М. К. Дитерихс. Убийството на Царското Семейство и членовете на Дома Романови в Урал.Глава І. Изводите от първия период на разследването и следствието

Изводите от първия период на разследването и следствието

С това приключи първият период от опитите на частни лица, военни организации и официалната съдебна власт на град Екатеринбург да разкрие престъплението, извършено от съветските власти през нощта на 16 срещу 17 юли 1918 година в Ипатиевския дом и да хвърли светлина върху действителната съдба, сполетяла Августейшото Семейство.

Оставяйки настрана няколко отделни ентусиасти, опитващи се самостоятелно да провеждат издирвания, но не оставили след себе си никакви документални следи, може да се заключи, че през този период работите по разкриването на престъплението са се водели едновременно, но слабо обединени от три разнородни по характер, дух и техническа способност групи: офицерската, на углавното разследване и официалната следствена. Всяка от тези групи беше избрала за своята работа някаква област за изследване и, провеждайки своята дейност почти без всякаква връзка с данните, получени от другите групи, остави след своите трудове такива материали в “Делото”, които позволиха при последващото изследване да се съди както за целите, преследвани от дадената група работници, така също и за това, в каква мяра и в каква степен целесъобразно е било изпълненото от тази група в избраната от нея област на изследване.

Офицерската група беше избрала за своя област на дейност издирването на телата на убитите Членове на Царското Семейство. Официалната следствена група – областта на установяване на факта, дали е било извършено в дома на Ипатиев убийството на цялото Царско Семейство или не. Углавното разследване, стоейки между тези две групи и критически отнасяйки се както към дейността на едната, така и на другата от посочените групи, избра за своите издирвания областта на установяване на достоверността на различните версии изобщо за изчезването на Царското Семейство от дома на Ипатиев.

Целта, характерът и насоката на работа на първата група, във връзка с постигнатите резултати, се определят в доклада на помощник-прокурора Н. Магницкий от 20 декември 1918 година, който бе назначен за наблюдение на работата на офицерите по издирването на телата в района на “Ганина яма”.

“Към момента на моето пристъпване към работата, - казва Магницкий, - вече имаше предположение, че труповете на Царското Семейство и на самия Император се намират на 14 версти от град Екатеринбург в гората в шахтите, разположени в близост до пътя за село Коптяки… Върху тази шахта именно беше насочено основното внимание… Още преди моето пристъпване към работа там вече беше започнала дейност под наблюдението на щабс-капитан Андрей Андреевич Шереметиевский, който впоследствие, заминавайки за фронта, беше заменен от неговия брат Александър Андреевич Шереметиевский. Трябва да отбележа, че по онова време в града както от страна на длъжностните, така и от частни лица не срещахме съчувствие към това дело и единствено благодарение на енергията на началника на гарнизона генерал Голицин, любезността на Верх-Исетското заводоуправление и труда на доброволците, позволявам си така да се изразя, бяха постигнати някои неща.” Бяха получени мощни водоизпомпващи средства, в работите взеха участие минни техници и специалисти и за 6 дни шахтата беше освободена от водата.

Телата ги нямаше в шахтата.

Магницкий отбелязва специално дейността на Шереметиевский, “който, работейки в невъзможни условия, беше единственият човек, отнасящ се сериозно и с любов към работата. По онова време около 10 дни валя дъжд. Нощуването в гората под дъжда в местност, намираща се близо до водещите се боеве (на около 20 версти), понякога съвсем без топла храна, не отслабваха енергията на този човек, а аз дори бих казал, че я усилваха. Особено ярко това се набива в очи, когато човек, работещ безвъзмездно, търпи лишения и не роптае, а от друга страна ще приведа следния пример: длъжностното лице, днес вече уволненият началник на углавното разследване Кирста, комуто специално бе възложено това дело, комуто бяха отпускани средства, за да го води, напълно игнорира тази част от дознанието и с много усилия се наложи да бъде доведен на мястото на работите, и той тук, на място, в разговора си с щабс-капитан Шереметиевский си позволи да се възмущава от доброволците, работещи по това дело.”

От разговора с Магницкий се изясни, че тогава е била огледана и промита тинята само от дъното на големия кладенец на шахтата, в която именно били намерени: нечий отрязан пръст, изкуствената челюст на доктор Боткин и другите предмети, упоменати по-горе. Грунтът на малкия кладенец на шахтата неизвестно защо не е бил изследван. “И така, шахтата нищо ново, освен гореказаното, не даде. Но от целия ход на дознанието се виждаше, че именно тук някъде около шахтата е завършила онази кървава трагедия, с разследването на която се занимавахме. Затова, като се посъветвахме с прокурора, реших да изследвам цялата прилежаща местност. Чрез показания на свидетелите успяхме да установим, че от 17 до 19 юли 1918 година включително от така наречения “отряд със специално предназначение” се е охранявало именно това място, където се намираше изследваната от нас шахта, охранявала се е тази местност на протежение от около две квадратни версти. Никого не са пускали там, ходели са там автомобили-камиони и червеноармейци, но какво са правили там, не е известно.”

“Границите на охраняваното място успяхме да установим съвсем точно и затова беше решено да се изследва цялата тази местност, а именно местността “Четире брата”. На това място навремето, преди около 10-12 години, се е добивала желязна руда с помощта на шахтите. Когато изоставили разработката на находището, една част от шахтите с времето се срутили, някои се съхранили, както, например, онази, която изследвахме, а една част останали в полусрутено състояние. Всички стари шахти в тази местност наброяват до 60. Заради дъждовете, които валяха в края на юли и август, всички следи, които биха могли да останат, естествено, се оказаха размити, защото всички шахти са заобиколени с глина, която лесно се разтваря при дъждовно време. Така че нямаше вероятност да се намерят каквито и да било следи около шахтите, можеше да попаднем единствено на някакви случайни, на което ние основно и разчитахме. Изследването на такива полуразрушени шахти е свързано с голяма опасност и затова за огледа им се наложи да организираме малък отряд, състоящ се от специалисти по минно дело – щайгери и местни хора от Урал, предимно ловци, привикнали да ходят по такива места и съзнаващи опасността от такова ходене. В края на август този отряд обиколи всички шахти, изследвайки ги според силите си и възможностите, но съществени резултати не бяха постигнати. Това се обяснява с факта, че да се изследва полузасипана шахта може единствено с помощта на крепежни елементи, а за такива ние нямахме нито сили, нито средства. Този отряд можеше да каже единствено по външния им вид, че нищо, което да дава указания за това, че в тези шахти са хвърлени труповете, не е намерено, а дали вътре има нещо – не може да се каже. Не трябва да се пренебрегват и дъждовете, които, разбира се, размиха именно външните следи. Предположението, че от шахтата, ако там има трупове, ще излиза миризма е неоснователно, тъй като в болшинството от шахтите през цялото лято има лед и разложението на труповете ще започне едва след доста време, а още повече в глинеста почва.

Съзнавайки, че така или иначе мястото все пак трябва да бъде изследвано, реших да направя още един опит, прибягвайки до помощта на съществуващата в град Екатеринбург организация на бойскаутите и ловци-доброволци. Тогава по заповед на генерал Голицин в мое разпореждане бяха откомандировани 50 бойскаути под командването на капитан Березовский. На помощ им се притече летящият отряд от углавното разследване и любители-ловци. Претърсвайки във верига цялата местност, която е била охранявана от “отряда със специално предназначение”, те успяха да намерят само една винтовка и шинел. През този ден аз повторих изследването на шахтата и отново безрезултатно. Трябва да отбележа, че всичките направени от нас претърсвания можеха само по щастлива случайност да дадат добри резултати, но ние не се отчайвахме и търсехме, защото друг изход нямахме. Както вече изложих по-горе, средства нямахме, навсякъде срещахме инертност, а често дори и недоволство. При такива условия да се провежда претърсване на старите шахти, означаваше да имаме 3 % вероятност за успех… Често получавахме сведения, че еди къде си трябва да се намират труповете на Царя и Неговото Семейство. Всички тези сведения се проверяваха пак според силите и средствата. И никъде нищо не бе намерено. Наистина, в старите шахти намерихме пет трупа, но всички те принадлежаха на австрийци. Чистосърдечно ще кажа, че изследваната от нас територия не е изследвана, защото, ако ми зададат въпроса, къде са царските трупове? – направо ще кажа: аз не ги намерих, но те са в местността “Четире брата”. Каквото можахме да направим – направихме. Това място е изцяло покрито с гора и блата с податлива почва; то трябва да се изследва не от момчета-бойскаути, ние прибягнахме до тях по необходимост, а от зрели хора и дори специалисти. Та ако сравним картината на убийството на Великите Князе в град Алапаевск с убийството на Императора и Неговото Семейство, неволно трябва да кажем, че картината е напълно тъждествена. Същите шахти, същите пожарища и същата охрана на местността. А нима намереният отрязан пръст и челюстта на доктор Боткин, който е бил убит заедно с Царското Семейство, не посочват, че труповете се намират някъде наблизо? А обиците на Императрицата, а зашитият в корсета й брилянт, а следите от изгорените в огъня корсети и други дрехи? Ето всички тези и още много други данни ме навеждат на извода, че ние сме търсили именно там, където трябва да се търси и не намирайки нищо, все пак работехме, защото се надявахме поне на тези 3%.”

Целта на работите, която е поставила пред себе си тази първа група работници по издирването, е напълно определена в доклада на Магницкий: да се намерят телата. Характерът и резултатите от работата в това направление също абсолютно точно се оценяват от самия Магницкий: “изследваната от нас територия не е изследвана.” За последващите изследвания се определя съвсем ясно, че в тази област на проучване на престъплението, извършено от съветската власт, работите трябва да започнат отначало. Това касаеше и самата шахта, претърсването на която не беше доведено докрай. Магницкий не е прав единствено в това, че се позовава на дъждовете, размили следите на престъпниците; след една година бяха намерени все още остатъци от съществуващите на мястото следи от престъпниците, а в периода на дейността на Магницкий, вероятно, те са били много повече и те можеха да дадат на Магницкий несравнимо по-големи резултати, отколкото претърсването по примитивен начин на горите и блатата в местността “Четире брата” от бойскаутите.

Не е прав Магницкий и по отношение на съпоставянето на обстановката на укриването на телата на Великите Князе в Алапаевск с обстановката на укриването на телата на Царското Семейство в Екатеринбург. Първо, по онова време, когато се извършваше издирването на телата от офицерите и Магницкий в местността “Четире брата”, все още нищо не беше известно за местонахождението на телата на Височайшите Алапаевски Затворници, по тази причина наличието на шахта в района на “Ганина яма” не можеше да предизвика в мислите аналогия в начините на укриване на телата. Второ, никакви огньове и никаква охрана при Ново-Семичевската шахта, където бяха хвърлени телата на Великите Князе, не са съществували. И трето, и което е най-важно, Магницкий пропусна известните нему обстоятелства, че в Алапаевск изпълнител на разпореждането на евреина Сафаров е бил макар и звяр, но все пак руснак – работникът Абрамов, а в Екатеринбург укриването на телата непосредствено е ръководил Исаак Голошчокин.

Що се отнася до материалите, оставени в “Делото” от углавното разследване, то те по-скоро показваха, че целта на неговата работа е било да докаже, че никакво престъпление не е било извършено от съветската власт. Обаче, от друга страна, материалите от углавното разследване не даваха възможност категорично да се заключи, какво именно са направили в такъв случай съветските власти с Царското Семейство, тъй като те изобилствуваха с разнообразни версии и предположения, циркулиращи по онова време в различните кръгове на нашето общество, без да установяват нито една от тях с поне малко имащи под себе си основание факти.

А характерът и начинът на ръководене на разследването по Царското дело се обрисуват в достатъчна мяра от доклада на прокурора на Пермския окръжен съд Намарин от 3 октомври 1919 година, който водеше общо наблюдение върху следственото и углавното разследване в района на Перм.

“В специалния отряд при мене дойде Кирста, когото преди това не бях виждал. Той донесе със себе си дознанието, което веднага прочете. Очаквах да чуя строго делови доклад, тоест изложение на установените от дознанието факти и логически изводи от тях. Оказа се нещо съвсем друго. Аз, да си призная, бях изумен от това, което стана. Кирста започна да ми рисува кръгове, които трябваше графично да изобразят логическия ход на неговите мисли при разследването на делото. Аз внимателно, сериозно се стараех да се отнеса към това, което ми говореше Кирста, желаейки да разбера по какъв път върви той, търсейки истината – по пътя на анализа или по пътя на синтеза; от какви основни положения изхожда той. Обаче от никакви указания, от каквото и да било подобно нещо нямаше и помен. Имаше само общи фрази и общи идеи, каквито съществуват във всяко едно углавно дело. И изведнъж съвсем неочаквано за мене, без всякакви позовавания на каквито и да било факти, Кирста ми заяви: “Така че Августейшото Семейство е живо и трябва да бъде спасено”. Беше нещо напълно безсмислено.

След такова дълго встъпление Кирста премина към самовъзхваляване и започна да говори, че има само трима знаменити детективи в Русия и един от тях е той, Кирста.

След това дълго и напълно неуместно встъпление Кирста премина към доклада, тоест към излагане на фактите. Обаче целият доклад се свеждаше до това, че той, Кирста, е намерил в Перм някоя си Наталия Мутних, която ще му открие местонахождението на Августейшото Семейство и той, Кирста, ще Го спаси. Той казваше при това, че той самият рискува Мутних и нейните съмишленици да му отмъстят; че е получил от Мутних писмо със заплахи. При това Кирста правеше жестове, все едно че писмото беше в джоба му, но не ми го показа. Той приключи по повод тази Мутних с уверението, че все пак тя е в ръцете му. След това ми прочете показанията на Мутних и Уткин.

