Кавгата
Дойде вечерта, клепачите ми се затваряха, трябваше да спя. А очите ми не преставаха да гледат това вълшебно балонче, което не беше от този свят. Знаейки, че със съня не може човек ей току-така да се пребори, чувствайки очертанията на отслабващите, като след гимнастика, мускули (особено краката ми хич ги нямаше), реших, че ако със злото на съня и земното забвение да се бори човек е немислимо, то във всеки случай моя си балон няма да го изпусна от ръцете каквото и да ми дават. Аз спя, нека и той да спи. Ще усуча конеца около пръста си, ще легна по гръб и така заедно ще прекараме нощта. Но Анушка, която дойде да ми оправи леглото, заяви:
- Вашият балон няма да изкара нощта. Ще се спука.
- Как така ще се спука? – възкликнах аз.
- Много просто, както се пукат балоните. Трябва да се изнесе на студено. Тогава ще издържи до утре.
Разгоря се спор, в който аз атакувах Анушка като най-върл враг, но уви! Дойде маминка и със свойствения й авторитет заяви, че Анушка е права и че балонът трябва да се остави на чист въздух. Балонът като всичко прекрасно е нетраен. Трябва да се спаси – и с треперещи ръце предадох балона на Анушка, за да го сложи в кухнята отвън на прозореца и да го завърже колкото се може по-здраво. Анушка равнодушно, все едно, че е някаква обикновена вещ, го хвана със своите загрубели пръсти и го изнесе от стаята. Искаше ми се да плача, да викам, да тичам след него, но бях бос, гол и се боях от маминия скандал.
Като въздъхнах, се повалих на възглавниците и веднага видях някаква зелена права линия, която минаваше през целия Петербург. След това дядото мляскаше моята пирожка, после хванах за малко един черен котарак за опашката, после някой шумно въздъхна край мене и аз като ютия започнах да потъвам на дъното: водата беше топла и приятна и ми беше приятно да знам, че сега не съм кадет. След това загърмя като чук някакъв часовник и аз се свих от ужас, мислейки, че ей сега ще звънне за ставане кресливият звънец в корпуса. Но не зазвъня звънецът, а се разнесе гласът пак на същата тази Анушка:
- Време е да ставаме, че то вашият балон вече се разхожда из градината.
- Какви ги дрънкаш? – казах сърдито. – Моят балон е вързан за прозореца.
- Беше, ама вече го няма.
Отвътре всичко ми се преобърна.
- Как така? Какви ги ръсиш?
- Ами ето така. Никенка изпрати един войник и взе балона.
- Как така го взе? Че кой му го даде?
- Ами аз му го дадох. Нека да потича с него.
- Предателка! Дала си моя балон?
- А той какво, да не би да го изяде? Ще потича с него и ще го донесе.
Аз разбрах, че е дошъл краят на света.
- Той е царче нашият Никенка, така де, - отбеляза Анушка.
Мене треска ме тресеше. Не помня как сами се нахлузваха панталоните ми и в левия ботуш се пъхаше десният ми крак. Ръцете ми трепереха, пръстите не можеха да уцелят илиците. Една едничка мисъл имах в главата: да спася балона, да го спася на всяка цена докато не е късно.
Като луд изтичах в градината: без шинел. Нищо не забелязвах - нито адския студ, нито снега, който ми се изсипа във врата, нито хлъзгавия път. Водеше ме само една откачена мисъл: къде е Ники? Какво е станало с балона? Чувствах само едно: Ники е най-злият ми враг. Всичко останало: старата дружба, дворецът, това усещане за разликата, което беше за почнало да се оформя у мене (“наистина ли си учил с великите князе?”), всичко ми изхвръкна от главата…
И изведнъж някъде измежду дърветата се появи за миг онова цветно петно. Като стрела, изстреляна от лък, се хвърлих натам. Ники, като ме видя, със смях се втурна да бяга напосоки. О, този прелестен, палав, почти момичешки смях! При нас в корпуса имаше един кадет със същия смях и винаги, когато бяхме заедно, си спомнях за Ники. Но сега това беше смехът на най-злия ми враг. Втурнах се с всичка сила след него, да си взема балона. Но Ники (той имаше леко патрава походка), като зайче, тичаше на зиг-заг из цялата градина с дяволска ловкост. Почти го бях хванал за яката – но не! Той вече беше успял да се завърти около дървото и се измъкна.
