Военно-углавното разследване
Едновременно с образуването на офицерската комисия на полковник Шереховский началникът на гарнизона генерал-майор Голицин заповяда на Екатеринбургското военно-углавно разследване да пристъпи към проучването на въпроса за изчезването от Ипатиевския дом на Царското Семейство по агентурен път.
Военно-углавното разследване беше всъщност същият онзи военно-контролен апарат, каквито има създадени според нормалната организация на армията при висшите щабове и войскови части за борба с шпионажа в широкото значение на това оръжие на войната. Но по-специалните условия на гражданската война и необходимостта освен подвижни органи за военен контрол, намиращи се във воинските части, да съществува и неподвижен апарат за такава работа в районите, освобождавани от червената армия и оставащи в тила на войските, доведоха до създаването към военно-административните управления на тиловите райони и в големите центрове също и на военно-контролни органи, но преобразувани и пригодени съответно към условията на гражданската борба. Тези органи, за разлика от военно-контролните органи в състава на армията, бяха наречени военно-углавно разследване.
Основните длъжности във военно-углавното разследване обикновено се заемаха от хора от състава на чиновете на военния контрол в щабовете на армиите, корпусите и дивизиите, а второстепенните и основно така наречените “агентурни” длъжности се попълваха от местните жители, благоприятно настроени към нас, и най-често от лица, имащи поради предишната си служба или дейност някакво отношение към различни полицейски, охранителни и следствени управления и учреждения на губернските и уездните (губерния и уезд – териториално-административни единици в Царска Русия – Бел. прев.) органи на Министерството на вътрешните работи.
Такава организация на военно-углавните разследвания имаше своите положителни и отрицателни страни: благодарение на привличането на лица от местен произход в своите редици, военно-углавните разследвания получаваха почти винаги готови агентурни мрежи по места, което им позволяваше доста бързо и лесно да попаднат на следите на криещите се различни местни съветски дейци и да ги изваждат от обслужвания от тях район. Но пък тези органи възприеха изцяло всички отрицателни страни на бившите полицейски и следствени учреждение на МВР с тази голяма уговорка, че най-добрите и опитните бивши работници от следствието и агентурата по места почти не бяха останали, тъй като те бяха или иззети още в периода на керенщината (управлението на Временното правителство на Керенский – Бел. прев.), а после и при болшевиките, или бяха избягали някъде много далече от местата на предишната си дейност. По места в по-голямата си част беше се задържал второразрядният състав.
Голям недостиг на хора се чувствуваше и за съответствуващото ръководство на следствената работа: ограниченото количеството специалисти за тази трудна работа, изискваща не само изключителна опитност и талант, но и абсолютна честност, се усещаше още в мирно време и по време на германската война; а сега, след едногодишна разрушителната и развращаваща работа на нашата революция, при спешното организиране на тила на Сибирските войски на военните власти им се налагаше да използват или обикновените бивши строеви офицери, или онези, които сами предлагаха услугите си, като бивши опитни работници в тази област.
Най-характерната черта на военно-углавните разследвания беше тяхната нетърпимост към каквато и да било следствена дейност от страна на друг орган или учреждение и грамадната самоувереност както в личните таланти в издирвателната дейност, така и в това, че истинно е единствено това, което намират и изследват техните управления. Това водеше преди всичко до отсъствие на координация в работата между углавното разследване и обслужваното от него следствено производство на прокуратурата; в същото време, когато следствието се опитва да насочи разследването на делото по едно оформило се вече направление, по един разработен план, углавното разследване се хвърля самостоятелно в съвсем друга посока, по други пътища, без да помага на следствието, а затрупвайки го с различни агентурни версии, често до абсурдност фантастични.
Углавното следствие задържа маса хора, разпитва ги, прави обиски, изземания, но целият този обширен материал постъпва при следствените власти едва след 1, 2, а понякога и 3 месеца, по време на които някои от свидетелите успяват или да умрат, или да изчезнат, изплъзвайки се от ръцете на прокуратурата и следователите.
