Моето “влияние”
Да, разбира се, дворецът си е дворец и всяко утро възможно най-почтителният, най-ловкият, с маниери на фокусник лакей ни сервираше какао, хълмче от твърдо-ледено краве масло, нарязано на фигурки, и хълмче от такива кифли, че направо да ти се приплаче. Всичкото това безшумно и тържествено великолепие отначало заслепяваше, но после стана привично и скоро омръзна. Само едно нещо беше интересно в тази работа – необикновено чистите, до прозрачност измити нокти на лакея. А всичко останало: е, да, кифлички, е, да, масло, е, да, салфетчици; обаче сядай на масата по команда, не си клати краката, не си разпервай лактите, както ти се ще, не се прозявай, мъкни се по цял ден в неделен костюм, пази блясъка на ботушите, бъди нащрек за проверките, внезапните ревизии, на които играеш ролята на последна дупка на кавала, не се бутай напред, в средата не пречи и отзад не изоставай, след това в градината за петнадесет минути, а в градината през стената се чува как шуми Невският проспект, а там е целият свят. За петербургския климат много лоши неща са написани, но когато там е пролет или началото на есента, и рай не ти трябва. И ето, че чувстваш, с кожата си усещаш, че обикновеното весело врабче е попаднало в компанията на екзотични птици.
Та това щастие ли е?
Щастието е в това, да стиснеш в още ненаспалата се длан новата мамина монета от двадесет копейки и все още по гащи като куршум да полетиш в лавката на търговеца Воробьов, да слезеш по изтърканите стъпала в полутъмното мазе, да вдъхнеш от очарователния, познат само в Русия мирис на кисело зеле, маринована в каче херинга и дебела захарна хартия; да купиш петдесет грама втвърдено масло, бутилка новоселско мляко и марка от три копейки за градско писмо – и всичко това да го донесеш до вкъщи с шик, с замах, да не го разлееш, да не го счупиш, да не го изгубиш и след това да се настаниш на масата, да усетиш дразнещият апетит, да го гълташ, спомняйки си стопяващия се сън, мислено да разработваш програмата за деня и освен това свободата, прашният път, градините, люлякът, въздухът – по копейка парчето и мирише на хоризонт.
Врабчето си има свой живот и особено коломенското врабче, което живее в едноетажна дървена къща.
Но Александър Трети (това после го разбрах) беше умен човек, който не страдаше от придворно високомерие. Чак впоследствие научих, че той е молил, например, брат си Алексей “да направи Ники мъж”. И въвеждайки ме в семейството си той нарочно е подбирал момче, живяло на свобода, за да приближи екзотичните птиците до тази свобода, защото като се каниш да царуваш, като се каниш да управляваш хората, трябва да умееш да ходиш по земята, трябва да позволяваш на ветровете да те духат, трябва да имаш представа за някои неща, които не можеш да ги подмамиш да влязат в клетката. На големите височини дишат по един начин, а долу – по друг.
И ето, че веднъж в градината, по време на приятелското ни бърборене, Ники ме разпита за Коломна: какво е това Коломна? Къде се намира и подчиняват ли се на дядо му тамошните хора? Разказах му всичко честно и откровено.
- А ти какво правеше в Коломна? – попита Ники.
Въпреки дружбата ни, еднаквата възраст, склонността към лудории, с детския си инстинкт чувствах снизходителното отношение към мене, като към беден роднина, когото засега търпят, но после ще го прогонят и скоро ще го забравят. Едва след това, вече в зряла възраст, осъзнах своя аничковски живот и разбрах, че тайната на династиите се заключава в това, че те носят в себе си една особена, бих казал, козя кръв. Пример: ако вземете най-добрия, най-великолепния овен и го поставите начело на овчето стадо, той рано или късно ще заведе стадото в пропастта. А козелчето, дори най-мижавото, най-краставото ще доведе и изведе овцете на правилния път. Много учени има по земята, но на никого не му е идвало на ум да изучи загадката на династиите, на водачеството на козлите, защото такава загадка несъмнено съществува. И още едно защото: човешките стада, уви, имат много общо с овчите стада. Имам право да го кажа, защото много хляб съм изял.
