1972 година
2/15 януари 1972
Поздравявам те с доброто
начало! Не се тревожи заради дребните детайли – общото впечатление е добро. Ще
ти напиша своите забележки утре. Сега завършваме календара (1) – вече
закъсняваме с един ден. Прилагам останалата част от първата половина на списъка
с нашите абонати. Можеш ли да ми оставиш десет или двадесет копия? Моли се за
нас!
Бележки
1. Отците първи в Руската Задгранична Църква
започнаха всяка година да издават Православен Църковен Календар на английски.
По-голямата част от работата по календара пое отец Лаврентий Кембъл, който беше
близък с отците и живееше с тях в пустинята до момента, когато постъпи в
Св.-Троицкия манастир в Джорданвил.
11/24
януари 1972
Приветствам те в Господа.
Изпращам ти последната половина на списъка с абонатите. Извинявай за
забавянето, цяла седмица ни залива дъжд; днес е първият ден след леко
застудяване и падна малко сняг, и ще рискуваме да тръгнем с нашего камионче по
пътя.
Ти постави добро начало с
„Никодимос”. Първата статия предава доста добре всичко, което искаше да кажеш,
и „лицето” на списанието, може да се каже, вече е утвърдено. Но сега, щом вече
си започнал, ще се очаква много от тебе! Да ти помага и да те вдъхнови Господ!
Наскоро ни гостува един новообърнат
младеж от Лос-Анджелис и му дадохме да прочете „Никодимос”, и го попитахме за
неговото мненние. Първо, казва той, приятно е, че някой не просто говори, но и
прави нещо. Той се надява в бъдеще да намери в твоя вестник повече съвременни
въпроси, кореспонденция и проч.
Относно Гластонбери,
нямаме някакви спациални забележки, но като се говори за Запада преди разкола,
би било по-разумно да се захванеш с тези неща, които имат връзка с твърдото,
безспорно писание на православните автори. Археологическите и подобни на тях
доказателства трябва да послужат като второстепенна подкрепа, а не да играят
главната роля. След като прочетохме краткия разказ в Католическата енциклопедия
за Гластонбери, не знаем, какво да те посъветваме. В статията се упоменава св.
Йосиф Ариматейски, но в нашите руски извори не можахме да намерим нищо за него,
освен упоменаването на датата на честването на неговата памет (31 юни) и „почина
в мир”. Напълно възможно е, той да е тръгнал за Британия, но е нужно да се
намери някакво съществено доказателство за това, някакъв исторически документ,
потвърждаващ тази теория. Ти какво намери?
Моля те, извини ме за бързането ми, току-що завършихме календара и сме в
доста изтощено състояние.
Предисловие към писмото
След като излезе първият
брой на „Никодимос“ и започнахме да получаваме отзиви за него, у нас възникнаха
нови въпроси. Трябва ли да печатаме статии, написани от представители на
другите православни юрисдикции, и ако да, при какви условия? И как на практика
трябва да се отнасяме към другите юрисдикции? Публикуваният по-долу отговор на
отец Серафим показва, че той вече сериозно беше осмислил тези въпроси. Той също
така беше започнал сериозно да се замисля какъв трябва да бъде характерът на
православната мисия в Америка. И беше стигнал до заключението, че той трябва да
се формира от съвместните хармонични усилия на духовенството и епископата, а не
като нещо, натрапвано от него и отец Герман на всички останали. Той никога не
беше смятал, че по-добре от другите знае какъв трябва да бъде характерът на
тази мисия, макар че имаше свои собствени идеи по този въпрос.
24 януари/6 февруари 1972 г.
Радваме се да чуем за
първите отзиви за „Никодимос“. Относно не-синодалните статии, като цяло трябва
да кажем, че освен съдържанието на самите статии трябва да се има предвид
възможността от възникване на неразбиране или дори в известна степен скандал (в
зависимост от това, кой ще участва във всичко това). Ние, както и преди, вярваме
в православността на основните юрисдикции в Америка, но ги разглеждаме като
намиращи се в различна степен на отпадане от Православието; различните
свещеници и миряни във всяка юрисдикция се стремят в по-голяма или по-малка
степен (или изобщо не се стараят) да остават православни. Ние се стараем да не
афишираме прекалено много Синода (РПЦЗ – бел. ред.), заради опасението да не
превърнем нашата позиция в „партийна линия“, а също за да продължим да
поддържаме контакти с онези хора извън нашата Църква, които се опитват да
съхранят същия този дух. Всеки отделен случай трябва да се разглежда отделно
(1).
Книгата „Оптина пустин“
излиза на руски и ние побързахме да обещаем, че ще започнем да публикуваме
голяма част от нея в „The Orthodox Word” , започвайки от тази година. Това е
много важна и голяма тема, с която дълго време не се решавахме да се заемем, и
тя трябва да бъде поднесена много внимателно и сериозно, за да бъдат избегнати
определени духовни капани. Друга книга ще излезе след един-два месеца за най-известния
старец – Амвросий – написана от Йоан Дънлоп, от нашата Църква; за съжаление, тя
не е без недостатъци, един от които е опитът да бъде включен в общата картина фиктивният
старец Зосима, от „Братя Карамазови“ на Достоевски, макар че той е лъже-старец и
само ще вкарва хората в заблуждение.
Виждаш ли колко сложно може да бъде всичко? Имахме щастието да получим
духовното наследство на автора (2) на „Оптина пустин“, всички онези редки
материали, които той е ползвал при написването на книгата си, неговото благословение
да продължим започнатата от него работа, а също така постоянно използвахме съветите
на неговата вдовица (3), която написа почти половината от тази книга. И въпреки
всичко страхуваме се да започнем този труд, който, както ние смятаме, има невероятно
важно значение за Американското Православие. Моли се за нас Господ да просвети
и насочи нашите немощни сърца и умове да изпълним това дело.
С нетърпение очакваме
следващия брой на „Никодимос“. Предай нашите поздрави на Сусана и Иван.
Бележки:
1. В частен разговор те
по-късно ми казаха, че такъв е бил възгледът относно другите юрисдикции на
свет. Иоан (Максимович).
2. Професор Иван М.
Концевич. Отците много добре го познаваха, почитаха го и го уважаваха.
3. Елена Концевич, забележителна
православна писателка. Тя написа няколко статии за „The Orthodox Word” и за
други православни издания.
Предисловие към писмото
Духовните капани, за
които отец Серафим споменава в предишното писмо, се отнасят за изкушенията, на
които биват подлагани всички новообърнати: рязко да се преминава от
православната духовна азбука, която може да се намери в такива класически
произведения като „Невидимата бран“ и „Откровените разкази на странника“, към
онова, което той наричаше „абсолвентско ниво“ – „Добротолюбието“ и другите
високодуховни творения. Новоначалните, според мнението на отец Серафим, лесно
изпадат в гордост и прелест. Православието не е упражнение за интелекта. Той
смяташе, че новообърнатите във вярата трябва да започват с онова, което той
наричаше „бебешко мляко“, преди да се пристъпи към „силното вино“.
Отец Серафим се
безпокоеше от това, че много от творенията на светите отци за висшите тайни на
духовния живот, вече преведени на английски език, се четат от хора, намиращи се
извън Църквата. Той казваше, че е много опасно да се чете подобна литература,
без да си просветен от благодатта. Дори най-обикновените книги като
„Откровените разкази на странника“, смяташе той, могат да се четат само от
православни християни под ръководството на техните духовници, за да избегнат
изкушенията и да не се размечтаят, че и те могат да достигнат същото, което и
странникът е постигнал с помощта на Иисусовата молитва.
По същото време
изпратихме на отец Серафим статията на съпругата ми за руския юродив за Христа
Теофил за втория брой на „Никодимос“. От отговора му се вижда, че още не бяхме
„усвоили същината на въпроса“, както той обичаше да казва.
10/23 февруари, 1972
Прощавай, моля те, че с
такова закъснение ти изпратихме нашите бележки към втория брой на „Никодимос“,
но се надявам, че ще разбереш! Отец Герман настоя първо да прочета житието на
блажения Теофил, което преди не бях прочел изцяло.
Прочетохме всички статии
много внимателно и двамата стигнахме до едно и също заключение: първата статия
е добра, писмата към редактора са живи и интересни, другите статии са слаби.