Черпейки данни за различните, често дори от неизвестен източник агентурни сведения, углавното следствие постоянно се втурва да разработва онези данни, онези версии, в онова направление и в онази окраска, които са желани от творците на престъплението, от тях се създават и от тях се внушават на следствието чрез техните контрагенти. Без дори да проверят първоизточника, без да установят дали може да се има доверие на даденото агентурно сведение, що за човек е онзи, който е дал сведението, откъде е и какъв е бил преди това, углавното следствие единствено поради факта, че данните са издирени от него, се вкопчва в тези нови данни, като база за своята работа и преди всичко насочва своята дейност така, че да докаже на другите истинността на получените указания. По този път се натъква, разбира се, и на умишлено изпратени свидетели, и на подхвърлени от същите тези агенти веществени доказателства и цялото му издирване върви по лъжливи пътища, желателни за престъпната страна и създаващи страшна заплетеност, затъмнение и безсмислици в следственото производство на съдебния следовател.
Такъв бе общият характер на работата на военно-углавните разследвания от първия период на следственото производство по делото за убийството на Царското Семейство и от този общ характер не се отличаваше и дейността на Екатеринбургското военно-углавно разследване.
Не с цел критика е направена тук обща характеристика на дейността на органите на военно-углавното разследване - по онова време и без това по-добри кадри нямаше от какво да бъдат създадени, а с цел да се обрисува по-ярко картината на постановката на следствието и условията, които съпровождаха неговия ход в този важен период на работа. От момента на извършването на убийството беше изминало съвсем малко време; вървейки по пресните реални следи на престъплението, углавното разследване имаше възможност много скоро да доведе следствието до напълно конкретни данни, ако не страдаше, както и подобните нему организации, от посочените по-горе общи недостатъци на издирването, прекалено високо самомнение и лека податливост на отрицателни влияния.
Към това трябва да се добави, че военно-углавното разследване беше на подчинение на военните власти, поради което имаше възможност да обособява своята дейност от прокурорския надзор, намирайки закрила и поддръжка в лицето на военното началство. А тъй като военното положение в театъра на военните действия подчиняваше на военното началство и всички граждански учреждения, към които по политически причини от революционния период военните власти се отнасяха поначало с предубеждение, на всяка крачка органите на военно-углавното разследване получаваха от своето началство указания да действат тайно от прокурорския надзор.
Това положение именно създаде онази сложна и заплетена обстановка около следственото производство по Царското дело, разплитането на която се оказа възможно единствено чрез поставянето на следствието и разследването в абсолютно изключителни условия, определяни от разпоредбите за сенаторските разследвания.
На първо време след превземането на Екатеринбург дейността на Екатеринбургското военно-углавно разследване протичаше по съвсем нормални и естествени пътища, съответствуващи напълно на цялата съвкупност от обстоятелства, открити при огледа на дома на Ипатиев и района на шахтите.
Още в първите дни беше задържан и разпитан доктор Николай Арсениевич Сакович, който служеше при болшевиките като областен комисар по здравеопазването и влизаше в състава на президиума на областния совдеп. Въпреки крайно повърхностния и кратък разпит на този крупен представител на съветската власт, неговият разказ даде доста съществени първоначални данни, които можеха да послужат като изходни за правилния избор на пътища за по-нататъшното направление на следственото дело.
Сакович призна:
първо, че още по време на превозването на Царското Семейство от Тоболск в Екатеринбург от членовете на президиума е бил обсъждан въпросът за унищожаването на Царското Семейство чрез организирането или на катастрофа на влака, или чрез провокационна охрана на влака;
второ, че по този въпрос е имало указания от центъра, от Москва;
трето, че с най-голяма тежест в президиума са се ползвали евреите Сафаров, Войков, Исаак Голошчокин, Краснов, Поляков, Хотимский, латишът Тупетул и руснаците Белобородов и Сиромолотов;
четвърто, че Исаак Голошчокин и Янкел Юровский, бидейки “циници до мозъка на костите си, са били способни, без да се съобразяват с каквото и да било, да извършат всякаква гнусотия”, и
пето, че “по отношение на бившия Цар и Неговото Семейство у ръководителите-болшевики се е забелязвало някакво безпокойство”, чийто характер той не се наемаше да определи. Сакович предполагаше, че разстрелът на бившия Цар е лъжа, “защото върху съобщенията за убийството на бившия Император стоеше подписът на Свердлов, а той нямаше как да бъде там, защото дълго преди 16-17 юли не бяха имали връзки с Москва.”
