1982 година
5/18 януари, 1982 г.
Надявам се, че с полза за
духовното обновление си прекарал времето от Рождественските празници до
Богоявление. При нас по празниците си беше истинска зима и днес отново заваля
сняг, след като старият почти целият се беше стопил. (Ние натрупахме планини от
сняг, за да изкараме още няколко дни, тъй като нашият кладенец се счупи).
L. пристигна тук (от Етна), измъчван от угризения
на съвестта заради своето отстъпничество (основно заради връщането му към
марихуаната), разтърси го отчасти четенето на две произведения: житията на
светите Варлаам и Йоасаф и главата за митарствата от „Вечните тайни“. Като
прочете за митарствата, очакващи човека заради плътските му грехове, и като чу
коментари по темата, той дойде при мене, готов да стане монах (е, не съвсем).
Неговите реакции през времето, което прекара тук, бяха крайно противоположни.
Преди два дни той се готвеше да се върне и да започне нов живот, за да стане
светец; днес е нетърпелив и иска единствено да избяга оттук (вероятно, това е
началото на обратната реакция). Днес след литургията се каня да поговоря с него
и да го предупредя, че той директно ще се върне към марихуаната, ако не започне
да се учи да бъде уравновесен. Ще се опитаме да го задържим тук още няколко дни,
за да поработим над това, а после, надявам се, ще го изпратим обратно, в
спокойно състояние.
Всъщност, неговото
пребиваване тук му беше от полза. Той пристигна тъкмо узрял за това, да разбере
по-дълбоко Православието и той започва да го прави (стига да може да го въведе
в своя живот).
Изпълнени сме с надежди
за новата година, въпреки тъмните облаци навсякъде. Вероятно, това са
последните години, когато ще можем да разнасяме своето слово свободно.
22 януари/4 февруари, 1982 г.
Тук имахме много
плодотворни семинарски занятия, което всели в нас надеждата да ги разширим – но
не до официално ниво, това е задънена улица. R.
(семинарист – о. А. Йънг) се намира
на онова ниво, когато са му нужни значително повече „знания на сърцето“, отколкото
на „ума“. Той има много добро сърце и аз възлагам големи надежди на него, стига
той да може да реши своите сегашни проблеми (нещо като настройка за зрял,
съзнателен живот в Православието). Страшно трудно му е да чете сам и в края на
краищата се спряхме на варианта, че той ще чете на глас (за мене) „Престъпление
и наказание“, тази книга прави чудеса с него. (Той и G.
също си четат един на друг на глас). Въпросът за „пробуждането“ на Православието,
изглежда, се опрости до прости неща, подобни на гореописаните. Моли се за него
и за всички нас. G. в някои отношения добре пораства, но неговият
инат ще му докара неприятности в бъдеще.
Аз най-накрая си
проправих път през снега, за да направя моето посещение за Богоявление в Рединг,
и заварих моето словесно стадо в не чак толкова лошо състояние.
Четвъртък на втората седмица на Великия пост, 1982
г.
Отец Герман ми разказа за
твоите нови изпитания в енорията в Медфорд. Позволи ми да добавя нещо към казаното
от него: дръж цялата тази низша, земна
страна на пастирския живот в перспектива и не изразходвай прекалено много
енергия за нея. Онези, които не желаят ревностен православен живот, ще се
отсеят по пътя и понякога ти просто трябва да им дадеш да направят това.
Концентрирай своето внимание и енергия върху помощта и подкрепата за онези,
които могат „да се запалят от искрата“ и да се превърнат в горящи. Целият твой
опит в Медфорд е добър пример за тези два типа православни християни в наше
време. Не бъди малодушен. За нас самите сега е много тежко време, но
изключително и единствено поради това, че се опитваме да правим повече,
отколкото обикновено. С всяко изпитание Господ ни изпраща допълнителна помощ и
макар сега да не виждаме начин да се разплатим с дълговете, ние сме уверени, че
изходът е близко.
