Иля Сургучов. Детството на Император Николай ІІ. Моето “влияние”

Моето “влияние”

Да, разбира се, дворецът си е дворец и всяко утро възможно най-почтителният, най-ловкият, с маниери на фокусник лакей ни сервираше какао, хълмче от твърдо-ледено краве масло, нарязано на фигурки, и хълмче от такива кифли, че направо да ти се приплаче. Всичкото това безшумно и тържествено великолепие отначало заслепяваше, но после стана привично и скоро омръзна. Само едно нещо беше интересно в тази работа – необикновено чистите, до прозрачност измити нокти на лакея. А всичко останало: е, да, кифлички, е, да, масло, е, да, салфетчици; обаче сядай на масата по команда, не си клати краката, не си разпервай лактите, както ти се ще, не се прозявай, мъкни се по цял ден в неделен костюм, пази блясъка на ботушите, бъди нащрек за проверките, внезапните ревизии, на които играеш ролята на последна дупка на кавала, не се бутай напред, в средата не пречи и отзад не изоставай, след това в градината за петнадесет минути, а в градината през стената се чува как шуми Невският проспект, а там е целият свят. За петербургския климат много лоши неща са написани, но когато там е пролет или началото на есента, и рай не ти трябва. И ето, че чувстваш, с кожата си усещаш, че обикновеното весело врабче е попаднало в компанията на екзотични птици.

Та това щастие ли е?

Щастието е в това, да стиснеш в още ненаспалата се длан новата мамина монета от двадесет копейки и все още по гащи като куршум да полетиш в лавката на търговеца Воробьов, да слезеш по изтърканите стъпала в полутъмното мазе, да вдъхнеш от очарователния, познат само в Русия мирис на кисело зеле, маринована в каче херинга и дебела захарна хартия; да купиш петдесет грама втвърдено масло, бутилка новоселско мляко и марка от три копейки за градско писмо – и всичко това да го донесеш до вкъщи с шик, с замах, да не го разлееш, да не го счупиш, да не го изгубиш и след това да се настаниш на масата, да усетиш дразнещият апетит, да го гълташ, спомняйки си стопяващия се сън, мислено да разработваш програмата за деня и освен това свободата, прашният път, градините, люлякът, въздухът – по копейка парчето и мирише на хоризонт.

Врабчето си има свой живот и особено коломенското врабче, което живее в едноетажна дървена къща.

Но Александър Трети (това после го разбрах) беше умен човек, който не страдаше от придворно високомерие. Чак впоследствие научих, че той е молил, например, брат си Алексей “да направи Ники мъж”. И въвеждайки ме в семейството си той нарочно е подбирал момче, живяло на свобода, за да приближи екзотичните птиците до тази свобода, защото като се каниш да царуваш, като се каниш да управляваш хората, трябва да умееш да ходиш по земята, трябва да позволяваш на ветровете да те духат, трябва да имаш представа за някои неща, които не можеш да ги подмамиш да влязат в клетката. На големите височини дишат по един начин, а долу – по друг.

И ето, че веднъж в градината, по време на приятелското ни бърборене, Ники ме разпита за Коломна: какво е това Коломна? Къде се намира и подчиняват ли се на дядо му тамошните хора? Разказах му всичко честно и откровено.

- А ти какво правеше в Коломна? – попита Ники.

Въпреки дружбата ни, еднаквата възраст, склонността към лудории, с детския си инстинкт чувствах снизходителното отношение към мене, като към беден роднина, когото засега търпят, но после ще го прогонят и скоро ще го забравят. Едва след това, вече в зряла възраст, осъзнах своя аничковски живот и разбрах, че тайната на династиите се заключава в това, че те носят в себе си една особена, бих казал, козя кръв. Пример: ако вземете най-добрия, най-великолепния овен и го поставите начело на овчето стадо, той рано или късно ще заведе стадото в пропастта. А козелчето, дори най-мижавото, най-краставото ще доведе и изведе овцете на правилния път. Много учени има по земята, но на никого не му е идвало на ум да изучи загадката на династиите, на водачеството на козлите, защото такава загадка несъмнено съществува. И още едно защото: човешките стада, уви, имат много общо с овчите стада. Имам право да го кажа, защото много хляб съм изял.

И когато Ники, това козле, ме поправяше при пеенето и ми заповядваше да не бъркам, той гледаше на мене с такива очи, каквито никъде другаде не съм виждал и аз чувствах известно плахост, тогава напълно необяснима, все едно че въгленче се докосваше до кръвта ми. И сега същият този Ники ме пита за неща, които прекрасно познавам и които той не знае. Това беше цяла находка, чрез която можеше да се вземе реванш. Усетих вдъхновение и отговорих:

- В Коломна аз бях комедиант.

Райското птиче беше озадачено, в което всъщност се състоеше целта на задачата.

- Какво е това комедиант? – попита той.

На цирковите афиши често пишат: “За да повярваш, трябва да видиш.” Тази фраза винаги галеше моето въображение и този път имах удоволствието да я повторя.

- За да повярваш, трябва да видиш.

- Е, че къде мога да го видя това? – каза жално Ники. – В тая ли градина?

- В тая градина нищо няма да видиш, - отговорих му.

- Хайде покажи, Володя, покажи ни.

И тогава почувствах, че бездомното бедно врабче си има своите преимущества.

- Бих показал, ама ти ще вземеш на всички ще разкажеш.

- На никого няма да кажа, Володя.

- Закълни се.

При нас в Коломна беше прието като ти кажат “сега се закълни” да отговориш гордо и презрително “д… ми целуни”. Обаче на кого ли можеше да му хрумне да изисква изпълнение на тези ритуали в дворцовата обстановка и аз се ограничих само с горда и загадъчна усмивка.

- Аз ще се закълни, - каза печално Ники, който явно не знаеше думата “кълна се”.

- Кажи: Бог да ме убие, ако кажа.

- Бог да ме убие, ако кажа.

- Нито на баща, нито на майка, нито тра-ла-ла-ли-ли, нито срещу въженце.

- Нито на баща, нито на майка, - и на това място Ники се запъна: по-нататъшните засукани думички, както впрочем и очаквах, той не можа да ги изговори. И аз гордо и надменно се усмихнах на тази безпомощност.

- Добре, - казах аз, съгласявайки се на отстъпки. – Но помни: ако ме излъжеш, Бог ще ти изтръгне ноктите с корен. Разбра ли?

- Разбрах, разбрах, - бърбореше Ники, едва ли разбирайки каквото и да било. Сега на преклонни години като си спомням дворцовия живот, започвам да разбирам какъв ужас е да се тъпче главата на едно дете с четири езика, четири синтаксиса, четири етимологии. Каква бъркотия е това, какъв безпросветен мрак!

- Е, добре, - казах аз, - сега гледай.

Отидох зад едно дебело дърво, отчупих малко клонче и като се подпирах на него, все едно, че е бастун, излязох, клатушкайки се като пиян. Направих снизходителен жест към най-почтената публика, повях с длан върху лицето си като с ветрило и с басово гласче запях:

Шик, блясък, имер елеган

и празен джоб сега –

ех, простете, госъпода,

днеска съм пиян…

Цялата работа беше там, че от време на време в Коломна пристигаше някакъв цирк с платнена палатка, който наричахме комедия и където на правостоящите места ни пускаха за три копейки. Аз крадливо икономисвах от мамините покупки тези три копейки, промъквах се на правостоящите места, оседлавах острата ограда и без да обръщам внимание на страданията заради тази неудобна позиция, жадно поглъщах на един дъх “парфорсното” представление: Бог още от невръстните ми години ме благослови с любов към театъра. Познавах всички: и шпагогълтача Волдемар, и артистката на персийския шах изпълнителката на трапец Мари, и трите учени кучета, и клоуна Шпилка (рус. игла – Бел. прев.), и куплетиста Етиен. Сега си мисля, че в този Етиен имаше някакви проблясъци на талант. Аз го бълнувах, сънувах го, следях го, когато той в свободното си време излизаше от палатката и неизменно се отправяше към кръчмата. Пред тезгяха той правеше мълчалив жест и там вече знаеха какво е нужно. На Етиен очите му сълзяха и те ми се струваха най прекрасните на този свят. Етиен имаше мръсна копринена жилетка с двуредно закопчаване и тя ми се струваше като свалена от кралски гръб. Когато пееше: “Щом господарят е с верижка, значи че часовникът му липсва”, - той изваждаше от джобчето на жилетката верижката и тя действително се оказваше без часовник, – и това имаше луд успех, защото в това имаше презрение към господаря.

Ако господарят е с галоши,

значи че ботуши няма…

В кръчмата за три копейки даваха на Етиен малка, от дебело зелено стъкло чашка и Етиен някак особено вкусно го вземаше върху дланта си, дълго и мълчешком вдишваше ароматът на евтината водка, всячески отдалечаваше момента на наслаждението и изведнъж извикваше: “Пали!”

В дворцовата градина този вълшебен Етиен бях аз, малкият Володя, но моята най-почтена публика, в лицето на Ники и понятие нямаше какво е това шик, блясък и особено пък имер елеган (впрочем, последното и аз самият не го знаех). Ники не разбираше символизма на “празния джоб” и какво е това “пиян”.

- Но моят джоб също е празен, - с недоумение казваше той, обръщайки джоба си навън.

