Свет. Лука (Войно-Ясенецкий). НАУКАТА И РЕЛИГИЯТА.

Свет. Лука (Войно-Ясенецкий). НАУКАТА И РЕЛИГИЯТА.


Съдържание:

Предисловие

Какво е наука?

Какво е това религия?

Източници на предубеждение

За хуманизма на християнския морал

Основни принципи на християнския хуманизъм

Християнското учение за любовта към човека

Християнското учение за борбата със злото

Идеалът за човешкото съвършенство е Христос

Евангелският хуманизъм в произведенията на руските художници

За християнските мъченици и за свидетелствата за историческото битие на Иисус Христос

Християнството и робовладелският строй

Мисли на велики писатели и философи за Библията и християнския морал

Мисли на велики учени за взаимоотношенията между науката и религията

Заключение

Към началото Към темата

Cветител и изповедник Лука (Войно-Ясенецкий), архиепископ Симферополски

Cветител и изповедник Лука (Войно-Ясенецкий), архиепископ Симферополски

СВЕТИТЕЛЯТ-ХИРУРГ:

Житие на архиепископ Лука (Войно-Ясенецкий)

КНИГИ:

Аз обикнах страданието...

Дух, душа [и] тяло

Науката и религията

Проповеди, Великопостни беседи

Към началото

Свет. Лука (Войно-Ясенецкий). НАУКАТА И РЕЛИГИЯТА. Глава тринадесета. Мисли на велики учени за взаимоотношенията между науката и религията

Глава тринадесета. Мисли на велики учени за взаимоотношенията между науката и религията

Нютон (1642-1727 г.) в своя капитален труд "Системите на света" пише: "Небесният Владика управлява целия свят, но не като негова душа, а като Властител на Вселената. Вследствие на Неговата върховна власт ние Го наричаме върховен Бог. Той управлява целия свят, чрез това, което е, и чрез това, което може да бъде. Той винаги и навсякъде е Същия Единен Бог. Ние Му се удивяваме поради Неговото съвършенство, почитаме Го и се прекланяме пред Него поради Неговата безпределна власт. А Бог без върховна власт, без промисъл и без цел в своите творения не би бил нищо друго, освен съдба или природа. От сляпата физическа необходимост, която винаги и навсякъде е еднаква, не би могло да произлезе никакво разнообразие и всичкото това съответстващо на мястото и времето разнообразие на сътворените предмети, което съставлява строя и живота на вселената, е могло да произлезе само по мисълта и волята на самобитно Същество".

Карл Линей (1707-1776 г.) е най-големият изследовател на природата през XVIII век. В един от своите трудове той говори за това, че човек може да осмисли Бога чрез Неговите творения. "Вечният, безпределен, Всемогъщ Бог мина покрай мене. Не го видях лице в лице, но отблясъкът на Божеството изпълни душата ми с безмълвно уважение. Видях Божията следа в Неговото творение и навсякъде, дори в най-дребните и незабележими Негови творения. Каква сила, каква мъдрост, какво неизказано съвършенство! Наблюдавах как одушевени същества, стоейки на най-високата степен, са свързани с царството на растенията, а растенията на свой ред с минералните вещества, които се намират в недрата на земното кълбо, и самото земно кълбо бива притегляно към слънцето и в неизменен порядък се върти около него, получавайки от него живот. Видях как слънцето и всички други звезди, цялата слънчева система, безкрайното звездно небе се движи в пространството, бива поддържано в пустотата по волята на непостижимия първоначален Двигател, Съществото на съществата, Причината, Управляващия и Пазителя на света, Господа Създател на всяко творение".

Чарлз Дарвин (1803-1882 г.). Около името на Дарвин се води борба. Опитват се да противопоставят дарвинизма на религията. Според нас, на всеки мислещ човек трябва да му е ясно, че никаква теория за произхода на видовете, стига тя да не противоречи на здравия смисъл, не може да противоречи на Библията, тъй като в Библията се излага само принципната страна на въпроса за произхода на човека, а именно, че Бог завършва сътворението на света със създаването на човека. Библията казва, че човекът е венецът на създанието, образ и подобие на Самия Бог. Тя твърди, че човекът (по своя строеж на тялото) е създаден от пръст, земя, а по своя божествен дух душата на човека е "дихание на Божеството". За това, как са се появили всички видове на земята и колко дълго е продължавал процесът на тяхното развитие, а също за самия процес на създаване на човека, Библията нищо не казва, защото това е вече от сферата на науката, но не и на религията. Затова дарвинизмът, напълно независимо от това, дали е истинен или неистинен, като естественонаучна теория не може да бъде противопоставен на религията. Но тъй като има хора, които се придържат към други възгледи, по-добре е на всички да покажем как е гледал на този въпрос самият Дарвин.

Ще посочим цитати от неговата знаменита книга "Произход на видовете", в която ясно са изложени неговите възгледи по въпроса за взаимоотношенията на Бога и вселената. Той самият няколко пъти е преиздавал тази книга, при това последният път малко преди смъртта си, следователно, към тези възгледи той се е придържал до края на живота си. Преди всичко привличат вниманието епиграфите, поместени в началото на книгата. Първият епиграф: "Но по отношение на материалния свят можем да допуснем, в крайна сметка, следното: можем да видим, че явленията биват предизвиквани не от отделни вмешателства на Божествената сила, оказваща своето влияние във всеки отделен случай, а чрез установяване на общи закони" - Хюъл. Тук, както виждаме, изобщо не се отрича самото наличие на Божествена сила и значението й в произхода на вселената. Вторият епиграф разяснява смисъла на думата "естествен". Третият епиграф е насочен вече против онези, които искат да противопоставят човешкия разум на Божествения Разум и да използват дарвиновата теория за развитието като нещо антирелигиозно: "Заключаваме по тази причина, че нито един човек, грешно надценявайки здравия смисъл или неправилно приемайки умереността, не трябва да мисли или твърди, че човекът може да навлезе прекалено дълбоко в своето изследване или изучаване на книгата на Словото Божие или книгата на Божиите творения, богословие или философия. Но нека хората да се стремят към безкрайното усъвършенстване или успехи в едното и другото" - Бекън. Процесът на науката.

Този епиграф, поставен като начало на целия научен труд, толкова ясно говори за това, към какъв мироглед се е придържал самият Дарвин, че всякакви спорове са просто излишни.

Ако епиграфите са интересни, още по-голям интерес, разбира се, представляват заключителните думи на книгата, в която Дарвин прави изводите от своята теория за произхода на видовете: "Всички тези прекрасно построени форми, толкова различни помежду си и така славно зависещи една от друга, са били създадени благодарение на закони и сега действащи около нас. Тези закони в най-широкия смисъл са — ръст и възпроизвеждане, наследственост, почти необходимо произтичаща от възпроизвеждането; изменчивост, зависеща от прякото или косвеното въздействие на условията на живот или от упражняването и неупражняването. Прогресията на размножаването е толкова висока, че тя води до борба за живот и до нейното последствие — естествения отбор, водещ след себе си раздалечаване на признаците и измиране на по-малко съвършените форми. По този начин от тази свирепстваща в природата война, от глада и смъртта непосредствено произтича най-висшият резултат, който умът е в състояние да си представи, — образуването на висшите форми на живот на животните. Има величие в този възглед, според който живота с неговите различни проявления Творецът първоначално е вдъхнал в една или ограничен брой форми; и в същото време, докато нашата планета продължава да се върти съгласно неизменните закони на притеглянето, от такова просто начало са се развили и продължават да се развиват безбройно количество най-прекрасни и най-изумителни форми". С тези думи завършва книгата "Произход на видовете".

В своя не по-малко знаменит труд "Произходът на човека и половият отбор" Дарвин в главата "Произход на идеята за Божеството" пише: "Следва да се отбележи, че въпросът за произхода на идеята за Бога няма нищо общо с въпроса за самото битие на Бога-Творец, въпрос, на който най-великите умове на човечеството са давали утвърдителен отговор".

"На мене, — казва Дарвин на друго място, — ми прави много по-силно впечатление друг източник, убеждаващ в съществуването на Бога и изхождащ не от чувствата, а от разума. Такова убеждение възниква вследствие на извънредната трудност и дори невъзможност да се разглежда безграничната и чудесна вселена заедно с човека, притежаващ дар да обсъжда миналото и да мисли за бъдещето, като резултат от слепия случай или необходимост. Когато мисля за това, чувствам се принуден да призная Първопричината, която притежава в известна степен човешки интелект, и аз напълно заслужавам названието теист, тоест вярващ в Бога".

Луи Пастьор (1822-1895 г.): "Ще дойде ден, когато ще се смеят над глупостта на нашата съвременна философия. Колкото повече се занимавам с изучаването на природата, толкова повече се спирам в благоговейно изумление пред делата на Твореца. Моля се по време на работа в лабораторията" .

Н. И. Пирогов (1818-1891 г.) в своя известен "Дневник" пише: "Вярата във Висшето Същество, като източник на живот, във вселенския Разум не противоречи на научните убеждения. Ако бих пожелал сега да не призная съществуването на Бога, не бих могъл да го направя, без да си изгубя ума. Съвременниците твърдят, че случайност след случайност довежда, преминавайки от един вид в друг, до вида на млекопитаещото, а оттук е една ръка разстояние до човека, чийто ум му открива, най-накрая, че клетката, произвела го на този свят, по нищо съществено не се отличава от другата жива клетка, и че единствено благодарение на околната среда, случайността и времето тя го е извадила на бял свят - него или сродната му маймуна. Привържениците на тази доктрина са поставили на пиедестал случайността, заменяйки с нея Бога и са отхвърлили как ненужна вехтория и плана, и целесъобразността в мирозданието. В доктрината миналото е примирено с настоящето и това е привлекателната й страна; всичко е родено, не е сътворено. Но какво представлява тази случайност без органичната образуваща сила, водеща до известен род групировки, — не знам. Или изобщо не съществува случайност или между случайността и всички тези действия и причини има връзка. Случайността ще бъде при един такъв възглед не повече от действие, чиито причини са неизвестни, а за много събития, може да се твърди, и никога няма да бъдат известни".

