Начело на управлението на областта стоеше „Уралският областен съвет на работниците, селяните и армейските депутати”, възглавяван от „президиум”, с председател работника Белобородов и „изпълнителен комитет” на този съвет, под председателството на евреина Чуцкаев.
Белобородов – работник, на 30-40 години, от Лисвенския завод. Преди това той е работил в Надеждинския завод, където през 1906 година заедно с Исаак Голошчокин бил участник в някакво политическо движение, явно завършило обаче за Белобородов без особени последствия. Той правеше впечатление на човек необразован, дори малограмотен, но беше самолюбив и с много високо мнение за себе си. Жесток, креслив, той се беше издигнал в една определена работническа среда още по време на керенщината, в периода на прословутата работа на политическите партии по „задълбочаването на революцията”. Сред сляпата маса от работници той се ползваше с голяма популярност и ловките, хитрите и умните Голошчокин, Сафаров и Войков умело се ползваха от тази популярност, ласкаейки неговото грубо самолюбие и изтиквайки го постоянно и навсякъде напред. Той беше типичен болшевик от средата на руския пролетариат, не толкова по идея, колкото по формата на проявление на болшевизма в грубите, зверски насилия, която не разбира до къде може да стигне натурата, некултурното и недуховното същество.
Среден на ръст, със слабовато тяло, но с лице по-скоро пълно, смугъл, със светлоруси коси, сресани на път на една страна, без мустаци и брада, със светлокафяви очи, прав, но дебел нос – такъв беше външният вид на този изхвърлен от революцията на върха човек – оръдие в ръцете на истинските тартори на съветската власт – евреите.
Един от крупните болшевишки дейци Антон Валек, като се срещнал с Белобородов в Перм след убийството на Царското Семейство, се поинтересувал от съдбата на Семейството на бившия Император. „Всички утрепахме”, - отговорил Белобородов крайно неохотно и явно избягвайки подобна тема на разговор. А на въпроса: взел ли е той лично участие в убийството? – Белобородов казал, че по това време той е спал.
Това е лъжа: свидетелите-охранители удостоверяват, че Белобородов е присъствал по време на убийството на Царското Семейство и е пристигнал в дома на Ипатиев на 16 юли около 12 часа през нощта заедно с Исаак Голошчокин, Пьотър Ермаков и Александър Костоусов. Той също така е участвал и в грабежа на Царските вещи на 17 юли и в грабежа на вещите, принадлежали на генерал Татишчев, Долгоруков, на фрейлината Гендрикова и Е. А. Шнейдер, в помещението на Волжко-Камската банка.
Чуцкаев е евреин; откъде е родом, какво е неговото минало, е неизвестно. Женен също за еврейка, с моминско име Полякова. Човек с характер на типичен конспиратор, ползваше се с голямо влияние; участвал е във всички секретни заседания по Царското дело, но самият той не се е проявил като активен деец. Имаше известни данни, показващи, че той също като че ли е бил замесен заедно с Исаак Голошчокин и Белобородов в политическото движение от 1906 година, откъдето именно май била възникнала връзката между тези три мрачни личности. Обаче категорични сведения за Чуцкаев до момента на оттеглянето ни от Екатеринбург не успяхме да съберем.
В президиума на областния съвет влизаха: евреите Голошчокин, Сафаров, Войков, Хотимский, Чуцкаев, Краснов, Поляков, Юровский, Сиромолотов (изглежда, евреин); латишът Тупетул или Тундул; руснаците – Сакович, Анучин, Уфимцев и един с неизвестна националност – Дидковский.
Голошчокин Исаак, евреин; неговият партиен псевдоним беше Филипп. Той беше на около 40 години, с ръст над средния, набит, пълен, с порядъчен корем, „шкембест”, както го определят свидетелите; с руси коси с възриж оттенък, вълнисти, сресани косо на път, с тъмни очи, дълъг, тънък нос, с много малки мустаци, подстригани, с обръсната брада, която оставяше синкав оттенък върху бузите; с голямо, открито чело. Имаше навик постоянно да ходи и казваше, че този навик го е придобил в затвора. През 1906 година той, изглежда, е бил зъботехник в Надеждинския завод; участвал е с Белобородов в политическото движение; бил е осъждан и изпратен на заточение в Сибир.
Исаак Голошчокин е имал влияние и в Москва; там е бил близък с Янкел Свердлов и с Нахамкес-Стеклов, а в Петроград – с Герш Радомислский-Апфелбаум-Зиновиев.
