Епилог
В навечерието на празника Преображение, през август 1982 година, всенощното бдение, както обикновено, беше отслужено на върха на планината, над скита, където преди няколко години беше издигнат огромен кръст. Това всенощно бдение и литургията бяха последните богослужения на отец Серафим, както и произнесената от него в деня на празника проповед. Гледайки нагоре, в чистото и прекрасно нощно небе, посочвайки Божиите звезди (астрономията беше единственото хоби, което той си позволяваше), отец Серафим каза: „Нека този празник и красотата на това нощно небе ни напомнят, че ние сме само странници на тази земя, които шестват в небесното отечество.“
Той вече беше смъртно болен, макар и да говореше за това на малцина. Изгарян от треска, той през повечето време стоеше в своята малка монашеска килия, крита в гората, където се молеше, превеждаше, пишеше и по малко спеше (върху дървена дъска) – вече от много години. Последвалата смърт и погребение са подробно описани на други места в тази книга, но не е възможно да се опише чувството на загуба, което обзе всички присъстващи на погребението му.
Ние всички осиротяхме и предишното вече не може да бъде върнато. Но на четиридесетия ден ние получихме специално и неочаквано утешение. Владика Нектарий пристигна да отслужи панихида. След панихидата от гроба към църквата се насочи малка процесия от монаси и миряни. В притвора владика Нектарий се обърна с лице към гроба на отец Серафим, прекръсти се и запя величание на преподобен. Така че в края на краищата това беше не „край“, а само начало.
Послесловие
Божественият огън, донесен на земята от Богочовека – „Огън дойдох да туря на земята“ (Лк. 12:49) – се възгоря в сърцата на хората, запали в тях нов живот и оживи душите им, раздробени от чувствени удоволствия, така че те усетиха необходимостта и силата да се устремят от земята нагоре.
(Свет. Йоан Златоуст, Беседа 68 върху Еванг. от Матея)
Отец Серафим беше истинен монах, той живееше според думите на апостол Павел: „моля ви да постъпвате достойно за званието, за което сте призвани, с всяко смиреномъдрие, кротост и великодушие, като се търпите един други с любов и залягате да запазвате единството на духа чрез връзките на мира. Едно тяло сте и един дух, както сте и призвани към една надежда на вашето звание“ (Ефес. 4:1-4). Той приемаше евангелското учение сериозно и като истински монах пренебрегваше светските грижи и интереси – до такава степен, че вече не хармонираше с окръжаващия го свят.
Едва ли отец Серафим би могъл някога да служи дълго време като обикновен мирски свещеник без да изпадне в униние заради онези, за които православното християнство е нещо разбиращо се от само себе си. Това не означава, че няма миряни, които сериозно приемат Евангелието. Всъщност отец Серафим обичаше да се занимава с мисионерство именно затова, защото го теглеше към онези, които истински се интересуваха от Православието. Работата с такива хора наистина събуждаше неговата енергия и той беше готов да отиде, където трябва, и да направи всичко, за да ги подкрепи. Въпреки това е достатъчно да се прочете житието на наставника на отец Серафим, светител Йоан Шанхайски и Сан-Франциски, за да се разбере колко е трудно човек, който се стреми да живее изцяло според Божието слово, да оцелее в суматохата на енорийския живот и колко редки са тези случаи. Животът на светител Йоан беше дотолкова изпълнен с апостолска и евангелска добродетел, че той наистина можеше да живее „в“ света без да бъде „от“ света, докато хора по-слаби – и определено отец Серафим причисляваше себе си съм тях, бяха принудени да търсят друго решение.
С благословението, ободрението и блестящия пример на светител Йоан, а също с духовната подкрепа и на архиепископ Антоний Сан-Франциски, и епископ Нектарий Сиатълски отец Серафим и отец Герман успяха да основат своя беден скит – употребявам думата „беден“ в смисъл на истинска нищета – където монашеският живот протичаше в цялата му Евангелска простота, сроден на древните монаси-отшелници и изумителната традиция на Оптина пустин, която отците толкова обичаха. Разбира се, отец Серафим усещаше, че такъв живот ще бъде за него най-доброто решение. Владика Нектарий в детството си се е познавал за известно време с последния оптински старец (преп. Нектарий – Бел. рус. ред.) и това, че владиката беше благословил отците да осъществят мечтата си, означаваше повече, отколкото си мислим.
Макар че отец Серафим живееше един напрегнат вътрешен живот, той не откриваше много-много душата си и тъй като той живееше скрито от погледите на хората, ние виждаме в писмата му само отблясъци от неговия вътрешен свят. Пълната история на неговия духовен живот очаква допълнителни изследвания и изучаване. Но въпреки това, можем да разграничим следните основни принципи в неговото учение.
