Църквата на двореца. Посещението на кърмачките
Нашият детски живот в двореца протичаше ужасно еднообразно. Не си спомням нито един път да са ни взели нас, децата, на театър, например. Единственото ни развлечение бяха посещенията на богослуженията и през лятото отиването в Гатчина, за летния отдих.
Богослуженията в домашната църква на Аничковия дворец се извършваха както и навсякъде: в навечерието на празника – всенощно бдение, на следващия ден – Литургия. Службите отслужваше, ако не ме лъже паметта, протопрезвитер Бажанов в съслужение с протодякон. Пееше камерният състав на Императорската певческа капела. Всенощното бдение започваше в 6 часа вечерта, а Литургията – в 10 сутринта. Дали ще присъства на богослужението Августейшото семейство, на протопрезвитера беше съобщавано устно чрез хоф-куриер и службата не можеше да започне преди семейството да влезе в църквата. Семейството влизаше, правеше почтителен поклон на свещенослужителите и едва тогава се разнасяше кадифеният бас на протодякона:
- Восстаните, Господи благослови.
Външни лица въобще не се допускаха в църквата, но беше разрешено всички богослужения да бъдат посещавани от служещите в двореца и техните семейства.
Всенощните бдения в навечерието на неделните дни се посещаваха от стопаните на двореца сравнително рядко, но на всички служби в навечерието на дванадесетте Господски и Богородични празника те обезателно стояха до край.
Децата сами, без родителите, не ходеха на църква поради следната причина: според придворните правила царското семейство по време на богослужението се молеше на десния клирос зад специална кадифена завеса, която ги скриваше от страничните погледи. А да бъдат оставяни децата без надзор не се позволяваше. А влизането зад завесата на външни лица, дори на майка ми, като възпитателка на децата не беше разрешено. Тогава всички малки си оставаха у дома и много се огорчаваха: пеенето на хора се чуваше отдалече, а хорът пееше воистину ангелски. Освен това, във всяка служба има нещо театрално, с излизането от олтара, каденето, миропомазването, с речитативите на възгласите и ектениите, с освещаването на елея и петте хляба и особено с раздаването на ароматните и нежно-пухкавите върби – това радваше детския взор, задоволяваше наблюдателността и събуждаше художествените и естетическите възприятия. И в края на краищата това беше толкова далече от ежедневния обичаен живот, от суетата на двореца – църковните слова звучаха тържествено и често непонятно и загадъчно, и заклинателно – всичко това беше в пълния смисъл на думата добро зело.
У Ники имаше нещо характерно за учениците в духовно училище: той обичаше да пали и да поставя свещи пред иконите и щателно следеше тяхното горене: когато изгаряха, той излизаше иззад завеската, гасеше пламъка и за да не дими остатъкът от изгорялата свещ, го обръщаше в отверстието на свещника - той правеше това истово, по-ктиторски и с ъгълчето на блестящото око поглеждаше невидимия отец. Неговото заветно желание беше да облече златно стихарче, да стои край свещеника по средата на църквата и по време на помазването с елей да държи свещената чашка.
Ники доста добре познаваше чина на службите, беше музикален и умееше тактично и коректно да подпява на хора. Той имаше добра музикална памет и в спалнята много често ние повтаряхме и “Хвалите” с басовите орнаменти и алилуя, и особено “ангелские силы на гробе твоем”. Ако аз започвах да фалшивя втория глас, Ники с суровостта на регент, без до изпуска тона, винаги казваше сурово:
- Къде го подкара?!
Той имаше точна памет и като обличаше покривка вместо стихар, той четеше наизуст много от прошенията от ектениите, и извивайки глас до дяконски оттенък, обичаше да бучи:
- За благочестивия, самодържавен велик наш Император… За съпругата му…
А аз трябваше, и непременно в тон, да завършвам:
- Господи, помилуй…
И тъй като протодяконът, притежател на превъзходен кадифен бас и родом, очевидно, от някаква северна карелска губерния, произнасяше “Александр”, и Ники също казваше “Александр”.
След свършването на службата цялото семейство един по един според старшинството отиваше до солея за целуване на кръста и всички почтително целуваха ръката на протопрезвитера, а протопрезвитерът отговаряше с целуване на ръцете както на родителите, така и на децата. Аз винаги ходех в църквата, но стаях сред публиката, близо до мама. След свършването на Литургията протодяконът изнасяше от олтара голям сребърен поднос с просфори и с уставен руски поклон се приближаваше до кадифената завеска. Очевидно, по наследство от руските кърмачки великите князе наричаха просфорките “просвирки”. Те бяха необикновено вкусно изпечени, с формата на кулички, с кръгли главички, върху които беше отпечатан осмоъгълен кръст с копие и до тях бяха дупчиците от извадените частици. Александър-баща отчупваше от главичката твърдо-мекото парченце и, като го изяждаше в движение, останалата част от просфорката даваше на някое момче от публиката. Аз се стараех винаги да се окажа в този момент на пътя му и ако профорката ми се паднеше на мене, целият ден бях щастлив и горд и някак по-специално чувствувах празника.