Ще имаш ли време да
напишеш за еволюцията? Времето за това сега е
повече от подходящо.
Да ти изпрати Господ
добър завършек на поста. Моли се за всички нас.
Послесловие към писмото
Предходното писмо много
добре резюмира идеите на отец Серафим за пастирската работа в енорията. Той
усещаше, че идеализмът и ентусиазмът на мнозина от младите свещеници угасва
заради „мирската страна“ на енорийския живот: събирането на пари, безкрайните
събрания, обществените мероприятия, организационните грижи, раздорите сред
енориашите и така нататък. Той смяташе, че свещениците, изпълнявайки „външните“
си задължения, трябва да концентрират енергията си върху онези малцина във
всяка енория, които действително искат нещо по-дълбоко.
Писмо без посочена дата,
Великият пост през 1982 г.
Твоят имен ден тази
година настъпи толкова бързо! Ще дойда, ако е Божията воля. Ние обаче имаме
проблеми с всички наши коли (както винаги), така че ще видим дали ще имам
възможност да стигна до вас!
Прилагам последната част
от нашата кореспонденция с Бостън – надявам се, че тя няма да те доведе до
униние. Уверен съм, че моят отговор е прекалено простичък за тях и ще бъде
отхвърлен, но мисля, че е необходимо да продължаваме да говорим подобни неща.
Предисловие към писмото
G., за когото се споменаваше в предишните писма,
беше пристигнал при отците преди около пет години, когато беше на 11 или 12
години и той, по същество, беше изоставен от майка си (той не познаваше баща
си). Отците го отгледаха и възпитаха, и отец Серафим, в частност, пое върху
себе си ролята на баща за момчето, и освен това даваше на момчето и образование
в домашни условия. Сега G. вече беше станал на около 17 години и се беше превърнал
в истинско наказание. В допълнение към обичайните проблеми на тийнейджърите у G. започнаха да се проявяват признаци на дълбоки душевни травми. През лятото
на 1981 година отец Серафим го изпрати при нас (G. и нашият
син Йоан бяха приблизително на една и съща възраст), за да може той да поживее
в обичайна семейна обстановка и в това, което отец Серафим наричаше „приемливо осветскостяване“.
Възнесение през 1982 година
Позволи ми да прибавя и
моите поздравления по случай раждането на още една дъщеря (Вера-Елисавета). Да ѝ
даде Господ многая лета!
Ние имахме един много
добър Пасхален период, макар че по отношение на печатането все още нямаме какво
да покажем. И сред нашето монашеско братство, и у някои от нашите поклонници
забелязахме „болести на растежа“ – тежки проблеми, които се случват заради
това, че хората се опитват по-дълбоко от обикновеното да проникнат в духовния
живот.
В частност, проведох
поредица от разговори с G. за неговото бъдеще. Със свойствената му незрялост,
той изрази всичко това така: на него му е „скучно“ с нас и най-добрият, според
него, начин да се подготви за бъдещото свещенство е да се премести в Сан
Франциско, да си намери работа, ежедневно да посещава богослуженията в Събора и
да чака да го ръкоположи епископът!
Абсурдността на неговия
„житейски план“ ми даде възможност да му покажа неговата незрялост и да вселя в
него малко страх. Казах му, че ако той иска да стане свещеник, трябва да постъпи в семинарията – ако не
при нас, тогава в Джорданвил. В края на краищата той се предаде и даде обещание
да учи при нас в семинарията три години преди „да започне самостоятелен живот“.
Надявам се, че през това време ще можем да го убедим да осъзнае някои свои
сериозни проблеми – в частност, стремежа да избягва нормалните емоции, като се
крие в своя вътрешен свят. (Той смята, че при нас има прекалено много хора –
цели осем души! – и че в света ще му бъде по-лесно да избягва външните
дразнители, като се затваря в стаята си! Той не вижда, че бъдещият пастир тъкмо
си търси дразнители и безпокойство).
