Писмата на о. Серафим (Роуз) до духовния му син.
1976 година
14/27 февруари, 1976 г.
Моли се за Р. Той пише, че вече е почти готов да изостави Православието и е уморен от това, че не е намерил в него онова, което вече 16 години търси. За съжаление, типична неофитска история: вътрешна пустота и желание да получиш от Православието нещо без работа над себе си, т. е. без да принесеш жертва Богу. Съветвам го да прочете “Изповед” на блаж. Августин – това е добра книга за новообърнати, макар че при блаж. Августин, разбира се, още в началото на неговото духовно търсене вече е имало много вътре в душата му. Интересно е, че в 6-та книга той описва как заедно с десетима свои приятели искали да основат община, но после започнали да мислят каква роля ще играят там жените им и целият план рухнал.
Много ни вдъхновява свет. Григорий Турски! Намерихме неговото житие, написано през 10-ти век, съставено предимно по неговите собствени трудове – това е едно от най-трогателните жития, които някога съм чел.
ПРЕДИСЛОВИЕ КЪМ ПИСМОТО
Тъй като живеехме много далеч от енорийския храм (350 мили в едната посока), не бяхме запознати с много страни от църковното благочестие, особено онези, които се касаят до Великия пост. Например, никога не бяхме виждали обряда на искане на прошка в Неделя на Прошката, с който започва Великия Пост, и не разбирахме добре в какво се състои той. Попитах за това о. Серафим.
21 февруари/5 март, 1976 г.
Искането на прошка в тази неделя (Неделя на прошката – о. А. Я.) става след вечернята. Прието е преди искането на прошка да се изпее Пасхалният канон, за да се вкуси малко от пасхалното настроение преди началото на поста (което в древността е било въведено за онези подвижници, които е можело така усърдно да започнат да постят, че не доживявали до Пасха, но също и като утешение за нас, грешните). Добре е да си измолваме прошка лично един от друг, със земен поклон и трикратно целуване (всеки с представителя на своя пол), свършвайки с втори земен поклон. В монастирите това се извършва в определен порядък, според чина на всеки, но в такива места като събора в Сан-Франциско това става в забележително безредие: всички отначало се нареждат на опашка пред епископа и духовенството и правят земен поклон пред тях, и в същото време съборът е пълен с кланящи се и падащи по очи един пред друг хора.
Най-накрая получихме писмото от доктор Каломирос за еволюцията, което прочетох със смесени чувства. Там има много позитивни неща, които можем да използваме за изследването ни във връзка с нашата книга за еволюцията. Той е поправил някои грешки и неточности в моите светоотечески цитати и тълкувания и за пръв път неговият собствен възглед за еволюцията започва да се прояснява. Въпреки това, огорчаващо е, че той поставя пред себе си много твърди рамки. На болшинството светоотечески тълкувания гледаме еднакво (макар и не на всички), но той се старае да ги нагоди към съвременната философия на еволюцията, мислейки, че последната се явява неоспорим научен факт – и той дори се отказва да обсъжда с мене нейната научна страна, докато не му покажа своето научно звание! Мисля, че ние просто ще му изпратим цитата от труда на един биолог, доктор на науките, който казва, че “рекапитулационната теория на човешките зародиши (Каломирос смята, че това е факт, неподлежащ на никаква критика) вече не се приема сериозно от учените.” Очевидно той не е запознат със съвременната критика и самокритика в еволюционната наука; вероятно, Гърция с няколко десетилетия изостава от Запада в това отношение. Но като цяло неговата критика ще ни бъде много полезна.
Видяхме владика Антоний и владика Нектарий; те са мъченици в името на своето паство. Слава Богу, ние живеем извън света и водим “обикновен църковен живот”! При следващото си посещение ще видиш какво ни подари владика Антоний за нашия храм!
Днес падна първият истински сняг през тази зима и нашият камион заседна на половината път нагоре по склона с почти един тон хартия и хранителни запаси.
С нас е Бог! Измолваме от тебе прошка пред началото на поста, ако сме съгрешили пред тебе с дума, дело или помисъл. Да прости и помилва Господ всички нас. И този пост да бъде плодотворен за тебе.
ПРЕДИСЛОВИЕ КЪМ ПИСМОТО
Отец Серафим реши да напечата серия от статии, преимуществено свои преводи, базиращи се на “Vita Patrum” на светител Григорий Турски.
