Глава І
Освобождението на Екатеринбург
През нощта на 24 срещу 25 юли 1918 година нашите войски под командването на полковник Войцеховски, разгромявайки Червената армия на другаря латиш Берзин, заеха Екатеринбург. Съветските власти и дейци в голяма обърканост, припряност и тревога бягаха в посока към Перм, изоставяйки и забравяйки много от своите книжа и документи, но вземайки със себе си под силна и сигурна охрана, със специален влак, награбеното от жителите имущество и особено ценностите и документите, принадлежащи на Царското Семейство.
Някои от комисарите започнаха да напускат града още на 19-ти, но въпреки това те всичките проявяваха някаква особена тревожност, нервност и обърканост, довеждащи ги до паническо състояние. Янкел Юровский, жител на град Екатеринбург, секретният председател на Чрезвичайната Следствена Комисия и комисар на “дома със специално предназначение” (така се наричаше от болшевиките домът на Ипатиев, където беше държано Царското Семейство), е бил в такова състояние, че заминавайки си от този дом късно вечерта на 19-ти и откарвайки със себе си седем куфара, напълнени с Царски вещи, е забравил на бюрото в своята стая в този дом портфейла си с 2000 рубли в него.
Градът посрещна влизането на нашите войски като Светъл празник: флагове, музика, цветя, тълпи ликуващ народ, приветствия, църковен звън, и смях, и радостни сълзи – всичко рисуваше една картина на ликуващото начало на пролетта в новия живот и настроението на великия празник на Христовото Възкресение.
А в природата лятото беше в разгара си и градът едва се беше посъвзел от притисналата го в последните дни някаква ужасна, мрачна обстановка на смърт, погребения, погребален стон, сякаш надвиснал като черен облак над целия град и неговите околности. Така се случва в градовете, поразени от чума: не се виждат тези нещастни чумави, не се чуват, не се знае дори какво и къде става, но се чувствува, че се извършва нещо ужасно, че нещо вече е станало; чувствува се веянието на смъртта наоколо. И на душата ти става и страшно, и мрачно, и кошмарно.
Такова беше настроението в Екатеринбург преди освобождението му от нашите войски. И затова като пролет и Светъл празник се стори на жителите му денят 25 юли.
Само на ъгъла на Вознесенския проспект и Вознесенския переулок (малка пресечка – Бел. прев.), зад двата реда високи, плътни огради, скриващи прозорците от очите на улицата, в малката, но хубава, беличка къща продължаваха да царят мрак, мъртва тишина и сенките на престъплението.
Това беше домът на Ипатиев, или, казано по-болшевишки, “домът със специално предназначение”, в който Августейшото Семейство беше държано в Екатеринбург от 30 април 1918 година.
В този дом на 14 юли свещеникът о. Сторожев с дякон Василий Буймиров е отслужил света Литургия за цялото Царско Семейство, събрало се в залата, горкият Наследник Цесаревич Алексей Николаевич, страдайки от своята наследствена болест, е седял в креслото. Там са присъствали тогава и доктор Боткин, камериерката Демидова, готвачът Харитонов, камердинерът Труп и момчето Седньов; малко по-далеч до прозореца е стоял комисарят Янкел Юровски и не свалял очи от молещите се отпред руски християни.
Всички Членове на Царското Семейство имали уморен вид и за разлика от друг път никой от Тях не пеел по време на службата, както това се случило по време на петте предшествуващи служби, преди появата на Янкел Юровски в дома. А когато по време на тази служба на 14 юли отец дяконът вместо да го прочете според чина на Светата Литургия, по погрешка запял “Со святыми упокой”, всички Членове на Семейството на бившия Император Николай ІІ застанали на колене.
“Знаете ли, о. протоиерейе, - казал дяконът Буймиров, когато излезли от къщата. – Там, при тях, нещо се е случило: Те сякаш всичките са станали някакви други, а и никой не пее.”
Но къде бяха сега обитателите на този дом?
В къщата цареше невероятен хаос. Започвайки от стаите на долния приземен етаж, където по времето на Янкел Юровский е живяла вътрешната охрана от 10 души, доведени от него от Чрезвичайката (ЧК – Бел. прев.), до ъгловата стая на горния етаж, която е служела за спалня на бившия Император, Императрицата и Наследника Цесаревич, почти във всички стаи бяха разхвърляни по пода, по масите, диваните, зад шкафовете и сандъците различни цели, счупени, смачкани и събрани на топка вещи и дребни предмети, принадлежащи на Августейшото Семейство и държаните заедно с Тях в дома придворни. Най-много имаше в стаята на комисаря Янкел Юровский, първата наляво от антрето. Въргаляха се скъсани, смачкани обгорели записки, откъси от писма, фотографии, картинки; въргаляха се книги, молитвеници, Евангелия; въргаляха се икони, иконки, кръстчета, броеници, части от верижки и лентички, на които те се закачаха, а иконата на Феодоровската Божия Майка, иконата, с която Императрицата никога при никакви обстоятелства не се разделяше при пътуванията си, се въргаляше в двора на боклука, като от нея беше откъснат един много ценен венец от едри брилянти, който я украсяваше.
Търкаляха се захвърлени шишенца и флакончета със Светена вода и миро, донесени, както личеше от надписите по тях, още от Ливадия, Царско Село и Костромските монастири; разхвърляни, изпочупени и строшени на две се търкаляха навсякъде тоалетни кутии, рисувани кутийки, работни кутии за ръкоделие, пътни чанти, сандъци, сандъчета, куфари, кошници и чекмеджета и около тях изсипаните оттам вещи, предмети от домакинството и тоалетни принадлежности. Но… нищо ценно, в смисъл на пазарна ценност и обратното - почти всичко единствено ценно и необходимо за бившите обитатели на този дом беше там.
В спалнята на бившия Император и Императрицата на пода се въргаляха: “Молитвослов” – Императорът от юношеска възраст не се разделяше с него, върху обложката му имаше сложен монограм от двата инициала: “Н. А.” и “А. Ф.” и дата на обратната страна на книжката – “6 май, 1883 г.”; близо до “Молитвослова” беше захвърлена счупената на две двойната рамка, в която Императорът винаги държеше портретите на Императрицата-невеста и на Наследника Цесаревич, а от самите портрети се търкаляха само разкъсани, напълно обгорели парченца.
