Писмата на о. Серафим (Роуз) до духовния му син. 1976 година

 1976 година 

3/16 януари, 1976 г.

В началото на тази година чувстваме голям подем, който е следствие от завършването на по-голямата част от работата от миналата година и огромните планове за следващата, стига Господ и занапред да ни благослови да изпълним всичко замислено, като и през тази година. Пролетното време сега също ни е добре дошло! Новият брой на „The Orthodox Word“, ако даде Бог, ще излезе до края на следващата седмица. Остана само да шлифоваме статията за владика Андрей¹ (втората от нашата серия „живи брънки“). Моля те, помоли се да успеем да напишем за него това, което ще бъде плодотворно и поучително за другите. 

Борбата на староверците² за съхраняването на техните обреди (на която не можем да не съчувстваме) – не е същата онази борба, която ние, православните християни, водим за запазването на духа на Православието. Духът навсякъде гасне и запазването на старите обреди няма да ни спаси, ако го няма духа. 

Бележки:

1. Архиепископ Андрей (Римаренко) Рокландски, основател на Ново-Дивеевския женски манастир в щата Ню Йорк.
2. Семейството ми направи ответна визита на староверците в щата Орегон.

 

18/31 януари, 1976 г.

Душевното състояние на О. и Р. (двама наши общи с о. Серафим познати, новообърнати във вярата – о. А. Йънг) е състояние на прелест, което светите отци наричат мечтателност или мнение. За това състояние е характерно пълно откъсване от реалността, затова, когато се проявява, то изглежда много странно. Човек започва да действа според своите страсти, но мисли, че постъпва разумно, изхождайки от паяжината на собствените си идеи, които е изплел. Обикновено дяволът използва една мъничка идея, за да ни улови, знаейки, че именно в нея ще се вкопчим и емоционално ще реагираме; и тази „уловка“ е достатъчна, за да се изтъче цяла паяжина, която напълно ще ни омотае. Най-вероятно последните писма на О. до тебе са следствие на продължителни размишления и пържене в собствените му страсти. Неговите писма не отразяват реалността, а само различни стадии на неговите събеседвания със самия себе си. Ние тук вече няколко пъти се сблъскахме с това явление (в лицето на някои търсачи на монашеството), и изглежда, че в това се крият корените на сложния феномен на неофитството. Отговорът, струва ми се, може да бъде само един: съзнателен духовен живот според учението на светите отци. Само чрез това се придобива правилен начин на мислене, който разсейва всичките наши „мнения“. Помолихме владика Аверкий да напише статия на тази тема.

 

28 януари/10 февруари, 1976 г.

Забравихме да те попитаме как L. M. се спогажда с вашата община. Не скучае ли по живота в големия град? Тя ми каза, че не се разбират с J. K., и тя мисли, че това е от завист. Но не е ли поради това, че J. не понася L. заради характера ѝ – безцеремонен, уверен в своята правота, напомнящ за оранжерийната атмосфера на „бостънския“ подход?

Писах на L. и говорих с нея за този оранжериен подход към Православието – изпълнен със сплетни, знания „къде какво става“, когато за всичко винаги има „правилен отговор“, съзвучен с мнението на „експертите“. Започва да ми се струва, че това са нейни лични проблеми, а не е прякото влияние на отец Пантелеймон.

Например, тя изпадна в ужас от това, че Т. е бил приет в Църквата (от римокатолицизма – о. А. Йънг) без кръщение или миропомазване. Тя твърди, че „това е неправилно“. Но ние нищо осъдително не виждаме в това, тези неща трябва да ги решават свещениците и епископите и това не е наша, а още повече нейна работа. Чинът на присъединяване към Православието, по който беше приет Т., е бил одобрен от Църквата много отдавна, изхождайки от правилата на икономията, и най-вероятно в неговия случай това е бил най-добрият начин, защото у Т. биха могли да възникнат съмнения относно кръщението. Снизхождението на Църквата тук е продиктувано от разсъдителността. Но L. би искала някой „да прочете на владика Антоний постановлението на събора“ (по този въпрос – о. А. Йънг). Боже мой! Той е бил там, участвал е в съставянето на това постановление, което тъкмо дава право на епископа да използва икономията по негово усмотрение! На нас никак не ни харесва такова едно отношение, защото то внася никому не нужен безпорядък в църковната атмосфера. И ако сега тя каже на Т., че той не е „истинен“ член на Православната Църква, може да нанесе страшна вреда на душата му.

Друг пример: L. беше много радостна, че Q. се кръсти (след като той вече беше от няколко години член на Задграничната Църква – о. А. Йънг): „Най-сетне той поправи всичко!“ Нас това, напротив, много ни огорчи, защото той по този начин прояви пълната си духовна незрялост, а онези, които одобриха това, – тесноглед фанатизъм. Свети Василий Велики отказал да кръсти човек, който се съмнявал в истинността на своето кръщение, тъкмо защото той много години вече се бил причастявал и тогава вече е било късно за съмнения в това, дали той е член на Христовата Църква! В случая с нашите новообърнати е ясно, че онези от тях, които желаят да се кръстят, вече бидейки членове на Църквата, се опитват от чувство на непълноценност да получат онова, което Тайнствата не могат да им дадат: психологически уют, заглаждане на техните прегрешения, извършени вече след обръщането им, чувството на принадлежност към клуба на онези, които са „прави“, автоматична духовна „правилност“. Но една такава постъпка хвърля сянка върху самата Църква и нейните служители. Ако свещеник или епископ, който е приел тези хора, е постъпил неправилно (до такава степен, че се налага те изцяло да бъдат кръщавани наново!), тогава се създава един вид Църква вътре в Църквата, клика, която за разлика от болшинството свещеници и епископи „винаги е права“. И, разбира се, към днешна дата това е един наш сериозен проблем, който в бъдеще само ще се увеличава. Много е трудно да се борим с това, защото те предлагат „ясен и прост“ отговор на всеки въпрос и нашите страдащи от непълноценност неофити намират в това отговор на своите нужди.

Понякога ни се иска да смятаме, че целият „въпрос за отец Пантелеймон“ в нашата Църква е единствено резултат от определена гледна точка, която впоследствие няма да бъде чак толкова критически важна. Но колкото повече следим това, толкова повече се убеждаваме, че тук работата е много по-сериозна, че това е формиране на „православно сектантство“ на гърба на нашите обикновени вярващи. Затова всички, които разбират създалата се ситуация, трябва да бъдат „ревностни по разум“. Църквата в своята история е понесла и по-големи изкушения, но ние се тревожим за нашите новообърнати, да не би те в своята простота да бъдат отведени от Църквата в секта.

С нас е Бог! Трябва с вяра да вървим напред.

 

14/27 февруари, 1976 г.

Моли се за R. Той пише, че вече е почти готов да остави Православието и е уморен, защото не е намерил в него това, което вече 16 години търси. За съжаление, това е типична неофитска история: вътрешна пустота и желание да получиш от Православието нещо без работа над себе си, т. е. без да принесеш жертва Богу. Съветвам го да прочете „Изповед“ на блаж. Августин – това е добра книга за новообърнати, макар че, разбира се, при блаж. Августин в още началото на неговото духовно търсене много неща вече ги е имало вътре в него. Интересно е, че в 6-та книга той описва как заедно с десетима свои приятели искали да поставят началото на община, но после започнали да мислят каква роля в нея ще играят техните жени и целият план рухнал.

Много ни вдъхновява свет. Григорий Турски! Намерихме неговото житие, написано през 10-ти век, съставено предимно по неговите трудове – това е едно от най-трогателните жития, които някога съм чел.

 

Предисловие към писмото

Тъй като живеехме много далеч от енорийския храм (350 мили в едната посока), не бяхме запознати с много страни на църковното благочестие, особено онези, които касаят Великия пост. Например, никога не бяхме виждали обреда на взаимното опрощение в Неделя на прошката, с който започва Великият пост, и не напълно разбирахме в какво се състои. Попитах за това о. Серафим.

21 февруари/5 март, 1976 г.

Измолването на прошка в тази неделя (Неделя на прошката – о. А. Йънг) става след вечернята. Прието е преди измолването на прошка да се изпее Пасхалният канон, за да вкусим поне малко от пасхалното настроение преди началото на поста (което е било въведено в древността за онези подвижници, които можели така да се отдадат на пост, че не доживявали до Пасха, но също така и като утешение за нас, грешните). Добре е да се измолва прошка лично един от друг със земен поклон и с трикратно целование (всеки с представителя на своя пол), свършвайки с втори земен поклон. В манастирите това става по определен ред, според чина на всеки, но в такива места като Санфранциския събор това се случва в забележителен безпорядък: всички отначало се нареждат пред епископа и духовенството и им се покланят със земен поклон и в същото време съборът е пълен с кланящи се и падащи по очи един пред друг хора.

Получихме най-накрая писмото от доктор Каломирос за еволюцията, което аз прочетох със смесени чувства. Там има много позитивни неща, които можем да използваме за изследването за нашата книга за еволюцията. Той е поправил някои грешки и неточности в моите светоотечески цитати и тълкувания и за пръв път неговият собствен възглед за еволюцията започва да се прояснява. Въпреки това, огорчаващо е това, че той е създал за себе си много твърди рамки. На болшинството светоотечески тълкувания ние гледаме еднакво (макар и не на всички), но той се старае да ги пришие към съвременната философия на еволюцията, като мисли, че последната е неоспорим научен факт – и той дори отказва да обсъжда с мене нейната научна страна дотогава, докато не му покажа моето научно звание! Мисля, че ние просто ще му изпратим цитата от труда на един биолог, доктор на науките, който казва, че „рекапитулационната теория за човешките зародиши (Каломирос смята, че това е факт, който не подлежи на никаква критика) вече не се приема сериозно от учените“. Очевидно той не е запознат със съвременната критика и самокритика в еволюционната наука; сигурно Гърция с няколко десетилетия изостава от Запада в това. Но като цяло неговата критика много ще ни бъде от полза.

Видяхме се с владика Антоний и владика Нектарий; те са мъченици заради своето паство. Слава Богу, ние живеем извън света и „обичайния църковен живот“! При следващото си посещение ще видиш какво ни подари владика Антоний за нашия храм!

Днес падна първият истински сняг през тази зима и нашият камион заседна на половината път нагоре в планината с почти един тон хартия и провизии.

С нас е Бог! Молим от тебе прошка преди началото на поста, ако с нещо сме съгрешили пред тебе с дума, дело или помисъл. Господ да прости и помилва всички нас. И нека този пост бъде благотворен за тебе.

 

Предисловие към писмото

Отец Серафим реши да публикува серия от статии, повечето – негови преводи, основани на „Vita Patrum“ на светител Григорий Турски.

Втората събота

на Великия Пост, 1976 г.

Изцяло се потопих в Православната Галия от шести век. Какво забележително благоухание излъчва тя! Да ни помогне Господ да издадем тази книга като наш дълг пред владика Йоан (който толкова е обичал западните светии отпреди разкола – о. А. Йънг). Моето предисловие, което трябваше да се разпростре на две страници, се излива в тридесет или четиридесет страници!¹

S. (един от послушниците – о. А. Йънг) заминава за Джорданвил (Свято-Троицкия манастир – о. А. Йънг)… Горкият човек – той не знае какво означава „да работиш над себе си“!

Бележки:

1. Когато книгата беше издадена, в завършената си форма това предисловие достигна почти 100 страници.

 

17/30 март, 1976 г.

Поздравявам те с имения ден. Да те пази Христос Бог със Своята благодат.

Бяхме въодушевени от твоята мечта за нашата „библиотека“¹ – така или иначе, тя, макар и в мечтите, все пак съществува! Между другото, напоследък много мислим за това, но сега по-насъщен за нас проект е да направим пристройката към нашата печатница. 

