“Столицата на червения Урал” Екатеринбург не остана задълго в ръцете на съветската власт след извършеното сред стените й кошмарно кърваво престъпление. Приближаването на войските на Войцеховский принуди главатарите на областния съвет да бягат към Перм. С тях изчезнаха от града и членовете на чрезвичайната следствена комисия, по-голямата част от охранителите от отряда със специално предназначение и всички участници в специалния отряд на Пьотър Ермаков. Всички те, след като бяха извършили зверското злодеяние в Ипатиевския дом, се бяха втурнали да продължават своята престъпна дейност в Перм и неговите околности и се бяха пръснали в различни посоки.
По-голямата част от областните комисари беше напуснала града на 24 юли, само 6 часа преди встъпването в него на предните части на Сибирските и Чешките части, и се беше отправила с подготвения влак към Перм през Богдановичи и Алапаевск, тъй като Кунгурското направление беше вече в ръцете на белогвардейските войски. Комисарският влак, подсигурявайки по съвет на Янкел Свердлов тила си, тарикатски се прикриваше от всевъзможните случайности зад движещия се пред него ешелон с офицерите от Академията на Генералния щаб начело с генерал Андогский: “Нека разстрелват учените офицери, а ние ще успеем да се скрием”, — казвали комисарите, достойните творци на новата съветска Русия. Те пътували, отдавайки се на почивка, с весело настроение и пиянствайки на воля. Един от тях, съдейки по описанието – комисар Тупетул, член на областния президиум и участник в съвещанията, на които се е обсъждало “превозването” на Царското Семейство в Екатеринбург, здраво подпийнал, често тичал в локомотива и си изливал душата в беседа с локомотивния машинист. Той му разказвал за себе си, споделял впечатления за преживяното през последни дни в Екатеринбург, разправял и за убийството на Царското Семейство. Разказвал като пийнал некултурен човек, с подробности, детайли, споменавал и за деятелите на това престъпление, главатарите и изпълнителите, така че машинистът, който до този момент стоял съвсем встрани от събитията в града и дейността на съветските представители, си съставил ясно и категорично мнение: “главатарят на престъплението в Ипатиевския дом е Исаак Голошчокин, всичко тръгвало от него”.
Исаак Голошчокин заминал от Екатеринбург в отделен вагон-салон късно вечерта на 19 юли и се насочил право към Москва. Той пътувал в качеството си на онзи специален куриер, за когото Белобородов съобщавал на Янкел Свердлов в разговора по пряката линия и който карал “документите”, интересуващи Янкел Свердлов. Той карал със себе си в салона три прекалено тежки за обема си сандъка. Това не били сандъци или куфари от онези, Царските, в които Янкел Юровский и Никулин след извършването на убийството опаковали награбените и откраднати от тях от дома на Ипатиев вещи на Царското Семейство. Това били най-обикновени, дъсчени, опаковъчни сандъци, заковани с пирони и превързани с въжета, които, ако не става въпрос за тяхното съдържание, изобщо нямали място в салона. Тук, разбира се, те биели на очи и нямало как да не привлекат към себе си вниманието на спътниците на Исаак Голошчокин, съпровождащите го охранители и прислугата във влака. Исаак Голошчокин забелязал това и на интересуващите се побързал да поясни, че кара в тези сандъци образци на артилерийски снаряди за Путиловския завод.
В Москва Исаак Голошчокин взел със себе си сандъците, отишъл при Янкел Свердлов и пет дни живял у тях, без да се връща във вагона. Заедно с неговото пребиваване в Москва сред дребните служащи в совнаркома, предимно измежду средите на онези американски емигранти, с които така добре беше запозната руската военна статистика, се беше разпространил слух, че Исаак Голошчокин е докарал в спирт главите на бившия Цар и Членовете на Неговото Семейство, а един от тях, по-песимистично гледащ на стабилността на съветската власт в Русия, потривайки ръце, казвал: “Е, сега поне животът ни вече е осигурен; ще заминем за Америка и ще демонстрираме в кината главите на Романови”.