В Екатеринбург Исаак Голошчокин заемал длъжността на областен военен комисар и лично имал на разположение отряд, носещ названието „специален отряд към Уралския военен комисариат”. Когато било организирано „превозването” на Царското Семейство от Тоболск в Екатеринбург, „за Неговото съпровождане” в разпореждане на комисаря Родионов бил заделен от посочения (на Исаак Голошчокин) отряд специален „Екатеринбургски отряд” под непосредственото командване на някой си Шиндер (а може би, и Шнейдер; той се беше подписвал много нечетливо. Но тъй като пак той беше и началник на отряда палачи към чрезвичайката, в Американския хотел го познаваха като Шиндер и така го наричаха).
Ето поименният състав на този „Екатеринбургски отряд”, който до известна степен дава основание да се съди какво в действителност представляваха силите на съветските Исааковци Голошчокиновци, с чиято помощта той и подобни нему главатари от съветската власт се разпореждаха със съдбата на руския народ:
| 1-и взвод | 2-и взвод | 3-и взвод | Картечари |
| Зен
Кокоруш Дрерве Неброчник Иковиек Виксна Гравит Страздан Таркун Пурин Освейчик Прус Аленкуц Бранд Гредзен Лепин Егел Герунас Озолин | Плуме
Грике Транучкис Билскам Цекулит Макон Якубовский Алшкин Баранов Ролман Крайнев Оявер Киршянский Фрул Блуме Мелне Яунзем Тиман Дзиркал Карсак Ларищев Штернберг Гинтар | Дубулд
Аунин Берзин Сирсник Табак Штелер Есалнек Сея Рейнголд Байлик Гарц Зиферт Таркянин | Гусоченко
Орлов Берзин Зилберт Цалищ Табак Перланцек Лицит Гаусман Диев Задин Лигбард Пумпур Гейде Волков Кейре |
Най-близките сътрудници на Иссак Голошчокин по замисленото убийство на цялото Царско Семейство освен, разбира се, Янкел Юровский са били: окръжният военен комисар и член на президиума Сергей Андреевич Анучин и Верх-Исетският военен комисар Пьотър Захарович Ермаков.
Анучин Сергей Андреевич в мирно време е бил прапоршчик от запаса. При мобилизацията през 1914 година бил призован в армията на военна служба и назначен за младши офицер в 108-ми пехотен запасен батальон, разквартируван в Екатеринбург. По време на цялата германска война Анучин, ползвайки се от различни средства и пътища, избягвал изпращането му на фронта просто заради страхливост; обаче чрез угаждане на началството в края на краищата се озовал сред адютантите на този полк, който се сформирал от разрасналия се първоначален батальон. Презрението и озлоблението на войниците към Анучин заради неговата страхливост били толкова големи, че когато вече по времето на Керенский властта в частите преминала в ръцете на войнишките комитети, едно от първите постановления на комитета на този полк било да бъде отправен Анучин под конвой на фронта. Но по това време на фронта вече не воюваха, а политиканстваха. Анучин много скоро се озовава на мястото на председател на дивизионния комитет; също така бързо се изкачва нагоре по тогавашната особена йерархична стълбица и Бресткия мир го заварва вече на длъжността командващ 3-та армия. Оттам той все пак се постарал да се махне, върнал се в Екатеринбург и тук се устроил като окръжен военен комисар.
Ермаков Пьотър Захарович е личност несравнено по-силна от Анучин и е такава отрицателна руска сила, каквато тъкмо е била нужна на Исаак Голошчокин. Затова непосредственото участие на Анучин в убийството на Царското Семейство не е видно, като изключим присъствието му по време на съвещанията на президиума; а името на Пьотър Ермаков е изтикано на преден план от Исаак Голошчокин категорично и преднамерено, а в акта на самото убийство и в укриването на следите от убийството Ермаков се явява вече като лява ръка на Исаак Голошчокин вместо Белобородов – другия проявил се в това престъпление руски деец (а дясна ръка все пак през цялото време си остава Янкел Юровский).
Ермаков е коренен жител на Верх-Исетския завод – този център на болшевишкия пролетариат на Екатеринбургския район; чрез него Исаак Голошчокин разполага със силата на всичката разпусната до крайна степен заводска лумпенизирана маса, готова винаги на всякакво злодеяние, на най-гнусното престъпление, особено ако може безнаказано и без опасност да се налапа с чуждото имане. Като момче Ермаков бил писар в заводската кантора. 1905 година го извежда на арената на „политическия” деец, което при него се проявява в съответствие с напълно пропадналата му натура – той излиза по големите пътища и започва да граби, коли, души, с хладнокръвие и зверство, които впоследствие поразявали дори най-върлите съветски дейци, които не се спираха пред нищо. С тази дейност Ермаков натрупва значително състояние, но през 1911 година го хващат и Февруарската революция го заварва на каторгата.
