1971 година
16 март 1971 г.
Приветствам те в Името на Господа Иисуса Христа! Ще се радваме да ви видим
тебе и твоето семейство в нашия скит, когато и да дойдете. Засега отказваме на
жените, които искат да дойдат тук, по тази проста причина, че тук те няма къде
да отседнат. Обаче за кратко време с радост ще приемем онези малцина, които са готови
да превъзмогнат всичко и да се доберат дотук. В действителност, някои от
местните дами вече бяха при нас, затова няма никаква необходимост да лишаваме
от същата привилегия и православните жени, поне от време на време.
Алексей, поздравяваме те с първия ти имен ден в лоното на църквата! Нека
Бог и твоят свети Покровител да те водят по тесния път на Православието!
15/28 май, 1971 г.
Радвайте се в Господа. Беше приятно да получим отново вест от вас. Ще се
радваме да ви видим в сряда, 9-и юни, или във всеки друг ден от седмицата, ако
това се окаже по-удобно за вас.
Православната Църква в никакъв случай не забранява да се молим на
„непрославените” светии (1). Всъщност прославлението само прави официално това,
което вече съществува неофициално: народът вече се моли на светията преди
Църквата да обяви окончателно за неговото всеобщо почитание, когато неговата
служба и икона са одобрени и т. н. Между другото, с килийна молитва всеки може
да се моли на който и да е починал православен християнин, както ние просим
молитви от живите православни християни – защото в Христа всички са живи; а още
повече онзи, чиято святост на живота или неговото мъченичество явно са били
благоугодни на нашия Господ Иисус Христос, така че той може да чува молитвите
ни и да ходатайства за нас. Затова, ако сърцето ви потиква към такава молитва,
разбира се, молете се на свещеномъченика Серафим. Също така няма нищо
предосъдително, ако изрежете снимката му и я поставите при иконите – не на
централно място, но отстрани, така да се каже, от края. Мнозина така правеха с
изображенията на св. праведни Иоан Кронштадски и преп. Герман много преди те да
бъдат прославени.
Относно Катакомбната Църква и „култа на почитане на членовете на царското
семейство” (2) в Русия, - трудно е да се съди, доколко сериозно си струва да се
отнасяме към това, защото „съветските власти” са известни със своите
разобличения на „монархически заговори” на всеки ъгъл, а също с изваждането на
бял свят на всякакви странни „религиозни секти”, които обикновено са продукт на
тяхното собствено въображение. Но, ако всичко това действително се основава на
факти, тогава то представлява голям интерес, особено ако се има предвид факта
на „кръщаването с царските имена”, което особено много ни впечатли. Може би, в
Катакомбната Църква е имало (официално или неофициално) канонизация на царското
семейство, като мъченици, и затова там при кръщение и монашество се дават
техните имена. Но това са само догадки. Без съмнение царят и неговото семейство
трябва да бъдат почитани като мъченици на православната вяра и това няма
никакво пряко отношение към въпроса за монархията; за съжаление, много хора
отстрани се опитват да заклеймят почитащите паметта на тези мъченици като
„монархисти” и по този начин само замъгляват този въпрос. А темата за
„монархизма” на Синода (РПЗЦ – Бел. рус. ред.) и без това е достатъчно
замъглена. Съществуват няколко подхода към този въпрос, които трябва да бъдат
разкрити, за да се изясни картината, и аз бих искал да ги обсъдя с тебе някой
път; и двамата сме американци и най-вероятно няма да ги разглеждаме
емоционално, както това би могло да се случи при руснаците.
