(по устния разказ на полк. В. К. Оленгрен)
Баща ми, капитан Константин Петрович, умря от скоротечна туберкулоза през 1872 година, като остави след себе си: млада вдовица с четири деца, сто рубли годишна пенсия и собствена малка къщичка в Коломна, на Псковската улица, № 28. Майка ми, Александра Петровна, беше по това време на около 38 години, най-големият от нас - брат ми Пьотър – на 12, а аз, “Вениаминчик”, – на около 5 години.
Нямайки дори по 30 копейки на ден за пет човека, започнахме да влачим едно гладно и студено съществувание в пълния смисъл на думата, макар и в “собствен” дом. Майка ми сутрин тичаше нанякъде с някакви бохчички – дали в заложната къща, дали на битака, и така “народът оцеляваше”.
Аз лично, заради невръстните си години, не усещах житейските тегоби и в пълна свобода, предоставена ни от обстоятелствата и далечната, в онези години съвършено провинциална и патриархална Коломна, се наслаждавах на улицата, въргалянето в праха или снега, боевете, неразделната дружба със съседските малчугани, гълъбите и безконечното надбягване. Към седмата си година аз се превърнах в онзи тип улични момчета, които в Париж ги наричат “гамени”.
Когато бохчичките на мама привършиха, трябваше да се предприеме нещо. Началничка на Коломенската женска гимназия по онова време беше Н. А. Нейдгард, приятелка на майка ми от Екатерининския институт, който, между другото, майка ми беше завършила със знак за отличие.
Г-жа Нейдгард прие ласкаво своята бивша съученичка, влезе й в положението и я назначи като класна дама в четвърти клас на поверената й гимназия със заплата от 30 рубли на месец. Заедно с 8-те рубли пенсия вече можеше не само да се оцелее, но и да се наеме прислуга.
Взехме някоя си Анушка, тиха, с монашески характер девица, с която мама живя почти да края на живота си. Анушка не беше само жена за готвач, както се печаташе във вестникарските обяви, но и пълноправен член на семейството ни. В края на живота си постъпи в ордена на йоанитките. Спомням си я с благодарност. Тя ни даваше пълна свобода и ние, дечурлигата, а особено аз, по цели дни "хойкахме" из Коломна, когато майка ми отиваше в гимназията.
Ашиците, “бабите”, лаптата (руска народна игра с топка – бел. прев.), чуждите градини и дворове – всичко ни привличаше и ни радваше. Към края на 1875 година бях вече на около осем години - помня се с дълги ленени коси: моите предци са били шведи. И макар че Швеция е северна страна, славеща се със спокойния, чинен и патриархален характер на своите граждани, у мен, благодарение вероятно на чуждата кръв във вените ми, имаше много съвсем не северна петльова напереност. И в онова интересно време, за което се каня да разкажа, моята основна грижа беше да спечеля званието “главен юнак” на Псковската улица. А това звание, както е известно в момчешките среди от цял свят, се придобива в неуморни битки и подвизи, близки до воинските. И затова синините и лилавите кръгове около очите, за ужас на майка ми, бяха постоянните знаци за моите отличия. По едно време дори ми си струваше, че ми е счупено онова знаменито ребро, което сред хлапетата се смята за девето: от женската половина на нашата къща аз, разбира се, криех това, но пред братята охках като стар изпечен войник, лъжех, че въздухът ми засяда в гърлото, пъшках и за цяр те ме мажеха с дафинов мехлем: първото, което беше намерено в килера. От синините се лекувахме с пипер кубеба, запасите от който се съхраняваха като златни кюлчета.
Така нещата вървяха до нещастната (от наша детска гледна точка) пролет на 1875 година.
През един от ония северно-прекрасни майски дни възпитаничките на женските гимназии под Ведомството на императрица Мария трябваше да бъдат представени в Зимния дворец на своята покровителка и попечителка Императрицата Мария Александровна. В Коломенската гимназия дойде ред на випуска, в който беше класът майка ми. Заедно с началничката на приема в Зимния дворец трябваше да присъства и класната дама.
Помня, все едно, че беше вчера, майка ми в онова майско, тържествено утро с някаква необичайна и напълно непозната синя рокля (беше взета назаем “за случая” от г-жа Нейдгард), с накъдрени коси, с институтския знак за отличие на рамото – майка ми ми изглеждаше като красавица от незнайни страни. Тя много се вълнуваше и през цялото време опъваше ръкавиците, за да не остава празно място на върха на пръстите. Преди да излезе от къщи дълго се моли Бог да я избави от този страшен преглед. Знаехме, че майка ни е заминала за някакъв странен зимен дворец (защо зимен, щом няма сняг), в който някаква си страшна императрица ще гледа мама, а мама ще трепери като врабче… И затова, когато Анушка се втурна към църквата да запали свещ, ние се хукнахме след нея и дълго удряхме чела в каменния под...
Малко преди да се върне мама домът ни се напълни с нейни колеги от гимназията, и едва успяла да влезе, от всички страни я засипаха с въпроси:
- Какво? Как? Императрицата беше ли милостива? И с каква рокля беше облечена? И какво каза? И как блестяха брилянтите й? И дали майка ми й е целунала ръката? И вярно ли е, че има жълтеникав цвят на лицето и кръгове под очите, както се чува?
Майка ми, не успяла още да си свали роклята, разказваше, сияеше от щастие… От кухнята се носеше аромат на пирог с месо и печени патици, постлаха с дълга покривка две маси, всички седнаха на масата и пиха бяло елисеевско вино, поливайки първия мамин “випуск”.