Наблизо се валяха неразлъчните спътници на Императрицата: книгите “Лествица”, “За търпенето на скърбите” и “Библията” – всичките с инициалите “А. Ф.” и дати “1906 година” и с ежедневни бележки в текстовете и в полетата, направени от ръката на Нейно Величество; пак тук се въргаляха и остатъците от Нейната любима броеница; пак тук беше и нужната на Наследника Цесаревич, боледуващ още от април, машинка за електризация и Неговите лекарства, Неговите играчки. Неговата дъска, която слагаха на постелята Му за игра върху нея и за занятията. И флакони с одеколон и тоалетна вода, тоалети чашки, сапунерки, шишенца и кутийки от различни лекарства и купчини пепел от обгорели чорапи, жартиери, платове, книжа, картички, тоалетни кутии, кутийки от различни ръкоделия, икони и иконки.
Тази пепел и обгорели домашни вещи и тоалетни предмети бяха още повече в следващата стая, която служеше за спалня на Великите Княжни. Веднага се създаваше впечатление, че всичко, което е било предназначено преди за тоалета, което е представлявало дрехи, бельо, служело е за работа, ръкоделие, развлечение, което се е пазело като скъп спомен за най-близките хора и приятели – всичко това беше събрано набързо в безпорядък, смачкано, счупено, скъсано и изгорено в двете печки, намиращи се в тази стая. Отрязаните по време на боледуването коси на Великите Княжни се въргаляха оплетени и сред боклук, в антрето, близо до стаята на Янкел Юровский, а някои скъсани писма до Тях и принадлежащи Им фотографии и картички се оказаха напъхани зад един шкаф в една от стаите в долния етаж, където живееха палачите от вътрешната охрана.
Не се виждаше само едно – кревати – в стаята на Великите Княжни… Те са живели в тази стая без легла и не са имали дюшеци.
В бюфетната стая с прозорец към градината, близо до чешмата, на масата и под нея се валяше голямо количество мръсни покривки и кърпи, и на някои кърпи и салфетки се виждаха големи гъсти кървави петна. А външната страна на къщата, ако се погледне през прозореца в градината, от горе до долу беше опръскана също с кървави петна: виждаше се, че някой е мил на чешмата окървавените си ръце и ги е изтръскал през прозореца, а друг просто е взел кърпи и салфетки и без да се мие, си е избърсал с тях ръцете.
В помещението за карети в двора на дома на Ипатиев бяха намерени няколко кухненски железни сандъка и две-три счупени обикновени сандъчета, докарани от комисар Хохряков от Тоболск заедно с Царские Деца. Сандъци и куфари на самото Царско Семейство нямаше. На земята се въргаляха разхвърляни, объркани, потрошени някакви остатъци от кухненска посуда, сервизи за хранене, за чай, тежки баки, казани, легени. Бяха останали няколко разкомплектовани части от костюми, разкъсан корсаж, пола, голям сандък с играчки и игри на Наследника Цесаревич, паравани на Императрицата, кантар за мерене на хора, калъф от походното легло на Великите Княжни. Нямаше нищо от бельото, роклите, дрехите, кожените палта, обувките, шапките и чадърите.
Отделно от другите стоеше един разтворен тежък сандък – с част от книгите, принадлежащи на Августейшите Деца; в сандъка беше ровено, по-голямата част от книгите бяха разхвърляни в близост около него. Книгите бяха само руски, английски и френски; нямаше нито една на немски език. Книгите бяха специално подбрани: съчинения за религиозно, нравствено възпитание и произведенията на най-добрите руски класици. Книгите бяха на определени притежатели; в тях имаше собственоръчни бележки на Техни Височества, разделители, отбелязващи местата за домашна работа, изсушени цветчета и листеца. Почти на всички имаше посвещения или просто бележки от Бащата или Майката, или от Двамата заедно: “Коледното тържество. 1911 г. 24 декември, Царско Село, от Татко и Мама, на Олга”; “На В. К. Олга, Мама, Тоболск, 1917 г.”; “На моята малка Татяна от Мама. 9 февруари, 1912 г. Царско Село”; “На скъпата Татяна от Татко и Мама. Ян. 1908”; “На М. Н. Коледното тържество. 1913”; “Тетрадка по френски. Алексис” и т. н.
От една английска книжка на Великата Княжна Олга Николаевна се бяха показали две листчета пощенска хартия, върху които от ръката на Нейно Височество бяха записани стихотворения, съчинени в Тоболск или от Императрицата, или от графиня Анастасия Василиева Гендрикова. На единия лист:
ПРЕД ИКОНАТА НА БОГОМАТЕР
Царице на небето и земята
и в скърбите ни утешение,
о, чуй на грешните молбата,
Надеждо наша и Спасение.
В тъмата на порока тлеем,
затънали сме в страст и зло…
Но… нашата Родина… О, към нея
склони всевиждащо око.
Домът Ти светъл, Свята Рус,
погинал е почти.
И само Ти, Застъпнице, кой друг –
ще чуе как зовем да го спасиш?
О, не оставяй своите чеда,
на горестните Упование,
и не отвръщай погледа си благ
от скърбите ни и страданията.
(ПЕРЕД ИКОНОЙ БОГОМАТЕРИ
Царица неба и земли,
Скорбящих утешение,
Молитве грешников внемли.
В Тебе надежда и спасение.
Погрязли мы во зле страстей,
Блуждаем в тьме порока...
Но... наша Родина... О, к ней
Склони всевидящее око.
Святая Русь, Твой светлый дом
Почти что погибает.
К Тебе, Заступница, зовем —
Иной никто из нас не знает.
О, не оставь своих детей,
Скорбящих упование,
Не отврати своих очей
От нашей скорби и страдания.)
