Писмата на о. Серафим (Роуз) до духовния му син. 1981 година

 1981 година 

21 декември/3 януари, 1981 г.

Ние, както винаги, напредваме трудно, като се опитваме да се реорганизираме, за да се трудим по-продуктивно през новата година. И „Orthodox America“, и „The Orthodox Word” се четат с внимание и вдъхновяват мнозина. Ние трябва само да ги направим по-ефективни.

 

14/27 март, 1981 г.

Елена Юриевна Концевич е казала на отец Герман, че се страхува, че в бъдеще нашата Църква я чака ужасна катастрофа, и това е свързано, според мене, с онова „свръхправилно“ умонастроение, което е засегнало също и някои руснаци (но не в такава неприятна форма, както това се проявява при нашите гърци). Това е в известна степен, мисля си, близко до папизма – желанието да се определят понятията, за да си „спокоен“ относно тях, дори духът да е изгубен. Книгата на отец Михаил Помазански („Православно догматично богословие“) ще бъде много важна в това отношение; колкото повече чета коректурата, толкова повече виждам колко важна и своевременна е тя.

 

6/19 септември, 1981 г.

Слава Богу, при нас всичко е наред, тъкмо отпразнувахме два именни дни (вчера на брат G., а днес на брат D.). И при двамата всичко е наред, макар че особено при D. има върхове и падения. Двама наши семинаристи успешно започнаха своите „предбогословски занятия“. G. най-накрая разбра  необходимостта от определено нерелигиозно образование като подготовка за изучаването на богословие (сега чете Платон), а R. след прочитането на две пиеси от Пушкин откри, че липсващият елемент в неговото образование до този момент е именно светската литература! Синдромът на „внезапния скок в богословието“ явно е коренът на много от проблемите, които възникват както у отделни хора, така и в Църквата като цяло.

Очевидно, сега епископите виждат опасността от разкол от страна на „всезнаещото“ гръцко духовенство и разколът, без съмнение, сега започва да набира скорост. Най-неприятното в нашите отношения с тях тепърва предстои, но това не трябва да ни отвлича от задачата, която стои пред нас.

Календарът за 1982 г. е завършен – рекордно рано!

При нас започнаха студовете и цялото братство (сега вече сме деветима) е заето с работа.

 

11/14 ноември, 1981 година

Благополучно се прибрах у дома от мисионерското си пътуване до Уилитс, като прекарах шест часа зад волана, при това се наложи да карам колата през планинската мъгла.

Попитах братята G. и R. на каква тема, според тях, е по-добре да говориш в Джорданвил.¹ R. даде чудесна идея: „Значението на Руските новомъченици за нас днес в САЩ“. Мисля, че ако започнеш с новомъчениците, останалото само ще дойде при тебе. Не се притеснявай – само се моли на Бога, на владика Йоан и на преподобния Герман и се старай да стане колкото се може по-добре. Сигурен съм, че там слушателите ще приемат добре това, което ще им кажеш, особено когато стане дума за практическото значение на Православието за хората, живеещи в днешна Америка.

О. Пантелеймон написа ново писмо лично на о. Герман – основно, за да му се накара за допуснатите грешки (през последните осем години) и за да го уведоми, че те се канят да издадат някакви „послания“, потвърждаващи тяхната гледна точка за Църквата в Русия. Така че нас, без съмнение, ни чакат нови неприятности. Но нашият път е ясен: ние ще продължаваме да носим на хората истинското, искреното Православие, а те нека сами си създават нови проблеми.

Ние тук сме заети, стараем се да ускорим подготовката на някои издания за печат през тази зима.

Бележки:

1. Бях поканен да изнеса доклад по време на Германовския младежки конгрес, следвайки стъпките на отец Серафим и отец Герман.    

 

22 ноември/5 декември, 1981 година

Прилагам копие от заявлението на отец R. S. за напускането на нашата Църква. Сега, явно, печалните плодове на „свръхправилността“ започват да излизат наяве. Интересно, колко дълго отец Пантелеймон ще продължава да потиква хората към подобни постъпки, докато същевременно самият той остава в нашата Църква?

Във всеки случай, това е тъжно, но то прави нашата задача още по-ясна: ние трябва още по-усърдно да проповядваме истинното апостолско, мисионерско Православие и да помогнем да бъдат удържани колкото се може повече от нашите ревностни зилоти – младите, наскоро обърнали се към вярата, свещеници. „Orthodox America“ започна своето съществуване в най-нужния момент и сега тя трябва да стане в още по-голяма степен обединяващ рупор за истинните ревнители за Православието в нашата Църква.