Амнистиите, дадени от Керенский, освобождават Ермаков от каторгата, а по-нататък той вече самостоятелно напуска мястото на заточението и се връща у дома във Верх-Исетския завод. Тук той встъпва в редовете на тайните все още по онова време агенти на бъдещата съветска власт, често пътува нанякъде, получава отнякъде големи суми пари и усилено се занимава с изкупуване на оръжие. Може би, именно в този период възникват неговите дружески отношения с Исаак Голошчокин, във всеки случай, когато след Октомврийския преврат и утвърждаването на съветската власт в Екатеринбург Исаак Голошчокин заел поста на областен военен комисар, той веднага издигнал на поста военен комисар на Верх-Исетск Пьотър Ермаков.
Ермаков проявил своята дейност с редица невероятни зверства над своите градски и заводски съжители. Той се обкръжил със себеподобни убийци по натура и се превърнал в кошмар за всички околни жители на Верх-Исетския завод. Слаб, със застинало лице, с мъртви, висящи като дълги прави нишки коси сякаш от лоша перука, той бил, както казваха нещастните обитатели на околните чифлици и стопанства, „самата смърт”.
Дясна ръка на Ермаков бил бившият кронщадски матрос Степан Ваганов – пак същият звяр, грабител и хулиган, както и самият Ермаков. Към тях бил сформиран нещо като щаб от най-близките приятели на Ермаков и пак от същите мерзавци от Верх-Исетския завод, откъдето бяха излезли и самите главатари. Този щаб се състоеше от:
- Болотов Александър
- Леватних Василий
- Костоусов Александър и
- Грудин Алексей,
а за привеждането в изпълнение на своите мероприятия Ермаков сформирал своя „конна дружина” под ръководството на Александър Рибников.
Когато Исаак Голошчокин и Янкел Юровский разработвали плана за убийството на Царското Семейство, Ермаков бил привлечен от тях в кръга на най-близките непосредствени участници. Именно Ермаков явно им посочил района „Ганина яма” като място пусто и удобно за лесно укриване на телата. А той познавал това място по тази причина, че „Ганина яма” влизала в сенокосния участък на неговото приятелче и най-близък сътрудник Александър Болотов. Затова Исаак Голошчокин се възползвал и от „конната дружина” на Ермаков за работата по укриването на телата, а хората от своя отряд използвал за външната охрана на целия район.
Конната дружина на Ермаков, освен изброените по-горе негови най-близки сътрудници, включвала следните жители на Верх-Исетския завод:
- Скоринин Егор
- Шадрин Михаил
- Ярославцев Пьотър
- Курилов Василий
- Курилов Михаил
- Пузанов Пьотър
- Пузанов Сергей
- Казанцев Николай
- Сорокин Михаил
- Перин Иля
- Десятов Григорий
- Просвирнин Иван
- Ваганов Виктор
- Шалин Егор
- Третяков Поликарп
- Медведев Александър
- Заушицин Иван
- Орешкин Капитон
- Гускин и
- Камаев.
Освен всички изброени отряди и лица на Исаак Голошчокин в делото по убийството на Царското Семейство сътрудничела пряко подчинената му Екатеринбургска чрезвичайна следствена комисия. За неин председател официално се смятал Федор Николаевич Лукоянов, но в случаите, когато на заседанията присъствал Янкел Юровский, председателството било поемано от последния, а Лукоянов заемал мястото на член на комисията.
Комисията била съставена от:
- Помощник-председателя Сахаров Валентин Аркадиевич.
- Горин
- Членовете Родзинский и
- Кайгородов.
- Касиерът Никулин Прокопий Александрович, пак той бил и помощник-комендант на дома на Ипатиев.
- Секретаря Яворский.
- Деловодителя Бахарева Евдокия Максимовна, с моминско име Сивелева.
- Началника на “отряда на палачите” — Шиндер.
Чрезвичайната комисия се помещавала в едно от помещенията на Американския хотел, където живеел и целият й личен състав и където имали постоянни стаи също така Исаак Голошчокин и Янкел Юровский, макар и да не живеели там. Лукоянов, Горин и Родзинский били студенти от Перм, а Кайгородов – работник от Мотовилихинския завод край Перм. Откъде е произхождал Никулин и какво е неговото минало, е неизвестно; известно е само, че той извършил страшни зверства и разстрелвал заедно с Бахарева в Камишево, за което именно получил прякора „Картечарят”.