Но това последното вече беше двойна лъжа на самия Сакович, защото в ръцете на углавното разследване се намираха същите тези съобщения и те въобще не бяха подписани от Янкел Свердлов, а от “Президиума на Областния съвет”, и второ – в помещението на бившия совдеп и в телеграфната станция бяха прихванати телеграми, датите върху които показваха, че никакво прекъсване на връзките с Москва нито през тези, нито през следващите дни не е имало.
За съжаление, Сакович, като един от участниците в престъплението, защото той беше участвувал в заседанията на президиума, който реши въпроса за съдбата на Царското Семейство, не беше използван в пълна мяра и углавното разследване не се поинтересува да разбере какви основания подбудиха Сакович да свърже съобщенията за разстрела с името на Янкел Свердлов. Янкел Свердлов е крупна фигура на централната съветска власт – председател на президиума на ЦИК, и Сакович, назовавайки неговото име, един вид определено свидетелствуваше, че такова дело, като разстрелът на бившия Цар, не можеше да бъде изпълнено без участието на централната власт или във всеки случай без участието на всесилните главатари на тази власт в Москва. Това е един много сериозен пропуск на военно-углавното разследване, който ни се удаде да поправим едва след много време, подхождайки към неговото разрешаване чрез нови издирвания в областта на документалните данни, защото Сакович умря, без да бъде разпитан от следователите.
След това углавното разследстване успя да установи почти пълния списък от лица, които бяха включени в охраната на “дома с особено предназначение”, както и данните за това, от кого именно е била съставена охраната и по какъв ред е била формирана. Разпорежданията по тази част изхождаха от Исаак Голошчокин, “Областния военен комисар”, а се привеждаха в изпълнение от комисарите Сергей Виталиевич Мрачковский и Александър Дмитриевич Авдеев. Първият набираше доброволци в Сисертския завод, а вторият – във фабриката на Злоказов; тези два завода се смятаха за най-болшевишки.
Изясни се, че охраната е била разделена на външна и вътрешна: вътрешната първоначално е била съставена от 10 доброволци от Злоказовската фабрика, начело с помощник-коменданта на дома, работник от същата фабрика, Александър Мошкин, но по-късно, от дата 4-5 юли, цялата тази вътрешна охрана била уволнена, а Мошкин дори го арестували и го сменили с някакви хора не от Екатеринбург, а с дошли от Петроград или Москва “латиши”. Мошкин и злоказовските работници ги уволнили уж заради кражба на златно кръстче от Царското Семейство.
Пак тогава и комендантът на дома, упоменатият по-горе Александър Авдеев, бил заменен с комисаря от чрезвичайната следствена комисия Янкел Хаимович Юровский (по-сибирски – Юровских).
Заедно с това углавното разследване още през първите дни от работата успя да издири и да задържи цяла група лица, имащи родствени или дружески връзки с работниците, служещи в охраната. Беше задържана Мария Медведева, жената на началника на охраната Павел Медведев; Евдокия Старкова – майката на Иван Старков, един от охранителите; Анна Тимофеевна – позната на охранителя Леонид Лабушев; Феликс Якубцов – приятел на охранителя Иван Колотов и, накрая, Михаил Летьомин – охранител от отряда, който бил в неговия състав от началото на формирането му до последния ден от съществуването му, 22-ри юли, когато той бил разформирован от Павел Медведев.
