов, Денисов, Лавров, Анишкин, Шестаков, Решотников и Тарасов, Иеромонасите: Вячеслав, Сергий, Иосиф и Иоан, Дяконите: Кашин, Воскресенский, Ипатов, Смирнов и Решотников, Иеродяконите: Висарион, Михей, Евфимий (имената са транскрибирани според руското им звучене – Бел. прев.) – и това само в Пермска епархия. А колко още ще се открият впоследствие в другите райони и епархии.

Разкажете на който и да е нравствен човек от което и да е вероизповедание за тези гонения срещу Православната Църква, покажете му списъка на изредените по-горе жертви, паднали заради изповядването на православните догмати, и го попитайте що за борба е отнела живота на толкова служители на Църквата?

Мисля, че без да се колебае, честният човек ще отговори: религиозната борба.

Съветската власт, приемайки лозунгите на Бронщайн, поемайки курс за подготовка на положението за бъдещата победа, добре съзнаваше, че един от устоите на руските народни маси е нейната Православна Църква, нейната преданост към Християнското учение и дълбоката, историческа любов и привързаност към своята религия. Като маса необразована, руският народ е способен понякога под влияние на случайни обстоятелства да губи критериите за добро и нравственост и да пада в невероятната бездна на саморазрушението и оплюването на своята истинска същност. Обаче такова падане в миналото винаги е било сравнително кратковременно и мъничък тласък, тласък именно от духовен характер, бързо го е изваждал от бездната и го е извеждал нравствено очистен отново на арената на християнския живот.

Да се разклатят именно тези устои, да се предотврати в най-близко бъдеще духовното пробуждане – ето идеите, които ръководеха съветските главатари в провеждането на плана им за осигуряване на бъдещата победа.

И в поредицата от злодейства, извършени през този период от болшевиките за постигането на посочената цел, особено безподобни по своето зверство и крайна жестокост, изпълнени с велико значение, характер и смисъл за бъдещата история на руския народ, са убийствата през това кошмарно лято:

1. В Екатеринбург: на бившия Император Николай Александрович, Императрицата Александра Фьодоровна, бившия Наследник Цесаревич Алексей Николаевич, Великата Княжна Олга Николаевна, Великата Княжна Татяна Николаевна, Великата Княжна Мария Николаевна, Великата Княжна Анастасия Николаевна.

2. В Алапаевск: на Великата Княгиня Елизавета Фьодоровна, на Великия Княз Сергей Михайлович, Княз Иоан Константинович, Княз Константин Константинович, Княз Игор Константинович, Граф Владимир Палей (сина на В. К. Павел Александрович).

3. В Перм: на Великия Княз Михаил Александрович и други, за които до нас още не са достигнали сведения.

Заедно със споменатите Членове на Дома Романови бяха убити от болшевиките избрани хора измежду най-близките Им лица от тяхната свита, останали до край верни на дълга си. Така загинаха: фройлината графиня Анастасия Василиевна Гендрикова, хофлектрисата Екатерина Адолфовна Шнейдер, генерал-адютантът Иля Леонидович Татищев, хофмаршалът княз Василий Александрович Долгоруков, секретарят Джонсън, камериерката Анна Степановна Демидова, сестра Варвара, управителят Пьотър Фьодорович Ремез, възпитателят Клементий Григориевич Нагорний, камердинерът Иван Дмитриевич Седньов, камердинерът Алексей Егорович Труп, готвачът Иван Михайлович Харитонов, камердинерът Василий Фьодорович Челишев и, вероятно, много други, за които също така до нас още не са достигнали сведения.

От всичките изброени злодеяния само убийството на бившия Император беше обявено официално от съветските власти, при това този акт беше представен на обществото като народна екзекуция, извършена над “коронования палач” според присъдата на Уралския областен совдеп (съвет на работническите и селските депутатите – Бел. прев.). А за останалите извършени злодеяния съветските власти не само, че премълчаха и ги скриха от народа, но се постараха да ги прикрият с лъжливи заявления и инсценировки на бягства и похищения. Така например, по отношение на Членовете на Царското Семейство беше обявено, че “жената и синът” са изпратени на сигурно място, а за Великите Княжни изобщо не се споменаваше нищо. Когато почти след година убийството излезе наяве, съветските главатари го използваха за провокиране на своите политически сътрудници в Москва, левите социалисти-революционери, и инсценираха цял процес, стремейки се да представят работата като опит на левите есери да дискредитират съветската власт. Като обвиняеми бяха привлечени някои си Яхонтов, Грузинов и Малютин – членове на Екатеринбургския совдеп, Мария Апроскина и Елисавета Миронова, и 9 красноармейци. Всички тези лица бяха признати за виновни, осъдени на разстрел и разстреляни.

Категорично твърдя, че изброените горе лица не са участвали в разстрела на Царското Семейство.

По отношение на убитите в Алапаевск - Великата Княгиня, Великия Княз, Князете и останалите лица, държани под арест в Наполното училище, – съветските власти заявиха, че всички те са похитени от някаква белогвардейска банда, която нападнала охраната. За да накарат околното население да повярва на тази измислица, болшевиките, вече след извършване на убийството, разиграли провокационно сражение с мним противник, а за по-голяма убедителност застреляли задържания в ареста за пиянство селяк и като примъкнали тялото му до училището, го представили за трупа на един от убитите от тях белогвардейци.

Същият провокационен слух за похищение от белогвардейците беше пуснат от болшевиките и по отношение на Великия Княз Михаил Александрович; а в действителност Той е бил отведен и убит от трима членове на Мотовилихинската чрезвичайка (ЧК – извънредната комисия за борба с контрареволюцията, саботажа и спекулата – Бел. прев.).