У мене, в края на краищата, остана неприятно чувство от този “доклад” и аз, когато се видях с Тихомиров, пак го предупредих да бъде по-внимателен.”

От всичко това следваше, че на последващото разследване му предстоеше да проучи целия този материал, събран от углавното разследване, за да изясни, кое в него е сериозно по отношение на разкриването на престъплението, а кое се отнася към областта на слуховете и фантазиите. Да се използват сегашните агенти на углавното разследване за по-нататъшните работи, не беше възможно.

Що се касае до работата на третата група – следствената, нейните материали към 20 февруари 1919 година обрисуваха картината на станалите събития в Екатеринбург, както това се вижда от постановлението на члена на съда Сергеев, в следния вид:

На 21 юли 1918 година чрез разлепените из града печатни съобщения населението на град Екатеринбург беше известено за състоялата се през нощта на 16 срещу 17 юли по постановление на президиума на областния съвет екзекуция на бившия Император; в същите съобщения беше съобщено, че Жената и Синът на бившия Император са изпратени на сигурно място.

По време на възникналото по този повод на 29 юли 1918 година, след освобождението на град Екатеринбург от съветската власт, предварително следствие са установени, между другото, следните данни: на 30 април 1918 година по разпореждане на централния изпълнителен комитет на съветите на работническите и селските депутати са били доставени в град Екатеринбург бившият Император Николай Александрович, съпругата му Александра Фьодоровна и дъщеря им Мария Николаевна.

На 24 май същата година са били доставени и останалите Членове на бившето Царско Семейство: Наследникът Цесаревич Алексей Николаевич и Великите Княжни Олга, Татяна и Анастасия Николаевни. За живеене на Царското Семейство и на пребиваващите с Него лица бил предоставен реквизираният за тази цел двуетажен дом на Ипатиев, намиращ се на ъгъла на Вознесенската улица и Вознесенския переулок. От седемте стаи на горния етаж (без да се смята кухнята и преходните стаи) шест са били предоставени от Уралския областен съвет на работническите и селските депутати за ползване от Семейството. На коменданта е била поверена охраната на Царското Семейство; пак той е отговарял за условията на Нейното пребиваване под стража съгласно указанията на областния съвет.

На първо време охраната на дома на Ипатиев се осъществявала от хората на червеноармейците, а после през втората половина на месец май за носенето на службата по охрана на дома бил формиран специален отряд от работници в Сисертския завод, Екатеринбургский уезд, на брой 30 души; съставът на командата впоследствие бил допълнен с още 15 работници от Екатеринбургската фабрика на Злоказови и 10 латиши.

До края на юни 1918 година комендант на дома на Ипатиев е бил работникът от Злоказовската фабрика Александър Авдеев, а негов помощник – работникът от същата фабрика Мошкин, но след това посочените лица били уволнени и длъжността на комендант била заета от един от видните агенти на “съветската власт” бившият фелдшер от местния военен лазарет Яков Михайлович Юровский. Към момента на встъпването в длъжност на Юровский като комендант в дома са се намирали: бившият Император, Императрицата, Наследникът, Великите Княжни Олга, Татяна, Мария и Анастасия, а от приближените и слугите – лейб-медикът Е. С. Боткин, камериерката Анна Демидова, готвачът Харитонов, лакеят Труп и 14-годишното момче Сидньов. Охранителният отряд от работници е бил настанен в дома на Попов, намиращ се срещу дома на Ипатиев, а отрядът от червеноармейци се помещавал на долния етаж на дома на Ипатиев и е носел караулна служба на постовете вътре в дома. Общо били учредени единадесет караулни поста, от тях – два картечни. Един от картечните постове е бил поставен на долния етаж на дома на Ипатиев при прозореца, гледащ към градината.

Домът на Ипатиев се е охранявал до 21 юли, от тази дата охраната е била снета и на 22 юли домът е бил предаден в разпореждане на собственика му.

При проведения по време на следствието оглед на дома на Ипатиев са получени следните данни: в помещенията, заемани от Царското Семейство, в безпорядък са разхвърляни остатъци от вещи, не представляващи голяма ценност, принадлежащи на Царското Семейство; в горивните камери на печките е намерено голямо количество пепел и обгорели остатъци от различни изгорени книжа, документи и вещи. В една от стаите на долния етаж, чийто прозорец гледа към Вознесенския переулок, съседна на килера, са намерени в стената следи от проникване на куршуми; същите следи от изстрели са намерени и в дъските на пода, с явни признаци за наличието на кръв, попила в дървото по хода на каналите от куршумите; намерени са и заседнали в стената, в пода куршуми от револвер. На пода на стаята и по стената са намерени явни следи от замиване.

Цялото имущество, принадлежащо на Царското Семейство, с изключение на малкото останали вещи, е разграбено.

При огледа на местността, намираща се на 15 версти от града, близо до село Копятки, са намерени следи от изгорели огньове и в пепелта са намерени: брилянт с тегло около 12 карата, признат от свидетелите за принадлежащ на бившата Императрица, обсипан с изумруди кръст, признат за принадлежащ на една от дъщерите на Императора, и разни остатъци от изгорени части от обувки и дрехи. В една от намиращите се в тази местност шахта са намерени парчета от взривена бомба, откъснат пръст, изкуствена челюст, призната за принадлежаща на лейб-медика Боткин, и перлени обици, признати за принадлежащи на бившата императрица.

Чрез показанията на свидетелите Михаил Летьомин и Мария Медведева е установено, че старши в охранителния отряд (разводящ) е бил Павел Спиридонович Медведев, взел непосредствено участие в разстрела.

Същите свидетели удостовериха, че в навечерието на убийството на Царското Семейство момчето Сидньов е било преместено в помещението на отряда. Свидетелят Владимир Кухтьонков удостовери подслушания разговор на В. Исетския комисар Пьотър Ермаков и дейците на Партията на комунистите-болшевики: Александър Костоусов, Алексей Партин и Василий Леватних; съдържанието на разговора се свежда до това, че тези лица са взели участие в укриването на труповете на убитите Цар, Царица, Наследник, Велики Княжни, доктор Боткин и някои Царски слуги.

Телата на убитите до този момент не са намерени.

Задържаният на 11 февруари тази година в град Перм Павел Спиридонович Медведев обясни при дознанието, че през нощта срещу 17 юли действително са били разстреляни бившият Император, Неговата Съпруга, Наследникът, четирите Царски Дъщери, докторът, прислужницата, готвачът и лакеят; разстрелът е бил ръководен от коменданта Юровский, а той, Медведев, е набавил оръжието за тази цел и се е разпореждал с пренасянето на труповете на убитите в товарния автомобил и унищожаването на следите от престъплението чрез измиване и изтриване на кръвта както на мястото на разстрела, така и на двора. Обяснението на Медведев напълно съвпада с установените от следствието обективни данни и показанията на свидетелите.”

Въз основа на целия наличен материал Сергеев стига до заключенията:

1. “че според събраните следствени данни, събитието на престъплението е доказано;

2. че бившият Император Николай ІІ, бившата Императрица Александра Фьодоровна, Наследникът Цесаревич, Великите Княжни Олга, Татяна, Мария и Анастасия Николаевни са били убити едновременно в едно помещение чрез многократни изстрели от револвери;

3. че по същото време и при същите обстоятелства са убити намиращите се заедно с Царското Семейство: лейб-медик Евгений Сергеевич Боткин, камериерката Анна Демидова и слугите Харитонов и Труп;

4. че убийството е замислено предварително и изпълнено по изработен план, че то е било съпроводено от такива действия, които са носели характер на жестокост и особени мъчения за жертвите на престъплението, при това убийците са завладели имуществото на убитите.”

По този начин, за последващото разследване убийството на цялото Царско Семейство се установяваше като доказан факт от предварителното следствие. В това отношение по-нататъшните работи трябваше да дадат само допълнителни данни с цел достигане на пълнота на картината на извършеното от болшевиките изключително по зверството си злодеяние. В същата степен при по-нататъшната разработка се изискваше по-щателно осветляване и на някои обстоятелства, установени от Сергеев, с оглед на съществуването на противоречия в посочените материали от следственото производство. В този ред привличат вниманието следните обстоятелства, посочени в цитираното по-горе постановление на Сергеев:

1. Като беше съобщено: “Жената и Синът” на бившия Цар ли са изпратени на сигурно място или цялото Семейство?

2. Какво е накарало Ц.И.К. да разпореди преместването на Царското Семейство “на жителство”, както казва Сергеев, в Екатеринбург?

3. Защо Царското Семейство е било превозвано на части и кой именно го е превозвал?

4. Кое е предизвикало смяната на комендантите в дома на Ипатиев и какви са тези “латиши”, които са осъществявали вътрешната охрана?

5. Откъснат ли е бил пръстът, намерен в шахтата, или отрязан?

6. Какъв е бил Павел Медведев: разводящ или началник на охраната?

7. На кого и откъде е било доставено от Медведев оръжието за извършване на разстрела?

8. От кого именно е бил извършен разстрелът?

Напълно неразрешени, неизяснени и незасегнати в следствената работа оставаха два кардинални въпроса:

1. Какво са направили убийците с телата на жертвите си и

2. кои са били вдъхновителите, ръководителите и изпълнителите на това предварително обмислено и подготвено престъпление?

Изследването на тези въпроси трябваше да влезе в кръга на дейност на последващите издирвания и по-нататъшното следствено производство от страна на съдебния следовател Соколов.

< >


Към темата Към началото Към съдържанието

М. К. Дитерихс. Убийството на Царското Семейство и членовете на Дома Романови в Урал. Глава І. Началото на следствието

Началото на следствието

С освобождението на 25 юли от войските на Войцеховский на град Екатеринбург в него беше създадено Правителство, приело названието “Областно Уралско”. Оглави го почтеният, уважаван дългогодишен жител на Уралския край и предприемач Павел Василиевич Иванов, бивш Председател на борсовия комитет в Екатеринбург, човек с умерени демократични принципи и крайно честен. Но такива хора по това време вече бяха останали малко и правителствените апарати, каквито именно бяха създавани по онова време волю-неволю, се комплектуваха от онези, които или бяха минали през разврата на разложението на страната през епохата на Керенский, или бяха специални продукти на нейното възпитание. Освен това самите условия на изграждането на властта не предпазваха от проникването дори в централните органи на лица с абсолютно долни морални качества, но умеещи да вдигат шум и да крещят навсякъде своите уж високохуманни политически лозунги и популярни демократични принципи. В частност, за Уралската правителствена власт положението сериозно се усложняваше от силното задкулисно влияние върху изпълнителната част от работата на правителствените органи на събралите се в Екатеринбург крайни леви елементи измежду бившите членове на Учредителното Събрание с Чернов, Минор и Волски начело, които бяха намерили покровителство и застъпничество в средите на влиятелния тогава чехословашки национален съвет в Екатеринбург.

При тези условия възприетият по наследство от 1917 година общ принцип на организация на правителството се отразяваше върху дейността и възгледите на всички правителствени учреждения, в това число и на възобновяващия работата си Екатеринбургски Окръжен Съд. Във всяка една малко по-сериозна работа най-напред се обръщаше внимание на политическата страна на въпроса: няма ли данни за реакционни начала? Не е ли опасно за “завоеванията на революцията”? Не е ли храна за монархически заговори?

И почти всички, както и през нещастната 1917 година, повече от всичко се бояха да се покажат ретроградни, реакционери и особено монархисти. Това водеше до взаимно недоверие между служащите на едно и също учреждение, подозрителност един към друг, към масата, към съществуващите сдружения, както офицерски, така и към отделни лица и дейци. Едни със потайност и затвореност, други с лъжлива демократичност, трети с различни маски от всякакви социалнополитически платформи се стремяха да прикрият своето действителното лице, възгледи, мнения, убеждения и дейност. Това можеше да се отбележи както по отношение на отделни лица и служащи, така и по отношение на цели правителствени учреждения като цяло. Толкова дълбоко беше проникнал за една година обществено-политическият разврат на керенщината и толкова уплашени бяха ръководещите разврата интелигентни кръгове на обществеността от терора на простолюдието през 1917 година спрямо всички онези, които то вземаше за реакционери.

Безусловно, и тогава на власт бяха отделни хора, които не споделяха това наследство на 1917 година и разбираха пагубността и тясната едностранчивост на дейците на нашата социална революция; и още тогава цялата плеяда наши социалисти достатъчно ясно показваше цялата си политическа несъстоятелност и неспособност към съзидателна работа, но по-главно – своето пълно незнание, неразбиране и отчужденост от народната маса. Но всеобщата болест беше все още силна и отделни елементи, поне на първо време след освобождението от съветската власт, не бяха в състояние да се борят с повсеместната разруха и болест на интелигентно-обществената мисъл. На тези отделни правителствени и обществени лица им се налагаше да действат много внимателно и предпазливо при прокарването на каквито и да било въпроси, за да не провалят окончателно работата, ако тя носеше в очите на правителствената и обществената интелигенция по някаква причина признаци на реакционност, политическа опасност.