У всички тези лица, а също и при роднините на охранителите Попови и Сафонови бяха направени обиски и бяха намерени разни вещи, принадлежащи на бившия Император и Членовете на Неговото Семейство. По-голямата част от вещите се оказаха у Летьомин и Медведева; списъкът на тези вещи беше поместен по-горе, а след това: у Тимофеева намериха панталони на Императора, военни, на гвардейския стрелкови полк, с надпис от ръката на Царя вътре в левия джоб – “4 август 1900 година, обнов. 8 октомври 1916 година.” Тези панталони бяха донесени от Тимофеева за съхранение в дома на Леонид Лабушев. У Стрекотини намериха пасхално яйце с Императорския герб и златен пръстен с изваден камък; у Попови – хубав бинокъл; у Старкови – дървен полиран сандък, 3 вилици, 2 пасхални свещи, термометър, половин флакон парфюм, 4 големи батистови носни кърпички, 1 чорап, овална пила, 5 малки рамки за снимки, метална висулка и сребърна висулка-свирка.
Всичките намерени и иззети вещи бяха показани от углавното следствие на Чемадуров, който именно призна:
Намерените у Летьомин: кученце е принадлежало на Наследника Цесаревич, наричало се е “Джой”, иконата и кръстовете-мощехранилници с мощи на Светителите – също са принадлежали на Наследника Цесаревич, у когото те винаги са висели на кревата до главата му. Пак негови са били играчките и стъклата от вълшебния фенер. Чадърът и фотографският панорамен апарат са принадлежали на Имперарицата, при това чадърът Нейно Величество е пазила като подарък от Майка Си още от юношеските си години. Пак на Нея и на Великите Княжни са принадлежали собственоръчно изработените плетени покривки и салфетки, а копчетата с брилянтчетата са били на Великите Княжни.
Вещите, намерени у Медведева, освен сребърните пръстенчета, са принадлежали на доктор Боткин, а пръстенчетата – на Великите Княжни, пазени като спомен за посещението в Костромските монастири по време на празнуването на 300-годишнината на Дом Романови.
Иззетите от Старкови носни кърпички с изрязани инициали са принадлежали на Великите Княжни, а всички останали вещи – на Наследника Цесаревич.
Относно намерените у Тимофееви панталони Чемадуров отбеляза, че по отношение на дрехите Императорът се е отличавал с особена акуратност и грижливост, носил е нещата дълго време и сам отбелязвал някъде на подплатата или вътре кога дрехите са били подновявани.
При разпита на упоменатите лица, задържани на разни места и в различно време, Попови отговориха, че не знаят нищо за съдбата на Царското Семейство, а майката на Иван Старков добави, че по думите на сина й, тях, охранителите-работници, през нощта на 16 срещу 17 юли не ги допуснали до караулна служба, но че през нощта нейният син видял как от портите на дома на Ипатиев излезли два много големи автомобила и заминали нанякъде по Вознесенският проспект по посока на Главната улица (това е могло да бъде в посока към с. Коптяки). Разказите на другите задържани съвпадаха в основното – че е разстреляно цялото Царско Семейство и живеещите с него в Ипатиевския дом придворни и слуги, освен момчето Седньов. При това Якубцев, въз основа на думите на своя приятел, охранителят Колотов, добави, че телата след разстрела са били зарити на същото място, в градината на дома на Ипатиев.
Но с особена тъждественост на описанията на събитията, станали през нощта на 16 срещу 17 юли, се отличаваха показаният на Мария Медведева и Михаил Летьомин. Първата разказваше, позовавайки се на думите на своя мъж, началника на охраната, просто, откровено и ясно това, което той й е разказал, когато на 18 юли тя дошла при него в дома на Попов, защото той я е повикал по телефона, а Летьомин, който твърдеше, че е живял с жена си в частна квартира и е дошъл на служба едва сутринта на 17 юли, разказваше за събитията от тази нощ въз основа на думите на охранителя Андрей Стрекотин, който е стоял през онази нощ на пост до прозореца на стаята на долния етаж, където е имало поставена картечница и откъдето е виждал какво става в стаята, в която бяха намерени следи от кръв и куршуми.