Разбира се, такъв един поглед върху осигуреното бъдеще е можел да бъде следствие само на слухове и на хорската мълва, но както се изрази сподвижникът и сътрудникът на Исаак Голошчокин и Янкел Юровский, доктор Сакович: “Не вярвам в разстрела на бившия Император, но понеже съм си имал работа с Голошчокин и Юровский, мога да допусна, че без да се съобразяват с нищо, те — като циници до мозъка на костите си — са могли да извършат всякаква гнусота”. Но защо пък тези “циници” да не са могли да извършат и друга гнусотия, както са извършили и първата, и да докарат в сандъците на Исаак Голошчокин главите на християнските мъченици от Царското Семейство като неоспоримо доказателство за централните фанатици от Израил на факта, че убийството е извършено. Какви документи, в прякото значение на думата, и с каква цел биха могли да интересуват Янкел Свердлов, Нахамкес и Бронщейн? Документите от заговора? Но такива, както е известно, не е имало, както не е имало и заговор. Дневниците на Императора? Та нали съветската власт е можела да разполага с тях и без убийството. А Белобородов в разговора говори иносказателно за интересуващите ги документи, поставяйки ги в тясна връзка с извършеното престъпление. Какви “документи” в действителност биха могли да бъдат това и били ли са това “документи” в прекия смисъл на думата?
Исаак Голошчокин прекарал в Москва пет тревожни дни; вдъхновителите и вдъхновяваните главатари от съветската власт трябвало да обмислят и да решат, какво да правят, ако престъплението случайно излезе наяве и се вдигне шум, и особено в чужбина, тъй като сега съветската власт вече започвала да се интересува от въпроса: “какво ще кажат в чужбина”, понеже мечтаела да разширява рамките на изповядвания интернационал. Но за синовете на религията на Лъжата не съществува такава външна или вътрешна политическа дилема, която те не биха могли да разрешат. Същото било и сега. Било решено, че при необходимост цялото престъпление ще бъде приписано на техните политически сътрудници и врагове — левите есери, които уж извършили убийството на Царското Семейство с цел да дискредитират съветската власт на комунистите.
След пет дни Исаак Голошчокин с четирима нови спътници се върнал във вагона-салон и заминал с тях за Петроград. Сандъците вече не били с него. По пътя били водени и разговори за Царското Семейство, при това Исаак Голошчокин казвал на спътниците си, че “сега работата с Царицата е уредена”, но много-много не се разпростирал на тази тема, тъй че подслушващият успял да чуе още единствено това, че тялото на бившия Цар било изгорено.
От Петроград Исаак Голошчокин се върнал в Перм, където Уралският областен съвет започнал отново своята дейност, а Исаак Голошчокин пак заел в него длъжността на военен комисар. Но и след това Исаак Голошчокин продължавал често да пътува до Москва, където той се ползвал с голямо влияние в партията на Бронщейн. За последен път той заминал от Москва за Перм на 24 декември 1918 година, тъкмо в деня, когато болшевиките отстъпиха този град.
Известно е, че по времето на неговата дейност в Перм неговото име било постоянно свързвано с различни зверства, сторени от съветските власти по отношение на духовенството в Пермска епархия. Той е причастен към убийството на епископ Ермоген, пак той фигурира и в убийството на епископ Андроник. Това беше явно един от най-дейните агенти на партията на Бронщейн, имащ повсеместно изключително влияние в чрезвичайните следствени комисии, без да влиза, обаче, в официалния им състав. Това беше един от най-ярките и яростни местни революционери от Израил, определено работещ на попрището на идейно-религиозната борба на партията на Бронщейн.
Дясната ръка на Исаак Голошчокин както в самото престъпление, така и в укриването на телата на убитите Членове на Царското Семейство бил Янкел Юровский. След извършването на престъплението той заедно с Исаак Голошчокин заминал за Москва, но какво е станало с него по-нататък, до този момент не сме успели да установим (Според по-късни сведения, Янкел Юровский бил назначен за политически комисар в 27-ма съветска дивизия на другаря Айзин, евреин от Челябинск. В края на 1919 година тази дивизия беше прехвърлена на Врангелевския фронт, където Айзин и Юровский заедно с целия щаб били пленени от белогвардейците и според присъдата на полевия съд били разстреляни – Бел. автора).
През 1920 година в задграничния печат се появиха записки и спомени на един англичанин, който след напускането на Екатеринбург от Сибирските войски бил попаднал в плен при болшевиките и който се срещнал там с Янкел Юровский. По думите на англичанина, Янкел Юровский създавал впечатление на човек, ако не луд, то поне страдащ от силно нервно потресение. Показвал признаци на страдащ от мания за преследване, бил силно отпаднал духом, занемарил се и по същество представлявал много ярък тип на човек с нечиста съвест, извършил престъпление и очакващ сега ежеминутно разплата и наказание за стореното зло.