Сахаров Валентин Аркадиевич бил родом от Перм, където баща му служил в Лесо-добивните предприятия. Когато Валентин бил в 4-ти клас на реалното училище, баща му умрял. Валентин зарязал училището и се устроил на служба като писар в железопътното депо. Тук той извършил фалшификации и мошеничество, бил понижен в длъжност и оставен да следи за присъствената книга, но и там направил разни далавери и бил направо уволнен от работа. По сълзливите молби на майка му Валентин бил взет на надница като работник по ремонта на парните локомотиви. През 1915 година Сахаров постъпил на служба в Невянския снаряден завод, но не се задържал и на това място и няколко пъти се премествал от един завод в друг, като по този начин избягвал военната служба. През цялото време се стараел да стои близо до града, прекарвайки времето повече по различни бардаци, отколкото работел в изброените места. С възцаряването на болшевиките той се записвал в редовете им, ходил с комисаря Мрачковский на Дутовския фронт, но особено се отличил в тила със зверските разстрели на интелигенти и буржои в Кушва, Тагил и Бисерт. Той беше на около 25-26 години, висок на ръст, слабоват, с болезнен вид, блондин, без мустаци и брада. С две думи – характерен продукт, възпитан в средата на градската измет.
Сахаров, като помощник-председател на чрезвичайната следствена комисия, участвал в секретното заседание в Американския хотел, на което бил обсъждан планът за убийството на Царското Семейство. Той потвърждаваше, че убийството е било извършено именно така, както се очертаваше от разказите на Михаил Летьомин, Павел Медведев, Анатолий Якимов и Филип Проскуряков. Сахаров носел в Перм на пръста си златен пръстен с тюркоаз и казвал, че този пръстен е на Великата Княжна Анастасия Николаевна, но при какви обстоятелства и кога той е попаднал у него, не успяхме да установим.
Такива бяха сведенията, събрани от разследването за главния ръководител на престъплението в Екатеринбург, Исаак Голошчокин, и за онези хора и организации, от които той се възползвал за привеждането в изпълнение както на самото убийство, така и на мероприятията по укриването на убийството и на телата на своите жертви. При последващите дейности тези сведения по отношение на някои от лицата и организациите бяха допълвани с нови данни, което ще бъде отбелязвано при по-нататъшното изложение на материалите, постъпили по-късно в следственото производство. За съжаление, недостатъкът от източници, литература и сведущи лица в района, където протичаха работите по разследването на събитията, не дадоха възможност да се осветлят фигурите на Московските вдъхновители на убийството на Царското Семейство, но дейността им дотолкова е известна на цяла Русия, че едва ли установяването на миналото на тези настоящи властелини на царството на петолъчната звезда може да внесе благоприятни елементи в съжденията за техните нравствени и морални принципи.
В заключение за Исаак Голошчокин не може да не отбележим, че макар и 3-та армия, действала в района на Екатеринбург, да се подчиняваше не на него, а на главнокомандващия Каменев, като областен военен комисар Исаак Голошчокин не можеше да няма близки отношения с нея. По-горе беше изброен съставът на „специалния отряд” на военния комисариат, с помощта на който съветските власти поддържаха своето „народно” представителство при решаването на въпросите на борбата с вътрешната крамола. Изброяването на висшия команден състав на 3-та армия дава представа за това, кого използваше съветската власт за отстояването на същото това представителство при решаването на въпросите за външната борба.
Начело на армията стоеше латишът Берзин. Негов помощник беше евреинът Белицкий (псевдоним). Член на военния съвет на армията беше латишът Смигло. Упълномощен член на висшия военен съвет към армията беше евреинът Лашевич, който заместваше Берзин при пътуванията на последния извън района на армията.
Сега за другите членове на президиума на областния съвет.
Сафаров, евреин, на около 27-30 години, среден на ръст, хилав, с дребничко, луничаво лице. Той беше родом от Киев, където баща му, изглежда, е имал собствен дом на Фундуклеевската улица. Както и много други синове на горестното за Русия племе, бягайки от изпълнението на гражданския си дълг пред родината, воинската повинност, Сафаров навреме бил изпратен от родителите си в Швейцария, където именно получил образованието си. Пак там той влязъл в компанията на Бронщейн, Апфелбаум, Нахамкес и останалите специфични дейци от Ленинската група на болшевиките и се ползвал сред тях с голямо влияние и тежест. В Русия Сафаров пристигнал в пломбирания вагон като един от 30-те главатари на съветската власт, които германците наели и докарали за провеждането на своя гнусен политически замисъл на лекомислени генерали и еврействащи банкери.