Казано накратко, без съмнение, мнозина руски емигранти, особено
благочестивите и измежду средите на духовенството, почитат стария строй в Русия
и сега го предпочитат пред всеки друг (за Русия); но в Америка същите тези хора
трябва да бъдат считани за демократи, тъй като участват в нашите избори и
изобщо не искат реставрация (тук) на Георг ІІІ! Но да се нарича самият Синод
„монархически”, е безсмислено и в най-добрия случай неуместно, тъй като той
никак не влияе (доколкото знам) на отделните вярващи. Това дори не е „грях” да
се желае установяването на демокрация в Русия, макар че аз лично смятам, че
историческата съдба на руския народ здраво го е свързала с царете и каквото и
да било друго би било и ще бъде чужда идея, натрапена със сила, за голямо
нещастие на руснаците. Имам подозрение,
че онези, които говорят за „монархизма” на Синода, в действителност просто
изразяват своята лична неприязън към неговата обща традиционна позиция, която,
на първо място, е църковна позиция. Както вече казах, ако този въпрос те
интересува, можем някой път да го обсъдим, но всичко това не е главното и не е чак
толкова важно!
Ще се радваме пак да те видим. От два дни работниците вече започнаха да
правят ежегодния ремонт на нашия черен път – а вчера и днес при нас валя дъжд и
пътят е целият в кал, за жалост на рибарите, които вече се събират тук през
почивните дни (при ручея). Всичко би трябвало бързо да изсъхне, щом спре дъждът,
но цялата работа, вероятно, ще трябва да бъде извършена наново.
Бележки:
1.
Попитах, дали
мога да се моля на новомъченика епископ Серафим Углички, който по това време
още не беше прославен; портретът му стоеше на корицата на “The Orthodox Word”.
2.
Също така го
попитах за почитането в Катакомбната Църква в Русия на руското императорско
семейство, за което бях чел. Това почитание тогава за мене беше нещо напълно
ново и поразително.
Предисловие към писмото
През лятото на 1971 г. започнах
малко-помалко да пиша за своя нов живот в лоното на Православната Църква,
съчиних малка статия и я изпратих на отец Серафим за отзив, който той ми
изпрати в цитираното по-долу писмо.
„Архиепископ Иоан”,
когото упоменава о. Серафим, е архиепископ Иоан (Максимович) Сан-Франциски,
който почина през 1966 г. и беше погребан там в катедралния храм. Архиепископът,
или Владика Иоан, както руснаците
обикновено го наричаха, водеше много свят и аскетичен живот, извършвайки много
чудеса приживе и след смъртта си. Отците го познаваха и бяха сред неговите
почитатели. Неговото почитание през последните десетилетия се разпространи по
целия православен свят, дори извън юрисдикционните граници. Неговите мощи 28
години след кончината му бяха намерени нетленни и през 1994 година той беше
прославен в Руската Православна Задгранична Църква.
16/29 август 1971 г.
Приветствам те в Господа.
След като реших повече да не отлагам отговора до тебе, а да ти наша непременно
днес, забелязах, че днес се чества иконата, към която ти се отнасяш с такова благоговение
(„Неръкотворният образ на Христа”, рус. „Неръкотворният Спас” – Бел. прев.)
(1). Така че те поздравявам с празника, който по руски обичай се нарича „Третият
Спас”, т. е. третият летен празник в чест на нашия Спасител (2).
Прости ми дългото
мълчание, но освен нашата печатна дейност (в която влиза „Православно слово”,
посветено на живота на архиепископ Иоан, чието печатане приключихме един ден
преди петата годишнина от кончината му), имахме и относително голяма група
поклонници. Седем души за една седмица – това за нашите горски стандарти е вече
цяла тълпа народ!
