Търсене в този блог

1.10.2008

Иля Сургучов. Детството на император Николай ІІ. От 1001 нощ

От 1001 нощ



Докато служех в Петербург често ми се случваше да ходя на балет и при напускането на театъра от публиката много обичах да наблюдавам, особено у младите хора, онази възторжена лъчистост на очите, която винаги се появява след такива вълшебни неща, като “Лебедово езеро”, “Жизел”, или след оперите “Кармен”, “Демон”. В провинцията това се случваше след пиесите на Чехов. Ето с такъв възторжен поглед се върна у дома майка ми след първото си посещение в Аничковия дворец.

Докараха я обратно в същата придворна карета, с която тя замина. Същият горд и величествен лакей почтително й отвори вратата и пак почтително й помогна да слезе като я държеше за лакътя. И сега мама не се смути и успя да му пъхне нещо в ръката. Като усети шумоленето на банкнотата, величието преклони глава пред скромността, и ние, децата, които коректно наблюдавахме тази сцена отстрани, разбрахме, че не трябва да хукваме да дърпаме мама, а трябва да изчакаме, докато тя не се качи по стълбите и не влезе в къщата – и въобще, трябва да се държим тихо и скромно, докато вълшебната и тайнствена карета не се скрие от очите ни.

Когато успяхме да проникнем вкъщи, видяхме следната картина – мама във великолепната си чужда рокля седеше на стола и някак беззвучно повтаряше:

- Приказка, приказка. Анушка, кажи за Бога, спя ли или не?

- Как ще спите, госпожо, като за парад сте облечена. Сега ще ядем пирожки.

Като ни видя, мама беззвучно заплака и каза:

- Чу Господ. Чу Господ татковата молитва. Добър човек беше татко ви. Бог вижда правдата, но не ще прорече веднага.

След това в същата великолепна рокля, която и до този момент не ми излиза от главата, тя застана на колене пред иконите, събра ни около себе си отляво и отдясно, прегърна ни всички с ръце като пиленца, мене, най-малкия, някак специално ме притисна до себе си, и през цялото време казваше молитви, които никак не приличаха на онези, дето ги знаех. Сълзите й бликаха като ручей от очите й, искаше ми се да ги изтрия, но нямах кърпа и за пръв път в живота си съжалих за това, че съм толкова мръсно и непослушно момче: винаги си бърша носа с ръкав, а кърпичките, които Анушка ми пъха в ръцете, презрително ги запращам в килера - в джобовете мястото е малко и когато изваждаш кърпичката, заедно с нея изпадат и ашиците, а ако мушнеш в джоба живо врабче, на врабчето от кърпата не му достига въздух и то започва да хълца – и, с една дума, аз бях против всякакви излишни неща в домакинството.

Но какво се беше случило?

Мама този път упорито запазваше мълчание.

И ето, че вечерта ни дойдоха гости: дойде самата Нейдгардица (която този път не си поиска незабавно роклята обратно), дойдоха още някакви кисели и слаби жени с лорнети (класните дами, колежки на мама), дойде гробищният протопоп, специалист по панихидите, дойде самият господин Александров, нашият съсед, собственик на фирма за карети и несметен богаташ (появата на придворната карета го лиши от сън). Всичко това се настани тържествено, чинно и прекрасно благородно около масата за чай (за допълнителни прибори пак тичахме при Нейдгардица), и тайна, приветливо-усмихваща се завист се разливаше в дълбините на всички очи, като в последната сцена от “Ревизор”. Оказа се, че мама я закарали в Аничковия дворец, завели я в някакъв вестибюл, в който имало четири врати, и след това един напет войник я качил с асансьора на четвъртия етаж. Асансьорът се придвижвал с въже, и това въже с почтително-равнодушно лице го дърпал войникът. На площадката на четвъртия етаж стоял в изчаквателна поза стар лакей в бели чорапи и със златен акселбант: това бил лакеят на М. П. Флотова, с фамилия Березин. Березин почтително се поклонил на мама и не казал, а доложил, че я “чакат нейно превъзходителство Мария Петровна Флотова.” Майка ми поменала цар Давид и цялата му кротост, а лакеят с дясната ръка отворил вратата наполовина и сякаш боейки се да докосне мама, я пуснал да мине пред него, превел я през някакви незначителни стаички и накрая я въвел в една гостна, която изглеждала малка заради многото мебели, снимки и цветя. И отвсякъде се носело възтежко амбре, като в източните дюкянчета, в които се продават парфюми.