На нас ни е ясно (от писмата на читателите на „The Orthodox Word” – о. А. Йънг), че съществува реален сериозен интерес към Православието. Печално е, разбира се, да наблюдаваме, че само малцина довеждат до край своето търсене на Православието, т. е. всички тези истории с отпадането на нашите неофити. От R. все още нищо не сме чували, най-вероятно той ще се постарае да получи отговори на своите въпроси от Бостън и иже с ними. Той преди всичко се опитва да намери някаква „увереност“, която да не го безпокои, да не го променя особено и да не го задължава с нищо.² Изглежда, че и за останалите участници в нашите академични курсове през миналото лято няма кой знае каква надежда. Те всичките продължават да поддържат с нас контакт, но С. е напълно готов да стане „православен чергар“, и отец S. също попада в този цикъл на „синдрома на разочарования неофит“, който никъде не може да намери покой. Молим се те да успеят да оцелеят, но тяхното минало и цялата обкръжаваща ги среда са в сговор срещу тях. В. продължава да мечтае, но поне е на едно място, в Джорданвил, и ние току-що получихме от него зарядно устройство за батериите за нашия магнетофон, което беше много трогателно!

Ако даде Бог, няколкото следващи броя на „The Orthodox Word” ще ги запълним с материала за православна Галия, разбира се, ще се намерят казуисти, които ще започнат да ни изтъкват, че тези светии не са част от нашия месецослов и че сянката на блажения Августин засенчва някои от неговите съвременници.

Що се отнася до първия въпрос, бяхме много утешени от реакцията на владика Нектарий. Той ни зададе един единствен въпрос: били ли са те признати за светии по онова време (преди разкола) от Римската Църква? Ако да, разбира се, че те са православни – може би, с отделни изключения, които трябва отделно да бъдат изследвани. 

Относно втория въпрос, ние малко се боим от „Бостънската реакция“, да не би да се получи статично напрежение. Затова бяхме много радостни, като получихме от о. Никита преиздадената от него статия на о. Георгий Грабе за православното възпитание на децата, в която „светият Проспер Аквитански“ се цитира с уважение. А той е бил „фанатичен“ привърженик на учението на блажения Августин за благодатта в Галия през 5-и век! Той е бил един от онези западни светии, когото не можем да назовем светия без щателно изследване (което ние скоро се каним да предприемем), но дори и тогава бихме искали да вярваме, че той просто прекомерно е акцентирал, нежели е паднал в лъжливо учение. Кратката статия на отец Михаил Аскул за блажения Авгутин в новия брой на „The True Vine“, между другото, е доста слаба, изключително заради източниците: той просто не знае къде може да бъде намерен православният възглед за него.

Но ако оставим настрана въпроса да статическото електричество, духът на Галия от 5-и – 6-и век е много вдъхновяващ и укрепяващ и е чисто Православие, дори в такива детайли, като иконографията, облаченията и т. н.  Свети Григорий Турски е толкова изобилен източник, че изобщо не е задължително да се занимаваме с „реконструкция“ на духа на Православието от онова време, защото той ни е известен като дух на съвременното му Източно Православие и неговите книги са със същото достойнство, както и „Диалозите“ на светител Григорий Двоеслов, „Лавсаикът“, „Духовната поляна“ и проч. Ако Господ ни дарува още няколко години такива възможност, каквито имаме сега, бихме могли да използваме Галия като „брегови плацдарм“, за да преподнесем също така мощна доза и от Православна Англия и Ирландия! Или, може би, ти би могъл да направиш това! Нека ти послужи твоето пътешествие това лято (в Англия и Шотландия – о. А. Йънг) за начало на православното запознанство с английското минало, не само за тебе, но и за другите. По молитвите на владика Йоан да бъде плодотворно това пътешествие!

Много би искал да стоя тук и да се занимавам с превода на всички трудове на светител Григорий Турски (които ги имам в много точен френски превод, което при моето слабо познаване на латинския ми служи за подкрепа), а също така няколко други важни документи от онази епоха, които ги има в руски превод. Понякога си позволяваме да помечтаем не само за оборудване на библиотека, но и за двама-трима единомислени с нас братя, които биха могли да удвоят или утроят нашите преводачески и издателски трудове; но отрезвяващата реалност ни казва, че ние, вероятно, ще трябва да изстрадаме всичко, което правим, за да достигнем максимална производителност. По някаква причина ми се струва, че ние „предъвкваме“ храната за някои търсещи и ако ние им дадем прекалено много дъвка, те могат да се преситят и ще започне да им се повръща!

Още е съм намерил време да отговоря на писмото на Каломирос и, вероятно, ще мога да отговоря едва към началото на лятото. Това писмо, макар и неговият тон да ми е неприятен, ни помогна с това, че показа каква реакция би предизвикала нашата книга за еволюцията в някои кръгове, ако не беше преминала изпитанието чрез тази кореспонденция. Това ще ни помогне да избегнем едностранчивостта. У мене се създаде впечатлението, че самият Каломирос в значителна степен страда от рационализъм: той пише не като човек, който пребивава в църковната традиция, а като такъв, който е стреми да влезе в нея. Нашата непрекъсната руска традиция, въпреки всички нейни западни влияния, действителни и въображаеми, притежава сила и жизненост, каквато няма у „възродителите на традициите“. Да ни помогне Господ да изразим всичко това по такъв начин, че то да може сега да бъде прието и усвоено.

Бележки:

1. Предложих им да дойда в скита и да направя картотека за тяхната голяма, но неорганизирана библиотека.
2. Скоро след това R. се отрече от Православието и стана будист.      

 

Понеделник от 5-а седмица

на Великия Пост

Твоето отношение към Пасхалната служба е напълно правилно¹. Във всеки случай ние също така го чувстваме! В твоето положение, ако можеш да се причастиш една или две седмици преди Пасха, тогава би било духовно правилно да посрещнеш празника в тишината на твоя дом, ако такова желание се е оформило в сърцето ти. Но не си мисли, че мнозина ще те разберат! Болшинството от хората мислят в съответствие с „църковното обществено мнение“, което не винаги разбира такива неща.

Бележки:

1. Казах на отец Серафим, че мислехме този път да отслужим пасхалната служба в Етна по мирския чин, за да не предприемаме обичайното уморително пътешествие до Сан-Франциско, за което бяха нужни седем часа в едната посока.

 

2/15 април 1976 г.

Моли се усърдно! Във вторник вечерта мирно се представи архиепископ Аверкий и ни остави. Отец Герман замина за погребението в Джорданвил с владиците Антоний и Нектарий.

Разбира се, за нас това е голям удар. Ние се надявахме, че още известно време ще се ползваме от неговата подкрепа, но Господ отсъди иначе. Чувстваме, че сега огромен товар – в стоенето за църковната правда – се стоварва върху нашите плещи. Освен това току-що разбрахме, че Преображенският манастир (в Бостън – Бел. ред.) е приготвил “послание”, в което детайлно излага своите несъгласия с нашия “Пролог” (готвещата се за печат книга за галските светии) и е страшно да си помисли човек какви битки ни предстои да понесем в близко бъдеще. Едно е ясно: човешката мъдрост тук няма да ни помогне! Надяваме се на молитвите на владика Иоан и на владика Аверкий, сега вече на небето. Отец Владимир от Джорданвил (с когото вчера разговаря о. Герман) казва, че църковната атмосфера е “ужасяваща”. Какво ли ни чака занапред?

Но с нас е Бог!

Моля те, моли се за архиепископ Аверкий, особено в петък – погребението ще бъде следобед.

 

Петък на 6-та седмица от

Великия Пост

С кончината на владика Аверкий, заминаването на S. и тримата млади новообърнати, които ни посетиха през тази седмица, въздишам и си мисля: а струва ли си да се проповядва сега истинното Православие, когато наоколо толкова много хора “знаят всичко най-добре от всички”, а онези, които не смятат така, са слаби като макарони? Или, може би, както мъдро предположи нашият млад Т., ако всички мислят иначе, тогава ние действително не сме прави? Но после си мисля за владика Аверкий, за отец Михаил Помазански и всички представители на старшото поколение, които вече почти всичките си отидоха от този свят, и плача за нашите млади всезнайковци, които не виждат същността. Но разбирането идва единствено чрез истински страдания, а далеч не всички за способни на това.

 

Предисловие към писмото

Отец Серафим често говореше за смисъла на страданията в духовния живот. Но с оглед на това, че обществото ни е създало твърде нездрава представа за страданията, е необходимо да бъда казани за това няколко пояснителни думи. Отец Серафим ни учеше, че страданията са духовно оръжие, то не се затваря само в себе си. Тук нямаше място за пагубната сантиментална западно-християнска теория, че трябва да станем жертва, благородно принасяйки своите страдания за умилостивяване на разгневения Бог като „епитимия“ за своите (или нечии) грехове. Точно обратното, той смяташе, че когато страданията са следствие на нашата неопитност и грешки, те са ценни само в случай, че ние се учим от тях. Приеманите от нас скърби и житейски трудности, които се появяват в следствие на нашата паднала природа, или онези, които ни се изпращат отвън чрез гонения и неразбиране, не трябва да довеждат до самосъжаление, а трябва да смекчават сърцата ни, ожесточени от греха, и трябва да очистват нашата духовна природа и да ни научат да се надяваме все повече и повече единствено на Бог. Всеки трябва да приеме тези страдания без ропот, в противен случай те няма да носят в себе си духовна ценност. Често о. Серафим говореше за необходимостта да „се изстрада“ някое затруднение. Той имаше предвид, че всеки трябва всичко да претърпява, също така безропотно, което е едно от най-добрите оръдия на духовния ръст.

Предвид това, че ние се канехме да направим нашето поредно пътуване до катедралния събор в Сан-Франциско, отец Серафим се обърна към нас със следната молба:

4/17 април, 1976 г.

Моля те, помоли се за нас, особено когато бъдеш в гробницата на архиепископ Йоан. Нашият нов брой за март-април ще бъде посветен именно на него и са ни нужни сили и мъдрост, за да кажем за него важните „слова“. Измоли от него благословение за нас.

Очакваме връщането на о. Герман в понеделник (от погребението на архиепископ Аверкий в Джорданвил – о. А. Йънг). Огромен товар премина върху плещите на всички нас със смъртта на архиепископ Аверкий. Какъв пример беше той за нас за плодотворност до последните минути на живота си! Ние също никога не трябва да изпадаме в отчаяние, а да продължаваме да проповядваме словото!

 

Вторник на Страстната

седмица, 1976 г. 

Отец Герман се върна благополучно вчера вечерта. При следващата ни среща той ще ти разкаже за впечатленията си, получени по време на пътуването. Общо взето, картината в Църквата изглежда доста мрачна: старшото поколение руснаци измира, а отец Пантелеймон сега насочва своята църковна кариера към „завземане на властта“, под една или друга форма. Старшият отец Пантелеймон (архимандрит в Джорданвил – о. А. Йънг) клати глава и казва: „Ако се съди по нашите йеромонаси, краят на света ще настъпи скоро“. Той (отец Пантелеймон от Бостън – о. А. Йънг) има много силно влияние върху мнозина семинаристи и млади монаси от Джорданвил благодарение на това, че той е „експерт в богословието“, също така поради това, че успешно подрива авторитета на старшото поколение руснаци в очите на младите. Ако Господ ни даде сили, ще кажем дума си за това.

Молете се, моля ви, всеки ден за владика Лавър (заел мястото на архиепископ Аверкий – о. А. Йънг), Господ да му даде сили да носи неговия днес още по-тежък кръст. Той е толкова безхитростен и има толкова много люти врагове! Обещахме му, че ще му окажем максимална подкрепа.