И когато Ники, това козле, ме поправяше при пеенето и ми заповядваше да не бъркам, той гледаше на мене с такива очи, каквито никъде другаде не съм виждал и аз чувствах известно плахост, тогава напълно необяснима, все едно че въгленче се докосваше до кръвта ми. И сега същият този Ники ме пита за неща, които прекрасно познавам и които той не знае. Това беше цяла находка, чрез която можеше да се вземе реванш. Усетих вдъхновение и отговорих:
- В Коломна аз бях комедиант.
Райското птиче беше озадачено, в което всъщност се състоеше целта на задачата.
- Какво е това комедиант? – попита той.
На цирковите афиши често пишат: “За да повярваш, трябва да видиш.” Тази фраза винаги галеше моето въображение и този път имах удоволствието да я повторя.
- За да повярваш, трябва да видиш.
- Е, че къде мога да го видя това? – каза жално Ники. – В тая ли градина?
- В тая градина нищо няма да видиш, - отговорих му.
- Хайде покажи, Володя, покажи ни.
И тогава почувствах, че бездомното бедно врабче си има своите преимущества.
- Бих показал, ама ти ще вземеш на всички ще разкажеш.
- На никого няма да кажа, Володя.
- Закълни се.
При нас в Коломна беше прието като ти кажат “сега се закълни” да отговориш гордо и презрително “д… ми целуни”. Обаче на кого ли можеше да му хрумне да изисква изпълнение на тези ритуали в дворцовата обстановка и аз се ограничих само с горда и загадъчна усмивка.
- Аз ще се закълни, - каза печално Ники, който явно не знаеше думата “кълна се”.
- Кажи: Бог да ме убие, ако кажа.
- Бог да ме убие, ако кажа.
- Нито на баща, нито на майка, нито тра-ла-ла-ли-ли, нито срещу въженце.
- Нито на баща, нито на майка, - и на това място Ники се запъна: по-нататъшните засукани думички, както впрочем и очаквах, той не можа да ги изговори. И аз гордо и надменно се усмихнах на тази безпомощност.
- Добре, - казах аз, съгласявайки се на отстъпки. – Но помни: ако ме излъжеш, Бог ще ти изтръгне ноктите с корен. Разбра ли?
- Разбрах, разбрах, - бърбореше Ники, едва ли разбирайки каквото и да било. Сега на преклонни години като си спомням дворцовия живот, започвам да разбирам какъв ужас е да се тъпче главата на едно дете с четири езика, четири синтаксиса, четири етимологии. Каква бъркотия е това, какъв безпросветен мрак!
- Е, добре, - казах аз, - сега гледай.
Отидох зад едно дебело дърво, отчупих малко клонче и като се подпирах на него, все едно, че е бастун, излязох, клатушкайки се като пиян. Направих снизходителен жест към най-почтената публика, повях с длан върху лицето си като с ветрило и с басово гласче запях:
Шик, блясък, имер елеган
и празен джоб сега –
ех, простете, госъпода,
днеска съм пиян…
Цялата работа беше там, че от време на време в Коломна пристигаше някакъв цирк с платнена палатка, който наричахме комедия и където на правостоящите места ни пускаха за три копейки. Аз крадливо икономисвах от мамините покупки тези три копейки, промъквах се на правостоящите места, оседлавах острата ограда и без да обръщам внимание на страданията заради тази неудобна позиция, жадно поглъщах на един дъх “парфорсното” представление: Бог още от невръстните ми години ме благослови с любов към театъра. Познавах всички: и шпагогълтача Волдемар, и артистката на персийския шах изпълнителката на трапец Мари, и трите учени кучета, и клоуна Шпилка (рус. игла – Бел. прев.), и куплетиста Етиен. Сега си мисля, че в този Етиен имаше някакви проблясъци на талант. Аз го бълнувах, сънувах го, следях го, когато той в свободното си време излизаше от палатката и неизменно се отправяше към кръчмата. Пред тезгяха той правеше мълчалив жест и там вече знаеха какво е нужно. На Етиен очите му сълзяха и те ми се струваха най прекрасните на този свят. Етиен имаше мръсна копринена жилетка с двуредно закопчаване и тя ми се струваше като свалена от кралски гръб. Когато пееше: “Щом господарят е с верижка, значи че часовникът му липсва”, - той изваждаше от джобчето на жилетката верижката и тя действително се оказваше без часовник, – и това имаше луд успех, защото в това имаше презрение към господаря.