Алберт Айнштайн (1879-1955 г.) е най-големият световен учен-физик, открил теорията за относителността. През ноември 1930 година А. Айнштайн отговорил на журналиста, който се заинтересувал от неговото мнение за битието на Бога: "Моята религия се състои в чувството на скромно възхищение пред безграничната разумност, проявяваща себе си в най-дребните детайли на онази картина на света, която сме способни само частично да обгърнем и осъзнаем с нашия ум. Тази дълбока емоционална увереност във висшата логическа стройност на устройството на вселената представлява именно моята идея за Бога".

"Да знам, че на света има неща, непосредствено недостъпни за нас, но които реално съществуват, които се осъзнават нашия разум и скриват в себе висша мъдрост и висша красота, да знам и чувствам това е извор на истинна религиозност. В този смисъл аз принадлежа към религиозните хора".

Знаменитият Нютон е познат на всички като крупен учен в областта на физиката. Но малцина го познават като богослов, написал тълкования на Книгите на Новия Завет.

Понякога хвърлят към Църквата упрек, че тя уж преследвала напредничавите хора и най-добрите представители на науката. Като пример се посочват съдбата на Коперник, Галилей и Джордано Бруно.

Николай Коперник (1473-1543 г.) — професор по астрономия, свещеник от полската църква, един от титаните по сила на мисълта, по страст и характер, по многостранност и научни знания. Крупен държавен деец, лекар-безсребреник, виден участник в католическия Лютерански Събор (1513-1517 г.), създател на хелиоцентричната система на света. Както очевидно на всички е добре известно, откритието на Коперник вкратце се свежда до това, че не слънцето се върти около земята, а земята около слънцето. Коперник остава верен служител на Католическата Църква, остава истинен и нелицемерен християнин, изпълнявайки в живота си заветите на Христа, безвъзмездно оказвайки лекарска помощ на всички бедни. На никакви преследвания от страна на Църквата той не е бил подлаган и мирно умрял в родината си, заобиколен от приятелите си.

Епохата, когато живеели Коперник, Бруно, Галилей, се отличавала от нашето време с редица особености. В частност, още не било изживяно наследството от древни времена истината да се определя чрез насилие. Първо, през онази епоха още не е имало строга диференциация между религията, философията и науката. Тогава и науката, и западноевропейската философия все още едва прохождали под крилото на своята обща майка-религия и тя все още покровителствала и едната, и другата.

Хората, съдили Галилей, били едновременно и представители на Църквата, и представители на науката, а в съда над Джордано Бруно били вземани под внимание и чисто политическите моменти. Може би, Бруно нямаше да загине на кладата, ако не беше обвинен за изказването му срещу манастирските доходи, срещу имуществото. Както е засвидетелствано от оригинални документи, инквизиторите по време на разпита специално са съсредоточили вниманието си именно върху това. Какво да се прави, хората не обичат да им отнемат богатството.

<  >

Към темата Към началото Към съдържанието

М. К. Дитерихс. Убийството на Царското Семейство и членовете на Дома Романови в Урал.Глава ІІІ. Ръководителите

Ръководителите

Начело на управлението на областта стоеше „Уралският областен съвет на работниците, селяните и армейските депутати”, възглавяван от „президиум”, с председател работника Белобородов и „изпълнителен комитет” на този съвет, под председателството на евреина Чуцкаев.

Белобородов – работник, на 30-40 години, от Лисвенския завод. Преди това той е работил в Надеждинския завод, където през 1906 година заедно с Исаак Голошчокин бил участник в някакво политическо движение, явно завършило обаче за Белобородов без особени последствия. Той правеше впечатление на човек необразован, дори малограмотен, но беше самолюбив и с много високо мнение за себе си. Жесток, креслив, той се беше издигнал в една определена работническа среда още по време на керенщината, в периода на прословутата работа на политическите партии по „задълбочаването на революцията”. Сред сляпата маса от работници той се ползваше с голяма популярност и ловките, хитрите и умните Голошчокин, Сафаров и Войков умело се ползваха от тази популярност, ласкаейки неговото грубо самолюбие и изтиквайки го постоянно и навсякъде напред. Той беше типичен болшевик от средата на руския пролетариат, не толкова по идея, колкото по формата на проявление на болшевизма в грубите, зверски насилия, която не разбира до къде може да стигне натурата, некултурното и недуховното същество.

Среден на ръст, със слабовато тяло, но с лице по-скоро пълно, смугъл, със светлоруси коси, сресани на път на една страна, без мустаци и брада, със светлокафяви очи, прав, но дебел нос – такъв беше външният вид на този изхвърлен от революцията на върха човек – оръдие в ръцете на истинските тартори на съветската власт – евреите.

Един от крупните болшевишки дейци Антон Валек, като се срещнал с Белобородов в Перм след убийството на Царското Семейство, се поинтересувал от съдбата на Семейството на бившия Император. „Всички утрепахме”, - отговорил Белобородов крайно неохотно и явно избягвайки подобна тема на разговор. А на въпроса: взел ли е той лично участие в убийството? – Белобородов казал, че по това време той е спал.

Това е лъжа: свидетелите-охранители удостоверяват, че Белобородов е присъствал по време на убийството на Царското Семейство и е пристигнал в дома на Ипатиев на 16 юли около 12 часа през нощта заедно с Исаак Голошчокин, Пьотър Ермаков и Александър Костоусов. Той също така е участвал и в грабежа на Царските вещи на 17 юли и в грабежа на вещите, принадлежали на генерал Татишчев, Долгоруков, на фрейлината Гендрикова и Е. А. Шнейдер, в помещението на Волжко-Камската банка.

Чуцкаев е евреин; откъде е родом, какво е неговото минало, е неизвестно. Женен също за еврейка, с моминско име Полякова. Човек с характер на типичен конспиратор, ползваше се с голямо влияние; участвал е във всички секретни заседания по Царското дело, но самият той не се е проявил като активен деец. Имаше известни данни, показващи, че той също като че ли е бил замесен заедно с Исаак Голошчокин и Белобородов в политическото движение от 1906 година, откъдето именно май била възникнала връзката между тези три мрачни личности. Обаче категорични сведения за Чуцкаев до момента на оттеглянето ни от Екатеринбург не успяхме да съберем.

В президиума на областния съвет влизаха: евреите Голошчокин, Сафаров, Войков, Хотимский, Чуцкаев, Краснов, Поляков, Юровский, Сиромолотов (изглежда, евреин); латишът Тупетул или Тундул; руснаците – Сакович, Анучин, Уфимцев и един с неизвестна националност – Дидковский.

Голошчокин Исаак, евреин; неговият партиен псевдоним беше Филипп. Той беше на около 40 години, с ръст над средния, набит, пълен, с порядъчен корем, „шкембест”, както го определят свидетелите; с руси коси с възриж оттенък, вълнисти, сресани косо на път, с тъмни очи, дълъг, тънък нос, с много малки мустаци, подстригани, с обръсната брада, която оставяше синкав оттенък върху бузите; с голямо, открито чело. Имаше навик постоянно да ходи и казваше, че този навик го е придобил в затвора. През 1906 година той, изглежда, е бил зъботехник в Надеждинския завод; участвал е с Белобородов в политическото движение; бил е осъждан и изпратен на заточение в Сибир.

Исаак Голошчокин е имал влияние и в Москва; там е бил близък с Янкел Свердлов и с Нахамкес-Стеклов, а в Петроград – с Герш Радомислский-Апфелбаум-Зиновиев.

В Екатеринбург Исаак Голошчокин заемал длъжността на областен военен комисар и лично имал на разположение отряд, носещ названието „специален отряд към Уралския военен комисариат”. Когато било организирано „превозването” на Царското Семейство от Тоболск в Екатеринбург, „за Неговото съпровождане” в разпореждане на комисаря Родионов бил заделен от посочения (на Исаак Голошчокин) отряд специален „Екатеринбургски отряд” под непосредственото командване на някой си Шиндер (а може би, и Шнейдер; той се беше подписвал много нечетливо. Но тъй като пак той беше и началник на отряда палачи към чрезвичайката, в Американския хотел го познаваха като Шиндер и така го наричаха).

Ето поименният състав на този „Екатеринбургски отряд”, който до известна степен дава основание да се съди какво в действителност представляваха силите на съветските Исааковци Голошчокиновци, с чиято помощта той и подобни нему главатари от съветската власт се разпореждаха със съдбата на руския народ:

1-и взвод	2-и взвод	3-и взвод	Картечари
Зен Кокоруш Дрерве Неброчник Иковиек Виксна Гравит Страздан Таркун Пурин Освейчик Прус Аленкуц Бранд Гредзен Лепин Егел Герунас Озолин	Плуме Грике Транучкис Билскам Цекулит Макон Якубовский Алшкин Баранов Ролман Крайнев Оявер Киршянский Фрул Блуме Мелне Яунзем Тиман Дзиркал Карсак Ларищев Штернберг Гинтар	Дубулд Аунин Берзин Сирсник Табак Штелер Есалнек Сея Рейнголд Байлик Гарц Зиферт Таркянин	Гусоченко Орлов Берзин Зилберт Цалищ Табак Перланцек Лицит Гаусман Диев Задин Лигбард Пумпур Гейде Волков Кейре

Най-близките сътрудници на Иссак Голошчокин по замисленото убийство на цялото Царско Семейство освен, разбира се, Янкел Юровский са били: окръжният военен комисар и член на президиума Сергей Андреевич Анучин и Верх-Исетският военен комисар Пьотър Захарович Ермаков.