Ние, разбира се, сме виновни за много „грехове“, заради които R. громи нашата Църква – и най-вече (предполагам) заради допускането до причастие на новостилците. Мисля, че всеки свещеник трябва да бъде свободен да постъпва в този случай така, както той смята за правилно, но що се отнася до нас, аз смятам, че ние трябва да бъдем отворени към всички православни, на които техните собствени епископи и свещеници не помагат. Наскоро при нас идва още един Антиохийски свещеник (от Лос Анджелис) и самият факт, че съществува дружба между нас, за тях е източник на сила, която им помага в тяхната борба. Как ще свърши всичко това (в смисъл на юрисдикция) – не знам. Но ние трябва да покажем, че Руската Задгранична Църква стои далеч от линията на „фанатичната партия“, която досега се опитваше да контролира всичко – и чийто провал сега става очевиден.

Да ни помогне Господ в настъпващото трудно време. По молитвите на владика Йоан ние можем да оцелеем и дори да процъфтяваме. Да помогне Господ също така на твоя доклад в Джорданвил. Всяка възможност, подобна на тази, е много важна и твоите думи там ще отекнат далеч зад пределите на манастирските стени. Трябва да помогнем да бъде поизтупан общоприетия мироглед.

Общо взето, тук водим блажен живот, в атмосфера на мир и взаимна грижа, сред нашите братя, макар и не без изкушения. В Джорданвил се постарай да се запознаеш с йеромонах Лука.¹ Наскоро той ми написа писмо за своите опити да даде на семинаристите по време на урок по История на света „недостигащото измерение“ в тяхното образование (т. е. измерението на културата, в нейното обичайно разбиране), за да не се опитват те да скачат от джаза директно към исихазма или нещо от този род.

Бележки:

1. Днес архимандрит и декан на Свято-Троицката семинария.

 

Послесловие към 1981 година

Когато отец Серафим достигна последната година от живота си, здравето му леко се влоши, но той продължаваше да работи, както преди. Тъй като той още нямаше и петдесет години, изглеждаше невъобразимо да се мисли, че той няма да живее още дълги години. Все още биваха повтаряни подканите и предупрежденията: „Сега вече е по-късно, отколкото мислиш… Трябва да работим, докато имаме време…“ – но в неговите писма (последното беше написано само няколко дни преди неговата предсмъртна болест) нямаше дори знак за това, че му е било известно, че неговият край вече е близко.

В онези последни месеци той повече от всякога се грижеше за практическото Православие – Православието на сърцето, а не на ума – и той с удивително внимание се съсредоточаваше върху личностите и душите на онези, които идваха при него. Неговата способност да разбере и да даде на всеки човек именно онова, което изискваше неговото духовно и душевно устроение, остава важен пример за пастирите и духовните наставници.       

<   >

Към темата Към началото Към съдържанието

Писмата на о. Серафим (Роуз) до духовния му син. 1980 година

 1980 година 

Първата седмица на Великия пост, 1980 г.

Слава Богу, първата седмица на поста премина при нас добре, макар че дяволът, изглежда ни напада по-силно от всякога. Миналата нощ при нас по време на всенощното бдение стана пожар в църквата, който можеше да я унищожи цялата, ако брат G. не го беше забелязал навреме. Само няколко минути преди пожара се случи едно решително (и мисля, благотворно) обяснение между двама души почти на същото място и за мене беше толкова очевидно, че пожарът е предизвикан от бесовската завист, че тайно се възрадвах, виждайки как дяволът напада нашата собственост от огорчение, че е загубил човешката плячка. В същия ден се счупи един детайл от нашата основна печатна преса, но мисля, че ще мога да я поправя, като взема частта от друга преса.

Но как добре ни пази Господ сред ето такива дребни изпитания!

 

9/22 март, 1980 г.

Днес е празникът на Свети Четиридесет мъченици (макар всъщност да е утре) и най-накрая леко започва да заприличва на пролет. Но в четвъртък, когато тръгвахме сутринта за Рединг, започна истинска снежна виелица! За щастие, тя продължи съвсем кратко. Имахме Преждеосвещена Литургия, за пръв път в Рединг, и макар че там имаше само няколко души, аз някак си почувствах, че тази малка мисия се развива. Ще прекараме Велики Петък и Пасха в Рединг. Първоначално имахме идея само да подкрепим местната мисия, макар и да изглеждаше, че ще дойдат много малко хора; но, може би, накрая там ще се съберат повече хора, отколкото мислехме в началото. Макар че всичките ни трудове на северното калифорнийско-орегонско мисионерско поле изглеждат незначителни, всеки малък плод ни е скъп! С нас е Бог!

