Глава трета. Източници на предубеждение
Откъде тогава произтича
разпространеното сред студентите, и изобщо сред образованите хора, мнение, че
науката противоречи на религията?
Неговата причина е в повърхностното знание както в областта на науката, така
и в областта на религията, и с това се потвърждава мисълта: „Знанието довежда
до Бога, полузнанието отдалечава от Него“. Полузнанието е бич на нашето време:
именно то създава назованото току-що предубеждение. Първо, ние малко познаваме
философията, особено онази нейна област, която специално се отнася към този
въпрос, тоест теорията за познанието, или гносеологията.
Лековерно приемайки за научни доводи онези доказателства, които се
привеждат в полза на съждението, че няма Бог, ние забравяме изяснените вече от
Кант основни положения, че теоретическият разум еднакво е безсилен както да
докаже, така и да опровергае битието на Бога, безсмъртието на душата и
свободата на волята. Затова тези обекти и тези въпроси се наричат трансцедентни
(излизащи извън пределите на науката).
Можем да познаем с разума единствено външния факт, а не нещото само по себе
си. Целият свят, тъй като той е свързан с пространството и времето, е обективно
непознаваем, защото времето и пространството са само субективни форми на нашето
съзнание, които ние приписваме на света. Оттук идва изречението: „Светът — това
съм аз“. Психологията на познанието още по-точно изяснява субективността на
нашите усещания, възприятия и представи. Възприеманите от нас цвят,
температура, вкус не съществуват извън нашето познание сами по себе си
(обратното твърдение в психологията се нарича наивен реализъм). Дори материята
не можем да познаем такава, каквато е, защото нейните специфични свойства —
маса, плътност и тежест — са субективни.
Всъщност, ние не виждаме предметите, каквито са, а ги виждаме в според
личния си ъгъл на виждане, от които ги наблюдаваме. А още повече ние не можем чрез
своите научно-познавателни способности да проникнем в онова, което стои зад
нещата, тоест тяхната същност, а още повече — Първосъщността, тоест Бога. Дори
само заради това науката не може да отхвърля битието на Бога, защото тази тема
се намира извън нейната компетенция, както и цялата област на същностите.
Съвременните философи, като Бергсон, Лоски, например, отиват по-далече от Кант,
откривайки възможност за разумно доказване на битието на Бога. Впрочем, В. С.
Соловьов вече е направил гениални стъпки в тази посока.
Второто наше заблуждение се заключава в това, че смесваме науката с
мнението на учените. А всъщност именно тези мнения понякога действително
противоречат на религията, но с времето се оказва, че те противоречат и на
природата, и на науката, отразяваща истинските явления на природата. И
възможността за тези противоречия произтича именно от това, че тези мнения,
отразяващи не толкова обективната природа, колкото вкусовете на учените, се
простират в тази, намираща се отвъд пределите на науката, област, където започва
да се разкрива простор и за вярата, и за суеверието.
Така наричаният „научен“ атеизъм действително противоречи на религията, но той
е само едно предположение на някои образовани хора, недоказано и недоказуемо.
Опитите на атеистите да докажат недоказуемото неволно ни кара да си спомним
стиховете на Пушкин: „Художник-варвар кистью сонной Картину гения
чернит И свой рисунок беззаконный Над ним бессмысленно чертит („Художник-варварин
със четка груба, с картина гениална си играй, над нея, в своето изкуство
влюбен, рисунка беззаконна той чертай.“ – в прев. на Людмил Стоянов)“.
Теорията, че светът не е сътворен от Бога, е не научно доказана истина, а
напълно извъннаучна мисъл. Така нареченият дарвинизъм, признаващ, че човек
посредством еволюцията се е развил от низш вид животни, а не е продукт на
творческия акт на Божеството, се оказа само едно предположение, хипотеза, вече остаряла
и за науката. Тази хипотеза е призната за противоречаща не само на Библията, но
и на самата природа, която ревниво се стреми да съхрани чистотата на всеки вид
и не познава прехода дори от врабче към лястовичка. Не са известни факти за
преобразуване на маймуна в човек. По-скоро се случва обратното като акт на
израждане. Ще цитираме една любопитна мисъл, изказана от Мохамед в Корана: „Някои
хора за техните грехове Бог ги е превърнал в маймуни“.
Особено характерно и в наше време е моралното превръщане на човека в
маймуна. Отдавайки се на долни страсти, като например пиянство, човек отначало
е развеселен, става тъп и глупав, като овца, и всеки го стриже както си иска; а
ако пийне още, вече се мисли за лъв, става високомерен и буен; а напивайки се
все повече и повече, той се уподобява на маймуна — скача, кълчи се и прави
гримаси, прави разни глупости. Като се напие до безпаметство, се превръща в
свиня и като животно се валя в калта. Нима не наблюдаваме в обкръжаващото ни
общество това превръщане на човека в овца, в свиня и в маймуна? Но нито една
маймуна от цялата история на земята не е имала и няма здравия човешки разсъдък
и мислене. Между впрочем, няма да е излишно да отбележим, че Дарвин, който е
показал произходът на човека от маймуната, се е отрекъл от своето заблуждение и
смирено се е покаял пред Бога.
Теоретиците, за които тяхната тенденциозност е по-скъпа от истината, са се
втурвали дори по пътя на лъжливите доказателства, за да отстоят по някакъв
начин хипотезата си. Виждайки фактите, които й противоречат, те казват: „Още
по-лошо за фактите“. Като не виждали факти, благоприятстващи дадената теория,
те ги съчинявали или, както казват, „придърпвали ги за косите“. Известна е
историята за „трите клишета“, свързана с името на Хекел. Искайки да оправдае
своята еволюционна теория, според която човекът, маймуната и кучето се развиват
от еднакъв зародиш, той в своята антропогения напечатал три негатива на тези
зародиши, които обаче се оказали продукти на един негатив, отпечатан с различен
натиск и известно изтриване. Фалшификацията била забелязана от известния
ембриолог Гис (Хекел също си я признал, като се оправдавал с това, че бил
уверен в съответствието между неговите предположения и действителността) и след
това предизвикала енергичен протест от страна на петдесет учени. В него взел
участие и нашият руски учен Хволсон, който написал брошура със заглавие: „Дванадесетата
заповед на Кошут“ (тази заповед гласи: „Не пиши за това, което не разбираш“).