Втората събота на Великия пост, 1976 г.
Изцяло се потопих в Православна Галия от шести век. Какво забележително благоухание излъчва тя! Да ни помогне Господ да напечатаме тази книга като наш дълг пред владика Иоан (който така обичаше предразколните западни светии – о. А. Я.). Моето предисловие, което трябваше да заеме две страници, се излива върху тридесет или четиридесет страници! (1)
С. (един от послушниците – о. А. Я.) заминава за Джорданвил (Свято-Троицкия монастир – о. А. Я.)… Горкият човек – не знае какво означава “да работиш над себе си”!
Бележки:
1. Когато книгата беше напечатана, в своя завършен вид това предисловие достигна почти 100 страници.
17/30 март, 1976 г.
Поздравявам те с именния ден. Да те пази Христос Бог със своята благодат.
Бяхме въодушевени от мечтата ти за нашата “библиотека” (1) – макар и само в мечтите, но тя съществува! Между другото, ние много мислим напоследък за това, но по-насъщният за нас в момента проект е да направим пристройка към нашата печатница.
На нас ни е ясно (от писмата на читателите на “The Orthodox Word” – о. А. Я.), че съществува реален сериозен интерес към Православието. Печално е, разбира се, да виждаш, че едва малцина довеждат до край своето търсене на Православието, т. е. всичките онези истории с отпадането на нашите неофити. От Р. още нямаме никаква вест, най-вероятно, той ще се постарае да получи отговор на своите въпроси от Бостън и иже с ними. Той на първо място ще се опита да получи някаква “увереност”, която не би го притеснявала, не би го променяла по-специално и не би го задължавала в нищо. (2) Изглежда, че и за останалите випускници на нашите академични курсове от миналото лято няма кой знае каква надежда. Те всичките продължават да поддържат с нас контакт, но С. изцяло е готов да се превърне в “православен неспокоен дух” и о. С. също попада в тази графа на “синдрома на разочарования неофит”, който никъде не може да намери покой. Молим се, те да успеят да оцелеят, но тяхното минало и цялата окръжаваща ги среда са се сговорили срещу тях. В. продължава да мечтае, но поне е на едно място – в Джорданвил, и ние току-що получихме от него зарядно устройство за батериите за нашия магнетофон, което беше много трогателно!
Ако даде Господ, няколко от следващите броеве на “The Orthodox Word” ще запълним с материал за православна Галия, разбира се, ще се намерят казуисти, които ще започнат да ни изтъкват, че тези светии не влизат в нашите месецослови и че сянката на блажения Августин затъмнява някои от неговите съвременници.
Относно първия въпрос, бяхме много утешени от реакцията на владика Нектарий. Той ни зададе само един въпрос: били ли са признати те за светци по онова време (преди разкола) от Римската Църква? Ако да, разбира се, те са православни – може би, с някои изключения, които трябва отделно да бъдат изследвани.
Относно втория въпрос, малко се страхуваме от “Бостънската реакция”, да не би да се получи статично напрежение. Затова бяхме толкова радостни, когато получихме от о. Никита преиздадената от него статия за о. Георгий Грабе за православното възпитание на децата, в която “свети Проспер Аквитански” се цитира с уважение. А той беше “фанатичен” привърженик на учението на блажения Августин за благодатта в Галия през 5-ти век! Той е бил един от онези западни светии, когото ние не можем да наречем светия без щателно проучване (каквото възнамеряваме скоро да предприемем), но дори и тогава бихме искали да вярваме, че той просто прекалено е акцентирал, отколкото се е поддал на лъжливо учение. Кратката статия на отец Михаил Аскул за блажения Августин в новия брой на “The True Vine”, между другото е доста слаба, изключително заради източниците: той просто не знае къде може да се намери православна гледна точка за него.