Всичко това показва, че на убийството на Августейшото Семейство и Членовете на Дома Романови съветските власти придаваха извънредно важно значение в подготовката на своята бъдеща победа, но от друга страна още тогава се бояха от народа и усилено пускаха слухове сред него, че Царското Семейство е откарано в Германия. Народът и сега на много места не вярва в разстрела на бившия Император и из Русия се носи легенда за това, как Той се крие, преоблечен като обикновен селянин, в селата из Сибир и ще се появи отново на своя трон, когато народът очисти Русия от генералите и буржоата, които Го свалиха от престола. “Тогава, - казва селякът, - ще има Цар и народ и между тях няма да има никого.” И ето от този устой на руския народ, устой, създаден от самия народ в неговата битова идеология, Бронщайн и Ленин се страхуват не по-малко от религиозния устой. Народът достига да правдата повече инстинктивно; умствените разсъждения за масите са все още недостъпни. И след свалянето на Царя народът чувства, че правотата не е на страната на онези, които свалиха Царя от престола и които след Него започнаха да управляват света.

Ето защо главатарите на съветската власт така старателно крият, че убийството на Царя и Царското Семейство беше извършено по тяхна заповед.

От наша страна официално Правителствено съобщение за убийството на Августейшото Семейство и другите членове на Дома Романови от болшевиките до този момент не е направено. Вероятно, ще мине още доста време, докато бъдещата национална руска власт, основавайки се на резултатите от следственото производство, ще може да оповести на света за небивалата трагедия, разиграла се през лятото на 1918 година в Урал, и особено за кошмарното злодеяние, извършено от Бронщайн, Ленин, Янкел Свердлов и Исаак Голощокин в Екатеринбург, в дома на Ипатиев, през нощта на 16 срещу 17 юли по нов стил.

Появилите се в нашия печат по различно време частни съобщения, бележки, статии и дори отделни книги говореха за съдбата, постигнала Членовете на Царското Семейство и другите членове на Дома Романови изключително противоречиво; някои, предимно черпилите сведения от чужбина, се отличаваха с пълни измислици и фантазии; други – в зависимост от личите впечатления на авторите или степента на тяхното познаване на фактическата страна на нещата – се приближаваха до истината, но, разбира се, не можеха да запълнят липсата на публикувани официални следствени данни. Това положение често даваше повод за погрешни и неправилни или дори умишлено лъжливи заключения по въпроса, който е от изключителна важност за руския народ.

В началото на февруари 1919 година покойният Върховен главнокомандващ и управител Адмирал Колчак имаше определено намерение да публикува официално сведения за всичките убийства на Членовете на Дома Романови, извършени от болшевиките в Урал през лятото на 1918 година. Това съобщение, имайки напълно обективен характер и констатирайки само факта на станалите злодеяния, трябваше да бъде издадено като акт на правителството, за запознаването на което с делото от съдебния следовател Соколов по нареждане на министъра на юстицията Старинкевич беше съставена кратка сводка от документални данни, с упоменаването в нея само за членовете на Правителството на такива материали, които според нашите закони до завършването на следствието в никакъв случай не подлежаха на обнародване. Такъв род справки за генерал-прокурорите (какъвто се явява министърът на юстицията) по време на самото следствено производство са предвидени от закона.

За съжаление, някои от лицата от тогавашния елит на Омск, заслепени от тясна партийна борба помежду си, решиха да използват намерението на адмирал Колчак за свои цели. Управляващият по това време дейността на Съвета на Министрите Телберг без знанието на министъра на юстицията взел от чекмеджето на бюрото му подготвената от Соколов секретна справка и я предал в редакцията на вестник “Заря”, който още на следващата сутрин я публикува изцяло на страниците на вестника. Върховният главнокомандващ и управител заповяда незабавно да се конфискуват все още непродадените броеве; но замисълът беше провален, вдигна се невероятен шум и адмирал Колчак беше принуден да се откаже от идеята за “официално правителствено съобщение”.

Въпреки всичко може да се предполага, че сега едва ли някой се съмнява в самите факти на станалите в Урал убийства и в частност във факта на убийството в Екатеринбург именно на всички Членове на Царското Семейство, а не само на бившия Император, както съобщаваха за това съветските власти. Но както преди, така и сега едва ли руското общество в по-голямата си част, а още повече - целият свят, имат определена представа и понятие за това, кои бяха всъщност преките вдъхновители и ръководители на тези кошмарни престъпления и кои са косвените виновници за тяхното извършване. Бяха ли тези убийства случайни злодеяния единствено на местните власти или инициативата за тяхното изпълнение идваше отгоре, от центъра, и накрая, какви цели и замисли преследваха главатарите на убийствата в своите ужасни, нечовешки деяния както при извършването на самите убийства, така и по отношение на скриването на телата на своите жертви?

Покойният Върховен главнокомандващ и управител, съзнавайки историческото значение на убийството на Членовете на Дома Романови, реши да разшири характера на разследването на тези престъпления, като ги приближи по същество до практикуващите се при особено важни случаи през дореволюционния период сенаторски следствия; към това го подтикваха и онези търкания от революционния период, които следственото производство срещаше на места в различни партийни и класови разпри между обществени, политически и военни дейци, а също и неудовлетворителното само по себе си първоначално предварително следствие, проведено от следователите на Екатеринбургския Окръжен Съд.

На 17 януари 1919 година адмирал Колчак ми възложи общото Ръководство по разследването и следствието на делата за убийството в Урал на Членовете на Августейшото Семейство и другите Членове на Дома Романови. Получих заповед да разширя рамките на провежданото по това време предварително следствие по тези дела, без да се ограничавам от тясно юридическата страна на нещата, а да насочвам общото разследване към осветляването на въпроса от историческа и национална гледна точка. Специално за воденето на предварителното следствие към мен беше прикрепен съдебният следовател по особено важни дела Николай Алексеевич Соколов, а за изпълнението на изискванията на следственото производство по издирването и разкопките за мой помощник беше назначен Началникът на Военно-административното управление на Екатеринбургския район генерал-майор Сергей Алексеевич Домантович.

