Вместо предисловие
Всичко се случи ето така – през 1939 година прекарвах лятото в Жуан-льо-Пен. Лятото беше необикновено весело и шумно. Пирът на живота кипеше с всичка сила. И веднъж, като мене, текел, упарсин (надписът, който Валтасар, халдейският цар, видял да се изписва на стената на двореца преди да бъде убит и който бил разтълкуван от св. пророк Даниил – Бел. прев.) прозвуча по радиото дрезгавият глас на Даладие: “Вив ла Франс”. Франция обяви война на Германия. И за две денонощия цялата френска Ривиера опустя: веселият народ се втурна към родните стрехи. “Стихнаха серенадите и кепенците са пуснати.” Остана единствено природата – и тогава разбрах до каква степен тя със своята вечна красота е равнодушна към всичко човешко. Синьото море тихо се плиска, небето сияе с безоблачна коприненост – и тишина, тишина… Боровият аромат на пинедата стана като че ли по-силен, водата като че ли стана по-солена и слънцето като че ли стана по-малко жестоко. С наслаждение се разхождах по крайбрежната улица и – един ден изведнъж чувам жално котешко мяучене. И виждам, как на стълбите на една вила със заковани прозорци седят котка и котенце и плачат от глад. Отидох в месарницата, купих нарязан на дребно бифтек и го хвърлих на гладуващите. Тутакси иззад храстите изскочи още едно котенце и се започна една клошарска трапеза. И после започнах да им нося храна всеки ден. Те знаеха часа и чакаха. Веднъж до мен се приближи някаква възрастна жена, на вид англичанка, и утвърдително каза:
- Вие сте руснак.
- Защо мислите така, мадам? – попитах аз.
- Защото само англичаните и руснаците хранят нещастните зверчета.
Започна обикновен разговор между току-що запознали се хора и тя изведнъж попита:
- Познавате ли полковник Оленгрен?
Отговорих й, че не съм имал тази чест.
- А той е ваш съотечественик: искате ли да се запознаете с него?
- С голямо удоволствие, мадам.
И на следващия ден тя дойде с висок, сух, с първокласна офицерска стойка, усмихнат старец.
Приседнахме на оградата, запалихме и започна един учтив петербургски салонен разговор, – от онези разговори, които включват в себе си всички препинателни знаци, освен възклицателния. – И като се сбогуваше Оленгрен изведнъж каза с въздишка:
Малодушни сме, коварни,
безсрамни, зли, неблагодарни,
в сърцето си студени сме скопци,
клеветници, раби, глупци…
(из стихотворението на А. С. Пушкин “Поетът и тълпата” – Бел. прев.)
И по брега на Средиземното латинско море изведнъж пробяга великата северна сянка, която и до ден днешен все още не е равнодушна към “човешкото”.
Котките носят късмет: започна интересно запознанство и в резултат от него се появи тази книга.
След много време разбрах, защо Оленгрен изведнъж и толкова изразително цитира Пушкин: това беше музикалният ключ-сол към човека.
И. С.