Разбира се, той има
огромен прогрес откакто дойде за пръв път при нас, но до хубавото е още много
далече. Понякога аз все пак си задавам въпроса (макар и по-рядко, отколкото
преди година или две), дали той няма да зареже изобщо Църквата и да потъне в
света, ако сега се озове сред светските съблазни. Но в действителност неговият
интерес към Църквата се стабилизира и задълбочи и, вероятно, по-голямата
опасност сега е, че може да последва един от лошите примери вътре в Църквата
(изключени семинаристи, скитащи безделници, църковни хрантутници) и да изгуби
заложения в него потенциал за истинско служение на Църквата. Успях да докосна
съзнанието му дотолкова, че да му опиша сегашното му състояние, и ако той
сериозно учи при нас три години, има надежда.
Това поставя пред нас
въпроса: „А какво да правим с него през лятото?“ Какви варианти има? Етна би
била идеалното място за него за още едно лято и най-вече заради това, че ще му
даде възможност да се потопи в енорийския живот и в същото време той ще бъде
под твоя опека. Можем ли да го пратим при тебе след 2 юли, когато ще честваме
паметта на светител Йоан?
Моли се също и за нашия R. През последните няколко месеца той щателно изучаваше себе си, но все още
се намира в недоумение относно своето бъдеще и за това, как сериозно да промени
психологията си на разглезено дете.
Лятото, изглежда, вече
дойде, макар че днес е по-студено, отколкото преди. Нашите пауни мътят три яйца
в нашата гора, а преди два дни при нас в трапезната се намъкна една мечка – и
като тръгна да бяга, изби прозореца!
Разговаря ли с тебе отец
Герман след срещата си с отец Пантелеймон в Сиатъл? Ако не е, ето какви са
всъщност на нещата: той така се е концентрирал върху себе си, повтаря все същото,
което говореше и преди десет години, че е очевидно, че бъдещето не е с него. Ние
трябва да се придържаме към нашето мисионерско направление и в никакъв случай
да не им обръщаме внимание. Може би, те просто ще се уморят постоянно да
протестират срещу нас.
4/17 юни, 1982 г.
Надявам се, че това лято
ще проведеш с G. няколко сериозни разговора за неговото бъдеще.
От мене и от отец Герман той, разбира се, взема всичко с щипка сол, тъй като
ние сме много близки с него, а той преживява стадия на бунтарството (лек, но
все пак явен).
Само преди няколко дни
той реши, че тази есен ще замине за Джорданвил. Веднага разбрах, че това не е
сериозно обмислено решение, а просто начин да си тръгне от нас, където му е
„скучно“, и това решение е предизвикано не от желанието да получи някаква полза
от пребиваването в Джорданвил, а просто да погледа какво се случва там.
Разбира се, аз се радвам,
че той сериозно се отнесе към моето предупреждение, че ако иска да стане
свещеник, трябва да получи семинарско образование; но виждайки неговото лекомислено
отношение към нещата като цяло, отново сериозно му повторих всичко и казах,
никога няма да мога да го благословя, такъв лекомислен и незрял, да замине за
Джорданвил (всички американски юноши, които изпращахме там през последните
години, още през първата година на обучението изпадаха в беда, макар че те бяха
по-зрели, отколкото G.). Той отговори на моята реч с упоритото възражение,
че той ще замине за там дори и без нашето благословение, дори заради това да не
го приемат в семинарията и да му се наложи да бъде там свободен слушател или
просто да живее близо до манастира.
В известен смисъл се
радвам, че той изговори всичко това, защото обикновено крие дълбоките си
чувства и бях дори доволен, виждайки го как става „мъж“ и защищава своята
гледна точка, вместо да се съгласява смирено с всичко.