На другото листче:
МОЛИТВА
Прати Ни, Господи, търпение
през бурните и мрачни времена
да понесем народното гонение
и на палачите жестокостта.
И дай ни сила, прави Боже,
простили хорската злина,
да срещнем с Твоята безмерна кротост
на кръста кървав тежестта.
И в дните на метежното вълнение,
ограбени от нашите врази,
да претърпим позор и оскърбления,
о, Христе Спасе, помогни.
Владико на света, Всесилни Боже,
с молитва нас благослови
и в онзи час тъй страшен и съдбовен
смирените души с покой дари.
За враговете кротко да се молят,
днес сили свръхчовешки Ти вдъхни
в устата на стоящите пред гроба,
пред дверите му верни Теб раби.
(МОЛИТВА
Пошли Нам, Господи, терпенья
В годину буйных, мрачных дней
Сносить народное гоненье
И пытки наших палачей.
Дай крепость нам, о Боже правый,
Злодейства ближнего прощать
И крест тяжелый и кровавый
С Твоею кротостью встречать.
И в дни мятежного волнения,
Когда ограбят нас враги,
Терпеть позор и оскорбления,
Христос Спаситель, помоги.
Владыка мира. Бог Всесильный,
Благослови молитвой нас
И дай покой душе смиренной
В невыносимый страшный час.
И у преддверия могилы
Вдохни в уста твоих рабов —
Нечеловеческие силы
Молиться кротко за врагов.)
В долния етаж на дома на Ипатиев, в най-отдалечения му и глух ъгъл, има една приземна стая, с един прозорец с решетка, който гледа към Вознесенския переулок. Стаята е полутъмна, защото двата реда високи дървени огради, стигащи до самия покрив, не пропускаха дневната светлина до прозореца.
За разлика от всички останали стаи на къщата тук нямаше нито боклук, нито разхвърляни вещи и предмети, нямаше дори прашинка: виждаше се, че стаята скоро е мита, и дори тапетите бяха мити. Но все пак на пода, особено покрай цокъла, ясно се виждаха следите от наличната тук кръв, а върху тапетите бяха се запазили многобройни дребни пръски кръв. По стените и по пода, в касата на вратата и горните корнизи имаше множество дупки от куршуми, със заседнали в някои от тях куршуми. В десния ъгъл на стаята се забелязваха драскотини – следи от някакво плоско, тясно оръжие.
Кръвта, явно е била много, твърде много; мили са я, търкали са я с дървесни стърготини, глина, пясък, но тя, разливайки се, е намокрила и цокъла на лявата стена долу, и цокъла на стената, намираща се точно срещу входната врата. В същата тази стена имаше най-много дупки от куршуми.
Всеки човек, влязъл в тази стая, усещаше гнета не само на външния мрак – произтичащ от слабото проникване на дневна светлина, но повече от вътрешния мрак, от прекалено ярките следи, оставени тук от смъртта, смъртта на много хора, смърт неестествена, кървава. Всеки чувствуваше, че тук се е случила някаква ужасна трагедия, трагедия не на едно живо същество, а на няколко, на много. Пред очите ти изникваше картината как в безцелна борба за живот или по-скоро в агонията на живота хората, набутани в тази малка стая-капан, разстрелвани в упор от входната врата, са се мятали из нея, хвърляли са се от едната стена към другата, тъй като куршумите и следите от тях са групираха не само по пода и стената, противоположни на входната врата, но по отделно се виждаха във всички стени, и долу, и горе, и дори в лявата каса на входната врата, при това куршумът е пробил и самата врата, отворена към антрето по време на трагедията.
Безобразен и отвратителен беше видът на стените в тази стая. Нечии мръсни и развратни натури с неграмотни и груби ръце бяха изпъстрили тапетите с цинични, долнопробни, безсмислени надписи и рисунки, хулигански стихчета, мръсни думи и с особено цветисто, както се вижда, изписаните фамилии на творците на хитровската живопис и литература (Хитровият пазар в Москва е мястото, където са се събирали най-опасните криминални елементи по това време – Бел. прев.). И толкова по-рязко и показателно на фона на цялото това море от неграмотност, възпроизведена от тази измет на човешкото общество, се открояваше в десния, най-близкия до вратата ъгъл на стаята двустишието, написано с молив от полуинтелигентна ръка, на еврейско-немски жаргон:
Валтасар бе в тази нощ
убит от своите поданни.
(Двустишие от “поемата на немския евреин Хайне” – “Цар Валтасар” – Бел. автора)
В зданието на Волжско-Камската банка, където се помещаваше по времето на болшевиките Уралският Областен Съвет на работническите, селските и армейските депутати, в деня на встъпването в Екатеринбург на войските на полковник Войцеховски цареше не по-малък хаос и безпорядък сред разхвърляните и разпилените навсякъде книжа, вещи, женско бельо, рокли и дрехи.
Тук, и особено в тъй наречените трезори на банката, бяха захвърлени разбити сандъци, куфари, пътни чанти, въргаляха се изсипани от тях вещи, костюми, чорапи, бельо, обувки, книжа, тетрадки, книги, части от скъсани бележки, картички. И навсякъде – върху сандъците и куфарите, върху чантите и папките с листа за писане, върху пликовете от писма и книжата се виждаха надписи с фамилиите на техните притежатели:
“А. В. Гендрикова”, “Е. А. Шнайдер”, или “В. А. Долгоруков”, или “И. Л. Татищев”.
Нямаше ги единствено самите притежатели на всички тези изоставени и захвърлени вещи.
В сандъка на А. В. Гендрикова сред преровените, смачкани и събрани на топка дрехи лежеше изпуснат в сандъка документ, адресиран до Сафаров; той, явно, се е бил увлякъл в ровенето из вещите на графинята и е изпуснал там своя документ. Сафаров пристигна в Русия с Бронщайн в пломбирания вагон; в Екатеринбург беше член на Президиума; директно се свързваше и докладваше на главатарите на ЦИК в Москва, той беше подписал телеграмата до Алапаевския совдеп с нарежданията да се унищожат задържаните там Членове на Дома Романови.