Тяхната „слабост“ основно се крие в следното: недостиг на конкретни образи или
примери, способни да завладеят вниманието на читателя или да му предадат
същността на въпроса, което всъщност може да доведе до сериозни последствия –
да остави статията абстрактна, а читателя – в неизвестност, без определена
гледна точка, която би могла да се запечата в паметта му.
Твоята статия „Светостта
на свет. Нектарий“ е доста добра; в нея всичко е изложено доста „конкретно“,
благодарение на това, че си прочел самото житие на светителя. Въпреки това
няколко примера биха могли да подкрепят това. Например, накрая ти казваш, че
светлината на „светителя продължава да просвещава православните християни от ХХ
век“. Но можеш ли да потвърдиш това с нещо? Ами, с множеството чудеса (той е
гръцкият Иоан Кронщадский) и с факта, че толкова много активни духовни мисии го
смятат за свой покровител: о. Никита в Сиатъл; Швейцарската Православна мисия в
Женева (о. Василий Сакос); гръцката енория в Торонто, основана от един млад
свещеник (о. Петър Карас), който напусна Гръцката Архиепископия преди две
години – тази енория невероятно се разрасна, там има сега около хиляда
семейства; Френската Православна мисия в Париж; Гръцката старостилна енория в
Монреал.
Писмата до редактора, разбира се, ще бъдат една от
най-интересните части на „Никодимос“, особено когато те започнат да засягат
най-насъщните въпроси, които вълнуват нашите новообърнати.
Сусана, това, което си
написала в рецензията си за книгата за блажения Теофил, несъмнено ще предизвика
и у читателите същите чувства, които си изпитала и ти след прочитането й, но ти
трябва да излезеш извън рамките на американския мироглед и да доведеш читателите
до вселенския, православния мироглед. Цитатът, с който започваш, е
забележителен, но трябва да го следваш до края. Блаженият Теофил не е бил
просто някакъв човек със странно поведение или представител на чужда култура;
негова отличителна черта е не това, че той изпъква на фона на тълпата или
привлича към себе си вниманието на хората, или е човек с ненормален „стил на
живот“ (нима тази фраза „стил на живот“ е толкова необходима? Сега тя е станала
много модерна в академичните кръгове!), а всичко това е било резултат от това, че
той е направил наистина „Бог свой отец“ и е пребивавал в благодатен живот,
изпълнен със Светия Дух, затова за човешката логика неговият живот е непонятен.
В отношенията си с хората той не е обръщал внимание на обикновените правила на поведение
в обществото, защото той е постъпвал така, както Бог му е повелявал за ползата
и спасението на хората. В болшинството случаи ползата, получена от хората в
резултат на неговите странни постъпки, е ясна и понятна. И това е вселенско
Православие, не местно, характерно само за определена култура. Причината за
това, че не наблюдаваме все още такъв пример в Америка, е, че Америка, която
току-що се е запознала с Православието, в която монашеството все още се намира
в младенческа възраст и по-голямата част от православната литература още не е
преведена, засега не е съзряла за това. Наистина, нашият владика Иоан
(Максимович – бел. ред.) притежаваше някои от тези качества, така че Америка не
е била напълно лишена от „святото юродство“. (Някой път ще ти разкажа за някои
„странности“, на които съм бил свидетел и които изкарваха свещениците от кожата
им. Но въпреки че не разбирах тяхното значение, виждах в тях нещо дълбоко и те
ме научиха да не се задоволявам само с външната страна на богослужението и т.
н.). Всъщност, за да бъде разбран Теофил, той трябва да бъде сравняван с пророк
Моисей, който е бил „юродив“ в своя външен облик (той дори не е можел да говори
разбираемо) и целият му живот е основан върху това, че той е бил Боговидец и
Бог и беседвал с него, и противно на човешката логика той е повел израилтяните
в странстване, което според човешките понятия е било безумно начинание, но
което и било съпроводено с многобройни чудеса. И в двата случая по-силна се е
оказвала Божествената „логика“.
Затова пък ти прокарваш
една интересна мисъл: днес, постейки, придържайки се към стария календар (1) и
проч., с други думи, оставайки православни християни в пълния смисъл на тази
дума, ние вече се явяваме в някакъв смисъл „юродиви“ в очите на света, защото
съвременният свят така „прогресира“ в своето мъдруване, че православните
християни не се вписват в рамките на неговия мироглед. Но „юродството“ на
блажения Теофил се намира в съвсем друго измерение в сравнение с нашето: ние
сме юродиви, защото се стараем да следваме Божиите закони, а той е бил юродив,
защото действително ги е следвал, и не само външно, но и вътрешно. Моли се на
блажения Теофил да те настави на истинния път.
По-добре е да спра, иначе
никога няма да завърша писмото.
Алексей, моля те, обърни
внимание на това, че отец Никита (в Сиатъл) „рекламира“ „Никодимос“ (в своето
енориашко издание) и мнозина вече се заинтересуваха от него. Така че вече върху
тебе лежи голяма отговорност, защото свидетелстваш за Православието и освен
това спомагаш да произрастат първите филизи на Американското Православие. Бог
да ти бъде твой постоянен Помощник. Той ни помага постоянно – три поклона! (2)
Моли се за нас. Пожелавам
ви да преминете попрището на Великия Пост с полза и достойно да посрещнете
светлото Христово Възкресение!
Бележки
1. Стария, или юлиански
календар, а не новия григориански календар.
2. Изразът „три поклона“
се отнася за благочестивия обичай, когато се обръщаме към светия или праведник
за помощ, да правим при това три поклона.
Послесловие към писмото
Ласкаво, но твърдо отец
Серафим ни насочи по друг път, за да можем ние не просто да виждаме нещата в
нова светлина, но и освен това наистина да видим новото. Това беше видно от
това, че той говореше за блажения Теофил и за юродството заради Христа като за нещо
напълно различно от онова, което ние, с нашето западно буржоазно възпитание, не
само бяхме срещали, но бихме могли да разберем без затруднения. Сега, като си
спомням онези години, разбирам, че някои от забележките на отец Серафим относно
блажения Теофил всъщност са приложими и към самия него. Той в никакъв случай не
беше юродив заради Христа в пълния смисъл на тази дума, обаче имаше и такива
измежду по-изкушените и по-светскити православни християни, които се надсмиваха
над него и му се подиграваха зад гърба му. И наистина, и на него, както и на
блажения Теофил, „Бог му беше баща“ и той живееше според своите възможности „благодатен
живот в Светия Дух“. Това ставаше все по-забележимо с течение на времето.
Обаче, винаги оставаше у
него и отец Серафим-практикът, който до такава степен „беше здраво стъпил на
земята“, че се грижеше дори за нашите пощенски разходи, тъй като ние сами
плащахме всички разходи по издаването на „Никодимос“.
3/16 март 1972 г.
Да не забравя – започва
да ни вълнува въпросът за вашите пощенски разходи, защото това може да се
превърне за вас в истинско бреме, особено в случай, че започнете да добавяте
още имена в списъка. Получаването на разрешение за разпращане на писма с поща
трета класа в действителност няма да помогне, тъй като за това се налага да се
плащат големи годишни вноски. Струва ни се обаче, че има и други разценки за
поща втора класа освен онази, която имаме, и които могат да бъдат приложими.
С нетърпение очакваме
следващия брой (на „Никодимос“). Между другото, ако следващият брой излезе
около 15-то число, ще станеш продължител на една добра традиция: Владика Йоан,
бидейки редактор на Сан-Франциския епархиален информационен бюлетин, винаги
настояваше той да излиза на 1-ви по стария стил, т. е. на 14-то число. Всичките
материали трябваше да бъдат предадени на 1-ви по нов стил.
Надяваме се скоро да
дойдете при нас. Снегът тук отдавна се стопи, пътят е сух, макар че на места е
разнебитен, и дойде топлата пролет. Възможно е дори да имаме литургия на
Връбница, но още не сме сигурни в това.
Надявам се след около
седмица да завърша печатането на списъка с измененията в адресите и новите
абонати (повече от 100 имена) и след проверка ще ти изпратя копие.
Моля те, прости ми за
тази написана набързо бележка и се моли за нас.
11/24 март 1972
Радвай се в нашия Господ
Иисус Христос! Бяхме радостни да получим новия брой на „Никодимос“ (№2) и
писмото ти. Новият брой е добър и по-съдържателен от първия – но се надяваме,
че разбираш, че вашите читатели очакват всеки следващ брой да бъде по-добър от
предишния! Само една негова част би могла да бъде още по-съдържателна, защото
съществува един материал за „Разказите на странника“, който никога не е издаван
на английски (бяхме поместили рецензия за книгата „Разкази на странника“ – о.