Друго „доказателство“ е свързано с намерените през 1891 година от учения Дюбоа
на остров Ява кости (част от череп, три зъба и бедрена кост), които уж
принадлежат на липсващото между човека и маймуната звено, така наречената „Изправена
маймуна“. В същото време знаменитият анатом Вирхов смята това за напълно
недоказано, съмнявайки се дори в принадлежността към един организъм на кости,
намерени на разстояние 16
метра. Вирхов разобличи и прословутия „неандерталски
череп“, намерен през 1856 година в Неандерталската долина в Прусия, приписван
на първобитния човек, и в резултат на това потвърди факта (посочен в Библията),
че „видовете са фиксирани“, затворени и че старанията да се отстоява този род дарвинизъм
приличат на опитите на давещия се, който се хваща за сламка. Вирхов казва: „Опитът
да се намери преход от животното към човека доведе до пълен провал“. Анатомията
на човека и маймуната, по негово наблюдение, са фундаментално различни
(крайниците, гръбначният стълб, мозъчната кухина и др.). Самият Дарвин смятал
своята теория само за хипотеза (вж. „Произход на видовете“ и „Произход на
човека“). Дарвин в своите произведения посочва качественото различие между
маймуната и човека, а именно — способността за развитие и членоразделната реч
са свойствени само за последния.
Любопитни са също думите, намерени в бележника на Дарвин (1837 г.), от които се вижда,
че той със своята теория е искал единствено да даде насока за научни изследвания.
И така, дарвинизмът противоречи на Библията, но той представлява не наука, а
само мнение на учените, противоречащо на научно установените факти.
Библията не отрича развитието в пределите на вида; организмите, започвайки
от клетките и свършвайки с човека, представляват верига на развитие, но самото това
развитие, тоест преходът от низшите форми към висшите, се е извършвало не в
природата сама по себе си, а в разума на Бога (също както, например, параходът
е еволюирал от лодката не от само себе си, а в човешкия гений).
На развитие подлежи това, което вече е присадено. И тези творчески актове
на присаждане на висшите степени на създанието и живота принадлежат на Бога.
Науката познава единствено наличността на тези различни степени и видове в
природата, а способът и природата на творческите актове, които са ги създали,
са й недостъпни. Тя учи за формата на материята, а не за движенията и целите на
духа, което съставлява областта на религията.
Другата теория, която ни пречи да вярваме в религиозните откровения, е тази,
която се опитва да изяснява елементите от заобикалящия ни свят, а не явленията
на наблюдаваните от нас неща. Това е материализмът, който отрича съществуването
на духа и признава единствено наличността на материята (обратната теория —
спиритуализмът — признава съществуването единствено на духа, докато дуализмът
признава двете същности или субстанции — духовната и материалната). Тази теория
за сетен път показва колко непосилно е за науката да проникне отвъд пределите
на явленията, в областта на същностите, тя до този момент все още не е стигнала
до определението, какво е материя, и именно затова, защото нито опитът, нито
умозрението не проникват в нейната същност. Нека си спомним основните
предположения за последната. Така наречената атомистична теория смята, че
първоначалните елементи, изграждащи материята, са атомите. Атомът е неделима
частица на веществото и дори това се налага да приемем на вяра и дори на сляпа
вяра, вървяща срещу логиката, защото ако атомът е материален, тогава той има
протяжност, а всяка протяжност е делима. Веществото, което, както се
предполага, запълва пространството между атомите, е наречено етер и е признато едновременно
за безтегловно и имащо тегло, при това теглото му бива определяно различно. Така,
например, Томсън твърди, че един кубически метър етер тежи 0, 0000000000001
грама. Изчисленията на друг един учен (Херц) довеждат до сто милиона пъти
по-голяма цифра. С откриването на радия явленията на радиоактивността бяха
признати за продукт от разпада на атомите. И тогава беше изградена нова теория
— електронната. Атомът по своя строеж се състои от хиляди електрони (и се
разпада на корпускули). Тези електрони или електрически заряди се движат в
атома като в космическа система. Картината на строежа на материята бива
представяна по следния начин: в един кубически сантиметър се съдържат 20
трилиона молекули, в една молекула има два атома, в атома има няколко хиляди
електрона, разстоянията между тях са толкова огромни в сравнение с техните
размери, че съответстват на разстоянията между планетите в Слънчевата система
(Оливър Лодж). По този начин ние се опитваме да обясним видимия космос чрез
въображаем космос, чиято действаща сила – електричеството – по същество ни е
все пак неизвестна, което заявяват и такива специалисти, като Хволсон. По думите
на един философ, замяната на атомистичната теория с електронната напомня на
размяна на монетата с по-дребна единица. Механичната теория вече показва
тенденция да се разложи материята на сили и движения, докато енергетиката свежда
всичко до видове енергия, а вместо атомите признава съществуването на нематериални
центрове на силите. Самото съществуване на материята като субстанция не е установено
(емпириокритицистът Ернст Мах отрича обективното съществуване на телата: „Не
телата предизвикват усещанията, а комплексът от усещания образува телата“). (Да
сравним с остроумната идея: „Материята е енергия в статично състояние, енергията
е материя в кинематично състояние“). Като сравняваме тези естественонаучни
търсения и техните фази, сме принудени да кажем, че между тях, едва ли не, е по-трудно
да се установи съгласие, отколкото между науката и религията. Причината е
проста, не са факти, научно установени, а мнения на учените. А мненията, като виждаме,
могат да противоречат не само на религията, но и едно на друго, и на самата
природа. Бедата не е в това, че тези мнения съществуват, защото те
представляват хипотези и проекти, възходи и падения по пътя към съзиданието на
истината, а в това, че приемаме тези временни кредитни ценни книжа за чиста
монета, а често и фалшивите ценни книжа за истински. Учудващо в този случай е
нашето лековерие, по някаква ирония проявявано от нас в областта на науката, и
нашата лесна внушаемост: често не сме в състояние да отхвърлим игото на чуждото
мнения и властта на специалното внушение, което бих нарекъл хипноза на научната
терминология. Дори да ни предявяват непонятни и невероятни неща, но ако говорят
с академичен патос, а отгоре на това го облекат в латински или гръцки термини,
вече сляпо вярваме, боейки се да бъдем изобличени в невежество.
Душата се отнася при Хекел съвсем справедливо към „световните загадки“. Но
когато той дава магическото определение: „Душата е сума от мозъчните функции“,
цялата световна загадка става ясна, макар и по същество се дава само превод на
руската дума на латински език.
Както вече казахме, атомът е елемент, приет на вяра. Между впрочем, за да
обясни живота, Хекел въвежда още по-сложното и свръхестествено понятие „одушевен
атом“ — и все пак се намират хора, които сляпо вярват в реалността на подобни, от
никого опитно не възприемани същности. От всичко казано по-горе следва, обаче,
че мнимо временно противоречие между науката и религията е възможно, тъй като
науката търси, движи се и, следователно, може да се заблуждава. Тя се намира в
процес на формиране и утвърждаване, докато религията вече притежава истината,
открива ни нещата такива, каквито те са. Но сега ни е ясно, че това
противоречие се появява между религията и мнението на учения, чиято истинност,
в качеството му на работна хипотеза, се признава само временно, също както
временно скелетата закриват строящата се сграда, а те са неизбежни, както
казахме, в процеса на човешкото строителство.