Общо взето, мисля, че трябва да избягваме дискусиите с нашите „гърци“. На тази мисъл ме наведоха (двете нови статии на о. Лев Пухало в неговото собствено издание – о. А. Йънг), където учението на о. Лев за живота след смъртта остава все така самоуверено и неправилно, каквото винаги е било. Лично аз съм доста разстроен от това, но осъзнавам, че най-лошото, което може да стане, е да се правят опити да се отговаря на неговото учение. Той вмъква всевъзможни дълги цитати, които абсолютно нищо не доказват, освен ако човек не е склонен да приеме неговата гледна точка. И какъвто и отговор да му дадем, той винаги ще се измъкне и ще каже, че той всъщност не това е имал предвид или че ние не мислим достатъчно задълбочено и т. н. Излишно е дори да се говори много за „съня на душата“, той само ще отговори, че не сме разбрали цялата дълбочина на неговото учение и т. п. Подготвяме отчет за владика Нектарий с една или две страници цитати, но поставяме ударението не толкова върху лъжливото учение на о. Лев (всъщност доста объркано), колкото върху това, че той вкарва в заблуда и смут хората, като претълкува учението на Църквата за живота след смъртта. Това, което всъщност той прави, е да отнема у хората страха от смъртта и да разрушава традиционното православно благочестие и цялата наша връзка с починалите. Ние смятаме, че владика Нектарий трябва да направи нещо, но той обикновено е толкова плах, че не знаем какво да очакваме. Самият аз пиша кратък „Отговор към критика“ (последното приложение към нашата книга), който отговаря повече на неговата позиция, отколкото на учението му.¹

Трябва да се стараем да бъдем дружелюбни с повече хора от гръцката партия, доколкото това е възможно, като се стараем да ги върнем в руслото на нашата Църква. На онези, които не искат примирие, ние, разбира се, няма да можем да им помогнем. Пиша кратко писмо на о. Никита, като го питам откровено дали той или о. Л., или други се канят да ни замерят с камъни, ако отидем в Сиатъл на конференцията, и дали той се отнася към нас като към братя – православни християни. Постарах се поне да подчертая колко много от нас той е отблъснал с грубото си поведение. Да ни помогне Господ да постъпим така, както е най-добре за православната истина.

В следващия брой на нашето списание ще има статии на отец Димитрий Дудко – както почти във всички православни издания в последно време (освен изданията на о. Никита). Чувствам, че това ще бъде поредният повод за „взрив“ от страна на нашите гърци. Но всъщност е добре, че това сега излиза наяве – само, Господи, опази ни!

Бележки:

1. Редица статии за душата след смъртта, които бяха публикувани в „The Orthodox Word“, сега излизаха под формата на книга.

 

6/19 март, 1980 г.

Само няколко реда за Удбърн и моите собствени планове за Страстната седмица. О. Герман се върна от успешното си мисионерско пътуване. Всички местни руснаци (в района на Удбърн – о. А. Йънг) са дошли и почти всички са се причастили. Каня се да дойда (в Етна – о. А. Йънг) за Литургията на Преждеосветените Дарове в сряда на Страстната седмица.

L. сега е тук, на път за вас. Да му даде Господ да намери и съхрани истинното Православие; сега има толкова много неправилни пътища.

Вече чета 69-та страница от последната коректура на „Догматическото богословие“ и с всяка страница все повече и повече виждам колко важна е тази книга днес. Моли се да можем да я издадем до есента. Нашият словослагател е готов да започне да набира първите 100 страници веднага след Пасха!

Осъдили са S.¹ за нападение срещу някакъв човек в нетрезво състояние и съдията иска да го изпрати за три месеца тук вместо в затвора! Моля те, моли се за него и за нас. Това може да бъде трудно за всички ни (макар че може и да не бъде чак толкова лошо, ако баща му също дойде), но ни сме готови да помогнем на момчето и да го измъкнем от тази ситуация (затворът ще го погуби).

Бележки:

1.  Синът на един приятел на отците от Лос Анджелис.

 

Светла Събота, 1980 г.

