От 1001 нощ
Докато служех в Петербург често ми се случваше да ходя на балет и при напускането на театъра от публиката много обичах да наблюдавам, особено у младите хора, онази възторжена лъчистост на очите, която винаги се появява след такива вълшебни неща, като “Лебедово езеро”, “Жизел”, или след оперите “Кармен”, “Демон”. В провинцията това се случваше след пиесите на Чехов. Ето с такъв възторжен поглед се върна у дома майка ми след първото си посещение в Аничковия дворец.
Докараха я обратно в същата придворна карета, с която тя замина. Същият горд и величествен лакей почтително й отвори вратата и пак почтително й помогна да слезе като я държеше за лакътя. И сега мама не се смути и успя да му пъхне нещо в ръката. Като усети шумоленето на банкнотата, величието преклони глава пред скромността, и ние, децата, които коректно наблюдавахме тази сцена отстрани, разбрахме, че не трябва да хукваме да дърпаме мама, а трябва да изчакаме, докато тя не се качи по стълбите и не влезе в къщата – и въобще, трябва да се държим тихо и скромно, докато вълшебната и тайнствена карета не се скрие от очите ни.
Когато успяхме да проникнем вкъщи, видяхме следната картина – мама във великолепната си чужда рокля седеше на стола и някак беззвучно повтаряше:
- Приказка, приказка. Анушка, кажи за Бога, спя ли или не?
- Как ще спите, госпожо, като за парад сте облечена. Сега ще ядем пирожки.
Като ни видя, мама беззвучно заплака и каза:
- Чу Господ. Чу Господ татковата молитва. Добър човек беше татко ви. Бог вижда правдата, но не ще прорече веднага.
След това в същата великолепна рокля, която и до този момент не ми излиза от главата, тя застана на колене пред иконите, събра ни около себе си отляво и отдясно, прегърна ни всички с ръце като пиленца, мене, най-малкия, някак специално ме притисна до себе си, и през цялото време казваше молитви, които никак не приличаха на онези, дето ги знаех. Сълзите й бликаха като ручей от очите й, искаше ми се да ги изтрия, но нямах кърпа и за пръв път в живота си съжалих за това, че съм толкова мръсно и непослушно момче: винаги си бърша носа с ръкав, а кърпичките, които Анушка ми пъха в ръцете, презрително ги запращам в килера - в джобовете мястото е малко и когато изваждаш кърпичката, заедно с нея изпадат и ашиците, а ако мушнеш в джоба живо врабче, на врабчето от кърпата не му достига въздух и то започва да хълца – и, с една дума, аз бях против всякакви излишни неща в домакинството.
Но какво се беше случило?
Мама този път упорито запазваше мълчание.
И ето, че вечерта ни дойдоха гости: дойде самата Нейдгардица (която този път не си поиска незабавно роклята обратно), дойдоха още някакви кисели и слаби жени с лорнети (класните дами, колежки на мама), дойде гробищният протопоп, специалист по панихидите, дойде самият господин Александров, нашият съсед, собственик на фирма за карети и несметен богаташ (появата на придворната карета го лиши от сън). Всичко това се настани тържествено, чинно и прекрасно благородно около масата за чай (за допълнителни прибори пак тичахме при Нейдгардица), и тайна, приветливо-усмихваща се завист се разливаше в дълбините на всички очи, като в последната сцена от “Ревизор”. Оказа се, че мама я закарали в Аничковия дворец, завели я в някакъв вестибюл, в който имало четири врати, и след това един напет войник я качил с асансьора на четвъртия етаж. Асансьорът се придвижвал с въже, и това въже с почтително-равнодушно лице го дърпал войникът. На площадката на четвъртия етаж стоял в изчаквателна поза стар лакей в бели чорапи и със златен акселбант: това бил лакеят на М. П. Флотова, с фамилия Березин. Березин почтително се поклонил на мама и не казал, а доложил, че я “чакат нейно превъзходителство Мария Петровна Флотова.” Майка ми поменала цар Давид и цялата му кротост, а лакеят с дясната ръка отворил вратата наполовина и сякаш боейки се да докосне мама, я пуснал да мине пред него, превел я през някакви незначителни стаички и накрая я въвел в една гостна, която изглеждала малка заради многото мебели, снимки и цветя. И отвсякъде се носело възтежко амбре, като в източните дюкянчета, в които се продават парфюми.