По-нататък нашето огромно невежество касае религията. Знанието за религията
бива двояко: първо, може да познаваме религията, тоест да я преживяваме, да
имаме от собствен опит онова общение с Абсолюта, което представлява същността
на религията. По същество, само този, който има този опит, може да съди за
религията, и следователно, фундаментално да реши проблема за отношението й към науката.
Та нали за музиката може да съди единствено човек, който има музикален слух или
вкус, и напълно недостатъчно за това е той да познава историята на музиката,
теорията на музиката и дори да разбира от ноти.
За съжаление, у много антирелигиозни писатели отсъства този религиозен опит
в миналото (ако не се бърка с него формалната, обредна страна на религията), и
дори само поради това са неоснователни техните нападки срещу религията в нейния
чист смисъл.
Но има и едно друго знание, касаещо религията, — това е знанието за
религията, за онова учение, което тя изповядва като предмет на вяра и опит. То
съответства на познаването на теорията на музиката, но и тази „теория“ на
нашата религия ние почти не познаваме. Ние почти не познаваме Библията в
оригинал и съдим за нея по разни книги, по различни тълкувания...
Геологията – науката за състава на земната кора и нейното образуване — учи,
че светът е бил сътворен през огромен период от време, а не за шест дни, както
казва училищното богословие. Но нека да видим, какво е казано в Библията. Ден
ние наричаме онзи промеждутък от време, който се измерва чрез известното
движение на Земята около оста си спрямо Слънцето. А в Библията ден се нарича и
онзи пръв промеждутък от време, когато Бог е казал: „Да бъде светлина“ (Бит. 1:3) и когато още не е имало слънце,
което е било създадено през четвъртия ден. Ясно е, че думата „ден“ тук е
употребена не в обичайния смисъл на 24-часов промеждутък, а в значението „период“.
На това съответства и стоящата в еврейския оригинал дума „йом“, която означава
ден и период (руското „эон“ – бълг. „еон“, Бел. прев.). Това се потвърждава и
от втората глава на същата книга „Битие“, където с думата „йом“ е обозначено
цялото време на творението, обемащо всичките шест периода: „Ето тъй
станаха небето и земята, при сътворението им, в онова време, когато Господ Бог
създаде земята и небето“ (Бит. 2:4).
Бог, сътворяващ света, е вечен и живее извън времето. И тогава още не го е
имало човека, чието съзнание е свързано с понятието за време. А и у човека това
съзнание не е вечно, защото в бъдещия нов свят — „не ще вече да има време“ (Откр.
10:6). Обективно, извън човека,
него го няма и сега, и измерването му е относително. Моисей, който е автор на
книгата „Битие“, казва в своята молитва (Пс. 89:5): „Защото пред Твоите очи хиляда години са като вчерашен
ден, който е преминал, и като една стража през нощта“.
И така, ако геологията понякога
ни пречи да признаваме геоложките данни, Библията се намира в съгласие с всички
факти на природата, и следователно, и с науката, откриваща тези факти.
Повърхностното четене на Библията, както и всяко полузнание, предизвиква още едно
недоумение. Каква светлина ще да е имало в първия ден, ако слънцето е създадено
в четвъртия ден? Причината за това съмнение е пак непознаването както на
Библията, така и на науката. Защото още Хершел е доказал, че първоначално е
съществувала светлинна мъглявина, а слънцето, създадено през четвъртия ден, е представлявало
център, събрал разлятата в пространството светлинна енергия. В израза: „и
създаде Бог двете големи светила“ (Бит. 1:16) — думата „създаде“ означава направи, завърши изпълнението на
онова, което е било сътворено, първоначално призовано към Битие (глаголът „сътвори“ е употребен в първи стих). (В оригинала тези два глагола — творя и създавам —
се различават). Още по-голяма наивност показват онези, които оспорват
Библейската давност на съществуването на света, забравяйки, че Библията
определя в години единствено продължителността на човешката история, а не на
съществуването на света или самия процес на неговото сътворяване. А и в обикновения
живот — едно е да добиеш огън, а съвсем друго — да направиш лампа, да я
напълниш с горивно вещество, да я запалиш и окачиш... Впрочем, това е само
слаба и не напълно вярна аналогия. Но най-вече Библията смущава мислещия човек
със своите повествования за чудото. Последното им се струва нарушаване на
законите на природата.
Ако това може да се каже за чудесата от легендите и техните апокрифни
евангелия, това изобщо не може да се твърди за чудесата на Словото Божие. Изцелението
на болните, възкресението на мъртвите не е нарушаване на законите на природата,
а тяхното възстановяване. По закона на греха и наследствеността болестта и
смъртта са закономерни. Но по първоначалния помисъл, когато още не е имало
грях, човекът е бил създаден за живот („Човекът“ има „чело на вечността“ — ср.
църковносл. человѣкъ) и когато се отстранява причината, предизвикваща смърт
(тази причина е грехът), тогава отново се възстановява действието на
божествената творческа сила. Тази сила някога в дните на творението „е сияла от
дълбините на вечността с могъщи творчески слова“, тя, по думите на самия Дарвин,
„е вдъхнала живот в първоначалната клетка“. Естественото действие на тази сила
е не смъртта (това вече би било противоестествено), а животът и възкресението.
Камъкът заради силата на притегляне пада надолу, но ако силата на притеглянето
бъде неутрализирана с обратен тласък, камъкът ще политне нагоре.
Чудесата в Евангелието не са противоестествени, а свръхестествени, понеже в
един или в друг случай започва да действа свръхопитна сила. И такъв един факт ни
удивява, струва ни се чуден („чудо“ и „чуден“, както и „чудна“ — удивителен, са
от един корен), макар че онова, „което е чудо на земята, на небето е естествено“
(както появата на радия е чудо за дивака, но е естествено за химика). Законите
на природата не са окови, с които Бог е вързал Своята и човешката свобода, чрез
силите на природата Той повелява. Без чудото животът никога няма да бъде чуден
и точно за него мъчително тъгува всяка жива душа, която с всички сили се стреми
от царството на необходимостта към царството на свободата. Науката, изучаваща
царството на необходимостта, законите като „постоянно повтарящи се връзки между
явленията“ и силите, достъпни за нейната петсетивна логика, не познава чудото,
макар че не може да го отрече. Религията пък ни съединява с Царството на
свободата, и при тона не формална и пуста, а творческа свобода, с Царството на
благодатта, онази творяща Сила, която е създала и света, тоест чудото, чиито
свидетели сме ние. Същата тази Сила именно поддържа този свят пак така чудесно
(съхраняването на света не произтича закономерно, логически от факта на
съществуването, също както храненето на организма не е осигурено още с неговото
раждане — той може и да се разруши от глад). Именно затова по въпроса за чудото
не може да има принципно противоречие между науката и религията (може би,
единствено въпросът, дали е реално или измислено дадено чудо, но това вече е въпрос
от друг порядък).