Майка ми не успяла и дъх да си поеме, когато шумолейки с безчислените си поли, с пищен тюрнюр отзад (тюрнюрите тогава бяха току-що изпратени от Париж и имаха огромен успех), влязла възрастна, но не по-руски свежа жена: кожата й била с цвета на полирана слонова кост.

- Вие ли сте госпожа Оленгрен? Шведка ли сте? – попитала тя приветливо и през една особена, изработваща се у придворните безгрижно-ласкава усмивка, внимателно и деловито, с незабавно регистриране в мозъка, огледала маминото лице, като се поспряла върху очите, и оттам преминала върху ръцете, пръстите – казано по-точно върху ноктите.

- На есенния прием в Зимния дворец ви е забелязала Великата Княгиня Мария Фьодоровна, съпругата на Наследника Цесаревич. Тя ви предлага да се заемете с възпитанието и началното образование на двамата й сина, Великите Князе Николай и Георгий. Те са още неграмотни. Николай е на 7 години, Георгий – на 5. Великата Княжна Ксения не е ваша грижа. Тя е на три години, има възпитателка англичанка.

Мама след това си спомняше: от това предложение все едно, че я цапардосали по главата и в лицето й "вятър я повял".

- Какво? – възкликнала тя. – Аз да се занимавам с възпитанието на Великите Князе?

- Да, - потвърдила Флотова, - именно върху вас се е спряла при избора си Великата Княгиня-майка.

- Но аз не съм подготвена за такава велика задача! – говорела майка ми. – Нямам нито знания, нито сили.

- Подготовката за великата задача ще започне после, на около десетгодишна възраст, - спокойно възразявала госпожа Флотова, – а засега децата трябва да бъдат научени да пишат и да четат, да научат началните молитви. Те вече знаят "Богородице Дево" и “Отче наш”, макар че “Отче” все още я бъркат. С една дума, необходима е начална учителка и възпитателка, и, повтарям, височайшият избор се спря на вас. Всички справки за вас са направени, получени са блестящи препоръки и не ви съветвам дълго да размишлявате. Ще ви бъде предоставена квартира в Детската крило на двореца, храна – а тук се хранят добре, отопление, осветление и 2000 рубли годишна заплата.

Колкото и примамливи да били тези обещания, мама решително отказала, позовавайки се на страха, на великата отговорност и на неподготвеността.

- Тогава, - казала Флотова, - почакайте тук, а аз ще отида да доложа.

След около пет минути тя се върнала заедно с милата и непосредствена дама, която разговаряла с мама на пролетния прием в Зимния Дворец. Това била Великата Княгиня Цесаревна Мария Фьодоровна. Мама направила дълбок уставен реверанс, на каквито ги били учили в института и целунала ръката й.

- Ама вие какво? Нима не искате да се заемете с моите момчета? Уверявам ви, че те не са палавници, те са много-много послушни, няма да ви е прекалено трудно, - говорела с акцент Великата Княгиня и мама след това, разказвайки десетки пъти за това, неизменно добавяше: “и от очите й се лееше една особена сладка светлина, каквато никога не видях у други хора.”

- Но, Ваше Императорско Височество, - замолила мама, - та нали това не са обикновени деца, а царствени: за тях се иска особен подход, особена опитност!..

- Каква е тази “особена” опитност? – изведнъж се разнесъл зад нея мъжки басов глас.