На 14 юли 1918 година в деня, когато на Янкел Юровский вече му е било известно, че след два дни му предстои да стане палач на вардените от него Августейши Пленници, той присъствал на последното богослужение, отслужено в Ипатиевския дом за Царското Семейство. Службата минала в изключително тясно духовно общение между служещия Литургията протойерей Сторожев и молещите се Членове на Августейшото Семейство. Това било именно онова рядко, но изпълнено с висша благост настроение, което неволно обзема всички присъстващи и кара дори невярващите да станат сериозни, отстранявайки каквито и да било наклонности към шеги, насмешка, издевателство или критика.
Когато след края на службата отец Сторожев влязъл в комендантската стая да се преоблече, чул зад себе си казани със сериозен тон следните слова:
“Ето, че се помолихме и ни олекна на сърцето”. Това го казал Янкел Юровский.
Отец Сторожев му отговорил: “Знаете ли, който вярва в Бога, действително получава в молитвата укрепване на силите”. Тогава Янкел Юровский, продължавайки да бъде сериозен, казал:
“Никога не съм отричал влиянието на религията и казвам това напълно откровено”.
Не беше ли поел прекалено тежък товар Янкел Юровский, като е решил да стане убиец на “Помазаника Божий” и Неговото Семейство? Съответстваха ли силите му на силите на идеен последовател на Бронщейн, на силите на Богоборец? Не беше ли почувствал вече след извършването на престъплението, че е преминал онази черта, отвъд която човек не може не само да изповядва, но дори да говори за някаква религия на Духа? Съзнателно ли беше стъпил той на попрището на религиозната борба или безсъзнателно, като прекалено посредствен и ограничен евреин, и беше станал оръжие в ръцете на силния и безжалостен борец за религията на Лъжата Исаак Голошчокин?
Ако англичанинът е написал истината, именно безсъзнателността на поетата върху себе си непосилна мисия и непосилно престъпление прави напълно естествено и неизбежно онова състояние, в което намерил Янкел Юровский чуждестранният кореспондент.
Не човешкият съд, а Божият съд започвал над Янкел Юровский.
На 17 юли сутринта, като се наспал след извършеното през нощта злодеяние, Павел Медведев дошъл в дома на Ипатиев и заварил там откровена картина на явен, нагъл грабеж. В стаите, където живеело покойното Августейшо Семейство, царял пълен безпорядък. Царските вещи били преровени, преобърнати и разхвърляни навсякъде. Скъпоценности, камъни, злато, сребро лежали на купчини по масата и дивана в комендантската стая. В тази стая сега се намирали Исаак Голошчокин, Янкел Юровский, Никулин и “латишите”; те преглеждали скъпоценностите и ги поставяли обратно в Царските куфари.
Като видял тази картина, злоба и завист се прокраднали в душата на Медведев: “виж ги ти крадците му с крадци, разбойници такива, всичко за себе си отмъкват”. Той намерил на масата някаква книга от Свещеното писание; вдигнал я... под нея имало 60 рубли във вид на банкноти от по десет рубли. Тези пари той тихом мълком си ги взел за себе си. От пода вдигнал три сребърни пръстенчета с изписани на тях някакви молитви и няколко носни кърпички и също взел и едното, и другото за себе си. Той самият нищо повече не взел от Царските вещи, освен един чифт мъжки чорапи и една женска риза, които още преди това получил от Мошкин. След това Янкел Юровский му позволил да вземе малката кожена чантичка на Боткин и намиращите се в нея няколко дребни вещи на доктора. Всичко това той предал на 18 юли на жена си, която пристигнала при него, понеже той я повикал. В същия ден той получил от Янкел Юровский 8000 рубли да ги раздаде на семействата на охранителите в Сисерт, закъдето именно той заминал заедно с жена си.
Павел Медведев се върнал в Екатеринбург на 21 юли и същия ден, като снел охраната от дома, я разпуснал; едни се отправили към къщи, а който се бил записал в червената армия — към гарата. А той самият до 24 юли се мотал и пиянствал из града, а вечерта заедно със старото си приятелче комисар Мрачковский заминал за Нижний Тагил. Там комисарят на Сисертския завод Алексей Яковлевич Сафонов го взел при себе като помощник при печенето на хляб за армията и той останал при него до октомври.