Предоставянето на широки рамки на разследването, заедно с изключително талантливото и идейно водене от страна на Соколов на самото следствено производство, позволиха да се освети тази мрачна и кървава страница от историята на руския народ в пределите на пълнотата и ясността, които се допускаха по онова време. Нашето отстъпление в началото на юни от Екатеринбург и Пермска губерния не даде възможност да се доведе следствието до онези резултати, когато би могло да се постави окончателно точка и да се каже, че работата е приключена. Не, разследването и самото следствие далеч не са приключени, а в историческо и национално отношение, мисля, дори не можеше и да се мечтае за приключване, тъй като изясняването на тези въпроси до абсолютната им пълнота и точност изисква не месеци и години, а цели десетилетия и понякога твърде много десетилетия.

Напоследък предимно в чужбина се появиха няколко сериозни печатни труда, основаващи се частично на спомени, частично и на някои официални документи на следствието, за убийството в Екатеринбург на Членовете на Царското Семейство от болшевиките. В Америка се появи книга на споменатия по-горе Телберг, който в Омск беше Управляващ дейността на Съвета на Министрите; в Англия беше издадена книгата на Уилтън, кореспондента на вестник “Таймс”, който присъстваше през целия период на следствените работи в Урал; във Франция са издадени записките на Жиляр, бившия възпитател на Наследника Цесаревич Алексей Николаевич; в Пекин е издадена книгата на игумен Серафим, съпровождал телата на убитите в Алапаевск Велика Княгиня и Велики Князе при превозването Им от Алапаевск отначало до Чита, а после до нашата Духовна мисия в Пекин. Разполагайки с някои официални документи на следствието, авторите имаха възможност да предадат картината на самото злодеяние с достатъчна пълнота. Но не трябва да се правят такива неща, каквито например си е позволил игумен Серафим. В труда си, който има за цел да даде не само фактическото изложение на събитията, но и характеристика на АВГУСТЕЙШИТЕ мъченици въз основа на документалните данни, той без каквато и да било оценка и проверка за правдоподобността му, цитира от съветските “Известия” публикуваното там писмо, уж написано от Императора до Ленин и оставя читателя с убеждението, че това писмо действително принадлежи на перото на покойния бивш цар. Очевидно игумен Серафим е искал да използва този документ като официално потвърждение за онези скверни условия, в които е било държано Царското Семейство в Екатеринбург; но нали цялата книга на игумен Серафим е насочена към идейна борба с проводниците на идеите на болшевизма; как може да използваш за собствената ти борба оръжие, взето от противниковия лагер, без да си се убедил в силата на това оръжие? Та нали противниците на игумен Серафим прекрасно знаят, че това писмо е изобретено от самите тях, както и много други документи, за които ще бъде казано, когато му дойде времето.

Както изброените по-горе автори, така и болшинството от останалите автори на публикуваните до този момент бележки, спомени и повествования се ограничават при посочването на убийците с обикновеното стереотипно название – “болшевики”, а самото убийство според неговия характер отнасят към едно от онези, макар и изключителни, но многочислени редови убийства, с които болшевиките изобщо ознаменуваха своята власт в Русия. Освен това, болшинството от авторите се ограничават с простото констатиране на факта на зверското убийство, без да излизат от рамките на неговото изследване подобно на всяко едно друго зверско престъпление, извършено от съветските дейци в периода на онова лято, от гледната точка на установяването на престъпния облик на онази държавна власт, която имаше дързостта да се представя за народна, демократична власт.

Само в трудовете на Уилтън и Жиляр за пръв път в изложението на кървавата драма, разиграла се зад стените на дома на Ипатиев, първо, зазвучаха нотки на душевно отношение и внимание към самите жертви на тази историческа драма, и второ, може би, само инстинктивно това убийство се изваждаше от поредицата обичайни болшевишки злодеяния от тази епоха и се издигаше в степен на събитие от национално значение за руския народ.

Уилтън и Жиляр, макар и чужденци, но живели дълго време в Русия и сред руския народ, като хора с чисто и животрептящо сърце, като хора, които дълбоко и искрено обичат руския човек, накрая, като хора наблюдателни и искрени по натура, - преживявайки заедно с руския народ трагедията на неговото разложение, революция и бездна, - почувстваха с инстинкта и сърцето си истината: тези убийства са от изключителна важност, и не само за руския народ, но и за целия свят.

Светът често не вижда правдата, не иска правдата и не обича правдата; по някои въпроси той до такава степен се бои от правдата, че напомня за щраус, който крие в малката дупчица главичката си и мисли, че ако той не вижда, значи и него никой не го вижда; понякога лъжливият страх пред истината е толкова огромен, така безумно страшен, че светът сам започва да разрушава своето, близкото, милото, съзнателно върви по пътя на разрушението, само и само някой да не помисли, че той вижда истината и я разбира, и ненавижда източника на тази истина. Да накараш света да се убеди в истината е задача, струва ми се, безцелна.

Но, за щастие, светът е изпълнен с нееднакво мислещи хора: има хора, и особено богата с тях е Русия, където християнската вяра ги е научила със сърцето си да възприемат истината и да вървят към нейната светлина и свобода не по ветхозаветния закон на еврейството – “око за око и зъб за зъб”, а по великата заповед на Христа – с проповедта на Евангелието на любовта. На тези хора посвещавам моите бележки.

Убийствата на Членовете на Царското Семейство и другите членове на Дома Романови се явяват убийства изключителни, без аналог:

Това не бяха зверски убийства на възмутената тълпа, на разярените низши слоеве, тъй като руският народ не е взимал участие в тях.

Това не е “екзекуция” на короновани лица, която е позната от историята на революциите, защото всичко беше извършено без всякакъв съд и без участието на народа.

Това дори не е зверското изтребление, като в отминалите времена, от езичника Нерон на първите мъченици на Християнството, защото Нерон от своите зверства е устройвал зрелища за народа, а не ги е криел от него и не се е страхувал от него.

Това беше унищожение от съветската власт на набелязаните жертви в определен, заради особените обстоятелства, период от време: юни-юли 1918 година.

Това бяха престъпления идейни, фанатични, зверски, но извършващи се скришом, тайно от Християнския руски народ, сред лъжа и измама.