Анучин Сергей Андреевич в мирно време е бил прапоршчик от запаса. При мобилизацията през 1914 година бил призован в армията на военна служба и назначен за младши офицер в 108-ми пехотен запасен батальон, разквартируван в Екатеринбург. По време на цялата германска война Анучин, ползвайки се от различни средства и пътища, избягвал изпращането му на фронта просто заради страхливост; обаче чрез угаждане на началството в края на краищата се озовал сред адютантите на този полк, който се сформирал от разрасналия се първоначален батальон. Презрението и озлоблението на войниците към Анучин заради неговата страхливост били толкова големи, че когато вече по времето на Керенский властта в частите преминала в ръцете на войнишките комитети, едно от първите постановления на комитета на този полк било да бъде отправен Анучин под конвой на фронта. Но по това време на фронта вече не воюваха, а политиканстваха. Анучин много скоро се озовава на мястото на председател на дивизионния комитет; също така бързо се изкачва нагоре по тогавашната особена йерархична стълбица и Бресткия мир го заварва вече на длъжността командващ 3-та армия. Оттам той все пак се постарал да се махне, върнал се в Екатеринбург и тук се устроил като окръжен военен комисар.

Ермаков Пьотър Захарович е личност несравнено по-силна от Анучин и е такава отрицателна руска сила, каквато тъкмо е била нужна на Исаак Голошчокин. Затова непосредственото участие на Анучин в убийството на Царското Семейство не е видно, като изключим присъствието му по време на съвещанията на президиума; а името на Пьотър Ермаков е изтикано на преден план от Исаак Голошчокин категорично и преднамерено, а в акта на самото убийство и в укриването на следите от убийството Ермаков се явява вече като лява ръка на Исаак Голошчокин вместо Белобородов – другия проявил се в това престъпление руски деец (а дясна ръка все пак през цялото време си остава Янкел Юровский).

Ермаков е коренен жител на Верх-Исетския завод – този център на болшевишкия пролетариат на Екатеринбургския район; чрез него Исаак Голошчокин разполага със силата на всичката разпусната до крайна степен заводска лумпенизирана маса, готова винаги на всякакво злодеяние, на най-гнусното престъпление, особено ако може безнаказано и без опасност да се налапа с чуждото имане. Като момче Ермаков бил писар в заводската кантора. 1905 година го извежда на арената на „политическия” деец, което при него се проявява в съответствие с напълно пропадналата му натура – той излиза по големите пътища и започва да граби, коли, души, с хладнокръвие и зверство, които впоследствие поразявали дори най-върлите съветски дейци, които не се спираха пред нищо. С тази дейност Ермаков натрупва значително състояние, но през 1911 година го хващат и Февруарската революция го заварва на каторгата.

Амнистиите, дадени от Керенский, освобождават Ермаков от каторгата, а по-нататък той вече самостоятелно напуска мястото на заточението и се връща у дома във Верх-Исетския завод. Тук той встъпва в редовете на тайните все още по онова време агенти на бъдещата съветска власт, често пътува нанякъде, получава отнякъде големи суми пари и усилено се занимава с изкупуване на оръжие. Може би, именно в този период възникват неговите дружески отношения с Исаак Голошчокин, във всеки случай, когато след Октомврийския преврат и утвърждаването на съветската власт в Екатеринбург Исаак Голошчокин заел поста на областен военен комисар, той веднага издигнал на поста военен комисар на Верх-Исетск Пьотър Ермаков.

Ермаков проявил своята дейност с редица невероятни зверства над своите градски и заводски съжители. Той се обкръжил със себеподобни убийци по натура и се превърнал в кошмар за всички околни жители на Верх-Исетския завод. Слаб, със застинало лице, с мъртви, висящи като дълги прави нишки коси сякаш от лоша перука, той бил, както казваха нещастните обитатели на околните чифлици и стопанства, „самата смърт”.

Дясна ръка на Ермаков бил бившият кронщадски матрос Степан Ваганов – пак същият звяр, грабител и хулиган, както и самият Ермаков. Към тях бил сформиран нещо като щаб от най-близките приятели на Ермаков и пак от същите мерзавци от Верх-Исетския завод, откъдето бяха излезли и самите главатари. Този щаб се състоеше от:

• Болотов Александър
• Леватних Василий
• Костоусов Александър и
• Грудин Алексей,

а за привеждането в изпълнение на своите мероприятия Ермаков сформирал своя „конна дружина” под ръководството на Александър Рибников.

Когато Исаак Голошчокин и Янкел Юровский разработвали плана за убийството на Царското Семейство, Ермаков бил привлечен от тях в кръга на най-близките непосредствени участници. Именно Ермаков явно им посочил района „Ганина яма” като място пусто и удобно за лесно укриване на телата. А той познавал това място по тази причина, че „Ганина яма” влизала в сенокосния участък на неговото приятелче и най-близък сътрудник Александър Болотов. Затова Исаак Голошчокин се възползвал и от „конната дружина” на Ермаков за работата по укриването на телата, а хората от своя отряд използвал за външната охрана на целия район.

Конната дружина на Ермаков, освен изброените по-горе негови най-близки сътрудници, включвала следните жители на Верх-Исетския завод:

• Скоринин Егор
• Шадрин Михаил
• Ярославцев Пьотър
• Курилов Василий
• Курилов Михаил
• Пузанов Пьотър
• Пузанов Сергей
• Казанцев Николай
• Сорокин Михаил
• Перин Иля
• Десятов Григорий
• Просвирнин Иван
• Ваганов Виктор
• Шалин Егор
• Третяков Поликарп
• Медведев Александър
• Заушицин Иван
• Орешкин Капитон
• Гускин и
• Камаев.

Освен всички изброени отряди и лица на Исаак Голошчокин в делото по убийството на Царското Семейство сътрудничела пряко подчинената му Екатеринбургска чрезвичайна следствена комисия. За неин председател официално се смятал Федор Николаевич Лукоянов, но в случаите, когато на заседанията присъствал Янкел Юровский, председателството било поемано от последния, а Лукоянов заемал мястото на член на комисията.

Комисията била съставена от:

• Помощник-председателя Сахаров Валентин Аркадиевич.
• Горин
• Членовете Родзинский и
• Кайгородов.
• Касиерът Никулин Прокопий Александрович, пак той бил и помощник-комендант на дома на Ипатиев.
• Секретаря Яворский.
• Деловодителя Бахарева Евдокия Максимовна, с моминско име Сивелева.
• Началника на “отряда на палачите” — Шиндер.

Чрезвичайната комисия се помещавала в едно от помещенията на Американския хотел, където живеел и целият й личен състав и където имали постоянни стаи също така Исаак Голошчокин и Янкел Юровский, макар и да не живеели там. Лукоянов, Горин и Родзинский били студенти от Перм, а Кайгородов – работник от Мотовилихинския завод край Перм. Откъде е произхождал Никулин и какво е неговото минало, е неизвестно; известно е само, че той извършил страшни зверства и разстрелвал заедно с Бахарева в Камишево, за което именно получил прякора „Картечарят”.

Сахаров Валентин Аркадиевич бил родом от Перм, където баща му служил в Лесо-добивните предприятия. Когато Валентин бил в 4-ти клас на реалното училище, баща му умрял. Валентин зарязал училището и се устроил на служба като писар в железопътното депо. Тук той извършил фалшификации и мошеничество, бил понижен в длъжност и оставен да следи за присъствената книга, но и там направил разни далавери и бил направо уволнен от работа. По сълзливите молби на майка му Валентин бил взет на надница като работник по ремонта на парните локомотиви. През 1915 година Сахаров постъпил на служба в Невянския снаряден завод, но не се задържал и на това място и няколко пъти се премествал от един завод в друг, като по този начин избягвал военната служба. През цялото време се стараел да стои близо до града, прекарвайки времето повече по различни бардаци, отколкото работел в изброените места. С възцаряването на болшевиките той се записвал в редовете им, ходил с комисаря Мрачковский на Дутовския фронт, но особено се отличил в тила със зверските разстрели на интелигенти и буржои в Кушва, Тагил и Бисерт. Той беше на около 25-26 години, висок на ръст, слабоват, с болезнен вид, блондин, без мустаци и брада. С две думи – характерен продукт, възпитан в средата на градската измет.

Сахаров, като помощник-председател на чрезвичайната следствена комисия, участвал в секретното заседание в Американския хотел, на което бил обсъждан планът за убийството на Царското Семейство. Той потвърждаваше, че убийството е било извършено именно така, както се очертаваше от разказите на Михаил Летьомин, Павел Медведев, Анатолий Якимов и Филип Проскуряков. Сахаров носел в Перм на пръста си златен пръстен с тюркоаз и казвал, че този пръстен е на Великата Княжна Анастасия Николаевна, но при какви обстоятелства и кога той е попаднал у него, не успяхме да установим.

Такива бяха сведенията, събрани от разследването за главния ръководител на престъплението в Екатеринбург, Исаак Голошчокин, и за онези хора и организации, от които той се възползвал за привеждането в изпълнение както на самото убийство, така и на мероприятията по укриването на убийството и на телата на своите жертви. При последващите дейности тези сведения по отношение на някои от лицата и организациите бяха допълвани с нови данни, което ще бъде отбелязвано при по-нататъшното изложение на материалите, постъпили по-късно в следственото производство. За съжаление, недостатъкът от източници, литература и сведущи лица в района, където протичаха работите по разследването на събитията, не дадоха възможност да се осветлят фигурите на Московските вдъхновители на убийството на Царското Семейство, но дейността им дотолкова е известна на цяла Русия, че едва ли установяването на миналото на тези настоящи властелини на царството на петолъчната звезда може да внесе благоприятни елементи в съжденията за техните нравствени и морални принципи.