В помещението на горния етаж на банката, в стаите, заемани от органите на Съвета и Президиума, върху бюрата, в чекмеджетата на бюрата, в разтворените канцеларски шкафове и сред забравените дела се въргаляха захвърлени в бързината на приготовленията за оттеглянето чернови на документи, телеграми, вестници, обяви и записи на телеграфни разговори по пряката линия. Тук те бяха много, бюрократичният строй на съветската власт плодеше още по-голяма преписка, от онази в предреволюционните времена. Сред тези захвърлени книжа има много безполезни, но ето и някои интересни:
“Москва. До Председателя на ЦИК Свердлов за Голошчокин.
Сиромолотов тъкмо замина за организирането на делото съгласно указанията на центъра. Опасенията са напразни. Авдеев е сменен, неговият помощник Мошкин е арестуван. На мястото на Авдеев е Юровский, вътрешният караул е изцяло сменен, заменя се с друг. 4 юли, №4558.
Белобородов.”
Друг документ:
“Москва, два адреса, за Совнарком. До Председателя на ЦИК Свердлов.
Пероград, два адреса, До Зиновиев, до Урицкий.
Алапаевският Изпълком съобщи за нападение сутринта на осемнадесети на неизвестна банда срещу помещението, където се държаха под стража бившите велики князе Игор Константинович, Константин Константинович, Иван Константинович, Сергей Михайлович и Полей. Въпреки съпротивата на стражата князете бяха похитени. Има жертви и от двете страни. Провежда се издирване. №4853, 18 юли, 18 ч. 30 м.
Председателят на областния Съвет Белобородов.”
В записите на телеграфните бланки на разговора по пряката линия на Янкел Свердлов от Москва, явно, с Белобородов четем:
“Разстрелът на Николай Романов”
“На състоялото се на 18 юли първо заседание на Президиума на ЦИК на Съветите, Председателят др. Свердлов съобщава получено по пряката линия съобщение от областния Ур. Съвет за разстрела на бившия Цар Николай Романов. През последните дни над столицата на червения Урал Екантернибург постоянно беше надвиснала опасност от приближаването на чехослов. банди; в същото време беше разкрит нов заговор на контр. рев. имащ за цел да изтръгне от ръцете на съветската власт коронования палач. Предвид всички тези обстоятелства президиумът на Ур. Обл. Съв. постанови да се разстреля Ник. Романов, което беше приведено в изпълнение на 16-ти юли; жената и синът на Ник. Ром. са изпратени на сигурно място; документите за разкрития заговор са изпратени в Москва по специален куриер.
Като прави това съобщение др. Свердлов напомня историята на преместването на Ник. Роман. от Тоболск в Екатеринбург, когато беше разкрита същата такава организация на белогвардейците, имаща за цел да уреди бягството на Николай Романов. В последно време се предвиждаше да бъде изправен бившият цар на съд заради всичките му престъпления пред народа и само развилите се сега събития попречиха на този съд. Президиумът на ЦИК като обсъди всичките обстоятелства накарали Ур. Обл. Съвет да вземе решение за разстрела на Ник. Ром. постанови: Всерос. ЦИК в лицето на своя президиум признава решението на Ур. Обл. Съвет за правилно; след това председателят съобщава, че ЦИК сега разполага с изключително важен материал и с документите на Ник. Роман, неговите собственоръчни дневници които той е водел от младежки години до сега; дневниците на жена му и децата; кореспонденцията на Ром. и т. н. На разположение са между впрочем писмата на Григ. Распутин до Романов и семейството му. Всички тези материали ще бъдат прегледани и публикувани в най-близко време.”
Чернова, написана с молив и перо, с поправки в датите:
Руска Федеративна Република на Съветите.
| Уралски Областен Съвет на Работническите, Селските и Армейските Депутати. ПРЕЗИДИУМЪТ “Предвид приближаването на контрареволюционните банди към червената столица на Урал Екатеринбург и предвид възможността коронованият палач да успее да избегне народния съд (разкрит е заговор на белогвардейците с цел да бъде похитен бившият цар и неговото семейство) Президиумът на Ур. Обласъвет, изпълнявайки волята на революцията постанови да се разстреля бившият цар Николай Романов, виновен за безбройните кървави насилия над руския народ. В нощта на 16 срещу 17 юли тази присъда е приведена в изпълнение. Семейството на Романов, държано под арест заедно с него, е евакуирано от Екатернибург, за да се осигури обществено спокойствие. Президиумът на Обласъвета.” |
Тази обява на 25 юли все още се виждаше по оградите, стълбовете и стените на къщите в град Екатеринбург и веселите, оживени тълпи от народ, унищожавайки всякакви следи от ненавистната бивша съветска власт, късаха тези обяви, без да мислят за лошото сред радостта от отдавна желаното освобождение.
Общото ликуване и чувствата на свобода и възраждане не споделяха в този ден, вероятно, само неколцина от жителите на града и разположените наблизо Сисертски и Верх-Исетски заводи. Изглежда, различни чувства са обземали тези хора, различни причини са влияли на особения им начин на мислене, и те различно се проявиха в този и последващите дни, след като в Урал се създаде нов ред.
Я. А. Сакович.
Мрачно, неспокойно, вероятно, е било в душата на доктор Николай Арсениевич Сакович, живущ на Госпиталната улица, в дом №6. Сигурно е бързал да изгори някои от книжата си; сигурно със страх и трепет е притичвал до прозореца да поглежда на улицата дали някой от новите власти не идва при него. Може би, като Иуда е треперел, чувствайки неизбежността, ако не на човешкия, то на Божия съд.
“Наше момче”, “ухажор на сестрите”, ловък и ласкав с началството, любимец на всички младши офицери, с прякор “хусарят”, той по време на войната с Германия беше старши лекар на 5-та артилерийска бригада. Винаги изтупан по модата, с бричове и стек (къс камшик за езда – Бел. прев.), късметлия в играта на карти, пръв във всички гуляи и пикници и най-силно от всички викащ “Боже, пази Царя!” – такъв беше той и такъв го завари в Москва по време на отпуската му февруарската революция през 1917 година.