Първо. Той вярваше и учеше, че духовната работа над себе си – пътят към спасението – е тежък труд: „Царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят“ (Мт. 11:12). В общество, което настоява за бързи и повърхностни поправки и лесни решения за всички проблеми, включително духовните, той твърдеше (както и всички Свети отци), че духовната борба не може да бъде нито лека, нито бърза, а изисква ежедневни усилия и съсредоточаване по време на целия човешки живот. Тъй като целта на човешкия живот е целостта в Христа, трябва да бъдем безпощадни в изкореняването на смущенията и изкушенията. Той смяташе, че това е достатъчно трудно за монаха, водещ скитски, пустинен живот, но още по-трудно е за „средния“ мирянин, борещ се да намери своя път в света. Следователно:
Второ. Всички „сериозни и трезви“ православни християни (един от неговите любими изрази) – дали монаси, дали женени свещеници в енория или миряни – трябва да придобият това, което той наричаше „катакомбна менталност“, за да могат да продължат своето духовно усъвършенстване. Той се позоваваше както на катакомбите на ранните християни, така и на катакомбите на християните под съветско иго – но той нямаше предвид буквално катакомбите във физическия смисъл; той не учеше и на отделяне от видимата структура на Църквата и нейните епископи; и, особено, нямаше предвид „да се живее по-своему“. По-скоро отец Серафим искаше да каже с това, че никога не трябва да предпочитаме богатата, красива (и, разбира се, необходима) външност на църквата пред вътрешния, съсредоточен в Христа живот в духа. „Сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш.“ (Пс. 50:19) – това беше лайтмотивът на отец Серафим и когато той виждаше млади хора, заслепени от външното – църковна кариера, звания, величествени храмове, превръщащи се в лъстиви придворни или членове на партийни групировки на един или друг църковен деятел – той се опитваше да върне тези души обратно, към едното, което е само потребно – вътрешната борба за покаяние и цялостност в Господ Иисус Христос, напомняйки им за основната цел на духовния живот. Ще цитираме тук неговия любим блажен Августин: „За нас е оставено нещо като блажено виждане… сияещата красота на блаженството, което Бог пази за онези, които Му се боят. Заради тази цел нашите сърца се обучават чрез всички трудности и изпитания на този живот. Не се смущавайте, че ви готвят посред теготи, вас ви готвят за дивна съдба“ (върху 36 Псалом).
Отец Серафим разбираше, че истинската духовна работа е не само тежка, но и почти безнадеждна битка. Той знаеше това от своя личен опит, често страдайки от униние. Макар че по онова време това беше известно на малцина, понякога у него се появяваше желание просто „да зареже всичко“. Без божествената благодат и посредничеството на светиите, както той мислеше, болшинството от хората не биха могли дори да се отдадат на духовен живот, да не говорим пък за някакви постижения по този път. „ако някой сериозно се отнася към духовния живот, – ми каза веднъж отец Серафим, – тогава перспективите изглеждат много тягостни – без помощта на Господа; но за Бога всичко е възможно“. В своето въведение към биографията на преподобния Паисий Величковски той пише:
„Нашата ситуация е безнадеждна! Но засега Божията милост не ни напуска и дори днес може да се каже, че има движение на истинните православни, които съзнателно… жадуват нещо повече от „обикновеното“ Православие, което е безсилно пред яростните атаки на света, страшно изобретателен в разтлението на човешките души. Не е възможно пламъкът на истинната ревност за Православието да угасне преди Второто Христово Пришествие; и не е възможно, щом този пламък съществува, нашият Господ Иисус Христос да не покаже на Своите ревнители, дори днес, как да водят истински и вдъхновен православен живот. Чувате ли, православни християни от последните времена?... Затова грешат онези, които казват, че щом краят на света е при вратата, ние трябва спокойно да си седим, да не правим големи усилия, просто да пазим учението, което ни е предадено, и да го върнем обратно, като скрития талант на негодния раб (Мт. 25:24-30), на нашия Спасител, когато Той дойде!“.1
Ето защо, без съмнение, отец Серафим така често повтаряше (цитирайки Св. Писание): „С нас е Бог!“. Той настояваше, че този възглас е гаранция за нас за успешен завършек на земния път, път, който за него ставаше с течение на годините все по-труден и изнурителен физически, духовно и емоционално, завършил с жестока болест (от човешка гледна точка), която може да бъде описана единствено като истинско мъченичество, окончателно очистване и усъвършенстване на неговия вече в най-висша степен очистен и благороден дух. Такъв беше неговият пример, който той остави за нас – висок и възвишен, но не недостижим. Ние трябва честно да осъзнаваме нашите слабости и леност и в същото време сериозно да изпълняваме своите задължения пред Бога; трябва силно да се борим, за да започне да действа в нас Божията благодат; трябва да позволим на нашите сърца да се смекчат под влиянието на житейските скърби и никога да не симулираме и да не фалшифицираме нашия вътрешен духовен живот, защото това е единственото, което има значение, и единственото, което няма да изчезне в гроба заедно с тялото.
Бележки:
- Схимонах Митрофан, „Преп. Паисий Величковскй“, превод от руски, издание на братството на преп. Герман Аляскински, Платина, 1976 г.