Това беше планомерно, предварително обмислено и подготвено изтребление на Членовете на Дома Романови и най-близките им по дух и вяра лица.

Това беше краят на пряката линия на династията Романови: нейното начало беше положено в Ипатиевския монастир в Костромска губерния, а краят – в Ипатиевския дом в град Екатеринбург. Ново възкачване на Руския престол на някой от останалите живи Членове на страничните линии на Дома Романови, разбира се, може да се случи, но не като издигане на кандидат на някоя политическа партия, група или отделни лица, а само с постановление на бъдещ Всеросийски Земски Събор. Във всеки случай, убийството на бившия Император НИКОЛАЙ ІІ и Неговото АВГУСТЕЙШО СЕМЕЙСТВО, във връзка с убийството и на други членове на Дома Романови, представлява историческа ера. Дори само от това вече следва изводът, че тези убийства не могат да бъдат отнесени по своя характер към обичайните, зверските, поредните убийства, извършени от едни или и други "случайни" болшевишки дейци, а имат своята велика, дълбока, национална и духовна история в миналия живот на руския народ и ще имат също и велико възпитателно, съзидателно и държавно бъдеще за цяла Русия, а, възможно, и за целия свят.

Ние знаем, че с активното участие на руската интелигенция, при пасивното отношение на народните маси, Домът Романови беше свален от Руския престол през февруари 1917 година, но срещу живота на Неговите Членове нашата ръка не се вдигна.

Ние знаем, че Германия не можа да надвие своите противници в честен, открит бой; тогава, без да се гнуси от средствата за борба, тя изпрати на нашия фронт и в тила ни най-подлото от оръдията за борба, най-ужасната отрова – политическата отрова, отровата на болшевизма, заразата на анархията. Но сама стана жертва на наетите от нея за целите на тази борба роби.

Ние знаем, че народът на съветска Русия до ден днешен не знае, какво са извършили неговите властелини; какви кървави, зверски престъпления са му наложени днес от историята и по волята на сегашните му вождове. Но ние знаем и това, че над Романови нямаше народен съд и вождовете не посмяха да прибягнат към него за своите цели.

Кои именно бяха “тези болшевики”, назовавани като убийци на Членовете на Дома Романови? Кои бяха тези “лакеи” и “наемници”, които не само, че дръзнаха да не послушат своите господари - немския Генерален щаб, но се оказаха и по-хитри от него, и по-подли от него, и по-силни от германския народ и да, разбира се, по-безпринципни и по-безнравствени от него?

Задачата на следствието беше да даде изчерпателни отговори на поставените въпроси. Н. А. Соколов имаше на разположение само пет месеца за работа, тоест от 7 февруари, деня на неговото назначаване, до 10 юли, когато следствието трябваше да се прекрати заради приближаването на болшевиките към Екатеринбург и нашето изтегляне от този район. Въпреки това събраният от него материал дава основание неоспоримо да се установи фактът на извършените убийства в Екатеринбург, Алапаевск и Перм на всички упоменати по-горе Членове на Дома Романови и да се осветлят в достатъчна степен онези предположения, на които се натъкна следствието по отношение на това, какво бяха предприели ръководителите на престъплението, за да скрият телата на убитите в Екатеринбург бивш Император и Неговото Августейшо Семейство и какви средства за укриване на телата бяха използвали. Освен това следствието с достатъчна доказателственост успя да установи нужните данни, за да се направят заключения относно това, кои бяха ръководителите и преките изпълнители на всички тези престъпления и да събере известен материал за изводи относно косвените виновници за трагичната гибел на Членовете на Дома Романови.

Опитът да се обобщят материалите по разследването и някои мисли, възниквали по време на хода на дейностите по изучаване историята и характера на престъплението и престъпниците, е предмет на 1-ва и 2-ра част от тази книга, а в 3-та част ще бъде направен опит за историческо и национално изследване на причините, целите и следствията на тази трагична страница от историята на руския народ.

Изследването изобщо не предполага критика на дейността на покойния бивш Император като управник и като Цар. Моралното право за съдене на династическите управници принадлежи единствено на Всемогъщия Бог, на безстрастната история и съда на народната съвест, в лицето на такива учреждения, като Земския Събор.

От политическо-гражданска гледна точка в света има Царе, които по своята натура са призвани да царстват, но има и такива Царе, които по своята натура са призвани да бъдат мъченици на царствуването. Към вторите се отнася и покойният бивш Император.

Но от гледна точка на идеологията на руския народ има и една друга страна – духовният символ, олицетворяван от фигурата на Царя, Божия Помазаник. Да осветли според силите и възможностите си убитите Цар и Царица от тази им страна разследването се считаше за длъжно, изхождайки от следните съображения: низвергването на Цар, който в мирогледа на народа е само Управник, е престъпление по “буква”, престъпление политически-гражданско; а низвергването на Цар, който в мирогледа на народа освен всичко друго е и Помазаник Божий, е престъпление по “дух”, засягащо коренно целия исторически, национален и религиозен мироглед на народа и избиващ изпод краката му нравствените устои на неговия живот и бит. След такова нещо той, естествено, лесно изпада в крайности. Ние всички сме виновни за бедствията, които постигнаха Родината ни; ние всички сме виновни, че още преди революцията между нас, интелигенцията, и народът зейна пропаст; ние всички сме виновни, че народът се оказа не на наша страна, а с чуждоземци, напълно чужди му нехристи; накрая, ние всички сме виновни за трагичната съдба, постигнала Дома Романови, макар и да не сме участвали фактически в ужасните кървави злодеяния.

Но всичко това възникна не сега, не просто в последните дни, а се случваше полека-лека, растеше отдавна – в далечното минало на нашата история и бавно търкаляйки се като кълбо, все растеше и растеше, докато накрая не скъса последните връзки между Царя и народа на свързващата ги духовна идеология. За този окончателен разрив е виновно единствено нашето време и последното стъпало на историческата низходяща стълба към болшевизма я прекрачихме ние, като хвърлихме народа в робство на управниците на религията на Лъжата.