А. Я.) – например това, че първата част на книгата е била напечатана в Русия по
благословението на стареца Амвросий Оптински, а втората част (доколкото си
спомням) е била намерена в килията му след смъртта му. Поради това
светоотеческото одобрение на този труд е съвсем явно, защото Опитна се явява
светоотечески център на Светата Рус, продължавайки приемствената връзка от
стареца Паисий (Величковский); между другото, основните трудове на отците-аскети
през ХІХ век са били издадени от Оптинската пустин. Също така всички руски издания на „Разказите на
странника“ съдържат една важна част, която не е преведена: „Три ключа“ към
разбирането на светоотеческото учение за Иисусовата молитва; и цялата тази част
се състои от цитати на светите отци за
Иисусовата молитва, за да може читателят правилно в светоотечески дух да
разбере тази книга. Но, може би, това е тема за следващата статия!
Ще се радваме да те видим
на Връбница. Обикновено да последния момент не знаем дали ще дойде отец
Спиридон (1). Ще видим, времето ще покаже.
Ако няма да имаме
литургия, все пак ще отслужим утренята, и това е доста дълга служба. Днес вали
дъжд и ако той не продължи дълго, пътят ще е горе-долу добре. А ако времето
съвсем се развали, ще ти пратим известие все някак. Отец Спиридон не говори английски,
но за изповед можеш да използваш общата изповед на св. Димитрий Ростовски (2).
Ще прочетем молитвите преди Причастие на английски, по някое време между
богослуженията. Не, не сме противници на магнетофоните (3), стига да не решиш
да ни предаваш по някоя радиовълна! Ако искаш нещо да донесеш – донеси тогава един
самун от вашия хляб или риба за празничната трапеза!
Третата част от „Диалога
с нехристиянските религии“ (4) (в “The Orthodox Word” – о. А. Я.) скоро ще
излезе, макар че послесловието така се проточи, че ще се наложи да го
напечатаме в следващия брой. Това послесловие е дотолкова плашещо, че не знаем
дали читателите ни ще могат да го приемат. Но, от друга страна, време е някой
да каже ясно това.
Твоите изкушения с втория
брой на „Никодимос“ са нищо в сравнение с това, което те чака занапред! И
въпреки че, както ти смяташ, „Никодимос“ е доста незабележимо списание, ти си
поел по пътя на духовната бран и врагът няма да се забави да приеме твоето
предизвикателство. Той ще напада там, където най-малко го очакват. Скоро
сигурно ще започнете да получавате скандални писма – хората ще ви съобщават, че
сте 100% неправи в еди-кое си и еди-кое си, че отстъпвате от пътя на истинното
Православие и т. н. Но не бързай прекомерно да се превъзнасяш или да падаш
духом! Моли се и се опитвай трезво да си изясниш кое какво е. По молитвите на
владика Йоан ще излезеш победител от тази бран. И с Божията помощ ще изпълняваш
своята роля в устроението на истинното Американско Православие в духа на
традициите, които са ни предадени от владика Йоан и останалите.
Моли се за нас, и ние
очакваме да те видим на Връбница.
Бележки:
1. Архимандрит Спиридон
беше духовник на скитското братство до смъртта си, която последва през 1984 г.
Здравето му беше слабо, но той предприемаше това трудно пътешествие няколко
пъти в годината, за да отслужи Божествена Литургия. Той е бил много близък с
владика Йоан и притежаваше много добър и по-детски непринуден характер.
2. Изповедта на св.
Димитрий Ростовски, която представлява изброяване на общите грехове, е широко
разпространена сред руското духовенство. Ако новообърнатият използва тази
изповед със свещеник, който не говори английски, свещеникът ще има представа
какъв род грехове са му изповядани.
3. Попитах дали мога да
донеса със себе си магнетофон в скита. Понеже живеехме далеч от православните
храмове, за нас голяма духовна поддръжка беше възможността да слушаме
богослуженията на касети.
4. Тази статия беше
печатана като поредица брой след брой в “The Orthodox Word” и впоследствие беше
включена в неговата книга „Православието и религията на бъдещето“. „Време е
някой да каже това“ – беше обичайна негова фраза. Той с годините започна все
по-открито и по-открито да изказва своето мнение. В частност, той отбелязваше,
че болшинството църковни издания освещават „несъществени“ въпроси, например,
местните събития в енорията или исторически събития от носталгичен характер,
вместо да засягат въпроси и трудности, които вълнуват сърцата на мнозина.
Предисловие към писмото
Съветът на отец Серафим –
да не се превъзнасям и да не падам духом, беше мъдър духовен съвет, напълно в
съответствие с общата концепция за православния духовен труд. Това беше и част
от неговата борба, както се вижда от началото на следващото писмо.
По това време, след като
бях подготвил материалите за третия брой на „Никодимос“, у мен се появи
мисълта, дали не е време да разширим нашите рубрики и да не добавим в тях обзор
на книги и филми, със съдържание, достойно за вниманието на православния
читател. Отец Серафим изказа мнението си и по повод на тази идея.
18 април/1 май, 1972
Воистину воскресе! Моля
те, извини ме, че се забавих с връщането на ръкописа (на „Никодимос“ №3 – о. А.
Я.). Работата е там, че между първото и второто четене на ръкописа имахме
толкова приключения и изпитания, че просто нямаше време! Тези изпитания
понякога ни връхлитат тъкмо преди завършването на текущия брой и ние имаме
доста ясна представа откъде произлизат! (Това твърде осезаемо го почувствахме,
когато печатахме броя за календарния въпрос, а също броя, посветен на
канонизацията на преп. Герман Аляскински). Миналата седмица, след като се
запали нашия камион (!), бях готов да потъна в твърде мрачно състояние на духа;
но успяхме да изпратим броя: избутахме камиона на пътя и после на неутрална
предавка се спуснахме надолу по склона. Пощальонът не ни зададе никакви
въпроси, защото това не е за пръв път – да се появяваме в стила на главния
герой от филма „Самотният шериф“ и, май, камионът не е в чак толкова окаян вид.
По този начин Господ ни учи на търпение и да не се надяваме на себе си и
собствените си сили, които в крайна сметка са твърде немощни, а ни учи да се
надяваме само на Него!
Целият материал, който си
ни изпратил, изглежда много добре и имаме само две забележки.
В твоя отговор на писмото
на Н. (към редактора, за различните
пътища за проповядване на Православието – о. А. Я.) не сме уверени, че си
съумял ясно да предадеш мисълта си, че свидетелството за Православието не
произтича от желанието на човека да покаже на околните своята вяра, а произтича
непосредствено от самия наш живот, който сам по себе си явява нашата вяра. Може
би, си струва да преправиш изречението, за да направиш тази мисъл по-ясна, та
да не се създава впечатление, че православните, като протестантите, ходят
навсякъде и се хвалят с вярата си.
Между другото, миналата
седмица се натъкнахме на интересни редове в житието на светите Литовски
мъченици Антоний, Йоан и Евстатий (14 април): „Намирайки се на служба при литовския
княз Олгерд, Антоний и Йоан се опитвали да скрият от всички, че са християни,
но самото им поведение, значително различаващо се от поведението на езичниците,
издало тяхната вяра.“ Те били заловени и убити заради това, че не ядели през
поста месо.
Разбира се, ние даваме
благословението си C. D. да напише статия за филма „Николай и Александра“.
Страхувам се, че леко сме го опечалили с отсъствието на интерес от наша страна,
но ние сме монаси и не трябва да гледаме подобни спектакли, а вашите читатели
са миряни и това е част от техния ежедневен живот, и за тях е важно да
научават, когато в света се извършва изкривяване на нещо православно.
Владика Нектарий (1) ни
посети на път от Сиатъл – той беше с доста ослабени сили, но въпреки това успя
да предприеме такова уморително пътешествие. Той винаги е източник на вдъхновение
и утешение за нас. Надявам се, че моят закъснял отговор не е забавил излизането
от печат на поредния брой на „Никодимос“. Прости ни и се моли за нас. Поклон на
Сусана и Иван.