Ето какво разказа Мария Медведева:
… “Като остана насаме с мене, мъжът ми ми обясни, че преди няколко дни Царят, Царицата, Наследникът, всички Княжни и слугите на Царското Семейство, общо 12 души, са убити. Подробности за убийството тогава мъжът ми не ми съобщи. Вечерта мъжът ми изпрати отряда на гарата, а на следващия ден ние с него заминахме за вкъщи, тъй като началството му даде отпуск два дни, за раздаване на парите на семействата на червеноармейците.
Вече у дома Павел Медведев ми разказа малко по-подробно за това, как е било извършено убийството на Царя и Неговото Семейство. По думите на Павел, през нощта, около два часа, му било наредено да събуди Императора, Императрицата, всички Царски деца, приближени и слуги; Павел изпратил Константин Степанович Добринин да свърши тази работа. Всички събудени станали, измили се, облекли се и били заведени на долния етаж, където ги настанили в една стая; тук им прочели документ, в който се казвало, че “революцията загива, трябва и вие да загинете”. След това започнали да стрелят по тях и убили всички до един; стрелял и мъжът ми; той казваше, че от Сисертските (работниците от Сисертския завод – Бел. прев.) в разстрела взел участие само един, а останалите не били “наши”, тоест не от нашия завод, а дали са били руснаци или неруснаци, не ми беше обяснено. Стрелящите също били 12 души; стреляли не с револвери, така във всеки случай ми обясни мъжът ми. Убитите ги закарали далече в гората и ги хвърлили в някакви ями, но в коя местност, нищо такова не ми обясни мъжът ми, а аз не го попитах.”
Ето така спокойно говореше Медведева. От тона, с който разказваше тя, беше напълно ясно, че тя предава само това, което е счел за нужно да й разкаже мъжът й; което не й е казал, тя не го знае и тя самата за нищо не го е питала. Също толкова спокойно тя предостави и вещите, оставени й от мъжа й, когато той след два дни заминал за града и оттогава няма никакви сведения за него. Тя познаваше мнозина от Сисертските работници, участвали заедно с мъжа й в охраната на “дома с особено предназначение”, и всички, които си спомни, също така спокойно назова. И правеше, и разказваше всичко така откровено и с охота не защото се боеше от своята участ и с издаване на другите искаше да облекчи собственото си положение; това изобщо не се чувствуваше. Говореше така, просто защото знаеше; абсолютно по същия начин тя се държа и впоследствие, когато я разпитваха следствените власти. Тя не изгуби това си качество и тогава, когато след 7 месеца, след превземането на Перм, беше задържан и разпитван мъжът й; тя и тогава, право потвърди в очите му, че той сам й е казал, че също е стрелял, а каквото не й е казал, тя не го знае и никога сама не пита мъжа си “за служебните дела”.