- Да, - поучавах го аз. – Джобът ти е празен, но ако помолиш баща си, той може да ти даде двадесет копейки.

- А какво е това двадесет копейки? – продължаваше да задава въпроси Ники.

- Можеш да си купиш фунт карамелени бонбони, - излизах аз извън кожата си.

- А какво е това пиян?

Разходих се по полянката клатушкайки се.

- Ето какво означава пиян, - обяснявах аз.

Ники също се разходи клатушкайки се.

- И аз ли съм пиян? – попита той.

- Разбира се, пиян си, обаче това е само наужким.

- Как така наужким?

- Ето така, наужким. А за да бъде наистина, трябва да пиеш водка.

- Каква водка?

- Такава, има една такава люта вода.

- Ама защо трябва да се пие люта вода?

- За да запалиш.

- А ти пил ли си?

- Не.

- Защо?

- Защото мама ще ме напердаши здравата.

- А-а… - почтително проточи Ники, защото знаеше какво е това “ще ме напердаши здравата”.

Дружеската беседа се проточи. Минахме на най-съблазнителното нещо – тютюна.

- А ти опитвовал ли си да пушиш? – попита Ники.

Усетих грешката в думата “опитвовал”, но си замълчах и отговорих:

- Опитвал съм.

- И как е?

- Нищо особено.

- Страшно ми се иска да си дръпна, - каза Ники.

- Ами отмъкни от баща си цигари и ще си дръпнем.

Целият дворец знаеше, че турският султан е изпратил на Александър няколко кутии цигари, но всички те се държаха под ключ. Наложи се да си изсушим на слънце лопен и да го нарежем на тънки ивички. След това се сетихме да съберем фасове от пепелника, натрошавахме ги във вестникарска хартия, увивахме ги, но се получаваше криво: единият край тънък, другият дебел. Обаче това вече беше опасно. Дъхахме си един на друг в устата дали не мирише на тютюн? И след това по коломенската рецепта дъвчехме сух чай. Това махаше миризмата. И ако Император Николай Втори беше изправен пушач, в тая работа имаше и мой пръст.

Той беше голям и обаятелен палавник, но като дойдеше време за наказанието – беше слаба работа. Бях влюбен в него, както се казва, като ученичка: нямаше такова нещо, което бих могъл да му откажа. И когато Александър ни хващаше на местопрестъпленията, винаги го молех:

- Ники не е виновен.

- Ти не си ли виновен? – попита го веднъж Александър.

- Не съм виновен, - отговори Ники, гледайки го право в очите.

- Така значи, не си виновен, а? – разсърди се Александър. – Тогава ето ти един за тебе лично, а ето ти и за Володя.

- Защо за Володя? – питаше през сълзи Ники, като се почесваше отзад.

- Защото Володя не се крие зад гърба на другите. Володя е момче, а ти си момиче.

- Аз не съм момиче, - ревна Ники. – Аз съм момче.

- Е, хайде недей да ревеш, - отговори баща му и за утешение ни даде по една новичка монета от двадесет и пет копейки.

Спомням си как понякога, отивайки, например, в театъра, родителите идваха при нас да си вземат довиждане. В онези времена на мода бяха дългите шлейфове и Мария Фьодоровна беше длъжна всички ни да попързаля върху шлейфа си и винаги започваше от мене. Сега разбирам каква огромна деликатност беше това – и въобще колко невероятно деликатно беше всичко в това очарователно и непосредствено семейство.

И затова горчиво плаках, когато прочетох, че Николай Втори е записал в предсмъртния си дневник:

- “Навсякъде – страхливост и измяна.”

Но… това трябваше да се очаква.

Малодушни сме, коварни,

Безсрамни, зли, неблагодарни,

В сърцето си студени сме скопци,

клеветници, раби, глупци…

<

Към темата Към началото Към съдържанието

Иля Сургучов. Детството на император Николай ІІ. Врабчето

Врабчето

Сега си спомням – това беше един много интересен и паметен момент в моя живот, когато аз за пръв път почувствах своето превъзходство и, така да се каже, своята порасналост в сравнение с царските деца.

Разказвах вече как в навечерието на Светлия Празник ние, цялата компания, боядисвахме яйца в стаята на Анушка, как тези яйца бяха поднесени на Августейшите родители в тържествения момент, след трикратното целуване с възгласа “Христос Воскресе!”, как трогателната детска инициатива предизвика у тях възторг и как за тази работа Анушка беше наградена с рисуван шал и с петдесет рубли, а на всеки от нас дадоха новички двадесет копейки.

Тези двадесет копейки сериозно и за дълго време поразиха въображението на малките Велики Князе.

- Какво е това? – издул от усърдие устни, питаше Георгий. – Колелце?

Аз се разтресох от презрителен смях: Боже! Да не знаеш такива неща и вълшебните двадесет копейки (след това в Корпуса ги наричаха на татарски “абаз”) да ги смяташ за колелце! Ха-ха-ха!

- А, ето го орлето, - продължаваше Георгий, - а ето тук нещо е написано по руски език…

- Двадесет копейки пише, ето какво е написано! – с извънредна гордост казах аз.

- А какво е това двадесет копейки? – продължаваше любознателният Георгий.

- Това са осем пирожки, - обясних аз.

- Осем пирожки? – сега на свой ред попита Ники, който също се позамисли над хубавичката блестяща монета. – Как така осем пирожки?

- Ами така, срещу нея ще ти дадат осем пирожки или двадесет макови кифли, четири черни молива или три червено-сини молива. Срещу нея ще ти дадат шест тетрадки и още две копейки ресто.

- Да не вземеш да кажеш, че и попивателна ще ти дадат? – попита Ники, който гледаше на попивателната хартия като на нещо вълшебно.

Той много обичаше да пише нарочно дебело, с натискане и след това веднага да го попие и да гледа как всичко това вълшебно се просмукваше и отпечатваше върху порестата розова хартия и всичко това наопаки. Между впрочем, попивателната хартия тогава се смяташе за голяма рядкост, в бита по-често се използваше пясък. А след това с помощта на огледалото да гледа как всичко моментално си идва на местата.

- И попивателна, - потвърдих аз.

- Е, сега вече излъга, - каза Ники.

- Ще питаме Диди.

- Питай.

- Да се хванем на бас!

- Хайде. На какво?

- Да се пъхаме под масата.

- Става.

- Не, - превключи Ники. – Ти ще ми дадеш врабчето си.

Бях уверен в резултата от спора, но да рискувам врабчето дори в този случай не се реших. Ами ако нещо стане, дяволът си няма друга работа?

- На врабчето не се хващам на бас, - твърдо казах аз.

- Аха! - възтържествува Ники. – Значи лъжеш.

- Значи лъжеш, - както винаги автоматично се обади като ехо Жоржик.

Това врабче през един зимен ден го намерих в Аничковата градина. По всяка вероятност то беше изпаднало от гнездото, безпомощно лежеше на тревата и с затворени очи, показвайки бялата ципа, дишаше тежко. Лекичко го взех в дланта си и знаейки правилата на птичата медицина, започнах да дишам върху му. После свих дланите си в шепа и на врабченцето му стана по-топло – все едно че беше в гнездо.

Ники и Жоржик стояха до мен, затаили дъх. Изглеждах им велик човек.

- Може би, иска да яде? – попита след това Ники.

- Първо да го сгреем, - сурово казах аз.

- Да го сглеем, - машинално и автоматично повтори Жоржик.

- А след това твърдо сварено яйце, - диктувах аз линията на поведение.

- Яйчице, - повтори Жоржик.

Врабчето лежеше неподвижно.

- Може би е мъртвичко? – плахо попита Ники.

- Въобще не е мъртво. Гледай му корема, - казвах сурово, - виждаш ли как мърда насам-натам коремчето?

- Виждам, - каза вместо Ники Жоржик, повдигайки се на пръсти.

- Трябва да го занесем в кухнята, - изведнъж съобразих аз и се втурнах към кухнята. Великите Князе неотстъпно ме следваха.

И ето, че за пръв път в живота си, ние се озовахме във вълшебния дворец на огъня и вкусната маслена топлина.

Между другото, след като стана дума за кухнята, ще се опитам да разкажа как в Аничковия дворец беше организирано храненето. Разбира се, всички тези подробности в описвания период на детските ни години не ме интересуваха и за тях научих след много години, когато вече бях офицер, от разказите на майка ми, която до края на живота си не преставаше да се интересува от двореца и неговия вътрешен живот.

В служебните квартири не се полагаха никакви кухни: служебният персонал на двореца беше длъжен да се храни от дворцовата кухня на специални начала. Вкъщи се разрешаваше само да се вари сутрешното кафе и да се мият мръсните съдове.