 

Велики Петък, 1976 г.

Пиша ти на Велики Петък и сега вече е дълбока нощ. В два часа през нощта ще станем да отслужим утренята на Велика Събота, по манастирския устав, – чинът на погребението на Плащаницата ще продължи до ранно утро. Подобни служби трогват до дъното на душата – това е съкровище, което явно постепенно изчезва от лицето на земята.

Ние, тримата останали тук, се чувстваме дълбоко умиротворени, тъй като наскоро се причастихме, … по-силни и по-добре подготвени за бъдещите трудности. Сега стана очевидно, че от нас ще се изисква още повече и трябва да станем по-забележими. Много молим за вашите молитви.

Отец Герман донесе със себе си няколко касети със записи от опелото на владика Аверкий и литургията на Преждеосветените Дарове, която се е състояла преди опелото. Нека това бъде нашият пасхален подарък за вашата община; по този начин ще се докоснете до едно истинско духовно „събитие“, станало в нашата Църква. Трудно ми е да слушам тези записи – плаче ми се. Владиката беше праведен човек и ние бяхме поразени, когато неочаквано разбрахме, че съвсем малко хора са го ценили истински. Сега сме длъжни да донесем неговото учение до хората, помнейки, че то може да бъде изгубено заради нашето безгрижие.

Чувстваме се на ръба на катастрофата – но ми се струва, че именно така би трябвало да се чувстваме!

 

4/17 май, 1976 г.

Към това писмо прилагаме още една книга от историята на Православието в Британия. Ползвай я дотогава, докато ти бъде нужна.

Молете се за нашия оглашен V. Той пристигна преди няколко дни и пак изчезна някъде, макар че може и пак да се върне. Съмнявам се, че можем с нещо да му помогнем. Като го гледаме, започваме много да се страхуваме за бъдещето на Америка. Какво ще стане, когато дойде някой свръх-гуру (такъв, като антихриста – о. А. Йънг), за да завладее тези безпомощни души?

 

11/24 май, 1976 г.

Да благослови Господ твоите изследвания за британските светии. Но не се доверявай прекалено много на „детективската работа“. Ако докажеш устойчиви връзки с православните източници, резултатите от твоя труд ще изглеждат достатъчно убедително, в противен случай направените изводи могат да бъдат подложени на съмнения.

Тази седмица, ако бъде Божията воля за това, ще пуснем „The Orthodox Word”, стига нашият печатар W. да издържи подобно натоварване. Той ще остане при нас още една седмица. Y. прекара при нас два дни и замина да учи в Уисконсин. Той ни се стори по-трезв и леко уплашен от отговорността да води православен начин на живот в съвременния свят.   

 

На третия ден на празника

на Св. Троица, 1976 г.

Молим се това писмо да ви завари в добро здраве и бодър дух, които са ви необходими заради предстоящото ви продължително пътуване.¹

Събитията и разобличенията от последните месеци предизвикаха у нас няколко трезви мисли, в частност, такива, които касаят нашето бъдеще. Когато четяхме новото Бостънско послание (написано в Свято-Преображенския манастир – о. А. Йънг) до митрополит Антоний (Блюм), (екзарх на Московската Патриаршия в Лондон – о. А. Йънг), – което, разбира се, в основни линии, е “правилно”, както винаги, само че тонът, с който е написано, не е правилен, – у нас се роди една едничка мисъл – та това е проект за послание до нашите собствени епископи! Днес те (бостънците – Бел. ред.) са толкова самоуверени, че явно е само въпрос на време, доколко бързо те ще се уморят от “неправилността” и "непоследователността" на нашите епископи, които не желаят да прекъснат формалното евхаристийно общение с всички Поместни Православни Църкви.

Вън от всякакво съмнение е, че те вече са се изпълнили с ярост от нашето заявление в последния брой на „The Orthodox Word”, в което съобщихме на всички, че не сме прекъсвали отношенията с тях. Сега във въздуха витае духът на зилотството; той дори е станал модерен в англоезичното крило на нашата Църква, а по-умерената позиция на нашите епископи сега ще изглежда недопустима за онези, които разсъждават “логично”. Всичко гореказано поражда у нас въпроса: каква е нашата позиция? какво да правим?

Не можем да следваме линията на “Бостънското православие”, – което, в действителност, е разновидност на “реформираното” Православие, отличаващо се с това, че макар и привидно то да е "правилно", в действителност стои извън православната традиция и е създадено от човешки ум. Това е едно ужасно изкушение на нашето съвремие и в него ще паднат, вероятно, болшинството от новообърнатите. Страхуваме се, че всички наши статии за зилотите, писани в предишните години, са спомогнали за създаването на това чудовище. В бъдеще ще трябва повече да обръщаме внимание на аромата на Православието, без което зилотството е безсмислено и дори вредно.

“Дясното крило” на Православието² в бъдеще, вероятно, ще се раздели на множество малки юрисдикции, които ще се борят една с друга и ще се анатемосват една друга. За нас би било достатъчно, ако нашата Руска Православна Задгранична Църква може да остане цяла и да съхрани вярната посока – без уклони вляво като реакция срещу зилотите. Трябва да поддържаме жив контакт с руското духовенство от старшото поколение, дори ако някои от тях ни се струват прекалено либерални; в противен случай просто ще се изгубим в джунглите на зилотството, които се разрастват около нас.

Преди всичко, разбира се, наши учители трябва да бъдат стълповете на старшото поколение: владиците Йоан и Аверкий и подобните на тях. Владика Нектарий е най-ценният представител на това поколение сред останалите живи. Да му даде Господ дълги години живот!

За да останем в истинната традиция на Православието, трябва да бъдем ревностни и твърди в нашата православност, но при това не трябва да ставаме фанатици и не трябва да учим нашите епископи как трябва да се държат. Преди всичко трябва да се стремим да съхраним истинското благоухание на Православието, при това трябва да сме малко “не от този свят”, да се откъснем от всички грижи и всички видове политика, дори тези, които касаят Църквата, да се храним с духовна храна, каквато Църквата ни дава в изобилие. Старецът Макарий (Оптински – Бел. ред.) много добре е написал в едно писмо: “Фанатизмът ограничава способността на човека да мисли, докато истинната вяра дава свобода на човека. Тази свобода се проявява в твърдостта на човека във всички възможни случаи, в щастието и в скръбта.” Тази свобода е отличителният белег на нашето Православие; именно затова йосифляните³ се отделиха от Сергий през 1927 година: не заради неправилната еклезиология и не заради нарушаването на каноните, а защото той отне от Църквата най-ценното й качество – нейната вътрешна свобода.

Но за да се разбере това, трябва да се чувства ароматът на Православието. Да се постараем да не го изгубим!

Моля ви, молете се за нас през следващите седмици, особено в деня на кончината на владика Йоан (по време на литургията в гробницата, между 6 и 8 часа сутринта). Чувстваме, че настъпват критични времена и за нас, и за нашата Църква и искаме горещо да помолим владика Йоан да ни посочи как да действаме в създалата се ситуация. Да ни помогнат неговите молитви да останем на правилния път и да устоим в изкушенията, които ни очакват занапред.

Бележки:

1. Семейството ми се канеше да направи поклонническо пътуване по светите места на Православието в Британия (преди разкола).
2. Тук отец Серафим има предвид не само отец Пантелеймон и неговите последователи, но също и някои от гръцките старостилници.
3. Йосифляни се наричат последователите на Петроградския митрополит Йосиф, които в края на 1920-те години прекъсват общението с митрополит Сергий, заради неговата политика на подчинение на Църквата на безбожното правителство.

 

14/27 юли, 1976 г.

Чакаме с нетърпение онзи момент, когато ще ни изпратиш отчет за вашето поклонническо пътуване (във Великобритания – о. А. Йънг), който трябва да окаже голямо влияние върху англоезичното Православие. В действителност дори най-големите съкровища се възприемат като нещо разбиращо се от само себе си, ако те през цялото време се намират пред очите ти. Виждаме това от примера на руснаците и гърците, които притежават такива огромни съкровища от светоотеческа литература, за които ние можем само да мечтаем, а също и от примера на англоезичните новообърнати, които точно сега би трябвало да се изпълнят с ревност по своите собствени православни светии.

Що се отнася до броя за митрополит Филарет, малкото отзиви, които сме получили до този момент, общо взето са благожелателни. Отец Пантелеймон и отец Никита засега мълчат, но получихме писма от двама гръко-американски свещеници. Тези писма бяха много откровени и доброжелателни, но техните автори, очевидно, са извънредно наивни в своите възгледи за позицията на Синода и на тях просто не им идва на ум, че може да съществува такова явление като съблазън от дясната страна (т. е. съблазънта на зилотството – Бел. ред.). Опитахме се леко да ги подготвим за онзи шок, който ги очаква в бъдеще. 

Но освен всичко това, ние виждаме необходимост да се определи една разумна умерена позиция, при която основно внимание ще бъде обърнато на чистото Православие, ще бъде утвърдено противостоенето на икуменизма и модернизма, но без да се изпада в такива крайности, като определянето дали отсъства или присъства благодат (в тази или онази юрисдикция – Бел. ред.) или повторно да се кръщават онези, които вече са приели Православие. Ще ни бъде много трудно да го направим, особено заради присъствието сред нас на политически влиятелен фанатик. Но с Божията помощ и по молитвите на нашите небесни покровители ще направим всичко възможно да внесем нашия посилен принос към това дело.

Малко надежда имаме, че нашите епископи ще ни подскажат някакво просто решение. Лично за нас няма проблем: като отчитаме все по-нарастващото отстъпничество, ние нямаме евхаристийно общение с другите юрисдикции, при това не проявяваме враждебност, нашите действия не са демонстративни и ние не осъждаме онези, които смятат такова общение за допустимо. Това ни позволява всецяло да се занимаваме с дела, които се намират извън полемиката, но без подобни дела животът в Църквата ще стане непоносимо душен. Колкото повече духовна храна ще можем всички ние да даваме на другите, толкова по-добре ще бъде за всички.

Послесловие към писмото

Броят на „The Orthodox Word” за януари-февруари 1976 г. включваше статия за митрополит Филарет (третия първойерарх на РПЗЦ), а също така неговото обръщение към Светите Божии Църкви и техните високопреосвещенства, православните йерарси, което предупреждаваше за опасността, свързана с икуменизма. В един от следващите броеве (за септември-октомври 1976 година) отците представиха разработка на неговите възгледи относно „дясното“ и „лявото“ крило на Православието и отбелязаха важността от следването на царския път.

 

21 юли/3 август, 1976 г.

Към това писмо е приложено копие от нашето писмо до отец Никита. Почувствахме голямо облекчение, като му написахме, защото с това прекъснахме напрегнатото мълчание, което продължаваше досега. Но мисля, че това писмо ще послужи за него като доказателство за нашето „окончателно отстъпничество“. Написахме доста по-предпазливи писма на двама други гръцки свещеници, които изразиха своя протест (по повод статията на митрополит Филарет – о. А. Йънг). Това бяха единствените протести, които получихме, но чухме, че в резултат на нашата статия се е получило някакво „вцепеняване от ужас“, което само потвърждава погрешността на крайната позиция на подобни хора. Те трябва да започнат тясно да общуват с нашите епископи и да си изяснят позицията на Синода. В противен случай ще се разрази бедствие.

 

29 юли/11 август, 1976 г.