“Още през студентските си години, - заявил той, като се върнал от отпуската в бригадата, - аз бях виден партиен работник в Партията на социалдемократите”, и се каел, че изостаналото и реакционното общество на офицерите му влияело лошо. Той станал пръв на митингите, пръв по “задълбочаване на революцията”, пръв в работата по скъсването на отношенията между офицера и войника и казвал, че само той в бригадата е наясно с момента и може да поведе след себе си войниците от бригадата.
След година от Сакович можеше да се чуе: “Аз не принадлежа на никоя Партия и не съм принадлежал, но бях записан в Екатернибург, през декември, като съчувстващ, в партията на социалистите-революционери.” През януари 1918 година, по неговите думи, той отказва да приеме званието “Областен Комисар по Здравеопазването” и се смята за Областен Санитарен лекар, но приема от Областния Изпълнителен Комитет печата на “Областния Комисар по Здравеопазването” и на всички изходящи от него документи и разпореждания слага този печат.
“Не познавам Областния Съвет на депутатите и Изпълнителния Комитет, - казва той, - но познавах само Председателя Белобородов и комисарите: Сафаров, Войков, Голошчокин, Юровский, Поляков, Краснов, Хотимски (всичките са евреи), Тупетул (латиш), Сиромолотов, Анучин и Меншиков (руснаци).”
Така е било по време на цялата му служба, винаги: каквото не е бил – смятали са го, че е бил; което не е искал – карали са го да го прави; на което не е съчувствал – налагало му се е да се подчинява. Навсякъде, според неговия разказ, е имало или влияние на средата, или е бил принуден от обстоятелствата, или от волята и силата на другите. Навсякъде е имало но. То го е следвало навсякъде в живота му въпреки неговото желание, въпреки неговите добри намерения.
Сега, в този ден, обаче какво можеше да го тревожи, да го омрачава и да го плаши? Защо би могло да го уплаши идването при него на новите власти? Би трябвало светлината на свободата, проникнала в града с нашите войски повече от всички да го зарадва, да освети душата му, толкова измъчила се, предполага се, и изстрадала в това ужасно, гнетящо подчинение на волята и постъпките, както той самият разказва… Точно сега той можеше да стане това, което е, да стане отново човек…
Но можеше ли?
Вероятно в тези минути в паметта му са възкръсвали и други картини от неговия живот и дейност, за които той говори някак между другото, мимоходом, като за нещо видяно, но като че ли не го засягащо и ставащо без каквото и да било неговото участие.
Изниква в паметта му полуосветена, в кълба от цигарен дим, отдавна нечистената малка стая на тайните заседания на Президиума. Вижда седящите в нея около масата с дяволски жестоки и йезуитски лица: Сафанов, Голошчокин, Войков, Тупетула, Белобородов, тях добре ги е запомнил; защо? А май там беше и Юровский и, вероятно, и други. Вижда и самия себе си сред тях седнал уж встрани, на дивана, с вестник в ръце: “Тъй като се разискваше въпрос, който не касаеше здравеопазването.”
И си спомня как се дебатират, а след това се гласуват въпросите: “да се предизвика ли по време на превозването на бившия Цар от Тоболск в Екатернибург катастрофа на влака, или да се организира “охрана” срещу провокационното покушение с цел предизвикването на катастрофа, или, в края на краищата, да Ги докарат в Екатеринбург.” Помни дори, че по тези въпроси е имало и някакви допитвания до центъра, до Москва…
Решили последното – да ги преместят в Екатеринбург: това било по-сигурно.
А може би в тези тревожни минути той вижда и друга картина, за която той самият вече нищо не говори, но която прекалено ужасно се очертава като предположение от Данните на следственото производство.
Гъста гора, стара шахта, полянка; на нея пън от отсечен вековен бор; някакъв лекар седи на пъна с гръб към шахтата, нервно мачка оказалия се случайно в джоба му медицински справочник и изпуска от него наоколо листа; хваща съветски вестник, къса от него парче и го хвърля; нервно изважда от другия джоб плик с варени яйца, обелва ги и разхвърля около пънчето черупките. И откъде ги има тези яйца? Не са ли те от онези 50, които Юровский е заповядал на монахините от монастира да донесат за 16 юли?
А там, до шахтата, където са се събрали 6-7 червеноармейци, са хвърлени нечии добре облечени трупове, сега опръскани, изпоцапани с кръв и глина. Чува, може би, познатия глас: “Докторе, бъдете така добър, отрежете пръста, не може да се свали пръстена…” И пръстът е отрязан, добре, чисто, хирургически и е хвърлен в шахтата.
Можел ли е Сакович, дори последното да не се отнася за него, да стане това, което беше? Можеше ли Божието правосъдие да не тегне над него в този светъл за другите ден, в деня на освобождението на Екатеринбург от съветската власт? (Според донесението на департамента на полицията, доктор Сакович е умрял през юни 1919 година в Омския затвор от скоротечна туберкулоза. Умрял е в същия ден, когато е дошла охраната да го отведе на разпит при следователя Соколов. Той беше разпитан преди от Специалната Следствена комисия по обвинение в служба на болшевиките, а по Царското дело – само в Екатеринбургския криминален следствен отдел, но много повърхностно. – Бел. автора)
М. И. Летьомин
В покрайнините на града, на една от най-мръсните улички, Васнецовская, в двора на дом № 71, в отделна пристройка, състояща се от една стая и кухня, настръхнало и притиснало се до тъмния ъгъл на антрето, жално и тихо стене малко куче, с дълга кафява козина. Очите му сълзят от старост и видът му изглежда толкова тъжен, та ти се струваше, че то плаче и стене от някаква голяма, само нему известна мъка.
А кучето явно изглежда като прибрано от някъде в тази пристройка; чужда порода и то добра порода; козината дълга, пухкава, копринена, често виждала сапун и гребен; кучето знае и разни номера: подава лапичка, прислужва, но не отговаря на нито едно руско име.