Великокняжеската кухня беше организирана на ресторантски начала. Начело на кухнята стоеше готвач, французин, чиято квартира беше пак там. Кухнята той я беше откупил един вид. Обедите се отпускаха в три разряда: първият разряд струваше седем рубли за обяд и вечеря; вторият – пет рубли и третият – три рубли. За прислугата таксата беше свободна. Всеки ден, както в първокласен ресторант, се съставяше голямо и сложно меню, написано с виолетово мастило, за което около единадесет сутринта отгоре идваше камер-лакей и го носеше после на Великата Княгиня Мария Фьодоровна да го прегледа. Ако великокняжеското семейство закусваше у дома в двореца, менюто веднага се определяше и поръчката обратно се пращаше долу в кухнята по камер-лакея за своевременно изпълнение. Но великокняжеското семейство много рядко закусваше вкъщи в двореца: всеки ден в единадесет сутринта то се отправяше в Зимния дворец и там прекарваше целия ден у Императора-баща. Говореше се, че Императорът изисквал постоянното присъствие в двореца на сина си, а същевременно с това и Наследник, за да бъде той наясно с държавните дела; други казваха, че самият Александър Александрович се страхува, че баща му ще провъзгласи конституция и за да предотврати това, ежедневно от сутринта та чак до късна нощ той присъства в Зимния дворец. С една дума, те самите се хранеха у дома, в Аничковия дворец, много рядко и от благата на великокняжеската кухня се ползваха обикновените простосмъртни и не бяха особено възхитени. Арендаторът-готвач много често злоупотребяваше със своето положение на безнаказаност (че кой ще тръгне да се оплаква на Великия Княз от кухнята) и не винаги доставяше качествени продукти. Разбира се, той прекрасно знаеше какво и на кого. Така например, на М. П. Флотова се сервираше храна от така да се каже великокняжеския котел и в този случай, да си кажем правичката, нямаше от какво да се оплаче човек: и количеството, и качеството бяха на еднаква висота – имай късмет да не угодиш на Маря Петровна, която през цялото време е все край Великата Княгиня, ще каже някоя думичка между другото и ще стане тя една дълга и широка. А просто служащият, обикновеният, който не е приближен, ще потърпи и парите безропотно ще си плати. Но в знак на протест мнозина, ако им се удаваше възможност, се измъкваха да се хранят в близките кръчми, където и пълна свобода имаха, и уважение, и за една рубла – като царчета ще си хапнат.

Когато заедно с врабчето нахълтахме в кухнята, всички единодушно бяхме потресени. На мене на пръв поглед ми се стори, че сме попаднали в църква: Огромни полици, полилеи и сума ти духовенство в бяло. Някакви огромни чаши със златист оттенък, сребърни ножове и като на картините на Йорданс, огромни сребърни риби (есетри), планини от зеленчуци и кърваво черкаско месо, от което едва ли не пара излиза. Нещо цвърчи, нещо бълбука, бърза нанякъде, изпреварва се един друг, мирише на ароматно руско масло (такова няма никъде по света), чува се артистично-музикалния звън на ножовете, кълцащи месото и за пръв път чувам някаква командваща реч, дали руска, дали не руска, дали полуруска: това беше главният готвач и акционер, който с френски акцент истерически и пренебрежително командваше.

- Дай ми гарафа с вино! – заповеднически викаше той, протягайки в неопределена посока червената си, южно-космата ръка – и с царска почит помощникът-готвач му подаваше бутилка с френски надпис и готвачът като Санчо Панса около две минути гледаше в тавана. Жегата беше невъобразима, никой не ни забеляза, стояхме настрана със зяпнали уста, удивени от необичайното и невиждано зрелище, и вероятно от наситената маслена жега и врабчето, което се намираше в ръката ми, започна да мърда и да идва на себе си. След още съвсем малко то си скри възбледите клепачи и отвори слъзливо-жълтичките очички. Великите Князе вдигнаха радостен шум и в този момент нашето инкогнито беше забелязано за пръв път. За секунда целият кухненски състав ни наобиколи по най-почтителен начин. Французинът се изпълни с възможно най-пълното възхищение и започна да благодари на Великите Князе за милосърдното посещение. Тогава аз се изтъпаних отпред и важно заявих:

- Трябва ни твърдо сварено яйце за храна на птицата.

И начаса из кухнята се разнесе милион, ех, ако може така да се каже: “трябва им твърдо сварено яйце... Да, твърдо сварено… Едно твърдо сварено яйце… За тяхната птица… За великокняжеската птица… По-бързо, по-бързо вряла вода, по-бързо, по-бързо яйце, най-хубавото яйце!” И тогава до моето съзнание за пръв път достигна цялата прелест на пребиваването в ранга на велики князе. Да, ето ги, тези две малки момчета са господарите тук: всичко е за тях, и всичко е чрез тях, всичко – добро зело. Всички хора, червени, в страшни колосани калпаци, се изпънаха като струни, на лицата им е изписан възторг и изглеждаха така, сякаш всички се чудят накъде да се втурнат. На Ники, под самия му нос, в кадифен калъф му поднесоха измито като тебешир яйце за оглед и одобрение и след това самият французин благоговейно го пусна в тенджерката с вряла вода. Нито едно врабче от самото сътворение на света не е получавало храна, приготвена с такава умопомрачителна почит.

- Дайте памук! – казах аз, но откъде на къде в кухнята можеше да има памук? Обаче памукът, голямо и пухкаво парче, се появи незабавно и също не просто така, а на някакъв сребърен поднос, като ключове от завоюван град. И въпреки тази почит, моята трезва санчопансовска глава се безпокоеше само за едно: да не вземе цялото това приключение да свърши с големи неприятности в комплект с триене на сол на главата, тъй като нямаше как да не разбирам, че визитите в кухнята по никакъв начин не можеха да влизат в програмата на нашия живот. “При нас не е като при другите хора,” – размишлявах аз и разчитах само на това, че спасеното врабче от благодарност ще ни измоли от Бога. Отлично помнех думите на Анушка, която веднъж каза:

- Ако искаш молитва към Господа, нито попът, нито чиновникът ще ти помогнат. Моли животното да се помоли. На животното Бог не отказва.

И аз мислено се обърнах с тази молба към врабчето. Врабчето, увито в памука, гледаше на прелитащите мухи неодобрително и какви бяха мислите му – трудно можеше да се каже.

Моите мисли за молитвата бяха предадени по внушение на Ники и Ники изведнъж каза:

- Трябва да се помолим за врабченцето: нека Младенецът да не си го взема - малко ли врабчета има?

И ние, които и без това обичахме да си играем на църковна служба, следейки я внимателно в храма, като се скрихме зад едно дърво, отслужихме молебен за здравето на врабчето и врабчето остана живо. Настанихме го в горните стаи на Анушка и полагахме бащински грижи за него. Врабчето скоро не само дойде на себе си, но се и разглези, загуби скромността си, вдигаше шум, кълвеше ни и на семейния съвет решихме да му дарим свободата и отворихме прозореца. Врабчето скочи на перваза, подуши есенния петербургски въздух, неодобрително поклати нос и важно влезе обратно в стаята. Врабчето не беше глупак и отлично разбираше, че в навечерието на зимата по-добре е да имаш синигер в ръцете, отколкото жерав в небето.

Ние току-що бяхме ходили на кръщенето на новородения Велик Княз Михаил Александрович и бяхме видели как се прави това. Беше взето решение да обърнем врабчето в християнската вяра. Като метнахме покривки на раменете си, го топнахме в чаша с подгрята вода и нарекохме врабчето Иоан. Иоан след това дълго пръхтя и беше ядосан. Аз бях протопрезвитер, Ники – протодякон, Жоржик – кръстник, а Анушка, която дивашки и неуместно се кикотеше – кръстница.

< >

Към темата Към началото Към съдържанието

Иля Сургучов. Детството на Император Николай ІІ. Живот и учение

Живот и учение

В разказа за случая с балончето се отклоних встрани и сега ще започна да излагам поред историята на нашия съвместен живот с Великия Княз Николай Александрович и съвместното ни учение.

Сега, след като са минали толкова години, ми се струва, че баща му, бъдещият Император Александър Трети (когото смятам за гениален Император) разбираше, че не трябва да отдалечава много-много децата си от земята и да прави от тях небесни жители. Той разбираше, че небожителството ще дойде от само себе си, когато му е времето, а докато се стигне дотам, трябва те да се поотъркат в обикновения земен живот. Цветята в саксия не са издръжливи. И затова на мене, на обикновения палавник и побойник той гледаше с благосклонни очи и ми прощаваше много шеги. Аз бях представител на онзи редови, обикновен живот, който водят милиони негови поданици и, очевидно, според неговия план беше нужно към този обикновен живот да се приобщи бъдещият господар на живота, който засега обаче е само негов малък син.

А аз, да си кажа честно, не си давах сметка за това огромно щастие, което ме споходи. Нещо повече: аз просто се отегчавах от онзи невероятно скучен и монотонен живот, който ми се наложи да водя в позлатените стени на великолепния дворец. Голяма работа, че на закуска ни поднасяха чай, кафе и шоколад с планини от масло и яйца и всичко това върху някакви особени чудесни подноси? Ти ми дай на мене комат хляб, който ще пъхна в джоба и после на Псковската улица ще го пощипвам парченце по парченце и ще го мятам в устата. Тогава ще почувствам този очарователен свят мирис на добре изпечена коричка и ще си предоставя това щастие, както у Омир, да се насладя на храната. А пък тук - ето ставаме, и тримата, кой хванал едно, кой друго, всички бързат, гълтат, без да дъвчат, въпреки всички забрани и забележки, и всички имат една единствена мисъл: по-бързо в градината, на чист въздух, да се втурнем един след друг на гоненица, да си устроим схватка, и, по възможност, игра на прескочи кобила, която Ники обожаваше. Другото, което той обожаваше, е да следи полета на птиците. След като са минали много десетки години, аз и сега не мога да забравя неговото невероятно очарователно личице, замислено и някак мрачно тревожно, когато той повдигаше нагоре своите нежни, невинни и някакви святи очи и гледаше как лястовиците или другите птици чертаят по небето своя полет. Аз толкова обичах това, че понякога се обръщах с молба:

- Ники, погледни птиците!