Разказът на Летьомин, потвърждавайки общия характер на извършеното злодеяние, дава някои общи детайли, които биха могли да бъдат и реални, но е възможно да са били създадени и по време на разговорите между охранителите за събитията. Позовавайки се на думите на Андрей Стрекотин, който гледал, според думите на Летьомин, през прозореца, той, Стрекотин:
“През онази нощ бил на картечния пост в голямата стая на долния етаж и видял как по време на неговата смяна (а той е трябвало да дежури от 12 часа през нощта до 4 часа сутринта) отгоре довели долу Царя, Царицата, всички Царски деца, доктора, двама служители и една жена и всичките ги вкарали в онази стая, която е свързана с килера; вратата, която водела от тази стая към килера, винаги оставала запечатана и на охраната било строго заповядано да не отваря тази врата, тъй като в нея се пазели вещи, които принадлежали на собственика на дома Ипатиев. В какъв ред са вървели Царят, Неговото Семейство, докторът и слугите, как е бил свален долу Наследникът – въобще не знам и никого не съм питал за това. Стрекотин само ми обясни, че пред очите му комендантът Юровский е прочел документа и казал: “животът Ви е свършен”; Царят не чул добре и помолил Юровский да повтори, а Царицата и една от Дъщерите се прекръстили. В това време Юровский стрелял в Царя и Го убил на място, а след това започнали да стрелят латишите и разводящият Павел Медведев…”
“Като изслушах разказа, казах: толкова народ са изпозастреляли, много кръв сигурно има по пода. На тази моя забележка някой от другарите (кой именно, не помня) обясни, че пращали при тях в отряда да повикат хора и цялата кръв била измита, труповете били изнесени и натоварени на товарен автомобил и следите били посипани с пясък… Като не вярвах на всичко това, попитах шофьора на камиона Люханов, който потвърди пред мене, че труповете ги е карал в гората и там за малко да заседнат в едно тресавище... В каква посока били откарани убитите и къде са дянали труповете им – нищо подобно Люханов не ми каза, а аз самият не попитах…”
По повод на намерените у него Царски вещи Летьомин даде следните показания:
“На датите 18, 19, 20 и 21 юли, както от помещенията, заемани от Царското Семейство, така и от килерите и хамбарите извозваха с автомобили Царските вещи. С извозването на вещите се разпореждаха двама млади мъже, помощници на Юровский; вещите ги откарваха на гарата, тъй като вече съветското началство бе взело решение да напусне Екатеринбург заради приближаването на чехословаците. Част от вещите, не представляващи голяма ценност, просто бяха захвърлени на различни места без всякакъв надзор по двора, на пода в стаите и в хамбара. От вещите, намерени при мене, част са прибрани от мене, като захвърлени, а част ми разреши да взема комисарят Жилинский, който дойде в дома на Ипатиев на 23 юли (в този ден домът беше върнат на собственика му), бельото ми даде от килера един от помощниците на коменданта. Кученцето, принадлежащо на Царското Семейство, по прякор “Джек”, взех при себе си, защото то още отпреди беше свикнало с мене и аз просто го съжалих, че ще умре от глад.”
Летьомин не е просто охранител-работник; това е бивш каторжник, гнусен каторжник: през 1911 година с присъда на Екатеринбургския Окръжен Съд е бил осъден на лишаване от всички специални права и имущество с изпращане за 4 години в изправителни арестантски отделения за подбуждане към разврат. От военна служба е освободен по болест. Живее след изтърпяване на наказанието в родния си край, в Сисертския завод.
През май в завода пристига комисарят Мрачковский за наемане на хора “за охраната на бившия Цар”. Летьомин научава, че за тази служба ще плащат заплата от 400 рубли на месец. Той отива при Мрачковский и му предлага услугите си. “Мрачковский веднага направи справка за моето поведение и ме зачисли на служба от 20 май 1918 година заедно с други 30 работници от завода.”
Летьомин е от онзи характерен тип сътрудници, които бяха нужни на съветските главатари и които те използваха не само за извършване на зверското престъпление над бившия Цар и Неговото Семейство, но и в цялата си останала дейност по въдворяването в Русия на уж народна власт. Той може да пожали куче, защото по същество той самият по натура е звяр. И комисарят Мрачковский, който избирал доброволците, а не вземал всички желаещи, веднага, като направил справка за неговото поведение, която, разбира се, не е предоставила за Летьомин положителни морални качества, веднага видял в него такъв човек, каквито били нужни на съветската власт.
Летьомин не го интересува нито как са водели хората към мястото на убийството, нито как и кой е извършвал самото убийство, нито къде са откарали убитите… Него го интересува кръвта, много, със сигурност, е била кръвта. Човешките понятия, човешките чувства у него не намират място. Не защото той е тъп, тъп до предела на тъпотията, като е събрал в къщата си куп веществени улики и водейки там отгоре на всичко и кучето, а защото случайно у него се е съхранило единствено физическото подобие на човек, докато в ранните си години той е бил само един кръвожаден звяр.