Сафаров, който понякога поставяше в подписите си пред фамилията буквата Г., като начална буква на неговото неизвестно име, заемаше в Екатеринбург длъжността помощник-председател на президиума на областния съвет, тоест помощник на Белобородов. Явно, именно той е бил душата, мисълта и вдъхновителят на съветските мероприятия в Екатеринбург, прикривайки се винаги изкусно зад името на председателя, излязъл от средата на руските работници, и издигайки го като официален ръководител на властта, отговорен за всичко, което вършеше президиумът в областта на политиката, разрухата и зверствата, с каквито беше ознаменувана дейността на властта в Урал през лятото на 1918 година. От друга страна, несъмнено е, че в редовете на съветската власт в Урал той е бил представител и проводник на идеите на онази централна, специфична група болшевишки главатари, която работеше в Москва, прикривайки се зад името на Ленин и уж демократични лозунги, за укрепването изключително на своята деспотична, самодържавна и антихристиянска власт.
Той имаше правото на непосредствен контакт с главатарите на властта в Москва и може да се мисли, че Белобородов понякога дори не е знаел за разпорежданията, излизащи от името на президиума и подписани дори с неговия, на Белобородов, подпис, а после представяни му в онази окраска и тълкуване, каквито бяха уж желателни за пролетарската маса като актове и деяния, необходими от гледна точка на демократичността на съветската народна власт. Така например, сред другите документи, зарязани в телеграфната кантора, беше намерена оригинална телеграма, адресирана до Янкел Свердлов в Москва, със следното съдържание: На Ваша 574. Пристигналите тук майор Минисч и управляващия делата на Елена Петровна Смирнов притежаващи документите подписани от Сполайкович ги арестувахме по обвинение във въвеждане в заблуждение на съветските организации. Къде да ги изпратим. 4650. Обл.съвет. Белобородов”. Цялата тази телеграма беше написана на ръка, с тази ръка беше възпроизведен и подписът на Белобородов, но това не беше ръката на Белобородов. Арестуваните били изпратени в затвора, където вече били затворени княгиня Елена Петровна Сръбска, а после на 20 юли заедно с графиня Гендрикова и другите затворници били преместени в Пермския затвор, от който били освободени едва на 30 октомври 1918 година и изпратени в Москва.
При проучването на делото за Алапаевското убийство става ясно, че председателят на Алапаевския изпълком Абрамов получил разпореждане за унищожаването на държаните там Велика Княгиня, Велик Княз и Князе чрез телеграма от Екатеринбург с подписа на Сафаров. Има основание да се мисли, че Белобородов не е подозирал за съществуването на такова разпореждане на своя другар, за което ще бъде говорено по-нататък, и едва по-късно узнал истината за изчезването на Алапаевските Затворници и Тяхната действителна съдба.
Твърде характерно се обрисува Сафаров в неговата собствена статия по повод разстрела на бившия Император, напечатана във вестник „Уралский рабочий” едновременно с официалното съобщение на властите за екзекуцията. Нямам желание да го цитирам цялото: това е обичайният набор от лъжи, ругатни и демагогски, прилични на фойерверк фрази, груби и пошли крясъци, специално подбирани и изхвърляни за лесното им възприемане от долните инстинкти на простолюдието и развратената тълпа. Но в заключителните думи на тази статия, в наглата външна форма на уж победния химн, неволно у Сафаров се е прокраднал истинският смисъл на извършеното от тези изчадия на еврейския народ ужасно злодеяние:
„Няма го вече Николай Кървавият и работниците и селяните с пълно право могат да кажат на своите врагове: вие заложихте на императорската корона? Залогът ви губи. Ще получите в ресто една празна коронована глава…”
Вдъхновителите и ръководителите на убийството на Царското Семейство са били водени към извършването на това изключително злодеяние съвсем не от „народната присъда” – „да бъде унищожен коронования палач, герой от разстрела на 9 януари 1905 година и Ленската кървава разправа от 1912 година (потушаването на стачката на работниците от златните рудници, станало през април същата година – Бел. прев.).” Тези здраво шибащи, но лъжливи крясъци на евреина Сафаров са за ограничения Белобородов, за лумпенизираното простолюдие. А на изчадията на еврейския народ, на вдъхновителите и ръководителите е било нужно чрез това убийство да създадат действително някаква пустота, пропаст в сърцето, в основата на идеологията на руския народ, която би могла да осигури през това време на властелините на физическата народна маса пълна победа в бъдеще. Цялата статия на Сафаров е изпълнена с изброяване на онези вътрешни и външни опасности за съветската власт, които са били възникнали по това време; той самият посочва, че въпросът за съществуването на тази власт е стигнал до положението: да бъде ли да не бъде. И той вижда във възможността за възраждането на идеологията „по Божия Милост” главната опасност, макар и само да прикрива „коронованата глава на палача”. В понятията на изверга от еврейското племе той беше извършил убийство не на бившия Руски Владетел, а на религиозната идеология на руския народ, виждащ в своите Владетели Царя „по Божия Милост”.