Освен това, позовавайки се на величието и безкрайното множество светове,
мислещият човек се смущава от твърдението на Библията, че Земята се намира в
центъра на вселената, вследствие на което човекът си е въобразил за себе си
прекалено много, смятайки се за център на битието. Библията не утвърждава
антропоцентризма, тоест това, че човек се намира в центъра на вселената. „Кога
гледам Твоите небеса — дело на Твоите пръсти, месечината и звездите, които си
поставил, казвам си: що е човек,
та го помниш, и син човечески, та го спохождаш?“ — казва псалмопевецът (Пс. 8:4—5).
Библията не учи и на геоцентризъм, тоест, че земята се намира в центъра на
вселената, и дори няма в нея основание за хелиоцентризма (теорията, към която
временно се е придържала науката, учейки, че в центъра на света се намира слънцето).
И какъв физически център изобщо е възможен, който да е еднакво отдалечен от
всички точки на космическата сфера, която е безкрайна? Едно време мислели, че
полярната неподвижна звезда може да бъде такъв център, но и тя се оказа и
подвижна, и нецентрална. Библията учи на теоцентризъм, на това, че неизменен
център на вселената е Бог (в превод от еврейски Бог — въз основа на
филологическото изследване на Делич — означава неподвижна, вечна цел на
битието). „Всичко е от Него, чрез Него и у Него“ (Рим. 11:36). Библията учи не за физическия,
а за метафизическия център на вселената (защото тя съдържа учението не за
физическите преходни предмети, а за вечното и духовното), какъвто е Христос-Логос. „Всичко
чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало“ (Ин. 1:3).
Светът е христоцентричен, защото „Словото“ (Христос-Логосът) „беше
у Бога“ (Ин. 1:1). Дали
не по същата причина Бог се е въплътил на малката и незначителна планета Земя,
поради която Той е избрал и на земята малката Палестина, и в Палестина Витлеем,
а във Витлеем яслите, защото не се намерило място в странноприемницата? Нашата
земя, по този начин, е станала космически Витлеем, и ако светлината от яслите се
е простряла по цялата земя, тя също така може по някаква непостижима проекция
да достига всички точки на вселената. Самата обитаемост на другите светове не
се отрича в Библията, както и изобщо онзи биологичен принцип, според който при
Бога във всяко място на космоса „живее онова, което може да живее в него“. „Бог
сътвори света“.
Този неизмерим космос (макрокосмос) е христоцентричен също както и малкият
свят (микрокосмос) на твоето същество. Само около Него може да бъде събрана
центростремително цялата душевна енергия на човека и само от Него центробежно
може да се излъчва цялата Негова творческа сила. Ако този слънчев център не е
на мястото си, се нарушава равновесието в космоса на човека, — душата усеща вътрешно
лутане, пустота и помрачение също както разпятието на Христа на Голгота е предизвикало
затъмнение и земетресение в природата (нека сравним мисълта на психолога
Джеймс: обръщането е акт на волята, посредством който висшата ценност, намирала
се до този момент във вторичните слоеве на съзнанието, става център на последното).
Макар че Библията не е специална книга за физическата природа или външната
история на човечеството, но и в тези области тя е точна. (А и как бихме й повярвали
за по-важното, духовното, вечното и бъдещето, ако тя грешеше в по-малко
важното, достъпното за човешкото знание?).
Ако сравним наивните сведения за природата, намиращи се в свещените книги на
индуизма, персизма и мохамеданството (не устояли, например, срещу преврата, който
Коперник прави в астрономията ), с осведомеността на библейските автори, ще
трябва да признаем тяхната Боговдъхновеност заедно с френския физик Био
(1774—1861), който е казал: „Или Моисей е имал същата дълбока научна опитност,
каквато притежава нашето време, или той е бил вдъхновен свише“.
В Библията не намираме древните представи за това, че небето е твърд свод,
към който са прикрепени звездите. Съгласно книгата „Битие“, небето е протяжна среда,
отделяща водите, които са отгоре, от водите, които са отдолу. Докато древните
са учили, че земята се крепи на някакви подпори, Библията казва, че Бог „е
окачил земята на нищо“ (Иов. 26:7).
Забележителни са също така и другите естественонаучни положения, които били
известни на Библията дълго преди да бъдат открити от науката. Към такива „изпреварвания“ могат да се отнесат думите на пророк Исаия: „поради голямото могъщество и
велика сила у Него нищо не липсва“ (Ис. 40:26), потвърдени от откритите едва в по-късни времена закони за
запазване на материята (Ломоносов, Лавоазие) и закона за запазване на енергията
(Р. Майер, 1814—1876).
Мъдростта говори за себе си в притчите Соломонови: „Когато Господ още не
беше сътворил ...първите прашинки на вселената... аз бях там“ (Притч. 8:26—27). Не е ли това намек за елементите на материята?
Постепенните научни открития все повече и повече оправдават научната точност на
библейската картина на природата и историята.
Филологията, разделяща езиците на човечеството на три основни групи: индоевропейска,
семитска и туранска, все повече открива общи елементи в тях, водещи към единния
език на единното човечество (праезика). Разделението на човечеството на 70
основни народа, дадено в 10-та глава на книгата „Битие“, все повече се
потвърждава от етнологията (науката за племената).
Геологията и палеонтологията (науката за изкопаемите) блестящо потвърди реда
на творението, изложен в Библията. „Последователността, в която се появяват органически
образуваните същества, представлява точна последователност на шестте дни на сътворението,
както ни я представя книгата „Битие““ (физикът А. Фехнер).
Археологията, открила Ниневия и Вавилон (Роулинсън), намери и останките на
Вавилонската кула („Зикурат“) и множество древни плочи с изложение на фактите, потвърждаващи
съдържанието на Библията. Кулата Бирс Нимруд е висока 48 метра, а окръжността й
е 710 метра.
Тя се нарича „Зикурат“. Тази семитска дума означава: „да си направиш име“. (Сравнете
думите на строителите на Вавилонската кула: „да си спечелим име“ (Бит. 11:4)). Историята провери изпълнението
на пророчествата на Библията, дотолкова удивително, че дори само това изследване
е довеждало съмняващите се до вярата в боговдъхновеността на Писанията. Исаия
(осем века преди Рождество Христово) е говорил за Вавилон във времето на неговото
величие: „не ще се засели никога... Но в него ще обитават зверове пустинни, и
къщите ще се напълнят с бухали; камилоптици ще се заселят там, и песоглавци ще
подскачат. Чакали ще вият в чертозите им, и хиени — в увеселителните домове“ (Ис. 13:20—22).