Но твърдо ми се иска да вярвам, че руският народ, дори притиснат от гнета, глада, разорението и терора на днешните му вождове по “Дяволската милост”, осъзнавайки своето съдбовно заблуждение в пътищата на истинното Христово учение, отново ще намери у себе си онази, дадена му от Бога, Свята искра на вярата и любовта като начало на своето бъдещо възраждане, която във всички съдбовни времена на неговото историческо минало е била пътеводна звезда за новия, светъл живот в Христа под флага на “Божията милост”.

Не за да предизвикам чувство на мъст, не заради нови жертви, кръв и проява на низка, жестока и безцелна злоба искам да споделя своите мисли, изводи и чувства, родили се в мен след изучаването и изследването на обстоятелствата на тази трагична страница на нашата история. Нека всеки, като чете моите записки, да помни великите слова на Иисус Христос: “Милост искам, а не жертва.” И както величествена в царството на Православната Църква беше смъртта на Членовете на Царското Семейство, нека така и руският народ, воден и просветен от Божия Промисъл, да намери в себе си мъдрост и величествено решение не за осъждане и отмъщение, а за довеждане до Великото Възкресение на онези, които бяха преките виновници, вдъхновители и ръководители на страшните престъпления срещу народа, вярата и Христовите заповеди.

Михаил Дитерихс.

В книгата си бях принуден, споменавайки за различни дейци на тази трагична епоха, да добавям към фамилиите техните имена. Това се наложи, защото измежду съветските главатари мнозина не са от руска националност и предпочитат да живеят и действуват под измислени руски фамилии. Тъй като, за съжаление, не успях да науча техните истински фамилии, а от друга страна, изобщо не искам да вкарвам читателите в заблуждение, че основните извършители по делото: Свердлов в Москва, Голощокин в Екатеринбург – са хора от руска националност, наложи се да отбелязвам това поне с техните имена. Онези, чиито имена остават неизвестни, назовавам по фамилия и добавям указание за тяхната националност. Тези детайли са изключително важни за бъдещата история на съветската власт в Русия и затова не може да не бъдат отбелязани.

М. Д.



М. К. Дитерихс. Убийството на Царското Семейство и членовете на Дома Романови в Урал


М. К. Дитерихс
Убийството на Царското Семейство и членовете на Дома Романови в Урал
1922 г.
Причините,
Всяко царство, разделено на части една против друга, запустява, и дом, разделен на части една против друга, пропада.
Лука 11:17
целите
Но лозарите, като го видяха, размишляваха помежду си, казвайки: този е наследникът; хайде да го убием, за да стане наследството му наше.
Лука 20:14
и следствията
Камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла.
Лука 20:17
Съдържание

Глава І
Глава ІІ
Глава ІІІ

12.25.2007

Писмата на отец Серафим (Роуз)

Писмата на о. Серафим (Роуз)

Писмата на о. Серафим до неговите кръстници

Писмата на о. Серафим до духовния му син
1970 година
1971 година
1972 година
1973 година
1974 година
1975 година
1976 година
1977 година
1978 година
1979 година
1980 година
1981 година
1982 година

Епилог. Послесловие.


Писмата на отец Серафим (Роуз) се публикуват по изданието: Письма отца Серафима (Роуза), Типографiя преп. Iова Почаевскаго, Свято-Троицкiй Монастырь, Джорданвилль, США, 2005 г.


12.16.2007

Преподобни Варсонофий Оптинский. Беседи на стареца с духовните чеда (1907-1912 г.)

1907 г.

Моите деди и прадеди са били търговци-милионери от Самара. Принадлежала им цяла улица, която се наричала Казанска. И изобщо нашето семейство се намира под особеното покровителство на Казанската икона на Божията Майка. Когато бях на три-четири години, с баща ми често ходехме на църква и много пъти, когато стоях пред иконата на Божията Майка, ми се струваше, че виждам как Богоматер ме гледа от иконата и се усмихва, и ме вика. Изтичвах към баща ми.

- Татко, татко, Тя е жива! – повтарях аз.

- Кой, детето ми?

- Богородица.

Баща ми не ме разбираше. Веднъж, когато бях на шест години, се случи следното. Живеехме на вилата в имението ни край Оренбург. Къщата ни се намираше в огромен парк и се охраняваше от пазач и кучета, така че беше невъзможно външно лице да се промъкне в него незабелязано. Веднъж с баща ми се разхождахме из парка и изведнъж, изневиделица, пред нас се появи някакъв старец. Като се приближи към баща ми, той каза: “Запомни, татко, че това дете след време, ще измъква души от ада.” Като каза това, той изчезна. Напразно после го търсихме навсякъде, никой от пазачите не го беше виждал.

Майка ми почина при появата ми на този свят и баща ми се ожени повторно. Мащехата ми беше дълбоко вярваща и необичайно добра жена, така че напълно замени майка ми. И даже, може би, родната ми майка не би могла да ми даде такова възпитание. Тя ставаше много рано и всеки ден ходеше с мене на утренята, въпреки младенческата ми възраст.

Ранно утро. Буден съм, но не ми се става. Камериерката помага на майка ми да се измие, а аз се увивам в одеялцето. Ето че майка ми вече е готова.

- Ох, а пък Павел още спи, - казва тя, - я ми подай студена вода, - обръща се тя към камериерката.

Моментално се измъквам изпод одеялото.

- Маменце, ами аз вече се събудих!

Обличат ме и с майка ми се отправяме към църквата. Все още е съвсем тъмно, аз от време на време затъвам в преспите и тичам след майка ми.

Тя обичаше и вкъщи да се моли. Чете например акатист, а аз пея с тънко гласче така, че се чува из цялото жилище:

- Пресвятая Богородице, спаси нас!

На девет години бях даден да се уча в гимназия. Годините на обучение се изнизаха бързо. След това постъпих на служба и се заселих в Казан под покрова на Царицата Небесна. Когато навърших двадесет и пет години, майка ми се обърна към мен с предложение да се оженя. По нейно настояване за пръв път се приближих към жените и започнах с тях разговор. “Боже мой! Каква нетърпима скука, - помислих си аз, - говорят само за карети, тоалети, шапки. За какво ли ще говоря с жена си, когато се оженя? Не, не, това не е за мен.”