Бележки:
1. Епископ Нектарий
(Концевич) Сиатълски, брат на професор И. М. Концевич, беше близък приятел на
платинските отци и винаги им оказваше подкрепа. Последните 10 години от живота
си той страдаше от болест на сърцето. През по-голямата част от годината той
живееше в Сан-Франциско, но за празниците заминаваше за Сиатъл. По пътя в
едната и другата посока той винаги посещаваше пустинния скит и нас в Етна.
Владиката имаше внушителен външен вид – висок и едър, с дълги бели коси и
брада, имаше кротък и спокоен нрав. Той много слабо говореше английски и
шофьорът му му служеше за преводач. Владиката в беседите си често споменаваше
Оптинската пустин, където ходел като дете. Еп. Нектарий надживя о. Серафим едва
с няколко месеца.
5/18 юни 1972
Веднага ще започна със
забележките относно материала за 4-ия номер на „Никодимос“.
Заглавната статия (която
беше за Второто Пришествие на Христа – о. А. Я.): навярно вече сте получили
нашия „харизматичен“ брой, където в шестата част говорим за някои от признаците
на края на света, специално подчертавайки онези величайши лъжливи знамения,
които ще бъдат явени. От по-нататъшното четене на „пророчествата“ на
петдесетниците у мен се оформи мнението, че тези знамения ще бъдат по-лоши,
отколкото можем да си представим, и тези „чудеса“ ще накарат болшинството
„християни“ да повярват, че антихристът ще се яви на небето заедно със
знамението на Кръста – с други думи, неговата имитация на Христа ще бъде почти
„безупречна“. Затова по отношение на този въпрос трябва да бъдем особено
предпазливи.
Освен това, щом като вече
си засегнал темата за „бдителността“, следва да акцентираш върху едно нещо. В
средата на апокалиптичната глава в Евангелието на Матея (24:33), а също на Марк
(13:28), Спасителят в притчата за смоковницата казва: „тъй и вие, кога видите
всичко това, знайте, че е близо, при вратата.“ С други думи, трябва да следим
признаците на времето, за да не се прелъстим. Затова не е съвсем вярно това, че
„Царят на Славата може да дойде във всеки един момент“. Само онези, които не
съумеят да различат знаменията на времената, ще бъдат застигнати неочаквано; но
бдителните християни от това време ще знаят предварително, че „е близо, при
вратата“, те ще разпознаят признаците и, като не се поддават на прелъстяването
на антихриста, ще разбират, че до края са останали само няколко години –
крайната дата никой не може да я знае, докато тя не настъпи, но нейното
приближаване ще се чувства все по-силно и по-силно, както наблюдаваме разлистването
на смокиновото дърво.
Ролята на „Никодимос“
сега става доста ясна. Радваме се да виждаме как семето на истинното Православие
пуска корени и покълва, и открива нова област на православния живот, невиждана
до този момент в Америка: Православие на миряните, което не е „от света“, което
търси дълбоките корени и чувства, че то „не се вписва“ в този свят; което не
иска да бъде като всички, отличавайки се единствено със своята „православна
гледна точка“ за всичко; което се обръща към светите отци за отговори, и не с
въпроси от академичен и богословски характер, а с въпроси за това, как да се
живее. Тук прозира Православие, което не просто с извинения е „добавено“ към
американския начин на живот и е нагодено, за да стане лесноразбираемо за
инославните, с обяснения, че това е четвъртата по многочисленост на
последователите си религия в Америка – не, това тук е онова нещо, което променя
живота на човека, онова, което прави православните да изглеждат като безумни в
очите на този свят, – онова, което израства върху своите собствени принципи,
далеч отстоящи от обкръжаващия го свят, и в същото време това е явление здраво
и нормално само по себе си. Твоите статии и цитатите от светите отци се движат
именно в тази посока. Ако можеш да се задържиш на този път, твоето съществуване
е оправдано.
Още нищо не сме чули от
о. Никита за неговото предложение към тебе (1) и не знаем какво си е наумил.
Разбира се, случват се понякога особени обстоятелства, когато такива
сътрудничества се оказват плодотворни, но в дадения случай не виждаме
необходимост в това и ти ще постигнеш много повече, ако работиш независим от
никого. Ти си имаш свой особен подход и своя гледна точка, които е по-добре да
бъдат отглеждани „автономно“.
При нас лятото започна и
само преди два дни нашата кошута Дребосъчка се сдоби с две еленчета-близначета,
явно това се е случило точно пред храма! Те нямаха още и дванадесет часа,
откакто се бяха родили, когато ги
видяхме за пръв път, но те вече тичаха наоколо, спъвайки се със своите
дълги крака. За наше учудване, забелязахме, че Дребосъчка нямаше определено
леговище, а тя със своите еленчета се местеше от място на място, като им
позволяваше да спят направо там, където ги обореше сънят, докато тя самата
лягаше наблизо. Вече минава трети ден, а те още не са напуснали околностите на
обителта, така че, съдейки по всичко, те ни се доверяват. Веднъж видяхме едно
от еленчетата да спи под „дървото на преп. Герасим“ точно под иконата на
преподобния. Това беше умилителна гледка.
Моли се за нас, моля те.
Бележки:
1. О. Никита (Паласис) от
Сиатъл ни предложи да печата „Никодимос“ при него.
Предисловие към писмото
По това време аз вече
почти от две години бях духовно чедо на отците, особено на отец Серафим. Те
действаха дружно, допълвайки и уравновесявайки характерите си със своите
специфични черти. Отец Герман беше ентусиаст, той ни вдъхновяваше за действие;
отец Серафим търпеливо ни показваше стъпка по стъпка как да въплъщаваме в
живота идеите на отец Герман.
Благодарение на моите
чести посещения в скита и четенето и изучаването на духовна литература под
ръководството на отците у мене започна да се формира определен православен
поглед върху нещата, появи се идеал, който никак не мога да достигна, но
реализацията на който мога поне да отлича от имитацията. Водеха ме към богатия
извор на руската православна духовност и ме вдъхновяваха да пия от него. Пред
мен се откриваше светът на оптинските старци и светът на руското възраждане на
светоотеческото учение, което е започнало през 19 век. Обаче моите „дни на младенец“ във вярата вървяха към своя край и
идваше времето, когато трябваше да придобивам опитност, получавана единствено
чрез изпитанията, които, както предсказваше о. Серафим, неизбежно щяха да
дойдат.
Както беше казано в
предишното писмо, отец Никита (Паласис) ми предложи да печата и разпространява
„Никодимос“, в замяна на което аз трябваше да му дам пълното право да редактира
и да бъде цензор на нашето издание. Но тъй като скитските отци вече бяха мои
„цензори“, това ми се струваше излишно и ненужно. Когато обсъждах този въпрос с
приятелите ми в Сан-Франциско, научих за духовника на отец Никита, игумена на
Преображенския манастир в Бостън (понякога наричан „Бостънски манастир“),
архимандрит Пантелеймон, който се ползваше с голяма почит в много неофитски
кръгове. Отец Пантелеймон и неговият манастир бяха преминали в Руската
Задгранична Църква от Гръцката архиепископия заради ширещите се там модернизъм
и обновленчество. Но други слухове за него ме караха да бъда много предпазлив.
Най-вече ме безпокояха разговорите, че нашият Синод се кани да предаде всички
новообърнати под духовното ръководство на отец Пантелеймон и неговите
гръко-американски последователи. Ако това се окажеше истина, аз нямаше да искам
да имам нищо общо с тях, защото вече си имах духовни ръководители и аз изобщо
не се интересувах от така нареченото „гръцко“ разбиране на Православието,
натрапвано от отец Пантелеймон и неговите последователи. Тяхното направление
беше чуждо на руската традиция, с която се запознах и която обикнах. Също така
бях чул, че групата на отец Пантелеймон самоволно е прославила владика Йоан. По
време на едно мое посещение в скита споделих моите смущения с отците, а после
написах писмо на отец Серафим, на което получих следния отговор.
18/31 октомври, 1972
Вчера получихме писмото
ти и бързаме да ти отговорим. Миналата нощ, по време на всенощната за празника
на Апостол Лука, четохме паремията от
посланието на Апостол Иаков (1:1-12), където най-вероятно се намира отговорът
на твоя основен въпрос: „Смятайте го за голяма радост, братя мои, кога паднете
в разни изкушения, като знаете, че изпитанието на вашата вяра произвежда
търпение; търпението пък нека бъде съвършено нещо, за да бъдете съвършени и
цялостни, без никакъв недостатък. Ако ли някому от вас не достига мъдрост, нека
проси от Бога, Който дава на всички щедро и без укор, – и ще му се даде. Но да
проси с вяра и никак да не се съмнява; защото, който се съмнява, прилича на
морска вълна, издигана и размятана от вятъра.“
Съдейки по твоето писмо,
твоето сегашно смущение не е чак толкова лошо, то е по-скоро от областта на
„болестите на растежа“, за което ти от известно време беше готов. Добре е, че
изказа докрай своето „смущение“ – нещо в крайна сметка придоби: знаеш къде е
причината за твоето смущение (което само по себе си е голямо постижение!).