Прочетохме статията ти с
голям интерес; аз дори я прочетох няколко пъти, за последен път – току-що. Не
намерих нищо в нея, с което не бих се съгласил, освен една поправка, която съм
отбелязал. Мисълта, която изказваш, е много хубава, подробно илюстрирана с
цитати от Свещеното Писание и древните и съвременни свети отци и е написана с
чувство, не като някакъв академичен труд. Нищо „тщеславно и самонадеяно” няма в
писането на такива статии, те само помагат да се направят по-ясни и да се
развият вашите собствени идеи и чувства и да се провери дали те са в съгласие
със Свещеното Писание и с онези, които са живели във вярата, която изповядваме
и самите ние се опитваме да въплъщаваме в живота си. Дори знам, къде това може
да се публикува: във вестника „Orthodox America”, в който освен печатането на
новини от Православната Църква, просветителски статии и осветляването на
съвременни въпроси има раздел, където новообърнатите и въобще всички
разпръснати по света чеда на Православна Америка споделят своите възгледи,
размишления, надежди и т. н. За съжаление, не съществува такъв вестник! Може
би, ще има някога (през 1980 г., по благословението на иером. Серафим, такъв вестник
беше създаден, при това той беше сътрудник на редакцията му. Както и през
първите години на съществуването на вестника, така и днес с неговото издаване
се занимават сестрите Мария и Екатерина Мансур и отец Алексий Янг – Бел. рус.
ред.). Въпреки това, дори без такъв вестник, новоначалните трябва да обменят
идеи помежду си.
Преди няколко години
писах статии в същия дух, по молба на архиепископ Иоан, който искаше да ги
публикува в своя епархиален вестник (който днес вече не съществува) (3), по
една-две страници текст на английски. Не знам дали някой въобще ги е четял.
Сега като ги разглеждам, намирам, че въпреки всички вложени в тях „чувства”, те
бяха малко „абстрактни”, като резултат на мислене, което все още няма
достатъчно опит в православния живот и не познава добре православната
литература. Въпреки това те изиграха своята важна роля в моето разбиране и
изразяване на различни въпроси от Православието и дори в моето православно
„развитие”, и владика Иоан настояваше да ги напиша.
Затова, ако имаш
вдъхновение да пишеш подобни статии, пиши и не се смущавай. Пишеш, колко е
важно да се цитират трудовете на светите отци. Към това ще добавя: полезно е
също да привеждаме като примери подходящи по съдържание случаи от техния живот.
Особено в наше време мъдрите „богослови” са способни да цитират отците и да
извращават техните мисли, за съблазън на вярващите. Но онова, което светите
отци са правели – много често е толкова ясно, че не се нуждае от тълкуване и
това е невъзможно да се изврати. Например, сега много се говори за свикване на
„Осмия Вселенски Събор”, тъй като той може да обедини всички православни
християни, явявайки се висш авторитет на Църквата, и т. д., - и тук можем да си
спомним, че в историята на Православната Църква вече е имало такъв „Осми
Вселенски Събор” – защото представители на всичките патриарси да подписали
постановлението на Флорентийския Събор. Въпреки това заради един епископ, свет.
Марк Ефески, който се изправил в защита на правдата срещу целия Събор,
отхвърляйки неговото постановление (за унията с Рим), защото това противоречало
на православното предание, цялата Православна Църква в края на краищата
отхвърлила този Събор. Така и сега привържениците на реформите и унията с Рим
ще намерят много убедителни доказателства, а ние ще им противостоим не само с
доказателства от светите отци, но много повече с примера на св. Марк Ефески.
Ако имам изобщо някакви
пожелания относно твоите бъдещи статии, то е само едно – помни за житията на
светиите. Между другото, в твоята статия има две мисли, които биха могли да
зазвучат доста по-силно, ако ти беше посочил пример от живота на тези двама
цитирани светии (единият светец и другият съвременен изповедник). Ти цитираш
св. Иоан Кронштадски относно любовта – но той не е просто велик православен
светия от ХХ век, той е самото въплъщение на любовта, за която говори, и в
житията на другите светии е трудно да се намерят примери на по-голяма любов и
служение на ближните отколкото при св. Иоан. Той се е удостоил да получи от
Бога дар на чудотворство, равен само с този на св. Николай Чудотворец.
И още, цитирайки И. М. Андреев
(псевдоним на И. М. Андреевски, църковен писател, деец на Катакомбната Църква в
Русия, а после професор в Св.-Троицката семинария в Джорданвил – Бел. рус.