Към този тип дейност беше отнесено и делото за убийството от болшевиките на бившия Император. Специалната заинтересованост на военното началство от това събитие и непосредственото пламенно участие в издирванията на офицерите внуши на черновско-минорските кръгове сериозни опасения за възможност да се създадат на тази почва поводи за укрепване сред народните маси и в редовете на зараждащата се млада армия на монархически принципи и тенденции. Чрез явни, тайни или лъжливи адепти – тези трагични за Русия и народа политически дейци – възгледът за значението на Царското дело проникна и в недрата на Екатеринбургския окръжен съд. Първите му изпълнители: следователят Намьоткин и членът на съда Сергеев, независимо от личните си качества, характери и политически физиономии, в своята следствена дейност безусловно бяха под влиянието на посоченото по-горе болно политическо течение на мисълта на тогавашната гражданска власт и влияещите върху нея политически партии на бившите учредиловци.

Временно изпълняващият длъжността прокурор на Екатеринбургския окръжен съд Кутузов, човек на предишното възпитание и режим, не поддал се на моралния и умствен разврат на революционните принципи на 1917 година и не споделящ мненията на болшинството от колегите си от наново създадения апарат на съдебната власт в Урал, посети лично дома на Ипатиев, видя онова състояние, в което той беше намерен на 25 юли и като опитен, врял и кипял юрист веднага разбра, че помещението, където беше държано Царското Семейство от Исаак Голошчокин и Янкел Юровский, носеше всички признаци на престъпление, определяно от закона като “грабеж след извършване от шайка на убийство на стопаните или жителите на помещението”. Във всеки случай за Кутузов нямаше съмнения, че събитията в Ипатиевския дом са протичали съвсем не така, както ги представяха съветските власти в своето съобщение за разстрела на бившия Цар.

Обаче при тогавашното общо политическо състояние Кутузов нямаше достатъчни данни за самостоятелно възбуждане на предварително следствено производство освен личното впечатление; трябваше или да се чака появяването на по-реални поводи, или по някакъв начин да помогне на другите, не гражданско-правителствени деятели, да намерят такива поводи. Ръководейки се от това, Кутузов влезе в контакт с Началника на гарнизона генерал Голицин и като научи за намерението на последния да образува за разследването специална офицерска комисия под ръководството на полковник Шереховский, предложи да бъде поканен в състава на комисията за техническо-юридическо ръководство следователят по особено важни дела от Екатеринбургския окръжен съд Намьоткин. Кутузов слабо познаваше последния и особено в качеството му на деец от тогавашната обща политическа обстановка, но го избра, ръководейки се от това звание на следовател по особено важни дела, което носеше Намьоткин. Във всеки случай, Кутузов чрез Намьоткин можеше да разчита винаги да бъде в течение на нещата по делото, в което за него несъмнено се криеше престъпление.

Но на Самото Провидение, явно, беше угодно да помогне на хората да започнат да приповдигат завесата над мрачната тайна, криеща се между стените на дома на Ипатиев. Още на 29 юли при Кутузов се яви доброволно жителят на Екатеринбург Фьодор Никитич Горшков, който въз основа на думите на своя познат, бившия следовател Михаил Владимирович Томашевский, разказа историята, поместена вече по-горе, за това, че в Ипатиевския дом е бил разстрелян не само бившият Император, както съобщиха за това съветските власти, а беше унищожено цялото Царско Семейство и задържаните с него доктор Боткин и слуги. Това показание даде повод на Кутузов още на следващия ден, 30 юли, да предложи на следователя Намьоткин да пристъпи към производството на официално предварително следствие по делото за убийството на бившия Император Николай ІІ, по признаците за престъпление, предвидени от чл.1453 на Уложението за наказанията (Свод закони по наказателно право в Царска Русия – Бел. прев.).

Но и тази внимателна и скромна стъпка на прокурор Кутузов в това дело, ограничил се, за да не повреди на правосъдието, с възбуждане на дело единствено по чл. 1453, тоест отнасяне на престъплението към разряда на подсъдните на общите съдебни учреждения, беше посрещнат в тогавашните политически групировки и настроения на правителствените учреждения недоброжелателно, с болно несъчувствие и подозрителност към следственото дело от “тенденциозен” характер. Политическите групи не се ограничиха само с изразяване на несъчувствено отношение, проявило се в това, че за цялото време на съществуването на “Областното Уралско” Правителство никой от неговите членове нито веднъж не се поинтересува от това дело, но и не пропуснаха да окажат своето непосредствено влияние върху самото производство на предварителното следствие, за да ограничат поне по този начин вредното, според тях, влияние, което Царското дело можеше да окаже на настроението на масите и армията. Това вмешателство се прояви по следния повод.

От първите дни на работата на следователя Намьоткин прокурорът Кутузов видя пълната му непригодност за водене на такова сложно дело; Намьоткин се отличаваше не само с леност и небрежност към работата, но и просто игнорира своите преки задължения като следовател. Тъй като други подходящи следователи нямаше, Кутузов повдигна въпроса за възлагане на следственото производство съгласно закона на един от членовете на съда, при това неговият избор падаше върху членовете на съда Михнович и Плюсков. При предварителните преговори с председателя на съда Гласон окончателно беше решено да се назначи Михнович, опитен бивш следовател, човек честен и стоящ извън господствуващите тогава политически течения. Тъй като съгласно разпоредбите избирането за следствие на член на съда се извършва “с общо събрание на отделенията на Окръжния Съд”, от това се възползвуваха съответните политически групировки за издигането на по-благоприятния за тях – третия от кандидатите за следствието, Иван Сергеев, също член на съда. На 7 август неочаквано за прокурора Кутузов и въпреки предварителното съглашение с председателя на съда Гласон, И. А. Сергеев получи най-много гласове и на него бе възложено провеждането на предврителното следствие по делото за убийството на бившия Цар.

Скоро след това пристигна в Екатеринбург действуващият прокурор на съда В. Иорданский, когото Кутузов само заместваше, и следственото производство на гражданската власт напълно се отдели от работата по разследването, водена от военните власти. Последните се отнесоха почти враждебно към възлагането на следственото производство на И. А. Сергеев, избран под влияние на определени политически течения с дяволска насоченост, и се отнасяха с голямо предубеждение изобщо към личността на самия И. А. Сергеев.

Макар че Сергеев в миналото си беше минал през стаж за съдебен следовател, съдейки по това, как той водеше възложеното му Царско дело, може да се мисли, че той никога през живота си не е имал никакво отношение към тази специална професия. Остава ни единствено да предполагаме, че Сергеев като протеже на известни политически течения, противник по принцип на Царското дело, се отнасяше към него като към просто изпълнение на канцеларска работа. Казват, че сега той е разстрелян от болшевиките: ако това е вярно, във всеки случай е разстрелян не за участието му в разследването на злодеянието на Исаак Голошчокин, Янкел Свердлов, Янкел Юровский и много други изброени по-горе еврейски фанатични изверги по делото за убийството на Царското Семейство.

Ако Намьоткин се отличаваше с леност и апатичност към своите задължения, Сергеев в извършената работа показа пълно отсъствие и на най-скромния талант на следовател и абсолютно неразбиране на следствената професия. Неговите разпити на свидетели са записи на това, което е искал да каже единствено самият свидетел или престъпник; опитите да се води разпит по определена идея, определен план, системата от допълнителни въпроси при Сергеев отсъстваха напълно или се отбелязват в протокола единствено дотолкова, доколкото случайно самият свидетел или престъпник са давали за това материал в своите показания. Той напълно игнорира методите на установяването на фактите по пътя на изследването, щателното изучаване на веществените доказателства, той просто ги колекционира и сами по себе си веществените доказателства не говорят нищо, не помагат за установяването на фактите на престъплението, не създават пътища за нови следствени издирвания, а са просто “приложения” в тясното разбиране на членовете на закона.

Сергеев би могъл да разпита самия Янкел Юровский и може би, изслушвайки от него цялата му биография, не би го попитал: какви бяха вашите връзки с Екатеринбургската чрезвичайка и откъде бяха хората, доведени от вас за вътрешната охрана на Царското Семейство? Сергеев не търси да разкрие престъплението по пътя на следствието, а само създава следствено “дело”; той чака престъплението да се разкрие някога от само себе си от материалите, които ще бъдат подшивани към следственото “дело”, като тясно се придържа към буквата на закона и своебразно тълкува задълженията и правата на следователя съгласно закона. За да можем да си създадем представа за отношението на Сергеев към възложеното му следствие, за степента на стремеж на Сергеев да разкрие и установи каквито и да било факти на престъплението, е достатъчно да се сравни неговата работа, използвайки дори и само външни нейни данни, с работата на Соколов: разпитът на камердинера Волков при Сергеев е 2 печатни машинописни страници, при Соколов – 27. Протоколът от огледа на черновата на съобщението за разстрела при Сергеев е 32 реда, при Соколов – повече от 4 страници и т. п.

Сергеев е син на кръстен евреин. Той не съчувствува на фанатичната жестока политика и постъпки на Бронщейн, Янкел Свердлов, Исаак Голошчокин, евреите Сафаров, Войков и останалите техни съмишленици. Сергеев е привърженик на евреите Керенски, по-умерени в начините за достигане на целта, не толкова кръвожадни. Той се издигна в Екатеринбург именно в периода на керенщината, когато вече не работоспособността, трудолюбието и знанията имаха значение в съдебния свят, а словата, речите, политиката, митингите, демократичните принципи и останалата отрова на развала на изминалата 1917 година. Сергеев и сега се присъедини явно пак към същия лагер и затова се оказа избран за водене на историческото, национално дело. Толкова характерен е този тип хора от времето на нашата революция и толкова постоянни са те в начините на проявление на демократичните принципи, че бидейки назначен за водене на предварителното следствие по делото за убийството на бившия Император, Сергеев и тук не можеше да се откаже от прилагането на същите прийоми; чрез прокурора той съобщи във вестниците, че воденето на Царското дело е възложено на него – Сергеев, и канеше всички, които знаят нещо по това дело, да отидат при него за даване на показания.

Шест месеца по-късно Сергеев се жалваше, че на неговия вестникарски призив никой не се е отзовал и не е дошъл при него доброволно да даде показания. С това той обясни мудността на следственото производство и беше на мнение, че отсъствието на доброволни свидетели е следствие на обществената изостаналост, от една срана, и реакционността на военните сфери – от друга. Но действителните причини не бяха тези, както и целта на вестникарската публикация се оказа не призоваването на доброволци-свидетели…

Съвършено вярно е, че Сергеев не съчувствуваше на тактиката на политическите цели на Бронщейновците, Апфелбаумовците, Нахамкесовците и останалата плеяда изверги. Но Сергеев макар и кръстен, все пак беше евреин, евреин по кръв, плът и дух и затова по никакъв начин не можеше да се откаже от своите съплеменници. Той отлично виждаше, че главатарите на съветската дейност в Екатеринбург бяха Сафаров, Войков, Поляков, Хотимский, Чуцкаев, Голошчокин, Краснов; той знеше, че главатарите на Ипатиевската трагедия бяха Янкел Юровский, Исаак Голошчокин, Янкел Свердлов и целта на неговата вестникарска обява можеше да бъде единствено тази – да предупреди чрез печата, че следствието е започнато и че макар и той да е избран да го води и то ще бъде в неговите ръце, но все пак то е започнато, затова вземайте мерки… А по-нататък? Разбира се, че никой от свидетелите няма да тръгне доброволно да дава показания. Пък и кои можеха да бъдат тези свидетели? Участниците в престъплението, работниците-охранители се скриха, те трябваше да бъдат издирвани, а сред доброволците те, естествено, нямаше как да бъдат; Исаак Голошчокин и Янкел Юровский са във вагона-салон в Москва и на тях, разбира се, Сергеев не можеше да разчита. Оставаше единствено някой жалък, изплашен от терора на болшевиките случаен еснаф, доловил в новата власт и дори в обявата на Сергеев, полъха на познатата му, върнала се отново керенщина. Естествено, никой от тях не можеше да отиде и не отиде, само това му липсва – новото началство ще вземе да го сметне за реакционер.

А на Сергеев точно това му и трябваше – демонстрирана е дейност; ако не идват – значи са виновни изостаналите и реакционерите; а засега няма да бързаме, ще проточим делото.

Разбира се, всичко това са само мисли, а не материали. Но мисли, произтичащи от всичките разговори със Сергеев, от цялото му безделие и престъпна небрежност към важното, възложено му следствено производство, с които е пропито неговото следствено “Дело”. Шест месеца Сергеев забавя следствието, не правейки нито крачка напред спрямо това, което му е дало военно-углавното разследване през първите две седмици на своята полезна работа. Всичкото, което той направи лично за делото, е че огледа само по-щателно дома на Ипатиев, направи снимки на стаите, извади от стената и пода парчета дърво със следи от куршуми, разпита повърхностно около шестима нови, случайни лица, получи някакви документи по телеграфа и това е всичко. Той не се задълбочава в следствието: не го развива, не изучава фактите. Веществените доказателства и вещите на Царското Семейство, събрани в Ипатиевския дом, в района на шахтата и иззети от различни лица, остават непроучени, неизследвани и дори неописани. Него не го интересува той самият да отиде в Коптяковската гора, да проследи следите, да огледа какво става в района на “Ганина яма”. Той не вика свидетелите, които са посочени в материалите от углавното разследване, макар че те са тук, в града. Той чака и не бърза, най-вече, не бърза. Това така явно се набива в очи от цялото негово “Дело”.

И за да може да протака, той винаги има уважителни причини: никой не идва да дава показания, няма средства за организиране на разследването, а висшето началство е индиферентно и не дава никакви указания за рамките на следствието. Такова отношение той имаше и по време на областното уралско правителство, такова то остана и по време на директорията и същото остана и по време на омското правителство.