И това се е сбъднало. В четвърти век персийските царе превърнали Вавилон
(след неговото разрушаване и опустошаване) в местообитание на дивите зверове и
от време на време устройвали там царски лов. (Вж. енциклопедичния речник на
Брокхауз).
По-нататък пророк Исаия казва: „И ще го направя ежово владение и блато“ (Ис.14:23). И това се сбъднало... Вавилон
станал жертва на наводнения вследствие на промените в долното течение на Ефрат
и сега по-голямата му част се намира под водата. Руският пътешественик Фрей, който
е бил там през 1895 година, бил поразен от множеството таралежи в блатата на
Вавилон, което именно му напомнило споменатото пророчество на Исаия.
Още множество факти биха могли да бъдат посочени, които напълно оправдават
нашето твърдение, а именно, че истинската наука и истинната религия, каквато е
религията на Библията, не си противоречат. Религията противоречи не на науката,
а на нашите знания (и предположения) за природата. Но между откровението и
самата природа няма противоречия и не може да има, защото Бог е Творец и на
двете.
А общата причина за предубежденията срещу религията се крие преди всичко в
незнанието, както твърди Бейкън, и това с Божествена простота е обяснено от Самия
Христос: „заблуждавате се, като не знаете Писанията, ни силата Божия“ (Мф. 22:29). Тези думи били казани на садукеите,
рационалистите от онова време, които отрицавали възкресението на мъртвите и
съществуването на духовете (не са ли същите и садукеите на нашето време, които
приемат само онова, което разбират?). И както тогава, така и днес ние не познаваме
именно тези две области: съдържанието на Свещеното Писание и силата Божия,
тоест онази реалност, за която говори Писанието и която ни се открива с помощта
на религията, като опит и преживяване. Именно към тази страна на религията ще
преминем сега.
Ако разглеждаме религията по същество, тоест като вътрешно преживяване,
като преклонение пред Бога и общение с Него, ще трябва да се съгласим, че науката
не само не противоречи на религията, но нещо повече — науката довежда до
религията. Ако не се ограничим с внимателното и усърдно събиране на факти, като
ученият-специалист Вагнер при Гьоте, а като Фауст дадем простор на цялата
човешка жажда за знания, която се стреми да разгадае тайните на битието и да
владее тези тайни, тогава неизбежно ще стигнем до религията. И именно науката ни
доказва нейната необходимост. Тя поставя същите онези въпроси, на които
отговаря религията. Тя по закона на причинността ни довежда до Първопричината
на света, а религията отговаря, Кой е тази творческа Първопричина не само на
света, но и на човека. Тя ни казва, че ние произлизаме от Бога (а не от
маймуната). Науката открива вечния Логос на битието, обуславящ тази хармония.
Науката води до необходимостта от някакъв разумен смисъл в живота, на някакво
висше предназначение на живота. Религията отговаря — това е БОГ.
Откриването и показването на
Божественото начало в мене и в целия свят така, че любовта, мъдростта, красотата
да обхванат целия простор на битието и Бог да бъде всичко във всичко, съставлява
именно разумната цел на света.
Науката обосновава не само естествените закони, по които светът съществува,
но също и нормативните закони, по които той трябва да съществува, за да бъде
съхранен животът. Такава е етиката — науката за нормите на поведение. Медицината
също обосновава правилата на поведение, тя доказва необходимостта от чист,
нравствен живот, предписва на юношеството полово въздържание извън брака, но не
показва източника на сили за самодисциплината. Същото е вярно по отношение на
алкохолизма.
Социологията оправдава закона за солидарност между хората и техните
кооперации. Обаче „ти трябва“ и следователно – „ти можеш“. И значи, трябва да има такава
сила, която би служила за нас като източник и на светлина, и на енергия в
духовно отношение, като източник на духовно удовлетворение. Тази сила е в Бога.
Науката познава единствено явленията, а философската любознателност на човека
се стреми да проникне зад завесата, която скрива от нас истинната същност на
света, неговото естество, неговото истинно битие, неговата онтологическа основа,
неговата истина.
И идва в света Онзи, Който казва: „Аз съм ...истината“ (Иоан 14:6) (тоест, което е истинно и вечно,
което съставлява същностната основа на битието, неговата истина, онова, което
наистина е). Накратко, научното мислене доказва, че трябва да има Бог, а
религията Го открива и съобщава за Него.
Науката доказва необходимостта от Неговото битие логически, естетиката
показва идеалното битие в образи, а религията съединява, довежда до общение с
Бога.
В „Божествена комедия“ Вергилий, който е олицетворение на човешкото знание,
води поета Данте през ада и чистилището. Но когато пътниците стигат до райските
двери, Вергилий оставя Данте и през прага на рая, в лъчезарната светлина на
Божеството, го превежда Беатриче (олицетворението на религията). Единствено
вътрешният религиозен опит ще ви помогне да прекрачите през прага между
явлението и същността, необходимостта и свободата. „Аз съм пътят и истината
и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене“, — казва Христос (Иоан 14:6). Този религиозен опит открива на
мнозина реалното непосредствено битие на Онзи, чието присъствие са подсказвали
и мисълта, и откровенията на красотата, и съзнанието за собственото
несъвършенство. И тогава ние виждаме, че религията не противоречи на науката, а
религията движи науката. Ние не говорим за онази „религия“, която е изгорила на
кладата Джордано Бруно, защото тя е изгорила и Ян Хус (пастора), тоест тя се е
борила не само с науката, но и с религията.
Преди всичко, нашето съждение е правилно психологически, от гледна точка на
психологията на познанието. Ние сме свикнали да мислим, че знанието сякаш е
по-силно от вярата, лежаща в основата на религията. Но в действителност именно
вярата дава сила на знанието. Знанието без увереност в него, без признаването
му е мъртво сведение. Можете да знаете, че самолетът е в състояние да ви
вдигне, но ако не сте уверен в това, никога няма да се решите да се качите в
него. Знанието, че може без вреда за здравето да потопите ръка, намазана с нишадърен
спирт, в разтопено олово, само по себе си няма да ви даде решимост да направите
това, ако в това знание не сте уверени. А в същото време работниците в заводите
си мият ръцете в разтопено олово.
А още повече знанията от морален порядък, които ни карат да извършим
подвиг, да поемем риск и направим жертва, изискват пълна вяра, каквато може да
бъде само религиозната вяра: защото е лоша онази нравственост, към която се
отнасяме нерелигиозно (от само себе си се разбира, че и религията, която е
ненравствена, не е религия). Само религията дава на нравствените норми морална,
абсолютна санкция и само тогава те (нравствените норми) са не относителни, а
абсолютни заповеди на Бога.