Мама инстинктивно се обърнала и видяла офицер с огромен ръст, който влязъл в стаята незабелязано и стоял отзад.

Мама окончателно се притеснила, започнала безконечно да прави реверанси, а офицерът продължавал да говори басово:

- Опитността за това, да се научи азбуката и таблицата за умножение, не е кой знае колко сложна. Едно време у нас с това са се занимавали старите войници, а вие сте завършила институт, при това с отличие.

- Да, но нали това е наследникът на Престола, – бърборела мама.

- Простете, но наследникът на Престола съм аз, а на вас ви се дават двама малчугани, на които още им е рано да мислят за Престола, които трябва да се държат изкъсо и да не се оставят да своеволничат. Имайте предвид, че нито аз, нито Великата княгиня не желаем да ги отглеждаме като цвете в саксия. Те трябва с мярка да лудуват, да играят, да се учат, добре да се молят на Бога и за никакви престоли да не мислят. Разбирате ли ме?

- Разбирам, Ваше Височество, - проронила мама.

- Е, щом ме разбирате, как така вие, която сте майка на четири деца, да не можете да се справите с такава проста задача?

- Ето това е основното препятствие, Ваше Височество, че имам четири деца. Дълга опашка.

- Дълга опашка? – попитал бъдещия Александър Трети и се разсмял, – правилно, дълга е опашката. И аз ги имам трима, и пак са опашка – учителка не може да им намерим. Е, ние ще ви подрежем опашката, ще ви стане по-леко. Нека да седнем. Разкажете за вашата опашка.

Майка ми започнала да разказва.

- Е, няма нужда да продължавате, всичко е ясно, - казал Александър Александрович, - децата ви са на такава възраст, че е време да ходят на училище. Нали?

- Да, - проронила мама, - но не разполагам с никакви средства.

- Това вече е моя грижа, - прекъснал я Александър Александрович, - ето какво ще направим: Пьотър и Константин – в Корпуса, Елизавета – в Павловския Институт.

- Ама аз нямам средства! – възкликнала мама.

- Това е моя грижа, а не ваша, - отговорил Александър Александрович, - от вас се иска само вашето съгласие.

Мама, обляна в сълзи, паднала на колене.

- Ваше Височество! – възкликнала тя, – но аз имам и още едно – малкия Владимир.

- Той на колко е? – попитал Наследникът.

– Кара осмата.

- Тъкмо е връстник на Ники. Нека да се учи и възпитава заедно с моите деца, – казал Наследникът, – и вие няма да се разделяте, и на моите ще им бъде по-весело. Още едно момче.

- Но той има един характер, Ваше Височество…

- Какъв характер?

- Побойник е, Ваше Височество.

- Дреболии са това, мила. Така ще е докато му отвърнат. Моите също не са ангели небесни. Те са двама. С обединени сили бързо ще го направят вашия богатир християнин. Не са направени от тесто.

- Но… - опитала да се намеси Мария Фьодоровна.

Наследникът направил решителен жест.

- Преговорите приключиха, – казал той, – още утре с по-големите ви деца ще се заеме който трябва, а вие не губете време и се премествайте при нас.

- Но аз си имам още и Анушка.

- Каква е тая Анушка?

- Дългогодишната ми прислужничка.

- За какво ви е прислуга? Ще си имате специален лакей.

- Ваше Височество, но аз съм свикнала с нея.

- Чудесно, щом сте свикнали, но имайте предвид, че нямам намерение да плащам за Анушка. Тази работа и без това ще ми излезе доста солена. Разбирате ли ме?

- Ваше Височество, това вече си е мой разход.