На 22 януари 1919 година от Сергеев беше поискан отчет за неговата работа. Той много се притесни и главно поради това, че заради същността на собствената си натура, той искаше преди всичко за себе си да изясни от какво се ръководеше непознатата за него нова власт, предявявайки му това искане: от монархически тенденции или по-леви подбуди? И как да се държи спрямо нея. Дребен, слаб, с продълговато, нечисто лице, стърчащи уши, бягащи бледосиви очи, той се стараеше да разкаже колкото може повече за своите стъпки, работа, затруднения, местни търкания и, бързайки, се опитваше да отговори на въпросите в духа на същите онези политически течения, от които, както му се струваше, се ръководеше новата омска власт. Той правеше впечатление на умен, но много пресметлив човек.

Въз основа на наличните у него следствени материали Сергеев даде напълно определен отговор: убити са всички Членове на Царското Семейство, а не само бившият Император, както оповестиха болшевиките. В това той нямаше никакви съмнения и оставаше само напълно неизяснен въпросът, какво са направили убийците с телата на своите жертви, тъй като при направеното издирване телата не бяха намерени. Той сам посочи, че за главни ръководители на престъплението смята местните болшевишки дейци, евреите Сафаров, Войков, Голошчокини и Юровский, при това по отношение на евреите Сафаров и Войков добави, че те са от онези 30 болшевишки главатари, които бяха докарани в Смолния институт в пломбирания вагон. Той категорично настояваше обаче, че убийството на Царското Семейство е работа изключително на Екатеринбург и Москва няма нищо общо с това. “Смешно е дори да се мисли друго,” – казваше той, усмихвайки се, без да повдига наведените си очи.

А когато на Сергеев му беше зададен въпросът, защо тогава Омските власти изобщо нямат същото такова твърдо убеждение във факта на убийството на цялото Царско Семейство, както еднозначно докладва той, следователят, въз основа на следствените данни, Сергеев заяви, че за причините на такова едно положение той ще подаде писмена докладна записка.

Присъстващият тогава прокурор от Екатеринбургския окръжен съд В. Иорданский поясни след като Сергеев си отиде, че той, прокурорът, не намира разбиране по това дело от страна на министъра на юстицията, тъй като два пъти се обръща към него и нито един отговор не е получил.

Прокурорът от Омската съдебна палата въз основа на подробните изложения на Иорданский представил на министъра на юстицията Старинкевич подробен доклад за резултатите от предварителното следствие. Старинкевич, като погледнал доклада, заявил, че няма време да прочете такъв обширен доклад, и помолил да му подготвят нещо по-късо, за да може да го прочете “преди сън”.

Що се касае до убийството на Царското Семейство, то той, прокурорът Иорданский, напълно споделя възгледа, че престъплението е било инспирирано по замисъл и ръководено при изпълнението му от неруски членове на съветската власт; че прекалено видима е в него чуждата на руския човек ръка, и особено ръката на евреите. “В същото време, - добави Иорданский, - Сергеев е син на кръстен евреин, вследствие на което, оставяйки настрана предявяването към него на някакви обвинения по отношение на воденето на следствието, не мога да не отбележа, че еврейския произход на Сергеев е неблагоприятен в смисъл на отношението към него на една значителна част на Екатеринбургското общество.”

Това заключение на прокурора Иорданский служи единствено като потвърждение на онези мисли, които бях изказани по отношение на гледната точка на Сергеев за неговата роля във възложеното му следствено производство. По отношение на продуктивността на воденето на следствието прокурорът Иорданский, разбира се, не можеше в нищо да обвини Сергеев, тъй като самият прокурор се явяваше отговорен за това, че своевременно не е извършил нужното наблюдение върху работата на Сергеев.

Ето какво пишеше Сергеев в своята докладна записка:

“За извършеното през нощта на 16 срещу 17 юли 1918 година (нов ст.) убийство на бившия Император Николай ІІ населението на град Екатеринбург беше осведомено със словесно заявление на бившия военен комисар на Уралска област Голошчокин, направено в помещението на градския театър по време на организирания за тази цел митинг.

На 21 юли за същото събитие бяха разлепени из града печатни съобщения, които известяваха, че екзекуцията на бившия Император е извършена съгласно постановлението на бившия президиум на областния съвет и че това постановление е одобрено на състоялото се на 18 юли заседание на президиума на ВЦИК; в същата обява беше съобщено, че Жената и Синът на бившия Император са изпратени на сигурно място.

Домът на Ипатиев, в който беше държан бившият Император заедно със Семейството Си, беше предаден на собственика си едва на 22 юли; по този начин в продължение на пет дни след извършването на злодеянието домът на Ипатиев е бил в ръцете на съветската власт и през този период от време от страна на нейните агенти са били взети всички мерки за възможното пълно унищожаване и скриване на следите на престъплението.

На 25 юли 1918 година в г. Екатеринбург навлязоха предните отряди на сибирските, чехословашките и казашките войски и на третия ден след превземането на града офицерите от щаба на началника на гарнизона полковник Шереховский пристъпиха към разследване на делото за убийството на бившия Император. Вниманието и трудът на г-дата офицери бяха насочени към изследването на тази местност около с. Коптяки, където случайно бяха открити следи от пожарища и в пепелта бяха намерени скъпоценности и дребни негорими части от дрехи и обувки (копчета, кукички, планшети и т. н.).

На 29 юли на разследването беше даден официален характер чрез възлагането на следствието на съдебния следовател по особено важни дела Намьоткин, вече поканен преди това от военните власти за съдействие при разследването.

Съдебният следовател, пристъпвайки към следствието, е продължил огледа и проучването на местността, като е разпитал свидетелите, установили някои обстоятелства, отнасящи се до разясняването на факта за паленето на огньовете, и след това пристъпил към огледа на дома на Ипатиев.

По решение на общото събрание на отделите на окръжния съд от 7 август по-нататъшното следствено производство беше възложено на мене.

Като се запознах с данните от делото, определих като най-важна следваща задача да се изясни, доколкото е възможно, действително ли се е случило самото събитие на престъплението, и за тази цел, продължавайки чрез специална експедиция под наблюдение на лица от прокурорския надзор изучаването на местността край село Коптяки и изпомпването на шахтата, намираща се пак там, пристъпих към щателен оглед на всички помещения на дома на Ипатиев. Резултатите от огледа в цялата им съвкупност ми дадоха основание да призная събитието на престъплението за достатъчно установено и по-нататък беше необходимо да предприема всички достъпни мерки за намиране на телата на убитите и едва след това да пристъпя към изясняване на обстоятелствата на извършването на престъплението, неговите вдъхновители и участници.

Предвид изключителната сложност на обстановката на разследваното престъпление, успехът на следствието в значителна степен се обуславя от възможно най-доброто организиране на дознанието и издирвателните работи, защото резултатите от работата на органите на дознанието са база за предварителното следствие. Уставът на Углавното Съдопроизводство възлага на съдебния следовател събиране на доказателства за събитието на престъплението, обстоятелствата на неговото извършване и виновността или невиновността на подозираните в него лица, при това събирането на доказателства трябва да бъде извършено чрез посочените в закона начини и облечено в предписаните от закона форми. Посочените в закона средства и начини за събиране на доказателства се свежда до следните действия: огледи, освидетелствуване чрез вещи лица, обиски, изземания, изискване на писмени сведения и документи и разпит на свидетелите и обвиняемите. Всяко следствено действие трябва да бъде съставено под формата на протокол, подписан от участвуващите при неговото съставяне лица, всяко разпореждане на следователя, засягащо правата и интересите на участвуващите в делото лица, трябва да бъде обосновано от специално мотивирано постановление. Вследствие на посочената сложност на формите и методите, следствената власт не може да действува с такава бързина и подвижност, както органите на дознанието и разследването, необвързани в своята работа с никакви формалности.

Освен особената сложност и отговорност на задачите, подлежащи на изпълнение от органите на дознанието и разследването, следва да се вземе под внимание и високото държавно и историческо значение на работите по изучаване на настоящото дело и затова освен опитността и знанията към агентите на разследването трябва да бъдат предявени специални изисквания, необходими са хора безупречно честни, с определени принципи и нравствени устои, способни да работят не само “от страх, но и по съвест”. За съжаление, през първите три месеца от работата кръгът от лица, на които можеше да се повери делото за разследването, беше крайно ограничен; милицията се намираше в стадий на формиране и съставът й беше напълно неудовлетворителен; по тази причина се наложи да прибегнем до услугите на Екатеринбургското управление на углавното разследване, начело на което стоеше достатъчно способният и образован началник А. Ф. Кирста, но, за съжаление, не притежаващ качествата, за които беше казано по-горе. Още преди поемането на делото от мене за производство, на А. Ф. Кирста бяха предадени от бившия началник на гарнизона генерал-майор Голицин 4000 рубли за разходи по разследването, които той много бързо и в значителна степен непроизводително изразходи. Назованият началник на разследването, увличайки се от своята роля, се опитваше да действува независимо от съдебната власт, което, разбира се, се отразяваше на хода и успешността на работата; съставът на останалите чинове на разследването, добре известен ми от моята предишна служба в прокурорския надзор, също беше далеч не на висотата на своите задачи. Независимо от това, чиновете на углавното разследване бяха обременени с изпълнение на своите преки задължения по разкриването на общокриминалните престъпления, а поради отсъствието на средства и сили нямаше възможност те да бъдат освободени от носенето на тези задължения. Трудността на работата се задълбочаваше още и от цяла редица от следните неблагоприятни условия: отсъствието на парични средства, нужни за разходи по разследването (едва в началото на октомври в мое разпореждане постъпиха 3000 рубли от генерал Голицин и после в началото на януари тази година 6000 рубли), ограничеността на територията, отсъствието на добре уредени апарати на властта по места, проблемите в съобщенията, близостта на фронта и разпокъсаността на действията на отделните представители на властта (предимно военна), които имаха една или друга връзка с делото. Местната висша гражданска власт в лицето на коалиционното Уралско Областно Правителство стоеше абсолютно встрани от делото, проявявайки към него пълно безразличие. Имаше случаи, когато действията на представителите на властта причиняваха значителен ущърб на интересите на делото (изтребваха се свидетели, от които можеше да се очакват полезни за делото сведения, конфискуваха се вещи и документи, имащи за делото значение на доказателства и тем подобни).

Към неблагоприятните фактори трябва да се отнесе изостаналостта, наплашеността не само на широките слоеве от населението, но и на неговите интелигентни кръгове, свойственото и преди за руския народ чувство на опасение “да попадне сред свидетелите” по съдебно дело се прояви в дадения случай с особена сила, обусловено, от една страна, от страх от връщането на болшевиките и от друга – опасение от отговорност пред новата власт.

Показател за такова настроение е следният факт: в началото на октомври миналата година чрез прокурора на съда от мене бяха направени трикратни публикации в местните вестници, известяващи населението за това, че на мене ми е възложено следственото производство по делото за убийството на бившия Император Николай ІІ, и канещи всички граждани, които могат да съобщят отнасящи се до делото сведения, да се явят при мене за даване на показания, но до настоящия момент нито едни гражданин не се яви при мене доброволно за даване на показания. Вредно се отразяваше на хода на разследването също и разпространяването след населението въз основа на различни слухове на убеждението, че бившият Император и Неговото Семейство са живи и са откарани от Екатеринбург и че всички публикувани от съветската власт сведения по този повод са провокация и лъжа; това убеждение беше усвоено и от по-голямата част от представителите на военната власт и под влияние на това се създаваше отношение към следственото производство като към дело, в най-добрия случай, безполезно.

В заключение трябва да се отбележи, че работата по разследването на престъплението се усложнява от необходимостта да се отделя твърде много време и труд за събирането и оглед на такъв материал (вещи, документи), който няма значението на веществени и писмени доказателства в законовия смисъл на това понятие, но въпреки това изисква вземането на цяла поредица от мерки от държавен, исторически и културен интерес. По този повод си позволявам да обърна внимание на това, че следствието се води в условията на пълна изолираност от центъра и без ръководни указания по отношение на неговия обем, задачи и граници, а в същото време по даденото дело, заради неговата изключителност и важност, тези граници трябва да бъдат строго и точно очертани. 31 януари 1919 година. Член на Ек. окр. съд Ив. Сергеев.”

Докладната записка на Сергеев не даде отговор на основния въпрос, който му беше поставен: защо Омск не е ориентиран в истинността на извършеното в Екатеринбург престъпление? В писмения документ, написан собственоръчно от него, даже той самият не определя какво именно престъпление е извършено в Екатеринбург – убийството на цялото Царско Семейство или само на бившия Цар. Със своята докладна записка Сергеев просто се старае да оправдае своето бездействие и прекалено засилената “законност” в провеждането на възложеното му следствено производство. По отношение на последното неговите обосновавания с тесните рамки, предоставяни от закона за дейността на съдебните следователи, са пресилени и изкуствено подбрани за обяснение на собствената му пасивност, а тълкуванието на употребената от закона дума “да се събират” е умишлено тясно, ала за него, който си е поставил за цел да протака делото, е необходимо. Програмата, набелязана от Сергеев за неговата работа, определено е предвиждала предварително забавяне на делото до безкрайност: отначало да се изясни “дали действително се е случило самото събитие на престъплението”, “по-нататък да се вземат всички достъпни мерки за намиране телата на убитите” и “вече след това да се изяснят обстоятелствата на извършването на престъплението, неговите вдъхновители и участници”. А ако телата на убитите не бъдат намерени, което и се случи в действителност, последното, най-важното в цялото дело в историческо и национално отношение ще трябваше до безкрай да чака своето осветление пред правосъдието и историята според програмата за работа на Сергеев. Той с тези въпроси въобще не се занимаваше, а протакаше следствието, събирайки всички онези материали, които случайно попадаха при него по първите две точки от набелязаната програма. Едва след като му беше съобщено, че следственото производство се предава за по-нататъшно провеждане на следователя Соколов, на 20 февруари 1919 година Сергеев се реши за пръв път в постановлението за привличане към следствието на Павел Медведев като обвиняем да посочи, че е убито цялото Царско Семейство, че престъплението е извършено “по предварителна уговорка с други лица” и е изпълнено по предварително изработен план. Обаче и тук Сергеев сред “другите лица” спомена само Янкел Юровский, без изобщо да засяга неговите “вдъхновители”, за които той докладва на думи.