Христос Воскресе! Ние наистина прекарахме най-светлата седмица и се надявам, че и вие също. Във вторник кръстихме нашия стар „оглашен“ J., който се върна тук на Пасха след няколко години скитане в света. Сърцето му винаги е било с нас, но той мисли, че трябва да отиде в Бостън (в манастира на отец Пантелеймон – о. А. Йънг), защото там ще му бъде „спокойно“ (здравето му е крехко и нашият живот би бил прекалено труден за него сега). Разказах му в общи линии за нашите проблеми с Бостън и той тръгва натам, за да бъде нещо като наш „посланик“ там, т. е. ще ни пази в сърцето си и няма да слуша местните клюки. Може пък това дори да помогне на общата ситуация, не знам.

Прилагам копие на нашето ново писмо до о. Никита. Ако след това той не предприеме реални опити да бъде по-добър с нас, мисля, че няма да има смисъл да ходим в Сиатъл, и трябва да уведомим нашите англоезични свещеници за причините за това решение. Скоро ще обсъдим това с владика Нектарий, когато той намине при нас на връщане от Сиатъл.

Завърших половината от моя „Отговор към критика“ (о. Лев), като се стараех да не затъвам прекалено в тази работа (т. е. да не падам на нивото на о. Лев). Да даде Господ това да събуди някои хора.

Църковната ситуация в наши дни ми напомня оплела се мрежа! Но с търпение и твърдост можем да се измъкнем от нея невредими.

 

3/16 април, 1980 г.

Ето един екземпляр от моя „Отговор към критика“, все още малко „суров“. Какво мислиш за него? Дали не съм пропуснал нещо важно? Има ли там нещо, за което той може „да се захване“ и да се обърне срещу нас? Има ли там нещо, което ти изглежда немилосърдно спрямо него? Може ли да се съкрати? Много ме притеснява това, че „Отговорът“ е толкова дълъг, и ще търся начин да го съкратя. Надявам се да го подготвя за словослагателя за следващия вторник, така че ще можем да започнем да печатаме книгата.         

Получаваме все повече и повече трудове на отец Димитрий Дудко, т. е. това, което той е написал преди затвора, и всичко това е много нужно и своевременно. Имам чувството, че това, което той проповядва, ще бъде най-големият препъни камък за нашите „правилни“ православни и всичко това е признак на най-големия конфликт на нашето време: Православието на ума срещу Православието на сърцето.

 

13/26 април, 1980 г.

Още един млад руснак се присъедини към нас като поклонник-работник, и ние го пратихме на строежа – това му е специалността. Засега нашето монашеско братство се състои основно от обикновени хора и това е огромно облекчение след някои „необикновени“, които бяха тук преди.

Най-накрая получихме отговор от отец Никита: „Ние, както и преди, много искаме да видим отец Герман. Смятаме, че двамата, той и о. Лев, могат да внесат ценен принос в конференцията.“ Той не е отговорил на предишното ми писмо заради „гневното му съдържание“: „В сравнение с Вас, езикът и стилът на о. Лев са кротки и смирени.“ Нито дума извинение за тона на това, което е напечатал за о. Лев, и никакъв признак, че той смята нещо за неправилно.

Направихме всичко, което можахме, за да намерим с него общ език, но той не иска да ни слуша. Той си има свои опредени понятия и ние не отговаряме на тях. Лично аз ще отида в Сиатъл, само ако това бъде абсолютно необходимо. Мисля, че начинът на мислене на тази група е много далечен и чужд на нашата Църква и колкото по-далече стоим от тях, толкова по-добре. Трябва да работим за онези, които ще ни слушат и ще избягват създаващите излишни грижи. Окончателно ще решим дали да отидем на конференцията след разговора с владика Нектарий. В този момент мисля, че не трябва да се ходи. Но нека да видим какво ще каже владиката.

Твоята беседа за нашето лятно поклонничество на тема „Да си роден свише“ звучи добре, точното название може да се промени, за да се избегнат неправилни тълкувания, но идеята е много нужна. Колкото повече такива беседи, толкова по-добре.

 

19 юли/ 1 август, 1980 г.

Току-що чухме, че някой е звънял на о. Димитрий Дудко и на неговата презвитера в Москва. На първото обаждане отговорил някакъв мъж, който казал: „На отец Димитрий са му забранени контактите с чужбина.“ Презвитерата отговорила на обаждането и успяла само да каже: „Ох, какво направиха с него!“ Да ни пази Господ в тези страшни времена. Повече любов и състрадание, и основана на тях твърдост – ето какво ни е нужно.

 

Краят на август, 1980 г.

Възстановяваме силите си след поклонничеството – най-успешното от всички досега. По време на нашата малка церемония в събота присъстваха 23 абсолвенти и 93 души се разписаха в книгата за посетители през седмицата, през която се провеждаха курсовете. Без съмнение, сред учениците цареше единомислие и бяха посети много семена. Интересно е само какви ще бъдат плодовете и може ли да се направят тези седмици още по-плодотворни.