- А-а, ако това си е ваш разход, тогава аз нямам нищо против. И така, госпожо. Ама оставете ги тия коленопреклонения. Учете добре момчетата, не ги отпускайте, изисквайте от тях според цялата строгост на законите, най-вече – не поощрявайте леността. Ако има нещо, обръщайте се направо към мене, а аз знам, какво трябва да се направи. Повтарям, не ми трябва фин порцелан. Трябват ми нормални, здрави руски деца. Ако се сбият, – моля. Но за клеветника – първият камшик. Това е най-първото ми изискване. Разбрахте ли ме?

- Разбрах, Ваше Императорско Височество.

- Е, а сега – довиждане, надявам се – до скоро. Забавянето е равносилно на безвъзвратна смърт. Кой го е казал?

- Вашият прадядо, Ваше Височество.

- Правилно, браво, – отговорил Наследникът и като пуснал Цесаревната да мине пред него, излязъл от стаята.


< >


Иля Сургучов. Детството на император Николай ІІ. Къщичка в Коломна

Къщичка в Коломна

(по устния разказ на полк. В. К. Оленгрен)

Баща ми, капитан Константин Петрович, умря от скоротечна туберкулоза през 1872 година, като остави след себе си: млада вдовица с четири деца, сто рубли годишна пенсия и собствена малка къщичка в Коломна, на Псковската улица, № 28. Майка ми, Александра Петровна, беше по това време на около 38 години, най-големият от нас - брат ми Пьотър – на 12, а аз, “Вениаминчик”, – на около 5 години.

Нямайки дори по 30 копейки на ден за пет човека, започнахме да влачим едно гладно и студено съществувание в пълния смисъл на думата, макар и в “собствен” дом. Майка ми сутрин тичаше нанякъде с някакви бохчички – дали в заложната къща, дали на битака, и така “народът оцеляваше”.

Аз лично, заради невръстните си години, не усещах житейските тегоби и в пълна свобода, предоставена ни от обстоятелствата и далечната, в онези години съвършено провинциална и патриархална Коломна, се наслаждавах на улицата, въргалянето в праха или снега, боевете, неразделната дружба със съседските малчугани, гълъбите и безконечното надбягване. Към седмата си година аз се превърнах в онзи тип улични момчета, които в Париж ги наричат “гамени”.

Когато бохчичките на мама привършиха, трябваше да се предприеме нещо. Началничка на Коломенската женска гимназия по онова време беше Н. А. Нейдгард, приятелка на майка ми от Екатерининския институт, който, между другото, майка ми беше завършила със знак за отличие.

Г-жа Нейдгард прие ласкаво своята бивша съученичка, влезе й в положението и я назначи като класна дама в четвърти клас на поверената й гимназия със заплата от 30 рубли на месец. Заедно с 8-те рубли пенсия вече можеше не само да се оцелее, но и да се наеме прислуга.

Взехме някоя си Анушка, тиха, с монашески характер девица, с която мама живя почти да края на живота си. Анушка не беше само жена за готвач, както се печаташе във вестникарските обяви, но и пълноправен член на семейството ни. В края на живота си постъпи в ордена на йоанитките. Спомням си я с благодарност. Тя ни даваше пълна свобода и ние, дечурлигата, а особено аз, по цели дни "хойкахме" из Коломна, когато майка ми отиваше в гимназията.

Ашиците, “бабите”, лаптата (руска народна игра с топка – бел. прев.), чуждите градини и дворове – всичко ни привличаше и ни радваше. Към края на 1875 година бях вече на около осем години - помня се с дълги ленени коси: моите предци са били шведи. И макар че Швеция е северна страна, славеща се със спокойния, чинен и патриархален характер на своите граждани, у мен, благодарение вероятно на чуждата кръв във вените ми, имаше много съвсем не северна петльова напереност. И в онова интересно време, за което се каня да разкажа, моята основна грижа беше да спечеля званието “главен юнак” на Псковската улица. А това звание, както е известно в момчешките среди от цял свят, се придобива в неуморни битки и подвизи, близки до воинските. И затова синините и лилавите кръгове около очите, за ужас на майка ми, бяха постоянните знаци за моите отличия. По едно време дори ми си струваше, че ми е счупено онова знаменито ребро, което сред хлапетата се смята за девето: от женската половина на нашата къща аз, разбира се, криех това, но пред братята охках като стар изпечен войник, лъжех, че въздухът ми засяда в гърлото, пъшках и за цяр те ме мажеха с дафинов мехлем: първото, което беше намерено в килера. От синините се лекувахме с пипер кубеба, запасите от който се съхраняваха като златни кюлчета.