Но ако оставим настрана въпроса за статическото електричество, духът на Галия от 5-ти-6-ти век е много вдъхновяващ и укрепващ и е чисто Православие, дори в такива детайли като иконографията, облаченията и т. н. Свети Григорий Турски е такъв изобилен извор, че въобще не задължително да се занимаваме с “реконструкция” на духа на Православието от онова време, защото той ни е известен като дух на съвременното му Източно Православие и неговите книги са със същото достойнство, както и “Диалозите” на светител Григорий Двоеслов, “Лавсаикът”, “Духовна поляна” и проч. Само да ни даде Господ още няколко години такива възможности, каквито имаме сега, бихме могли да използваме Галия като “брегови плацдарм”, за да преподнесем и мощната доза на Православна Англия и Ирландия! Или може би, ти би могъл да направиш това! Нека да послужи твоето пътешествие (в Англия и Шотландия – о. А. Я.) това лято за начало на православното запознанство с английското минало, не само за тебе, но и за другите. По молитвите на владика Иоан, да бъде това пътешествие плодотворно!
Много бих искал да седя тук и да се занимавам с превода на всички трудове на светител Григорий Турски (когото имам в много точен френски превод, което при моето слабо познаване на латинския ми служи като голяма подкрепа), а също няколко други важни документи от тази епоха, които ги има в руски превод. Понякога си позволяваме да помечтаем не само за устройството на библиотека, но и за двама-трима единомислени с нас братя, които биха могли да удвоят или утроят нашите преводачески и издателски трудове; но отрезвяващата реалност ни казва, че ние, вероятно, ще трябва да изстрадаме всичко, което правим, за да достигнем максимална производителност. На мене не знам защо ми се струва, че ние “предъвкваме” храната за някои търсещи и ако им дадем прекалено много предъвкано, те могат и да се преситят и ще започне да им се гади!
Още не съм намерил време за отговор на писмото на Каломирос и вероятно ще мога да му отговоря едва някъде към лятото. Това писмо, макар и тонът му да ми е неприятен, ни помогна с това, че показа каква реакция би предизвикала нашата книга за еволюцията в някои среди, ако не беше преминала през изпитанието на тази кореспонденция. Това ще ни помогне да избегнем едностранчивостта. У мене се създаде впечатление, че самият Каломирос в значителна степен страда от рационализъм: той пише не като човек, пребиваващ в църковната традиция, а като такъв, който се стреми стане част от нея. Нашата непрекъсната руска традиция, въпреки всичките й западни влияния, действителни и въображаеми, притежава сила и жизненост, каквито нямат “възродителите на традициите”. Да ни помогне Господ да изразим всичко това по такъв начин, че то да бъде прието и усвоено сега.
Бележки:
1. Предложих им да дойда в скита и да направя картотека за тяхната голяма, но неорганизирана библиотека.
2. Скоро Р. се отрече от Православието и стана будист.
Понеделник на 5-та седмица от Великия Пост
Твоето отношение към Пасхалната служба е съвсем правилно (1). Поне ние също така я чувствуваме! В твоето положение, ако можеш да се причастиш седмица или две преди Пасха, тогава духовно правилно би било да посрещнеш празника в тишината на твоя дом, ако такова желание се оформи в сърцето ти. Но не си мисли, че много хора ще те разберат! Болшинството от хората мислят съгласно “църковното обществено мнение”, което не винаги разбира такива неща.
Бележки:
1. Казах на о. Серафим, че сме мислили за това, да извършим този път пасхалната служба в Етна по безпоповски чин, за да не правим обичайното изморително пътешествие в Сан-Франциско, което отнемаше седем часа в едната посока.
2/15 април 1976 г.
Моли се усърдно! Във вторник вечерта мирно се представи архиепископ Аверкий и ни остави. Отец Герман замина за погребението в Джорданвил с владиците Антоний и Нектарий.
Разбира се, за нас това е голям удар. Ние се надявахме, че още известно време ще се ползваме от неговата поддръжка, но Господ отсъди иначе. Чувстваме, че сега огромен товар – в стоенето за църковната правда – се стоварва на нашите плещи. Освен това току-що разбрахме, че Преображенският монастир (в Бостън – Бел. ред.) е приготвил “послание”, в което детайлно излага своите несъгласия с нашия “Пролог” (готвещата се за печат книга за галските светии) и е страшно да си помисли човек какви битки ни предстои да понесем в близко бъдеще. Едно е ясно: човешката мъдрост тук няма да ни помогне! Надяваме се на молитвите на владика Иоан и владика Аверкий, сега вече на небето. Отец Владимир от Джорданвил (с когото вчера разговаря о. Герман) казва, че църковната атмосфера е “ужасяваща”. Какво ли ни чака занапред?