И тогава той, разбира се, не ги поглеждаше, а смутен се правеше на обикновен хлапак и се опитваше да ми подложи крак.

Той много обичаше изображението на Божията Майка, тази нежност на ръката, обгърнала Младенеца, и постоянно завиждаше на брат си, че се казва Георгий, защото той има толкова красив светец, убиващ змея и спасяващ царската дъщеря.

- Ето така и аз бих спасил нашата Ксенюшка, ако я нападне змей, - казваше често малкият Велик Княз, - а пък моя светец виж го – старец и при това сърдит?

Той веднъж дори опипа почвата при майка ми дали не може да престане да бъде Николай и да стане Георгий.

- Е и какво? – казваше той в отговор на мамините възражения. – Ще бъдем двама Георгиевци: единият голям, а другият – малък.

Той прекрасно разбираше, че аз съм по-щастлив от него, защото майка ми е винаги с мене, а неговата си майка той вижда два пъти на ден, сутрин и вечер, вече в леглото.

Той обожаваше майка си. Впрочем, обожавах я и аз. А пък и не знам имаше ли някой, който да не я обожава? Ето това беше божество в пълния смисъл на тази дума. Аз глупакът, хлапакът, изгубвах и ума, и дума в нейно присъствие. Зяпвах с уста и, застинал на място, я гледах с божествен възторг. Тя често ми се присънваше, винаги с черно ветрило, каквито впоследствие не видях никъде. Случва се и сега да сънувам този прекрасен, веднъж в годината повтарящ се сън и същото това щраусово ветрило - и тогава съм щастлив цяла седмица, забравяйки и старостта, и чужбината, и дивашкия неуютен живот. Как се случваше това?

Обикновено в единадесет сутринта, по средата на занятията, се разнасяше звънене от четвъртия етаж. Всички радостно трепваха. Всички знаеха, че звъни маминка. Тогава Ники гордо ме поглеждаше: “неговата маминка”. Мигом всички се понасяхме към асансьора и се опитвахме сами да хванем въжето. Пристигайки на четвъртия етаж, на който живееше Августейшото семейство, ние летяхме в надпревара през Блюдната зала, по познатия път в “нейния” будоар. Веднага започваха целувките и въпросите:

- Е, как спахте? Какво сънувахте? Присъни ли ви се Младенецът?

Започваха обстойни, един през друг доклади, по време на които винаги с тайно-радостно лице присъстваше и бащата.

Децата се залепяха за майка си, съгряваха се от нейната топлина, не искаха да се откъснат от нея, но уви! Официалното време минаваше и родителите трябваше да отиват при дядото, в Зимния дворец, където те щяха да прекарат след това целия ден до късна нощ. После чувах, че Наследникът затова така упорито ходеше в Зимния за целия ден, защото се боеше, че баща му, Александър Втори, ще провъзгласи конституцията. Ние тогава не знаехме това, но знаехме, че преди да се разделим с тях ни чака огромно удоволствие. И това удоволствие настъпваше: Великата Княгиня всички поред ни пързаляше в кръг из цялата стая върху шлейфа на роклята си. Това беше постоянен такса за раздялата, след като се напързаляхме, нагалени за цял ден, ние отново слизахме в нашето крило при мрачните книги и тетрадки.

Детското крило се състоеше от приемна, гостна, столова, игрална, така наречената стая за почивка, в която имаше три легла. Имаше и още една стая на мис Брент, англичанката, която се занимаваше с възпитанието на Великата Княжна Ксения, която въобще нямаше никакъв допир с нас, мъжете. В игралната стая имаше пясък, люлка, халки, всякакви играчки. Леглата в спалнята бях едни особени, мъдро направени, без възглавници (което на първо време ме съсипваше), с едни невероятно твърди дюшеци с цилиндрични възглавници в горната част. Тук имаше и умивалник с течаща вода. Нямаше баня и децата с къпеха при майка си, на четвъртия етаж. Аз – у нас вкъщи.

Занятията увлякоха най-напред Великия Княз – светът на тетрадките, които му се струваха някакви съкровища, които ти е жал да изцапаш с мастило, най-нпред светът на очарователните и толкова всъщност обикновени книги като “Родно слово”, с картинки, от които не можеш да се откъснеш. Особено много го занимаваше картинката “Заедно ни е тясно, а поотделно - скучно” и сивият балон. Напълно го очарова стихотворението “С алена заря”. Не знам дали уютния ритъм на тези строфи, дали самите картини на ранното утро, изобразени в стиха, но той поради неграмотността си, все още не можеше сам да чете и все молеше мама, тя да му чете и когато тя четеше, той благоговейно мърдаше устнички, повтаряйки думите. И отново най-много го прехласваше фразата: “кервани от гъски летят към ливадите”. Аз, да си призная, не го разбирах, но чувствах, че това е интересно, някак възвишено, че това е някакъв друг свят, недостъпен за мене и ето по тази линия аз инстинктивно чувствах онова негово трудно изразимо с думи превъзходство пред мене. Беше ми смешно, когато той мислеше, че тази книга е единствената на света и само той я има, че другите не може да имат такива прекрасни книги, а пък аз знаех, че такива книги с лопата да ги ринеш и струват само двадесет и пет копейки, а той не вярваше и въобще не знаеше какво е това двадесет и пет копейки. Аз му показвах понякога пари и казвах, че срещу ето това медно колелце може да се купи великолепен ашик и той не разбираше какво е това да се купи, а да се смени ашикът със скучното медно колелце го считаше за безумие.

Той се съгласи да пише в тетрадката едва тогава, когато мама му показа цяла планина тетрадки в запас. Той имаше необикновено уважение към хартията: пишеше пръчиците страшно старателно, като пуфтеше и свиреше с нос, а понякога дори се изпотяваше, и винаги си подлагаше под дланта попивателна хартия. Често тичаше да си мие ръцете, макар че тук, да си кажем право, предлогът беше вълшебно леещата се от стената вода. Неговото писане беше момичешко чисто и тези тетрадки мама после благоговейно пазеше. Не знам къде са сега, кой се е сдобил с тях и кой ги пази.

Учението започваше точно в девет. Часовете бяха по 50 минути, междучасието – десет минути. Извън часовете рисувахме огромния татко и малката мама с чадърче. Понякога в часовете идваше Великият Княз Георгий: той само гледаше, слушаше, въздишаше и все се опитваше по-скоро да намери някакъв промеждутък, че да изхвърчи по-бърже от стаята в градината. И ние гледахме подире му с искрена завист. По стените тичат слънчеви зайчета, в градината – простор, улицата шуми апетитно: улицата е недостъпен, забранен, някакъв особен, удивителен, за щастливи, свободни хора свят.

Трябва да си призная, че в двореца си беше скучно да се живее. На великите князе им беше все едно: те така са се родили, не познаваха свободата и живееха сякаш така и трябваше да бъде. Но аз бях волна птица, аз знаех, какво е това Божи свят, какво е наслаждението от дружбата, храбростта, волната игра, в която всеки е свободен да изобретява свои вариации, комбинации… Знаех какво е това люляк зад оградата или примамваща ябълка. Знаех какво е това грим, купен на висока цена, за копейка, познавах възхитителното свойство на парите, приближаващи до вас очарователни неща, познавах мириса на див бъз и знаех как да се правят от него оръдия, а от сочната динена кора – звънки дрънкалки. Аз знаех как да търся щастието в люляка, познавах мечтателността и загадъчността на щастието, а те? Те вече имаха всичко още от самото раждане.

Потресе ме раждането на Великия Княз Михаил. Веднъж тайнствено ни съобщиха, че се е родило братче. Там, горе, на четвъртия етаж се е родило братче. Що за братче? Какво братче? Знаехме само това, че горе отдавна вече не ни пускаха и пързалянето върху шлейфа беше спряло, и мама по никакъв начин не можеше да бъде видяна. Настана пълна изоставеност. Великите князе се умърлушиха, осиротяха и Ники често питаше:

- Маминка болна ли е?

Отговаряха му, че не, не е болна, но сега не може да я вижда, няма време, дядо я много задържа, заминава рано и се връща късно. Децата някак посърнаха, повехнаха, започнаха да ядат лошо, да спят лошо. Жоржик плачеше нощем и Ники, притичвайки до креватчето му с боси крачета, трогателно го успокояваше, утешаваше и казваше:

- Кервани от гъски летят към ливадите…

Лягаше до него на креватчето и те заедно заспиваха. И въобще Ники не можеше и бонбон да изяде, без да го раздели с другите… И изведнъж:

- Братче! Ново братче! На кого прилича?

- Ама кога ще го видим?

- Е, почакайте, ще дойде време.

Започна очакването. Дворецът притихна, Анушка ходеше неузнаваема, без да гледа хората, палеше пред иконите си червени страстни свещи.

И веднъж ей така някак си всичките ни повикаха най-ненадейно от градината, след закуска или след привършването на обяда. Усещаше се някаква развълнуваност и особено тревожно внимание към Великите Князе. Някак особено щателно оглеждаха костюмчетата им, прическите им, отново минаха с гребенчета по пътя и бретоните им, накараха ни екстрено да си измием ръцете, изчистиха ни ноктите и след това ни изкомандваха:

- А сега, хайде, при мама, да видите новото братче.