Сергеев казва, че след запознаване с данните от делото на Намьоткин той е определил “като най-важна следваща задача да се изясни, доколкото е възможно, действително ли се е случило самото събитие на престъплението.” Това е признал на 8 август, но разпитва Летьомин на 18 октомври, а Мария Медведева – на 9 ноември. Какво тогава прави през цялото това време, за да установи факта на убийството? Оглежда дома на Ипатиев, но установява и отбелязва в протокола всичко онова, което е отбелязвал навремето Намьоткин, което са правили неопитните офицери, което е правило углавното разследване. За установяването на факта на престъплението Сергеев не забелязва нито окървавените салфетки и кърпи, нито опръсканите с кръв стени, не търси окървавени стърготини, с които са се опитвали да измият пода, не се интересува, от какви револвери са куршумите, заседнали в стените и пода на стаята в мазето на долния етаж на къщата. Той допълва огледа единствено с това, че изрязва от стените и пода парчета дъски със следи от куршуми и прави снимки на стаите. Обаче от стаята, където е бил извършен разстрелът, той е направил снимки не преди изрязването на парчетата дъски от стените и пода, а вече след изземането им заедно със следите от извършеното тук престъпление. Така, ако се унищожат тези извадени парчета дъски, никакви следи от извършеното в тази стая действително злодеяние никъде няма да останат зафиксирани.

Този акт от следствено производство на Сергеев, може би, случайно съпоставен с показанията на Летьомин, дадени пред Сергеев на 18 октомври, отново навежда на мисълта за умишлеността на някои от действията на Сергеев. Летьомин, който на разпита от 7 август пред углавното разследване демонстрира интереса си към извършеното престъпление единствено с въпроса: много ли кръв е имало?, като лежа два месец и половина в затвора, водейки се под углавно разследване, на разпита пред Сергеев неочаквано се оказва значително по-словоохотлив без принуда от страна на Сергеев, но най-важното, значително по-интересуващ се от детайлите на престъплението. Като повтори в общи линии всичко онова, което той разказа на углавното следствие, Летьомин накрая изведнъж заяви: “Всичко онова, което узнах за убийството на Царя и Неговото Семейство, силно ме заинтригува и аз реших, доколкото е възможно да проверя получените от мене сведения. С тази цел на 18 юли влязох в онази стая, където беше извършен разстрелът, и видях, че подът беше чист, а по стените също не открих никакви петна. В задната стена, от лявата страна на входа, забелязах две дупчици с дълбочина по около сантиметър всяка; повече никакви следи от стрелба не видях. Въобще не намерих никъде следи от кръв.”

Наистина, Летьомин се объркваше, поправяше и поясняваше, че огледът е направил вече вечерта и е бързал, страхувайки се, да не го свари началството, че се занимава с това, но това беше достатъчно и в Екатеринбург се заговори – видите ли, углавното разследване беше право, Семейството е откарано; най-много да е разстрелян само бившият Цар, както и казваха съветските власти – Но позволете, възразяваха други, нали кръв и много следи от куршуми са видели Кутузов, Деревенко, Чемадуров, Намьоткин, всички офицери, маса народ, които бяха ходили в дома? – Е, всичко това е можело да се появи и впоследствие, провокация е…

Да изреже дъските със следите от куршумите и кръвта, разбира се, Сергеев е бил длъжен, но е трябвало, първо, да снима стените на стаята, където е бил извършен разстрелът, преди тяхното променяне, и второ, трябвало е да пази изрязаните парчета до експертизата на кървавите следи и куршуми в нужния порядък, установен от “закона”, запечатани и с гаранция, че няма да изчезнат. Междувременно, съхраняването им е било толкова небрежно, че при предаването на веществените доказателства Сергеев не можа да намери веднага едно от изрязаните парчета от пода.

Сергеев рязко се изказва в докладната си записка за моралните качества на чиновете от Екатеринбургското углавно разследване и посочва, че те не са били на нужната висота. Сергеев, като се оправдава, отбелязва, че “успехът на следствието в значителна степен се обуславя от възможно най-доброто и широко организиране на дознанието и разследването, защото резултатите от работата на органите на дознанието са основа на предварителното следствие.” Обаче Сергеев е трябвало да добави и това – при условие че разследването се ръководи от следствието и следователя. При все това правил ли е нещо Сергеев от своя страна, за да подобри работата по делото, да ускори неговия ход? Давал ли е той някакви указания на чиновете на углавното разследване? Използвал ли е поне целия онзи материал, който му набавяше углавното разследване и следеше ли за своевременното постъпване при него на материалите от разследването? Ето за пример сравнителната таблица на изпратените накуп на 13 октомври 1918 година от углавното разследване негови материали с бележки, какво и кога е направено по тях от Сергеев:

Фамилия на разпитаните от углавното разследване	Кога са разпитани	Какво е направено от Сергеев	Кога
Тимофеева	7 август	разпитана	18 октомври
Летьомин	7 ”	разпитан	9 ноември
Медведева	7 ”
Старкова	7 ”
Микушева	7 ”
Леонов	10 ”
Буйвид	10 ”
Якубцев	10 ”
Стародумова	17 ”
Дрогина	17 ”
Сакович	17 ”
Цецегов	22 ”
Йолкин	5 септември
Лоскутов	5 ”
Иванов	13 ”
Елисеева	13 ”
Чертополохова	13 ”
Дьомина	14 ”
Чортополохов	23 ”
Самойлов	23 ”	разпитан	25 ноември
Котова	26 ”	разпитана	21 ноември
Белозьорова	28 ”
Межина	30 ”

От 24 разпитани от углавното разследване към януари 1919 година Сергеев е разпитал повторно само 4 свидетели. Всички останали лица бяха оставени от Сергеев без внимание, макар че показанията на някои от тях, при по-опитен и детайлен разпит, биха могли да дадат, вероятно, извънредно съществени указания. Особено досаден е този пропуск на Сергеев своевременно да разпита доктор Сакович, заемащ при болшевиките длъжността областен комисар по здравеопазването. Според свидетелството на бившия комисар на счетоводния отдел на управлението на С. И. Уралска ЖП-линия Николай Дубовик, Сакович заедно с градския комисар по здравеопазването Краснов са били едни от най-активните работници в областния съвет, жената на Краснов, Фани Янкелевна, е била секретар. В същото време Сергеев, не поддържащ явно никакви връзки с други лица и организации, работещи въобще по политическите разследвания, остави Сакович да се изплъзне от ръцете му и той беше изпратен в Омск. Значително по-късно прокурорът Иорданский се обърна до Омск с молба да върнат Сакович, позовавайки се на неговото важност за Царското дело, но на 25 декември 1918 година получи от Омск от следствената комисия по разглеждането на делата за лицата, арестувани “в дните на сегашния преврат”, уведомление, че по разпореждане на министъра на вътрешните работи Сакович и неговото дело са предадени в назованата комисия и затова той не може да бъде изпратен обратно в Екатеринбург. Сакович беше толкова важен свидетел, ако не и престъпник, по Царското дело, че Сергеев можеше и сам да отиде в Омск за разпит, щом го беше изпуснал по своя вина. Това, разбира се, Сергеев не направи и причини на следственото производство непоправима грешка.

След проведените разговори със Сергеев на 22 януари той нееднократно отбелязва в докладната си записка важността на възложеното му следствено производство по разкриването на убийството на Царското Семейство в държавно, историческо и културно значение. Жалко е, че до такова разбиране той явно е стигнал единствено под впечатленията от проведените разговори, но пак изопачавайки ги до известна степен, тъй като се говореше за значението на това дело, вещите, останали след убийството на Царското Семейство, и веществените доказателства за престъплението в държавно, историческо и национално отношение, а не в културно, с която дума Сергеев замени определението на националното значение. Обаче по време на работата си той изобщо не подхожда към осветляване на делото в посочения план. На 8 декември той разпитва протойерея Сторожев. Сторожев е интелигентен свидетел, образован, важен свидетел, на 14 юли именно той е служил Литургия в дом на Ипатиев и е видял там цялото Семейство и всички придворни и слуги, задържани с Него. Това показание служи като едни вид потвърждение на показанията на Стародумова и Дрогина, видели Семейството в дома на Ипатиев на 15 юли. Следователно, сега вече безусловно е вярно, че до тази дата То никъде не е изчезвало от дома.

Но Сторожев е не просто интелигентен свидетел, той самият е бивш помощник прокурор; разбира колко са важни в това дело всяка дреболия, детайл, не само от юридическа гледна точка, но и в посочените по-горе отношения. Той се старае да говори колкото се може по-подробно, дълго, старае се да си припомни всичко, което е видял, старае се да даде всестранни показания. И какво, дали Сергеев използва този опитен и сериозен свидетел за цели поне от юридически характер за своето следствие, или дори с цел просто да помогне на Сторожев в неговото желание да даде възможно най-изчерпателното показание? Изобщо не. Самият Сторожев в края на своето показание сякаш подсказва на Сергеев: “Лично аз повече нищо не мога да кажа”, но попитай. Обаче Сергеев нито едни допълнителен въпрос не задава на Сторожев; той само му показва три еднакви икони, намерени в дома на Ипатиев; “Това същите икони ли са, които са били на масата по време на службата?...” – “Не мога да кажа със сигурност, но почти съм убеден, че това е била една от двете еднакви по размер икони на Неръкотворния Спас, които ми показвате”, - отговаря Сторожев. Такива икони измежду принадлежащите на Царското Семейство бяха намерени 4 броя в дома на Ипатиев; как може тогава да се твърди за една от тях, че е била именно тя. Защо вместо това, меко казано, безцелно показване на иконите Сергеев не е показал на Сторожев обиците на Императрицата, намерени в шахтата, които на 14 юли са могли да бъдат на ушите на Нейно Величество, закопчалките от колана на Наследника Цесаревич, намерени пак там, закопчалките от обувките на Великите Княжни, парчетата плат от костюмите, полите и роклите, намерени в пожарищата? Сторожев, влизайки в дома, е видял пред входа лека кола; защо Сергеев не го е попитал каква е била тази лека кола, какъв цвят? Та нали той вече е знаел за показанието на Евдокия Лобанова за автомобила, с който са пристигнали в гората през нощта на 18 срещу 19 юли някакви 5 души, от които единият е приличал на евреин. Защо той не е разпитал Сторожев за външността на Янкел Юровский, неговия помощник, който е спял на леглото, за външността на червеноармейците от вътрешната охрана? Защо не се е поинтересувал по-подробно за мебелировката и вещите, които са били тогава в стаята на Янкел Юровский, за сравнение с онзи изглед на стаята, в който тя бе намерена на 25 юли. Сторожев разказал, че на 14 юли е трябвало да служи о. Меледин, който преди това вече три пъти бил служил в дома на Ипатиев, но Янкел Юровский неочаквано му отказал и срочно повикал Сторожев. Защо Сергеев не е повикал веднага о. Меледин и не се е опитал да го разпита и да изясни причината за тази внезапна замяна? Защо, в края на краищата, той не е разпитал дякона Буймиров, който 5 пъти е служил в дома на Ипатиев и с о. Меледин, и с о. Сторожев?

Сергеев пусна Сторожев, без изобщо да го използва нито него, нито неговите показания; нито онези лица, които можеха съществено, освен новите данни от юридически характер, да обрисуват действителната картина на живота и ареста на Царското Семейство в дома на Ипатиев.

На 5 септември беше задържан Афанасий Йолкин, който по време на болшевиките беше държан в затвора, но изпълняваше задълженията на файтонджия на държавните файтони, обслужващи комисарите. Той даде показания, че на 17 юли е карал до обяд Янкел Юровский из града: В Американския хотел, където се намираше чрезвичайката, в частната квартира на Янкел Юровский на 1-ва Береговая улица №6 и през деня го докарал в дома на Ипатиев, откъдето бил пуснат да се прибере в затвора. След един ден, тоест на 19 юли, той отново бил повикан сутринта в дома на Ипатиев и пак половин ден карал Янкел Юровский из града, по разни съветски учреждения и частни квартири. По обяд се върнали в дома на Ипатиев и Янкел Юровский, като му казал, че вечерта трябва пак да пътува, заповядал на Йолкин да го изчака в двора на дома на Попов, където живеели охранителите. Вечерта около 11 часа Йолкин го изпратили в Американския хотел, откъдето той докарал в дома на Ипатиев някакви двама младежи, от които единият приличал на евреин. В 11 и половина през нощта на Йолкин му заповядали да докара файтона до самата порта на дома на Ипатиев; натоварили във файтона му 7 броя багаж, от които два били кожени пътни чанти, и самият Янкел Юровский излязъл. Вече седейки във файтона, Янкел Юровский дал заповед на младежите, докарани от Йолкин от чрезвичайката, “да приведат всичко в ред, да се остави охрана от 12 души, а останалите да се изпратят на гарата.” След това Йолкин откарал Янкел Юровский с багажа до дома на главния началник, където комисарите също спешно се приготвяли за път, “след това се отбихме в чрезвичайката, в собствената квартира на Янкел Юровский и при още някого на Вознесенския переулок, в къщата до лабораторията, а оттам отидохме на гарата, където Янкел Юровский с багажа се качи на влака.” Йолкин обърнал внимание през тези дни, че в дома на Ипатиев е някак тихо и изглеждало, че Царското Семейство вече не е там.