Майка ми не успяла и дъх да си поеме, когато шумолейки с безчислените си поли, с пищен тюрнюр отзад (тюрнюрите тогава бяха току-що изпратени от Париж и имаха огромен успех), влязла възрастна, но не по-руски свежа жена: кожата й била с цвета на полирана слонова кост.
- Вие ли сте госпожа Оленгрен? Шведка ли сте? – попитала тя приветливо и през една особена, изработваща се у придворните безгрижно-ласкава усмивка, внимателно и деловито, с незабавно регистриране в мозъка, огледала маминото лице, като се поспряла върху очите, и оттам преминала върху ръцете, пръстите – казано по-точно върху ноктите.
- На есенния прием в Зимния дворец ви е забелязала Великата Княгиня Мария Фьодоровна, съпругата на Наследника Цесаревич. Тя ви предлага да се заемете с възпитанието и началното образование на двамата й сина, Великите Князе Николай и Георгий. Те са още неграмотни. Николай е на 7 години, Георгий – на 5. Великата Княжна Ксения не е ваша грижа. Тя е на три години, има възпитателка англичанка.
Мама след това си спомняше: от това предложение все едно, че я цапардосали по главата и в лицето й "вятър я повял".
- Какво? – възкликнала тя. – Аз да се занимавам с възпитанието на Великите Князе?
- Да, - потвърдила Флотова, - именно върху вас се е спряла при избора си Великата Княгиня-майка.
- Но аз не съм подготвена за такава велика задача! – говорела майка ми. – Нямам нито знания, нито сили.
- Подготовката за великата задача ще започне после, на около десетгодишна възраст, - спокойно възразявала госпожа Флотова, – а засега децата трябва да бъдат научени да пишат и да четат, да научат началните молитви. Те вече знаят "Богородице Дево" и “Отче наш”, макар че “Отче” все още я бъркат. С една дума, необходима е начална учителка и възпитателка, и, повтарям, височайшият избор се спря на вас. Всички справки за вас са направени, получени са блестящи препоръки и не ви съветвам дълго да размишлявате. Ще ви бъде предоставена квартира в Детската крило на двореца, храна – а тук се хранят добре, отопление, осветление и 2000 рубли годишна заплата.
Колкото и примамливи да били тези обещания, мама решително отказала, позовавайки се на страха, на великата отговорност и на неподготвеността.
- Тогава, - казала Флотова, - почакайте тук, а аз ще отида да доложа.
След около пет минути тя се върнала заедно с милата и непосредствена дама, която разговаряла с мама на пролетния прием в Зимния Дворец. Това била Великата Княгиня Цесаревна Мария Фьодоровна. Мама направила дълбок уставен реверанс, на каквито ги били учили в института и целунала ръката й.
- Ама вие какво? Нима не искате да се заемете с моите момчета? Уверявам ви, че те не са палавници, те са много-много послушни, няма да ви е прекалено трудно, - говорела с акцент Великата Княгиня и мама след това, разказвайки десетки пъти за това, неизменно добавяше: “и от очите й се лееше една особена сладка светлина, каквато никога не видях у други хора.”
- Но, Ваше Императорско Височество, - замолила мама, - та нали това не са обикновени деца, а царствени: за тях се иска особен подход, особена опитност!..
- Каква е тази “особена” опитност? – изведнъж се разнесъл зад нея мъжки басов глас.
Мама инстинктивно се обърнала и видяла офицер с огромен ръст, който влязъл в стаята незабелязано и стоял отзад.
Мама окончателно се притеснила, започнала безконечно да прави реверанси, а офицерът продължавал да говори басово:
- Опитността за това, да се научи азбуката и таблицата за умножение, не е кой знае колко сложна. Едно време у нас с това са се занимавали старите войници, а вие сте завършила институт, при това с отличие.