Отец Никита засега нищо не ни е написал в отговор и, честно казано, ни не очакваме, че той ще прояви поне мъничко желание да погледне на въпроса от друга гледна точка. Той има много силно изразено съзнание за самодостатъчност на своята група, от което може да го изкара единствено един силен потрес, а не хората, в чието Православие той се съмнява. Подозирам, че единственото, което му е дала тази статия¹, е възможността да направи заявление, че той „знае със сигурност“, че на нас не може да се разчита. Открити писма също засега не е имало.

Вече стана ясно, че в тези кръгове нас ни смятат за излезли от мода и на нашите трудове, във всеки случай за известно време, ще бъде оказвана по-малка поддръжка в сравнение с предишните времена. Това е печално, тъй като за изминалите 10 или приблизително толкова години стана очевидно, че в Америка  е възникнал реален интерес и стремеж към автентичното Православие, а противоречията само ще причинят вреда на истинската православна мисия.

Получихме няколко нови беседи на отец Димитрий Дудко. В неговите беседи действително се съдържа много от това, което трябва да се знае не само от намиращите се в Съветския Съюз, но и от живеещите тук. Той се изказва срещу това, да се превръщат в „римски папи“ епископите или духовниците, срещу онези, които мислят за себе си вместо да се грижат за другите. Неговият глас е един от най-трезвите и свежи в днешното Православие (въпреки някои негови теоретични грешки), той вселява в нас големи надежди за бъдещето на Православието в Русия. Като се има предвид това, ние трябва да бъдем по-скоро отворени, отколкото затворени по отношение на Московската Патриаршия. Въпросът за икуменизма и отстъплението не може да се поставя изключително и само на канонично-догматично-формално ниво, а преди всичко трябва да бъде разгледан духовно. Отец Димитрий също така се изказва срещу чисто формалния възглед върху каноните, защото това ни връзва духовно и фактически задушава църковния живот, което позволява на протестантите да разширяват своята сфера на влияние благодарение на техния по-жизнен подход. Напълно е ясно, че с подхода на отец Пантелеймон няма какво да се каже на днешна Русия.

Владика Антоний за пръв път остана да пренощува при нас и това беше най-добрата от всичките му визити при нас. Дълго беседвахме с него за „повторното кръщаване“ (на онези, които идват при нас от другите православни юрисдикции) и т. н., и се оказа, че нашето мнение напълно съвпада с неговото. Преведохме за него всички „съблазнителни“ откъси от нашата статия за митрополит Филарет; като ги чу, той се прекръсти и ни благодари за този труд. Очевидно е, че „ревността не по разум“ се превръща в насъщен проблем за него и мнозина от нашите епископи и се страхувам, че този проблем няма да бъде лесно решен. Докато отец Пантелеймон има своя собствена „психологическа епархия“ в нашата Църква, ще съществува и източник на постоянни раздори и неразбиране. Мисля, че зилотите трябва да придобият дълбоко смирение на ума, за да приемат чуждите мнения и възгледи за нещата и да започнат да ги смятат за също толкова православни, както и техните собствени. И ако те успеят да изработят в себе си едно такова качество, напрежението между нас просто ще престане да съществува. Като цяло, сигурно е добре, че те бяха недоволни, защото това им дава шанс да видят нещата такива, каквито ги виждат околните, и да обмислят този факт. Да видим така ли ще е.

Бележки:

1. За митрополит Филарет в „The Orthodox Word” за януари-февруари 1976 г.   

 

25 август/8 септември, 1976 г.

Чувстваме се горе-долу добре и напрегнато се трудим, за да успеем да направим много и да не изоставаме от графика, т. к. лятото вече свършва. Каквито и трудности да ни чакат в бъдеще, нека винаги да помним, че Господ е неотлъчно с нас! Също и светиите. Интересът към истинското Православие продължава да расте и, може би, Американското Православие ще надрасне дори своя синдром на „зависимост от Бостън“, който (синдром) явно е преди всичко признак на незрялост. Молете се за нашите епископи! 

 

7/20 октомври, 1976 г.

Поради недостиг на време ще смогна да ти напиша само една много кратка бележка. Бяхме невероятно заети през последните няколко седмици и просто нямахме време за всичко останало, включително и за кореспонденция. Най-накрая приключваме със заготовката на дървата, но изобщо не сме започвали да работим върху календара.

 

23 октомври/5 ноември, 1976 г.

Общо казано, в Америка (поне в една малка нейна част) се събужда интересът към Православието. Затова днес, както никога досега, е важно да се зададе правилният тон и насоченост на това движение.

Беше печално да чуем, че L. толкова дълбоко не е съгласна с нашата „икуменистическа“ позиция. Но същата такава позиция застъпват и нашите епископи, затова, както изглежда, в бъдеще някои хора ги очаква голяма беда. Да ни пази Господ!

Напоследък забелязахме няколко добри признака, че у „четвъртото поколение“ руснаци в диаспората се пробужда духовен интерес. Сега те в болшинството си са англоезични. Нашата мисионерска работа преди всичко е ориентирана към тях и към онези новообърнати, които съхраняват верността си към Православието.

Сънувах един сън миналата нощ. Присъни ми се владика Аверкий (беше именният му ден!), който кадеше на прекрасно поле, покрито с трева. Това беше в ъ з в и ш е н и е. Дяконът трябваше да помага на владиката да служи, но той не знаеше думите на молитвата и аз се осмелих да запея един специален разпев: „Да воскреснет Бог и расточатся врази Его, Алилуя“. Не бях сигурен дали това е според типикона, тъй като се извършваше някаква нова служба. Отец Герман мисли, че това е била службата, посветена на възкресението на Русия. между другото, в този ден се възпоменава и освобождението на Русия от поляците! Във всеки случай, този сън беше за мене утешение.

При нас отново заваляха дъждове. През последните 10 дни често валеше дъжд и малко сняг.

Здрави сме и продължаваме борбата. Молете се за нас.

 

1/14 ноември, 1976 г.

Моля се това писмо да те завари в добро здраве и бодро разположение на духа. Както винаги, продължаваме да се борим и след обичайните проблеми с печатарското оборудване нашата работа над календара започна да напредва успешно. Ако бъде Божията воля за това, следващата година календарът ще бъде напечатан с офсетен печат.

Ето, че свършва годината, която очаквахме с толкова опасения! Чувстваме се „по-стари, но по-мъдри“. Вътрешно-църковните проблеми, явно, ще се разрешат сами по себе си, при това доста по-бързо, отколкото очаквахме. Направлението на отец Пантелеймон няма да бъде доминиращо в нашата Църква. Остава само да наблюдаваме как той ще възприеме това.

Така че сега ние с по-голяма свобода мажем да се заемем с насъщните проблеми на нашето време. Много се надяваме, че в нашата Църква няма да започне деленето на „партии“ и няма да възникне разкол. Дай, Боже, всевъзможните проявления на незрялост на една част от Църквата, състояща се от нашите новообърнати, да са само болест на растежа. Явно е дошло времето за по-дълбок подход.

С увереност гледаме в бъдещето и сме напълно спокойни по отношение на отец Пантелеймон (той наскоро ни написа примирително писмо, при това собственоръчно – рядък случай). Молим се позицията на неговите привърженици да не го въвлече в някаква крайност. Дори се примирихме с липсата на възможност да издаваме толкова материали, колкото ни се иска и достатъчно фаталистично очакваме снежната зима, чието приближаване се усеща все повече и повече. Слава Богу за всичко!

 

16/29 ноември, 1976 г.

През изминалата седмица ни посети толкова много народ, че все още ни се вие свят. Но най-ярки впечатления у нас остави посещението на С. В. и нейната приятелка. Ние в една или друга степен приемахме диагнозата на L., че фактически С. В. вече е „станала протестантка“. Така че бяхме абсолютно неподготвени за това, което се оказа в действителност. С. В. е удивителна! Тя е пълна с живот, не се задоволява с обичайната „правилност“ и иска напълно да се посвети на служението на Бога, но ѝ е трудно да се впише в „обичайната“ сегашна църковна ситуация. Тя се е свързала с една протестантска група, отчасти заради юношеската си неразсъдителност, отчасти  заради неудовлетвореността ѝ от топлохладното Православие, което е виждала около себе си. Тя е посетила Сиатъл (т. е. отец Никита и неговата енория – о. А. Йънг), където, както ѝ било казано, ще види истинска православна община, но тя отново била неудовлетворена от видяното – от отец Никита и неговото „законничство“. Външно на нея ѝ предстои още на много неща да се научи, но нейното сърце е напълно православно. Само ѝ трябва да си намери място в живота, където би могла да принесе плод. Тя и нейната приятелка са започнали да изпитват все по-голямо безпокойство от това, че са се свързали с протестантите.

Възможно е те да ви посетят през следващите няколко седмици преди заминаването си и ако те предварително се свържат с вас, убедете ги да направят това. Те ни се струват още едно доказателство за това, че се появява едно „ново поколение“ православни християни. С. В. явно е преодоляла тягата към външно привлекателната дейност на протестантите и е разбрала, че в Православието има нещо значително по-дълбоко и сега ѝ е необходимо да си изясни това. Молете се за тях.

Послесловие към последното писмо за 1976 г.

По-нататъшните събития бяха неочаквани и се развиваха много бързо: отец Герман беше ръкоположен за свещеник, а отец Серафим – за дякон. Ръкоположението на отец Герман се състоя в скита на празника на преподобния Герман Аляскински (12/25 декември 1976 година), а отец Серафим беше извикан в събора в Сан-Франциско за ръкоположение за дякон. Помня как той смутено разказваше, че сред тържествената пищност на богослужението в събора се чувствал не съвсем уютно. На връщане към пустинята, което продължило пет часа, ненадеждната кола, която карал, започнала да не слуша кормилото, затова отец Серафим бил спрян от един полицай, който му предложил да направи тест за алкохол. Както философски отбеляза отец Серафим, това било много уместно: случилото се означавало, че дяволът се опитвал „да си оправи сметките“.

Извършените ръкоположения в най-точния смисъл на думата ознаменуваха края на „златното време“ за отците и за пустинята. Приключи шестгодишният период на относителен мир, тишина и външно спокойствие в тяхното горско усамотение. От този момент започнаха да ги посещават все повече и повече хора, поклонници, кандидати за монаси и се появиха значително повече проблеми за тях. Също така от този момент започна мощна вълна от нова дейност, като основаване на нови мисии из цялата територия на епархията, издаване на нови книги, организиране на лекции, семинари и тъй нататък.    

Отначало отец Серафим беше малко смутен. Нито той, нито отец Герман никога не бяха мислили да станат клирици и никога не се бяха стремили към това (преди това епископът няколко пъти им беше предлагал ръкоположение, но те винаги отказваха). Големият недостиг на свещеници предизвикваше опасението на отците, че те ще бъдат търсени за постоянно служение в енориите, а това би бил краят на техният живот в пустинята и краят на всичките им надежди и планове. От друга страна, сега те бяха станали свещенослужители  и не можеха да задържат този дар само за себе си. Те разбираха, че върху им е легнала задачата за широка мисионерска работа. Тази задача отец Серафим предчувстваше и по-рано, като мислеше, че Господ ги е призовавал „да станат по-видими и достъпни“. Във всеки случай, техният живот в пустинята вече не можеше да остава такъв, какъвто беше преди; както нееднократно ми казваше отец Серафим: „Светът дойде в пустинята“. И колкото и продуктивни и щастливи да бяха следващите години, нищо вече не беше така, както преди.      

<   >

Към темата Към началото Към съдържанието

Писмата на о. Серафим (Роуз) до духовния му син. 1975 година

1975 година

4/17 януари, 1975 г.