Ще се постараем да ти
отговорим на твоите въпроси поред. Сред тях има такива, които абсолютно
напразно те тревожат или за които си си съставил погрешна представа, други
попадат в графата частни мнения и на тях не е възможно да се даде отговор (те
ни карат да бъдем благоразумни, да избягваме осъждането, но в същото време да
се придържаме към здравия смисъл и разсъждението), и има такива, на които ние
не можем да отговорим по тази причина, че не знаем отговора. Затова ще преминем
към някои по-общи размишления, предизвикани от твоето писмо.
Ако някога сме казали, че
отец Пантелеймон е представител на групата „радикали“ в Задграничната Църква,
то изобщо не е това, което сме имали предвид. Доколкото си спомням, ти попита:
„Нима всички новообърнати са предадени на грижите на гърците?“ И аз се опитах
да отговоря: „Не, отец Пантелеймон и всички, които са свързани с него, изобщо
не представляват целия контингент на новообърнатите и не-рускоезичните в
Задграничната Църква, а само една негова част.“ Във всеки случай, за да бъде
човек в Църквата, съвсем не е нужно да бъде съгласен с всичко, на което учи
отец Пантелеймон. От друга страна, относно „влиянието“ на отец Пантелеймон в
Задграничната Църква не може да се отрича, че то е достатъчно голямо. При това
съществуват два аспекта на това „влияние“, от които ти споменаваш само за
единия, на това ще се върна по-късно.
Отец Пантелеймон е много
строг със своите монаси и всичко, което се пише от тях, определено има неговото
благословение. Но в същото време би било неправилно да се твърди, че всичко,
което излиза от манастира или от неговото обкръжение, непременно отразява
мнението на самия о. Пантелеймон. Знаем, че монахините (от Бостънския женски
манастир – ред.) не се намират под
неговия строг контрол, а също много от миряните. Отец Пантелеймон сега е „на
мода“ и затова той привлича не само искрените хора, но и съмнителни, случайни
елементи. Затова бъди предпазлив в изводите си и не вярвай на всичко, което
чуваш!
Не, „гърците“ (1) не са
„канонизирали“ Владика Йоан. Канонизацията може да бъде извършена само от
епископи, които единствени имат правото да разрешат местното църковно почитание
на светеца. Бостънският манастир просто е написал (или, възможно, е превел
текста на един гръцки старостилен манастир, който открито назовава Владика Йоан
светец) вечерня на Владика Йоан (имаме копие и доста добре е написана), което
всъщност е прието и сред руснаците, както например за свети Йоан Кронщадски и
за Блажената Ксения много преди прославлението бяха написани служби. Такива служби
се служат килийно (от отделни личности или манастир) дотогава, докато епископите
не дадат разрешение на цялата Църква да ги отслужва църковно. Молитвата към
всеки починал свят човек може да бъде възнасяна килийно, а понякога светостта
на някой светец е толкова явна, че на него му се възнасят почти обществени
молитви дълго преди да бъде канонизиран. В дадения случай с Владика Йоан
епископите, които отслужиха неговото опело, още тогава открито молеха за
неговото застъпничество и вмъкваха в службата на опелото и панихидата думите „и
по неговите свети молитви“. Ако отец Никита (в Сиатъл) действително има икона
на Владика Йоан, по-добре е да не го афишира, за да не съблазни някого, защото,
първо, така е прието, и, второ, враговете на Владика Йоан могат да предизвикат
разпри заради това. Въпреки това мнозина руснаци биха се радвали да й се
поклонят, не дръзвайки обаче да го правят публично. Един руски епископ, когото
познаваме, беше във възторг, когато научи, че съществува гръцка служба на
Владика Йоан, и веднага поиска тя да бъде преведена на славянски
(църковно-славянски – Бел. прев.). Изобщо не мисля, че „гърците“ изпреварват
руснаците в откритото почитане на непрославените светии; по-скоро сред гърците
и руснаците има зилоти, които го правят, и благодарение на тях епископите в
края на краищата обявяват канонизацията. По отношение на Владика Йоан (слава
Богу!) и руснаците, и гърците са „виновни“ за това и това е обичайно явление в
църковната история. (Една много сериозна руска монахиня ни молеше да напишем
служба на Владика Йоан веднага след смъртта му!). Въпреки това е ясно, че
такова почитание не трябва да се „насажда“, а трябва да се развива и да се
изразява естествено, докато то не съзрее за открито прославление. Ние не
чувстваме, че някой се опитва да „пробута“ почитанието на Владика Йоан. Ако
Владиката сега е просто „на мода“, това няма да продължи дълго и ние смятаме,
че онези, които наистина го почитат, трябва да бъдат готови да пострадат за
това в бъдеще.
Владика Йоан, доколкото
знаем, никога не е изразявал никакви съмнения относно „каноничното положение“
на Задграничната Църква. Той изразяваше единствено загриженост за това,
Църквата да продължава да съществува като неразделно цяло.
Сега да преминем към
общите наблюдения. В по-голямата си част твоето смущение е предизвикано,
откровено казано, от сплетни, слухове и клевети. Трябва да се срамуваш от това!
Това именно са същите онези корени, които са внесли смут в сърцето ти, но не им
позволявай да те оплетат. Това е все пара без всякаква същност. Ние също можем
да ти разкажем разни фантастични истории, които са ни били разказани абсолютна
истина. Ако и да ти се наложи за нещо да се тревожиш, нека това да бъде онова,
което ще чуеш от първоизточника и нека то да има пряко отношение към тебе.
Всичко останало отхвърли на деветдесет и девет процента или го забрави напълно,
иначе никога няма да имаш душевен мир. В писмото ти или, доколкото помня, в
нашия предишен разговор с тебе, бяха засегнати въпроси, които се намират
напълно извън сферата на нашето влияние, ние нищо не можем да променим в тях, с
други думи, това „не е наша работа“. Съгласен съм, че в някои въпроси, които не
ни засягат пряко, ние въпреки всичко трябва да бъдем посветени, за да не могат
те да ни парализират със своята скандалност, ако някой (явно преувеличавайки и
използвайки полуистината) се опита да ни въведе в заблуждение. Но това знание
трябва да ни направи само по-трезви и благоразумни, а не да служи за повод за
разпространението на слухове, писане на жалби до епископите (2) или нещо от
този род. Ако се държим така, справедливо ще трябва да се наречем дребнави интриганти.
Ако си мислиш, че ние
просто оправдаваме всичко, което отец Пантелеймон или „гърците“ правят,
уверявам те, че това далеч не е така. Ние (милостиво) не искаме да знаем всички
циркулиращи слухове, но в същото време не гледаме на всичко през розови очила.
Отец Пантелеймон сега е „влиятелен“ човек. Това означава, че, първо, той сега е
„на мода“ и около него винаги ще има лакеи, слухове, фанатични последователи,
врагове и проч. Всичко, което той би направил, ще бъде посрещано или с
възторжено одобрение, или сляпо отхвърляне, или просто ще бъде преувеличавано.
За което сега не ни е работа да съдим, обаче някои съждения за него,за които ти
споменаваш, смятаме за напълно несправедливи, а други, напротив, прекалено
преувеличават неговите заслуги.