Но с нас е Бог!
Моля те, моли се за архиепископ Аверкий, особено в петък – погребението ще бъде следобед.
Петък на 6-та седмица от
Великия Пост
С кончината на владика Аверкий, заминаването на S. и тримата млади новообърнати, които ни посетиха през тази седмица, въздишам и си мисля: а струва ли си да се проповядва сега истинното Православие, когато наоколо толкова много хора “знаят всичко най-добре от всички”, а онези, които не смятат така, са слаби като макарони? Или, може би, както мъдро предположи нашият млад Т., ако всички мислят иначе, тогава ние действително не сме прави? Но после си мисля за владика Аверкий, за отец Михаил Помазански и всички представители на старшото поколение, които вече почти всичките си отидоха от този свят, и плача за нашите млади всезнайковци, които не виждат същността. Но разбирането идва единствено чрез истински страдания, а далеч не всички за способни на това.
На третия ден на празника
Св. Троица, 1976 г.
Молим се да ви завари това писмо в добро здраве и бодър дух, които са ви необходими заради предстоящото ви продължително пътуване. (1)
Събитията и разобличенията от последните месеци предизвикаха у нас няколко трезви мисли, в частност, такива, които касаят нашето бъдеще. Когато четяхме новото Бостънско послание (написано в Свято-Преображенския монастир – о. А. Я.) до митрополит Антоний (Блюм), (екзарх на Московската Патриаршия в Лондон – о. А. Я.), - което, разбира се, в основни линии, е “правилно”, както винаги, само че тонът, с който е написано, не е правилен, - у нас се роди една едничка мисъл – та това е проект за послание до нашите собствени епископи! Днес те (бостънците – Бел. ред.) са толкова самоуверени, че явно е само въпрос на време колко бързо ще се уморят те от “неправилността” и "непоследователността" на нашите епископи, които не желаят да прекъснат формалното евхаристийно общение с всички Поместни Православни Църкви.
Вън от всякакво съмнение е, че те вече са се изпълнили с ярост от нашето заявление в последния брой на “The Orthodox Word”, в което съобщихме на всички, че не сме прекъсвали отношенията с тях. Сега във въздуха витае духът на зилотството; той дори е станал модерен в англоезичното крило на нашата Църква, а по-умерената позиция на нашите епископи сега ще изглежда недопустима за онези, които разсъждават “логично”. Всичко гореказано поражда у нас въпроса: каква е нашата позиция? какво да правим?
Не можем да следваме линията на “Бостънското православие”, - което, в действителност, е разновидност на “реформираното” Православие, отличаващо се с това, че макар и привидно то да е "правилно", в действителност стои извън православната традиция и е създадено от човешкия ум. Това е едно ужасно изкушение на нашето съвремие и в него ще паднат, вероятно, болшинството от новообърнатите. Страхуваме се, че всички наши статии за зилотите, писани в предишните години, са спомогнали за създаването на този монстър. В бъдеще ще трябва повече да обръщаме внимание на аромата на Православието, без което зилотството е безсмислено и дори вредно.
“Дясното крило” на Православието (2) в бъдеще, вероятно, ще се раздели на множество малки юрисдикции, които ще се борят една с друга и ще се анатемосват една друга. За нас би било достатъчно, ако нашата Руска Православна Църква Задграница може да остане цяла и да съхрани вярната посока – без уклони вляво като реакция срещу зилотите. Трябва да поддържаме жив контакт с руското духовенство от старшото поколение дори ако някои от тях ни се струват прекалено либерални; в противен случай просто ще се изгубим в джунглите на зилотството, които се разрастват около нас.
Преди всичко, разбира се, наши учители трябва да бъдат стълповете на старшото поколение: владиците Иоан и Аверкий и подобните на тях. Владика Нектарий е най-ценният представител на това поколение сред останалите живи. Да му даде Господ дълги години живот!