Сафаров днес се намира в Москва и играе видна роля в централния комитет на партията на комунистите.
Войков, евреин, на около 28-30 години; висок на ръст, хилав; лице продълговато, луничаво, бръснеше си брадата и мустаците; със сини очи, с голям и дебел нос; с щръкнали уши; със светла, начупена коса. На руски наричаше себе си Пьотър Лазаревич. Баща му бил фелдшер в Надеждинския завод, но синчето си още като момче го изпратил в Женева, където именно то получило образование. В Швейцария, подобно на евреина Сафаров, евреинът Войков влязъл в кръга на Бронщейн, Нахамкес и останалите и пак с тях пристигнал в Русия в пломбирания вагон. В Екатеринбург Войков заемал длъжността на областен комисар по снабдяването и член на президиума.
Евреинът Войков живеел не просто богато, ами направо разкошно. Бил се настанил в най-добрата в града сграда, дома на „Главния Началник”; имал автомобили, разкошни каляски, а жена му, също еврейка, харчела безумни пари за тоалети, приеми и се стараела да поддържа аристократичен тон в обществото.
В съвета Войков също се ползвал с голямо влияние и винаги и във всичко вървял ръка за ръка с евреина Сафаров. Безусловно, той е бил посветен във всички детайли на убийството на Царското Семейство и макар и да не е взел в него активно участие, както Исаак Голошчокин, е имал много голямо косвено отношение, както ще видим впоследствие. Неговата фраза по повод тайната, обгръщаща подробностите от убийството на бившия Император, „светът никога няма да узнае за това” стана историческа за Царското дело и помага да се обяснят много неща, които иначе биха останали неясни и необясними.
Сиромолотов. Мнозина твърдят, че той е евреин. Родом е някъде от Троица или околностите на Челябинск, но точно откъде, е неизвестно. Учил е в Екатеринбург в Уралското минно-геоложко училище, след завършването на което започнал работа като минен техник. Тук той се забъркал във всякакъв род тъмни афери, спекулации, благодарение на които натрупал до 2 000 000 състояние, но от Минното управление го изгонили. Тогава той се уредил на работа в управлението на Верх-Исетския завод, но и оттам бил отстранен за тъмни дела. Той беше не просто пияница, а завършен алкохолик.
По време на съветската власт Сиромолотов заемал длъжността областен комисар по финансите. Носеше името Фьодор Фьодорович.
Сиромолотов не е взел участие в убийството на Царското Семейство, освен участието му в заседанията на президиума, член на който е бил заради длъжността си. В дните 16-17 юли той даже не бил в Екатеринбург, тъй като не се бил върнал от Перм, където бил изпратен, както вече беше споменато, за организирането на упоменатото дело съгласно указанията на центъра, от което после, явно, се отказали.
Това беше вече зрял човек, на около 40 години и нещо; среден на ръст, пълен, с лице възкръгло, пълно, смугло; с тъмно-рижи подстригани мустаци, с обръсната брада; с тъмно-руси коси, подстригани късо.
Поляков, Хотимский и Крилов, трима евреи, допълващи кворума на областния президиум и винаги осигуряващи на Сафаров болшинството гласове.
Първият заемаше длъжността също на някакъв комисар по финансите и беше роднина на Чуцкаев, председателя на изпълкома.
Вторият беше областен комисар по земеделието, беше на около 30 години, висок на ръст, с черни коси, дълъг гърбав нос, с големи и щръкнали уши. В Екатеринбург носеше мустаци и брада, но след бягството в Перм ги беше обръснал.
Третият заемаше всичко на всичко длъжността градски комисар по здравеопазване, но нищо общо нямаше с медицината. Известно е, че заедно с жена си Фани Янкелевна, която е работела като секретарка в съвета, се отличил със зверства и разстрели в Камишлов. В президиума той се ползвал с голямо влияние, а в града го смятаха за един от най-активните дейци на съветската власт.