Религията движи науката и в този смисъл, че тя пробужда и поощрява духа на
изследване. Това е вярно по отношение на християнството. „Всичко
изпитвайте, о доброто се дръжте“, — казва апостол Павел (1 Сол. 5:21). „Изследвайте Писанията“, —
такъв е заветът на Христа (Иоан 5:39).
Именно в това е и силата на религията, че тя пробужда любов към живота, към
природата, към човека, озарявайки ги със светлината на вечния, непреходен смисъл.
„Мъртвите кости в анатомическия музей станаха за мене живи“, — казваше една
студентка-медик след като намери източник на жива вода в Христа. Иска ти се да
познаеш този свят, който представлява не сляпо, случайно съчетание на стихиите,
движещо се към разрушение, а дивен космос, който ни разкрива разгърнатата книга
на познанието на Отца.
Религията именно затова движи науката, защото в религиозния опит ние встъпваме
в контакт с вечния Разум, Гласа на света. „Ако пък някой люби Бога, той е
познат от Него (рус. Кто любит Бога, тому дано знание от Него)“ (1 Кор. 8:3). Не затова ли част от великите
открития и изобретения принадлежат на онези, които са били и велики учени, и велики
християни. Нека си припомним монаха Гутенберг, който е горял от желание на
всяка цена да намери начин за широко разпространение на Библията (първата
напечатана от него книга е била Библията), и да си припомним Нютон, който е умеел благоговейно да вниква с внимание в
процесите на природата там, където другите са виждали единствено едно
най-обикновено падане на ябълка. Самите качества на упоритият изследовател —
самоотверженият труд, вярата в крайния резултат, смирението — се явяват повече
от всичко продукти на религията. Докато дедукцията (тоест методът на извеждане
на частни съждения от общите), така свойствена за гордия ум, склонен всичко да
подчинява на предварително приети концепции, е довела науката до безплодния
рационализъм на XVII век, индукцията (извеждането на общо съждение от редица
частни факти), — смиреното приемане на фактите такива, каквито те са, — предизвикала
разцвет в науката, довела до открития и изобретения. Това бил превратът от
рационализъм към емпиризъм при Бейкън, поставил на преден план индуктивния
метод и принципа на смиреното изследване на природата (природата се побеждава
чрез подчиняването на нея).
Науката без религията е „небе без слънце“. А науката, облечена в светлината
на религията, е вдъхновена мисъл, пронизваща с ярка светлина мрака на този
свят. „Аз съм светлината на света; който Ме последва, той не ще ходи в
мрака, а ще има светлината на живота“, — така казва Христос (Иоан 8:12). И ето, че става ясно защо в
живота на учените религията играе такава изключителна роля. Професор Денерт
проучил религиозните възгледи на 262 известни естествоизпитатели, включително
велики учени от тази категория, и се оказало, че от тях 2% били хора
нерелигиозни, 6% равнодушни и 92% горещо вярващи (сред тях Майер, Бер, Гаус,
Ойлер и други).
Наскоро излезе една книга на английски език под заглавието „Религиозните
вярвания на съвременните учени“. Авторът на книгата изпратил писмено запитване
на 133 известни английски и американски учени, съдържащо две точки:
1) Противоречи ли християнската религия в нейните основи на науката?
2) Известни ли са на даденото лице учени, които признават подобно
противоречие?
Били получени 116 благоприятни за религията отговора, останалите лица или
не отговорили, или се изказвали неопределено. Сред първите са такива имена,
като Томсън, Оливър Лодж и други. Сред вярващите християни бяха назовани такива
учени, като Фарадей, Ом, Кулон, Ампер, Волт, чиито имена са увековечени във
физиката като нарицателни за обозначаването на известни физически понятия. А кой
не знае за религиозния ентусиазъм на гениалния математик Паскал, написал удивителните
„Мисли за религията“! Нека си спомним още религиозните възгледи на някои от
учените.
Галилей (1564—1642) — физик и астроном – е написал: „Свещеното Писание не
може в никакъв случай нито да казва лъжи, нито да греши, — изреченото в него е
абсолютно и неизменно истинно.“
Химикът Бойл (1626—1691): „Съпоставени с Библията, всички човешки книги,
дори най-добрите, са само планети, заимстващи цялата си светлина и сияние от слънцето“
(Денерт).
Химикът и физиологът Пастьор (1822—1895): „Понеже мислих и изучавах, затова
и останах вярващ, подобно на бретонеца. А ако още повече бях размишлявал и се
бях занимавал с науки, щях да стана толкова вярващ, колкото и бретонската
селянка“.
Философът и математикът Нютон (1643—1727) е изказал своите положителни вярвания
в чудесата и пророчествата в своето тълкувание върху книгата на пророк Даниил и
Апокалипсиса.
Трудовете на гениалния
лекар-хуманист професор Н. И. Пирогов и в областта на медицината, и в областта
на педагогиката и досега се смятат за класически. И досега се позовават на неговите
съчинения като убедителен довод. Но отношението на Пирогов към религията
старателно се крие от съвременните писатели и учени. Ще посочим от съчиненията
на Пирогов някои премълчавани цитати. „Беше ми нужен отвлечен недостижимо висок
идеал на вярата. И като се заех с Евангелието, което никога не бях чел, а бях вече
на 36 години, намерих за себе си този идеал“.
“Смятам вярата за психична способност на човека, която повече от всички
други го отличава от животните“ . „Мистицизмът за нас е абсолютно
необходим: това е една от естествените жизнени потребности“.
“Развитието на индивидуалната личност и всичките й присъщи свойства — ето
това е, според мене, нашият телескоп срещу недъзите на века, клонящ към залез“.
“Вярвайки, че основният идеал на учението на Христа, по своята недосегаемост,
ще остане вечен и вечно ще влияе върху душите, търсещи мир чрез вътрешната
връзка с Божеството, ние нито за минута не можем да се съмняваме и в това, че
на това учение му е предопределено да стане неугасима пътеводна светлина по
трудния и неравен път на нашия прогрес“.
“Недосегаемата висина и чистота на идеала на християнската вяра го прави
истинно благодатен. Това ни се разкрива чрез необикновеното спокойствие, мир и
упование, изпълващи цялото същество на вярващия, и кратките молитви, и беседите
със самия себе си, с Бога“.
В дневника си Пирогов твърди, че той изповядва християнската вяра именно
така, както тя бива проповядвана от Православната Църква.