Ако Летьомин беше малко по-добър, вероятно Мрачковский не би го взел в охранителния отряд, защото на нейните висши началници, на Исаак Голошчокин и Янкел Юровский, способни според характеристиката на Сакович да извършат всякаква гнусотия, са им били нужни именно Летьоминовци – зверове-охранители, а не охранители, които да осигурят безопасността на затвореното Царско Семейство. Семейството се е пазело не от опитите за похищение от страна на белогвардейските банди, а за да не избегне участта, предначертана Му още при преместването от Тоболск в Екатеринбург, за което съобщи на углавното следствие същият този доктор Сакович.
Летьомин въз основа на думите на Стрекотин и Люханов, посочва, че труповете били извозени от Ипатиевския дом с автомобил, и Старков е разказал на майка си, че е видял от дома на Попов как през тази нощ са излезли от портите два големи автомобила и са тръгнали нанякъде по Възнесенския проспект. По този начин военно-углавното разследване вече от две лица от състава на охранителния отряд имаше сведения за използването на автомобил или автомобили за извозването на телата.
Охранителният отряд заемал в дома на Попов горния етаж, а на долния продължили да живеят частни наематели. Имението на Попов е ъглово и на Възнесенския проспект винаги дежурил нощният пазач Пьотър Цецегов. Както този пазач, така и един от живущите на долния етаж на дома на Попов потвърдиха пред углавното разследване, че действително през тази нощ от дома на Ипатиев е излязъл товарен автомобил, при това упоменатият живущ в дома, Виктор Буйвид, разказа, че през тази нощ не спал и като излязъл на двора след 2 часа, чул откъм дома на Ипатиев глухи, разпокъсани залпове, те били около 15, а след това отделни 3 или 4 изстрела; стреляли, според него, не с винтовки и сякаш в мазето. И точно след тези изстрели, след около 20 минути, се отворила портата на оградата на Ипатиевския дом и тихо, вдигайки малко шум, излязъл на улицата един автомобил, като завил по Възнесенския проспект. Освен това, той съобщи, че два дена преди това от дома на Ипатиев било изведено момчето-готвач; настанили го горе при червеноармейците и то често плачело.
Бившият началник на съветския гараж в Екатеринбург, военният чиновник Пьотър Алексеевич Леонов, не замина с червената армия, а продължи да служи при нас. Той беше издирен от углавното разследване, разпитан и разказа, че на 17 юли от комисаря по снабдяването на фронта Горбунов били изискани 5 товарни автомобила, при това с единия, големия, се случило следното: този автомобил, според указанията на Горбунов, бил закаран пред Американския хотел, където били квартирите на чрезвичайната следствена комисия. Там шофьорът на този камион бил свален и го заменили със свой, от чрезвичайката, а на шофьора от съветския гараж му заповядали да си върви вкъщи. Къде е бил този камион през нощта на 16 срещу 17, не е известно, но на 19 юли, около 6 часа сутринта, камионът бил върнат обратно от онзи шофьор, който заменил около Американския хотел съветския шофьор. Този камион бил целият в кръв и кал, но се забелязвало, че е бил мит; подът на платформата на камиона на три места бил пробит.
Тези данни, разбира се, все още не установяваха окончателно факта, но навеждаха на една определена, естествена мисъл углавното разследване при едни нормални условия на работа от страна на лицата, повикани да работят в него, да търсят съпоставяне на всички получени сведения по отношение на използването през тази нощ на автомобили от съветските дейци. Смяната на шофьора, следите от кръв по автомобила, счупването му – всичко това са указания за това, че някакъв автомобил е бил използван за изключително специални и секретни цели, каквито биха могли да бъдат тайното извозване от дома на Ипатиев на телата на убитите Членове на Царското Семейство.