Ники зорко следеше процедурата на раздаване и ако виждаше, че съм получил просфората на баща му, даваше своята на хоф-куриера Березин, когото, не знам защо, много обичаше. Великата Княжна Ксения даваше своята на англичанката, която се грижеше за нея.
Раздаването на просфорите беше веднъж завинаги установена церемония, за хода на която всички енориаши следяха строго.
* * *
Голяма радост и удоволствие за нас бяха посещенията в двореца на четирите бавачки-кърмачки, отгледали и самия баща, и децата му.
Сега си давам сметка, че при невероятното смешение на чужда кръв в царското семейство, тези кърмачки бяха, така да се каже, скъпоценен резервоар от руска кръв, която във вид на мляко се вливаше в жилите на романовия дом и без която да се седи на руския престол би било много трудно. Всички Романови, които са имали руски кърмачки, говореха на руски с простонароден оттенък. Така говореше и Александър Трети. Ако не внимаваше върху речта си, в неговите интонации, както разбрах впоследствие, имаше нещо от варламовската гръмка напевност. И аз самият неведнъж съм чувал от него: “нящо”.
Кърмачките се избираха от родовити селски семейства и след свършването на тяхната мисия се връщаха обратно в селата си, но имаха право да идват в двореца първо, за именния ден на своя питомец и второ, за Пасха и за елхата, на Рождество.
В двореца за тях се пазеха брокатени сукмани и празнични кокошници (руско народно женско украшение за глава – Бел. прев.) и в това се таеше като че нещо от руските опери, от "Снежанка". Първо ги водеха при родителите, а после при нас, децата. И тогава се започваха едни възклицания, целувки, сълзи, критика: “колко си пораснал, а носът ти, ноктите си не чистиш както трябва” и т. н. Александър Трети отлично знаеше, че неговата кърмачка обича бонбони от мамурово желе (мамура – северен храст с червени плодове, подобни на малини – Бел. прев.) и специално ги поръчваше от фабриката на Блигкен и Робинсон. На Рождество кърмачките трябваше сами да си търсят своите подаръци. И тъй като кърмачката на Александър беше вече старичка и кекава, под дървото се пъхаше самият Александър с пурата и веднъж за малко да направи пожар. Тази кърмачка винаги се стараеше да говори на “вие”, но много скоро подкарваше на "ти". Та си имаше с него свои “тайни” и заради тях те сядаха на червения диван, разговаряха шепнешком и понякога явно се поскарваха. Подслушвачите уверяваха, че тя го упреквала за усърдието му към виното, а той я парирал: “Не е твоя работа.” А тя го питала: “А на кого е?” Накрая старицата, стиснала устни, решително и властно ставаше, отиваше някъде в отдалечените стаи и се връщаше оттам с чаша вода. На дъното на чашата имаше въгленче. Александър започваше да маха с ръце и да вика на лакея:
- Дай по-бързо хавлиена кърпа, че тя ще ми съсипе новия сюртук.
- Ще си ушиеш нов, - сърдито отговаряше кърмачката и като си напълваше устата с вода, пръскаше я в лицето му и, измърморвайки някаква тайнствена молитва, казваше:
- Сега нищо няма да те стигне: нито куршум, нито кинжал, нито уроки.
Веднъж, посочвайки с очи към Императрицата, той ненадейно попита с висок глас:
- А не можеш ли да направиш нящо, та да бия жена си на карти?
Старицата просто и ясно му отговори:
- Млъкни, разбойнико.
А един друг път, като го нацелува по лицето, ръцете, раменете и го прегърна майчински през врата, тя изведнъж се обля в горчиви сълзи.
- Какво става, мамичко? – разтревожи се Александър. – Нящо лошо ли? Да не би някой да те е обидил?
Старицата отрицателно поклати глава.
- Тогава какво?
- Спомних си, миличък, спомних си. Една глупост си спомних.
- Че какво толкова си спомни? – загрижено питаше Александър.
- Ама че силен беше, бащице, ох, че силен!
- Ама какво, да не би да съм се бил с тебе?
- И се биеше, няма какво да си кривя душата. Но най-страшното е, че хапеше. Още зъбчета нямаше, ами ей така с венчетата, като захапеш някой път зърното, чак ти притъмнее пред очите.
Александър ахна от смях и разцелува своята горда и щастлива старица.
- Затова пък те и отхраних, и отгледах, богатирче мое любимо, болезнено хапещо…
Тази кърмачка се ползваше в двореца с всеобщо уважение и нямаше такова нещо, което да не направи за нея Александър. Говореше се, че в Ливадия, на смъртния си одър, той си спомнил за нея и казал:
- Ех, ако беше жива старата! Щеше да ми пръсне пепелява вода и щеше да ми мине като на куче. А тия професори, аптеки…
… Всичките тези кърмачки ги доставяше за Двора едно село, което се намира около Ропша. На всяка кърмачка се полагаше: построяване на къща в селото, отлично заплащане и еднократна помощ след приключване на службата. Работата беше обременителна и през цялото време на пребиваването в двореца кърмачката нямаше право нито да си ходи у дома, нито да излиза в града.
Посещенията на тези кърмачки, повтарям, ни доставяше голямо удоволствие, защото някак нарушаваше онзи еднообразен устав, в рамките на който беше ограничен нашият малък живот.