Второ, ако се погледне
по-надълбоко, отец Пантелеймон идеологически и духовно отстоява най-добрите
традиции на Православието, както на теория, така и на практика, и когато той
основа своя манастир, това беше напълно ново явление в Америка. Всичко добро,
което е било направено в англоезичния православен свят през последните
десет-дванадесет години, разбира се, не трябва да се приписва единствено на
него, но той е внесъл в това дело значителен принос и в същото време той се
движеше в същото направление на традиционното Православие. В сравнение с
изтъкнатите деятели на псевдо-Православието, той е благословение и чудо и е
направил много добро. Той е един от първите, които ни подкрепиха и ние не сме
видели нищо друго от него, освен подкрепа. По някои въпроси той съвсем
откровено е изразявал своето несъгласие с нас, но ние никога не сме чувствали
„натиск“ от негова страна какво да печатаме и какво да не печатаме. Неговият
манастир в настоящия момент е едно от малкото места, където се занимават с
преводи (или поне смятат, че е важно да се занимават с това) на основните
източници на Православието, като например житията на светиите, богослужебни
текстове (за разлика от „представителните“ места, които разпространяват
православни знания в настоящия момент в духа на следното отношение към житията
на светиите: „ако си прочел едно, значи си прочел всичките“, - да не говорим за
по-значителните проявления на модернизма, който сега се внедрява навсякъде в
православния свят (3)). Дори някой да има сериозни разминавания във възгледите
с отец Пантелеймон (не говоря за ерес или за нещо подобно), той все пак ще
трябва да признае неговото велико служение на истинното Православие и особено
на Американското Православие. Не е нужно да бъде човек негов „сляп
последовател“, за да разбира това. Ако някога се появят явни признаци, че той
учи или прикрива погрешно учение, ние, разбира се, веднага открито ще му кажем
за това и вярваме, че той ще се вслуша в нашето мнение.
Изобщо, самото
противопоставяне на „гърци“ и „руснаци“ ни се струва създадено изкуствено и е
единствено източник на ненужно напрежение и кавги. Очевидно, „гърците“, които
употребяват термина „руснак“ в пренебрежителен смисъл, правят това във връзка с
определено отношение на руснаците, което наистина заслужава порицание. А
другата страна в също такъв смисъл има предвид отрицателните черти на някои
„гърци“. Но това само доказва, че всички сме хора и истината не се намира в
нито една от тези „партии“, като такива. Би било много по-добре и по-разумно да
виждаме в „гърците“ и „руснаците“ само най-добрите им страни, онези, които са
част от висшата хармония на Православието, която съществува извън
националностите. Така Владика Йоан винаги гледаше на „гърците“, затова той
усвои много гръцки обреди, които обикновено не се практикуват при руснаците в
наше време. Гръцките обреди имат по-тясна връзка с древното предание и са
по-близки до истинното традиционно Православие, и те са ценни единствено с
това, а не защото са „гръцки“!
Ако въпреки това
съществува някаква „гръцка партия“ в Задграничната Църква – нека мир да имат, а
ние да се погрижим за своето спасение и да го извършваме в страх и трепет, и да
не започваме никакви борби, докато не се появи истинска опасност, с която ще
трябва да се борим. Досега все още не сме чули отец Пантелеймон да проповядва
нещо, срещу което би следвало да се борим. Писмото на отец Ефрем (4) до тебе,
честно казано, ни разочарова по няколко причини, но най-вече заради това, че
той изобщо не е засегнал въпроса, който те вълнуваше, и явно изобщо не
признава, че в света съществува псевдорелигиозна антихристиянска философия,
построена върху една специална теория от ХІХ век – „еволюцията“, чийто
популярен проповедник в настоящия момент е Теяр дьо Шарден. Какво да се прави,
никой не е съвършен и вездесъщ, и всички сме изложени на това изкушение –
опитваме се да отгатнем какво мисли другият и смятаме, че „ние най-добре знаем“
как да му отговорим. На такова писмо няма смисъл да се отговаря и докато
техните съмнителни идеи не се развият по-нататък и не започнат да се
проповядват открито, смятаме, че няма смисъл да се безпокои човек за това.
Относно каноните: това е
огромен препъни-камък за новообърнатите, първо, заради фарисейския съблазън,
който бори всички нас, и второ, защото каноните са законите на Църквата и по
тази причина те могат да бъдат приложими единствено в руслото на църковното
предание и в Духа, Който управлява Църквата. По-голямата част от църковното
предание не е систематизирана, защото се намира в житията на светиите и
светоотеческите писания (за които, слава Богу, няма общ указател-индекс, –
иначе нито едни неофит няма да може да оцелее!) и част от църковното предание
още не е записана. Каноните са най-видимата част от църковното предание и
затова някои неофити претърпяват корабокрушение заради това, че се вкопчват в
тях и се опитват да ги прилагат, не подозирайки, че каноните са само една част
от цялото предание на Църквата.
Каноните са били написани
за човека, а не човек за каноните. Някои канони просто не могат или не трябва,
в някои времена и при някои ситуации, да се прилагат със строгост, откъдето и
произтича църковната икономия. Също така, по правило, прилагането на каноните
(и икономията) е работа на епископите и те правят всичко възможно, съветвайки
се помежду си. А ние трябва всячески да се стараем да избягваме да се
доверяваме на собственото си разсъждение по отношение на прилагането на
каноните. Разбира се, каноните, които непосредствено ни касаят, трябва да ги
знаем и, ако е възможно, бидейки научени или като се посъветваме с по-опитни в
делата на вярата, трябва да бъдем готови да ги защищаваме – например, каноните,
касаещи общата молитва с еретиците, нарушението на които е предателство спрямо
самата идея на Христовата Църква. Неизпълнението на другите канони, като
например, говорещите за допустимата възраст при ръкополагането на дякони и
свещеници, не е такова предателство и не е работа за нашия акъл, и ако ние
започнем да настояваме от епископите да се отчитат (пред нас!), това ще бъде
равносилно на това, епископите да започнат да се месят в домашния живот на
редовите енориаши. Всъщност, сега се водят твърде много спорове за каноните и
ако искаме в тези трудни времена да пребиваваме в лоното на Църквата, трябва да
бъдем верни на Духа на Църквата, а не на буквата на каноните.
Относно по-деликатните
въпроси, като например послушанието и авторитетът в Църквата: те също са
закони, които всеки трябва да знае как да приложи в духа на църковното
предание. За тези неща не може да се спори, което си се опитал да направиш в
писмото си на 6-та страница („Нима трябва да отхвърлим правилата само заради
това, че са трудноизпълними?“, и проч.); това може само да бъде преживяно и
изстрадано (ако бъде необходимо), с вяра в Бога и със съветване с утвърдените
във вярата. Това е просто факт от духовния и църковния живот, че заради любовта
към Христа каноните понякога формално се нарушават и се проявява формално
„непослушание“ към духовните авторитети, за което има примери в житията на
светиите. Ако всеки от тези закони стане безусловен, Православието ще се
превърне във фарисейство. Но няма смисъл да се пише цял тезис на тази тема и
дори е нужно да се споменава за това в статията, защото това ще предизвика само
неразбиране.
Между другото,
съществуват няколко вида „послушания“ и „авторитети“ в Църквата и човек може да
причини на душата си голяма вреда,ако започне да ги смесва. Старец –ученик,
духовен отец – духовен син, свещеник – паство, епископ – свещеник, епископ –
мирянин, старши – младши, и т. н. –
всички упоменати по-горе взаимоотношения включват различни видове и степени на
послушание и авторитет и могат да бъдат достигнати единствено по пътя на личния
опит, а не от „правилата“.
Що се отнася до
определено важното отношение към Църквата като към организъм, а не като
организация, към което ни доведоха предварителните разсъждения – можем да те
посъветваме да прочетеш катакомбните документи, напечатани в майско-юнския брой
на „The Orthodox Word” (5), които са
били написани с кръв; също може да се посочи целият въпрос за „сергианството“,
с помощта на което е станало възможно за мъчителите от ГПУ да „доказват“ на
православните епископи, че митрополит Сергий (от Московската Патриаршия) „не е
нарушил нито догматите, нито каноните“. Възможно е той и да не ги е нарушил, но
нима ние заради това ще последваме него и неговите „канони“ в преизподнята или
ще последваме Христа по тесния път, водещ в рая, заедно с Неговите, напълно
възможно, „неканонични“ последователи (6) от последните времена?