Минаха още пет години. Майка ми пак започна да ме съветва: “Помисли, Павлуша, може би, все пак ще ти се прииска да се ожениш, поразгледай госпожиците, дали няма да ти се понрави някоя.”

Послушах майка ми както и първия път, но впечатлението от беседите с жените беше същото и реших за себе си да не се женя. Когато бях на около тридесет и пет години, мама пак се обърна към мене: “Ама защо, Павлуша, все страниш от жените, скоро и ти ще остарееш, никой няма да иска да се омъжи за тебе, гледай после да не съжаляваш.”

По послушание изпълних желанието на майка ми и пак започнах разговори с жените. Този ден у едни мои познати се даваше голям обяд за гости. Е, мисля си, до когото ми се падне да седя, с него и ще започна странния разговор. И изведнъж се оказа, че до мене седи един свещеник, който се отличаваше с висок духовен живот и започна с мен разговор за Иисусовата молитва. Така се увлякох, докато го слушах, че съвсем забравих за намерението си да разговарям с невестите. Когато обядът свърши, у мен съзря твърдото решение да не се женя, за което съобщих на майка ми. Мама много се зарадва. На нея винаги й се беше искало да посветя живота си на Господа, но тя самата никога не ми беше говорила за това. Господ по неизповедимите си пътища ме водеше към монашеството. По Божия милост опознах Оптина и батюшка отец Амвросий, който ме благослови да постъпя в монастир.

Година преди постъпването ми в скита, на втория ден след Рождество Христово се връщах от ранната Литургия. Беше още тъмно и градът току беше започнал да се събужда. Изведнъж към мен се приближи някакъв старец, просейки милостиня. Сетих се, че съм си забравил портмонето, а в джоба ми имаше само двадесет копейки. Дадох ги на стареца с думите: “Е, прощавай, повече нямам в себе си.” Той ми благодари и ми подаде просфора. Взех я, пуснах я в джоба си и тъкмо се канех да кажа нещо, когато него вече го нямаше. Напразно гледах навсякъде, но той беше изчезнал безследно. На следващата година на този ден аз вече бях в скита.

Ако гледаме внимателно на живота, той целият е изпълнен с чудеса, само че ние често не ги забелязваме и равнодушно минаваме покрай тях.

Да ни даде Господ разум внимателно да изживеем дните на своя живот, със страх и трепет работейки за своето спасение. Амин.

Декември 1908 г.

"Возведи окрест очи твои, Сионе, и виждь, се бо приидоша к тебе от запада и севера, и моря и востока чада твоя". Ето че и сега може да се каже: от различни места в търсене на Христа сте се събрали тук, дечица мои. Да ви възнагради Господ за това и да ви изпрати мир и радост в Светия Дух във вашите сърца. Блажени сте, че сте възлюбили Господа и прекарвате този велик празник на Христовото Рождество в обителта. Светът сега затъва в пороци и беззакония и мнозина погиват безвъзвратно, а вие тук сте в безопасност в такова свято пристанище, на гости при Божията Майка. Това e все заради Нейните майчини молитви и чрез Нейното застъпничество сте попаднали тук. Благодарете на Бога, че Той ви пази от беди и напасти. А може и някой от вас и да се удостои да получи ангелски чин. Не ви карам нито да постъпвате в монастир, нито ви гоня от манастира – и в света може да се спасите, само Бога не забравяйте, но в монастирите постъпват за постигането на висшето съвършенство. Наистина, тук има повече изкушения, но затова пък се дава помощ от Господа, и то повече, отколкото в света.

Един светия пожелал да разбере как Господ помага на иноците и се удостоил с видение. Той видял един инок, обкръжен от сонм Ангели със запалени светилници. Казват, че в света има по-малко изкушения, но нека да си представим човек, гонен от злодей. Да предположим, че той е успял да му се измъкне, но онзи го заплашва отдалече с юмрук и с думите: „Само да ми паднеш!” Или върви човек и го напада цяла банда бандити, няма накъде да бяга. Но изведнъж, изневиделица полк войници се хвърлят да го защищават и нападателите се разбягват с окървавени физиономии. Все пак последният се намира в по-голяма безопасност от първия, нали? Така е и в обителта: макар и врагът да е по-силен, но наблизо е благодатната Божия сила. В монастира се иска много труд, но пък и има високи утешения, за които светът няма дори и най-малка представа. Трудно е да се положи добро начало, но когато вече е положено, става по-леко и радостно да се работи за Бога, защото те окриля надеждата за спасение. Самото лице на човек, работещ за Господа, изразява неговото духовно преуспяване. Веднъж видях в храма един епископ, чието лице ми привлече вниманието. Спомних си Евангелските слова: яко лице его бе грядущее во Иерусалим (синодален превод на български: защото имаше вид на пътник за Иерусалим – Бел. прев.) (Лк. 9:53). И наистина, този епископ водеше подвижнически живот и неотклонно вървеше към Горния Иерусалим. И обратното, лицето на порочния човек отразява неговото душевно настроение. Но най-тъжното е, когато хора с добри души се отнасят невнимателно към живота, живеят ден за ден, без да си дават сметка за своите постъпки и погиват.

От далечното минало изплува пред мен образът на един от моите добри познати – музиканта и композитора Пасхалов (Пасхалов Виктор Никандрович (1841-1885) – ученик на Н. Г. Рубинштейн, член на Балакиревския кръжок, автор на много романси. От 1873 г. е преподавател в Казан.). Той притежаваше огромен талант; на концертите които изнасяше, се събираха хиляди хора. В света бях голям любител на музиката и сам свирех на хармониум. За да се усъвършенствувам в свиренето, започнах да вземам уроци при Пасхалов. Той поиска много висока цена за уроците, обаче аз имах пари и се съгласих. След това той обикна мен, недостойния, и ми предложи да ме обучава безплатно, но аз, разбира се, се отказах от това предложение. Нашите занимания вървяха успешно, но много ми беше мъчно, че Пасхалов съвсем се беше отдалечил от Църквата. По повод на това неведнъж се случваше да разговаряме с него.