Пиша ти накратко, само една бележка към изпратената нова касета на отец Михаил Помазанский – той, между впрочем, току-що ни написа, че се радва да научи, че сме започнали да превеждаме неговата книга („Православно Догматично Богословие“ – о. А. Йънг) и много се надява да види превода завършен! Така да бъде и да ни помогне Господ да намерим начини да го издадем. Вече съм на 45 страница от превода, а общо това са около 200 страници¹.

Прилагам и писмото на Каломирос. Отговорих кратко на неговия въпрос. По време на последния Събор нищо не беше казано в подкрепа на гърците зилоти, дори на онези, които търпят гонения на Атон. Нашите епископи се опитват с всички да имат добри отношения и са склонни към някои компромиси. Писмото на нашите архиереи до Митрополията (ПЦА – о. А. Я.) беше доста слабичко и, както архиепископ Аверкий и епископ Нектарий ни казаха, то не трябваше да се изпраща без призив за запазване на истината и за избягване на светските пътища. Нашият Синод има оправданието на своето независимо съществуване, единствено ако той самият е ревностен и с това дава положителен пример на юрисдикциите, които са отпаднали или отпадат. Ние не трябва да бъдем нерешителни и да плуваме по течението, в това няма смисъл. Но нашият Господ Бог е с нас и владика Йоан ни е посочил правилната посока (той ни казваше да не се боим да обвиняваме патриарх Атинагор /Константинополския – ред./, дори на мнозина това да не се харесва). Всички изпращани ни скърби служат единствено за нашето укрепване пред идващите трудни времена. С нас е Бог!

Желаем на вас и на цялата ви община радостно да посрещнете празника Богоявление. Пази благодатността на това време на годината, за да можеш да понасяш бъдещите скърби. Не унивай, че вашата община в Етна е толкова „крехка“, това е част от изпитанията, през които всички ние преминаваме. При нас тук вчера пристигна един млад посетител, който мисли да поживее в окръга няколко седмици. Минал е през йогата и е правил „чудеса“, после е намерил целта си в това да бъде извън всякакви секти, в „Библейското“ Християнство (буквално разбирано). В резултат на всичко това за него пазенето на съботата е най-главната заповед и той настоява да му дам доказателства, да му докажа въз основа на Писанието, че това не е така. Изражението на очите му явно свидетелства, че се намира в прелест и няма намерение да излиза от нея. Хората като него противостоят на харизматичното движение, но те самите са му доста родствени. Изглежда, че само малцина от тях са способни да намерят истината на Православието.

Бележки:

1.  Този превод беше публикуван от Братството на преп. Герман Аляскински една година след кончината на отец Серафим, през 1983 г. Отец Михаил Помазански доживя до издаването на превода на своята книга; той почина през ноември 1988 година, няколко дни преди да навърши 100 години.

 

7/20 януари, 1975 г.

Поздравяваме ви с празника Богоявление! Много сме благодарни за писмото ти и за касетите, и особено за ръкописа на „Догматичното Богословие“. Отец Михаил избягва академичните клопки, защото разбира цялото православно богословие толкова добре, че може да го представи просто, ясно и от правилната гледна точка. Враговете наричат това „джорданвилска идеология“, но това е просто чисто Православие, без каквито и да било академични претенции, в неговата проста и достъпна форма.

Ние самите имахме няколко отрезвяващи опита с хора, на които имахме доверие и възлагахме върху тях големи надежди. Y. беше един от тях. Той можеше да стане ревностен и плодотворен труженик в Христовото лозе, но сега… Той има все същия егоцентричен, самодоволен поглед върху реалността; знаейки толкова много за Православието и правилно чувствайки самата ситуация в Православието, той сигурно никога няма да принесе плод, защото времето минава и той може да пропусне възможността да направи нещо съзидателно. Дори се страхуваме, че той може несъзнателно да нанесе вреда, изхождайки от своята „правилност“. Разбираш ли? С такъв човек трябва да бъдете много внимателни и да не му откривате тайните на сърцето си, нито вашите надежди и страхове за бъдещето относно православната община и проч.

С нетърпение очакваме новата глава за Киреевски, който, може би, има по-голямо значение днес, отколкото си мислим. Киреевски се е надявал, че Православието може да предложи изход на попадналия в духовна задънена улица запад. Към днешна дата възродената философска мисъл в Русия започва да задава същия въпрос, да се опитва да даде отговори на него. В нашите следващи броеве се каним да пишем за възгледите на Солженицин и новите руски религиозни мислители. За нещастие, те са далеч от това, да черпят вдъхновение от светите отци, а вместо от тях – от такива модернисти и „мъдреци от този свят“, като Бердяев¹. Но явно нещо значително се случва в Русия. И по същество, положението на Руското Православие не се отличава чак толкова много от положението на Американското Православие; то не трябва бъде просто неделна религия, а начин на живот, в съгласие с учението на светите отци. Някои от тези въпроси ще бъдат повдигнати в твоите последни глави за Киреевски, след главите за светите отци.

Понякога просто отпускаме ръце заради физическите трудности, те изглеждат непреодолими (днешното ни затруднение е да разтопим оловото в линотипния котел), но, отново, това само ни смирява и е много по-добре да се научим на търпение и смирение, отколкото да получим веднага всичко, което искаме, а после да открием, че вътре в нас цари пустота, с което се сблъскват съвременните православни интелектуалци. Да ни помогне Господ да Му се доверим, защото Той може да ръководи ежедневния ни живот по-добре, отколкото ние самите бихме могли.

Бележки:

1. Николай Бердяев (1874-1948 гг.), руски религиозен философ.

 

Петък след Томина неделя, 1975 г.

Уви, уви, вражда и завист от всички страни! Единственият отговор е – да забравим всичко и да се занимаваме със своите дела.

Отдавна ни беше известно „прохладното“ отношение към нас от страна на някои хора (отец Пантелеймон и неговите последователи – о. А. Йънг), но се стараехме да поддържаме с тях дружески отношения. Събрахме лаврови листа за Връбница за два гръцки манастира и две гръцки енории и в отговор получихме топли благодарствени писма. Въпреки това е тъжно да видиш, че отец Никита не е споменал за „Беседите на преп. Макарий“¹ в своя енорийски вестник. Той изобщо за светите отци ли е или не? Как може тогава да бъде оправдано това, че той рекламира протестантско издание и не е споменал за едно превъзходно православно издание. Това, че той го е премълчал, свидетелства единствено за това, че неговото лично страстно отношение натежава над съзнанието за общата цел, която лежи пред всички нас. Но това, явно, е именно едно от проявленията на синдрома на „безумните неофити“

Въпреки това нека да правим това, което можем, докато имаме време. Трябва скоро да завърша моята част за еволюцията! Ще бъде интересно да видим реакцията на новата книга. Пак мълчание? Навсякъде господстват дребните страсти! Нашата единствена надежда е да се държим просто и доверчиво и постоянно да се движим напред.

Получихме няколко запитвания (от различни млади хора), които искат да прекарат лятото с нас, така че, вероятно, при нас ще се появи един или няколко братя за два-три месеца. Но те всичките са така ужасно непостоянни – и ние знаем откъде идва това.

Бележки:

1. „Беседите на преп. Макарий“ бяха издадени от издателството „Eastern Orthodox Books“, чийто собственик беше духовният син на о. Серафим Владимир Андерсън (днес йерей).

 

5/18 юли, 1975 г.

Преди два дни, след утренята, на вратата ни почука не друг, а самата J. K., цялата мокра до кости след своето пътешествие до нас пеша от Рединг! (Горският я беше настигнал по средата на пътя и я докара). Оттогава тя живее в нашето хотелче и се кани утре да си тръгва – просто искаше да прекара известно време в горската пустош и малко да си поговори с нас. Да насочи Господ стъпките ѝ в правилната посока. И, разбира се, случи се така, че нашият последен летен помощник от Джорданвил, който прекара един месец при нас, се оказа същият онзи млад човек, който преди няколко месеца ѝ беше направил предложение, и той като я видя тук, помисли, че му се привижда! Но, явно, тя е доста монашески настроена. Ние, между другото, тъкмо завършваме нашия нов брой на „The Orthodox Word“, посветен на женското монашество.

 

Предисловие към писмото

По това време две млади жени бяха решили да се преместят в Етна и да се включат в изграждането на нашата православна община. Това много ни радваше, защото те мислеха да поживеят заедно и да изпитат себе си дали са способни за монашески живот. Въпреки това, познавайки техния своеволен нрав, ние се опасявахме, че от това нищо няма да излезе.

22 юли, 1975 г.

Що се отнася до J. K. (една от жените, които се присъединиха към нашата община в Етна – о. А. Йънг), предупреди я за опасността от синдрома на „моменталното обожение“. Тя трябва да се научи:

1. На решимост (тя, може би, смята, че има решимост, но:)
2. Решимостта е безплодна, ако не произтича от ръст на осмислената вяра.
3. Без постоянната невидима бран със самия себе си не се извършва  духовен ръст.
4. Нашият ум трябва да бъде постоянно насочен към целта на живота.
5. Всичко това подготвя човека към ревностна дейност.

Помоли се за нас, изоставаме във всичко, но Бог е с нас!

 

17/30 юли, 1975 г.

Прилагам твоята статия за Киреевски. Отлично! Тъкмо това, което е нужно. Прочетохме я вчера вечерта в нашата Ново-Валаамска богословска академия (названието на нашата „лятна школа“) и тя беше подходящо заключение на серията дълги мои лекции (17 часа на касети) за господстващите течения в западната мисъл, от Франциск Асизки до Теяр. Теяр, между другото, когато прочетох нашата статия за него от „Християнския еволюционизъм“, беше възприет с отвращение като архизлодей на западната мисъл. Най-популярна беше беседата за консерватизма през 19 век, герои на която бяха цар Николай I, Достоевски и Константин Победоносцев. Студентите, струва ми се, получиха значителна полза и някои много се вдъхновиха. На мене също ми е много полезно да организирам всички мои мисли. Отец Герман повече говори за литературата, доста поучително, и освен това ще проведе заключителните лекции през следващите два дни.

Радваме се да чуем за вашия напредък с параклиса. Само не започвай да наричаш вашата преправена барака „църква“ и не прави грандиозни планове. Вие сте просто една малка група православни християни     , които живеят в отдалечено място и съвсем не сте „енория“, т. е. нещо официално, регистрирано в епархията. Сега L. M. (втората жена, която пристигна в Етна – о. А. Йънг) много се нуждае от бавен и естествен ръст на новата почва, без излишно внимание. Бог знае, какво ви готви бъдещето, но нека то да дойде тихо и естествено, доколкото е възможно. Това мирно и незабележимо състояние може да бъде много полезно и за J. K., ако ѝ стигне търпението и усърдието за постепенното устройване на своя душевен дом и ако тя успее да се удържи от гибелното влечение да „отиде в пустинята“ на мига.

Нашият светлосин камион все още не е съвсем в движение, така че най-вероятно няма да можем да ви посетим на празника на св. пророк Илия, което, може би, е за добро, за да не си мислите, че се е случило нещо велико, само заради това, че сте заковали няколко нови дъски на стената на вашия параклис.

 

Преображение, 1975 г.

При нас вчера всенощното бдение мина много добре, започнахме го на върха на планината и го завършихме в храма. L. M., изглежда, е готова сериозно да живее по-новому (в Етна – о. А. Йънг), но J. K. попада в обичайните капани на „безумните неофити“. Не изпадай в униние заради нея, тя просто ти преподава урок, показвайки с личен пример как не трябва да се живее! Сега с твърде малко неща може да ѝ с помогне. Тя трябва първо да се научи да вярва на някого, освен на себе си, а това не се удава лесно.

Идването на отец Никита (Паласис – о. А. Йънг) премина доста мирно, но аз през цялото време усещах определена сдържаност. Имаше теми, по които „не можехме да беседваме“, и като цяло се усещаше липсата на единомислие.