Тази неделя, ако Бог благослови, отец Герман ще отслужи първата литургия в Уилитс¹. Молете се за тях.

Бележки:

1.  Нова мисия в дома на Владимир Андерсън, наречена в чест на св. Йоан Милостиви. 

 

18 ноември/1 декември, 1980 г.

В събота кръстихме двама души и дяволът ни отмъсти – счупиха се две машини.

Благодаря ти, че си написал такова хубаво писмо на владика Григорий. Убеден съм, че то ще произведе очаквания ефект. Нашите епископи, мисля си, предполагат, че всички новообърнати са в лагера на Сиатъл-Бостън, и това ги лишава от решимост да направят силни заявления, така че всичко, което може да ги убеди в обратното, е много желателно. Аз също се каня да напиша на владика Григорий, но повече по повод изказването на Каломирос на юлската конференция в Сиатъл и, като цяло, за феномена на чуждата идеология, която се опитват да внесат в нашата Църква. Колкото повече осведомим епископите за случващото се, толкова по-добре.

Послесловие към 1980 г.

Сред другите събития от 1980 г. трябва да бъде отбелязана появата на новото списание „Orthodox America“. Аз изоставах с печатането на „Никодимос“ и усещах, че вече няма да мога да се справям с работата, която вършех в продължение на последните седем години съвсем сам. Отец Герман вече беше започнал да отваря дума за това с мене, когато в една юнска неделя след извършването на тайнството кръщение в мисията „Ходатайка за грешните“ в Рединг отец Серафим се срещна с мене и Мария Мансур в параклиса. „Чували ли се някога за „Orthodox America“?“, – попита той Мария. Отците вече отдавна мечтаеха за православен вестник в общоприетия формат, издание, което ще бъде по-фокусирано върху мисионерската дейност, отколкото „The Orthodox Word”. Аз, като редактор, щях да пиша челните и други статии и да следя за развитието на вестника като цяло, а Мария, която помолиха да стане втори редактор, щеше да отговаря за материалите за гоненията срещу Църквата, за преводите и оформлението на вестника. След това отец Серафим отслужи молебен и „Orthodox America“ официално започна своето съществуване.

В Уайлдууд нямаше електричество, затова по време на работата над няколко от първите броеве на вестника Мария пътешестваше напред-назад с раницата и електрическата пишеща машина, работейки над вестника у различни приятели, докато през онази есен отците не наеха битов фургон в Платина, който стана щаб-квартира на „Orthodox America“.

Тревогата, която охлаждаше нашия ентусиазъм в началото на това рисковано начинание, постепенно изчезна благодарение на постоянната подкрепа и ободряване от страна на двамата отци. Те от своя страна бяха във възторг от популярността на вестника. Сред първите абонати беше неправославната, по вероизповедание, майка на отец Серафим, от което той беше особено радостен.

Макар че в продължение на много години отец Серафим ми пишеше по-често от един път в месеца, а понякога по-често от един път в седмицата, сега заради бремето на задълженията той не можеше да ми пише толкова често. Първо, той окормяваше послушниците в скита и неговото първо задължение беше надзорът и обучението на новопостъпилите братя. Дори само това беше изключително трудна задача, защото много от младите хора, дошли да изпитат върху себе си монашеския живот, бяха едни типични неспокойни и ненамиращи своето място продукти на нашето общество и често с психични проблеми. Второ, отец Серафим беше редактор на „The Orthodox Word”, което означаваше, че негово беше не само задължението за общия контрол над изданието, но той също така сам пишеше или превеждаше по-голямата част от материалите за „The Orthodox Word”. Освен това той винаги се беше занимавал с изследвания и пишеше книги, статии и лекции. Накрая, той служеше чреди в различни малки мисии-енории на територията на нашата мисия и това означаваше часове пътуване дотам и обратно, във всякакви метеорологични условия, а във всяка мисия беше необходимо да прекара поне един ден.

Да кажем, че беше претоварен, би означавало нищо да не кажем. И все пак, с изключение на редките въздишки, той никога не се оплакваше. Помня как веднъж каза, канейки се да изнесе някъде беседа: „Знаеш ли, това наистина не е за мене.“ Бидейки стеснителен и потънал в размисли по своята същност човек, той се страхуваше от струпването на хора, от шума и суетата, но никога не се отказваше от това, което смяташе за свой дълг.          

<   >

Към темата Към началото Към съдържанието