В заключение за Исаак Голошчокин не може да не отбележим, че макар и 3-та армия, действала в района на Екатеринбург, да се подчиняваше не на него, а на главнокомандващия Каменев, като областен военен комисар Исаак Голошчокин не можеше да няма близки отношения с нея. По-горе беше изброен съставът на „специалния отряд” на военния комисариат, с помощта на който съветските власти поддържаха своето „народно” представителство при решаването на въпросите на борбата с вътрешната крамола. Изброяването на висшия команден състав на 3-та армия дава представа за това, кого използваше съветската власт за отстояването на същото това представителство при решаването на въпросите за външната борба.

Начело на армията стоеше латишът Берзин. Негов помощник беше евреинът Белицкий (псевдоним). Член на военния съвет на армията беше латишът Смигло. Упълномощен член на висшия военен съвет към армията беше евреинът Лашевич, който заместваше Берзин при пътуванията на последния извън района на армията.

Сега за другите членове на президиума на областния съвет.

Сафаров, евреин, на около 27-30 години, среден на ръст, хилав, с дребничко, луничаво лице. Той беше родом от Киев, където баща му, изглежда, е имал собствен дом на Фундуклеевската улица. Както и много други синове на горестното за Русия племе, бягайки от изпълнението на гражданския си дълг пред родината, воинската повинност, Сафаров навреме бил изпратен от родителите си в Швейцария, където именно получил образованието си. Пак там той влязъл в компанията на Бронщейн, Апфелбаум, Нахамкес и останалите специфични дейци от Ленинската група на болшевиките и се ползвал сред тях с голямо влияние и тежест. В Русия Сафаров пристигнал в пломбирания вагон като един от 30-те главатари на съветската власт, които германците наели и докарали за провеждането на своя гнусен политически замисъл на лекомислени генерали и еврействащи банкери.

Сафаров, който понякога поставяше в подписите си пред фамилията буквата Г., като начална буква на неговото неизвестно име, заемаше в Екатеринбург длъжността помощник-председател на президиума на областния съвет, тоест помощник на Белобородов. Явно, именно той е бил душата, мисълта и вдъхновителят на съветските мероприятия в Екатеринбург, прикривайки се винаги изкусно зад името на председателя, излязъл от средата на руските работници, и издигайки го като официален ръководител на властта, отговорен за всичко, което вършеше президиумът в областта на политиката, разрухата и зверствата, с каквито беше ознаменувана дейността на властта в Урал през лятото на 1918 година. От друга страна, несъмнено е, че в редовете на съветската власт в Урал той е бил представител и проводник на идеите на онази централна, специфична група болшевишки главатари, която работеше в Москва, прикривайки се зад името на Ленин и уж демократични лозунги, за укрепването изключително на своята деспотична, самодържавна и антихристиянска власт.

Той имаше правото на непосредствен контакт с главатарите на властта в Москва и може да се мисли, че Белобородов понякога дори не е знаел за разпорежданията, излизащи от името на президиума и подписани дори с неговия, на Белобородов, подпис, а после представяни му в онази окраска и тълкуване, каквито бяха уж желателни за пролетарската маса като актове и деяния, необходими от гледна точка на демократичността на съветската народна власт. Така например, сред другите документи, зарязани в телеграфната кантора, беше намерена оригинална телеграма, адресирана до Янкел Свердлов в Москва, със следното съдържание: На Ваша 574. Пристигналите тук майор Минисч и управляващия делата на Елена Петровна Смирнов притежаващи документите подписани от Сполайкович ги арестувахме по обвинение във въвеждане в заблуждение на съветските организации. Къде да ги изпратим. 4650. Обл.съвет. Белобородов”. Цялата тази телеграма беше написана на ръка, с тази ръка беше възпроизведен и подписът на Белобородов, но това не беше ръката на Белобородов. Арестуваните били изпратени в затвора, където вече били затворени княгиня Елена Петровна Сръбска, а после на 20 юли заедно с графиня Гендрикова и другите затворници били преместени в Пермския затвор, от който били освободени едва на 30 октомври 1918 година и изпратени в Москва.

При проучването на делото за Алапаевското убийство става ясно, че председателят на Алапаевския изпълком Абрамов получил разпореждане за унищожаването на държаните там Велика Княгиня, Велик Княз и Князе чрез телеграма от Екатеринбург с подписа на Сафаров. Има основание да се мисли, че Белобородов не е подозирал за съществуването на такова разпореждане на своя другар, за което ще бъде говорено по-нататък, и едва по-късно узнал истината за изчезването на Алапаевските Затворници и Тяхната действителна съдба.

Твърде характерно се обрисува Сафаров в неговата собствена статия по повод разстрела на бившия Император, напечатана във вестник „Уралский рабочий” едновременно с официалното съобщение на властите за екзекуцията. Нямам желание да го цитирам цялото: това е обичайният набор от лъжи, ругатни и демагогски, прилични на фойерверк фрази, груби и пошли крясъци, специално подбирани и изхвърляни за лесното им възприемане от долните инстинкти на простолюдието и развратената тълпа. Но в заключителните думи на тази статия, в наглата външна форма на уж победния химн, неволно у Сафаров се е прокраднал истинският смисъл на извършеното от тези изчадия на еврейския народ ужасно злодеяние:

„Няма го вече Николай Кървавият и работниците и селяните с пълно право могат да кажат на своите врагове: вие заложихте на императорската корона? Залогът ви губи. Ще получите в ресто една празна коронована глава…”

Вдъхновителите и ръководителите на убийството на Царското Семейство са били водени към извършването на това изключително злодеяние съвсем не от „народната присъда” – „да бъде унищожен коронования палач, герой от разстрела на 9 януари 1905 година и Ленската кървава разправа от 1912 година (потушаването на стачката на работниците от златните рудници, станало през април същата година – Бел. прев.).” Тези здраво шибащи, но лъжливи крясъци на евреина Сафаров са за ограничения Белобородов, за лумпенизираното простолюдие. А на изчадията на еврейския народ, на вдъхновителите и ръководителите е било нужно чрез това убийство да създадат действително някаква пустота, пропаст в сърцето, в основата на идеологията на руския народ, която би могла да осигури през това време на властелините на физическата народна маса пълна победа в бъдеще. Цялата статия на Сафаров е изпълнена с изброяване на онези вътрешни и външни опасности за съветската власт, които са били възникнали по това време; той самият посочва, че въпросът за съществуването на тази власт е стигнал до положението: да бъде ли да не бъде. И той вижда във възможността за възраждането на идеологията „по Божия Милост” главната опасност, макар и само да прикрива „коронованата глава на палача”. В понятията на изверга от еврейското племе той беше извършил убийство не на бившия Руски Владетел, а на религиозната идеология на руския народ, виждащ в своите Владетели Царя „по Божия Милост”.

Сафаров днес се намира в Москва и играе видна роля в централния комитет на партията на комунистите.

Войков, евреин, на около 28-30 години; висок на ръст, хилав; лице продълговато, луничаво, бръснеше си брадата и мустаците; със сини очи, с голям и дебел нос; с щръкнали уши; със светла, начупена коса. На руски наричаше себе си Пьотър Лазаревич. Баща му бил фелдшер в Надеждинския завод, но синчето си още като момче го изпратил в Женева, където именно то получило образование. В Швейцария, подобно на евреина Сафаров, евреинът Войков влязъл в кръга на Бронщейн, Нахамкес и останалите и пак с тях пристигнал в Русия в пломбирания вагон. В Екатеринбург Войков заемал длъжността на областен комисар по снабдяването и член на президиума.

Евреинът Войков живеел не просто богато, ами направо разкошно. Бил се настанил в най-добрата в града сграда, дома на „Главния Началник”; имал автомобили, разкошни каляски, а жена му, също еврейка, харчела безумни пари за тоалети, приеми и се стараела да поддържа аристократичен тон в обществото.

В съвета Войков също се ползвал с голямо влияние и винаги и във всичко вървял ръка за ръка с евреина Сафаров. Безусловно, той е бил посветен във всички детайли на убийството на Царското Семейство и макар и да не е взел в него активно участие, както Исаак Голошчокин, е имал много голямо косвено отношение, както ще видим впоследствие. Неговата фраза по повод тайната, обгръщаща подробностите от убийството на бившия Император, „светът никога няма да узнае за това” стана историческа за Царското дело и помага да се обяснят много неща, които иначе биха останали неясни и необясними.

Сиромолотов. Мнозина твърдят, че той е евреин. Родом е някъде от Троица или околностите на Челябинск, но точно откъде, е неизвестно. Учил е в Екатеринбург в Уралското минно-геоложко училище, след завършването на което започнал работа като минен техник. Тук той се забъркал във всякакъв род тъмни афери, спекулации, благодарение на които натрупал до 2 000 000 състояние, но от Минното управление го изгонили. Тогава той се уредил на работа в управлението на Верх-Исетския завод, но и оттам бил отстранен за тъмни дела. Той беше не просто пияница, а завършен алкохолик.

По време на съветската власт Сиромолотов заемал длъжността областен комисар по финансите. Носеше името Фьодор Фьодорович.

Сиромолотов не е взел участие в убийството на Царското Семейство, освен участието му в заседанията на президиума, член на който е бил заради длъжността си. В дните 16-17 юли той даже не бил в Екатеринбург, тъй като не се бил върнал от Перм, където бил изпратен, както вече беше споменато, за организирането на упоменатото дело съгласно указанията на центъра, от което после, явно, се отказали.

