Сложете до някой котарак милион долари – и той няма дори да ги погледне, евентуално може да ги подуши. Така беше и с мене, когато ми казаха, че ще се уча и ще ме възпитават заедно с велики князе. Освен огорчения и душевни мъки това нищо друго не ми донесе. Какво бяха за мене великите князе? “Князете” са лица с доста невзрачен, но общо взето любопитен вид: те ходеха из Коломна с раирани чували на гърба и викаха:
- Халат, халат, халат…
Това, да ви кажа, дори е интересно – да се учиш и възпитаваш с такива князе, ако са на моя възраст, но… те са Велики! Какво е това велики? Това означава огромни. Наскоро Анушка ни чете приказка за един герой, на когото викаха “бая голям човек, на ръст до тавана”. Ами ако моите бъдещи князе също са бая голям човек на ръст до тавана? Какво ще правя? Какви са моите перспективи? На моята си Псковска улица аз криво-ляво минавам вече за трети по сила юначага. Това струва много труд, грижи, превелика болка в деветото ребро, но какво да се прави: всяка една кариера изисква определени усилия. Но ако на мене ми предстои да се озова в обществото на “велики” князе, на бая голям човек на ръст до тавана, тогава и при знахарката няма да има нужда да се ходи – това си е гарантирана ежедневна мъка. Ами ако тези князе са от породата на Гъливерите? Наскоро гледах една книжка с картинки: стои един огромен дангалак с триъгълна шапка и държи в ръката си малко човече с крачета като на водно конче и презрително го гледа. Да духне само – и ще го отнесе! Не спях по цели нощи, плачех, завивах се през глава, за да се скрия от виденията и молех Бога да отдалечи от нас онзи час, когато ще трябва завинаги, навеки да напуснем тази мила, славна, уютна, родна, ту гъсто-прашна, ту обилно-снежна Псковска улица. И онази карета, която спираше пред нашия дом две недели подред с толкова забележителен лакей, вече ми изглеждаше не вълшебна, а зла карета, Божие наказание, изпратено ми за безмерни грехове.
Вкъщи настана пълен разгром, Анушка се претрепа да тича, переше, гладеше, зашиваше някакви копчета, мама идваше от работа развълнувана, нищо не ядеше, ами носеше някакви книжки, много дебели, в подвързии, с бегъл поглед четеше страница след страница, нервно и шумно прелистваше, нещо записваше в тетрадката и все си говореше, без да се обръща към никого:
- Господи! Ами ако изведнъж взема да се посрамя? Ами ако изведнъж взема да се опозоря? Та нали велика наука е нужна, наука!
След това всичко беше изоставено и тя замина с братята ми за Псков, да ги записва във Военната Гимназия, ние с Анушка ги изпратихме и на гарата пред влака горчиво плакахме. Пьотър го приеха, но се оказа, че Константин има херния, пак го закараха в Петербург, той пристигна убит от мъка и объркан, и пак настана суетня. В крайна сметка го записаха в Петербургската първа класическа гимназия, на пълен пансион и веднага го подстригаха. Сестра ми Елисавета я взеха в Павловския Институт, който се намира на Знаменската улица.
Какво само ставаше вкъщи, какво само ставаше – и всичко това заради някакви си “велики” князе, моите бъдещи мъчители и погубители. Горчива беше съдбата ми. Но какво да правя? Да плача? Мъжкото достойнство не ми позволяваше. Какво ще каже Псковската улица? Да се съпротивлявам? Все едно – ще ме вържат и ще ме закарат, че отгоре на всичко ще вземат да ме напъхат в княжески раиран чувал като коте: върви че говори през чувала. Да избягам от къщи в Америка? И тази мисъл започна сериозно да ме занимава, но докато събирах за из път хляб, пари (вече бях “скатал” седем копейки), пристигна една карета – не онази придворната, а обикновена, черна, сватбена, с прозорче отзад, хванаха ме за ръка, помолихме се на Бога, поседнахме за кратко на столовете (руски обичай преди тръгване на път – Бел. прев.), поплакахме, въздъхнахме, кой знае защо се целунахме с Нейдгардицата, след това се качихме на хлъзгавата седалка с копчета, люшнахме се напред-назад, тръгнахме, конете дружно тропнаха с копита – и тогава разбрах какво значи, когато казват: отиде ти главицата.
- Боже мой, Боже мой, Анушка, в какви места отиваме – казваше мама и аз ясно виждах, че и тя се тресе от страх.