- Да, но нали това е наследникът на Престола, – бърборела мама.
- Простете, но наследникът на Престола съм аз, а на вас ви се дават двама малчугани, на които още им е рано да мислят за Престола, които трябва да се държат изкъсо и да не се оставят да своеволничат. Имайте предвид, че нито аз, нито Великата княгиня не желаем да ги отглеждаме като цвете в саксия. Те трябва с мярка да лудуват, да играят, да се учат, добре да се молят на Бога и за никакви престоли да не мислят. Разбирате ли ме?
- Разбирам, Ваше Височество, - проронила мама.
- Е, щом ме разбирате, как така вие, която сте майка на четири деца, да не можете да се справите с такава проста задача?
- Ето това е основното препятствие, Ваше Височество, че имам четири деца. Дълга опашка.
- Дълга опашка? – попитал бъдещия Александър Трети и се разсмял, – правилно, дълга е опашката. И аз ги имам трима, и пак са опашка – учителка не може да им намерим. Е, ние ще ви подрежем опашката, ще ви стане по-леко. Нека да седнем. Разкажете за вашата опашка.
Майка ми започнала да разказва.
- Е, няма нужда да продължавате, всичко е ясно, - казал Александър Александрович, - децата ви са на такава възраст, че е време да ходят на училище. Нали?
- Да, - проронила мама, - но не разполагам с никакви средства.
- Това вече е моя грижа, - прекъснал я Александър Александрович, - ето какво ще направим: Пьотър и Константин – в Корпуса, Елизавета – в Павловския Институт.
- Ама аз нямам средства! – възкликнала мама.
- Това е моя грижа, а не ваша, - отговорил Александър Александрович, - от вас се иска само вашето съгласие.
Мама, обляна в сълзи, паднала на колене.
- Ваше Височество! – възкликнала тя, – но аз имам и още едно – малкия Владимир.
- Той на колко е? – попитал Наследникът.
– Кара осмата.
- Тъкмо е връстник на Ники. Нека да се учи и възпитава заедно с моите деца, – казал Наследникът, – и вие няма да се разделяте, и на моите ще им бъде по-весело. Още едно момче.
- Но той има един характер, Ваше Височество…
- Какъв характер?
- Побойник е, Ваше Височество.
- Дреболии са това, мила. Така ще е докато му отвърнат. Моите също не са ангели небесни. Те са двама. С обединени сили бързо ще го направят вашия богатир християнин. Не са направени от тесто.
- Но… - опитала да се намеси Мария Фьодоровна.
Наследникът направил решителен жест.
- Преговорите приключиха, – казал той, – още утре с по-големите ви деца ще се заеме който трябва, а вие не губете време и се премествайте при нас.
- Но аз си имам още и Анушка.
- Каква е тая Анушка?
- Дългогодишната ми прислужничка.
- За какво ви е прислуга? Ще си имате специален лакей.
- Ваше Височество, но аз съм свикнала с нея.
- Чудесно, щом сте свикнали, но имайте предвид, че нямам намерение да плащам за Анушка. Тази работа и без това ще ми излезе доста солена. Разбирате ли ме?
- Ваше Височество, това вече си е мой разход.
- А-а, ако това си е ваш разход, тогава аз нямам нищо против. И така, госпожо. Ама оставете ги тия коленопреклонения. Учете добре момчетата, не ги отпускайте, изисквайте от тях според цялата строгост на законите, най-вече – не поощрявайте леността. Ако има нещо, обръщайте се направо към мене, а аз знам, какво трябва да се направи. Повтарям, не ми трябва фин порцелан. Трябват ми нормални, здрави руски деца. Ако се сбият, – моля. Но за клеветника – първият камшик. Това е най-първото ми изискване. Разбрахте ли ме?
- Разбрах, Ваше Императорско Височество.
- Е, а сега – довиждане, надявам се – до скоро. Забавянето е равносилно на безвъзвратна смърт. Кой го е казал?
- Вашият прадядо, Ваше Височество.
- Правилно, браво, – отговорил Наследникът и като пуснал Цесаревната да мине пред него, излязъл от стаята.