Взеха ме и мене.

И ето, ние влязохме в спалнята на Цесаревната. От възглавниците ни гледаше щастливо милото, познато, усмихващо се, настрадало се вече лице. Нищо общо нямаше с онази, която заминаваше при дядото, такава пременена и вчесана. Лежеше там една обикновена, като всички, мама, която не трябва всеки ден да ходи в двореца. А край нея имаше люлка и в люлката лежеше дебеличко бебе, което спеше. Всичко у него беше ново: и кожата на лицето, и ръчичките, и малките пръстчета, и онези някакви особени неуловими косици. И всичко това беше покрито със смешни бръчици.

Но най-важното – край него на специална масичка, в една линия с люлката, лежеше някаква дебела тежка верига.

Попитах каква е тази верига.

И ми отговориха:

- Това е Андрей Първозвани.

< >

Към темата Към началото Към съдържанието

Иля Сургучов. Детството на император Николай ІІ. Кавгата

Кавгата

Дойде вечерта, клепачите ми се затваряха, трябваше да спя. А очите ми не преставаха да гледат това вълшебно балонче, което не беше от този свят. Знаейки, че със съня не може човек ей току-така да се пребори, чувствайки очертанията на отслабващите, като след гимнастика, мускули (особено краката ми хич ги нямаше), реших, че ако със злото на съня и земното забвение да се бори човек е немислимо, то във всеки случай моя си балон няма да го изпусна от ръцете каквото и да ми дават. Аз спя, нека и той да спи. Ще усуча конеца около пръста си, ще легна по гръб и така заедно ще прекараме нощта. Но Анушка, която дойде да ми оправи леглото, заяви:

- Вашият балон няма да изкара нощта. Ще се спука.

- Как така ще се спука? – възкликнах аз.

- Много просто, както се пукат балоните. Трябва да се изнесе на студено. Тогава ще издържи до утре.

Разгоря се спор, в който аз атакувах Анушка като най-върл враг, но уви! Дойде маминка и със свойствения й авторитет заяви, че Анушка е права и че балонът трябва да се остави на чист въздух. Балонът като всичко прекрасно е нетраен. Трябва да се спаси – и с треперещи ръце предадох балона на Анушка, за да го сложи в кухнята отвън на прозореца и да го завърже колкото се може по-здраво. Анушка равнодушно, все едно, че е някаква обикновена вещ, го хвана със своите загрубели пръсти и го изнесе от стаята. Искаше ми се да плача, да викам, да тичам след него, но бях бос, гол и се боях от маминия скандал.

Като въздъхнах, се повалих на възглавниците и веднага видях някаква зелена права линия, която минаваше през целия Петербург. След това дядото мляскаше моята пирожка, после хванах за малко един черен котарак за опашката, после някой шумно въздъхна край мене и аз като ютия започнах да потъвам на дъното: водата беше топла и приятна и ми беше приятно да знам, че сега не съм кадет. След това загърмя като чук някакъв часовник и аз се свих от ужас, мислейки, че ей сега ще звънне за ставане кресливият звънец в корпуса. Но не зазвъня звънецът, а се разнесе гласът пак на същата тази Анушка:

- Време е да ставаме, че то вашият балон вече се разхожда из градината.

- Какви ги дрънкаш? – казах сърдито. – Моят балон е вързан за прозореца.

- Беше, ама вече го няма.

Отвътре всичко ми се преобърна.

- Как така? Какви ги ръсиш?

- Ами ето така. Никенка изпрати един войник и взе балона.

- Как така го взе? Че кой му го даде?

- Ами аз му го дадох. Нека да потича с него.

- Предателка! Дала си моя балон?

- А той какво, да не би да го изяде? Ще потича с него и ще го донесе.

Аз разбрах, че е дошъл краят на света.

- Той е царче нашият Никенка, така де, - отбеляза Анушка.

Мене треска ме тресеше. Не помня как сами се нахлузваха панталоните ми и в левия ботуш се пъхаше десният ми крак. Ръцете ми трепереха, пръстите не можеха да уцелят илиците. Една едничка мисъл имах в главата: да спася балона, да го спася на всяка цена докато не е късно.

Като луд изтичах в градината: без шинел. Нищо не забелязвах - нито адския студ, нито снега, който ми се изсипа във врата, нито хлъзгавия път. Водеше ме само една откачена мисъл: къде е Ники? Какво е станало с балона? Чувствах само едно: Ники е най-злият ми враг. Всичко останало: старата дружба, дворецът, това усещане за разликата, което беше за почнало да се оформя у мене (“наистина ли си учил с великите князе?”), всичко ми изхвръкна от главата…

И изведнъж някъде измежду дърветата се появи за миг онова цветно петно. Като стрела, изстреляна от лък, се хвърлих натам. Ники, като ме видя, със смях се втурна да бяга напосоки. О, този прелестен, палав, почти момичешки смях! При нас в корпуса имаше един кадет със същия смях и винаги, когато бяхме заедно, си спомнях за Ники. Но сега това беше смехът на най-злия ми враг. Втурнах се с всичка сила след него, да си взема балона. Но Ники (той имаше леко патрава походка), като зайче, тичаше на зиг-заг из цялата градина с дяволска ловкост. Почти го бях хванал за яката – но не! Той вече беше успял да се завърти около дървото и се измъкна.

- Дай ми балона! – виках аз. - Балонът не е твой!

- Сега е мой, няма да го вземеш, - отговаряше Ники и прелестното цветно петно се мержелееше пред очите ми.

- Да не си посмял да пипаш моя балон!

- Анушка ми го даде. А тебе не те познавам.

Като дотича до пързалката, Ники се пързулна върху подметките си, аз със същия алюр – след него, но от вълнение не успях да запазя равновесие и се пльоснах по очи. И пак се разпръсна във въздуха момичешкият смях – Ники вече беше далече и викаше:

- Мечка такава, не можеш дори да се пързаляш върху подметките си. За нищо не света не ще ме хванеш.

И пак нов шамар по самолюбието. И пак ново навиване, нова пружина в тялото… Пак се понесохме из градината. Завъртяхме се около дървото: аз надясно, той – наляво, иди го хвани. Виждам пред себе си само веселите, безконечно смеещи се очи, кадифени и лъчисти. Все повече и повече ме хваща яд: реших, ако ще в земята да положа кости, но да си взема балона, който с нищо в градината не се слива, обаче придава красота на всяка точка, където се появява. Дървото изглежда вече друго дърво, пързалката – друга пързалка и самият Ники вече изглежда друг - непознато за мене момче. И сянката на очарователния цвят понякога пълзи по лицето му и го прави още по прелестно и нежно.

Ники се захласна от кикот, със среброто на този звънък смях е изпълнена цялата зимна градина, покрита с твърд като захар сняг. С удоволствие, като при оздравяване, чувствах, че моят първоначален яд преминава в добро и благожелателно чувство: толкова е приятно, с дебелите ботуши и, чувствайки засилващата се топлина в тялото, да бягаш, да се пързаляш, да правиш ловки движения с разперени ръце, звънко да ръмжиш и със смях да отговаряш на смеха. И изведнъж се случи онова дългоочакваното. Ники вдигна ръце в знак, че се предава.

- Давам ти балона, - каза той и с вдигнати ръце, като парламентьор, тръгна към мене.

Камък ми падна от сърцето. Сега моето съкровище всецяло ще ми принадлежи. Начаса протегнах алчни ръце. Ники приближи балона до самия ми нос и изведнъж пусна конеца от ръцете си и балонът мигновено се възнесе към самия връх на градината.

- Дръж си балона! – извика Ники през смях и пак хукна да бяга. Но тогава моите сили се утроиха, на нозете ми израснаха въздушни криле, направих някакъв невероятен скок, настигнах го, повалих го, така както се тресеше от смях и поради това станал напълно безсилен, и започнах да го налагам със все сила. От кикотенето му, от смешните му сълзи още повече сърцето ми се изпълваше с гняв и с още по-голяма сила се наливаше юмрукът ми. Удрях го, където ми падне, но, очевидно, топлото кужухче поглъщаше силата ми и само гъделичкаше хълбоците на Ники.

- Внимавай, ще потече кръв, ще научат, и двамата ще си изпатим, - каза Ники накрая и аз го пуснах, и заплаках като ревльо за балона. Балонът отлетя. Налегна ме една мъка, една тежка горест, при която животът губи всякакъв смисъл и започва апатия.

Показа се Данилович в дълъг сюртук и повика Ники. Ники каза едва чуто “чума” и послушно, накланяйки се напред, затича. А аз със своята мъка останах сам в целия свят. Разбира се, балони се намират, но, първо, кой ще ме пусне пак на панаира, и второ, къде ще намеря пак нужните средства?

Вкъщи разказах всичко на мама. Мама се разсмя и каза, че утре ще имам два балона. Това ме успокои и за да победя мъчителното очакване, раничко си легнах да спя и като се събудих на сутринта, видях, че на леглото ми са завързани два балона: червен и зелен. И пак стаята, която така добре познавах, ми се стори нова, интересна и животът – радостен и пълен. Бях щастлив и чувствах в сърцето си прилив на доброта. Мъчеха ме съмнения – дали не се опълчих прекалено на стария си приятел Ники? В стаята влезе Анушка и доложи:

- Дойде войник в кухнята да каже, че Никенка ще те чака на пързалката. И Жоржик също.