 

15/28 август, 1975 г.

Приветстваме те в нашия Господ Иисус Христос и те поздравяваме с празника на Пресвета Богородица. Молим се да прекараш тези дни мирно и благодатно.

Получихме писма от тебе, от L. M. и от J. K., от четенето на които (особено на J. K.) ни се изясни картината. Няма никаква надежда за J. K. да се засели с L. M., нито сега, нито по-късно и ние усилено я съветваме да не се заселва сама в къщурка или фургонче, а да се върне обратно в Ню-Йорк, където има „единство на духа“ с някого. Откровено казано, писмото на J. K. ни показа, че синдромът на „безумния неофит“ при нея е развит в неговата най-тежка форма, която обикновено е смъртоносна – тя най-вероятно дори няма да остане православна. При нея няма нищо друго освен студено отношение към хората, критика и самооправдание. За нея в уединението се крие духовна отрова. Тя може и да не изпадне в някаква префинена прелест, но гордостта у нея може да достигне огромни размери. Вече имаме опит в работата с такива случаи на синдрома на „безумните неофити“ и това заболяване не се поддава на лечение. Тя може да бъде изцелена единствено чрез истинско послушание, но тъкмо на това тя изобщо не е способна. Между другото, тя не е на послушание при нас и ние само сме ѝ давали дружески съвети от общ характер с изключение на онзи случай, когато я уговорихме да замине за Етна и да помогне на L. M., и сега, когато я съветваме да се върне обратно в Ню Йорк. Ние наистина се надяваме, че тя няма да прекара при вас тази зима, тъй като това само ще ви бъде в тежест на вас и L. M. И не си мисли, че можеш да ѝ помогнеш, тя само ще те обвини, че „оказваш натиск“ върху нея. Разбира се, трябва да се отнасяте внимателно към нея, но нека тя да се държи спрямо вас на онова разстояние, което за нея е удобно. Най-важното е да не ѝ доверяваш нищо: нито твоите планове, нито надеждите, нито църковните проблеми; тя по-късно само ще разпространи всичко това навсякъде. Нека всичко това да ти послужи за придобиване на опит. Нашата паднала човешка природа е много силна; тези, които се доверяват само на себе си, няма да устоят. Само едната добра воля в тази ситуация е безсилна.

L. M. пише, че се кани да направи престол за „бараката“. Пази Боже! С появата на престол параклисът ще се превърне в „църква“ и при вас ще се появят най-различни изкушения. Нека тези изкушения да почакат, докато не станете по-готови да ги понесете. Ние нямахме престол до самото утро в деня на отслужването на първата литургия в нашата църква. Нека така да бъде и при вас.

Тази зима, май, ще бъде изпитание за вас, но имай мъжество и разсъдителност. Бог няма да допусне да претърпите онова, за което не сте готови. Колко тесен е пътят към спасението и колко внимателно трябва да вървим по него!

Моли се за нас. Тази неделя се кани да ни посети една англиканска община и се нуждаем от молитвите на владика Йоан, за да разкрием пред тях Православието.

Пътуването ни до вас ще се състои, навярно, едва след две седмици. Още много работа ни предстои по „The Northern Thebaid“¹, макар че, слава Богу, новата автоматична печатарска машина работи прекрасно. Докато Господ търпи нашето съществуване, ще се стараем да принасяме плод!     

Бележки:

1. Тази книга – събрани жития на преподобните отци от руския север, беше написана под влияние на И. М. Концевич.

 

24 авг./6 септ., 1975 г.

Ти, струва ми се, правилно се държиш с J. K. Изобщо за нея и за всички вас: колкото по-малко абстрактно мислите за духовния живот и колкото повече просто се подвизавате в ежедневните трудове, молейки се според силите (т. е. без „всенощни всекидневни бдения“, което J. K. веднъж пожела да организира), толкова по-добре за вас. Настройте се към ревностно Православие и след това се подвизавайте ден след ден, и Господ ще ви даде мъдрост. Радвам се, че нашето писмо малко е поразтърсило J. K., но трябва трезво да гледаме на нещата и да не очакваме някакви велики духовни „промени“. Ако тя може да се успокои и да прекара зимата мирно и не в уединение, това вече ще бъде голямо постижение. Ако тя след това пожелае да сподели начина на живот на L. M., ще трябва сама да стигне до това разбиране.

Що се отнася до нашето идване в Етна, пак се получи забавяне, свързано с това, че все още не сме приключили с печатането на „The Northern Thebaid“, така че най-вероятно ще можем да ви посетим едва след около две седмици. Междувременно нашият местен механик ще започне ремонта на нашия стар зелен камион, за който намерихме евтин мотор.

Миналата неделя посетихме N. P. Той остави у нас много добро впечатление – напълно в духа на нашето „Севернокалифорнийско Православие“, откъснат е от всички и се грижи за своето спасение. Жена му и двете му малки деца всичките са православни. Били са кръстени в Гръцката Архиепископия в гр. Сан Хосе, но когато той видял нашия Санфранциски Катедрален събор и неговите служби, почувствал, че неговият дом е „Руското“ Православие. Той ще живее на 15 мили на юг от вас в едно туристическо ранчо, където ще работи като общ работник, а жена му като келнерка.

Що се отнася до отец Пантелеймон – уви, уви, уви, бедата, от която се бояхме, май се приближава¹. Владика Аверкий ни написа едно отчаяно писмо за „този дързък млад архимандрит“ и неговите последни деяния. Очакваме новини от владика Лавър и дотогава няма да говорим нищо повече. Но бъди готов за удари. Отец Пантелеймон, явно, затяга своята хватка около шията на православната младеж, използвайки харизматичността на своята личност, от която само малцина могат да се отвърнат.

Бележки:

1. По онова време пламнаха резки разногласия между архиепископ Аверкий (Таушев), настоятеля на Св.-Троицкия манастир в Джорданвил, и архимандрит Пантелеймон, който беше дръзнал да „поучава“ мастития йерарх.

 

10/23 септември, 1975 г.

Просто кратка бележка. Зарадвахме се да чуем, че L. M. не е била особено огорчена от новината за отец Пантелеймон. Нищо ново не сме чули, но получихме от владика Антоний копие на писмото му до отец Пантелеймон, написано в много меки тонове, в което той го умолява да се върне към смирението и кротостта, с което той се е отличавал по времето, когато владиката го е познавал в Детройт преди много години и също така моли отец Пантелеймон да не посещава неговата епархия, докато не измоли прошка от владика Аверкий. Единият от нашите послушници малко се огорчи от всичко това и каза, че не знае „на кого може да се вярва сега?“. Отговорът на този въпрос е постижим единствено чрез нашето потапяне все повече и повече в духа на Православието и в съответния начин на живот.

Обсъждаме встъпителната статия за новия календар, което, както винаги, поставя пред нас въпроса, какво отношение съкровищата на Православието имат към ужасния съвременен свят? И отговорът е все един и същ – това е Ковчегът на спасението за нас и всеки опит да го съхраним за себе си способства за спасението на другите.

Нашият зелен камион утре трябва да излезе от сервиза, но ще повярваме, едва когато видим това. Междувременно нашата динамо-машина се повреди и през последните няколко дни усърдно се готвим за зимата.

Започна ли J. K. да преписва текста от касетите? Или изобщо нещо да прави? Толкова много неща може да се направят!

 

Предисловие към писмото

По онова време научихме, че на север от нас, в щата Орегон, има голяма община на староверци. Ние се заинтересувахме от тях и благодарение на това се запознахме с P. Q., който също така с доброжелателен интерес се отнасяше към тази община и беше активен защитник на нейните интереси пред местните американци. Сега той поиска да приеме Православие заедно със своето семейство. Предложихме на P. Q. да доведе при нас някои свои приятели-староверци да се запознаем.

19 септември/2 октомври, 1975 г.

J. K. ни написа, че отец Никита е заявил: „Руснаците дават заден ход“. Ние все още нищо не сме чули за това, но самата идея, че „гърците“ воюват с „руснаците“ звучи като пакости на безумни неофити. Но нашата Църква е преживяла и по-големи изпитания. Цялото това последно изкушение (не само последната провокация) беше твърде тежко, но Бог явно не ги е допуснал напразно, а за наше вразумление. В истинския християнски живот нищо не може да се равнява на смирението. Да ни укрепи Господ всички нас да понасяме това с мъжество и да принесем добри плодове, според нашите възможности!

Да насочи Господ P. Q. и семейството му към спасителното Православие! Говори му всичко, което можеш, но нищо не идеализирай прекалено. Тези староверци са очарователни, но са далече от духа на Православието – може би, като матвеевците¹.

Бележки:

1.  Група гърци-старостилци, които смятат, че само те са единствената истинна Църква в целия свят.

 

21 септември/4 октомври, 1975 г.

Всичките тези дрязги (на отец Пантелеймон и неговите последователи срещу ръководството на Руската Задгранична Църква – о. А. Йънг), които уж бяха позатихнали, разбира се, на деветдесет процента са дрязги на самия отец Пантелеймон и са далеч от това, да утихнат; те в бъдеще не предвещават добро. С времето ние ще трябва неизбежно да се сблъскаме с това, но трябва да помним, че отец Пантелеймон не е авторитет в нашата Църква и неговият следващ „драматичен акт“ трябва да бъде приеман с голямо подозрение. Около него се усеща много силна миризма на политика и един ден той ще допусне смъртоносна политическа грешка. Нека да бъдем бдителни и да сме готови за това.

Сега за посещението на староверците при вас. Те са сектанти и техният дух, а не външните обреди, ги отделят от Православието. Ако Господ доведе един или много от тях в Православието – добре, но не следва да се отнасяме снизходително към тяхното сектантска гордост. Старецът Паисий Величковски е бил против да се приемат староверци (в неговия манастир – о. А. Йънг), дори те да не са искали нищо друго, освен да им оставят единствено двупръстието – не заради самото двупръстие, а затова, защото това свидетелствало за наличието у тях на сектантски манталитет. Разбира се, по-късно Руската Църква разрешила на староверците да се придържат към двупръстието и старопечатните книги. Староверецът, който идва в Православието, трябва да разбере, че външният обред, който те съхраняват, не е същността на Православието.

Нека тяхното посещение да си остане посещение. Поговори с тях за общите интереси, но не се старай да се оправдаваш и да обясняваш защо не живеете по правилата, по които те живеят. Ако те пожелаят да дискутират за нещо, дай им отговор, както съветва апостол Петър – според мярата на силите си.

Староверецът Пимен Софронов (иконописецът, който изографиса гробницата на блажения архиепископ Йоан), след убеждаването му от страна на отец Димитрий Александров¹, няколко месеца преди смъртта си в един от нашите храмове в Светата Земя, се причасти със Светите Тайни. Но, разбира се, той не беше строг староверец, като някои истински сектанти.

Бележки:

1. Отец Димитрий Александров след време стана единоверчески епископ в Руската Задгранична Църква с името Даниил.

 

Предисловие към писмото

Няколко староверци от Орегон наистина ни посетиха в неделя и бяха в нашия малък параклис по време на службата без свещеник. Ние не се интересувахме специално от тяхното външно благочестие и строго отношение към обредите, а повече от това, кои и какви са те. След няколко години младият староверец, четец в Ири, Пенсилвания, Пимен Саймън, премина в Руската Задгранична Църква с цялата си енория, нашите епископи ги благословиха да запазят стария си обред. Впоследствие той беше ръкоположен за свещеник. Благодарене на усилията на отец Пимен тази група придоби не само правилен дух, но е и пример за благочестие за мнозина енориаши от нашата Църква.