На следващия ден (след
една безсънна за мене нощ) ние се помирихме: казах му, че уважавам неговата
свобода и каквото и да се случи (дори да стане дивак или ексцентрик, а това,
както му казах, са двете алтернативи на неговото бъдеще), той винаги ще може да
смята това място за свой дом, след което той заплака (което с него се случва
много рядко). Но аз го помолих, независимо как ще постъпи, нека това има
смисъл, нека това бъде част от плана за цялото му бъдеще, а не моментен каприз,
каквото в момента е неговото желание да отиде в Джорданвил.
Сега моите основни усилия
са насочени към това, да му покажа някои неща такива, каквито са те в
действителност, а не както ги оцветяват неговите емоции. Ето пример: миналата
седмица той красноречиво описваше на някои от нас колко е лесно да си
православен християнин днес, независимо от всичките съвременни изкушения: за
тази цел трябва да имате силна воля, за да приемете „дозата“ смирение от отец
Герман, да се доверите на своя духовен отец и да стоите близо до него, тогава
ще оцелеете. Напомних му, че когато му забраних да пътува да Джорданвил толкова
млад, той се разбунтува и отказа да ме слуша. Дори не му дойде на ум, че с това
явно показа недоверието си към мене и по този начин зачеркна себе си от списъка
на онези, които ще се спасят, ако се доверяват на своя духовник. Той се усмихна
в знак на признание, но смисълът на казаното и досега не е стигнал напълно до
него. Подобно на това, той знае, че неговите причини за заминаването за
Джорданвил са светски и че всъщност съществува опасност той да изгуби своето
юношеско влечение към църковността и да стане светски човек; но той вижда
всичко това през филтъра на своите юношески страсти.
В края на краищата, аз
гледам на всичко, което става, като на необходим елемент от неговото израстване
и като на неизбежно изкушение. Надявам се, че постъпките му ще придобият
някакъв смисъл и той няма да започне да действа единствено според своите
страсти. Всяко едно внушение, което можеш да му отправиш в този смисъл, ще бъде
добро и, вероятно, ще има за него сега по-голяма тежест, от онова, което ние му
говорим.
Да запази Господ това
вярващо момче от изкушенията на нашето време! Понякога почти губя надежда, че
някой може да се спаси от ноктите на нашето свободно и лековато време.
10/23 юни, 1982 година
G. започна в последно време да се замисля повечко
за бъдещето си. По същество, цялата тази криза за него беше полезна, независимо
от това, дали той ще остане тук или не. Той, както и преди, смята, че трябва да
научи още съвсем малко неща; той страда от болестта да мисли, че нещо знае,
докато в действителност не знае – да хване нещо блестящо и повърхностно и да си
мисли, че в това е цялата същност на нещата. Той вече не се кани да заминава за
Джорданвил (което показва колко сериозна е била цялата тази идея), но все още
не е сигурен, че ще остане при нас. За него сега очевидното изкушение ще е да
„скитосва“.
N. M. беше тук. Изглежда, че той е оцелял след една
година, прекарана в Джорданвил, но картината, която обрисува за тамошната
ситуация, не е добра. По думите му, на семинаристите съзнателно им се внушава
идеята за „светския свещеник“, който се чувства като у дома си сред своето
светско паство; идеите за духовното свещенство и мисионерската дейност са им
чужди. N. M., очевидно, също ще се зарази с този дух, ако
продължи обучението си в семинарията, но не съм сигурен, че ние можем да
повлияем на това по някакъв начин. Той не знае дали ще се върне в Джорданвил.
Мисля, че повече няма да съветваме когото и да било да ходи там да учи освен,
може би, зрелите руски юноши.