- Без Църквата е невъзможно да се спасим, - казвах му неведнъж. – Нали вярвате в Бога, защо тогава отхвърляте средството за спасение?

- Ама какво толкова правя? Живея като всички или като болшинството, за какво са ми обредите? Нима без ходенето на църква хич пък да не може да се спаси човек?

- Не може, - отговарям, - има седем врати за спасението; в едната вече сте влязъл, но трябва да се влезе и през другите.

- Какви са тези седем врати? Нищо подобно не съм чувал.

- Седемте врати това са седемте Тайнства. Светото Кръщение е извършено над вас, следователно, едната врата е премината, но трябва да се премине вратата на покаянието, да се съедините с Христа в Тайнството на Причащението…

- Ама какви ми ги говорите, Павел Иванович! Всеки служи на Бога както умее, както в края на краищата смята за нужно; ето вие ходите на църква, спазвате постите и тъй нататък, а аз служа на Бога с музиката – не е ли все едно?

И без да дочака отговор, Пасхалов засвири.

Никога не бях чувал такава музика, той свири неподражаемо онази вечер. Живеех в наети мебелирани стаи и ето, че всички коридори се напълниха с народ, вратите на всички стаи се отвориха, всички искаха да послушат гениалния композитор. Накрая той спря да свири.

- Невероятно хубаво, - отбелязах аз, - но музиката си е музика, тя все пак не може да замени църквата, за всичко си има време.

Нашата беседа се проточи онази вечер дълго след полунощ. Той си тръгна в едно особено настроение, умиротворен и радостен. На следващия ден пак дойде при мен.

- Знаете ли, Павел Иванович, цялата нощ мислих какъв голям грешник съм, колко години не съм постил. Нали скоро започва Великият пост, непременно ще постя и ще се причастя.

- Защо да чакате поста? Постете сега.

Добре мислеше Пасхалов, само че забрави, че съществува враг, комуто е неприятна такава промяна у него, и че трябва да се готви за борба. Всичко това той го отмина без внимание. Веднъж късно вечерта той се върнал у дома и наредил на прислужничката да се разплати с файтонджията. Тя излязла на улицата, но вместо файтонджия видяла на капрата някакво чудовище. Видът му бил толкова страшен, че прислужничката припаднала. Къде врагът е возил Пасхалов не е известно, обаче той на следващия ден скоропостижно почина. И душата му погина навеки. От все сърце ми е жал за него. Врагът навсякъде поставя своите мрежи, желаейки да погуби човек, и погубва невнимателните. Когато все още живеех в света, но вече започвах постепенно да се отдалечавам от света, спрях да посещавам много домове, като продължих да ходя смо при две-три благочестиви семейства. Посещавах едно семейство, състоящо се от една възрастна майка, дъщеря (вдовица) и внучка. Веднъж седяхме на масата, пиехме чай и беседвахме. Вдовицата ми разказа следното:

- Преди няколко години, когато току-що бях изгубила мъжа си, скърбях безмерно. Животът загуби за мен всякаква привлекателност. Мисълта за самоубийство все по-често ми идваше на ум. Никога няма да забравя навечерието на Пасха през онази печална за мене година. Мама се беше погрижила всичко да е готово за празника, жилището ни придоби празничен вид, само в душата ми я нямаше Пасхата, там цареше пълно и мрачно отчаяние.

Мама, знаейки моето тежко състояние, почти не ме оставяше сама и за да приведа в изпълнение своя замисъл за самоубийство, реших да се възползвам от пасхалната нощ. Мама винаги ходеше на утренята, следователно, освен малката ми дъщеричка, никой няма да има у дома и няма да ми попречат. Казах на мама, че няма да отида на утренята, защото ме боли главата.

- Ама ти си легни, почини си, - ме уговаряше мама, - може и да ти мине главата, тогава заедно ще отидем на църква.

За да не разговарям с мама, легнах и неусетно съм заспала. Изведнъж виждам страшен сън. Стоя край някакво мрачно подземие, в далечината се виждат кълба от пламъци, а от дъното на подземието, обгоряла, страшна, с въже на шията тича към мене приятелката ми от института.

- Оля, Оля, какво става с тебе? – възкликнах аз.

- Нещастнице, и ти ли искаш да дойдеш тук! – вика ми тя. И изведнъж звънко и отчетливо се разнася благовестът на голяма камбана. Отворих очи, изпълнена със страх и ужас и като видях стаята си, се зарадвах, че не съм в подземието. Тогава в стаята влезе мама.

- Е какво, събуди ли се, мила моя? Как е главата ти?

- Главата ми мина, отивам с тебе в църквата.

- Е, слава Тебе, Господи! – зарадва се мама. – Че аз вече се затъжих, как ще останеш без утреня.

След службата, когато с мама се поздравихме с Пасха, целунахме се трикратно и се разговяхме, й разказах всичко. С много усилия намерихме адреса на чичото на Оля, който живееше в Симбирск, и му написахме, питайки го къде е Оля. Той ни съобщи печалната вест, че вече стават две години, откакто неговата племенница се е самоубила. Тогава и двете разбрахме значението на съня.

Господ така вразумил Своята раба чрез съня. Аз по принцип не придавам значение на сънищата, но понякога се случват особени сънища. Познавах един човек, комуто се присънила една монахиня. Сънувал, като че ли дошла игуменията и сестрите довели една вързана монахиня и като отворили един люк, започнали да я пускат вътре. „Господи, къде я спускат?” – помислил си той. А игуменията заповядва да я пускат все по-дълбоко, а края на въжето, с което е вързана монахинята, държи в ръцете си. Човекът се събудил. Сутринта срещнал една стара монахиня от онази обител и й разказал съня.