През октомври го изпратили “за формировка” в Перм, но Павел Медведев бил вече недоволен от властите и нямал желание да служи, като другите, в червената армия. Той се смяташе за обиден, недооценен. Причисляваше себе си към съзнателните работници на новия режим, не към грабителите, а него, все едно, че е някакъв си хулиган, искали насила да го пратят войник. Имал големи протекции; бил се обърнал към военния комисар Исаак Голошчокин и той помогнал на Медведев, като му дал някаква бележка до отдела по формированията. Там комисарят евреинът Голдберг, като дописал някакво допълнение към бележката на Исаак Голошчокин, го пратил в един определен вагон на гара Перм 2-ра. Във вагона Медведев намерил няколко неизвестни нему лица; те повели Павел Медведев към Камския железопътен мост, показали му приспособленията за взривяване на моста в случай на необходимост и му наредили да стои на десния бряг на Кама в специална къщичка и да охранява приспособленията за взривяване на моста. Медведев под фамилията Бобилев се настанил в тази къщурка и започнал да живее там заедно със своя помощник, работника от Сисертския завод Пьотър Василиевич Алексеев. А специалната охрана на моста била ръководена от нарочен комисар с фамилия Колегов, към когото бил прикрепен отряд унгарци.
На 23 декември в навечерието на превземането на Перм от войските на генерал Пепеляев Медведев получил писмена заповед да взриви моста и му били предадени принадлежностите за взрива. След това при него дошъл комисарят от 5-ти участък на пътната служба Яковлев и срещу подпис му връчил още едно предписание да взриви моста. Мостът вече се намирал под пушечния обстрел на настъпващите сибиряци. Колегов, Яковлев и Алексеев, също както и унгарците, избягали. Медведев никога не бил имал работа с подривни средства и, вероятно, би взривил самия себе си преди моста. Освен това, сибиряците били вече зад него и дори да бил успял да взриви моста, белогвардейците след това щели го разстреляли на място. Павел разбрал, че съветската власт го е захвърлила между два огъня, без да го пожали.
Тогава Медведев решил да не взривява моста и доброволно да се предаде на приближаващите се сибиряци. Обискирали го, намерили револвера Наган, намерили принадлежностите за взривяване на моста. Но никой не го разпитал и не го попитали дори за фамилията. Заедно с другите доброволно предали се красноармейци той бил отначало настанен в така наречените червени казарми, а после го командировали на длъжността санитар в 139-та евакуационна болница, където на 11 февруари 1919 година го издирил агентът на следователя Соколова Алексеев, арестувал го и на 16 февруари го докарал в Екатеринбургския губернски затвор.
Тук Павел Медведев беше разпитан от следствените власти. Той изглеждаше като човек, доста развит за неговото положения на работник. Това е типичен руски болшевик от фабричната среда. Той не беше нито кой знае колко угнетен, нито потиснат. У него се чувстваше известна стъписване, разбира се, разбираемо в неговото сегашно положение. Но то не се отразяваше на неговото душевно състояние. Той се владееше и оставяше с разказа си впечатление на потаен човек, “който винаги има нещо на ум”. Обясненията му сами по себе си изглеждаха абсолютно достоверни. Той разказваше за фактите така, както за тях обикновено говори човек, когато говори правдиво; в основни линии нямаше нищо такова, което да съдържа в себе си вътрешни противоречия и да оставя впечатление за лъжливост, за измисленост на обясненията.
Само в едно отношение той послъгваше — когато обрисуваше собствената си роля, собственото си участие в тази работа. Беше абсолютно ясно, че той безмерно се старае да замаже своето участие и да прехвърли част от своята вина върху другите. Като краен извод неговото обяснение е типично признание на убиец за убийство, извършено от множество лица с предварително обмислено намерение и по предварителна уговорка; всеки от множеството убийци, признавайки основния факт на престъплението и своята юридическа виновност, всячески се стараеше да се отрече категорично за сметка на другите от своята фактическа вина, замазвайки своята роля, премълчавайки или отричайки фактите, извършени от самия него. Затова Медведев упорито отричаше, че е участвал в разстрела и дори тогава, когато му беше направена очна ставка с жена му. Той казваше, че в момента на самия разстрел Янкел Юровский го е пратил на улицата да чуе, дали ще се чуват изстрелите. Но показанията на Летьомин, Проскуряков, Якимов и жената на Медведев определено показват, че Медведев никъде не е излизал по това време и е бил единственият от охранителите, които са участвали фактически в разстрела.