Основната причина, поради
която засегнахме с тебе въпроса за „трезвото“ отношение към епископите (7), се
заключава в това, че ти носиш отговорност пред читателите не само за
поднасяните от тебе теории, но в известна степен и прилагането на практика на
тези теории от твоите читатели. Едно са принципите, които остават неизменни; но
за хората е свойствено да прилепят към тези принципи идеалистични представи за
личностите и това може да доведе до корабокрушение. Това най-вече се отнася за
епископите, князете на Църквата. В нашето време на общ упадък в Църквата не
може много да се очаква от тях. Отдавайки дължимата им чест, уважение и
послушание, ние трябва реалистично да признаем (с изключение на отделни
случаи), че те не са в състояние да служат като лични наставници, особено на
новообърнатите. Едно от забележителните изключения от това „правило“ е владика
Йоан, на чието духовно ръководство, както ние смятаме, човек можеше да се
отдаде всецяло – той никога не приемаше ученици, но вдъхновяваше и подкрепяше
независимите работници на църковната нива с условието за растеж и общо
ръководство в рамките на православното предание. Много пъти сме ходили при него
и сме искали благословение за различни неща, например да си купим нова
печатарска машина, и неговият отговор винаги беше един и същ: „Нищо не разбирам
от печатарство. Сами решавайте какво ви е нужно, купувайте, ако можете, и Господ
ще благослови вашите трудове. Ако това, което правите, е угодно на Бога, ще има
успех, а ако не, Господ ще постави на пътя ви такова препятствие, че няма да
можете да продължите по-нататък.“
Ако някога сме изказали
мнение, че нашите синодални архиереи за нищо не стават, значи не си ни разбрал
правилно. Нашите епископи, като цяло, са по-добри от които и да било други, за
които знаем, и най-вероятно с нищо не се отличават от епископите през
последните 2000 години, чрез които Светият Дух е ръководил Своята Църква.
Болшинството вярващи, снизходително, или не виждат, или почти не забелязват
човешката, политическата, „реалистичната“ страна на църковното управление. Като
издател на „Никодимос“ ти в някаква степен ставаш „учител“ в Църквата, принуден
си да навлизаш в църковната политика. Особено, когато се захващаш да анализираш
църковната ситуация, която познаваш само частично, така че се налага да те
посвещаваме във всичко, за да не причиниш някому вреда с излагането на
полуистината.
Като цяло, нашите
епископи не се отличават с лоши администраторски способности, по-скоро
обратното (обикновено се случва светият епископ да е лош администратор). Ако
нещо е наистина изкушение за тях, то това е, че те прекалено сериозно приемат
„организационната“ страна на Църквата, и по този начин понякога „загасват духа“
на някои членове на църковния организъм. Онези от нас, които могат, трябва да
поддържат горенето на духа, както ти много точно си написал: „да престанем да
вярваме в „организацията“ и да се прилепим към „организма““. Така ще можем не
само да послужим на Църквата, но ще станем най-добрите помощници на епископите,
защото се подвизаваме заедно с тях в истинното служение на Църковния
„организъм“, Тялото Христово. Ако ние чрез това понякога страдаме от взаимно
неразбиране и обиди (и ние всички сме виновни за това, не само епископите!),
Църквата ни дава духовни средства, за да простим и да преодолеем това.
Особено много ни огорчава
това, че ти се гневиш срещу отец Е. (8), който, доколкото знаем, е предан,
разсъдителен и здравомислещ и ние нямаме намерение да изпитваме към него никакви
лоши чувства. Ако той се е озовал в някакво двусмислено положение, това без
съмнение се е случило заради неговите искрени пориви, които са били потенциално
вредни, защото са имали политически характер, т. е. са касаели
„организационната“ страна на Църквата в ущърб на нейния организъм. Откровено
казано, Владика Йоан приживе не беше разбиран от мнозина свои събратя-епископи
именно затова, че той винаги на първо място живееше в „организма“ на Църквата и
никога не позволяваше на „организацията“ да вземе връх. Това е пример за всички
нас и не се вълнувай, ако сега не можеш да разбереш това. Това може да „се
разбере“ само от личен опит, като се изстрада според мярата на духовния растеж
в Църквата и в нейните традиции. Бог ще ти прати случаи да „разбереш“ това в сърцето
си.
Не се доверявай на ума
си, той трябва да бъде очистен чрез страдания, иначе няма да издържи
изпитанията на нашето жестоко време. Не вярвам, че „логичните“ ще пребъдат с
Христа и Неговата Църква в настъпващите страшни времена, защото ще има твърде
много „различни причини“, препятстващи това. Онези, които се доверяват на
разума си, ще убедят себе си да си тръгнат. Това изкушение за тебе не е ново,
но първата година от издаването на „Никодимос“ показа, че ти можеш да гледаш в
дълбочина, един вид в „третото измерение“ на църковното мислене. Ти много можеш
да получиш от книгите (не позволявай на никого да те разубеждава да ги четеш!)
и сега се издават множество хубави книги (настоящият момент, без съмнение, е
Златният век на печатното православно слово на английски език). Но в пълнота
третото измерение ще дойде при тебе чрез личния опит и чрез общуването с онези,
които имат дълбоки корени в живото църковно предание. Ако към отец Пантелеймон
(9) или отец Никита „не те тегли душата“ (както казват руснаците), никой няма
да те кара насила да се обръщаш към тях за съвет. Но в същото време не изпадай
в изкушението да се доверяваш само на себе си и на мислещите като тебе неофити.
Ние, американците, в близкото бъдеще трябва да се намираме в практическа
зависимост, в своята мяра, от руснаците или гърците, желателно и от двете
страни. Така е било винаги в Църквата, защото единствено по този начин
традиционното Православие може да бъде насаждано на нова земя.
За нас Владика Йоан е
ключ: той ни показа правилния подход и той се моли за нас. Той стоеше над
всякакви „партии“, вдъхновявайки и ободрявайки всички, сеейки семена навсякъде
и оставяйки жътва Богу и на другите труженици. На нас ни предстои да решаваме
ще започнем ли да събираме урожая или ще изоставим полето.
Моля те, прости ми, ако
съм казал прекалено много или прекалено малко, или нещо не съм разбрал. Извести
ни, ако все още както и преди се намираш в смущение и защо, и по молитвите на
нашия блажен владика Йоан да се разсее и разреши твоето смущение. Моли се за нас.
Накрая, едно практическо
заключение: върви право по онзи път, по който си тръгнал, дръж ума и сърцето си
открити и вярвай в молитвите на Владика Йоан. Чакаме твоите статии за
модернизма, които могат да изпълнят това, което ние навремето имахме намерение
да предприемем (и дори бяхме започнали), но затънахме в други дела. Има въпиеща
нужда от такива статии. Да те просветят молитвите на Владика Йоан!
Бележки
1. Общоприетото в
Задграничната Църква обозначение за о. Пантелеймон и неговите многобройни
последователи.
2. Тук отец Серафим
говори за открито писмо до нашите архиереи, което написаха едни наши общи
познати. В това писмо те изказваха своето растящо безпокойство по повод
засилването на влиянието на отец Пантелеймон върху Задграничния Синод.
3. Плодовете на този
модернизъм са появата на пейки и органи в православните храмове, съкращаването
на богослуженията, пренебрегването на тайнството изповед, съкращаване или
отмяна на постите и прочее.
4. Монах от манастира на
о. Пантелеймон.
5. „Documents of the Catacomb Church:
Russia and the Church Todey“ в „The
Orthodox Word”, май-юни 1972 г.
6. Тук о. Серафим говори
за РПЦЗ, която от някои юрисдикции се смяташе за неканонична, защото тя не
признаваше „авторитета“ на официалните ръководители на Московската Патриаршия,
които се намираха под контрола на комунистите.
7. Започнах да пиша серия
от статии за епископите в Православната Църква. Общият тон на статиите беше
прекалено идеалистичен. Отец Серафим се безпокоеше, че несъзнателно се
придържам към римокатолическия възглед за епископите, т. е. че те не могат да
грешат, и че това може да повлече след себе си разочарование, когато ми се
наложи да се сблъскам с тяхната човешка страна.
8. Попитах отец Серафим
за един руски свещеник, за когото говореха (повече слухове!), че много критично
се отнасял към владика Йоан приживе и изобщо имал лошо мнение за много от
нашите епископи и се стараел да ги контролира и манипулира иззад кулисите. За
което получих отговор от отец Серафим.
9. Трябва да се отбележи, че впоследствие отец Серафим промени мнението
си за архимандрит Пантелеймон и неговата дейност, което се вижда от
по-нататъшните му писма. Това писмо беше написано 12 години преди срещу
архимандрит Пантелеймон и неговия наместник йером. Исаакий да бъдат повдигнати
сериозни обвинения от нравствен характер. От Задграничния Синод беше създадена
следствена комисия, в състава на която бяха включени архиереи, смятани по-скоро
за привърженици на Бостънския манастир. На заседанието на Синода от 3 декември
1986 г. бяха разследвани жалбите на бивши населници на манастира и членовете на
Синода стигнаха до заключението, че съществуват сериозни основания за
по-нататъшно разследване. Девет дни след това решение на Синода архимандрит
Пантелеймон обвини Руската Задгранична Църква в икуменизъм и догматични грешки
и премина в юрисдикцията на старостилните гърци на архиепископ Авксентий.