Трябва да кажа, че дворцовата прислуга наричаше цялото великокняжеско семейство просто “царете”. “Царете отидоха на всенощното бдение. Царете закусват.” А малките велики князе, като в семействата на помешчиците, ги наричаха просто по име и винаги с умалително: “Никенка, Жорженка.” Разбира се, когато не присъстваха. Прислугата, както сега разбирам, обичаше семейството не само по дълг, но и от все сърце. И изобщо комплектът прислуга беше чудесен, службата “при царете” се предаваше от баща на син. Старите бяха мърморковци, нещо като чеховския Фирс, които без да се притесняват, казваха на “царете” домашните истини право в очите...

Като оставих балоните под надеждно прикритие, бързо изтичах в градината. Там на пързалката вече се суетяха зачервените от студ Ники и Жоржик. Беше весело, светло, уютно. Познавах пързалката като петте си пръста. Тя беше голяма, с разклонения, с особени завои, приличаше на сребрист паркетен под. В самия разгар на пързалянето Ники изведнъж каза:

- Обаче по тази пътечка няма да можеш да преминеш.

- Откъде накъде? – гордо, с обида попитах.

- Ами ей така! – уклончиво и със загадъчна усмивка отговори Ники.

Това ме жегна до дъното на душата ми.

- Ти може и да си кадет (на това звание той завиждаше искрено), но няма да минеш, - още веднъж каза Ники.

- Що за глупост? Защо пък да не мина? – пак гордо отговорих аз, вземайки на мушка "необикновената" пътечка.

- Ще видиш, че няма да минеш.

Аз, ничтоже сумняшеся, заех предстартова поза, присвих око, засилих се и… се бухнах в някаква яма. И от страх, от това, че беше тъй неочаквано, аз, разбира се, се разкрещях.

За беля, точно тогава минаваше на път към „магарето”, където щеше да реже дърва, бащата на Ники, Великият Княз Александър, бъдещият Александър Трети. Като чу вика ми, той забърза към пързалката, измъкна ме от ямата, изтръска от шинела ми снега, изтри ми лицето, и досега помня, с необикновено ароматна и нежна кърпичка. Лицето му цялото се беше превърнало в крайно удивление.

- Какво е това? Откъде се взе тази яма? Кой го допусна това?!

Сега се досещам, че може би му е минала през главата мисълта: дали това не е било покушение срещу децата? Но Ники пак се захласна от смях и той, приклякайки, чистосърдечно обясни на баща си всичко: как вчера го натупах заради балона и как той днес ми отмъсти.

Великият Княз строго изслуша всичко и с необичайно суров глас каза:

- Какво? Той те е натупал, а ти си му отвърнал с капан? Ти не си мой син. Ти не си Романов. Ще кажа на дядо ти. Нека той да те накаже.

- Ама аз не можах да се бия, - оправдаваше се Ники, – нападна ме кикот.

- Не искам дори да чувам за това. И няма защо да се оправдаваш с кикотенето. На боят трябва да отговаряш с бой, а не с вълчи ями. Пу-у. Това не е мой син.

- Твой син съм! Искам да бъда твой син! – разрева се изведнъж Ники.

- Ако беше мой син, - отговори Великият Княз, - отдавна щеше да поискаш прошка от Володя.

Ники се приближи към мене, мрачно ми подаде ръка и каза:

- Прощавай, че не те напердаших. Следващият път ще те пердаша.

Вечерта от името на Ники ми донесоха петнадесет балона, цял грозд. Моето щастие нямаше край, но историята, вероятно, е имала своето продължение, което аз така и не узнах чак до срещата в Севастопол.

И едва сега, след много години, стоейки с мене на Царския севастополски перон, Император Николай Втори ми намекна шеговито за това...

* * *

След като изслушах признанието на Императора, аз вътре в себе си, както се казва, не можах да си намеря място. Много непонятни неща в моя живот изведнъж започнах да се изясняват. "Никога не ми е простил това," – мислех си. Изведнъж Императорът каза:

- Имате уморен вид. Трябва да идете на лечение, да си починете…

Отговорих, че се каня да изляза в отпуск – заповедта е в джоба ми и след седмица заминавам за Кавказ.

Императорът ми протегна ръка и някак свойски, по-войнишки каза:

- Приятно прекарване!

И се качи във вагона, леко пружинирайки с ръце. И изведнъж от площадката се обърна и ми каза в тъмното:

- И още! Като пристигнеш в Тифлис, предай от мене поклон на княз Орлов.

И се скри. А аз едва не се строполих на чакъла от това дружеско, предишно, детско, забравено “ти”.

< >

Към темата Към началото Към съдържанието

Иля Сургучов. Детството на Император Николай ІІ. Неделя на прошката

Неделя на прошката

- Помните ли балончето? – попита ме Императорът.

- Не помня, Ваше Императорско Величество, - отговорих аз, като леко се смутих.

- Ама как така? Помните ли, пребиваването ви в двореца заедно с нас беше приключило вече и бяхте вече кадет? И, струва ми се, в Неделя на прошката дойдохте при майка ви, която още не си беше тръгнала от двореца. Струва ми се, искаха да й поверят покойния Георгий.

- Да, да, Ваше Императорско Величество. Но мама вече нямаше сили.

- Ама нима не помните?

- Кое именно, Ваше Императорско Величество?

- Ами точно онова малко балонче, което донесохте от Марсово поле? Едно такова червенко? За да не се спука, помолихте Анушка… Може би, и Анушка сте забравили?

- О не, Ваше Императорско Величество. Анушка прекрасно си я спомням.

- Та значи, - продължаваше Императорът, като пухтеше с цигарата, - помолихте Анушка да закачи това балонче за прозореца в кухнята, да е на въздух. Защото тези балончета на стаен въздух дълго не живеят.

Сякаш мълния гръмна изведнъж в главата ми. Толкова отчетливо, сякаш беше се случило вчера, си спомних всичко. И заради някакво неочаквано връхлетяло ме шашардисване, продължавах да отричам всичко и настоявах на своето:

- Нищо не мога да си спомня, Ваше Императорско Величество.

Царят беше рядко умен, проницателен и наблюдателен човек. Вероятно, той разгада моята драма. Вероятно, той прекрасно разбра моето смущение и като рядко добре възпитан човек, не ми даде да го разбера. А аз, като чувствах как лицето ми става алено, благодарих на Бога за тъмнината на нощта, за отсъствието на луна, за слабото блещукане на звездите. Императорът, вероятно, също чувстваше аленината на лицето ми, както и аз. Дори в тъмнината чувствах неговата снизходителна усмивка.

- Вълчата яма също ли не помните? – питаше ме Императорът.

- Каква вълча яма, Ваше Императорско Величество?

- Която аз и покойният Жоржик изкопахме на пързалката?

“Господи. Че как да не си я спомням? Прекрасно я помня. Всичко като на яве застана пред очите ми. Дори цицината на главата си усетих”, - всичко помня, нищо не съм забравил, но си кривя душата и отговарям.

- Не помня, Ваше Императорско Величество.

- Аз, между впрочем, разбирам, че е възможно всичко да сте забравил. Толкова години са минали! А аз не съм забравил, не можах да го забравя, защото…

В тъмнината почувствах, как Императорът беззвучно се смее.

- Заради тази работа баща ми такъв пердах ми удари! Че и до днес не мога да го забравя. Това беше първият и последен пердах. Но, разбира се, напълно заслужен. Напълно го осъзнавам. Пердахът беше полезен. Ах, Оленгрен, Оленгрен, колко щастливо време беше това! Ни проблеми, ни грижи. А сега…

Императорът помълча, смукна за последно с остатъка от цигарата, догоряла вече до мундщука, и тъжно каза, като посочи с ръка в посока към Севастопол:

- Само този град колко мъка ми донесе!

* * *

… Като малко кадетче ме пуснаха в отпуск и аз се явих при майка ми през последните дни на Сирната Седмица. Мама още живееше в двореца, очаквайки назначение на някаква служба. Нейната служба при Великия Княз беше вече приключила и по-нататъшното му образование премина в ръцете на генерал Данилович.

Дори в този зной на френския юг, като че ли момента, чувствам блясъка и мразовитото костено щипане на петербургското февруарско пладне. Руският студ на мене, кой знае защо, винаги ми е изглеждал като направен от кост. Невски проспект беше изпълнен с движение, весело и също мразовито. Странна работа: студът, както и виното, развеселява хората. На студа ти се иска да се смееш и въобще не можеш да се ядосваш. Всички замръзващи от студ хора свършват с примирена усмивка на лицето. Когато човек замръзва, в ушите му звъни като от хашиша. А тук, в Петербург, димът от комините се издига към небето в равна нежна линия, нито ветрец, нито въздишка, по скърцането на плазовете на шейните може да се определи колко градуса е, защото скърцането си има своя музикална, ту повишаваща се, ту понижаваща се тоналност. Следата от плазовете има ту бледосин, ту син, ту виолетов оттенък и всичко това е от количеството градуси. Дъхът на конете, ту просто влажен, ту гъст, който не се разтопява веднага, и цветът на ледените висулки – всичко това зависи от количеството градуси и наблюдателният човек не се нуждае от никакви термометри. И очите, както и ухото, имат своя абсолютен слух. И всичко това, зимно, сияещо-бяло, пее своята северна песен, и не е чудно, че тук, на юг, това ни липсва като Литургията; здравето отслабва без студа; окото не се полира от зимната светлина; дробовете не се прочистват от ледения въздух. Там, именно там, се чувстваш на истинската земя, защото, разбира се, на небето ще имаме всичкото блаженство, но няма да го има руският студ.