ред.) за Християнството като „всеобемащ нов житейски принцип”, неговите думи
могат да се направят значително по-убедителни, ако читателят научи, че те
изхождат от човек, който е преживял от собствен опит всичките ужаси на
съветската действителност, и са били родени сред стените на затворите и в
катакомбите, където той е осъзнал, че не може човек да бъде полухристиянин, а
или е такъв изцяло, или не е, защото иначе той няма за издържи изпитанията на
съветската система.
Между другото, изпращам
ти една интересна книжка (4) в същия дух от един съвременен свидетел на
Православието пред лицето на същата тази сурова съветска действителност. Можеш
да я задържиш, получихме няколко екземпляра.
Сега, след като вече
засегнах тази тема, се сетих за още един пример за благодатта. Така например, египетският
отец, преподобният Паисий Велики не познал собствения си ученик след връщането
му от едно пътуване до Александрия. Оказало се, че този ученик срещнал там
еретик и се съгласил с него, че „може би” някои православни догмати не са
съвсем истинни, и тогава благодатта го напуснала, а старецът видял това; ето
колко реална е благодатта и колко внимателно тя трябва да бъде пазена.
Май казах всичко. Предай поздравите ни на
Сусана и Ваня. Кажи на Ваня, че вече имаме две пъстри еленчета. Може би, ще успеем
да се видим пак преди началото на зимата? Носят се слухове, че зимата ще бъде
ранна и сурова и наистина това лято с изключение на един кратък период беше необичайно студено и днес
е студено. При нас също така се разразиха три великолепни бури.
Бележки:
1. Докато учех в Европа, видях и купих своята първа
икона, обикновена хартиена – „Неръкотворния образ на Христа”. Тогава все още
нищо не знаех за Православието и съвсем нищо не знаех за иконописта, но
почувствах силно влечение към тази икона и разказах на о. Серафим за това.
2. Двата други празника са Преображение Господне и
Произхождение на св. Кръст.
3. Тези ранни статии на о. Серафим бяха събрани и
публикувани след смъртта му под заглавието „Heavenli Realm” (Platina, CA 1984).
4. „Руските новомъченици и изповедници”, на протойерей
Михаил Полски, допълнено и препечатано
от Monastery Press, Wildwood, Alberta, Canada, 2000.
Послесловие към писмото
В това писмо о. Серафим
също така разказа за една своя мечта: за създаването на напълно ново периодично
издание на английски език – „Православна Америка” („Orthodox America”). Обаче в
продължение на още няколко години така и не пристъпвахме към осъществяването на
тази мечта. Аз не само че не бях подготвен, но просто не бях в състояние да
окажа помощ по създаването на подобно издание. Междувременно отец Серафим ми
даде идеята да се заема с нещо по-скромно и просто, нещо като разширен
православен информационен бюлетин, чрез който бих могъл да споделям с други
новообърнати във вярата моя нов православен опит и преживявания. Освен това
работата над бюлетина щеше да ми позволи да усъвършенствам своята писателска и
редакторска техника в очакване на нещо по-важно в бъдеще.
Както се случваше доста
често, отец Серафим завърши това писмо с бележка за времето. Това е още един
пример за противопоставянето на конкретното и отвлеченото в неговия живот, а не
е просто обичайната за писмата условност. Отец Серафим всъщност не се увличаше
кой знае колко по съблюдаването на общоприетите норми на приличие и почти
никога не слизаше на нивото на празните разговори. А времето за него беше важна
съставна част от средата, в която го беше поставил Бог. Затова той винаги
забелязваше природата, нейните прояви, ценеше разнообразието на нейната красота
и проявяваната понякога суровост. Той често говореше и пишеше за природата, особено
през ранните години, наслаждаваше й се въпреки различния й облик, който тя
приемаше.