Предисловие към писмото
Семинарското образование,
което отец Серафим даваше на младежите при него в пустинята, включваше не само
запознаване с шедьоврите на световната литература в книги, но и също гледане на
пиесите на Шекспир. Тъй като в Ашланд, щат Орегон (край Медфорд), се провеждаше
Шекспиров фестивал, отец Серафим понякога закарваше там „момчетата“, както той
ги наричаше, да гледат някой спектакъл. Всички те предварително четяха и
изучаваха пиесата с отец Серафим, а след гледането на пиесата се организираше
дискусия за нея.
Отец Серафим помоли да
взема със себе си G. на постановката на пиесата „Доктор Фаустус“ през
онова лято и аз така и направих, като взех дори и моя син, и още един
тийнейджър. Постановката беше чудесна и ни даде няколко сериозни, да не кажа
дори сурови духовни уроци, които не минаха напразно за момчетата.
22 юни/5 юли 1982 година
Позвъних в касата на
шекспировския фестивал и запазих билети. Каня се да взема момчетата на малка
екскурзия, да дойдем в Етна в четвъртък вечерта и да заминем за Ашланд рано
сутринта в петък. Ще отслужим света Литургия на светите Царски мъченици в
събота сутринта1 и ще пристигнем в Рединг навреме, за да успеем за
всенощното бдение в събота и за литургията в неделя. Ще вземем със себе си
спални чували.
Имахме много успешно
пътуване до Сан Франциско в деня, когато се чества паметта на светител Йоан
(отново изнесох проповед на английски и нямаше оплаквания от никого!), а след
това навестихме отец Спиридон в Пало-Алто. В своята напреднала възраст той е
станал почти прозорлив: благослови ни, като каза на всеки по няколко думи, в
които съвсем точно разкри нашите проблеми и ни посочи пътищата за тяхното
решаване!
Бележки:
- За тази цел те направиха бивак на една полянка в
планината по пътя за вкъщи.
Предисловие към писмото
По-късно през юли двете
ми сестри, Юстина и Анна (и двете приели Православие), дойдоха от Аризона да ни
навестят. Те никога не бяха ходили в скита и ние решихме да ги закараме там.
Отец Герман беше заминал някъде на мисионерско пътуване, а отец Серафим беше в
килията си и излезе, за да ни посрещне. Седнахме на един малък разчистен
участък от гората, който при добро време често служеше за лекционна аудитория,
и пихме чай. Никога не бях виждал отец Серафим по-умиротворен и безметежен.
Всичко, което той каза на сестрите ми в отговор на техните духовни въпроси,
беше просто, действено и полезно; но което беше по-важно, те „се заразиха“ с
неговото спокойствие, което не ги напускаше още много дни. Въпреки че ми
предстоеше да видя отец Серафим отново по време на ежегодното лятно
поклонничество през август и също така в болницата преди смъртта му, това беше
последният път, когато имах възможността сериозно да си пообщувам с него.
11/24 юни 1982 година
Зарадвах се да получа от G. писмо, доста по-зряло, отколкото преди година. Дай, Боже, това лято да
бъде за него плодотворно! Наблюдавайки тук Q. R. и S. T. известно време (и двамата са на 18 години), се
изумявам от незрялостта на нашата младеж и се учудвам най-вече на това, как
изобщо е възможно някой в наши дни все още да остава православен християнин. Но
с нас е Бог!
През последната една или
две седмици имахме много гости и изглежда, че за нас започна напрегнато лято. От
вчера имаме при нас нов оглашен от Санта Круз.
22юли/4 август 1982 година
Зарадвах се да чуя, за
успешните кръщавки (в мисията в Етна). Да даде Господ много години плодотворен
подвиг на новопокръстените, а на нас – сили да продължаваме окормлението на
нашето малко стадо.
Бях много трогнат да
получа от G. подарък за имения ми ден – сладолед за всички –
подаръкът закъсня за неделя, но ние му се насладихме вчера.
Моли се за нас и за
предстоящото поклонничество. Не си представям какво ще излезе от това. Речта ми
е доста апокалиптична, а аз не знам доколко хората са готови за това.