Подобно на показанията на Сторожев, показанието на Йолкин беше също така много важно за следствието, тъй като даваше косвено потвърждение на показанията на Летьомин. Първо, Летьомин на 17 юли сутринта вече не намира Царското Семейство в дома на Ипатиев, а Йолкин от сутринта на 17 юли е возил половин ден из града Янкел Юровский, който би трябвало да охранява Семейството в комендантската стая, ако То още се е намирало в дома. А, второ, Летьомин казва, че със събирането и отправянето на Царските вещи са се разпореждали двама помощници на Янкел Юровский, а Йолкин чува, че Янкел Юровский заповядва на своите помощници от чрезвичайката “да приведат всичко в ред”. Следователно, периодът от време за възможното изчезване на Царското Семейство от дома на Ипатиев – от вечерта на 15 до 17 юли – се потвърждаваше за следствието и се приближаваше към характера на установен факт. Но работата на Сергеев по отношение на планомерността, последователността по нищо не се отличаваше от работата на углавното разследване; той просто, опирайки се на своето собствено тълкуване на закона, събира документи, не търси изводи от тях и не търси разкриване на престъплението, а просто ги подшива към делото и чака следващия документ. Той не се поинтересува дори да научи при кого Янкел Юровский се е отбил на Вознесенския переулок, в непосредствена близост до дома на Ипатиев, по време на последните си минути от своето пребиваване в Екатеринбург.

На 18 октомври Летьомин, давайки показания, още повече облекчава задачата на Сергеев: “На 16 юли, - казва Летьомин, - дежурих на пост №3 от 4 часа през деня до 8 часа вечерта и помня, че когато като поемах дежурството, бившият Цар и Семейството Му се връщаха от разходка.” Следователно, за изчезването на Семейството оставаше само нощта на 16 срещу 17 юли, тоест същата тази нощ, в течение на която, съгласно съобщението на съветските власти, е бил разстрелян бившият Император; същата тази нощ, в течение на която, според показанията на Медведева, Летьомин и Якубцов, е било разстреляно цялото Царско Семейство, а не само бившият Цар; същата тази нощ, в течение на която Буйвид и Цецегов виждат товарен автомобил, излизащ от портите на дома на Ипатиев и насочващ се по Вознесенския проспект в посока, обратна на гарата.

Обаче какво откарват с автомобилите? Живи или мъртви?

След три години война и особено след преживяната революция с кървавите Кронщадски, Виборгски и Севастополски събития страшно закоравяха сърцата на хората, нервите се притъпиха и обществото стана индиферентно към всякакъв род ужаси и злодеяния, творящи се наоколо. Утвърди се мнението, че всичко може да се случи, всичко е възможно. Затова и тогава, когато стана известно, че в Ипатиевския дом през нощта на 16 срещу 17 юли, безусловно, беше извършено някакво убийство, а след това от портата на дома в посока към Коптяковската гора е тръгнал с някого някакъв автомобил, в Ектеринбургското общество се разпространи дори такава мълва: разстреляни са Царят, Боткин и прислугата, а Императрицата с Наследника и Дъщерите, след симулиране на убийството на цялото Семейство в дома, са били откарани към шахтата в района “Ганина яма”. Там върху пожарищата е била направена нова симулация, уж изгаряне на телата на цялото Царско Семейство, дрехи и вещи, а в действителност при “Ганина яма” Семейството уж се преоблякло от главата до петите и благополучно се скрило. Че това не е случайна измислица, не е просто бълнуване, се потвърждава от цитираната по-горе кореспонденция от вестник “Майничи Хроникъл”, появила се през март 1919 година, където направо се говори, че някакъв граф е предложил да го разстрелят вместо Царя, което е било изпълнено, а Царят, използвайки момента, се е скрил. Нима това и версията за преобличането в района “Ганина яма” нямат един и същи източник?

Би могло да се каже, че още на 18 октомври 1918 година следствието е разполагало с достатъчни данни, за да съобщи на властите и да оповести на целия свят, че “през нощта на 16 срещу 17 юли в дома на Ипатиев е било разстреляно цялото Царско Семейство, с всички задържани с Него лица, а не само бившият Император, както съобщаваха в обявата си съветските власти.”

Сергеев в разговора категорично отричаше причастността на централната съветска власт в Москва към убийството в Екатеринбург на Царското Семейство и казваше, усмихвайки се, че дори е смешно да се мисли за това. На митингите и пред събранията на тълпата, където явно Сергеев беше свикнал да говори по време на керенщината, такива голословни заявления с усмивчици понякога оказват желателното за оратора впечатление. Но в съдебното следствие мислят или на базата на установени факти, или опирайки се на обстоятелствата и предположенията, които животът и събитията изкарват на преден план. Сергеев, както и углавното разследване, за някои обстоятелства, извеждани на преден план от показанията на свидетелите, и документите, попаднали в следствието, си затваряше очите и не се съобразяваше с тях. Углавното разследване се ръководеше от стремежа да използва само онова, което се съгласуваше с приеманата от него като база за своята работа версия, а Сергеев – от стремежа да умали значението на извършеното в Ипатиевския дом злодеяние.

Междувременно данните, които бях подшити в делото му, изобщо не позволяваха така убедително да се отстранява ръководството на централната власт и, във всеки случай, бяха далеч от това, да си позволи човек да се усмихва при този въпрос.

Самото съобщение на съветската власт за разстрела на бившия Цар гласеше, че Постановлението на Уралския областен совдеп било утвърдено на 18 юли от президиума на ЦИК. Следователно, самата централна власт причисляваше себе си към престъпниците, “разстреляли Николай ІІ”. По-нататък Сакович в своето кратко показание казва, че по въпроса за преместването на Царското Семейство от Тоболск в Екатеринбург, когато се е дебатирал въпросът, по какъв начин да се убие Семейството, е имало някакви контакти с центъра и указания от центъра. Сергеев е подшил към “Делото” телеграмата на Белобородов от 4 юли до Исаак Голошчокин в Москва: “Сиромолотов тъкмо замина да организира делото съгласно указанията на центъра…” И накрая, на Сергеев му е бил известен отговорът на Пермската чрезвичайка до Волков, който се поинтересувал за своята съдба: “Ще попитаме Москва.”

Всичко това са данни, които при желание трябваше да накарат Сергеев много да се замисли над въпроса за причастността на центъра към престъплението и ако той не мислеше и не изучаваше тези материали, значи не е искал. Разбира се, те все още не са доказателство за участие в престъплението на централната власт, но поставят въпроса в плоскостта на възможното и значи да се мисли за това, би било не само не смешно, а да не се мисли за това, беше престъпление…

Сергеев едва на 20 февруари, след като над него надвисна дамоклевият меч на отговорността, за пръв път отбелязва, че убийството на Царското Семейство е било извършено по предварително разработен план. Междувременно пак той разполагаше в “Делото” си с материали, които му даваха пълната възможност да стигне до такъв извод, и дори в по-широк план, значително по-рано.

Когато старецът Чемадуров даваше на 16 август своите показания, той беше съвсем болен, уморен, безсилен и Сергеев му предложи да разкаже само толкова, колкото той иска и каквото иска, без да го уморява с дълги разпити. Въпреки това се изясни, че Царското Семейство и намиращите се с Него в Тоболск лица бяха преместени в Екатеринбург на части: отначало на 30 април с комисаря Яковлев пристигнали в Екатеринбург и били затворени в Ипатиевския дом Императорът, Императрицата, Великата Княжна Мария Николаевна, професор Боткин, той – Чемадуров, Сидньов, детският лакей, и камериерката Демидова. Пътувалият с тях генерал Долгоруков веднага след пристигането в Екатеринбург бил откаран от гарата направо в затвора; на 23 май комисарят Родионов докарал в дома на Ипатиев Наследника Цесаревич, Великите Княжни Олга, Татяна и Анастасия Николаевни, готвача Харитонов, лакея Труп и момчето Сидньов. Тъй като Чемадуров се чувствувал много болен, Императорът му разрешил да си отиде в родния край при близките, с което се съгласил и тогавашният комендант на дома на Ипатиев Авдеев, но сутринта на 24 май Чемадуров от дома на Ипатиев бил откаран не на гарата, а в затвора, където той престоял до 25 юли.

Приблизително по това време бившият възпитател на Наследника Цесаревич, швейцарецът Пьотър Жиляр, дал на Сергеев следните допълнителни сведения: след като Родионов откарал от гарата Наследника Цесаревич, трите Велики Княжни, Харитонов, Труп, Нагорний и момчето Сидньов, а след него някакъв друг комисар откарал гр. Гендрикова, Шнейдер, генерал Татишчев и Волков, на всички останали, дошли с Царското Семейство от Тоболск, било заявено: “Не сте ни нужни” – и заедно с това им било заповядано незабавно да напуснат пределите на Пермска губерния. Тъй като влаковете по онова време не се движеха вследствие на някакви военни превози, на всички останали им се наложило още няколко дни да живеят във вагона на гарата. Доктор Деревенко след 2-3 дни си намерил квартира в града и се преместил там. През един от онези дни на очакване да отпътуват той, Жиляр, заедно с учителя по английски език г-н Гибс и доктор Деревенко вървели по Вознесенския проспект и в същото време, когато те минавали покрай дома на Ипатиев, видели как от дома под конвой от въоръжени червеноармейци извели Нагорний и Сидньов, качили ги на два файтона и ги откарали в посока към затвора. При това Нагорний, като се качвал на файтона, се обърнал, видял ги, познал ги, с един дълъг-дълъг поглед ги погледнал, но с нищо не издавайки, че ги познава, седнал и файтонът се скрил от погледа.

Накрая, на 20 октомври в Екатеринбург пристигна избягалият от Перм от разстрела камердинер на Императрицата Александър Андреевич Волков и допълни материалите на сергеевското “Дело” със следния разказ: според неговите думи, след като Родионов откарал от гарата Наследника Цесаревич и Великите Княжни, след около два часа на гарата пристигнал комисарят Мрачковский и като повикал И. Л. Татишчев, А. В. Гендрикова, Е. А. Шнейдер и него, Волков, ги откарал в затвора, където ги държали до 20 юли. На този ден Гендрикова, Шнейдер и Волков ги качили в едни вагон с други 38 арестувани и ги откарали в Перм, където отново ги пратили в затвора. На 5 септември през нощта Гендрикова, Шнейдер и Волков били откарани в арестантския дом и оттам заедно с другите затворници, общо 11 души, били отведени извън града в гората за разстрел. Като съобразил, къде и защо ги водят, Волков, сварвайки удобен момент, се хвърлил встрани и побягнал в гората. След него стреляли 3 пъти, но неуспешно и той след месец и половина скитане успял да премине фронта и да стигне нашите войски.

Тези трима свидетели със своите показания съвсем точно установяват, кой към датата 16 юли би могъл да се намира в дома на Ипатиев. Това са били: бившият Император, Императрицата, Наследникът Цесаревич, Великите Княжни Олга, Татяна, Мария и Анастасия Николаевни, професор Евгений Сергеевич Боткин, камериерката Анна Степановна Демидова, камердинерът Алексей Егорович Труп, готвачът Иван Михайлович Харитонов и момчето Леонид Иванович Сидньов. Тези указания напълно съвпадат с данните от показанията на Летьомин, Медведева, Сторожева, Стародумова и Дрогина и не можеше да бъдат подлагани на съмнение. Момчето Сидньов на 16 юли сутринта било преместено в казармата на охранителите в дома на Попов, където мнозина са го видели да седи на прозореца и да плаче. Охранителите казвали, че се предвиждало да го изпратят в родния му край, но никой не могъл да каже, какво е станало с него в действителност.

От друга страна, сведенията, дадени от Чемадуров, Жиляр и Волков, още тогава би трябвало да дадат на следствието напълно определени указания за това, че самото преместване на Царското Семейство от Тоболск в Екатеринбург е извършено от съветските власти вече по някакъв план, били са ръководени от обмислена предварително идея. В онзи момент тази идея се изразява в това, че цялото Царско Семейство и някои от приближените ги събират в Ипатиевския дом, където ги държат под строга охрана; част от другите приближени и слуги ги пращат в затвора в Екатеринбург; на останалата част от приближените и слугите заявяват: “Не сте ни нужни” – и ги гонят извън пределите на Пермска губерния. Значи, онези затворници и арестувани са “нужни” за някаква цел, за някаква още тогава обмислена идея.