Биографичните сведения за Сакович бяха дадени в първата глава на тази книга и към тази личност ще се наложи да се върнем отново и в бъдеще. А сега е необходимо да засегнем втората, след Исаак Голошчокин, личност, играла изключителна роля в делото по убийството на Царското Семейство.
Юровский Янкел Хаимович. Роден е през 1878 година в Томск, където родителите му, Хаим Ицкович Юровский и майка му Ента Моисеевна, се занимавали с търговия с желязо, вехтории и други отпадъци. Семейството се състоеше от 7 сина и 1 дъщеря: двама от синовете и дъщерята живееха в Америка, двама от синовете се намираха в плен в Германия; един от синовете, който служеше в Петроград в оръжейния завод, след разпускането на армията се засели в Харбин и един от синовете беше майстор-часовникар в Томск.
Янкел Юровский, най-малкият от синовете, също дълго време бил в Америка и преди връщането му в Русия приел лютеранството. В Томск, след връщането му от чужбина преди около 20 години, се оженил за Маня Янкелевна и се заселил окончателно в Екатеринбург, където се обзавел с фотостудио и часовникарски магазин. През 1918 година вече имал три деца: Рима на 18 години, Александър на 13 години и Женя на 9 години; през 1916 година при него се преместила да живее овдовялата му майка, старица на 70 години.
През 1914 година след мобилизацията Янкел бил призован на военна служба и зачислен в 108-ми запасен батальон. Тук той успял да се уреди като фелдшерски ученик и постъпил в училището за фелдшери към местния военен лазарет. В училището Янкел се срещнал с преподаващия там доктор Архипов и на почвата на политически беседи и спорове се сближил с него и се ползвал с неговото специално покровителство. Дисциплината в училището била доста строга; всички ученици, например, били длъжни обезателно да живеят в казармата. Но Архипов по някаква причина си харесал измежду всички останали именно Янкел Юровский, държал се с него свойски и дори му разрешавал да живее в частна квартира. След завършването на училището Янкел Юровский с правата на ротен фелдшер бил оставен от Архипов в местния лазарет, което избавило Янкел от службата на фронта.
Всъщност Янкел Юровский лично не изпитал върху себе си никакъв специален гнет от страна на съществуващата в Русия Царска власт, тъкмо обратното – съдбата правела за него под път и над път изключения, които го поставяли в привилегировано положение спрямо някой обикновен еснаф и още повече със селянин, търпящ и недоимък в домашния си живот, и тежестите на военните походи като редови боец.
Но когато избухнала Февруарската революция, Янкел Юровский се оказал пръв в редиците на недоволните от всичко и от всички. С разпуснат език и маниер на говорене, налапал се в чужбина с повърхностни понятия за социализма, без да се смущава от лъжата, наглата, но популярна по това време клевета, той веднага изплувал на повърхността на разбунената от революцията тъмна маса и бил избран от отряда на лазарета за делегат в състава на образувания в Екатеринбург съвет на работническите и войнишки депутати. Оттук започнала неговата работа като политически деец. Преди всичко тя се насочила срещу администрацията на същия местен военен лазарет: това били ту нападки срещу лошата храна, видите ли, месото било развалено; ту срещу буржоазността на руските лекари от лазарета; ту срещу бездействието и безхаберието на администрацията и т. п. Обаче назначаваните от съвета ревизии, проверки, огледи не потвърдили наглите и явно лъжливи клевети на Янкел Юровский. Той останал недоволен от самия съвет, взел си двумесечна отпуска и изчезнал. Къде? Къде е бил през това време? Не е известно.
Малко преди болшевишкия преврат Янкел Юровский се появил отново в града. Той се включил в редовете на най-крайните леви и рязко осъждал всички политически течения вдясно от него; той се върнал още по-озлобен и явно чакал нещо. Бил извършен Октомврийският преврат; властта преминала към съветите; Янкел се оказал в числото на тарторите на болшевишкия режим и застанал в редовете на главатарите на съветската власт в Екатеринбург, в редовете на нейните вдъхновители – извергите-евреи.
Той е заемал всякакви длъжности: и на член на президиума, и на комисар по юстицията, и на комендант на Ипатиевския дом, и наред с това постоянно запазвал главенстващото си положение в чрезвичайната следствена комисия, която именно започнала да се образува по негово време. Там той председателствал дори в присъствието на Белобородов, Голошчокин, Сафаров, Чуцкаев; в недрата на тази мрачна, могъща общоруска съветска организация Янкел Юровский заемал специално положение. Говори се, че той бил представител за Екатеринбург на някакъв централен орган на Чревичайната комисия, към който принадлежал и Исаак Голошчокин.