Френският лекар Фльори в книгата си „Патология на душата“ казва: „Но освен
естествознанието, съществува още и теологията, тя си има свои прийоми,
позволяващи й да утвърждава известните истини... И религията, и науката имат
всяка за себе си свой метод и своя област. Те отлично могат да съществуват редом
една до друга и двете изпълняват своето предназначение“ — Профессор Флери.
Патология души, гл. 4-а, § 5.
Покойният психиатър Мержеевский в речта си „За условията, благоприятстващи
развитието на душевните и нервни болести в Русия и за мерките за тяхното
намаляване“ се изказва по следния начин за християнството (с. 12): „Като
противовес, потискащ обстоятелствата на външната среда, толкова често
способстващи за възникването на психози, освен подобряването на материалния бит
и повишаването на нивото на нравственост, трябва да служи развитието на онези
благородни стремежи, които повдигат състоянието на чувствения тонус и дават
опора на човека срещу много изкушения и падения в борбата за съществуване. Тези
стремежи се състоят в осъществяване на идеалните понятия за щастие в
най-доброто значение на тази дума, изработени от практическата философия. Тези
понятия са три вида. Едно от тези понятия се изразява обикновено във вярата, че
то е възможно в друг живот, в задгробното съществуване. Това е единствената
надежда на всички страдащи и обидени от живота, това е убежище, посочвано от
религията, и особено християнската, за всички страдания и горести, за които
няма лекарства“.
Психиатърът П. И. Ковалевский завършва своята творба „Иисус Галилеецът“ с
думите: „Сериозната и нелека задача на бъдещото време се състои в това, да
примири началата на християнската религия и знанията. За постигането на тази
цел ще е нужна продължителна съвместна дружна работа на теолози, натуралисти и
социолози. Да се надяваме, че знанията и вярата ще намерят достоен съюз помежду
си и ще дадат на човека утешение и примирение“ (с. 185).
Преди това психиатърът П. И. Ковалевский казва: „Религиозно-нравственото
възпитание на християнските деца непременно трябва да започва с изучаването на
Евангелието и Новозаветната Свещена история“ (с. 184). (П.И.Ковалевский е съумял
да си пробие път от бедна, почти просяшка обстановка на селско подобие на
училище, където за наказание му дърпали перчема, до ректорство в университета.
Следователно, ако челото му не е седем педи, то ще е някъде там).
Професорът по частна патология и терапия Шилтов не просто говори, а направо
се бори в защита на религията в своите книги: „Мисли за Богочовека“, „Етиката и
религията в средите на нашата интелигенция“, „Сред безбожниците“ (посмъртни
записки на лекаря-философ).
А ето думите на професора-психиатър Крафт-Ебинг: „Способността да не се
обръща внимание на неизбежните в ежедневния живот дребни тревоги и вълнения,
уравновесеното и сериозно отношение към тежките удари на съдбата, търсещо и
намиращо утешение във висшите начала на религията и философията, са отчасти щастливи
дарове на природата, отчасти драгоценни дарове на самовъзпитанието. Щастлив е
онзи, който намира в религията сигурна котва на спасението срещу житейските
бури“.
Доктор Пясецкий усърдно се бори за християнската религия в своите брошури: „Външният
и вътрешният опит в християнската религия“, „Християнският пост от
медицинска гледна точка“, „Конфликтите в духовния живот на съвременната
интелигенция“, „Хигиената и християнството“, „Кризисите и проблемите в областта
на хигиената на духа и тялото“.
От чуждестранните психиатри много внимание на религията е отделил доктор Л. А.
Кох. В своята забележителна книга „Нервният живот на човека“, в главата „Причини
за нервните болести“ (с. 163) четем: „Отчуждението на душата от Бога е
величайшо зло. В него и за отделните лица, и за обществото съзрява
най-разяждащото и отровно вещество, което разрушава нервите“. По-нататък в
главата „Лечението на нервните болести“ (с. 204) доктор Кох пише: „Откъде душата
черпи сила да устои срещу онова, което се стоварва върху на нея и заплашва
нервите? Откъде тя взема оръжие за своя победоносен отпор? Когато й е нанесена рана,
какво ще й попречи да не падне, а да защити себе си и своите нерви? Отговорът
е, че нищо не се постига без религията, тоест без собствено ни личното отношение
към Бога. Именно в религията се заключават нашите най-добри сили“.
По-долу на същата страница четем: „Но ние говорим за това, че човек, който
се осланя на Бога, може да понесе много разочарования, много тежки усещания,
проникващи в душата, а чрез нея и в нервите, че религиозният човек не се
поддава с душата и тялото си на онова, което заплашва невярващия, той
най-малкото поне ще се отвърне от онова, което привлича другия, че религията, по
този начин, в много отношения действа профилактично“. По-нататък на страница
206 четем: „Нека да вярват или не вярват, но е несъмнено това, че влиянието на
религията не само за отделните хора, но и за всички изобщо служи като най-доброто
предпазване от много нервни болести“.
И към онези нервно болни, които поради превратни представи се отнасят
неправилно към всичко и, в това число и към религията, вследствие на което
изпадат в униние, Кох се обръща със следните думи: „О, вие, нещастни люде,
които се отклонявате от пътя под гнета на психопатията! Каква помощ бихте могли
да получите, ако знаехте, къде е причината за вашите метежни, самоизтезаващи,
малодушни мисли. Вие мислите, че Бог всичко би изпълнил за вашето благо, ако
вие самите не съсипвахте толкова много. Той би устроил всичко, ако вие самите
не разрушавахте устроеното; вие мислите, че Той вече не може да се отнася с любов
към вас, да ви помогне по вашия избран от вас самите път. Прекалено много
значение си придавате на себе си и прекалено малко на Бога. О! Колко Господ е по-великодушен
от вашето сърце. И вие самите не знаете, истинен ли е онзи път, който сте си
предначертали. Вие подкопавате силата си, която трябва да ви направлява, като я
карате да се оглежда назад към онова, което е минало и е трябвало да премине.
Сега няма нужда да избирате, ако сте предоставили на другите да направят избор
вместо вас. Бог е силен със своята власт. Той управлява и вашия мъничък свят.
Той сам всичко поправя. Той води и вас, и останалите хора по онзи път, по който
Той посочи, и това именно е истинният път. Слабото дете е все пак Негово дете и
вашата слабост Той ще насочи към своята цел. Не на нас ни е дадено да
управляваме света. Ние трябва да вярваме в Него, да вярваме повече, отколкото в
когото и да било друг, повече отколкото в баща и майка, повече отколкото във
вашето мъничко сърце, силно страдащо, но опърничаво болно сърце, което Той иска
да изцели. Той е този, който кротко разрушава онова, което ние създаваме, за да
може отново да видим небесната светлина“ (с. 34).