Така нещата вървяха до нещастната (от наша детска гледна точка) пролет на 1875 година.

През един от ония северно-прекрасни майски дни възпитаничките на женските гимназии под Ведомството на императрица Мария трябваше да бъдат представени в Зимния дворец на своята покровителка и попечителка Императрицата Мария Александровна. В Коломенската гимназия дойде ред на випуска, в който беше класът майка ми. Заедно с началничката на приема в Зимния дворец трябваше да присъства и класната дама.

Помня, все едно, че беше вчера, майка ми в онова майско, тържествено утро с някаква необичайна и напълно непозната синя рокля (беше взета назаем “за случая” от г-жа Нейдгард), с накъдрени коси, с институтския знак за отличие на рамото – майка ми ми изглеждаше като красавица от незнайни страни. Тя много се вълнуваше и през цялото време опъваше ръкавиците, за да не остава празно място на върха на пръстите. Преди да излезе от къщи дълго се моли Бог да я избави от този страшен преглед. Знаехме, че майка ни е заминала за някакъв странен зимен дворец (защо зимен, щом няма сняг), в който някаква си страшна императрица ще гледа мама, а мама ще трепери като врабче… И затова, когато Анушка се втурна към църквата да запали свещ, ние се хукнахме след нея и дълго удряхме чела в каменния под...

Малко преди да се върне мама домът ни се напълни с нейни колеги от гимназията, и едва успяла да влезе, от всички страни я засипаха с въпроси:

- Какво? Как? Императрицата беше ли милостива? И с каква рокля беше облечена? И какво каза? И как блестяха брилянтите й? И дали майка ми й е целунала ръката? И вярно ли е, че има жълтеникав цвят на лицето и кръгове под очите, както се чува?

Майка ми, не успяла още да си свали роклята, разказваше, сияеше от щастие… От кухнята се носеше аромат на пирог с месо и печени патици, постлаха с дълга покривка две маси, всички седнаха на масата и пиха бяло елисеевско вино, поливайки първия мамин “випуск”.

- Изведнъж край мен се появи някаква дребничка дама, много хубавка, със сияещи като звезди очи. Направо звезди! Гледа ме, гледа моя знак за отличие и ме пита на руски с акцент: “Какъв е този знак?” Казах, че е екатеринински. “А как ви е фамилията?” Отговарям: “Оленгрен”. “Но това е шведска фамилия, нали?” – “Да, мъжът ми е от шведски произход”. Тя извади бележника си и със златен молив отбеляза нещо: И чак след това, от другите, разбрах, че това е Великата Княгиня, Наследничката на престола, Мария Фьодоровна! А каква е хубавичка! И колко естествена в общуването! Направо се влюбих в нея от пръв поглед!

Вдигнаха тост за здравето на Наследничката.

Пирогът бързо беше изяден, виното беше изпито до последната капка, после всички се разотидоха и мама около час и половина глади синята рокля, и след това заедно с Анушка я отнесе на Нейдгардица, както я наричаше Анушка.

Ние облизахме от всички чинийки последните капки разтопен сладолед и щастливи, миришещи на гъсто мляко, започнахме лятото, и дори не успяхме да мигнем, когато наближи зимата.

И пак – учебната година! И пак от ранни зори мама е в гимназията! И пак – свобода, но вече есенна: с множество съседски ябълки, слънчогледи, рябина и медени пити.