Аз, малкото, току-що изпечено кадетче, в шинел, ушит със запас с намерението да го израста, увито в жълта парфюмирана вълнена качулка, от която стърчи само червеният нос, се приближавам към портала на Аничковия дворец откъм Невски проспект. И веднага през глава към мене се спуска старият пристав Хоменко. Той също е с вълнена качулка, но без пискюлче, очите му са червени и пълни с нескръбни сълзи, брадата му е цялата в скреж: истински Дядо Мраз.

- Ти къде, кадетино, се вреш, глупак с глупак? – вика Хоменко, мъчейки се да изпъчи замръзналите си очи.

- При мама, - отговарям.

- При каква мама, глупако? Тук е царският дворец.

- Майка ми живее в царския дворец.

- Кой си ти? – заплашително пита Хоменко.

На мене тайничко ми харесва, че Хоменко не може да ме познае. Ами разбира се, как ще ме познае старчето? Аз съм вече голям, с униформа, вече мажа с газ мястото за мустаците, скоро ще мога да си пусна по-дълга брада от тази на самия Хоменко.

- Аз съм, - казвам, - Володя Оленгрен.

И тогава Хоменко “си съблича” очите.

- Володка! - вика той така, че целият проспект го чува, - ама това ти ли си, дяволче?

- Аз съм, - отговарям му с премръзнал звучен бас.

- Не може човек да те познае, значи богат ще станеш.

- По-богат от вас, - казвам, - ще стана.

- Ама разбира се, ние закъде сме? (След смъртта си Хоменко остави няколко милиона.) Е, хайде, минавай, минавай този път. Но помни, че твоят вход е откъм Фонтанка, чуваш ли?

- Чувам, - отговарям и важно влизам в самите царски двери.

Вървя по двора, гледам – откъм гимнастическата зала, само по сюртук, тича бащата на Ники, Великият княз Александър и също вика:

- Ти къде отиваш, кадете?

- При мама.

Но той веднага ме познава по гласа и също като Хоменко се учудва:

- Това ти ли си, Володка?

И това отново ме радва: всички ме познават, царете, приставите, тук е добрият роден дом. Великият княз също, както и всички хора, е замръзнал и се носи през глава към входа, там ме изчаква и ме пипа за носа, и казва:

- Отиде ти носа, ще вземе да падне, мажи го по-скоро с гъша мас.

А на него самия пара му излиза от устата, очите му съвсем посинели и също лекичко плачат. А аз се изпълвам с грамадно уважение към него: без палто тича по студа – ето това е истински велик княз, от нищо не се бои.

Напих се при мама с шоколад, избърсах си носа, горестта от разлъката скоро отмина и дори ми стана малко скучно. На мама не й е добре – дробът, гореща бутилка, прахчета с хартиени, невероятно красиви лентички от аптеката, в квартирата е не просто топло, ами си е направо истинска пустиня. Анушка въздиша по Бога и все пее “Святие Троици”, все същите лампи с механизъм, същите кресла – Господи! Каква скука е в двореца! Едва в корпуса разбрах, какво е това истински човешки живот. В моя чин, например, живее и блаженства истинско живо врабче – Миша, което взех от градината вече замръзващо от студ. Сега Миша свикна с обстановката, яде хляб и диша през дупчица, която пробих в чина с ножа за подостряне. С такъв приятел няма нужда да се мре, дори уроците не ми се ще да уча.

Към два часа скуката окончателно ме пребори и аз започнах да моля мама да ме пусне на панаира. За този панаир много говореха в корпуса и с голямо оживление. Да не идеш на панаир е все едно да бъдеш при папата и да не видиш Рим: така заяви един стар кадет, наш приятел.

Започнах да досаждам, мама се смили, пусна ме и ми даде абаз - така при нас в корпуса на татарски наричаха монетата от две копейки. Мама настояваше с мен да дойде Анушка като придружител, но аз категорично отказах и започнах да заплашвам мама, че ще ме изгонят от корпуса, ако видят, че напетият кадет не може да мине без дамска помощ.

Когато излязох на двора, отново увит в качулката, чух, че някой тропа след мене по стъклото от прозореца над главата ми. Вдигам глава: Ники. Виждам, че той прави едно такова движение с ръката, което обозначава: радвам се да те видя. Бяхме си изработили, като глухонемите, една особена азбука с жестове. Аз също махнах с ръце така, което означаваше, че също страшно се радвам да те видя, и дори изиграх малък танц. Ники с нетърпение затропа по стъклото и започна да говори с жестове: веднага идвай при мен. След това направи димно движение над главата си и се протегна – това означаваше: ще пукна от скука. Ударих се в гърдите и пак затанцувах – това означаваше, че ми е адски весело. Ники въпросително прокара два пръста по стъклото: къде си се запътил? Показах му моментално дядо с брада, коза на лента, чипонос клоун, намазани бузи, - това означаваше, че отивам на комедия, на панаира и Ники направи учудена физиономия: нищо не разбрах. Горкият! Той е знаеше какво е това комедия и какво е това панаир. Направих няколко крачки напред, после назад, след това показах с пръст езика си и челото си – това означаваше: ще отида и като се върна, ще разкажа всичко поред. Ники поглади косите си – това означаваше, че плаче и му е тъжно да остане у дома. Допрях до очите си края на качулката и ридаейки, тресейки рамене, тръгнах от двореца като апостол Петър след отречението.

В ония времена, в дворцовата атмосфера, вече започвах да си давам сметка за това, какво съм аз и какво е той. Разбирах, че между мене и него има неизмерима разлика, но не изпитвах никакво благоговение към него. Разбирах, че пред него се простират всички блага на света, освен едно: освен свободата. А пък аз, малкият и никому ненужен освен на мама кадет, сега ще тръгна по Невски, с такова удоволствие ще отдавам чест на офицерите и тайно очаквам да има повечко генерали: толкова приятно е да се чувстваш военен човек, който има вече сериозни държавни задължения и когото за нарушение на горепосочените могат да го затворят за час-два в зимника. Толкова приятно е да се опънеш като струна пред генерал и за поручика да си мислиш "дреболия": просто махваш с ръка към козирката и никакво мирно.

Излизайки през портала, си рекох на себе си: “горкия Никенка, стои затворен като моето врабче в чина, никъде не го пускат, защо? Че кой ще ни закача, кому сме нужни?”

Пак виждам Хоменко, приближавам се към него, заставам мирно, държа ръката до козирката и питам:

- Ваше превъзходителство, разрешете да попитам, как да стигна до панаира?

Хоменко също ми козирува и с цялата си учтивост показва с ръка:

- Ето тръгнете все направо, господин кадет като пръчица напет, и после ще завиете надясно и най-добре ще е да попитате стражаря. А от мама имате ли разрешение?

- Тъй вярно, имам.

- Хайде върви и Бог да те пази в този студ.

И аз не вървя, ами летя като стрела, пропускайки дори генералите, - така ме носи на крилатите, подковани от студа крака вълшебният живот.

< >

Към темата Към началото Към съдържанието

Иля Сургучов. Детството на император Николай ІІ. Загадката

Загадката

Странна работа: Оттогава са минали вече шестдесет и пет години. Много вода изтече и ако Император Николай Втори беше жив, то той би бил същият старец като мене. През целия си живот той беше милостив и благосклонен към мене, измъкваше ме и в най-тежките моменти в моя живот. Майка ми след завършването на своята възпитателна работа беше назначена за началничка на Василеостровската женска гимназия и имаше свободен, почти семеен достъп до Императора. Трябваше само да позвъни на обер-хофмаршала и Императорът я приемаше веднага и ако трябваше да почака, тя чакаше не в приемната, а в неговия кабинет, край неговото бюро. Той обикновено казваше:

- Мила, Диденка, поседнете, моля, че трябва да прочета и ето тия книжа. Искате ли да запалите?

Той знаеше, че майка ми не можеше да търпи тютюна и винаги престорено се сърдеше на тези покани. Тя отиваше до прозореца, отваряше го и сядаше там, като разгръщаше вестник, а императорът пак се шегуваше:

- Гледайте да не стоите много-много там, на воздусите, че ще ви духне течението, ще хванете хрема, ще започнете да кихате. А това някак си не подхожда на вашата длъжност. Не е солидно.

- А вие, Никенка, не се отвличайте, четете по-бързо вашите книжа, защото нямам време.

- Наистина ли? Много работа ли имате?

- Аз мисля, че е много.

- Добре, добре, аз ей сега. Ах, как ми омръзнаха тези бумаги!

- А защо така ви скърца перото?

- Просто перото е калпаво. Няма кой да се погрижи за това.

- Следващият път ще ви донеса хубави пера.

- Ама какво мислите, Диденка!? Ще ви бъда много благодарен.

Пак започваше шумолене на книжата.

- Много бавно пиша. Вината е ваша, Диди. Вие ми формирахте почерка.