Въобще заради всичките тези новини, заради разлъката с братята и сестра ми, заради спешното изучаване на педагогиката тя отслабна, стана младичка и слабичка, милата моя гальовна майчица. Колко топло и хубаво беше с нея в тази карета и ми се щеше да пътуваме и да не спираме – ако ще на края на света, ако ще чак в Америка – само не и в онзи противен, враждебен, тайнствен дворец. Струваше ми се, че с влизането в този дворец моментално ще ме приковат към стълба и ще ме напердашат яко. Да се благодаря, че взех със себе си тайничко кубеба и мехлем за цяр.
И дълго, дълго се влачехме така през целия Петербург, покрай някакви високи сгради, каквито никога преди не бях виждал, при други обстоятелства те сигурно биха ми се сторили страшно интересни, но сега разбрах само едно: тук има много хлебарници със златни колачета. После всичко започна да става все по-гъсто и по-гъсто: някакви невиждани народи, кочияшите викат, нашият също започна да крещи и да се оглежда, никакъв ред, покрай стъклото накъдето и да се обърнеш – конски муцуни, ще те гризне за носа, после иди обяснявай. Притиснах се до мама и само за едно се молех: “Само да ни се размине, Господи.” Учи ни едно време Анушка на “Живеещият под покрива” (90-ти псалом – Бел. прев.) – ама аз, глупак с глупак, не го научих, а сега той би бил цяла находка. “Аспида и василиса ще…, - шепнех с треперещи устни, спомняйки си Анушкините уроци, - лъв и змей ще…”, - и по-нататък го бях забравил. За коне в молитвата нямаше нищо – а може и да е имало, но някъде към края, а до края никога не стигах, теле с теле, - наругах се сам, по примера на коломенския водоносец.
- Ето го и дворецът! – изпълвайки се с трепет, каза мама.
Аз с все очи се залепих за стъклото и видях много червено. Минали са много години оттогава, но и сега, когато казват пред мене думата “дворец”, пред очите ми се появява винаги някаква голяма червена бъркотия.
Каретата спря, приближи се един войник, попита нещо, нещо му отговориха, каретата пак потегли и после, след като мина много време, аз разбрах, че сме пристигнали откъм страната на Фонтанка.
Излязохме от каретата и първото, което видях, беше едно огромно здание с еркери: разбира се, само в такъв дом биха могли да живеят бая голям човеци на ръст до тавана. Засега около нас се суетяха обикновени хора, с обикновени ръце и глави, но облечени като в цирка. Повече от всички се тревожеше един старик, приличащ на генерал, който през цялото време все примляскваше с устни, целият в медали и треперещи кръстове: после научих, че това беше знаменитият пристав Хоменко, единственият статски съветник сред полицейското офицерство, любимецът на Мария Фьодоровна. Той по цял ден стоеше на пост пред Аничковия дворец. Когато пристигаше Мария Фьодоровна, той снемаше фуражка и се покланяше, допирайки с фуражка земята. Често биваше канен на великокняжеската маса и остави след смъртта си състояние, възлизащо на около три милиона.
Хората от цирка понесоха куфарите ни, ние с вяли крака тръгнахме след тях и се намерихме във вход, в който имаше четири врати. Тези врати, както разбрах впоследствие, водеха към двора, към онази част от двореца, която се наричаше "детско крило", към градината и към кухнята.
Ние тримата – аз, маминка и Анушка – тръгнахме след носача към детското крило. Детското крило беше разположено на парадния втори етаж. Онова чувство, което имах тогава, после винаги се повтаряше, когато пристигах в някой хотел: къде ли ще те настанят? И тримата явно се притеснявахме: маминка и Анушка се кръстеха със ситни кръстчета, а аз плахо се оглеждах по ъглите: ами ако изведнъж се появи, ами ако изведнъж изскочи и веднага ме нападне? Настроението ми беше ужасно, въображението работеше здравата, представях си всякакви неща, разни звуци ми се струваха като че ли трясък от чупещи се човешки кокали, аз все по-плътно и по-плътно се притисках до мамината пола и – ако се стигне дотам, че някой да ни яде, нека да започва с Анушка: тя все иска да бъде Христова невеста и да пострада за вярата.
В коридора имаше много врати и много вратички на камини, поразяваше удивителната чистота – такава чистота, че всички ние се стараехме да стъпваме нечуто, стараейки се едва-едва да докосваме паркета. Най-накрая влизаме през някаква врата и аз веднага проверявам дали има ключ в ключалката.