Това беше вече зрял човек, на около 40 години и нещо; среден на ръст, пълен, с лице възкръгло, пълно, смугло; с тъмно-рижи подстригани мустаци, с обръсната брада; с тъмно-руси коси, подстригани късо.

Поляков, Хотимский и Крилов, трима евреи, допълващи кворума на областния президиум и винаги осигуряващи на Сафаров болшинството гласове.

Първият заемаше длъжността също на някакъв комисар по финансите и беше роднина на Чуцкаев, председателя на изпълкома.

Вторият беше областен комисар по земеделието, беше на около 30 години, висок на ръст, с черни коси, дълъг гърбав нос, с големи и щръкнали уши. В Екатеринбург носеше мустаци и брада, но след бягството в Перм ги беше обръснал.

Третият заемаше всичко на всичко длъжността градски комисар по здравеопазване, но нищо общо нямаше с медицината. Известно е, че заедно с жена си Фани Янкелевна, която е работела като секретарка в съвета, се отличил със зверства и разстрели в Камишлов. В президиума той се ползвал с голямо влияние, а в града го смятаха за един от най-активните дейци на съветската власт.

Биографичните сведения за Сакович бяха дадени в първата глава на тази книга и към тази личност ще се наложи да се върнем отново и в бъдеще. А сега е необходимо да засегнем втората, след Исаак Голошчокин, личност, играла изключителна роля в делото по убийството на Царското Семейство.

Юровский Янкел Хаимович. Роден е през 1878 година в Томск, където родителите му, Хаим Ицкович Юровский и майка му Ента Моисеевна, се занимавали с търговия с желязо, вехтории и други отпадъци. Семейството се състоеше от 7 сина и 1 дъщеря: двама от синовете и дъщерята живееха в Америка, двама от синовете се намираха в плен в Германия; един от синовете, който служеше в Петроград в оръжейния завод, след разпускането на армията се засели в Харбин и един от синовете беше майстор-часовникар в Томск.

Янкел Юровский, най-малкият от синовете, също дълго време бил в Америка и преди връщането му в Русия приел лютеранството. В Томск, след връщането му от чужбина преди около 20 години, се оженил за Маня Янкелевна и се заселил окончателно в Екатеринбург, където се обзавел с фотостудио и часовникарски магазин. През 1918 година вече имал три деца: Рима на 18 години, Александър на 13 години и Женя на 9 години; през 1916 година при него се преместила да живее овдовялата му майка, старица на 70 години.

През 1914 година след мобилизацията Янкел бил призован на военна служба и зачислен в 108-ми запасен батальон. Тук той успял да се уреди като фелдшерски ученик и постъпил в училището за фелдшери към местния военен лазарет. В училището Янкел се срещнал с преподаващия там доктор Архипов и на почвата на политически беседи и спорове се сближил с него и се ползвал с неговото специално покровителство. Дисциплината в училището била доста строга; всички ученици, например, били длъжни обезателно да живеят в казармата. Но Архипов по някаква причина си харесал измежду всички останали именно Янкел Юровский, държал се с него свойски и дори му разрешавал да живее в частна квартира. След завършването на училището Янкел Юровский с правата на ротен фелдшер бил оставен от Архипов в местния лазарет, което избавило Янкел от службата на фронта.

Всъщност Янкел Юровский лично не изпитал върху себе си никакъв специален гнет от страна на съществуващата в Русия Царска власт, тъкмо обратното – съдбата правела за него под път и над път изключения, които го поставяли в привилегировано положение спрямо някой обикновен еснаф и още повече със селянин, търпящ и недоимък в домашния си живот, и тежестите на военните походи като редови боец.

Но когато избухнала Февруарската революция, Янкел Юровский се оказал пръв в редиците на недоволните от всичко и от всички. С разпуснат език и маниер на говорене, налапал се в чужбина с повърхностни понятия за социализма, без да се смущава от лъжата, наглата, но популярна по това време клевета, той веднага изплувал на повърхността на разбунената от революцията тъмна маса и бил избран от отряда на лазарета за делегат в състава на образувания в Екатеринбург съвет на работническите и войнишки депутати. Оттук започнала неговата работа като политически деец. Преди всичко тя се насочила срещу администрацията на същия местен военен лазарет: това били ту нападки срещу лошата храна, видите ли, месото било развалено; ту срещу буржоазността на руските лекари от лазарета; ту срещу бездействието и безхаберието на администрацията и т. п. Обаче назначаваните от съвета ревизии, проверки, огледи не потвърдили наглите и явно лъжливи клевети на Янкел Юровский. Той останал недоволен от самия съвет, взел си двумесечна отпуска и изчезнал. Къде? Къде е бил през това време? Не е известно.

Малко преди болшевишкия преврат Янкел Юровский се появил отново в града. Той се включил в редовете на най-крайните леви и рязко осъждал всички политически течения вдясно от него; той се върнал още по-озлобен и явно чакал нещо. Бил извършен Октомврийският преврат; властта преминала към съветите; Янкел се оказал в числото на тарторите на болшевишкия режим и застанал в редовете на главатарите на съветската власт в Екатеринбург, в редовете на нейните вдъхновители – извергите-евреи.

Той е заемал всякакви длъжности: и на член на президиума, и на комисар по юстицията, и на комендант на Ипатиевския дом, и наред с това постоянно запазвал главенстващото си положение в чрезвичайната следствена комисия, която именно започнала да се образува по негово време. Там той председателствал дори в присъствието на Белобородов, Голошчокин, Сафаров, Чуцкаев; в недрата на тази мрачна, могъща общоруска съветска организация Янкел Юровский заемал специално положение. Говори се, че той бил представител за Екатеринбург на някакъв централен орган на Чревичайната комисия, към който принадлежал и Исаак Голошчокин.

Ако надникнем в домашния живот на Янкел Юровский, става напълно ясно, че той не е имал по своята същност нищо общо с онези социалистически и комунистически принципи, които той и останалите подобни на него главатари-евреи прокламираха в редовете на съветската власт и в официалните органи на тяхното управление. Патриархален начин на живот от староеврейски характер, с всичките завети и предания на старейшините, наследен с учението на фарисейската секта на Израил, - доколко самият Янкел е следвал този порядък, е трудно да се каже, но във всеки случай той го е търпял; приетото от него в чужбина лютеранство е било само необходимата политическа форма за своето време и явно е било отдавна забравено от него. Буржоа по същество, той управляваше своето имущество, както го е управлявал 20 години преди това, с определена тенденция към алчно трупане на капитала. Той притежаваше малко предприятие, но самият той от момента, когато станал съветски деец, престанал да работи там, а спокойно наемал частни работници и съвсем лесно се сработвал с тях, макар че, по неговия собствен израз, те „били твърде далеч от болшевизма”. Янкел не само не е болшевик в собствения си дом, но и дори не е и марксист и изобщо не е никакъв социалист.

В съветската си политическа дейност той също далеч не е постоянен в строгостта на провеждането на проповядваните от него принципи за унищожаването на всичко, което стои на пътя към властта на пролетариата: унищожавайки поголовно цялото Царското Семейство и дори всички слуги, които били с Него, той, пълномощният властелин на чрезвичайката, не закача доктор Деревенко, явно компрометиран в някакво деяние, заради което изхвърчал от мястото си дори комендантът Авдеев, а Мошкин бил прибран в затвора. Очевидният буржоа Деревенко остава непокътнат. Янкел Юровский не е толкова глупав човек, че да не вижда що за човек е комисарят Сакович, какво по същество представлява той по подлата си натура. Бивш „белоподкладочник” (През втората половина на 19 – началото на 20 в. в Русия: прозвище на студентите от богатите семейства заради студентския мундир с бяла копринена подплата, какъвто не можели да си позволят студентите-разночинци – Бел. прев.), днес пролетариат, утре белогвардеец, в зависимост от това, какво е удобно да се носи според сезона. Но Янкел Юровский, изкореняващ контрареволюцията, саботажите и спекулацията, пред Сакович си затваря очите и вижда в него представител на пролетарската власт. Янкел Юровский знае отлично, че ако неговата дъщеря Рима срещне в някоя тъмна гора Пьотър Ермаков, тя безусловно би се запознала със „свободата на личността” на този каторжник и прелестта на възпяваната от баща й пролетарска власт; но той не се гнуси въпреки всичко от Пьотър Ермаков, те стават братя по оръжие в кървавата драма в Ипатиевския дом.

Янкел Юровский не е християнин, не е мъдър син на религията на своя народ, не е социалист, не е буржоа, не е народоволец, не е монархист. Кой тогава е той?

Еврейски изверг.

В материалите на следственото производство на Сергеев фигурира и фамилията на Дидковский, който, по думите на Чемадуров, често посещавал дома на Ипатиев, контролирайки държането под стража и охраната на Августейшите Затворници. Според събраните сведения стана ясно, че Дидковский Борис Владимирович е родом от Волинска губерния, израснал е в Женева. В Урал е пристигнал като колекционер при професора по геология Дюпарк и бил оставен от него на работа в Николо-Павдинския миннодобивен окръг (Административно-стопанска единица в дореволюционна Русия – Бел. прев.). Когато бил извършен болшевишкия преврат, Дидковский бил избран от този окръг за депутат на областния совдеп в Екатеринбург и се ползвал тук влиятелно положение. Всеки път, когато отсъствал Белобородов, Дидковский го замествал в областния съвет на депутатите, но явно не принадлежал към партията на комунистите, а по-скоро бил социал-революционер. Към края на властта на съветите в Екатеринбург се забелязвало разминаване между Дидковский и Белобородов и в съвета се образували две партии, враждуващи помежду си. Обаче президиумът бил на страната на Белобородов и партията на Дидковский не получила съществено развитие.