Павел Медведев не прекарал много време в Екатеринбургския затвор; на 25 март същата година той починал от коремен тиф и на 27-ти същия месец бил погребан. Това събитие е записано в църковните книги на Градо-Екатеринбургската Михайло-Архангелска църква за 1919 година в чл. № 50 и е подписано от свещеника А. Глубоковский.
Така бе осъществен Божият съд над един от осмината руски палачи, участвали в непосредствения разстрел на бившия Император и Неговото Августейшо Семейство.
За съдбата на следващия палач, звяра-матрос Хохряков е известно следното:
Хохряков тръгнал с червената армия към Тагил, а след това бил началник на специалния наказателен отряд, отличил се в Перм с многобройни кървави, зверски подвизи по изкореняването на контрареволюцията и империалистите-буржоа. Според местната мълва, на Хохряков се приписва и командването на отряда, унищожил графиня А. В. Гендрикова, Е. А. Шнейдер и останалите.
По време на едно неудачно за него стълкновение с белогвардейски отряд край Тагил Хохряков бил убит; тялото му било докарано в Перм, където се състояло тържествено погребение на театралния площад в центъра на града. Като на народен герой от съветското царство му бил издигнат специален паметник, изобразяващ, според разказите, грамаден юмрук, стиснал червено знаме. Когато войските на генерал Пепеляев завзеха Перм, тялото на Хохряков беше изровено от гроба и изхвърлено в асенизационите полета, а паметникът – разрушен и земята на площада изравнена.
От документите, останали от Хохряков и писани от него собственоръчно, става ясно, че “по време на командировката в Тоболск със специално поръчение” той изразходил 130.242 рубли и 15 копейки и освен това били дадени на “др. Родионов началник на Уралските отряди намиращи се в гр. Тоболск и комендант на охраната на семейството на бившия цар” 10.000 рубли, тоест общо 140.242 рубли и 15 копейки. Измежду оправдателните документи, приложени към отчета на Хохряков, са характерни за историята на изминалите събития следните негови бележки:
“на парахода Рус на другарите комисари бяха отпуснати 20 лъжици, 20 вилици, 20 ножове, 20 чинии, 5 порции телешко, 2 порции бьофстроганов, 3 порции пилешко, 1 пържола, 1 сода”.
“запокупка на хранителни запаси както за себе си така и за пристигащите куриери от Екатеринбург”
“посрещането на латишките стрелци”
“дадени на др. Родионов за разплащане с гальотаджиите запревоза отгар. Екат. 1 багажа на бившия цар”
“на Екатеринбургския отряд намиращ си в Тоболск със специално поръчение”
“Разписка на евреина Заславский, че е получил 500 рубли “за лични разходи и разплащане по някои къщи”
“квитанции от телеграмите изпращани в Областния съвет и Москва”. Бяха изпратени: в Екатеринбург — 29, в Москва — 4, в Тюмен — 1 и в Ишим — 1.
За идната Русия Хохряков беше оставил за себе си спомен като за един от онези кошмарни злодеи от Кронщадт, които руският християнин, преживял ужасите от погромите и клането в Кронщадт, Виборг и Севастопол и мрачната епопея на социалистическото възраждане на Русия, епохата на Гучков-Керенский-Бронщейн, едва ли е в състояние да забрави.
Следващите два изверга-палача, Пьотър Ермаков и Александър Костоусов, с техните сподвижници: Ваганов, Леватних, Партин, от Екатеринбург се втурнали първом към Тагил.
Ваганов бил скоро настигнат близо до Екатеринбург от своите земляци от Верх-Исетск и бил пребит до смърт. Останалите успели да се измъкнат от преследването и да се присъединят към частите на червената армия във Верхотурие. Оттук Ермаков и Леватних се преместили в Перм, а Костоусов и Партин в Кунгур.