- Бавно, но четливо, - озъбваше се мама, - никой няма да посмее да каже, че е писано като с краката.

- Обаче, когато Вите чете моите писмена, винаги се усмихва накриво и ми се струва, че си мисли: “женски почерк”.

- Въобще не е такъв! – избухваше мама. – Въобще не е такъв! Давах вашия почерка на графолозите.

- Е? И какво?

- Всички в един глас заявиха: ясна, трезва глава, винаги логична. Потайна.

- Потайна?

- Да.

Мълчание.

- Ами то в нашия занаят иначе не може и да бъде, - следва отговор след известна пауза. – Ето, готово. Преселвайте се тук, при мене, Диди. Какво има? Пак прошения? Пак за моя сметка? Много? Всичките са многосемейни? Нравоучение?

Той сам взема от мамините ръце ридикюла и започва да изважда оттам сгънатите на четири книжа. Мама започва да се оплаква от цигарения дим.

- Ама нима това дим, Диди? Та това е тамян, - казва шеговито Императорът.

- Срамно е да се нарича тамян тази гадост! Тамянът е нещо свещено.

- Добре, добре, няма. Колко човека са?

- Ами ето тази има пет деца.

- Пет? Да й дадем пет хиляди.

- Много са, ваше величество. За какво са й толкова?

- Каква сте скръндза, Диди! Че какво, царят не може ли да даде на бедната жена пет хиляди?

- А пък аз казвам, че са много.

- А пък аз с правото си на височайше повеление ви заповядвам най-поданически да мълчите.

Майка ми с престорен страх си затискаше устата, а Императорът казваше:

- Аха! Някога аз се боях от вас, а сега вие треперите от гръмотевиците на моя глас. Времената се менят, Диди? А?

Началничката на гимназията по закон нямаше право да освобождава ученичките си от такса. Тя трябваше да представя техните прошения в Опекунския Съвет под Ведомството на Императрица Мария заедно със своите заключения и едва от Опекунския Съвет се получаваше разпореждане: да се освободи от такса или не. Майка ми никога не правеше това. Тя си ги пазеше тези прошения при себе си и като отиваше при Царя ги вземаше със себе си. Царят самолично вземаше от майка ми ридикюла, изваждаше оттам всички прошения и на всяко от тях написваше сума, каквато тя сметнеше за нужно да се даде на едно или друго семейство. След това пресмяташе общата сума пари и с това приключваше неговата работа. Майка ми оставаше с такова впечатление, че на него му е приятно да се отвлече от големите делови грижи и да се заеме с такива дреболии. В края на беседата той, винаги шепнешком, я молеше нито дума да не казва за неговата помощ.

Знам със сигурност, че през всичките 22 години от дейността на майка ми като началничка на гимназия нито едно прошение за освобождаване от такса не беше представено в Опекунския Съвет. Това пораждаше учудване от страна на Ведомството, където ежегодно от всички женски гимназии постъпваше огромно число такива ходатайства. Но мама, помнейки заповедта на Царя, никога и на никого не каза, че парите ги дава той.

Споменавам за това, за да осветля неговото отношение, безкрайно милостиво, към своята стара учителка. Тези чувства бяха, може би, от онзи порядък, каквито Пушкин, например, е имал към Арина Родионовна. Също толкова милостив той беше и към мене. Така например, по негова протекция бях преместен от полка на служба в Главния Щаб: искаше му се да бъда по-близо до майка ми. Той ме измъкна от голяма беда, когато бях призован във военно-окръжния съд след бягството на Фелдман от гаупвахтата на Севастополската крепост. Той ме приемаше по време на частни аудиенции. До самото му възкачване на престола аз всеки шести декември (по григорианския календар 19 декември – Бел. прев.) идвах на неговия имен ден. Той кръсти моите деца, често ми помагаше, особено по време на боледуване, с пари, но никога, нито с една дума, не спомена за онези детски дни, прекарани заедно. А все пак живяхме заедно цели три години.

А често и дълго време си блъсках главата: защо е така? Нищо не сближава хората така както детството. И нищо друго не е така приятно да си спомниш в зряла възраст както детските дни, прекарани заедно. Понякога ми се струваше, че причината за това е разликата в положението: той е Цар, велик и самодържавен, аз съм далечен и малък негов слуга. Наистина, цялата ми кръв и живот са на негово разположение – достатъчно е да каже само дума, - но все пак разликата си остава разлика. Понякога ми се струваше, че той просто няма време да мисли за това, главата му е заета не с хиляди, а с милиони неща: къде да си спомня за детските дреболии? Но ето – идва си майка ми от Двореца и казва така простичко и така мило:

- Ех, напълних главата на Ники с глупости така, че той, май, ще пие аспирин. Все се пазари, все иска повече да даде. Не знае, че хората не трябва да се глезят. Молиш 500, а той се смее и пише 5000. “Е, Диди, да не би да ви се свиди една допълнителна нула? Може би, хората имат нужда, нали.” Но кой не се нуждае? На всички не ще можеш да дадеш. А той: “Царят е длъжен на всички да даде.” Направо ме е срам да ходя: обирам го до шушка. А той отгоре на това обеща и половин дузина мадейра да изпрати. Някаква, казва, необикновена мадейра: самият той я пие само по празници. Според мен, той върти някаква дипломация: иска да уча Альошенка. Прави ми такива намеци, че, видите ли, учила съм бащата на четмо и писмо, значи и сина също. А аз: “Не, казвам, здравето ми вече не е същото, черният ми дроб никакъв го няма.” Той се смее, “В Карлсбад, казва, ще ви пратя, Диди, ще я дам на поправка моята мила старица.” Направо ми иде да се хвърля на колене и да се разрева: “Вземи ми всичко, здравето, последните години, последната почивка, последните сили…”

И по старческите бузи текат дребни матови сълзи.

И тогава ме хващаше яд ли, ревност ли: защо той никога не говори така с мене? Та нали съм му приятел, стара дружка. Нима няма какво да си спомним? Нима не се катерехме по дърветата в Аничковата градина да плюем по минувачите? Нима не закачахме заедно Чукувер? Нима не се биехме със снежни топки? Не се боричкахме в снега? Не правихме снежни човеци?

Къде е проблемът?

И ето, че веднъж се случи следното:

През 1916 година Царят пристигна в Севастопол, за да благослови войските, които заминаваха на фронта, и прекара с нас цели пет дни. Той живееше в своя влак, който беше композиран на Царския коловоз. В края на петия ден той трябваше да замине за Петроград. Вечерта, около осем часа, пристигнаха висшите длъжностни лица, за да се сбогуват. До заминаването на влака оставаха четири часа и за да не задържа хората, Императорът стана след беседата и каза с усмивка:

- Е, господа, а сега смятайте, че Императорът е заминал. – Сбогува се и ние всички излязохме от вагона.

Останах сам на перона, като смятах за свое задължение като комендант да стоя при влака до самото му заминаване.

Беше тъмно, след това се показаха звезди. Очите ми са привикнали към тъмнината, виждам като котка. Вървя, разхождам се покрай влака, старая се да не вдигам шум. Във вагона до бюрото блесна светлина. Значи, седнал е да работи. Върху пердето от време на време помръдва сянка. От града докараха провизии за следващия ден, след това лед. Прислугата на влака, без да се притеснява, говори шумно.

- По-тихо! Императорът работи! – казвам им.

Гледат ме с учудване, като провинциалист.

- Императорът е свикнал с нас, - казват ми.

Натовариха провизиите, нахлупиха каскетите, юрнаха се към града да погуляят до заминаването и някакъв нахалник ми шепне фамилиарно на ухото:

- Тука имате пикантна компания, господин комендант.

Мисля си: да ми паднеш в града, ще ти дам аз на тебе една пикантност, но тук, до царския влак, не ми се иска да вдигам гюрултия.

Вдигнаха прахоляк след себе си и изчезнаха.

Мина час, два, чуват се часовниците от града, ето ги тези на събора, ето ги на крепостта – всичките ги познавам по камбаните. Погледнах в табакерата: две цигари останали, трябва да ги икономисвам. Въздухът е есенен, морето започва да мирише на йод, по релсите сноват локомотивчета, маневрират, подсвирват. А лампата в прозореца все свети и свети, все виждам наклонената глава и от време на време дим от цигара. Изведнъж чувам шумолене по пясъка. Някой идва право срещу мене.

- Кой е?

- Това вие ли сте, Оленгрен?

Стреснах се.

- Аз съм, Ваше Императорско Величество.

- Защо не заминахте?

- Сметнах за мой дълг да остана до заминаването на влака, Ваше Императорско Величество.

- И защо се мъчите напразно? И без това тук се изтормозиха с мене. Цели пет дни.

- За мене е щастие, Ваше Императорско Величество.

- Да имате случайно цигара: моите свършиха, а не ми се иска да будя прислугата.

Отварям табакерата. Царят шари с ръка.

- Ама на вас са ви останали само две.

- На вашите услуги, Ваше Императорско Величество.

- Няма да взема. Не е етично.

Не ми побира умът как се изтръгна от мене:

- Заради старото приятелство може, Ваше Императорско Величество.

Царят се засмя и каза:

- Е, щом е заради старото приятелство…

Запалихме в тъмното и тогава последва разговор, който ме разтърси до основи.

< >

Към темата Към началото Към съдържанието