- Дай ми балона! – виках аз. - Балонът не е твой!
- Сега е мой, няма да го вземеш, - отговаряше Ники и прелестното цветно петно се мержелееше пред очите ми.
- Да не си посмял да пипаш моя балон!
- Анушка ми го даде. А тебе не те познавам.
Като дотича до пързалката, Ники се пързулна върху подметките си, аз със същия алюр – след него, но от вълнение не успях да запазя равновесие и се пльоснах по очи. И пак се разпръсна във въздуха момичешкият смях – Ники вече беше далече и викаше:
- Мечка такава, не можеш дори да се пързаляш върху подметките си. За нищо не света не ще ме хванеш.
И пак нов шамар по самолюбието. И пак ново навиване, нова пружина в тялото… Пак се понесохме из градината. Завъртяхме се около дървото: аз надясно, той – наляво, иди го хвани. Виждам пред себе си само веселите, безконечно смеещи се очи, кадифени и лъчисти. Все повече и повече ме хваща яд: реших, ако ще в земята да положа кости, но да си взема балона, който с нищо в градината не се слива, обаче придава красота на всяка точка, където се появява. Дървото изглежда вече друго дърво, пързалката – друга пързалка и самият Ники вече изглежда друг - непознато за мене момче. И сянката на очарователния цвят понякога пълзи по лицето му и го прави още по прелестно и нежно.
Ники се захласна от кикот, със среброто на този звънък смях е изпълнена цялата зимна градина, покрита с твърд като захар сняг. С удоволствие, като при оздравяване, чувствах, че моят първоначален яд преминава в добро и благожелателно чувство: толкова е приятно, с дебелите ботуши и, чувствайки засилващата се топлина в тялото, да бягаш, да се пързаляш, да правиш ловки движения с разперени ръце, звънко да ръмжиш и със смях да отговаряш на смеха. И изведнъж се случи онова дългоочакваното. Ники вдигна ръце в знак, че се предава.
- Давам ти балона, - каза той и с вдигнати ръце, като парламентьор, тръгна към мене.
Камък ми падна от сърцето. Сега моето съкровище всецяло ще ми принадлежи. Начаса протегнах алчни ръце. Ники приближи балона до самия ми нос и изведнъж пусна конеца от ръцете си и балонът мигновено се възнесе към самия връх на градината.
- Дръж си балона! – извика Ники през смях и пак хукна да бяга. Но тогава моите сили се утроиха, на нозете ми израснаха въздушни криле, направих някакъв невероятен скок, настигнах го, повалих го, така както се тресеше от смях и поради това станал напълно безсилен, и започнах да го налагам със все сила. От кикотенето му, от смешните му сълзи още повече сърцето ми се изпълваше с гняв и с още по-голяма сила се наливаше юмрукът ми. Удрях го, където ми падне, но, очевидно, топлото кужухче поглъщаше силата ми и само гъделичкаше хълбоците на Ники.
- Внимавай, ще потече кръв, ще научат, и двамата ще си изпатим, - каза Ники накрая и аз го пуснах, и заплаках като ревльо за балона. Балонът отлетя. Налегна ме една мъка, една тежка горест, при която животът губи всякакъв смисъл и започва апатия.
Показа се Данилович в дълъг сюртук и повика Ники. Ники каза едва чуто “чума” и послушно, накланяйки се напред, затича. А аз със своята мъка останах сам в целия свят. Разбира се, балони се намират, но, първо, кой ще ме пусне пак на панаира, и второ, къде ще намеря пак нужните средства?
Вкъщи разказах всичко на мама. Мама се разсмя и каза, че утре ще имам два балона. Това ме успокои и за да победя мъчителното очакване, раничко си легнах да спя и като се събудих на сутринта, видях, че на леглото ми са завързани два балона: червен и зелен. И пак стаята, която така добре познавах, ми се стори нова, интересна и животът – радостен и пълен. Бях щастлив и чувствах в сърцето си прилив на доброта. Мъчеха ме съмнения – дали не се опълчих прекалено на стария си приятел Ники? В стаята влезе Анушка и доложи:
- Дойде войник в кухнята да каже, че Никенка ще те чака на пързалката. И Жоржик също.