Въпреки възпитанието в чужбина и външния вид на интелигент, Дидковский все пак си беше останал некултурен, груб човек с просташки маниери. На заседанията на президиума в тесен кръг той не бил канен и явно не бил посветен в намеренията на съветските главатари по отношение на убийството на Царското Семейство, тъй като в нито един материал, отнасящ се до подготовката и извършването на убийството, не се среща фамилията на Дидковский. Къде се дянал той след евакуацията от Екатеринбург, не е известно.

<>
Към темата Към началото Към съдържанието

М. К. Дитерихс. Убийството на Царското Семейство и членовете на Дома Романови в Урал.Глава ІІІ. Работниците-изпълнители

Работниците-изпълнители

До 26 април на съветските ръководители в Екатеринбург и през ум не им минавало, че Царското Семейство може да се озове в столицата на Червения Урал и никакви мерки по подготовка на помещенията в град Екатеринбург за приемане и издръжка на Августейшите Тоболски Затворници не били предприемани. Също така никой от началниците на станцията на Екатеринбургския железопътен възел не бил получавал предупреждения за предстоящото докарване откъм Тюмен на бившия Император или Неговото Семейство. Затова, ако се съди по всичко последвало този ден, може с достатъчна достоверност да се каже, че онова секретно съвещание на президиума, за което споменава в разказа си комисарят Сакович, е станало именно на 25, или дори на 26 април 1918 година. Ето така повествува за това историческо съвещание Сакович:

„Случайно бях поканен на съвещанието на съвета на комисарите преди преместването на Царската фамилия в град Екатеринбург от Тоболск. Съвещанието се провеждаше във Волжко-Камската банка, в малка стая, поправям се, че съвещанието беше на Коробковската улица в бяла двуетажна сграда от лявата страна, ако се идва от центъра на града, май преди първата пряка. Това беше през март или април. Тъй като не се касаеше за здравеопазването, аз не вземах участие в разговорите и четях вестник. Само чух, че говореха за необходимостта от преместване и за това, дали да организират саботаж срещу влака или да го пазят от провокаторски саботаж, имаше нещо от този род. Когато започнаха да гласуват, аз не пожелах да участвам в гласуването и обясних, че това не се отнася до здравеопазването. На това събрание бяха всички посочени по-горе комисари, а може би, някой и да не е бил, помня добре, че бяха Голошчокин, Белобородов, Сафаров, Тупетул и Войков. Бяха общо около 7 или 8 души.” След няколко дни, давайки показания по време на друг разпит, Сакович внесе някои характерни щрихи в своя първи разказ: „Като се явих на събранието, протестирах срещу моето присъствие там, но това не помогна и аз останах, и станах очевидец на отвратителни сцени; например, беше повдигнат въпросът, от кого не мога да си спомня, за това, да се организира саботаж при преместването на Царя. Този въпрос беше предложен за гласуване и беше решено да се премести бившият Император от Тоболск в Екатеринбург; помня, случайно научих, че по въпроса за преместването на бившия Император в Екатеринбург е имало някаква преписка с центъра на болшевишката власт и от центъра ясно е било казано, че за целостта на бившия Император Екатеринбургските комисари отговарят с главата си.”

Следователно, от тези показания преди всичко следва, че това съвещание се е провеждало не в помещението на областния съвет и не с пълния официален състав на президиума на съвета; участта на Царското Семейство е била обсъждана на друго място и само от определени главатари на съветската власт. Така че решението на тази шепа престъпници не може да се смята не само за решение на областния съвет, но и дори за решение на президиума на този съвет. Това просто било решение на групичка тъмни заговорници, прикрили се след това, благодарение на официалното си положение и влияние, зад името на цели официални органи на съветската власт.

После, Сакович добре запомнил участието в това съвещание на Голошчокин, Сафаров, Войков, Тупетул и Белобородов: трима евреи, един латиш и един руснак. Запомнил ги, естествено, защото инициативата за „отвратителните” въпроси, най-активната дейност изхождала именно от тези лица. Кой именно е могъл да стои начело на решилите участта на Царското Семейство? Чии гласове са имали доминиращо значение? Самият Сакович чрез своето показание дава категоричен отговор: извергите-евреи – Исаак Голошчокин, Сафаров, Войков.

И накрая, при съпоставката на първото и второто показание на Сакович може да се направи извод, че първоначално съвещанието било свикано съвсем не за обсъждане на въпроса, дали да се премества Царското Семейство в Екатеринбург или не, а по-скоро, за да се реши начинът, по който може да бъде унищожено Царското Семейство, и едва при гласуването по силата на някакви обстоятелства съвещанието приело решение То да бъде преместено в Екатеринбург. Тези обстоятелства впоследствие ще станат напълно ясни, но в никакъв случай не опасението да се лишат от главите си накарало тогава Исаак Голошчокин и останалата компания да се откажат от своите първоначални замисли, защото към тази публика такива заплахи от центъра изобщо не е имало. Сакович сигурно е вмъкнал по някаква причина тук в показанията си, може би, съществуващите думи на Ленин, адресирани към командващия армията Берзин, за което вече беше споменато в раздела за заговорите.

Във всеки случай, ясно е, че убийството на Царското Семейство през нощта на 16 срещу 17 юли въобще не било предизвикано от случайно стекли се обстоятелства, а е било предрешено от извергите-евреи от съветската власт още през април 1918 година. И обратно, решението да се засели за известно време Царското Семейство в Екатеринбург било за тези дейци напълно случайно, което е и видно от всичко последвало. На 27 април областният жилищен комисар Жилинский неочаквано пристигнал в дома на Ипатиев, повикал живеещия там със семейството си собственик и му предявил секретно предписание пак от 27 април с №2778. В това предписание Ипатиев бил уведомен, че по постановление на областния съвет неговият дом се реквизира за „специално предназначение” и му се нареждало, разбира се, със съответните заплахи от разстрел да напусне дома до вечерта на 28 април. В определения срок Ипатиев, естествено, освободил помещението и домът бил приет с разписка от жилищния комисар с подробен опис на оставените в него мебели и предаден за охрана на червеноармейците, повикани от резерва на 3-та червена армия.

На тези хора именно се паднала охраната през първите дни на докараните в дома рано сутринта на 30 април бивш Император, Императрица и Велика Княжна Мария Николаевна. Хората от охраната били подменяни от резерва всеки ден и затова не можа да се установи кой именно през тези първи дни е бил охрана. Явно, още тогава на 30 април главатарите на заговора гледали на временното заселване на Царското Семейство в дома на Ипатиев като на много кратковременно и едва след обмяната на сведения с комисаря Яковлев, докарал бившия Цар от Тоболск, се изяснило, че това пребиваване може да се проточи, което именно предизвикало нови мероприятия по организацията на по-надеждна и отговорна, специална охрана за „дома със специално предназначение”.

От всички заводи и фабрики, намиращи се около Екатернибург, според свидетелството на самите работници и техните семейства, за най-болшевишки се смятаха: Сисертския завод, намиращ се извън града, и Злоказовската фабрика – в самия град. На 9 май в Сисертския завод в помещението на местния совдеп пристигнал по поръчение на Исаак Голошчокин „комисарят оратор от 1-ва боева Уралска дружина” Сергей Виталиевич Мрачковский и заповядал да се съберат работниците на митинг. Комисарят Мрачковский бил добре познат на мнозина от работниците в Сисертския завод, тъй като още през месец февруари немалка част от тях ходили под негово командване да воюват на Дутовския фронт. Сред тази работници бил и Павел Спиридонович Медведев, който по време на похода се сдружил с Мрачковский. На митинга в патетична, ласкателна за работниците реч, Мрачковский съобщил за преместването на бившия Цар и Неговото Семейство от съветските власти в Екатеринбург и за решението на властите да възложат Тяхната охрана на самите работници. Затова в заключение на речта си той предложил на работниците да се записват доброволци в отряда за охрана и съобщил, че ще плащат заплата по 400 рубли на месец. Последното било особено примамливо за мнозина, по която причина веднага започнало записването на доброволци. Мрачковский възложил на Павел Медведев самото записване, а самият той щателно проверявал „благонадеждността”, от неговата гледна точка, на желаещите да попаднат в редиците на охраната и приемал далеч не всички. От дадения вече по-горе пример, касаещ Михаил Летьомин, може да се съди, от какво се е ръководил Мрачковский, определяйки „благонадеждността” на работниците от охраната на нещастното Царско Семейство, попаднало в лапите на зверовете.

Тогава били приети от Мрачковский общо следните 33 работници от Сисертския завод:

• Медведев Павел Спиридонович
• Проскуряков Филип Полуектович
• Талапов Иван Семьонович
• Летьомин Михаил Иванович
• Луговой Виктор Константинович
• Сафонов (Файка) Вениамин Яковлевич
• Никифоров Алексей Никитич
• Столов Егор Алексеевич
• Котегов Иван Павлович
• Дроздов Егор Алексеевич
• Емелиянов Фьодор Василиевич
• Вяткин Степан Григориевич
• Беломойнов Семьон Николаевич
• Котегов Александър Алексеевич
• Алексеев Александър Кронидович
• Подкоритов Николай Иванович
• Шевелев Семьон Степанович
• Садчиков Николай Степанович
• Туригин Семьон Михайлович
• Семьонов Василий Егорович
• Стрекотин Александър Андреевич
• Стрекотин Андрей Андреевич
• Котов Михаил Павлович
• Русаков Николай Михайлович
• Тьоткин Роман Иванович
• Старков Иван Андреевич
• Старков Андрей Алексеевич
• Орлов Александър Григориевич
• Чуркин Алексей Иванович
• Попов Николай Иванович
• Кесарев Григорий Александрович
• Добринин Константин Степанович
• Зайцев Николай Степанович

От този списък работниците Медведев, Летьомин, Сафонов, Котегов Иван, Вяткин, Беломойнов, Шевелев, Стрекотин Андрей, Котов, Старков Иван и Добринин били членове на комунистическата партия.