4/17 август 1982 година
Сега настана затишие след
поклонничеството и аз имам време да напиша едно-две писма. Цялото
поклонничество премина много добре. Нямаше толкова много хора, както миналата
година (около 50 души останаха до вторник, а 30 до края на седмицата), но те
бяха по-еднородни и възприемчиви към беседите. Много говорихме за „възпитанието
на душата“ с помощта на литературата и т. н., и почти всички се отнесоха добре
към казаното. Православният мироглед, който проповядваме, малко по малко
започва да се усвоява.
Курско-Коренната икона на
Божията Майка (която присъстваше по време на първата половина от
поклонничеството) предизвика неизгладимо впечатление у поклонниците,
включително у сирийците и гърците, които не са свикнали с този вид благочестие.
В. А. (новообърнат от
източното крайбрежие) още е тук, но ние с нищо не можем да му помогнем. Той не
може да спре да критикува, да осъжда и „да знае най-добре от всички“. Попитах
го дали е получил полза от поклонничеството и той, като се позабави с отговора,
каза: „Малко“. Но на един от нашите братя е признал, че са го възмутили нашите
беседи за музиката, литературата и т. п., които той смята за „бесовски“. С
други думи, той изобщо не ни разбира. Заявява, че иска да му кажа какво да
прави, но очевидно му липсва доверие, за да приеме каквото и да било от това,
което бих могъл да му кажа, освен някои външни форми. Той се кани да реши
проблема с трудоустройството си, като се запише във Военно-въздушния флот, в
запаса. Междувременно аз му предложих да прочете „ГУЛАГ“ на Солженицин и след
това му поръчах да прочете също така „Оливър Туист“ и „Престъпление и
наказание“ (последното произведение той наскоро започнал да чете, но не
издържал дълго – прекалено „скучно“ му било). Той би искал да му дадем ускорен
богословски курс, но аз му казах, че той ще бъде готов за това, едва когато се
смекчи сърцето му, за което, може би, ще помогнат „ГУЛАГ“ и Дикенс (но аз силно
се съмнявам в това). В очите му виждам страх и неувереност и ми е жал за него,
но той е почти безнадежден, и първата ми мисъл е как да защитя от него нашето
братство. Без съмнение, той ще си замине оттук и ще започне да разказва
всевъзможни скандални истории за това, което става в скита, уви! Той ме попита
какво мисля по въпроса, дали той може да стане свещеник, на което аз отговорих,
че това зависи само от него – ако той не може да живее в съгласие с хората около
себе си, очевидно няма да може да се посвети на служението на Църквата.
Изглежда, той притежава бостънска менталност – хладна, „правилна“, а на
практика няма шансове да се избави от всичко това.
Надявам се, че G. получава максималната възможна полза от пребиваването си при тебе. Много
се безпокоя за него и за неговото бъдеще – не толкова за конкретните му
планове, колкото заради това, че в сърцето му, както и преди, има нещо, което
още не е пречупено, и той все така се уповава на собствените си сили и е
затворен по отношение на околните. Това е същото, което се случи с В. А., и ще
бъде истинска трагедия, ако и с G. се случи нещо подобно.
Наистина, през последните една-две години той много се промени, а през
последната година той дори няколко пъти плака (около две сълзички всеки път)
над нещо различно от неговото оскърбено самолюбие – но му е нужно да премине през
още много неща. Би ми било много интересно да узная твоите наблюдения върху
него.
Изглежда, сякаш вече е
настъпила ранната есен.
Писмо без посочена дата, написано един или два дни
след предишното
Христос е посред нас! Само
няколко реда: наскоро прочетох за дебатите по повод „убийството от жалост“ на
бебета с физически недъзи – тази тема може да бъде засегната в „Orthodox America“.
Моли се за нас. Понякога нашите фокусирани върху себе си момчета ме
докарват до отчаяние. Има ли поне някаква надежда за бъдещето?