Времето минаваше и с
увеличаването на броя на посетителите и поклонниците в скита, което съкращаваше
времето, оставащо на отец Серафим за молитва, четене и писане, той започна да
мечтае за суровите зими, които фактически биха го откъснали от околния свят за
цели седмици. За съжаление, това се случваше твърде рядко, затова отец Серафим
много често се оказваше във властта на всеки случаен посетител. С времето за
него стана привичка да се прибира в килията си, намираща се встрани от
основните сгради в скита. Когато отец Серафим трябваше да допише нещо важно или
да завърши някой превод, той прекарваше по цели дни в килията си, излизайки
оттам, единствено за да посети църковните служби или столовата. Обаче към края
на живота си, когато здравословното му състояние вече се беше влошило, той
неведнъж ми казваше: „Не знам защо, но не мога повече да понасям тези зими.
Става ми все по-тежко и по-тежко.”
8/21 октомври 1971 г.
Извинете ме за
прозаичната молба, но ако идвате в събота, можете да ни донесете нещо.
Забравихме да купим стъкла за вратата на столовата, когато бяхме в Рединг
миналата седмица. По време на неотдавнашните строителни работи счупихме две
стъкла, всяко с размер 19 на 21 инча. Магазинът „Redding Glass” се намира тъкмо на главния път през Рединг. А ако магазинът е затворен,
не се безпокойте повече за това, тъй като ние така или иначе ще ходим до града
след една-две седмици. Това са всичко на всичко строителни разходи и ние ще ви
ги възстановим.
През последните няколко
дни няколко пъти валя дъжд, но днес е ясно и топло, пътят е достатъчно сух.
Надяваме се, че времето ще се задържи такова до неделя.
Ако не получите това писмо до петък, моля ви, не обръщайте внимание на
тази молба, тъй като дотогава вече ще сме се видели. Молете се за нас.
Предисловие към писмото
През онези години
най-близката за нас енория на Руската Задгранична Църква беше или в Сакраменто,
или в Сан Франциско – около 350 мили отиване и връщане или около 7 часа път с
кола. Макар че скитът беше само на 3 часа път с кола, отците все още нямаха
свещенически сан, така че се налагаше да пътуваме до Сан Франциско един път в
месеца, за да присъстваме на Божествената литургия. Всеки път там се срещахме с
нашите нови православни приятели, руснаци и новообърнати, които ни посвещаваха
в своя енорийски живот.
По време на едно такова
пътуване в Сан Франциско жена ми и аз споменахме, че бихме искали да издаваме
нов църковен вестник. С отец Серафим вече бяхме обмислили как ще изглежда той,
както и неговото общо съдържание и бяхме избрали подходящо заглавие. Като чу за
това, някой в Сан Франциско каза, че скоро в Монреал ще се състои мисионерски
конгрес и ще бъде създаден нов вестник на английски, и за нас би било по-добре
да почакаме решенията на този конгрес преди да предприемаме нещо или, може би,
изобщо да се откажем от тази идея. Това беше първият от онези многобройни
случаи, когато различни хора се опитваха, понякога доста искрено, да ни разубедят
или да ни спрат от претворяването в живота на идеите, откърмени в нас от отците
Серафим и Герман. Именно в отговор на нашите смущения по този повод беше написано
следващото писмо на отец Серафим.
Този случай също така
постави началото на разбирането от страна на отец Серафим за значително
различаващите се нужди на новообърнатите от тези на емигрантите. Той съзнаваше,
че за да могат новообърнатите да оцелеят в Църквата, те трябва да си намерят в
нея своето място, трябва да имат възможност за общуване с различни църковни
инстанции и че той и отец Герман идеално подхождат за една такава работа. И
наистина, за мнозина от нас, които през 70-те години бяхме преминали на
Западното крайбрежие към Православието, отците Герман и Серафим бяха истински
мост към Православната Църква.
16/29 ноември 1971
Приветствам те в нашия
Господ Иисус Христос. Много ти благодаря за писмото. Това ще бъде кратка
бележка, за да отговоря на твоите насъщни въпроси. Освен нашите обичайни
трудности, наскоро си контузих палеца (за щастие, на лявата ръка) с линотипа и трябваше да го шият, после се възпали
и т. н. (1). Вече заздравява, но изгубихме няколко седмици (които и без това не
ни стигаха). Но така се учим да приемаме всичко от Бога, а не да се надяваме на
собствените си сили.