Живеещите в пристройката също са тук, в стаята. Жената, вероятно, с плачлив глас, хленчейки, досажда на мъжа си:
- “Ами сега какво ще стане? какво ще правим?”…
- “Крий ги засега”, - само това, вероятно, е неговия отговор. И ето, от големия вързоп, хвърлен след влизането в ъгъла, спешно политат, накъдето падне, под кревата, в сандъка, в чекмеджето на шевната машина, в тъмния килер, зад печата, под дюшемето, хубави вещи, дребни предмети, части от облеклото, книжа, книги. Какво ли само няма сред тях: броеница от миди, овална иконка от порцелан на св. Алексей, Московски Митрополит, вграден в сребърно позлатено ковчеже с мощи на Светителя в него, златно кръстче-ковчеже с изображението на Светител Алексей и също с мощи вътре; книга – собственоръчен дневник на Наследника Цесаревич, приходна-разходна книга за парите от Канцеларията на Нейно Величество в красива червена марокинова (от обработена козя кожа – Бел. прев.) подвързия; обикновено медно звънче, чийто език е заменен с окачена медна гайка, фотографски панорамен апарат Кодак, пътна чанта за продукти, облечена с черна кожа, кутия с електрически крушки, четчица за почистване на прахта от обувките, дамско гребенче за коса от костенурка, чуждестранна четка за нокти, парче от хубаво огледало, флакон с тоалетна вода “Вербен”, дръжка от счупен сребърен приборен нож, плик с персийски прах, външен термометър на Реовюр, четири копчета с брилянти и пет военни с гербове, черен копринен чадър, свещи от бял восък, обвити и украсени със злато, малка възглавничка за карфици, два големи висящи зелени катинара, стъкла от вълшебен фенер; оловни войници, кончета и топове, хубави, специална поръчка, с наши гвардейски униформи; бели тънки дълбоки порцеланови чинии с Императорските гербове, бяла фаянсова кутия, червен подострен молив; калъфки, чаршафи, пухена възглавница, салфетки, покривки, мъжки ризи, официални, и всичките с инициали, Императорски вензели и корони; плетени бели покривки, същите такива с малинов цвят, жакардови покривки, копринени покривала за легло, мъжки обувки, дамски кафяви лачени обувки, колан от жълта кожа и много-много също толкова разнообразно, разнородно чуждо имущество, насъбрано отнякъде набързо.
Остава само да решат какво да правят с кучето… Но не успяват да се договорят.
На 25 юли, привечер, в стаята им внезапно се появиха военните от военно-криминалния следствен отдел.
- “Име?”
- Михаил.
- “Бащино?”
- Иванович.
- “Фамилия?”
- Летьомин.
- “Служехте ли в охраната на дома със специално предназначение?”
“Пипнаха ме” – само това би могло да се роди в главата на този тъп, глупав изпълнител и подъл човек.
Я. И. Лилов и Ф. И. Балмишева.
“Виж какво, – казва в този ден Пьотър Иларионович Лилов, бившият пазач към Областния совдеп, на Федосея Иларионовна Балмишева, неговата гражданска жена и жителка на Верх-Исетския завод, – ако те питат, така и им кажи, не крий нищо и каквото има, им го покажи. Нищо не могат да ни направят. Какво като сме служили в Съвета като пазачи; а да вземем вещите ни разреши самият Белобородов, и онзи евреин, другарят му, Сафаров, и братята Толмачови и секретарят, прапорщикът Мутних. Нали те тогава откараха най-ценното от онзи багаж.”
На Балмишева й беше жал да се разделя с вещите; тя вече беше успяла да скрои нещо от тях и да прекрои: вече беше почти готов нейният пеньоар от разкроено копринено платно с цвят на шам-фъстък, роклите; на детето скрои рокличка от бледорозовата плътна коприна на една рокля и я обши с дантелки, купени на заводския пазар.
Но предяви, всичко предяви до последното парцалче: и роклите, и костюмите, и пухените възглавници, и покривките, и салфетките, и жакетите, и блузките, и полите, и фустите, бюстиетата, и дамското бельо, и зимните кожени дрехи, и копринените корсети, и различните шалове, и дамските чорапи, и парче арорут, и детско плетено одеяло, и чадъри - копринени и от моаре, и четири флакона с козметика, и пулверизатор, и бяло порцеланово яйце, и кандилце във вид на чаша, и иконка на Св. Иоан Кръстител, и много-много други вещи, ту с вензели на Членовете на Императорското Семейство, ту с инициалите на Гендрикова, Шнейдер и Татищев.
Но Лилов и Балмишева така и си останаха с убеждението, че “щом началството е позволило – значи може” и “ние не сме виновни”.
М. Д. Медведева.
В Сисертския завод в този светъл за повечето жители ден Мария Даниловна Медведева гледаше трите си малки дечица. Мъжът й, Павел Спиридонович Медведев, беше изчезнал безследно.
10 години тя живеела с него в тихо, мирно и дружно съжителство. Мъжът й не пиел, не правел скандали, бил грамотен. Честно работел в заваръчния цех на завода, а като се прибирал у дома, работел като обущар и печелел достатъчно за изхранването на семейството.
Живеели много дружно, много добре.
Започнала революцията. Мъжът й продължавал да работи в завода, а занимаваше ли се с политика? – “не съм го питала, не е това работа за моя акъл.”
Но ето, че малко преди Масленица (седмицата преди Сирни заговезни – Бел. прев.), той се записал в червената гвардия и заминал на фронта в Троицк. Там началник му бил комисар Мрачковский. “А кой е Дутов, с който той е воювал – не знам, не е това работа за моя акъл.”
През Страстната седмица мъжът й се върнал и в средата на май се записал в отряда за охрана на дома, в който Царското Семейство живеело в Екатеринбург. Наел го тогава същия този Мрачковский, а след около две седмици мъжът й се върнал, за да набира попълнение за отряда. Това поръчение му било дадено от комисаря евреин Голошчокин. Така казвал мъжът й.