Трябва да кажа, че дворцовата прислуга наричаше цялото великокняжеско семейство просто “царете”. “Царете отидоха на всенощното бдение. Царете закусват.” А малките велики князе, като в семействата на помешчиците, ги наричаха просто по име и винаги с умалително: “Никенка, Жорженка.” Разбира се, когато не присъстваха. Прислугата, както сега разбирам, обичаше семейството не само по дълг, но и от все сърце. И изобщо комплектът прислуга беше чудесен, службата “при царете” се предаваше от баща на син. Старите бяха мърморковци, нещо като чеховския Фирс, които без да се притесняват, казваха на “царете” домашните истини право в очите...
Като оставих балоните под надеждно прикритие, бързо изтичах в градината. Там на пързалката вече се суетяха зачервените от студ Ники и Жоржик. Беше весело, светло, уютно. Познавах пързалката като петте си пръста. Тя беше голяма, с разклонения, с особени завои, приличаше на сребрист паркетен под. В самия разгар на пързалянето Ники изведнъж каза:
- Обаче по тази пътечка няма да можеш да преминеш.
- Откъде накъде? – гордо, с обида попитах.
- Ами ей така! – уклончиво и със загадъчна усмивка отговори Ники.
Това ме жегна до дъното на душата ми.
- Ти може и да си кадет (на това звание той завиждаше искрено), но няма да минеш, - още веднъж каза Ники.
- Що за глупост? Защо пък да не мина? – пак гордо отговорих аз, вземайки на мушка "необикновената" пътечка.
- Ще видиш, че няма да минеш.
Аз, ничтоже сумняшеся, заех предстартова поза, присвих око, засилих се и… се бухнах в някаква яма. И от страх, от това, че беше тъй неочаквано, аз, разбира се, се разкрещях.
За беля, точно тогава минаваше на път към „магарето”, където щеше да реже дърва, бащата на Ники, Великият Княз Александър, бъдещият Александър Трети. Като чу вика ми, той забърза към пързалката, измъкна ме от ямата, изтръска от шинела ми снега, изтри ми лицето, и досега помня, с необикновено ароматна и нежна кърпичка. Лицето му цялото се беше превърнало в крайно удивление.
- Какво е това? Откъде се взе тази яма? Кой го допусна това?!
Сега се досещам, че може би му е минала през главата мисълта: дали това не е било покушение срещу децата? Но Ники пак се захласна от смях и той, приклякайки, чистосърдечно обясни на баща си всичко: как вчера го натупах заради балона и как той днес ми отмъсти.
Великият Княз строго изслуша всичко и с необичайно суров глас каза:
- Какво? Той те е натупал, а ти си му отвърнал с капан? Ти не си мой син. Ти не си Романов. Ще кажа на дядо ти. Нека той да те накаже.
- Ама аз не можах да се бия, - оправдаваше се Ники, – нападна ме кикот.
- Не искам дори да чувам за това. И няма защо да се оправдаваш с кикотенето. На боят трябва да отговаряш с бой, а не с вълчи ями. Пу-у. Това не е мой син.
- Твой син съм! Искам да бъда твой син! – разрева се изведнъж Ники.
- Ако беше мой син, - отговори Великият Княз, - отдавна щеше да поискаш прошка от Володя.
Ники се приближи към мене, мрачно ми подаде ръка и каза:
- Прощавай, че не те напердаших. Следващият път ще те пердаша.
Вечерта от името на Ники ми донесоха петнадесет балона, цял грозд. Моето щастие нямаше край, но историята, вероятно, е имала своето продължение, което аз така и не узнах чак до срещата в Севастопол.
И едва сега, след много години, стоейки с мене на Царския севастополски перон, Император Николай Втори ми намекна шеговито за това...
* * *
След като изслушах признанието на Императора, аз вътре в себе си, както се казва, не можах да си намеря място. Много непонятни неща в моя живот изведнъж започнах да се изясняват. "Никога не ми е простил това," – мислех си. Изведнъж Императорът каза:
- Имате уморен вид. Трябва да идете на лечение, да си починете…
Отговорих, че се каня да изляза в отпуск – заповедта е в джоба ми и след седмица заминавам за Кавказ.
Императорът ми протегна ръка и някак свойски, по-войнишки каза:
- Приятно прекарване!
И се качи във вагона, леко пружинирайки с ръце. И изведнъж от площадката се обърна и ми каза в тъмното:
- И още! Като пристигнеш в Тифлис, предай от мене поклон на княз Орлов.
И се скри. А аз едва не се строполих на чакъла от това дружеско, предишно, детско, забравено “ти”.