Надявам се скоро да ти
напиша няколко свои мисли относно Гластънбъри и проч. (2)
Прекрасно разбираме
твоето душевно смущение по повод мисионерския конгрес и проч. Но трябва да
разбереш, че твоето смущение е напълно нормално; защото когато започваш някакво
начинание с желание да угодиш на Бога, дяволът обезателно ще се опита да те
обезпокои и смути с всякакви мерки, дори прости житейски. И ние самите наскоро
чухме за нов англоезичен вестник в Монреал и чухме, че А. участва в неговото
издаване; това, както изглежда, ще бъде „официална” публикация на Синода и по
тази причина с нищо няма да възпрепятства твоя проект. С това се е заела новата
Синодална „Мисионерска комисия”, но не знаем дали тя ще се събере през януари.
Това е официален проект и не мисля, че той ще издига прегради пред
„неофициалното” мисионерство, чрез което Православието се проповядва действено.
Затова те съветваме да
пристъпиш към изпълнението на твоите планове, правейки всичко зависещо от тебе
и възлагайки изходът от начинанието на Божията воля. Неизбежно те чакат
трудности занапред, защото дяволът не спи, и ако, разбира се, препятствията не
направят твоите трудове съвсем безплодни, не падай духом, ами върви напред и
постъпвай според своето знание и съветите на другите.
Още преди да ни помолиш,
ние се канехме да напишем писмо на владика Антоний Сан-Франциски, за да се
потърси начин за премахването на езиковата и психологическата бариера между
новообърнатите и епископите. Въпреки това, бихме искали да видим копие от
първия брой, за да имаме възможност да му напишем за това колкото се може
по-конкретно. Ще ти изпратим бележка в същия ден, когато му изпратим писмото,
така че ще знаеш, че не сме забравили. Не можем да предскажем какво ще каже
той, защото „Мисионерската комисия” може да го накара да се позамисли дали си
струва да се благослови нещо независимо в неговата собствена епархия. Така че
бъди готов. Върши си своето дело и се въоръжи с молитва. Преди да отидеш при
архиепископа, обезателно първо мини при владика Иоан и го помоли за помощ, и
направо там при неговата гробница го помоли да те благослови, ако начинанието
ти е богоугодно. (3) Ако владика Иоан те благослови, всичко ще се нареди,
независимо от предстоящите трудности. Сигурно разбираш какво имам предвид,
когато казвам, че нашата собствена „мисионерска комисия” има само един член –
владика Иоан.
Що се отнася до
заглавието (на нашето ново издание – о. А. Я) „Никодимос”, то е много добро и
не така „официално”, тъй като в него отсъства думата „Православие”; и
вътрешният смисъл на названието също е подходящ (ревност към познанието и в
същото време пълно незнание пред лицето на великото Откровение, може би, дори
тайни нощни посещения, подразбиращи нашето време на катакомбите, изгнанията и
проч.). Въпреки това, предупреждавам те, че като използваш заглавието
„Никодимос” („Nikodemos”), ще получиш, навярно, минимум едно гневно
писмо, в което ще бъде поставен въпросът, защо не използваш традиционното
изписване на думата „Никодимъ” („Nicodemus”), а се опитваш да
погърчиш английския език. Това е въпрос на вкус, разбира се, и аз само те
предупреждавам да бъдеш готов да дадеш отговор на задаващите въпроси.
Ще се постараем да ти
изпратим списък на нашите абонати тази седмица. (4)
Моли се за нас и най-вече
се надявай на помощта на владика Иоан.
P. S. Все още не ни е затрупал
снегът, засега само дъжд валя.