Френският доктор Лоран в брошурата си „Медицина на душата“ казва: “Действително,
приобщаването със Светите Тайни е величайшо целебно средство за душата и за
тялото. Това е велико утешение за страдащите и скърбящите, То възвисява духа и
изпълва сърцето с радост и надежда“.
Знаменитият астроном Кеплер завършва своя труд по астрономия с молитва, в
която той благодари на Бога, Който му е открил величието на природата.
Нашият известен физик Цингер в края на курса си по физика цитира думите от Книгата
„Премъдрост Соломонова“: „Сам Той (тоест Бог) ми дарува истинско
познание на това, що съществува, за да позная строежа на света и действието на
стихиите“ (Прем. 7:17).
Авторът на тези редове имаше възможност да анкетира редица руски учени по
този въпрос. И такива авторитети, като философът А. И. Введенски, анатомът Лисенков,
философът Н. О. Лоски, физиологът Огнев и много други се изказваха определено в
полза на Библията и другите основни истини на християнството, като
Богочовешката природа на Христа и Неговото възкресение.
Религиозните вярвания влияят и върху онези учени, от които не е прието да
се очаква това. Към тях се отнася Ч. Дарвин: „Никога не съм бил атеист в смисъл
на отрицанието на Твореца“. „В първата клетка животът е трябвало да бъде
вдъхнат от Твореца“.
Когато известният естествоизпитател Уолъс посетил Дарвин, му се наложило да
почака да го приемат, тъй като синът му казал: „Сега баща ми се моли“. В
тридесетте години на 19-то столетие Дарвин бил на Огнена земя. Той бил смазан
от картината на тамошните нрави, типично проявление на които бил развратът,
детеубийството, човешките жертвоприношения. След няколко години той отново
посетил тази страна. И какво видял? Нравствеността на диваците станала
неузнаваема. Оказало се, че това било плод на работата на християнската мисия, която
със силата на Евангелието отстранила упоменатите печални факти. Оттогава
пожизнено Дарвин бил сред членовете и пожертвователите на тази мисия. Малко
преди смъртта си той четял посланието на Апостол Павел до евреите и се
възхищавал от дълбочината на тази, по неговите думи, царствена книга.
Би могло да се посочат още много подобни примери от живота на учените, но и
тези са достатъчно, за да се види, че само нашето „полузнание“ ни отдалечава от
Бога. Ако тези гении и таланти, движещи науката напред, са били вярващи хора,
защо ние да не можем да бъдем такива, явяващи се в научно отношение само техни
слаби ученици?
Хората на науката полагат смирено своите венци в подножието на Божия
Престол. В Московския университетски храм някога се случи следното с известния
гинеколог професор Синицин по време на Страстната седмица: като направи земен
поклон, старият професор така и застина в тази поза... Оказа се, че е умрял в
тази минута. Така до самия край душата на учения се бе покланяла пред Бога,
отдавайки Му последния си дъх.
Не е учудващо също така и възникването в различни страни на християнското
студентско движение, членовете на което се стремят да обединят науката и
християнската религия в живота. За това движение много способства знаменитият
биолог Хенри Дръмонд, който със своите задълбочени лекции оставя неизгладимо
впечатление у студентите именно с това, че съединява в своята личност блестяща
ученост и пламенна вяра в Христа.
Студентът-християнин е явление напълно естествено, нормално, колкото и
странно да се струва това на традиционно мислещите студенти, които смятат
религията за дял на изостаналите хора и се боят, че религията е несъвместима
със свободната мисъл. Но ние виждаме в действителност, че образованият човек не
само може, но и неизбежно трябва да вярва в Бога. Великите учени, които са за
нас авторитети в областта на науката, се оказва, че могат да бъдат за нас
пример и в областта на религията. И затова:
“Не се ограждай с рамки тесни,
огньовете духовни не гаси,
свободомислието съвместно
с религиозността на твоята душа върви.“
Слава на онези студенти, които умеят да победят напора на традиционните
предразсъдъци и да пренебрегнат лъжливия срам в името на истината или, както се
пее в руската студентска песен:
“Слава нему, който всичко жертва
за Истината и на нея служи!“
Всеки специалист вследствие на това, че се занимава изключително със своята
специалност, става едностранчив човек с тесен кръгозор. Подобна едностранчивост
на знанията и недостигът на общо образование именно довеждат най-често до
механичен мироглед (професорът по медицина Шилтов).
Какво да правим ние, които търсим истината заради нея самата, които търсим
живота? Най-първата научна задача се състои в простото: „Изследвайте
Писанията“ (Иоан 5:39).
Запознайте се със съдържанието на Евангелието, изследвайте го задълбочено,
сериозно, добросъвестно, без предубеждение. И ще видите светлина, която ще
озари всичките проблеми, всичките потребности, цялата душа, нейните рани и
болести. Чрез Евангелието човек вижда себе си такъв, какъвто е и какъвто трябва
да бъде. Но най-радостното знание, което дава Евангелието, е вестта за
Спасителя, благодарение на което ние можем да бъдем такива, каквито трябва и
каквито искаме да бъдем в своите висши стремления.
И тогава вече е неизбежна втората стъпка — „Дойдете... — за да имате
живот“ (Иоан 5:40).
Химическата формула на водата може да удовлетвори жаждата на ума, но тя не е
в състояние да утоли жаждата, за която е нужна самата вода. На нас са ни нужни
не доказателствата за съществуване на Бога, не идеята за Бога, а Самият Бог,
Жив, Любящ. И в края на краищата да докаже съществуването на Бога може само Самият
Бог чрез Своето битие. Чрез Своето влизане в душата на човека.
Спомням си беседата с професор Огнев, чиято цел беше да проверя при него,
като специалист по естествознание, някои частни тези в тази лекция (в частност,
за дарвинизма). Когато стана дума за религията, той особено много се въодушеви:
„За мене религията е духовният живот, който ние имаме чрез Иисус Христос...
Съжалявам само за едно – че имаше в живота ми цял един период, когато аз не
познавах този живот“. При тези думи в очите му се появиха сълзи.
Как ми се иска всички ние да се изпълним с това свещено вълнение, с тази
жажда за истински, одухотворен живот! Защото тук става дума не за умствен
проблем на съгласуване на науката с религията, а за живота и смъртта... Едното
знание може да ни направи само книжници, теоретици, хамлетовци, които само разсъждават,
но не могат да творят. Само едната вяра, която не знае в какво вярва, която
няма за свой предмет бездънния и светъл образ на Бога, явен в Христа, е сляпа
вяра. Такава вяра може да въодушеви Дон-Кихот, но... за борба с вятърните
мелници.
На нас ни е нужно живо знание и зряща вяра и единствено техният синтез и
неразривна връзка ще ни открият възможността за творчески живот. Защото мъдрите,
окрилените от вярата творят живота.