За да останем в истинната традиция на Православието, трябва да бъдем ревностни и твърди в нашата православност, но при това не трябва да ставаме фанатици и не трябва да учим нашите епископи как трябва да се държат. Преди всичко трябва да се стремим да съхраним истинското благоухание на Православието, при това трябва да сме малко “не от този свят”, да се откъснем от всички грижи и всички видове политика, дори тези, които касаят Църквата, да се храним с духовна храна, каквато Църквата ни дава в изобилие. Старецът Макарий (Оптински – Бел. ред.) много добре е написал в едно писмо: “Фанатизмът ограничава способността на човека да мисли, докато истинната вяра дава свобода на човека. Тази свобода се проявява в твърдостта на човека във всички възможни случаи, в щастието и в скръбта.” Тази свобода е отличителният белег на нашето Православие; именно затова иосифляните (3) се отделиха от Сергий през 1927 година: не заради неправилната еклезиология и не заради нарушаването на каноните, а защото той отне от Църквата най-ценното й качество – нейната вътрешна свобода.
Но за да се разбере това, трябва да се чувствува ароматът на Православието. Да се постараем да не го изгубим!
Моля ви, молете се за нас през следващите седмици, особено в деня на кончината на владика Иоан (по време на литургията в гробницата, между 6 и 8 часа сутринта). Чувствуваме, че настъпват критични времена и за нас, и за нашата Църква и искаме горещо да помолим владика Иоан да ни посочи как да действуваме в създалата се ситуация. Да ни помогнат неговите молитви да останем на правилния път и да устоим в изкушенията, които ни очакват занапред.
Бележки:
1. Семейството ми се канеше да направи поклонническо пътуване по светите места на Православието в Британия (преди разкола).
2. Тук отец Серафим има предвид не само отец Пантелеймон и неговите последователи, но също и някои от гръцките старостилници.
3. Иосифляни се наричат последователите на Петроградския митрополит Иосиф, които в края на 1920-те години прекъснаха общението с митрополит Сергий, заради неговата политика на подчинение на Църквата на безбожното правителство.
14/27 юли, 1976 г.
Чакаме с нетърпение онзи момент, когато ще ни изпратиш отчет за вашето поклонническо пътуване (във Великобритания – о. А. Я.), който трябва да окаже голямо влияние на англоезичното Православие. В действителност дори най-големите съкровища се възприемат като нещо разбиращо се от само себе си, ако те през цялото време се намират пред очите ти. Виждаме това от примера на руснаците и гърците, които притежават такива огромни съкровища от светоотеческа литература, за които ние можем само да мечтаем, а също и от примера на англоезичните новообърнати, които точно сега би трябвало да се изпълнят с ревност по своите собствени православни светии.
Що се отнася до броя за митрополит Филарет, малкото отзиви, които сме получили до този момент, общо взето са благожелателни. Отец Пантелеймон и отец Никита засега мълчат, но получихме писма от двама гръко-американски свещеници. Тези писма бяха много откровени и доброжелателни, но техните автори, очевидно, са извънредно наивни в своите възгледи за позицията на Синода и на тях просто не им идва на ум, че може да съществува такова явление като съблазън от дясната страна (т. е. съблазънта на зилотството – Бел. ред.). Опитахме се леко да ги подготвим за онзи шок, който ги очаква в бъдеще.
Но освен всичко това, ние виждаме необходимост да се определи една разумна умерена позиция, при която основното внимание ще бъде обърнато на чистото Православие, ще бъде утвърдено противостоенето срещу икуменизма и модернизма, но без да се изпада в такива крайности като определянето дали отсъства или присъства благодат (в тази или онази юрисдикция – Бел. ред.) или повторно да се кръщават онези, които вече са приели Православие. Ще ни бъде много трудно да го направим, особено заради присъствието сред нас на политически влиятелен фанатик. Но с Божията помощ и по молитвите на нашите небесни покровители ще направим всичко възможно да внесем нашия посилен принос към това дело.
Малко надежда имаме, че нашите епископи ще ни подскажат някакво просто решение. Лично за нас няма проблем: като отчитаме все по-нарастващото отстъпничество, ние нямаме евхаристийно общение с другите юрисдикции, при това не проявяваме враждебност, нашите действия не са демонстративни и ние не осъждаме онези, които смятат такова общение за допустимо. Това ни позволява всецяло да се занимаваме с дела, които се намират извън полемиката, но без подобни дела животът в Църквата ще стане непоносимо душен. Колкото повече духовна храна ще можем всички ние да даваме на другите, толкова по-добре ще бъде за всички.