Ако пак си спомним повърхностните показания на Сакович за това, че при обсъждането на въпроса за преместването на Царското Семейство от Тоболск в Екатеринбург в президиума на областния съвет е бил повдигнат въпросът за начините за унищожаването Му и че е имало някакви указания от центъра, не може да не се предположи, че изяснилото се разделяне на преместваните на “нужни” и “ненужни” е могло да бъде във връзка както с дебатите на Уралския президиум, така и с указанията на централната съветска власт в Москва. Това би трябвало да наведе Сергеев на мисълта, че престъплението в Ипатиевския дом е могло да не бъде резултат от самочинието на местната съветска власт, както той се стараеше да го представи за такова, а да бъде не само ръководено от центъра, но и изпълнено по план, предварително обмислен и подготвен, съгласно указанията от Москва.

Но с тези данни от материалите на следственото “Дело” на Сергеев все още не се изчерпват указанията за напълно възможната допустимост за съществуването на планомерност в престъпленията, извършени от съветските власти по отношение на Членовете на Дома Романови и приближените Им лица. Още на 5 септември Сергеев е получил намерените в бившето помещение на областния съвет телеграми, захвърлени там в бързината от бягащите комисари. От тези телеграми една съобщаваше за уж станалото бягство на 21 юни от Перм на Великия Княз Михаил Александрович, а другата – за нападението на 18 юли в Алапаевск уж на белогвардейска банда и похищението от нея на държаните там под стража Велика Княгиня Елисавета Фьодоровна, Великия Княз Сергей Михайлович, Князете Иоан, Игор и Константин Константиновичи, граф В. Палей, Ф. Ремез и сестра Варвара.

Междувременно от разследването и дознанието, извършени по разпореждане на военните власти, беше установено, че всичките изброени Височайши Лица са станали жертва на съветската власт и през нощта на 17 срещу 18 юли, тоест на следващата нощ след убийството на Царското Семейство в Екатеринбург, са били хвърлени живи в една стара, дълбока шахта на 12 версти от Алапаевск. На 10 октомври, след едноседмична работа, телата на изброените Височайши Лица и задържаните с тях хора бяха извадени от шахтата и делото беше предадено на същия този Сергеев за начало на предварително следствие. С разкриването на това престъпление, с намирането на телата на мъченически загиналите жертви на съветската власт, ясно се разкри цялата лъжливост на официалните съветски съобщения по отношение на фактите, касаещи изобщо Членовете на Дома Романови. За Сергеев, който разполагаше с горецитираните материали, обрисуващи планомерността в зверското убийство от същата тази съветска власт на Царското Семейство в Екатеринбург, тази втора алапаевска лъжа не можеше да не му отвори очите, ако той нямаше предварително предначертана цел да протака делото и да не бърза с разкриването на истинната картина, характера и смисъла на извършеното от съветските главатари престъпление.

Към края на октомври следственото производство разполагаше с напълно достатъчен материал за установяването не само на факта на убийството в дома на Ипатиев на цялото Царско Семейство, но и логично произтичащото от очерталите се събития предположение за съществуването в замислите на съветската власт на преднамерено, планомерно и идейно изтребление изобщо на Членовете на Дома Романови и близките Му лица. При това се изясни, че за привеждане в изпълнение на своя замисъл съветските главатари са били принудени да предприемат извършването на убийствата тайно, без да се отказват от най-зверските начини за тяхното извършване, но усилено криейки своите действия от народните маси и прибягвайки към различни симулации и провокаторско разпространение на преднамерено лъжливи сведения.

По този начин, още от края на същия този октомври разследването и изучаването на обстоятелствата на зверското унищожаване на Царското Семейство в дома на Ипатиев трябваше, независимо от намирането или ненамирането на телата на убитите, естествено да накара Сергеев да се заеме с разработката на данните от следственото производство по третата точка от набелязаната от него за самия себе си програма. А това поставяше Сергеев лице в лице пред напълно нови хоризонти за значението на Царското дело. Ако установяването на факта на убийството в дома на Ипатиев на цялото Царско Семейство беше следствие на изучаването на съдебния материал след предварителна му разработка от страна на следственото производство в интересите на юридическата завършеност на разследването на престъплението, то допустимостта на предположението за наличността у съветските дейци на преднамереност, планомерност и идейност в убийството на Царското Семейство във връзка с изяснилите се убийства на другите Членове на Дома Романови, издигаше на степен “най-важна поредна задача” разработката на данните по установяването на причините, от които са се ръководили Исаак Голошчокин, Янкел Юровский и останалите ръководители на това престъпление, целите, които са били преследвани с това злодеяние, и накрая – вдъхновителите на планомерното изтребление на Членовете на Дома Романови. Още оттогава воденето на “делото за убийството на бившия Император Николай ІІ” криеше в себе си не толкова интерес към юридическото установяване на факта на престъплението, колкото определено придобиваше изключително историческо и национално значение. Действително ли Сергеев не беше забелязал своевременно тези изключителни обстоятелства във възложеното му следствено производство, е трудно да се каже, но цялата му по-нататъшна работа продължаваше да съхранява все същата тясна юридическа форма в пределите на неговото тълкувание на закона, за който той говори в докладната си записка, оправдавайки се с тесните рамки на закона. Той беше прекалено умен човек, за да не може самостоятелно да схване широкото значение на разгърналата се пред него картина на престъплението и ролята в него на определени съветски дейци, както от централната, така и от местната власт. А ако го съзнаваше, но по никакъв начин не показа това в своята работа, тогава поведението на Сергеев може да бъде определено като предумишлено игнориране, граничещо със съучастие в престъплението, близко до умишленото укриване.

Прокурорът Иорданский при обсъждането докладва, че той винаги е съзнавал изключителното значение на делото за убийството на бившия Император и разкрилите се убийства: в Алапаевск – на Великите Князе и Великата Княгиня и в Перм – на Великия Княз Михаил Александрович. Ръководейки се от това разбиране, за да могат извършваните следствия и разследване да се съгласуват в изходните данни, да протичат по правилни пътища и да имат нужната пълнота, той назначи за наблюдение към всички отделно работещи групи помощник-прокурори. Но… нищо не помагаше.

Може би, действително законът в това отношение е малко тесен и забранява да се оказва, като общо положение, натиск върху следователя в едно или друго направление на работата му по дух и психологически, щом той спазва основните указания за следственото производство според закона, по форма. Прокурорът може да посъветва, да посочи, но не да предписва, да заповядва. Даже самото възлагане на производството на предварителното следствие се определя от закона с думата “да предложи”, а не “да препоръча”. Оттук следователят може “да приема” от прокурора насоки и съвети дотолкова, доколкото той иска и това му е нужно, ръководейки се лесно в последния случай единствено от принципа да не си разваля служебните отношения с прокурора. Затова Сергеев продължаваше дейността си в определеното веднъж завинаги направление – да не навлиза в дълбочина и, най-важното, да не бърза.

Още в самото начало на август в селището на Верх-Исетския завод жителите и работниците разпознаха избягалия от червените и сега укриващ се жител на същото това Верх-Исетско селище Прокопий Кухтьонков, на 51 години. През ноември 1917 година той бил комисар във Верх-Исетск, след това отишъл в червената армия и воювал на Дутовския фронт, а после, като се върнал в Екатеринбург, бил избран на длъжността завеждащ стопанската част на работническия комунистически клуб, където останал до евакуацията на Екатеринбург. Когато болшевиките напускали града, той тръгнал заедно с тях, но като слязъл веднъж от влака на някаква спирка, вече не се качил на него, тъй като влакът, заради приближаването на нашите войски, внезапно тръгнал. Тогава Кухтьонков се промъкнал през нашите линии и се върнал във Верх-Исетск. Тук жителите го познали, пребили го от бой и заради неговото предишно отношение към тях искали да го убият. Полицията го изтръгнала от ръцете на тълпата и го арестувала.

Кухтьонков е хитра и подла личност, трепереща за живота си. Попадайки в затвора, той започна да издава всички известни му болшевишки дейци, укриващи се, както и той, в града, и да разказва всичко, което му беше известно за тяхната предишна работа в Екатеринбург. Много скоро из града тръгна слух, че е арестувано и е държано в затвора лице, което знае къде болшевиките са скрили телата на Членовете на Царското Семейство, и едва ли не участвувало лично в това убийство. Разказваха, позовавайки се на думите му, и разни други подробности от извършеното престъпление, назоваваха участниците, изпълнителите и ръководителите.

Едва на 13 ноември Сергеев извика при себе си Прокопий Кухтьонков и му предложи да разкаже за себе си това, което самият Кухтьонков сметне за нужно да каже.

“На дата 18-19 юли, разказваше той, около 4 часа сутринта в клуба дойдоха: председателят на Верх-Исетския изпълнителен комитет на съвета на р. с. и червеноарм. деп. Сергей Павлович Малишкин, военният комисар на Верх-Исетск Пьотър Ермаков и видни членове на Партията на комунистите: Александър Егорович Костоусов, Василий Иванович Леватних, Николай Сергеевич Партин и Александър Иванович Кривцов. Всички те влязоха в тъй наречената партийна стая; когато понечих да вляза при тях в стаята, за да загася електрическите лампи, някой от събралата се компания ми каза: “Другарю Кухтьонков, излез, имаме делови разговор” – и аз излязох от стаята, а скоро след това отидох на пазара за покупки; като се върнах от пазара, вече не заварих никого от тях в клуба. На следващата нощ, също около 4 часа, същите тези лица, с изключение на Малишкин, дойдоха в клуба; видът им беше, както и предишния път, “войнствен”. Любопитството ми беше силно разпалено и аз реших, доколкото е възможно, да разбера за какво се съвещават. Беше вече светло и аз се приближих до партийната стая, за да загася електричеството. Вратата в стаята стоеше леко открехната и като минавах, чух казаната от някого откъслечна фраза: “Общо бяха 13 души, тринадесетият е докторът.” Това го каза или Партин, или Леватних. Като ме видяха, те ми казаха “махни се”, а после единият от тях (кой именно, не помня) каза: “Е, добре, старче, почиствай тук, ние ще отидем в градината”; аз се направих, че се занимавам с почистването на помещението и занесох в банята драпировките, а после след тях тихичко се промъкнах в кокошарника; от кокошарника излязох при зеленчуковата градина и през вратата на зеленчуковата градина влязох в нея, а тя граничи с клубната градина. В зеленчуковата градина се промъкнах към лехата с ягоди и започнах да подслушвам разговора на споменатите в моите показания лица; те седяха на една пейка на разстояние няколко сажени от мене. Преди всичко аз чух следната фраза, казана от Александър Костоусов: “Втори ден не можем да се оправим с това; вчера ги погребвахме, а днес ги препогребваме…” Да възстановя напълно и в свързана форма целия провел се в градината разговор, не мога, тъй като до мене стигаха само отделни фрази. От всичко чуто от мене разбрах, че Леватних, Партин и Костоусов са взели участие в погребването на телата на убития Император и Членовете на Неговото Семейство и споделяха своите впечатления с Александър Кривцов и комисаря Ермаков. Въпросите повече ги задаваше Крицов, а обясненията даваха и се хвалеха с постъпките си Леватних и Партин… За Царя казваха, “че палтенцето му хич не го бивало и самият той бил обраснал с брада.” За Наследника също се състоя разговор; някой от събеседниците каза: “За Наследника казваха, че Той е умрял в Тоболск, ама не – и Той беше тук”… Някой от събеседниците започна да изброява убитите; до слуха ми достигнаха следните имена: “Никола, Сашка, Татяна, Наследникът, Вирубова, докторът”; назоваха и други имена, но тях не ги чух… По-нататък някой казваше, че в дрехите им били зашити скъпоценни камъни: “Взех един колан – направо за боклука, а в него също бяха зашити камъни.”

Сергеев, оценявайки това показание, казваше, че той бил придал на тези сведения толкова важно значение, че дори е ходил в зеленчуковата градина с цел да провери Кухтьонков и е сядал в лехите според указанието на Кухтьонков, за да установи дали той е могъл от това място да чуе разговора на хора, седящи на пейката, и се убедил, че е могъл.

Но разказът на Кухтьонков не получи при Сергеев по-нататъшно развитие и беше също, както и всичко останало, подшит към делото. Вероятно, дори и тази проверка на Кухтьонков беше спомената от Сергеев просто така, в разговора, или ако той действително я беше направил, то само като частно лице, а не като следовател, тъй като в последния случай според закона, върху който все се позоваваше Сергеев, той трябваше да състави съответния протокол, какъвто в “Делото” нямаше.

А междувременно показанието на Кухтьонков можеше да бъде много важно; то първо назова имената на някои от онези работници на съветската власт, които бяха участвували непосредствено в акта на скриването на телата на убитите в Ипатиевския дом. Показанията на Кухтьонков отново изкараха на преден план въпроса за издирването на телата в района на “Ганина яма”, напълно заглъхнал след неуспеха, сполетял офицерите. В този смисъл то беше особено важно за Сергеев, който съгласно своята програма поставяше следственото производство в тясна връзка с намирането на телата.

Но Сергеев нищо не направи.

С просто разпитване на жителите на Верх-Исетск би се изяснило какво представляват Ермаков, Костоусов, Партин и др.: какво е тяхното минало и каква е била тяхната дейност по време на болшевиките; имало ли е някаква връзка между тази компания и “Ганина яма”; и със съвсем малко труд Сергеев е можел да научи, че Ермаков и неговият помощник Ваганов са били в “близки отношения” с Исаак Голошчокин, който именно е назначил Ермаков за военен комисар на Верх-Исетск и с помощта на “специалния отряд” на Ермаков е привеждал в изпълнение всички свои кървави деяния по изкореняването на контрареволюцията и установяването на съветската власт в района на Верх-Исетския завод. Сергеев дори и от просто любопитство би се поинтересувал да попита Кухтьонков какво той разбира под определянето на вида на заседаващите дейци като “войнствен”, макар самият той в протокола да е поставил тази дума в кавички. Значително по-късно жената на Леватних определи вида на мъжа си през онази сутрин, както и на Ермаков, Костоусов и останалата компания, която била с него, с думата “мръсен” и поясни, че те всичките били изпоцапани с глина и прахоляк. Та нали за Сергеев ясното определение на вида на хората, работещи по укриването на телата на убитите, имаше голямо значение. Но него нищо не го интересуваше.