Квартирата ни се състоеше от три големи стаи: гостна, столова и спалня. От столовата имаше вита стълба към двете малки стаички на Анушка. Мебелите бяха хубави, като прокараш ръка по тях – гладки (полукопринени). Осветлението на стаите ни, както впрочем и в целия дворец, беше на газ. Лампите бяха необикновено интересни и сложно направени, с някакъв механизъм, подобен на часовниковия. Наливаха в тях ароматизирана газ и в стаите винаги се носеше аромат на онова, може би, “амбре”, за което с такова възхищение говори в “Ревизор” Анна Андреевна. Всяка сутрин при нас идваше лампаджията и, както казваха, “зареждаше” лампите, и правеше това с необикновена точност и ловкост. Винаги му завиждах за неговите “химически движения” и обичах скришом да докосвам неговите гюдерии и кръгли четки, с които триеше стъклата. А пък и самият лампаджия беше много интересен, с бързи движения. Тенекията, в която носеше газта, беше една такава апетитна, лъскава. От нея се лееше съвършено възхитителна, лека и приятна струя газ, прозрачна, гъвкава, бляскава: можех да си го гледам ей така, наслаждавайки се, по цели дни. Този лампаджия направо ме побъркваше и аз, по негов пример, наричах Анушка “село”. Струва ми се, че заради този лампаджия Анушка впоследствие стана “йоанитка”. Лампаджията, докато си вършеше работата, винаги едва чуто си припяваше: “Гледайки лъчите на пурпурния залез” – или нещо то този род. Разказвам това, защото тази страст към пълненето на лампите предадох след това на Ники, бъдещия Император, и когато настъпваше време за игра, първото, което правехме е да имитираме лампаджията и всички негови манипулации – като в това отношение всички рекорди по наблюдателност и подражателност принадлежаха на малкия Жоржик, бъдещия Георгий Александрович. Мълчалив и плах, той напомняше с нещо на приятно зверче, да речем, маймунка, с необичайна способност да запомня и точно да възпроизвежда. Той имитираше всички: и баща си, и майка си, и Диди (те така наричаха майка ми), и Анушка. Всички тези шеги той правеше в “игралната” стая и само в нашата си компания, при това обезателно срещу възнаграждение: например, два пъти в галоп да обиколят с него на гръб стаята покрай стените (това се наричаше “да яздиш конче”) или той да бъде кочияш, а ние лениви коне, които кочияшът подкарва с камшика: при всеки камшик трябваше обезателно да подскачаме от болка, да потреперваме с кожата си, и да препуснем в галоп. Или настояваше да ревем като магарета при изгрев така, че уплашената Диди да се притече на този рев. Този малък актьор разбираше, че истинското изкуство трябва да се заплаща с материални блага и само при тези условия то не се превръща в празно занимание.
Ники, както впоследствие разбрах, беше същество много наблюдателно и зорко и когато Жоржик имитираше как Березин отваря вратата или как М. П. Флотова държи главата си леко килната настани, когато разговаря с maman, Ники изпитваше върховно удоволствие от точността на приликата. И за да получи това наслаждение, той се съгласяваше дори с най-абсурдните искания на Жорж. Жорж веднъж се похвали, че той може да изимитира как Хоменко се кланя на мама, но условието е да изядем по половин лъжица пясък. Аз отказах, но Ники с предварително смеещи се очи го изяде и до вечерта вече беше болен и се наложи да се вика Чукувер. В “игралната” стая винаги имаше купчина пясък.
Чукувер живееше в същия коридор, където бяхме и ние. Той беше нещо средно между доктор и фелдшер. Неговата работа беше да оказва първа помощ докато пристигне лекарят. Ако не ме лъже паметта, винаги идваше Бертенсон, но до пристигането на лекаря беше строго забранено да се вземат каквито и да било лекарства.
На този Чукувер, между впрочем, завиждаше целият дворец. Чукувер беше единственият човек, който според всеобщото мнение нищо не правеше. Животът му, впрочем, завърши печално: беше премазан смъртоносно между два вагона при катастрофата на влака на гара Борки през 1888 година. Впрочем, отклоних се малко от темата.
Срещу нашата квартира, в същия коридор, се намираха резервните стаи, които след това бяха приспособени за квартира на генерал-адютант Г. Г. Данилович, който беше назначен да обучава Ники, когато навърши десет години и когато мисията на майка ми беше завършена. Ники не можеше да търпи този наставник, извънредно сух “човек в калъф”, и когато впоследствие генерал Данилович почина, Император Николай му изпрати венец, но той самият не отиде на погребението.