По онова време започнаха да циркулират многобройни слухове, водещи началото си от манастира на отец Пантелеймон. Те често се изливаха в открити писма, едно от които беше адресирано лично до мене, или в статии, публикувани в енориашкия вестник на отец Никита Паласис. Основно тяхната критика беше насочена срещу архиепископ Аверкий (†1976 г.), настоятеля на манастира в Джорданвил, а също така към отношението на членовете на Задграничния Синод към различните групи гърци-старостилци и към техните епископи. Това ми изглеждаше твърде прискърбно и доста назидателно, аз започнах да страдам от това, което отец Серафим наричаше болест на „малодушието“ – изкушението да отпуснеш ръце.

Тъй като критиката и слуховете, излизащи от манастира на отец Пантелеймон, се водеха изключително на лично ниво, отец Серафим, както и преди, се надяваше, че всичко ще се разреши, макар че беше много огорчен от нападките срещу архиепископ Аверкий. Но когато нападките се насочиха срещу светия отец – блажения Августин – търпението му свърши. Той почувства, че това вече е нападение срещу Църквата и това трябва да бъде казано открито.

2/5 октомври, 1975 г.

Твоето състояние ни е много познато. От известно време ни наляга същата тази „болест“. За щастие, когато имам пристъпи на тази „болест“, о. Герман обикновено се намира в нормално състояние и обратното, така че успяваме да се измъкнем от дълбините на отчаянието и сме способни да продължаваме работата си.

Мисля, че причините за тази „болест“ са много прости: ти, както и ние, си много доверчив и винаги виждаш в хората доброто, независимо от техните постъпки. След известно време делата на тези хора започват да свидетелстват за това, че те не само не ти се отплащат с взаимно доверие, но дори напротив, по-скоро самите те сеят навсякъде недоверие. И после за капак те започват да те обвиняват в разпалване на недоверие и това наистина се оказва достатъчно, за да изпадне човек в униние.

Срещу това има едно много просто лекарство което се състои в това, за което ти говорехме преди няколко години, когато беше подложен на нападки от страна на нашите гърци: не им обръщай никакво внимание. Не им отговаряй, не оправдавай себе си или другите пред тях, но също така: не вярвай на нито една тяхна дума и не изпълнявай нито едно от техните искания.

Ние също се чувстваме предадени от нашите гърци. През всичките тези години смятахме, че те са единомислени и единодушни с нас, че те дават всичко, което имат, за делото на англоезичната мисия. Но се оказа в действителност, че през цялото това време те са се трудили заради собствената си слава, жестоко злоупотребявайки с доверието на нашите обикновени руски епископи, свещеници и миряни, за да завземат в края на краищата властта и да провъзгласят себе си за единствените познавачи и авторитети в Православието.

Все още се надяваме, че грешим в това, но нека те да ни докажат сега това със своите постъпки и думи, а не със своите витиевати самооправдания. Години наред ние им прощавахме крайностите и грешките и, между другото, неведнъж защищавахме о. Пантелеймон и о. Никита, дори пред тебе, както ти помниш. Но сега, заради опазването на духовното си здраве и заради продължаването на плодотворната дейност на православната мисия, трябва смело да погледнем истината в лицето: това са просто университетски младежи, които си играят на Православие!

Последният брой на „Orthodox Christian Witness“ на о. Никита за блажения Августин направо предизвиква негодувание. Той нарича „богословски неграмотни“ и „латинстващи“ следните:

1. Гръцките зилоти, които твърдят, че „разбира се“ блаж. Августин е светец, щом така е смятал преподобният Никодим.
2. Архиепископ Йоан, който много го почиташе и който имаше служба на светеца.
3. Преп. Никодим Светогорец, който го е включил в църковния календар.
4. Гръцката и Руската богословски традиции от 19 и 20 век, които са били съгласни с мнението на преподобния Никодим.
5. V-я Вселенски Събор, който е признавал авторитета на блажения Августин наравно с такива величини като св. Василий, св. Григорий и св. Йоан Златоуст.
6. Всички свети отци – съвременници на блаж. Августин, нито един от които (доколкото ми е известно) не го е наричал еретик и не е оспорвал мястото му сред великите учители на Църквата, дори когато те не са се съгласявали с неговото погрешно учение за благодатта.

Църковната традиция на Православната Църква приема блаж. Августин като свети отец, макар и с уговорка, както и по отношение на свет. Григорий Нисийски на Изток. Самоувереното заявление на о. Никита е абсолютно неправославно и детско.

И това е само един от многото примери, когато нашите гърци показаха, че не са способни да обсъждат богословските въпроси – не защото те са недостатъчно образовани или умни, а затова, защото те прекалено страстно се опитват да докажат, че винаги са прави. Духът на православното богословие е съвсем друг.

Относно L. M.: ако тя защищава о. Пантелеймон, напълно възможно е тази реакция да е предизвикана от това, че тя все още не е скъсала окончателно (емоционалните) връзки с тях. Ако тя не направи това, в бъдеще я очакват скърби. Така че, изглежда, проблемът се състои в именно в това и L. M. няма да намери покой, докато или окончателно не скъса със сектата на о. Пантелеймон, или не се присъедини към нея.

За неговата секта: ако съдим по тяхното сегашно държание, нашите гърци дълго няма да останат с нас. Също така е трудно да си представим, че те ще могат дълго да останат с матвеевците, ако, разбира се, зад всичко това не стоят много пари и политика.

Току-що получихме дълго писмо от владика Лавър¹. (Между другото, като говорим за „сеенето на пагубен раздор и недоверие в Църквата“ – как иначе може да бъде наречено това, което правят гърците по отношение на владика Лавър. Попитайте за владика Лавър когото и да е от последователите на о. Пантелеймон и те ще отговорят: „О, на него не може да му се има доверие“, и проч.) Владика Лавър ни написа подробно писмо за ситуацията с гръцките старостилци и неговото писмо е сходно с това, което ни написа доктор Каломирос. Изглежда, че решението на нашия Синод за временно прекратяване на общението с епископ Петрос (докато той не урегулира отношенията си със своя собствен Старостилен Синод в Гърция) е опит да бъде удовлетворен отец Пантелеймон и да бъде предотвратено неговото незабавно преминаване в друга юрисдикция. Но ако Синодът на свой ред беше поискал от отец Пантелеймон да прекъсне всякакво общение с матвеевците, докато те не се обединят с авксентиевците, и го беше помолил нищо да не прави в Гърция без уведомлението и благословението на своя епископ, – какво, мислиш, би отговорил на това отец Пантелеймон?

Изглежда, че краят на „Гръцката епопея“ не е далече! Само скърбим за скандалите и разделенията, възникващи в резултат на тщеславието на нашите гърци. Нещастната ни американска мисия! Колко смях ще предизвика всичко това в Митрополията и Гръцката Архиепископия.

Колко пъти ни се е налагало да помагаме и състрадаваме на нашите гърци, но тяхното високомерие вече премина всякакви граници. Ако те се върнат към нормалното състояние и станат като всички редови членове на нашата Църква, тогава нашите отношения, както и преди, ще придобият нормален характер.

Затова ние, останалите, трябва да продължаваме да се движим по същия трезв път, без да си въобразяваме, че представляваме нещо, а да вършим делото на нашето спасение, стараейки се да споделяме с другите съкровищата на Православието.

Дори не си и помисляй да прекратяваш издаването на „Никодимос“. Това списание има по-голяма ценност, отколкото можеш да си представиш, и не затова, че ти си велик богослов или експерт в някаква област (опазил ни Господ, това го имаме в излишък), а защото ти си достатъчно наивен и провинциален, за да повярваш действително, че Православието е Истината, която донася в живота обновление и вдъхновение, а не е предмет на дребнава политика и страсти.

Изпращаме ти най-сетне последния брой на „The Orthodox Word“. От цяла година се канехме да сложим портрета на владика Аверкий на корицата на този брой. Нека те да си мислят каквото искат, но той е истински православен архипастир и богослов без никакво притворство или политика, той самият много е пострадал от „политиката“ в Църквата. За нас е голямо утешение да гледаме тази корица². И ние изпълнихме своя дълг по отношение на този праведник!

Цитатът от Древния Патерик, който архиепископ Теофан Полтавски използваше за подкрепа на нас, нещастните борци от последните времена:

„Светите отци от пустинята Скит в Египет пророкували за последното поколение, казвайки: „Ние какво сме направили?“ И един от тях, велик по живот, с името Исхирион, казал: „Ние изпълнихме Божиите заповеди.“ Те отново попитали: „Ще направят ли нещо онези, които ще дойдат след нас?“ Той казал: „Те ще направят половината от това, което ние сме постигнали.“ „А какво ще стане след тях?“ Исхирион казал: „Хората от това поколение няма да извършат никакви дела; но ще ги споходят такива изкушения, че онези, които не им се поддадат, ще бъдат над нас и нашите отци.““

Други отци казват: психическите изпитания за хората, които ще живеят в последните времена, ще бъдат равни на физическите изпитания на мъчениците. Но за да противостоим на тези изпитания, трябва да живеем в друг свят.

Имаш ли бележник, в който да записваш мислите на светите отци, когато четеш техните творения? И четеш ли ги винаги, та да можеш в моменти на скърби да се обърнеш към тяхната мъдрост? Започни незабавно – това е важно.

Сега четем беседите на о. Димитрий Дудко³, които той миналата година е провел със своите енориаши (непосредствено преди самия арест) в Москва. Тази книга много ни вдъхновява! Отец Димитрий принадлежи към Московската Патриаршия и неговата философия понякога не е точна, но колко смело той се изказва срещу лицемерието, атеизма и политиката в Църквата! Нивото на знанията на неговите слушатели е доста ниско и постоянно ни спохожда мисълта, че Туринската Плащаница е точно онова доказателство, което може да им помогне! Именно това е онзи „научен“ отговор за едно цяло поколение от хора, измамени от научния атеизъм. Отец Пантелеймон толкова се грижи да създаде правилно мнение за Плащаницата (което при него не се потвърждава от никакви сериозни доказателства), че той остава напълно безчувствен към нуждите на ето такива вярващи.

Бележки:

1. Архиепископ Лавър, днес митрополит и първойерарх на РПЗЦ, настоятел на Свято-Троицкия манастир и ректор на Свято-Троицката семинария.
2.  Един поразителен фотографски портрет на архиепископ Аверкий, „The Orthodox Word“, май-юни 1975 г.
3. Тези беседи бяха издадени в отделен сборник „За нашето упование“ (SVS Crestwood, NY, 1977). Тази книга отец Серафим често я препоръчваше за четене. По-късно о. Димитрий беше арестуван от КГБ и подложен на „специална обработка“.

4/17 октомври, 1975 г.

Радуйся о Господе и паки реку, радуйся. Ти се учиш на смирение и недоверие към своя собствен паднал разум.

Нашите гърци ни дават пример за класически случай на прелест, в която те са изпаднали заради тщеславие и самомнение. Резултатът от всичко това ще бъде трагичен и мнозина ще паднат в тази яма, защото вярват на отец Пантелеймон повече, отколкото на Бога.

Отец Пантелеймон преди две години в Сиатъл ми каза, че заради благото на Църквата всичко е разрешено – да се лъже, да се краде, всичко, защото целта оправдава средствата. Тогава не придадох особено значение на думите му, защото знаех, че понякога, за да се избегне по-голямо зло, се налага да се извърши по-малко, например, да се излъже. Но това може да се допусне само в случай на крайна необходимост и със самоосъждане и разкаяние пред Бога да допускането на неправда. Но при отец Пантелеймон този йезуитски принцип се превръща в основен принцип на църковния живот, който ловките църковни политици могат да употребяват безнаказано. Той напълно погрешно разбира идеята за Църквата, което обяснява също така защо той построи своя манастир насред големия град (за да даде на духовно жадните още по-голяма възможност да се приобщят към неговата „святост“) и защо веднага започна да се интересува от политическите дела на Църквата навсякъде.