Бележки:
1. И о. Герман, и о. Серафим претърпяха всевъзможни
травми, получени по време на работа с печатарската машина. Животът им в
планината беше суров. Не само им се налагаше да воюват с древната печатарска
машина (за която те монтираха бензинова динамо-машина – те нямаха никакво друго
електричество освен това), но обикновено сами си поправяха автомобилите, които
постоянно се нуждаеха от ремонт, сами си режеха дървата, сами строяха, носеха
вода (докато през 1977 г. най-накрая не беше изкопан кладенец). Благодарение на
всички тези трудове те имаха мазолести отрудени ръце, покрити с белези.
2. Бях намислил да напиша серия от статии за
Православието на Запад преди разкола – особено за древна Британия – започвайки
по този начин да изучавам област, неосветлена по онова време в православните
публикации.
3. О. Серафим има предвид благочестивия обичай да се
молим преди началото на някаква важна работа пред гроба на светител Иоан, в
неговата гробница в Сан-Франциско, въпреки че той тогава все още не беше
прославен, както правеше и архиеп. Антоний Сан-Франциский, за което научихме
по-късно.
4. Отците ни помогнаха, като ни дадоха адресите на
своите абонати.
Предисловие към писмото
В края на краищата беше
решено да оставим заглавието „Никодимос” („Nikodemos”), с епиграф „Ако някой се не роди свише...” с дребен шрифт под
заглавието. Отпечатахме пробен брой с доста типична корица – изображение на
куполи във вид на луковица в руски стил. И макар че не бяхме заявили това
печатно, отец Серафим знаеше, че ние искахме преди всичко да привлечем към
Православието традиционните римокатолици, мнозина от които бяха на ръба на
отчаянието във връзка с всичко, което ставаше в тяхната църква; навремето бяхме
предприели по-открити опити да привлечем вниманието на римокатолиците. Както се
вижда от отзива на отец Серафим за пробния брой, предстоеше ни на още много
неща да се научим.
30 ноември/13 декември 1971
Приветствам те в нашия
Господ Иисус Христос. Прочетохме първия брой на „Никодимос” с голям интерес и
имаме няколко бележки. Последната статия не е подписана, макар че започва с „аз”.
Някой може да предположи, че неин автор е самият редактор и че целият вестник е
дело на един човек, макар че на първа страница не е казано нищо за това. Може
би, по-добре е да се поставят инициали или псевдоним под статията, имаща личен
характер.
Това ни довежда до
най-важния момент. Страници от 2 до 9 са направени добре и заемат полагащото им
се място в целия вестник; но страница 1, която трябва да даде тон на целия брой,
ни се стори слабо написана по няколко причини:
1) Встъплението трябва да събужда, да грабва
вниманието още от първия ред. Вместо това ти ни казваш: „Църквата е жива и
здрава.” Това е прекалено прозаично! Това е невероятно,
удивително, че Църквата не само е жива, но и процъфтява благодарение на кръвта на мъчениците, примера на
аскетите и т. н. Ти можеш да заявиш това, като перифразираш първото изречение, може би, използвайки цитат
от Свещеното Писание, например, думите на Спасителя: „Не бой се, малко стадо!
Понеже вашият Отец благоволи да ви даде царството” (Лук. 12:32). Въпреки всички
ужасни събития Църквата не е загинала и не се е предала на дявола, и онези,
които могат да я намерят (тук се крие ключът към отговора на въпроса, къде е
Църквата?), могат да наследят славното, вечно Небесно Царство! Помисли за
положението на днешните римокатолици; кажи им: Църквата е жива и здрава, и те
по-нататък няма да четат, защото за тях портите адови, явно, са надделели над
тяхната Църква. Първото ти изречение, разбира се, е правилно, но леко
недоизказано. Вложи в него нещо такова, което ще накара отчаяния католик
(например) да продължи да чете по-нататък.
2) Кой е блаженият Иоан Максимович и защо споменаваш
за него? Мислиш ли, че всички знаят за него? Не, не знаят. Пак подчертай, че
светият човек, в истинната православна традиция, със своя пример и грижи е
благословил и вдъхновил мисионерското дело на запад и той е ходил по същата
тази калифорнийска земя само преди пет години!