Заедно с архимандрит Пантелеймон и неговия манастир в разкол преминаха около 30
свещеници, 25 енории и една женска обител.
Предисловие към писмото
В продължение на две
години дъщерята на нашите кръстници умираше от рядка болест. Беше на 8 години,
когато се представи пред Господа вкъщи. Бяхме на опелото й в Сан Франциско, в
подворието на женската обител в чест на Владимирската икона на Божията Майка,
където тя и родителите й обикновено посещаваха Божествената литургия.
Погребението беше извършено в скита на преп. Герман.
Приблизително по това
време една новообърната написа писмо на епископите за еволюцията. Бидейки член
на Лондонското Антропологично дружество, тя била пряк свидетел на нечестното
отношение на учените-еволюционисти към техните проучвания. Като чу, че
„гърците“, намиращи се в Руската Задгранична Църква, се канят да издадат труд,
който защищава теорията за еволюцията, тя бе крайно обезпокоена. Но по-късно
стана ясно, че нейните опасения са били напразни и нищо в защита на еволюцията
не беше напечатано.
6/19 ноември, 1972 г.
Слава Богу, погребахме М.
в понеделник сутринта, на празника на „Радост на всички скърбящи“. След като се
изясниха практическите въпроси около нейното погребение, цялата скръб от
загубата се смени с радост и през цялото време ни обземаше пасхално чувство.
Децата видимо излъчваха радост. Неизповедими са пътищата Господни и Неговата
милост няма край!
Бяхме радостни да получим
писмото ти и да научим, че смущенията ти са почти преминали. В същия ден
получихме копие от писмото на Е. до епископите – и за наше голямо учудване, то
беше написано на руски! Познавайки Е., веднага ни стана ясно, кое най-вече я е
вълнувало, и нейните бележки относно еволюцията са много убедително написани.
За съжаление, тя използва тежката артилерия за разстрел на онова, което (поне
засега) още е прекалено малко и твърде неясно. Трите източника, на които тя се
позовава, определено не доказват организирано проповядване на някаква ерес.
Мисля, че тази печална грешка настройва епископите срещу нещо, което няма
никакви сериозни доказателства. Във всеки случай, трябва поне да се прочете
преди това тази спорна статия, за да знаем изобщо за какво става дума там.
Най-вероятно, епископите няма да придадат никакво значение на това писмо (освен
ако тази статия не се окаже наистина нещо шокиращо) и тогава, ако в бъдеще
въпросът за еволюцията възникне отново, те вече няма да се отнесат с нужното
внимание към това, което Е. ще им говори. Това ще бъде печално, защото тя,
явно, е много осведомен човек в тази област и би могла да споделя с нас своите
доста ценни знания, което се надявам тя да продължава да прави в бъдеще.
Нейните наблюдения, която тя е направила, общувайки с хората, които се
занимават с фабрикуване на „доказателства“ на теорията за еволюцията, никъде на
друго място не могат да бъдат получени. Но междувременно неприязънта вече е
пуснала корени и всички започват да мислят, че противоположната страна се готви
за атака, и заради това изчезнаха взаимното доверие и откритите отношения,
толкова необходими за плодотворната работа на Църквата, започва да преобладава
атмосфера на подозрение и недоверие. Отците от Преображенския манастир в Бостън
също са хора и тяхното отношение в бъдеще към всичко, което Е. може да напише,
ще бъде негативно и те ще се стараят да я дискредитират. Съществуват по-прости
и ефективни начини да се устройват църковните дела и да се привличат правилните
хора, първото стъпало за което е взаимното доверие и взаимното разбирателство,
и недоверие към собственото мнение. Ако някой в Църквата започне да проповядва
лъжливи учения, отначало трябва братски да го вразумим, за което и св. апостол
Павел говори, и само ако това не подейства, сме длъжни да съобщим за това на
Църквата.
Междувременно, разбира
се, въпросът за „еволюцията“ вече е изнесен за открито обсъждане и рано или
късно на тази тема ще бъде публикувана някаква статия. Ще се молим тя да не
бъде резултат на нечие собствено незряло умуване и да не се появи от желание за
водене на спорове, вместо да ги разрешава. Засега нека по-добре да седим
спокойно и да видим, какво ще се случи!
Предисловие към писмото
Подтикнат от споровете
около теорията за еволюцията и разговорите с много хора на тази тема, започнах
серия от статии за Фройд, Дарвин и проч., които причислявах към „бащите на
модернизма“. Това ми разкри цял един нов свят на идеи – възприемани сега от
православна гледна точка. Тези нови статии предизвикаха интерес и у отец
Серафим. Но най-главното за мене във всички тези диспути беше отношението на
отец Серафим, който се стараеше да задържа моето внимание върху самите
принципи, а не върху незначителните спорни въпроси. Той смяташе, че правилното
отношение към тези диспути е много по-важно от самите диспути, т. е. човек
трябва да гледа на противоречивите въпроси от позицията на наблюдател, който не
е от този свят, а не от страната на страстите и съзнанието за собствената
праведност.
30 ноември/13 декември, 1972 г.
Моля те, прости нашето
забавяне и тази бележка с драсканици, но както навярно вече си забелязал,
зимата дойде и в продължение на няколко дни ни парализира и ограничи нашите
излизания в света (до пощата).
Имаме няколко бележки по
повод статията за Фройд (за „Никодимос“ – о.
А. Я.) и ще се постараем да ги завършим тази неделя. Календарът ще бъде
готов едва след седмица, ако Бог даде. Ех, че работа! Моли се за нас.
13/26 декември, 1972 г.
Моля те, прости ни още
едно наше забавяне. Нужно ни беше както трябва да обмислим последните две
статии и освен това толкова много трудности и аварии възникнаха тук, че почти
нямахме свободна минута. Слава Богу, календарът е завършен, нашето най-голямо
издание и изпитание в същото време!
За щастие, нашата зима
отстъпи в средата на декември и денят на преп. Герман (25 декември по нов стил
– о. А. Я.) беше слънчев и пролетен, изобщо без сняг. Твърде необичайно.
Относно статията за
Фройд: общият тон на статията е добър и желанието да воюваш с врага е похвално,
но не се ли разправи с него твърде лесно, и най-вече така може да изглежда на
човек, който е склонен да признава на някои школи в психологията и психиатрията
поне частична проницателност. Например, ти си написал: „Ако тяхното заключение
се окаже истинно, това е просто съвпадение…“ Но от това някои могат да си направят извода, че в психологията съществуват
някакви „истини“ и затова на психиатрите частично може да се вярва, и т. н.
Разбира се, при тях съществува някаква истина, защото дори съвременните
модернисти-мислители не могат напълно да си затворят очите за здравия смисъл и
човешката природа, но, може би, има смисъл да се подчертае, че случайните
истини в психиатрията нямат особена ценност, защото те са част от по-голяма
система, която като цяло е основана върху заблуди, понеже е свързана с
антихристиянски възглед за човека.
По-нататък, мисля, не си
подчертал достатъчно, че не само различните видове „модернизъм“ са неспособни
да издържат сериозна критика, но дори в своите намерения те не са научни, т. е.
антихристиянската предразположеност вече ръководи техните изследвания. (Може
би, за това ще може да се каже по-подробно в статиите за Дарвин? Еволюцията е
явен „отговор“ за онези, които отчаяно се стараят да докажат, че всичко
съществува извън Бога).
И пак, Маркс не се ли
явява третият в тази тройка с Дарвин и Фройд като практически източник на война
с истината? Неговото влияние е било насочено на изток, а западът, фактически, е
бил даден на Дарвин и Фройд, но в общата картина той определено е изиграл важна
роля. Не е случайно, че фройдистите, като например Ерик Фром, е трябвало да
положат немалко усилия, за да реабилитират Маркс на запад и да го представят
като „хуманист“.
Имаме още какво да ти
кажем, не за материала, който си изпратил, но това писмо трябва да бъде
изпратено след пет минути, за да успее да замине днес. Извини за бързането!
Предай поздрави на Сусана и Иван. При нас денят, в който се чества паметта на
преп. Герман, мина добре. Моли се за нас.