- А тя как изглеждаше?

- Светлоруса, висока, с лунички по лицето.

- Ама той съня ти е съвсем на място. Действително, с една такава монахиня се случи грях и игуменията я изпрати в една отдалечената манастирска вила.

Когато попитали батюшка Амвросий за падналата в грях монахиня, той отговорил:

- Тя няма да погине, нали матушка-игуменията не е изпуснала въжето от ръцете си, значи, ще се спаси.

И аз ви казвам – спасявайте се, дечица мои, да ви удостои Господ да станете послушници в Неговото Царство. Да съедини Господ душите ни и след смъртта и ние, като се съберем, да си спомняме тази къщичка и нашите беседи.

Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй нас, грешните, и ни удостой да се съединим с Тебе в невечерните дни на Твоето Царство. Амин.

28 декември 1908 г.

Гледа Господ човешкото сърце и ако види силно желание да бъде изпълнена Неговата свята воля, тогава му помага както Той Сам знае. Иска, например, човек да иде в монастир и там да служи на Господ и крие старателно от хората своето намерение, обаче Господ вижда неговото желание и му помага.

За съществуването на Оптинската пустиня научих най-неочаквано (подробно за това вж. в беседата от 27 декември 1909 г.). Отидох там. Отец Амвросий беше в Шамордино, заминах при него. И той ме благослови направо за скита. Помня, че когато видях отец Амвросий, някакъв глас ми каза: „Ето, именно той ще те вземе.”

Преди постъпването в монастира отидох да се помоля на Преподобния Сергий. През това време в Черниговския скит се подвизаваше отец Варнава. Тръгнах при него за благословение. Той ме благослови и ми казва: „Простудил си се, трябва да се ожениш.” Тези думи предизвикаха у мен страшно смущение. Някои от онези, които бяха с мене тогава и които не обичаха отец Варнава, казваха: „Ето, виждате ли какви съвети дава?! Великият старец Амвросий го е благословил да иде в манастир, а този му предлага да се жени.” Думите на отец Варнава ме жегнаха в сърцето и много ме смущаваха. Когато вече бях станал инок и разказах за това на батюшка отец Амвросий, той така ми разтълкува тези думи: всяка християнска душа е невеста Христова, следователно, трябва да се ожени, да се съедини с Христа, а думата „простудил” означава духовната болест, от която човек страда докато не изгрее в него образът на Христос.

Беше отдавна, когато бях още Павел Иванович. Веднъж отидох на театър. За пръв път даваха „Хугеноти”. Седяхме заедно с моя началник. На сцената пеят любовни песни, а на мене ми идва на ум: „Ами какво ще стане, ако сега умра, къде ще иде душата ми? Разбира се, че не в рая. Но ако не иде в рая, къде тогава?”

Стана ми страшно, чак не ми се гледаше към сцената. А вътрешният глас ми казва: „Махай се оттук!” Ама как да си тръгна? Началникът седи до мен и не е удобно. А вътрешният глас все ми повтаря: „Махай се, махай се…”

Станах, тихичко стигнах до вратата и излязох. Отначало тръгнах бавно, а после все по-бързо и по-бързо, взех карета и си отидох вкъщи.

Оттогава започнах да избягвам театъра. Случваше се да дойдат приятели и да ми предлагат да наемем заедно ложа, а аз отказвам ту по една, ту по друга причина. После очите ми започнаха да боледуват и повече не съм ходил на театър.

Много ми се прииска след няколко години да разбера кой ми помогна да си тръгна от „Хугенотите”. Оказа се, че „Хугенотите” са ги давали за пръв път на 4 октомври, когато се празнува паметта на светител Варсонофий. Тогава разбрах, че този светец ме е убедил да си тръгна от театъра.

Много време мина след това. Бях вече в монастира, готвех се пострижение. Изведнъж опасно се разболях. Всички вече се бяха отчаяли и мислеха, че няма да оздравея, и решиха по-скоро да ме пострижат. Помня, че като се наведоха над мене, ме попитаха: „Какво име искаш да получиш?” Аз с последни сили едвам можах да отговоря: „Няма значение.” Чувам, че при пострижението ме наричат Варсонофий. Следователно, и тогава светителят не ме остави, а пожела да бъде мой покровител.


Слово на Нова година

1 януари 1913 г. (след литургията)

Приветствам всички вас, които сте се събрали тук, с Новолетието. Поздравявам ви с радостите, които Господ нека ви прати през настъпващата година. Поздравявам ви и със скърбите, които неизбежно ще ви посетят и през тази година: може би, днес, може би утре или в скоро време. Впрочем, не се смущавайте и не се бойте от скърбите. Скърбите и радостите са тясно свързани помежду си. Това ви се струва странно, но си спомнете думите на Спасителя: “Жена, кога ражда, има болки, защото е дошъл часът й; но, след като роди младенеца, от радост не помни вече мъките, защото се е родил човек на света.” (Иоан 16:21) Денят сменя нощта и нощта сменя деня, лошото време – ясното; така и скръбта и радостта се сменят една с друга.

Апостол Павел е казал страшни думи за тези, които не търпят от Бога никакво наказание: ако пък оставате без наказание, тогава сте незаконни деца. Не трябва да унивате, нека униват тези, които не вярват в Бога; за тях, разбира се, скръбта е тежка, тъй като освен земните удоволствия, те нямат нищо друго. Но вярващите хора не трябва да униват: чрез скърбите те получават правото на синовство, без което не може да се влезе в Царството Небесно.

"Отроцы благочестию совоспитани, злочестиваго веления небрегше, огненнаго прещения не убояшася, но, посреде пламене стояще, пояху; отцев Боже, благословен еси". (Ирмос на Рождество Христово, глас 1, песен 7)

Скърбите са именно огненото наказание или изпитание, не трябва да се боим от тях, а като преподобните отроци да възпяваме Бога в скърбите, вярвайки, че те се пращат от Бога за наше спасение.

Да ни спаси Господ всички нас и да ни въведе в Царството на Незалязващата Светлина! Амин.