Веднъж след занятията в училище се връща не на себе си, цялата пребледняла, – и разказва на Анушка:

- Нищо не мога да разбера. Днес пристига в гимназията принц Олденбургски, вика ме в кабинета на началничката и започва да ме разпитва. Коя сте, каква сте, откъде сте, защо… Така ме изплаши, че от страх си забравих моминската фамилия. И чак след това си спомних, казвам му: “Оконишникова, дъщеря на адмирал, кавалер на Георгиевския орден…” И питам: “За какво е всичко това, ваше височество?” Той разперва ръце, записва и казва: “Нищо не знам, скъпа. Получих заповед от Министерството на Двора, трябва да я изпълня.”

Принц Олденбургски носеше по това време чин, който доста тромаво се наричаше: “Главноуправляващ на женските гимназии под Ведомството на Императрица Мария и Царскоселската”.

Принцът си замина, всичко малко-по-малко се успокои и изведнъж, точно след месец и половина, пред входа на нашата къщичка в Коломна спира придворна карета. Придворният лакей, в пелерина с орли, слиза от капрата и пита за Александра Петровна Оленгрен. Беше неделя, мама си беше вкъщи.

- Аз съм Оленгрен, - отговори тя.

И с важен тон, с какъвто говорят слугите в старинните мелодрами, лакеят каза:

- Имате писмо. От Аничковия дворец.

И й подаде голям, възлъскав, твърд пакет.

- Можете да дадете устен отговор, – добави строго лакеят и, като сви устни и прие безразличен вид, започна да оглежда тавана.

Майка ми не знаеше какво да прави с плика: да го разкъса? Страх я е: има щемпел “Аничковият дворец”. Да го разреже почтително? Няма наблизо нито ножица, нито нож… А трябва да бърза: лакеят е с орли, точно него не може ей-така да го бави … Отвори го с игла за коса.

Върху твърда, дебела хартия за рисуване някаква неизвестна дама на име М. П. Флотова пишеше на мама незабавно да дойде с изпратената карета по много важна работа в Аничковия дворец. Ако не може да дойде днес, ще изпратят за нея карета следващата неделя точно в 12 и половина.

На майка ми й се разтрепериха ръцете, устните и тя едва успя да пророни:

- Следващата неделя в 12 и половина.

Лакеят почтително я изслуша, пет-шест секунди като че ли изчакваше нещо, след това се изкашля и отговори:

- Слушам, госпожо!

Поклони се, излезе и с удивителна лекота скочи върху капрата, и като актьор с уверен жест оправи усукалата се пелерина с орли. Конете потеглиха и празната блестяща карета, каквато никога не бяха виждали в Коломна, поклащайки е върху дългите ресори, блестейки с железните, излъскани като сребро шини, мълчаливо тръгна да се връща обратно. Ние я изпратихме с онези очи, които могат да се видят на картините у хората, съзерцаващи крилатата фортуна, която се носи върху едно колело…

В Коломна настана невероятна суматоха. Започнаха разговори за затвор, за наследство, и, кой знае защо, за Севастополската война.

Защо мама не замина веднага за двореца? Защото нямаше подобаваща за случая рокля.

Като притисна до гърдите си тайнственото дворцово писмо, тя се втурна към своя добър гений, към началничката на Коломенската гимназия Н. А. Нейдгард. Тя прояви желание да направи възможно най-щедрите жертви и каза, че целият й гардероб е на услугите на мама. Беше подбрана солидна, строга и достойна рокля, беше извикана шивачка, която нещо махна, нещо приши, някъде направи нови тегели, заши копчета, изглади я през кърпа… Мама си изгуби съня, апетита, плачеше по цели нощи и всяка нощ сънуваше дълги коси.

И следващата неделя, точно в 12 часа, същата карета спря пред нашия вход и същият лакей с орлите влезе вкъщи и почтително доложи на майка ми:

- Каретата ви чака!

И майка ми, кръстейки се набързо, замина бледа като смъртта.


< >