Ако надникнем в домашния живот на Янкел Юровский, става напълно ясно, че той не е имал по своята същност нищо общо с онези социалистически и комунистически принципи, които той и останалите подобни на него главатари-евреи прокламираха в редовете на съветската власт и в официалните органи на тяхното управление. Патриархален начин на живот от староеврейски характер, с всичките завети и предания на старейшините, наследен с учението на фарисейската секта на Израил, - доколко самият Янкел е следвал този порядък, е трудно да се каже, но във всеки случай той го е търпял; приетото от него в чужбина лютеранство е било само необходимата политическа форма за своето време и явно е било отдавна забравено от него. Буржоа по същество, той управляваше своето имущество, както го е управлявал 20 години преди това, с определена тенденция към алчно трупане на капитала. Той притежаваше малко предприятие, но самият той от момента, когато станал съветски деец, престанал да работи там, а спокойно наемал частни работници и съвсем лесно се сработвал с тях, макар че, по неговия собствен израз, те „били твърде далеч от болшевизма”. Янкел не само не е болшевик в собствения си дом, но и дори не е и марксист и изобщо не е никакъв социалист.
В съветската си политическа дейност той също далеч не е постоянен в строгостта на провеждането на проповядваните от него принципи за унищожаването на всичко, което стои на пътя към властта на пролетариата: унищожавайки поголовно цялото Царското Семейство и дори всички слуги, които били с Него, той, пълномощният властелин на чрезвичайката, не закача доктор Деревенко, явно компрометиран в някакво деяние, заради което изхвърчал от мястото си дори комендантът Авдеев, а Мошкин бил прибран в затвора. Очевидният буржоа Деревенко остава непокътнат. Янкел Юровский не е толкова глупав човек, че да не вижда що за човек е комисарят Сакович, какво по същество представлява той по подлата си натура. Бивш „белоподкладочник” (През втората половина на 19 – началото на 20 в. в Русия: прозвище на студентите от богатите семейства заради студентския мундир с бяла копринена подплата, какъвто не можели да си позволят студентите-разночинци – Бел. прев.), днес пролетариат, утре белогвардеец, в зависимост от това, какво е удобно да се носи според сезона. Но Янкел Юровский, изкореняващ контрареволюцията, саботажите и спекулацията, пред Сакович си затваря очите и вижда в него представител на пролетарската власт. Янкел Юровский знае отлично, че ако неговата дъщеря Рима срещне в някоя тъмна гора Пьотър Ермаков, тя безусловно би се запознала със „свободата на личността” на този каторжник и прелестта на възпяваната от баща й пролетарска власт; но той не се гнуси въпреки всичко от Пьотър Ермаков, те стават братя по оръжие в кървавата драма в Ипатиевския дом.
Янкел Юровский не е християнин, не е мъдър син на религията на своя народ, не е социалист, не е буржоа, не е народоволец, не е монархист. Кой тогава е той?
Еврейски изверг.
В материалите на следственото производство на Сергеев фигурира и фамилията на Дидковский, който, по думите на Чемадуров, често посещавал дома на Ипатиев, контролирайки държането под стража и охраната на Августейшите Затворници. Според събраните сведения стана ясно, че Дидковский Борис Владимирович е родом от Волинска губерния, израснал е в Женева. В Урал е пристигнал като колекционер при професора по геология Дюпарк и бил оставен от него на работа в Николо-Павдинския миннодобивен окръг (Административно-стопанска единица в дореволюционна Русия – Бел. прев.). Когато бил извършен болшевишкия преврат, Дидковский бил избран от този окръг за депутат на областния совдеп в Екатеринбург и се ползвал тук влиятелно положение. Всеки път, когато отсъствал Белобородов, Дидковский го замествал в областния съвет на депутатите, но явно не принадлежал към партията на комунистите, а по-скоро бил социал-революционер. Към края на властта на съветите в Екатеринбург се забелязвало разминаване между Дидковский и Белобородов и в съвета се образували две партии, враждуващи помежду си. Обаче президиумът бил на страната на Белобородов и партията на Дидковский не получила съществено развитие.
Въпреки възпитанието в чужбина и външния вид на интелигент, Дидковский все пак си беше останал некултурен, груб човек с просташки маниери. На заседанията на президиума в тесен кръг той не бил канен и явно не бил посветен в намеренията на съветските главатари по отношение на убийството на Царското Семейство, тъй като в нито един материал, отнасящ се до подготовката и извършването на убийството, не се среща фамилията на Дидковский. Къде се дянал той след евакуацията от Екатеринбург, не е известно.