Сред това и самата тя ходила четири пъти при мъжа си в града; той живеел в дома на Попов, срещу Ипатиевския дом на Вознесенския переулок, където живеела като в казарма цялата охрана, а на мъжа й била дадена отделна стая. Но през това време “той станал непослушен, започнал никого да не признава и като че ли престанал да обича семейство си.”
Започнал и да пие.
Последният път, когато ходила при мъжа си, той се върнал заедно с нея в завода и тук, вкъщи, разказал как убили цялото Царско Семейство и как той самият стрелял. И разказал това напълно спокойно. Но къде хвърлили убитите, не е разказвал, а “аз и не разпитвах за служебните му дела, пък и това не е работа за моя акъл.”
След два дни мъжът й заминал за града и оттогава няма никакви сведения за него. На прощаване й оставил кожена ръчна чантичка, а в нея имало: червен портфейл от марокин; две златни копчета за ръкавели; бинт от марля; меден пергел; прави, тесни докторски ножици; три мелхиорови вилици; две сребърни монастирски пръстенчета, покрити с емайл.
И седи Мария Медведева, и гледа шетнята на дечицата си и оставените чужди вещи. Ако я попитат за мъжа й, всичко ще разкаже, всичко както е, спокойно ще разкаже, както и мъжът й разказвал: и как са живели добре, и как е стрелял мъжът й в Царя и Неговите Деца, и всичко, което е чула от него.
А ако я попитат: “А чии вещи донесе той?” – ще отговори както си е: “Не знам, не е това работа за моя акъл” – защото мъжът й не казал чии са, а казал, че “комендантът ги дал”.
Т. И. Чемадуров
През портата на Екатеринбургския градски затвор, след като там нахлуха наши доброволци и освободиха затворниците, един от последните излезе, широко кръстейки се и блажено усмихвайки се, висок, сух прегърбен старец, с болезнен вид. Това беше Терентий Иванович Чемадуров, камердинер на бившия Император.
Не толкова стар на години, на 69, той много се беше състарил през последните месеци заради болестта и престоя в затвора, където беше напълно забравен от болшевиките. Като излязъл на 24 май болен от Ипатиевския дом, където попаднал, съпровождайки Императора, Императрицата и Великата Княжна Мария Николаевна, докарани в Екатеринбург на 28 април, вместо да го пратят в болницата или в родния му край, както обещали комисарите, бил хвърлен в затвора. И тук всички го забравили. Съвсем го забравили.
Той знаеше, че докато той пребивавал в затвора, болшевиките откарали нанякъде затворените с него Нагорний и Седньов, а после Татищев и Долгоруков и накрая Гендрикова, Шнейдер, Волкова и затворената с него Княгиня Елена Петровна Сръбска, съпругата на княз Иоан Константинович.
10 години той служил като камердинер у бившия Император, а преди това на същата длъжност 19 години бил при Великия Княз Алексей Александрович. Целият домашен живот на Царя и Неговото Семейство е протекъл пред очите му; виждал Ги и по време на парадните приеми и в семейния бит; виждал Ги във величието на царствуването на трона и във величието на тяхното страдание – в дома на Ипатиев, и цялото му същество беше проникнато от неговия Стопанин: “прекрасен съпруг и баща, грамаден, неуморим работник, дълбоко религиозен християнин, горещо обичащ обикновените, руски хора.”
И сега, излизайки от затвора, краката ме, естествено го понесоха натам, където Ги беше оставил последния път – на Вознесенския проспект, към дома на Ипатиев.
Дойде. Влезе заедно с останалите хора, устремени натам също като него; видя разгрома, хаоса, пустотата на разрушението; видя кръвта, куршумите и още кръв, и… се замисли.
“Колко багаж на Императора докарахте тук със себе си?” – го попитаха.
“Една дузина нощни, една дузина официални, една дузина долни копринени ризи; три дузини чорапи, 200 носни кърпички, една дузина чаршафи, две дузини калъфки, три хавлиени чаршафа, дванадесет кърпи от ярославско платно, четири защитни ризи, три китела, офицерско палто, палто от войнишко сукно, къса шуба от романовски овчи кожи, пет чифта бричове, сива пелерина, шест фуражки, зимна шапка, седем чифта ботуши – от шевро и от щавена с хром кожа.”
“Къде се е дянало всичко това сега?”
Мълчеше старецът и мислеше…
“Нищо не знам, - каза накрая, - нямам представа какво се е случило с моя Император и Неговото Семейството…”
А след 10 дни, пътувайки към семейството си в Тоболск и срещайки в Тюмен Жиляр, възпитателя на Наследника Цесаревич, кръстейки се, радостно му казвал: “Слава Богу, Императорът, Нейно Величество и Децата са живи. Разстреляни са Боткин и всички останали.”
“Трудно беше да го разбереш Чемадуров, - разказваше Жиляр, - защото говореше несвързани неща.”
След три месеца старецът почина в Тоболск, отнасяйки със себе си в гроба тайната на своето заявление пред Жиляр. Било ли му е внушено това по времето на пребиваването му в Екатеринбург? Било ли е самовнушение, като убеденост в невъзможността да се допусне такова нечовешко злодеяние? Било ли е това резултат от вярата, че коронованите роднини не са могли да не Ги спасят?
В. Н. Деревенко.
Един от първите, които посрещнаха нашите войски в Екатеринбург, беше доктор Владимир Николаевич Деревенко; това е бившият лекар на Наследника Цесарвич.
Когато на 8 март 1917 година в Царско Село генерал Корнилов обяви арестуването на Императрицата и предупреди придворните чинове, че “който иска да остане и да раздели участта на Арестуваната, нека да остане, но решавайте това веднага: след това повече няма да ви пусна в двореца” – доктор Деревенко остана измежду доброволно арестуваните при болния по това време от дребна шарка Наследник Цесаревич.
През нощта на 31 юли срещу 1 август Царското Семейство, съгласно постановлението на Съвета на Министрите на Временното правителство, напусна Царско Село и замина за Тоболск. На доктор Деревенко, като изключение, Керенский даде отпуск и той пристигна в Тоболск малко по-късно, заедно със семейството си. Отделно от Царското Семейство, но с цел да се присъединят към Него, пристигнаха, също по-късно, в Тоболск фройлината на Нейно Величество баронеса Буксгевден, камерюнгферът Заноти, камериерките Романова и Уткина и децата на лейбмедика Боткин, но разрешение да посещава Царското Семейство получи само доктор Деревенко.