На 19 май Мрачковский докарал формирания от сисертските работници отряд в Екатеринбург и го настанил отначало в Новия Гостиний двор (хотел в Екатеринбург – Бел. прев.), където били настанени червеноармейците от резерва на 3-та армия. Тук Павел Медведев бил назначен за началник на този отряд, получил названието „охраняващ отряд на дома със специално предназначение”, а Семьонов и Добринин – за разводящи, но тъй като Семьонов скоро напуснал, на негово място за разводящ бил назначен Иван Старков. От целия отряд само Иван Старков и Добринин били в миналото войници, а всички останали не били носили военна служба, понеже като работещи в завод, който по време на войната работел за отбраната, били освободени от служба във войската. Следователно, никой от тях не бил изпитвал тегобите на походната служба и не е могъл да чувства умората на 4-годишната война.

На 22 май, в навечерието на докарването на Наследника Цесаревич и Великите Княжни Олга, Татяна и Анастасия Николаевни от Тоболск в Екатеринбург, отрядът бил преместен в дома на Ипатиев и бил настанен тук в стаите от долния етаж на къщата. От 24 май отрядът започнал да носи вътрешната и външната охрана на дома; имало общо 11 поста: два вътрешни и шест външни. Вътрешните постове били: един на парадния вход до стаята на коменданта, а другият – на площадката във вътрешното преддверие, където имаше врати към тоалетната и банята и откъдето имаше стълба към долния етаж на къщата. Картечните постове били: един на терасата пред столовата, водеща към градината; един на прозореца на тавана и един на прозореца на средната стая на долния етаж. Външните постове били: един до портата, близо до парадния вход; втори на ъгъла, образуван от лицето на оградата по Вознесенския проспект и Вознесенския переулок; трети между оградите, ограждащи цялата къща, под прозорците на Царя и Царицата; четвърти в предния двор до входната врата на къщата; пети в задния двор, до портичката на изхода от градината, и шести в градината. Часовите стояли на пост по 4 часа на смяна, а разводящите дежурили по една седмица. Проверка на охраната извършвали идващите често в дома Исаак Голошчокин, Белобородов и Дидковский. Тези господа влизали във вътрешните стаи, обитавани от Царското Семейство, без предупреждение, при това не сваляли нито шапките, нито галошите, нито връхните дрехи, и без да разговарят с никого от затворените в дома, мълчешком влизали в абсолютно всички стаи.

Първоначално за комендант на „дома със специално предназначение” бил назначен Александър Дмитриевич Авдеев, машинен работник от фабриката на Злоказов, родом от Осинския уезд (административна единица в Царска Русия – Бел. прев.) в Пермска губерния. Преди постъпването си във фабриката на Злоказов той работел на разработките на залежи на скъпоценни изкопаеми в района на Челябинск. Това беше най-обикновен тип разпуснат фабричен работник, който бил и в Петроград, където четири пъти бил затварян в Крести (затвор „рус. Кресты, бълг. Кръстове” в столицата Петроград, построен през 1892 г. – Бел. прев.) за пиянски свади и хулиганство и се хвалел, че пред нищо не се спира в живота си, и всички, които му пречели, ги премахвал от пътя си. Той вечно бил пиян или здравата подпийнал. Беше на около 35-40 години, блондин, с малки мустачки и обръсната брада; обличаше се в рубашка цвят хаки, шалвари, високи ботуши и носеше през рамо казашка шашка.

Авдеев не живеел в дома; той идвал ежедневно около 9 часа сутринта и си отивал в 9 вечерта. Постоянно в дома в стаята на коменданта живеел помощникът на Авдеев, също работник от Злоказовската фабрика, Александър Мошкин. Цялата характеристика на този човек се изчерпва с атестацията на неговите другари от фабриката и подчинените от охраната: „пиянде, крадльо, като работник за нищо не става.” Той се страхувал от Авдеев и в негово присъствие се държал сдържано, не си позволявал много-много да вдига шум и да пие. Но когато вечер Авдеев си тръгвал, Мошкин събирал в комендантската стая приятелите си от охраната, в това число и Медведев, и веднага започвала разпивка, пиянски викове и песни, които продължавали до късно през нощта. Крещели с цяло гърло най-често модерни революционни песни: „Вий жертва паднахте в неравна борба” или „Ще се отречем от стария свят, ще отърсим праха му от нозете си” и т. п. Но във вътрешните стаи, където живеело Царското Семейство, Мошкин се страхувал да ходи, колкото и да бил пиян и не пускал там и другите охранители.

Така сисертските охранители дежурили около 4-5 дни, но после поради това, че не били привикнали към военна служба, заявили, че нарядите са тежки и поискали да бъде увеличен съставът на отряда. Тогава на 30 май по заповед на Исаак Голошчокин Авдеев отишъл в Злоказовската фабрика и довел събрания там допълнителен отряд под общото началство на Анатолий Александрович Якимов, работник от същата фабрика. Общо, този път с Якимов, дошли 29 души, а именно:

• Соловьов Александър
• Гоншкевич Василий
• Пермяков Иван
• Шулин Иван
• Петров Василий
• Петров Авксентий
• Сидоров Алексей
• Логинов Василий
• Логинов Иван
• Смородяков Михаил
• Путилов Николай
• Корзухин Александър
• Лесников Григорий
• Кшешчеев Иван
• Устинов Александър
• Смородяков Александър
• Варакушев Александър
• Хохряков Степан
• Прохоров Александър
• Дерябин Никита
• Лабишев
• Фомин
• Дмитриев Семьон
• Скороходов
• Пелегов Василий
• Бруслянин Леонид
• Осокин Александър
• Романов Иван
• Вяткин Павел

Тези хора били разпределени така: първите десет от посочения списък, бивши неразделни другари с Мошкин, били настанени в стаите от долния етаж в дома на Ипатиев и назначени да носят служба изключително по вътрешните постове, а всички останали били присъединени към сисертските работници и цялата тази копания била махната от долния етаж на дома на Ипатиев и преместена да живее в реквизираното помещение в дома на Попов, срещу дома на Ипатиев от страната на Вознесенския переулок. Всички охранители, настанени в дома на Попов, от този момент носели служба единствено на постовете на външната охрана и при картечниците. Началник на целия обединен отряд все пак останал Павел Медведев, а Анатолий Якимов станал трети разводящ в отряда.

Освен изброените хора, в дома на Ипатиев бил настанен и един военнопленник-австриец, Адолф, който прислужвал в комендантската стая, приготвял самоварите за Авдеев и Мошкин и изпълнявал всякакви дребни поръчения. Този Адолф останал в качеството си на прислужник и след това, при Янкел Юровский и Никулин. Кой бил той и къде се дянал след убийството, е неизвестно. Освен това към дома била зачислена и лека кола, която била на разположение на коменданта, неин шофьор бил работникът от същата Злоказовската фабрика Люханов. Този Люханов бил същия онзи шофьор, който сменил край Американския хотел съветския шофьор на камиона от гаража и който откарал с този камион телата на убитите в района на „Ганина яма”.

И накрая, според документите, към „дома със специално предназначение” бил зачислен „домакин на дома със специално предназначение” и тази длъжност изпълнявал някой си Михаил Чашчин, но никой от охранителите, минали през следственото производство, в това число и самият Медведев, никога не били чували за него и не подозирали за съществуването нито на такава длъжност, нито на такова лице. Кой бил той и каква била неговата роля, е неизвестно.

В посочения си състав охраната на Царското Семейство от сисертските и злоказовските работници носела службата си от 30 май до 4 юли, тоест пет седмици. Всички разпитани свидетелстват единодушно, че безусловно за времето на своята служба тези работници не си позволявали никакви хулигански или груби действия по отношение на когото и да било от Членовете на Царското Семейство. Работниците изразявали пред роднини и познати учудването си по повод естественото и простичко общуване с тях от страна на бившия Цар, който нееднократно по време на разходките в градината ги заговарял, разпитвайки ги за предишното им житие-битие, за семейните дела и болшинството от работниците не странели от тези разговори. Не подлежи на съмнение, че ако работниците постъпвали в охраната с известно предубеждение към бившия Цар и Неговото Семейство, влизайки в по-близко съприкосновение с Тях и наблюдавайки Техния живот, се отказвали от това предубеждение и тяхното отношение се променяло в благоприятна за Царското Семейство посока. Така например, се знае, че Авдеев и Мошкин, като разрешили да се носят на Царското Семейство отвън мляко, яйца, масло и други продукти, в последствие не се ограничили само с това, а започнали да предават на носещите хранителни продукти жени поръчки, изхождащи от бившия Император и Членовете на Неговото Семейство: да Му донесат тютюн, да донесат конци и т. п.