„Каква мрежа ще си оплетем, когато само един път излъжем“! Всичко това е долнопробна политика. Има един такъв духовен закон: чувството на тежест и отчаяние не трябва да изхождат от духовните вождове на Църквата, това не са признаци на благодат. Ако такова чувство изхожда от тях, те се намират в голяма опасност; нещо с тях не е наред. По-лесно е за онези, на които им се налага да страдат заради тях, защото това духовно ги усъвършенства. 

Всичко това ще премине като кошмарен сън. Само помни, че това не е реалност. Напълно отхвърляй мислите за това, кой е прав и кой е виновен. Моли се за отец Пантелеймон, който се намира в сериозна духовна опасност, но самият ти се разграничи от него. Там има болест, дребно политиканстване и дяволски козни. Дълбоко в сърцето си ние съвсем мирно гледаме на всичко това, защото знаем, че Църквата е по-силна от всички онези, които, поддавайки се на съблазънта, са решили, че те са Църквата; така или иначе те винаги отпадат, помагайки на онези, които остават, да станат по-трезви.

 

8/21 октомври, 1975 г.

L. M. ни препрати няколко писма от бостънския манастир (на отец Пантелеймон – о. А. Йънг). Те са написани в напълно фалшив духовен тон и освен това под прикритието на благочестието там се крият осъждане и сплетни. Епископите, с които сме били близки, никога не са ни учили на тази чужда папистка теория, че само те и „тесен кръг от посветени“ са някакъв си елит и могат свободно да обсъждат църковните проблеми, но на масите това не е позволено. Когато нещата са касаели важни събития в Църквата, те винаги свободно са споделяли с нас своите възгледи без каквито и да било лъстиви намеци, че ние сме част от този посветен „елит“, който може да знае тайните. Освен това обърни внимание на това противоречие: само епископите и елитът, но не и вярващите, могат да знаят, какво прави отец Пантелеймон – а в писмото до Нина се казва, че причината за поведението на отец Пантелеймон се крие в желанието „да покаже на вярващите в Задграничната Църква и на старокалендарците в Гърция известна последователност“ (цитирам по памет). Да, „да покаже“ на вярващите. Единствената причина, елитната философия да крие всичко това сега, се заключава в това, че не са успели по план „да покажат“ на вярващите, появили са се странични ефекти. Отец Пантелеймон и неговите последователи знаят всичко най-добре от всички. Това е смъртоносно опасен синдром на неофитите. Те явно искат да останат в нашата Църква, защото политически за тях е много по-изгодно да пребивават сред нас като „пришълци“ и да имат максимум свобода, такава, каквато нашето руско духовенство няма. Причината, поради която ние мислим, че те няма да останат задълго с нас, се заключава в това, че те не съвсем правилно са разбрали църковната ситуация, т. е. те смятат, че знаят, какво мислят руснаците, но в действителност руснаците не се разкриват напълно пред тях. Но – достатъчно по този доста скучен въпрос.   

Относно твоите изпитания: болшинството от тях са естествено житейско явление и Господ допуска да те потискат, защото ти си способен да ги понесеш. Безчувствието, което сега преживяваш, произлязло основно при тебе от политиката на свято място, където не ѝ е мястото, ще премине. Трябва да се научиш да страдаш и търпиш, но не гледай на това като на нещо „ужасно и безкрайно“. Тук не си прав. Господ също така праща и много утешения и те пак ще те посетят. Трябва да се научиш да откриваш и да получаваш радост сред увеличаващите се скърби, за да спасиш своята душа и да помогнеш на другите.

На нас с тебе ни предстои твърде много работа, така че нека да не се отказваме. Не изоставяй издателската работа, а продължавай да се трудиш усърдно над нея. Има толкова много полезни неща, които трябва да се издадат, но първо това трябва бъде усвоено от собствената ти душа, а след това вече да им се помогне на нашите неофити да го сдъвчат. Ние освен това много искаме да завършим някои наши големи проекти през тази зима.

 

22 октомври/4 ноември, 1975 г.

Поздравявам те с празника на Небесния Покровител на владика Аверкий! Наскоро попитахме отец Михаил Помазански: „Кой в днешно време е носител на истинното богословие?“ Той отговори: „Владика Аверкий!“.

Относно посещението на староверците при вас – твоите наблюдения изглеждат доста трезви и ги изобразяват именно такива, каквито и ние си ги представяхме. Личното общуване с тях, разбира се, не крие в себе си никаква опасност. Ако те решат да приемат Православие, това ще се случи, когато му дойде времето.

Оставаме с впечатление, че L. M. ни е обидена заради отец Пантелеймон. Нима тя наистина мисли, че това е уреждане на някакви лични сметки? Твоята най-добра защита срещу всякакъв род безпокойства, които тя може да ти причини, трябва да бъде спокойното съзнание за това, че отец Пантелеймон и неговите последователи за тебе не са авторитет; ти си имаш своята работа, към която те нямат никакво отношение. Постарай се да ѝ обясниш това твърдо и спокойно. Мисля, че тя не е разбрала напълно какво имах предвид, когато казах, че тя трябва „да скъса“ с него – нямах предвид личните отношения, а говорех за емоционалната зависимост.

Между другото, владика Аверкий ни отговори и благодари за оказаната му подкрепа в труден за него момент.

V. и семейството му ни посетиха миналата неделя. Беше много приятна визита. Изглежда, нашата сфера на влияние се разпространява върху простодушните хора и децата и не достига да „богословите“ или обитателите на скъпите сгради. Слава Богу! Посещението на J. K. също беше трогателно, само ако можеше тя да следва своите идеали с трезвост.     

 

23 ноември/6 декември, 1975 г.

Прощавай, моля те, че толкова дълго не ти писах. Бяхме докрай претоварени с работата по печатането на „The Northern Thebaid“ и сега започнахме календара, и време за някакви други неща имахме съвсем малко. Слава Богу, приключихме с печатането на „Thebaid“ и успяхме навреме да я откараме за подвързване в Сан-Франциско, и аз успях да се видя с майка ми преди да замине за Сан-Диего. Добавихме в края материал, който дори и на руски е почти недостъпен, а в послесловието има идеи, които, вярвам, няма да се харесат на „някои хора“ – но фактите говорят сами за себе си¹. Сега Календарът благополучно напредва и дори нашият линотип работи почти без засечки, за което благодарим на Бога.

Статията за Киреевски (която написах за „Никодимос“ – о. А. Йънг) е чудесна и добре поднесена, но малко хора ще я разберат. Въпреки всичко нека това да не те разочарова, някои ще разберат нейната идея по-рано, други – по-късно. Тя трябва да бъде преиздадена в отделна брошура². Вярвам, че госпожа Концевич ще се радва. „Възраждането“ на Киреевски беше стара нейна и на мъжа ѝ мечта.

Бележки:

1. В забележителното послесловие към „The Northern Thebaid“ има смело изказани мисли, за които отец Серафим знаеше, че те няма да бъдат одобрени от всички. Показвайки, че Руската Църква, и особено руското монашество са съхранили дори в периода на своя упадък през 18 век, живата духовност в такава степен, каквато Гърция и другите православни страни не познават по онова време, отец Серафим след това, като говори за нашето време, го нарича „безпрецедентно духовно празно“, в което „животът на еснафа е станал прекалено „комфортен“ и мирогледът дори на най-добрите религиозни и интелектуални лидери шокиращо разпуснат“. Ние трябва, въпреки всичко, „да поддържаме живото благоухание на пустинята в сърцата си, за да съжителстваме с ума и сърцето си с тези ангелоподобни мъже и жени и да ги смятаме за свои искрени приятели“, да пребиваваме „винаги отдалечени от привързаностите и страстите на този живот, дори когато те се групират около някаква църковна организация или личност; за да бъдем преди всичко граждани на Небесния Иерусалим… и едва след това жители на този преходен свят.“
2.  По-късно тази статия беше допълнена и издадена в отделна брошура под заглавието „A Man is His Faith“ (St. George Orthodox Information Service, London, 1980).

 

3/16 декември, 1975 г.

Толкова бяхме заети с печатането (още една седмица и календарът ще бъде готов), че не забелязвахме какво се случва във външния свят, но и до нас се изтърколи грохотът на „великия въпрос“. Нашата корица с владика Аверкий категорично ни е поставила в специална категория, което, вероятно, е само за добро. Усещаме, че на нашите плещи сега лежи някаква неопределена тежест, сякаш сме поели основния удар на атаката върху себе си, а линията на фронта все още не се вижда. Нашето уединение, вероятно, ни помага по-леко да понасяме това изпитание, за което благодарим на Бога. Около отец Пантелеймон, явно, е надвиснал някакъв облак, който дори на благоразумните хора им пречи ясно да мислят и, съдейки по всички признаци, по-старото поколение очаква от нас решителната ни дума, когато му дойде времето. Да ни укрепи Господ. Владика Йоан благослови и даде името на нашето списание „Orthodox Word“, така че ще продължаваме да вървим напред, възлагайки върху него нашите надежди. Общо взето, пребиваваме в мирно устроение и сме заети с работа.

Снегът при нас е малко и днес целият ще се разтопи. До днес по нашия път можеше да се минава почти през цялото време. Ако даде Бог, ще ви чакаме на нашия празник (на преп. Герман Аляскински, на 25 декември по ст. ст. – о. А. Йънг). Моли се за нас.

 

20 декември/2 януари, 1975 г.

Благодаря на Бога, моята болест почти премина. Останаха само лека хрема и слабост, вероятно заради това, че през последните дни прекалено много излизах навън, на студения въздух.

Помни (относно издателството – о. А. Йънг), че ти не си бизнесмен, който доставя стока на вече съществуващ пазар, ти си, по-скоро, първопроходец, впускащ се в пътешествие в неотбелязана още на картите територия, напълно нова за твоите читатели. Затова не трябва да очакваш, че много хора или болшинството от тях ще могат изцяло да разберат това, което получават.

Когато започнахме за издаваме „The Orthodox Word“ (с дванадесет абонати!), разбрахме, че от комерсиална гледна точка ще ни се наложи да си създаваме свой собствен кръг за продажби. Това ни се удаде и болшинството от нашите абонати сега ни плащат, за да им дадем това, което ние смятаме за нужно! Ти заедно с нас участваш в това пътешествие в духа на първопроходците, между другото, болшинството от твоите читатели са абонирани и за „The Orthodox Word“, така че те са открити за това, което ти им предлагаш, дори и те сега да не го възприемат напълно.

Моли се за нас. Стоях в килията си, подготвях следващия брой на „The Orthodox Word“. Толкова много неща ни се иска за кажем. Госпожа Концевич току-що ни написа, че много ѝ е харесал Прологът¹. Тя казва: „Ако вие самите не живеехте в пустинята, никога не би ви хрумнало да напишете такава статия!“.

Бележки:

1. Статията за светиите на Галия, напечатана в „The Orthodox Word“, септ.-окт. 1975. По-късно тя беше използвана като предговор към книгата „Vita Patrum: „Жизнь отцевъ“, святителя Григорiя Турскаго“ (Платина, 1988 г.).

 

Без дата, но най-вероятно е било написано в деня на Рождество Христово, 1975 г.

Поздравяваме ви с празника! Изпълнени сме с надежди и планове през новата година. Малко време ни е дадено. Скъпете времето! (Еф., 5:16 – ред.)

<   >

Към темата Към началото Към съдържанието