Всички тези дефекти, пропуски, престъпно игнориране на фактите и сведенията, получени чрез следственото производство, сега се налага да отбелязваме не заради придаването на настоящите записки на критична насоченост, а за да се очертаят по-релефно онези причини, които дълго държаха истинния характер на всички Уралски престъпления на светската власт срещу Членовете на Дома Романови под булото на тайната и позволиха да се развиват в обществото всевъзможни версии и легенди, благоприятни за съветските главатари и някакви тайни, мрачни политически дейци зад граница, предимно в Германия. Сега, когато с падането на Омск изчезна сериозната опасност от стабилизация на съветския режим в Русия и ненационалните монархически тенденции на германофилските руски кръгове се отложиха за далечно бъдеще, работата на агентите от един или друг лагер около царското дело почти напълно затихна. Но по онова време, когато все още имаше надежда за възможна победа в Омск, двата посочени противника проявиха трескава дейност, всеки със своята гледна точка и в своите интереси, с цел да затъмнят и изопачат истината за извършените злодеяния, оказвайки такова силно влияние на мисълта на правителствените и обществените кръгове, че истината за събитията се подлагаше на опасност да бъде изгубена за бъдещата безпристрастна история на преживяваната епоха.

По-горе беше посочено как се отрази неуспехът в търсенето на телата на убитите върху офицерите и на углавното разследване. В следственото производство съгласно програмата, набелязана от Сергеев за самия себе си, неуспехът спря неговата дейност в плоскостта на установяването на факта – било ли е в действителност извършено убийство или не? Август, септември, октомври, ноември – следственото производство стои пред този въпрос, смятайки за недостатъчни всички онези данни, които се разглеждаха подробно по-горе, но без да предприема никакви самостоятелни, по собствена инициатива стъпки за издирване на нови свидетели, нови данни.

Още първият свидетел, Фьодор Никитич Горшков, който разказа своята историята на прокурора на 29 юли, посочи и източника на своите сведения, назова лицата, които знаеха детайлите на ужасното зверство, извършено в дома на Ипатиев. Тези лица живеят ето тук, в град Екатеринбург; да се повикат, е въпрос на минути. Но едва на 6 декември този първоизточник на данни, послужили като повод за предварителното следствие, бива разпитан от Сергеев. Това е Капитолина Агафоновна, сестрата на разводящия от охранителния отряд Анатолий Якимов, избягал от града заедно с болшевиките.

“По думите на брат ми, присъствал на екзекуцията, - разказва Агафонова, - злодеянието било извършено по следния начин: около три часа през нощта всички затворени в дома лица били събудени и помолени да слязат долу. Тук им съобщили, че скоро в Екатеринбург ще дойде врагът и затова те трябва да бъдат убити. След тези думи последвали залпове и Императорът и Наследникът били убити веднага, а всички останали били само ранени и затова се наложило да бъдат доразстреляни, да бъдат намушкани с щикове и доубити с приклади. Най-дълго се занимавали с фройлината: тя все тичала и се защищавала с възглавници, върху тялото й се оказало, че има 32 рани. Княжна Анастасия се престорила на мъртва и нея също така доубили с щикове и приклади. Сцената на разстрела била толкова ужасна, че брат ми, по неговите думи, няколко пъти излизал на улицата, за да се освежи. Кой именно е участвал в разстрела и колко души, брат ми не каза, помня, че той упоменаваше за някакви латиши и казваше, че са стреляли не червеноармейците, а някакви главни, пристигнали от съвета. Тези главни били петима души. След убийството телата на убитите били пренесени в автомобил и ги откарали в гората.”

След това описание на ужасната картина на разстрела, изглежда, че не би трябвало да има съмнения във факта на извършеното в дома на Ипатиев престъпление. Агафонова, потвърждавайки в общи линии показанията на Якубцов, Летьомин, Старкова, Мария Медведева, даде нови съществени за делото указания, че в разстрела са участвували латиши и някакви петима главни, дошли от съвета. Тези данни бях съществени не само в юридическо отношение: те посочваха, че за разстрела ръководителите на престъплението по някаква причина не са се възползвали от хората от охраната, съставена, както е известно, от работници-руснаци, а прибягнали до “латишите” и някакви “главни” от съвета. Същото казва и Старков на майка си, че тях, работниците, през тази нощ не ги пуснали в дома; същото казва и Мария Медведева, позовавайки се на думите на мъжа си, че освен него никой от охранителите не е взел участие в разстрела.

Ако в Екатеринбург между военните власти, занимаващи се с разследването, от една страна, углавното разследване – от друга, и гражданското следствие – от трета, съществуваха нормални взаимоотношения, сътрудничество и доверие в постигането на една цел, вероятно, дори само при наличието на разгледаните по-горе материали, делото за разстрела на бившия Император би било значително в по-пълна степен осветено и разкрито, отколкото се оказа в действителност към датата 22 януари. Много време за разкриването на истината беше изгубено; много следи от престъплението успяха да се заличат и да изчезнат безвъзвратно, а Исааковците Голошчокиновци, Янкеловците Свердловци – от единия лагер, и Соловьовците и Марковците – от другия продължаваха успешно да вършат делата си, злите дела, в Русия и за Русия. По-горе вече беше казано, че прокурорът Иорданский, според неговите думи, стремейки се да подобри състоянието на нещата, назначи за наблюдение към всяка от отделно работещите организации помощник-прокурори, но посочените вече причини от вътрешен характер, а често и от лично естество не помагаха за обединяването на работата в едно общо направление и дружно усилие. Не стига това, ами помощник-прокурорът на Пермския окръжен съд Тихомиров не само не съдействуваше на своя прокурор Шамарин в делото за собствено направление на работата на углавното разследване, но точно обратното – тайно, всецяло, въпреки предупрежденията на прокурора, поддържаше лъжливите пътища, избрани от углавното разследване в работите по царското дело. Едва след предаването на делото на следователя Соколов и ликвидацията на дейността на военно-углавното разследване на прокурора Шамарин беше предявено за заключение дознанието, иззето от бившите служители на углавното разследване. Шамарин, като се запозна с него и с разкриващата се в него дейност на Тихомиров, беше принуден да каже в заключение: “Сега виждам ясно, че Тихомиров не е послушал съветите ми и е скрил от мене дейността си, насочена към рекламиране и възхваляване на дейността на Кирста.”

Можеше ли нещо подобно да се случи в предишните времена, помощник-прокурорът тайно от своя началник да влиза в съглашение и да поддържа лице от углавното разследване, с чиято дейност прокурорът не е съгласен? Такова положение можеше да се създаде единствено в резултат на разврата, внесен от керенските съдебни реформи, и общата разколебаност на моралните устои, като наследство от революцията от 1917 година. Можеше ли при такива условия да се очаква, че истината за злодеянието, извършено от Исаак Голошчокин и Янкел Юровский в Ипатиевския дом, ще излезе някога наяве?

Когато в Омск бе обсъждан въпросът за рамките, които трябва да бъдат определени за разследването и следствието по Царското дело, и на Върховния Управител му бе доложено за размерите и характера на злодеянието, извършено от съветските власти в Ипатиевския дом, адмирал Колчак възмутено отбеляза: “А защо министърът на юстицията ми докладва, че Царското Семейство е било в Перм и че дори Великата Княжна Анастасия е успяла да избяга?”

Очевидно, и в Омск на министъра на юстицията Старинкевич версията, пусната от Кирста и Тихомиров, по някакви причини повече му лежеше на сърце, отколкото данните от официалното следствие. Старинкевич е социалист-революционер; бидейки по време на Царския режим адвокат, за някакви политически престъпления бил заточен в Сибир. След възцаряването на Керенский Старинкевич самоволно напуснал мястото на заточението си, пристигнал в Иркутск и тук, използвайки различни революционни пътища и методи, самолично се направил прокурор в Иркутската съдебна палата, донасяйки за това, естествено, на Керенский. Керенский, бидейки по онова време министър на юстицията на Временното правителство, утвърдил Старинкевич на длъжността. При формирането на министерството в Омск, при всеобщия недостиг на хора, Старинкевич се яви като кандидат с високия ценз “бивш прокурор от съдебната палата” и беше назначен от министъра на юстицията. Едва ли ще бъде грешка да се предположи, че, вероятно, в тези черти от кратката биография на Старинкевич се крият основанията за причините, поради които прокурорът Иорданский не получаваше отговори на своите запитвания за ръководните указания относно следственото производство по делото за убийството на бившия Император. Старинкевич се интересуваше от истината за злодеянието, извършено от съветските власти в Ипатиевския дом, дотолкова, доколкото можеше да я вмести “един кратичък доклад за четене преди сън.”

Върховния Управител, като се запозна с общите условия на провеждане на следствието и разследването по делото за убийството на бившия Император и Неговото Семейство и с условията на взаимоотношенията между отделните ведомства в Екатеринбург, за да постави делото на издирването на нови начала, взе решение без министъра на юстицията, на своя лична отговорност. Предписанието за изземането на следственото производство от члена на съда Сергеев и разследването от военните власти на Екатеринбург и Перм, с предаването на целия материал, вещи и веществени доказателства по делото, занапред, до назначаването на нов следовател, в специална комисия, беше подписано от Върховния Управител и скрепено с подписа на управителя на неговата собствена канцелария.

На 23 януари 1919 година в присъствието на прокурора на Екатеринбургския окръжен съд Иорданский предписанието беше предявено на члена на съда Сергеев и беше пристъпено към съставянето на описи и приемането по тях на цялото следствено производство, отнасящите се към него веществени доказателства и вещи, не причислени от следствието към категорията веществени доказателства, но събрани в дома на Ипатиев, иззети от различни семейства на червеноармейци и от други жители на град Екатеринбург. За това приемане на делата и вещите беше нужна цяла една седмица, тъй като описи на вещите преди не бяха направени. А вещите може да се каже, че бяха твърде много и затова Сергеев беше в състояние за даденото му време да направи само кратки описи, без да преглежда сандъците, като само да ги запечати с печатите на Екатеринбургския съд.

Заедно с пристигането на новия съдебен следовател на следователя Сергеев му беше разрешено да продължи следственото производство, за да не се отрази прекъсването на работата неблагоприятно на самото дело. Като почувствува, че може да има големи неприятности заради своето бездействие и за да избегне съвсем конкретните обвинения, Сергеев неочаквано прояви извънредна енергия и разпоредителност и в продължение на този един допълнителен месец работа направи много повече, отколкото за всички предходни 7 месеца. Работата е там, че той имаше на разположение за издирвателната дейност най-способния и, може да се каже, единствения по онова време в Сибир изключително честен агент от разузнаването С. Алексеев, който работеше не заради парите, а поради вродената си любов и ревност към тази работа. Бивш полицейски околийски началник, той притежаваше огромен опит на детектив и дълбоко познаване на душата на престъпника и там, където дори и старите прокурори не успяваха да стигнат до истината, той с лекота чрез разговор довеждаше престъпника или свидетеля до почти пълна откровеност.

Сергеев сега реши да използва Алексеев и с две предписания от 18 януари и 6 февруари му даде за проучване напълно конкретни указания за издирване по Царското дело. Резултатите не закъсняха.

На 30 януари Алексеев намира машиниста на локомотива Павел Логинов, който е карал ешелона с комисарите от Екатеринбург и от тях много неща е чул за убийството на Царското Семейство.

На 4 февруари той задържа помощника на шофьора на автомобила на Иосиф Мелников, който е карал на 18 юли Исаак Голошчокин в Коптяковската гора.

На 11 февруари Алексеев намира в Перм и арестува Павел Медведев, началника на охранителите, участвувал непосредствено в разстрела на Царското Семейство.

На 21 февруари задържа охранителя Филип Проскуряков, познаващ добре всички подробностите от убийството.

На 16 март намира Привалова и Усков, свидетели, видели влизането на камиона с телата в Коптяковската гора и, накрая,

на 2 април Алексеев намира и арестува разводящия на охранителния отряд Анатолий Якимов, брата на Агафонова, присъствал по време на разстрела.

Ако Сергеев навреме беше проявил същата ревност към работата, каквото показа сега, вероятно Алексеев за изминалите 7 месеца по пресните следи би му доставил възможно най-богатия материал за делото и не би оставил да се изплъзне от ръцете му такъв свидетел като Сакович. Но сега дори и за Алексеев работата твърде много се усложни, тъй като прекалено много време беше пропиляно и мнозина от изпълнителите на престъплението успяха да се пръснат по целия Сибир, укривайки се в затънтени места.

Във всеки случай на Сергеев вече не му се наложи да използва всички тези лица и те попаднаха за проучване при новия следовател.

По препоръка на бившия Пензенски губернатор княз Голицин за по-нататъшно водене на следствието беше избран бившият съдебен следовател по особено важни дела при Пензенския окръжен съд Николай Алексеевич Соколов, който беше избягал от съветска Русия и пеша стигна до нас, минавайки през линията на дислокация на червените войски. Назначението на Соколов се състоя на 7 февруари 1919 година.

< >


Към темата Към началото Към съдържанието