На 23 май 1918 година Царските Деца, придружени от останалите в Тоболск придворни комисари Родионов и Хохряков, бяха докарани в Екатеринбург. Наследникът Цесаревич и Великите Княжни Олга, Татяна и Анастасия Николаевна с Нагорний, Харитонов, Труп и момчето Седньов, съветските власти настаняват в Ипатиевския дом, където вече живеят под арест докараните преди това Император, Императрица и Великата Княжна Мария Николаевна, доктор Боткин, Демидова, Чемадуров и Седньов. След това Татищев, Гендрикова, Шнейдер и Волкова ги откарват от гарата в затвора, където вече е затворен пристигналият в Екатеринбург заедно с Императора Долгоруков. На останали комисарите съобщават: “Не сте ни нужни” и им заповядват да напуснат пределите на Пермска губерния.
Доктор Деревенко и тук получава възможност да направи изключение: той взема багажа си, напуска вагона и докато вагонът с останалите бива прикачен към влака и изпратен към Тюмен, той наема в града стая в частна квартира, живее спокойно тук през цялото време и 25 юни го заварва в Екатеринбург.
Изключението не се ограничава само с живеенето в града: доктор Деревенко посещава, отначало доста често, затворените в дома на Ипатиев и полага грижи за болния Наследник Цесаревич.
Едновременно с това той организира в града своя частна практика и се сдобива с обширна клиентела почти изцяло от средата на многобройното еврейско население в града.
Когато в Ектеринбург пристигнал някой си Иван Иванович Сидоров и започнал да търси възможност да установи връзка с арестуваните в Ипатиевския дом, пратили го при доктор Деревенко. Последният се уговаря с тогавашния комендант на дома с Особено предназначение Авдеев и лично дава разпореждане за ежедневна доставка на Царското Семейство на мляко, яйца, масло и пр.
Но ето, че на 5 юли вместо Авдеев за комендант е назначен Янкел Юровский. Жените, донеслите в този ден мляко и проч., биват задържани от охраната; излиза Янкел Юровский: “Кой е позволил да се носи това?”
“Авдеев нареди по разпореждане на доктор Деревенко.”
“А, доктор Деревенко. Значи пак доктор Деревенко,” – отбелязва Янкел Юровский.
Някъде около 6-7 юли Деревенко бил поканен от Янкел Юровский в дома на Ипатиев и след това посещение престанал да посещава затворения болен Наследник Цесаревич, а постъпил на служба в една съветска военна болница.
Янкел Юровский не е обикновен евреин – жител на Екатеринбург; той не само е комендант на “дома със специално предназначение”, той заедно с Областния Военен комисар евреинът Исаак Голошчокин са секретни главатари на местната Областна Чрезвичайка.
Настъпват ужасните дни на 8-18 юли: застрелват Татищев, Долгоруков, Нагорний, Седньов, Боткин, Демидова, Харитонов, Труп; разиграват се кървавите трагедии в Ипатиевския дом, в Алапаевск; в Перм се докарват по-късно за разстрел Гендрикова, Шнейдер, Волков…
Доктор Деревенко на 25 юли участвува в тържественото посрещане и честванията на нашите войски в Екатеринбург.
Когато на 17 юли, както обикновено, жените донесли в дома на Ипатиев мляко, било им съобщено: “вървете си и повече не носете.” Разбирайки впоследствие за разстрела на бившия Цар и за откарването на семейството, те се втурнали при доктор Деревенко… “Докторът нищо не знаеше, беше силно смутен и лицето му се промени.”
Той беше поканен от офицерите при търсенето на телата край шахтата в Коптяковската гора; той участвува в протоколите при огледа на дома на Ипатиев от следствените власти. Когато на дъното на шахтата намериха нечий хирургично отрязан пръст и изкуствената горна челюст на доктор Боткин, доктор Деревенко авторитетно и категорично заяви: “Пръстът е на доктор Боткин.” “Пръстът, - казва експертизата в Омск, - е тънък и дълъг; пръстът принадлежи на човек, свикнал с маникюра; за пръста са полагани специални грижи; пръстът по-скоро може да се оредели като принадлежащ на жена.”
Странно, че Чемадуров, в несвързаното си повествование пред Жиляр още преди намирането на пръста, но вече видял се в Екатеринбург с доктор Деревенко, казва: “Убити са Боткин и всички останали”, а Императорът и цялото му Семейство са живи.
Когато изпълняващият длъжността прокурор Кутузов чрез вестникарски обяви покани за даване на показания всички, които знаят нещо по Царското дело, доктор Деревенко не дойде да даде своите показания. Той не беше разпитан от никого: нито от следователя Намьоткин, нито от члена на съда Сергеев, нито от прокуратурата, от никого. А когато делото премина в ръцете на следователя Н. А. Соколов, който енергично се зае с разпитите на всички придворни, които служеха при Царското Семейство, се оказа, че доктор Деревенко не е в Екатеринбург: беше се преместил някъде в далеч в Сибир, а днес е при болшевиките в Томск.
Странен характер имаше доктор Деревенко, странен човек беше.
Ако за жителите на град Ектеринбург, измъчени от гнета на съветския режим, денят 25 юли беше светъл, радостен празник, за встъпващите в града руснаци този ден беше изпълнен с крайно тежки, ужасни новини. Никой не искаше да повярва във възможността цялото Царско Семейство да е убито; никой не можеше да допусне съществуването у човек, у хората на зверство от такъв небивал размер. Слухове един от друг по-фантастични, един от друг по-невероятни бързо се разпространяваха из града и всички се вкопчваха и в най-малките лъчи надежда, отблъсквайки от себе си кошмарната картина, която по неволя представляваха стаите на Ипатиевския дом.
В такова тежко настроение хората започнаха издирването на правдата.