По-нататъшните сведения за Ермаков и Леватних са твърде противоречиви: едни казват, че Ермаков със своята жестокост и безумна диващина настроил срещу себе си дори най-преданите болшевики и бил пречукан някъде от тях; други разказват, че Ермаков и Леватних, като се скарали за нещо с болшевиките, избягали от тях далеч в Сибир, като продължили дейността си по широките пътища. Каквото и да е станало, безусловен факт е обаче, че тези каторжници по природа, които бяха изтъквани от съветската власт като съзнателни нейни сътрудници от народа, не бяха намерили за себе си отечество дори на територията на болшевишкото царство, превъзхождайки със своето злодейство всичко, което можем изобщо да си представим.
Костоусов и Партин в Кунгур постъпили в редовете на болшевишкото разузнаване и контраразузнаване и продължавали в тях своята кървава дейност над местните жители и интелигенцията. При отстъплението на червената армия Костоусов заминал с нея по посока на Перм, а после към Вятка, а Партин попаднал в плен и по присъда на военно-полевия съд бил разстрелян по обвинение в работа като таен агент и палач в контраразузнаването на противника. Като участник в укриването на телата на Членовете на Царското Семейство той не беше разпитан.
От работниците в Сисертския завод и фабриката на Злоказов, служили в охраната на “дома със специално предназначение”, освен Павел Медведев, по-късно бяха задържани в различни места: разводящият Якимов и охранителите — Проскуряков, Семьонов, Чуркин, Соловьов, Луговой, двамата братя Болотови и Савков. Всички те бяха напуснали самостоятелно редовете на червената армия и бяха се измъкнали от властта на болшевиките, бяха се добрали до родните места, стремейки се да заживеят и да си изкарват прехраната по честен начин, понеже по същество изобщо не бяха болшевики.
Що за хора бяха това? Какво ги беше накарало да станат доброволно червеноармейци, престъпници, братоубийци, изменници на вярата и слуги на извергите на религията на Лъжата? Защото такива имаше много, твърде много, толкова много, че здравите елементи в народната маса не успяха да вземат надмощие над тях и те поведоха цяла Русия след вождовете из средите на интелигенцията, “жидовствуващите” и социалистите, по пътя на революцията, нейното задълбочаване, нейното разширяване — до пропастта, създадена от безумстващите революционери от Израил и техните сътрудници от средите на руските утописти на болшевизма.
Виктор Проскуряков, този 17-годишен хлапак-охранител, активен деец на всички стадии на обхваналата Русия революция и разруха, в своята изповед-показание казва: “Аз самият напълно осъзнавам, че напразно не послушах баща си и майка си и постъпих в охраната. Самият аз сега осъзнавам, че лошо направиха, дето убиха Царското Семейство и разбирам, че и аз постъпих зле, дето унищожавах кръвта на убитите. Изобщо не съм болшевик и никога не съм бил. Направих това от глупост, понеже бях още много млад. Ако сега можех с нещо да помогна да се изловят всички онези, които убиваха, бих направил всичко”. Проскуряков, давайки показанието, плачеше и страшно се терзаеше, но в искреността на разкаянието му много-много не можеше да се вярва, тъй като той не дойде доброволно да се покае и не призна веднага греха си, а едва след като му стана ясно, че за неговата служба в охраната следствието вече знае всичко.
Но в думите му някак си се съдържа един от отговорите на поставените по-горе въпроси — това е позоваването на младостта и глупостта като причини, накарали го да стане сляпо оръжие в ръцете на други хора, хора със зла воля.
Ако е така, за превръщането в престъпници на такива като Виктор Проскуряков, освен всички останали възможни причини, са виновни преди всичко онези, които са го отглеждали, възпитавали, онази среда, в която е протичало детството му и които не са му дали достатъчно здрави морални и нравствени устои и, най-важното, Духа на вярата, можещи да го удържат от съблазните и погрешните житейски стъпки, когато такива са се изправяли на пътя му. Родителите се опитвали да спрат Виктор Проскуряков, но не успели да го спрат. Следователно, в неговите 17-годишни очи, във всичкото му вътрешно съдържание родителите не са притежавали онази морална сила на авторитета, която преди всички други влияния е трябвало и е можела да го възпре на края на пропастта.
Ако тази природна сила вече отсъстваше по едни или други причини, може ли обществото, държавата да се опира на някакви други влияния, морални сили, за да съхрани каквато и да било форма на своя строй? Ако са подкопани нравствените устои на обществото, на семейството, на собственото домашно огнище — тази неизбежна и изходна градивна единица на здравия държавен организъм, революцията може да доведе единствено до анархията и насилието на социалистическия комунизъм.