3) Чие е това издание? Не е задължително да посочваш
името си, но две-три думи за твоето минало биха прояснили някои неща – спомени,
че си мирянин (или сте православно семейство или нещо от този род), това ще
помогне на читателя да се освободи от мисълта, че това е „официално” издание
или епархиално. Между другото, би било разумно да се посочи в началото (ако
владиката даде благословението си за това), че изданието „се печата с
благословението на Западно-Американския и Сан-Франциски Архиепископ” и т. н.
Ако владика Антоний види името си там, това ще го накара, може би, да се
почувства отговорен за всичко, което ще публикувате. Владика Иоан не подхождаше
към това буквално. Може би, владика Антоний ще каже дали иска или не иска да
използвате неговото име.
И накрая, относно
корицата: не мислиш ли, че куполите изобразяват чисто външния (дори определено
„руския”) характер на Православието в противовес на онази вътрешна проповед,
която ти искаш да донесеш до хората? Какъв шрифт мислиш да използваш за заглавието?
Отец Герман е склонен да ви нарисува корица и да я
предостави на вашата
критика, но да видим дали ще има време и вдъхновение за това.
Ние ценим твоя
„неизпъкващ” подход като цяло, това придава добър и сериозен тон на целия
вестник; но върху нещо трябва да бъде поставен акцент и това само ще подобри
страницата. Въпреки това не се опитвай да накараш себе си да говориш нещо,
което ние бихме искали да чуем – просто погледни страницата отново след като
прочетеш нашите бележки и сам реши как ти изглежда на тебе всичко това.
Вестникът е добър и в сегашния му вид, просто искаме да виждаме в него повече
сила!
Със същата поща пращаме
на владика Антоний писмото ни, което подчертава, че твоят вестник е „скромно”
начинание, имащо за цел да влезеш в общение с твоите новообърнати събратя. И
нека това „скромно” начинание да принесе богати плодове! Ами ако владика
Антоний не даде благословение? Не преминавай по моста преди да си стигнал до
него! Моли се усърдно и измоли благословение от владика Иоан.
Моли се за нас. Ние се
намираме под един фут сняг сред северната пустиня. Красота!
P. S. Не сме забравили за списъка
с абонатите, почакай още два-три дни!
Послесловие към писмото
Забележителна черта на
душепопечителството на отец Серафим беше неговото пълно нежелание да контролира
мене или когото и да било друг. За разлика от някои други той не играеше ролята
на „гуру”, не даваше заповеди (той имаше духовни деца, а не ученици). Когато го
питах за неговото мнение, той с готовност го даваше, но винаги ми предоставяше
правото да вземам окончателното решение. Това неизбежно водеше до грешки, но
той знаеше, че от грешките ще се уча. Освен това, когато беше принуден да
подложи нещо на критика, винаги уравновесяваше критиката с нещо положително,
така че никой не се чувстваше потиснат и у никого не угасваше желанието да
работи заради униние. Това е признак за духовно здраве в противовес на
поведението, свойствено на култовете, където наставникът знае всичко най-добре
от всички.
Това писмо също така показва
две други неща: първо, отец Серафим чувстваше, че за нашето издание беше важно
да развие свой собствен характер, да намери своя глас. Той усилено прокарваше
тази идея. Той не желаеше да вижда робско подражание на другите издания или
нещо безцветно, слаб опит без каквато и да била целенасоченост. Второ, както и
преди, той искаше да не се увличам по външната страна на вярата и ме насочваше
към нейната вътрешна страна, духовната.
Междувременно ние се
срещнахме с владика Антоний, който щедро и дори с ентусиазъм благослови нашата
работа и подчерта, че иска неговото име да бъде напечатано в заглавието. Той
определи отците Серафим и Герман да бъдат мои „ръководители”, както той се
изрази. Тогава ние поправихме първия брой в съответствие с предложенията на отец
Серафим, а после го напечатахме и го разпратихме на абонатите.