„Най-съзнателният” от работниците от охраната, Павел Медведев, се държал настрана и не разговарял с никого от Царското Семейство. Като избяга при нас от червените, той се криеше в Перм, служейки като санитар в нашата 139-та болница. Веднъж в негово присъствие служещите в болницата чели вестник, където били описани условията, в които било държано Царското Семейство в дома на Ипатиев. Когато всички си отишли и останала само една милосърдна сестра, Медведев не се сдържал и й казал: „Това не е истина, сестро, което го пишат във вестника, аз съм очевидец, бях там конвоен, не е истина, че лошо са ги хранили и зле са се държали с Тях, отношението към Тях, т. е. към Царското Семейство, от страна на охраната беше добро, хранеха Ги добре – сервираха им супа и малки котлети, а също четвърт мляко на ден.” А по време на разпита, проведен от Сергеев, Медведев между другото казва: „Не съм се интересувал от въпроса кой се е разпореждал със съдбата на Царското Семейство и дали е имал право на това, аз само изпълнявах заповедите на онези, на които служех… Повтарям, че непосредствено участие в разстрела аз лично не съм вземал.” Жената на Павел Медведев се оплакваше от мъжа си: „Напоследък стана непослушен, никого не признаваше и като че и собственото си семейство престана да жали.” Не може да не се съгласи човек със заключението на Мария Медведева: Павел „никого не признаваше”. Той не признаваше в същото време и Царя, а и би било странно да е другояче: той е „съзнателен”, следователно, вървящ по пътя на социалното развитие под влиянието на ръководещите го мисли и възгледи на класите и кръговете от обществото, а не от духовното, и се е отдалечил от духовната идеология на своя народ, скъсал е с него, както е скъсал и със своето семейство: „семейство престана да жали.” За него през онзи период на състояние на неговия мироглед Царят е можело да бъде единствено Властител. Онези, които го ръководели, му говорели: „Царят за нищо не го бива, той само мачка и разстрелва народа” и го свалили от престола. И какво останало в понятията на Медведев за бившия цар? Той станал човек като всеки друг и както с всеки друг, „началството” може да направи каквото си иска с него, с този човек.

Медведев, вероятно, не се интересувал и от това, що за „началство” имал; когато то престанало да му се нрави, той го напуснал, защото „станал непослушен”. Преди революцията в него бил убит критерият на духа; след революцията новото „началство” разколебало в него и критерия на материята: хранели добре, давали „супа, малки котлети и четвърт мляко” – мляко по една чаша и четвърт на ден за всеки от затворените в дома. Затова и заключението на Медведев за доброто отношение на отряда към Царското Семейство трябва да се приема с ограничителни условия: „отрядът не си позволявал нищо лошо.” Той се състоял от същите хора, какъвто бил и Медведев, с тази разлика, че у тях, по-малко „съзнателните” работници от Медведев, ръководилите ги преди революцията и развращавалите ги след нея не бяха успели да убият окончателно, както у Медведев, духа на руския човек. За болшинството от тях бившият Цар така и си оставаше бивш Цар и колкото и да се опитвали помежду си да се убеждават едни друг, че Той е същият човек като всеки от тях, нито един не си позволил право в очите, в Негово присъствие, някакво непристойно държане и само зад гърба му се стараели да се правят на големи атеисти и да убеждават себе си и другите в това чрез площадна литература по стените на дома и стаите им.

Еволюционирането на настроенията и отношението на масата работници-охранители в полза на Царското Семейство, явно предизвикало, в края на краищата, опасения сред главатарите на съветската власт и като предвидили скорошната развръзка на събитията, те били принудени да вземат спешни, изключителни мерки.

На 4 юли комендантът Авдеев бил отстранен от длъжност; неговият помощник Мошкин бил арестуван; всички злоказовски работници, носещи вътрешната охрана, били уволнени от отряда. На Мошкин и на работниците им било предявено обвинение в кражба от Царското Семейство на някакво златно кръстче и за това тяхно поведение било дори съобщено на фабричния комитет. Интересно е, че по повод на тази измислена от съветските главатари кражба се състояло екстрено събрание на работниците от Злоказовската фабрика, което постановило, че крадливите работници „могат да изкупят вината си само чрез кървави рани.” Всичките били пратени на фронта, но скоро те се разбягали и много от тях спокойно се върнали във фабриката.

Вместо Авдеев за комендант на „дома със специално предназначение” бил назначен членът на президиума и председател на чрезвичайната следствена комисия Янкел Юровский, който за свой помощник взел от състава на същата тази комисия Никулин и 10 палача за вътрешната охрана на дома, които останалите охранители наричали „латиши”. Цифрата 10 не е категорично определена: Проскуряков казва „приблизително 10”; Медведев се изразява така „те бяха десетина души”, а Якимов, който дава най-подробните и точни цифри при пресмятанията, казва, че в разстрела са участвали „5 латиши и 5 руснаци от вътрешната охрана, в това число и Никулин”. Тази неточност произтича от това, че свидетелите запомнили най-вече броя на хората, участвали в разстрела. А тъй като тези „палачи” всички ги били виждали малко, защото Янкел Юровский не пускал охранителите в дома, а пристигналите малко преди разстрела Пьотър Ермаков и Александър Костоусов никой от охранителите не познавал, точната цифра на доведените от Янкел Юровский с него палачи от чрезвичайката никой не можел да определи. Изглежда, по-точно те били само 7-8 души, от които 5 не били руснаци и 2 или 3 руснаци. От руските палачи е известна фамилията само на едни – Кабанов. Веднъж Кабанов дежурил на поста на вътрешната площадка; минаващият покрай него Император, който притежаваше изключителна памет за лица, като се вгледал в Кабанов, се спрял и му казал: „Познах ви, служехте в Моя Конен полк.” Кабанов отговорил утвърдително. За този епизод самият Кабанов разказал на Якимов, откъдето последният научил фамилията му.

От петимата палачи, които не били руснаци, са известни фамилиите на трима: латишът Лякс, маджаринът Вархарт и Рудолф Лашер. Назоваваха още и фамилията на латиша Берзин, но не може да се твърди, че такъв е имало в състава на вътрешната охрана. Всичките те не говорели руски. След тях имало един, явно евреин, който служел за нещо като преводач между Янкел Юровский и останалите, но фамилията му остана също така неизяснена.

От момента на встъпването в длъжност на Янкел Юровсккий руските охранители от Сисертския завод и Злоказовската фабрика, живеещи в дома на Попов, носели служба само на външните постове и при картечниците. В дома, тоест на горния етаж, където се помещавало Царското Семейство, освен Павел Медведев, никой от останалите охранители не бил допускан. Самият Янкел Юровский, също както и Авдеев, не нощувал в комендантската стая, а идвал в дома около 8-9 часа сутринта и си отивал вечерта. А Никулин живеел в дома постоянно и при него вечер често идвала деловодителката от чрезвичайната следствена комисия Евдокия Максимовна Бахарева. В комендантската стая имаше пиано и Никулин вечер музицирал и пеел, повтаряйки предимно онзи репертоар, с който блеснала и мошкинската компания. А денем те заедно с Янкел Юровский пиянствали и също пеели с цяло гърло пиянски песни.

Трябва да се каже, че според свидетелството на охранителите, по времето на Янкел Юровский положението на Царското Семейство страшно се влошило. Доставката на разнообразни продукти била забранена, Янкел разрешил да се носи само четвърт мляко. Той непрекъснато тършувал във вътрешните стаи на Царското семейство и за да бъдат наблюдавани, държал всички врати отворени. По отношение на палачите не може да се каже нищо определено; има данни, че през тези последни дванадесет дни от живота Им на Царското Семейство се наложило да изтърпи много неща от тези полухора, полузверове, което вероятно се отразило на тяхното настроение и външната потиснатост, които били забелязани от дякон Буймиров, когато той на 14 юли с о. Сторожев служили последната литургия за нещастните Августейши Затворници.



Освен изброените по-горе лица от постоянната охрана в дома на Ипатиев от съветските дейци доста често идвали, както вече беше споменато, Исаак Голошчокин, Белобородов и Дидковский. Един единствен път през цялото това време Августейшите Затворници били посетени от командващия 3-та армия Берзин с проверовъчна комисия, но явно освен него никой друг от съветските дейци не бил допускан в дома на Ипатиев.

Още повече като напълно непонятно изключение се явява фактът на посещението на доктор Деревенко при Царското Семейство. Както беше казано вече по-горе, единствено за него от всички придворни се оказало възможно да остане в града, където той се настанил в частна квартира и се сдобил с обширна практика изключително измежду еврейското население в града. В началото, по времето на Авдеев, доктор Древенко посещавал дома на Ипатиев доста често; именно той се договорил с този комендант и относно това, да бъдат доставяни на Царското Семейство продукти отвън. Но някак си сред жителите на града, при които идвал Дервенко и които в никакъв случай не принадлежаха към поддръжниците на болшевиките, се бяха запазили много малко спомени за разкази на Деревенко за неговите срещи с Ипатиевските Затворници в този изключителен период от живота на Царското Семейство. Ей така, само някакви общи фрази, не казващи нищо съществено.

След назначаването за комендант на Янкел Юровский, някъде към 5-8 юли, този последният, поканил в дома доктор Деревенко и след тази среща докторът напълно престанал да посещава Царското Семейство. Самият Деревенко обяснил на интересуващите се познати причините за това така: когато той, в отговор на посочената покана, пристигнал в дома, Янкел Юровский го повел уж при Наследника Цесаревич, който лежал с болен крак и попитал за заключението на Деревенко относно състоянието на болестта на Негово Височество. Деревенко отговорил, че смята състоянието на крака на Наследника Цесаревич за много сериозно, което в никакъв случай не Му позволява да ходи. Тогава уж Янкел Юровский сам хванал крака на наследника, започнал грубо да го опипва и мачка и твърдял, че е напълно здрав. Такова грубо медицинско отношение на Янкел Юровский към Наследника Цесаревич дотолкова, демек, възмутило Деревенко като лекар, че той решил повече изобщо да не ходи в дома на Ипатиев.

Известно е само, че скоро след този случай доктор Деревенко постъпил на служба при съветската власт в местния военен лазарет, сега той остана при болшевиките в град Томск. Не се отдаде възможност на следствието да разпита този важен свидетел, тъй като не беше известно, в каква посока е заминал той от Екатеринбург и затова се налага да се въздържим от каквито и да е заключения относно тази личност.

<>

Към темата Към началото Към съдържанието