- Изведнъж край мен се появи някаква дребничка дама, много хубавка, със сияещи като звезди очи. Направо звезди! Гледа ме, гледа моя знак за отличие и ме пита на руски с акцент: “Какъв е този знак?” Казах, че е екатеринински. “А как ви е фамилията?” Отговарям: “Оленгрен”. “Но това е шведска фамилия, нали?” – “Да, мъжът ми е от шведски произход”. Тя извади бележника си и със златен молив отбеляза нещо: И чак след това, от другите, разбрах, че това е Великата Княгиня, Наследничката на престола, Мария Фьодоровна! А каква е хубавичка! И колко естествена в общуването! Направо се влюбих в нея от пръв поглед!
Вдигнаха тост за здравето на Наследничката.
Пирогът бързо беше изяден, виното беше изпито до последната капка, после всички се разотидоха и мама около час и половина глади синята рокля, и след това заедно с Анушка я отнесе на Нейдгардица, както я наричаше Анушка.
Ние облизахме от всички чинийки последните капки разтопен сладолед и щастливи, миришещи на гъсто мляко, започнахме лятото, и дори не успяхме да мигнем, когато наближи зимата.
И пак – учебната година! И пак от ранни зори мама е в гимназията! И пак – свобода, но вече есенна: с множество съседски ябълки, слънчогледи, рябина и медени пити.
Веднъж след занятията в училище се връща не на себе си, цялата пребледняла, – и разказва на Анушка:
- Нищо не мога да разбера. Днес пристига в гимназията принц Олденбургски, вика ме в кабинета на началничката и започва да ме разпитва. Коя сте, каква сте, откъде сте, защо… Така ме изплаши, че от страх си забравих моминската фамилия. И чак след това си спомних, казвам му: “Оконишникова, дъщеря на адмирал, кавалер на Георгиевския орден…” И питам: “За какво е всичко това, ваше височество?” Той разперва ръце, записва и казва: “Нищо не знам, скъпа. Получих заповед от Министерството на Двора, трябва да я изпълня.”
Принц Олденбургски носеше по това време чин, който доста тромаво се наричаше: “Главноуправляващ на женските гимназии под Ведомството на Императрица Мария и Царскоселската”.
Принцът си замина, всичко малко-по-малко се успокои и изведнъж, точно след месец и половина, пред входа на нашата къщичка в Коломна спира придворна карета. Придворният лакей, в пелерина с орли, слиза от капрата и пита за Александра Петровна Оленгрен. Беше неделя, мама си беше вкъщи.
- Аз съм Оленгрен, - отговори тя.
И с важен тон, с какъвто говорят слугите в старинните мелодрами, лакеят каза:
- Имате писмо. От Аничковия дворец.
И й подаде голям, възлъскав, твърд пакет.
- Можете да дадете устен отговор, – добави строго лакеят и, като сви устни и прие безразличен вид, започна да оглежда тавана.
Майка ми не знаеше какво да прави с плика: да го разкъса? Страх я е: има щемпел “Аничковият дворец”. Да го разреже почтително? Няма наблизо нито ножица, нито нож… А трябва да бърза: лакеят е с орли, точно него не може ей-така да го бави … Отвори го с игла за коса.
Върху твърда, дебела хартия за рисуване някаква неизвестна дама на име М. П. Флотова пишеше на мама незабавно да дойде с изпратената карета по много важна работа в Аничковия дворец. Ако не може да дойде днес, ще изпратят за нея карета следващата неделя точно в 12 и половина.
На майка ми й се разтрепериха ръцете, устните и тя едва успя да пророни:
- Следващата неделя в 12 и половина.
Лакеят почтително я изслуша, пет-шест секунди като че ли изчакваше нещо, след това се изкашля и отговори:
- Слушам, госпожо!
Поклони се, излезе и с удивителна лекота скочи върху капрата, и като актьор с уверен жест оправи усукалата се пелерина с орли. Конете потеглиха и празната блестяща карета, каквато никога не бяха виждали в Коломна, поклащайки е върху дългите ресори, блестейки с железните, излъскани като сребро шини, мълчаливо тръгна да се връща обратно. Ние я изпратихме с онези очи, които могат да се видят на картините у хората, съзерцаващи крилатата фортуна, която се носи върху едно колело…
В Коломна настана невероятна суматоха. Започнаха разговори за затвор, за наследство, и, кой знае защо, за Севастополската война.
Защо мама не замина веднага за двореца? Защото нямаше подобаваща за случая рокля.
Като притисна до гърдите си тайнственото дворцово писмо, тя се втурна към своя добър гений, към началничката на Коломенската гимназия Н. А. Нейдгард. Тя прояви желание да направи възможно най-щедрите жертви и каза, че целият й гардероб е на услугите на мама. Беше подбрана солидна, строга и достойна рокля, беше извикана шивачка, която нещо махна, нещо приши, някъде направи нови тегели, заши копчета, изглади я през кърпа… Мама си изгуби съня, апетита, плачеше по цели нощи и всяка нощ сънуваше дълги коси.
И следващата неделя, точно в 12 часа, същата карета спря пред нашия вход и същият лакей с орлите влезе вкъщи и почтително доложи на майка ми:
- Каретата ви чака!
И майка ми, кръстейки се набързо, замина бледа като смъртта.