Ако господарят е с галоши,
значи че ботуши няма…
В кръчмата за три копейки даваха на Етиен малка, от дебело зелено стъкло чашка и Етиен някак особено вкусно го вземаше върху дланта си, дълго и мълчешком вдишваше ароматът на евтината водка, всячески отдалечаваше момента на наслаждението и изведнъж извикваше: “Пали!”
В дворцовата градина този вълшебен Етиен бях аз, малкият Володя, но моята най-почтена публика, в лицето на Ники и понятие нямаше какво е това шик, блясък и особено пък имер елеган (впрочем, последното и аз самият не го знаех). Ники не разбираше символизма на “празния джоб” и какво е това “пиян”.
- Но моят джоб също е празен, - с недоумение казваше той, обръщайки джоба си навън.
- Да, - поучавах го аз. – Джобът ти е празен, но ако помолиш баща си, той може да ти даде двадесет копейки.
- А какво е това двадесет копейки? – продължаваше да задава въпроси Ники.
- Можеш да си купиш фунт карамелени бонбони, - излизах аз извън кожата си.
- А какво е това пиян?
Разходих се по полянката клатушкайки се.
- Ето какво означава пиян, - обяснявах аз.
Ники също се разходи клатушкайки се.
- И аз ли съм пиян? – попита той.
- Разбира се, пиян си, обаче това е само наужким.
- Как така наужким?
- Ето така, наужким. А за да бъде наистина, трябва да пиеш водка.
- Каква водка?
- Такава, има една такава люта вода.
- Ама защо трябва да се пие люта вода?
- За да запалиш.
- А ти пил ли си?
- Не.
- Защо?
- Защото мама ще ме напердаши здравата.
- А-а… - почтително проточи Ники, защото знаеше какво е това “ще ме напердаши здравата”.
Дружеската беседа се проточи. Минахме на най-съблазнителното нещо – тютюна.
- А ти опитвовал ли си да пушиш? – попита Ники.
Усетих грешката в думата “опитвовал”, но си замълчах и отговорих:
- Опитвал съм.
- И как е?
- Нищо особено.
- Страшно ми се иска да си дръпна, - каза Ники.
- Ами отмъкни от баща си цигари и ще си дръпнем.
Целият дворец знаеше, че турският султан е изпратил на Александър няколко кутии цигари, но всички те се държаха под ключ. Наложи се да си изсушим на слънце лопен и да го нарежем на тънки ивички. След това се сетихме да съберем фасове от пепелника, натрошавахме ги във вестникарска хартия, увивахме ги, но се получаваше криво: единият край тънък, другият дебел. Обаче това вече беше опасно. Дъхахме си един на друг в устата дали не мирише на тютюн? И след това по коломенската рецепта дъвчехме сух чай. Това махаше миризмата. И ако Император Николай Втори беше изправен пушач, в тая работа имаше и мой пръст.
Той беше голям и обаятелен палавник, но като дойдеше време за наказанието – беше слаба работа. Бях влюбен в него, както се казва, като ученичка: нямаше такова нещо, което бих могъл да му откажа. И когато Александър ни хващаше на местопрестъпленията, винаги го молех:
- Ники не е виновен.
- Ти не си ли виновен? – попита го веднъж Александър.
- Не съм виновен, - отговори Ники, гледайки го право в очите.
- Така значи, не си виновен, а? – разсърди се Александър. – Тогава ето ти един за тебе лично, а ето ти и за Володя.
- Защо за Володя? – питаше през сълзи Ники, като се почесваше отзад.
- Защото Володя не се крие зад гърба на другите. Володя е момче, а ти си момиче.
- Аз не съм момиче, - ревна Ники. – Аз съм момче.
- Е, хайде недей да ревеш, - отговори баща му и за утешение ни даде по една новичка монета от двадесет и пет копейки.
Спомням си как понякога, отивайки, например, в театъра, родителите идваха при нас да си вземат довиждане. В онези времена на мода бяха дългите шлейфове и Мария Фьодоровна беше длъжна всички ни да попързаля върху шлейфа си и винаги започваше от мене. Сега разбирам каква огромна деликатност беше това – и въобще колко невероятно деликатно беше всичко в това очарователно и непосредствено семейство.
И затова горчиво плаках, когато прочетох, че Николай Втори е записал в предсмъртния си дневник:
- “Навсякъде – страхливост и измяна.”
Но… това трябваше да се очаква.
Малодушни сме, коварни,
Безсрамни, зли, неблагодарни,
В сърцето си студени сме скопци,
клеветници, раби, глупци…