Две жени от професионалния строителен съюз, Мария Стародумова и Васа Дрогина, на 15 юли мили подовете и прозорците в дома на Ипатиев. Те разказаха на углавното разследване, че са видели през този ден в столовата цялото Царско Семейство. Наследникът Цесаревич бил болен, седял в инвалидна количка и не ходел; с Тях пак в столовата бил и комендантът Янкел Юровский, който забранил на жените да разговарят с когото и да било от Царското Семейство. Хората от вътрешната охрана били някакви неруснаци и живеели в стаите от долния етаж, който бил свързан с горния етаж, където живеело Царското Семейство, чрез вътрешна стълба. Пари за работата през този ден не им платили, а когато дошли за парите в събота, на 21 юли, видели как началникът на охраната Павел Медведев дошъл отнякъде пиян с файтон с три коня. Всички червеноармейци много бързали, събирали си багажа и се отправяли към Перм. Медведев искал да отиде в дома на Янкел Юровский, за да вземе пари, но червеноармейците му съобщили, че домът е запечатан и там няма никого. “А те?” – попитал Медведев. “Те всички заминаха за Перм,” – отговорили охранителите. На жените Медведев казал, че парите ще си ги получат, когато се върнат обратно.
Накрая углавното следствие задържа бившите пазачи на совдепа Пьотър Лилов и Назар Новосьолов и работещата пак там в бюфета Феодосия Балмишева. Тези хора предадоха събраните от тях след напускането на помещението на совдепа вещи, от принадлежащите на Гендрикова, Шнейдер, Татищев и Долгоруков, и разказаха, че да вземат нещата им разрешили “самият Белобородов, неговият другар евреинът Сафаров, двамата братя Толмачови и секретарят, прапорщикът Мутних”, които сами вадели и вземали от сандъците всичко най-ценно, а в опразнените куфари набутали скъпоценностите, принадлежащи на назованите придворни, и парите от своята каса, и всичко това също откарали.
Такива бяха данните, получени от углавното следствие по реда на дознанието, обиските и изземанията. Но освен това на углавното следствие беше известно за находките на селяните от село Коптяки в гората, при шахтите и в пожарищата, обгорелите вещи, принадлежащи на Царското Семейство, и за находките, открити от офицерите при посещението им заедно с Намьоткин на района “Ганина яма”; към това се добавиха освен това и показанията на жената на бившия касиер на изпълнителния комитет на Екатеринбургския градски съвет С. Р. Д., Евдокия Тимофеевна Лобанова, в които тя разказа:
На дата 18 юли, вечерта, тя искала да пътува от града за своята вила в село Коптяки. Едва минала ЖП-будката при прелеза на горнозаводската линия при навлизането в Коптяковската гора, тя била спряна от двама червеноармейци, които й заявили, че по-нататък не може да мине; макар че файтонджията й имал съветски пропуск, въпреки всичко не я пуснали. Наблизо тя забелязала спрял един голям товарен автомобил. Тя се върнала към будката, където останала да чака.
През нощта откъм града минала към гората лека кола с 6-7 мъже, от които един приличал на евреин. Колата явно също стигнала само до червеноармейския пост, където нейните пътници слезли и отишли нанякъде пеша, а автомобилът с двама души в него се върнал при будката. Много късно през нощта откъм страната на червеноармейския пост минали 5-6 каруци в посока към града и след тях се движел камион, а след това при леката кола се върнали нейните пътници, но без онзи, който приличал на евреин. Като си тръгвали, те казали, че сега пътят към село Коптяки е свободен.
Би могло да се каже, че всички тези изброени материали, които бяха издирени от военно-углавното разследване през първите две седмици от неговата работа, даваха достатъчно ясно и определено указание за това, към какви пътища би трябвало да се придържа разследването при по-нататъшната си работа, за да помогне в пълна мяра на следствието да разкрие истината. Може би, углавното разследване щеше да продължи да върви по вече набелязалия се естествен път, ако от една страна, то не страдаше от посочените в началото общи черти на военно-углавните разследвания, и второ, ако не беше се случил неуспехът, който сполетя офицерите в района на “Ганина яма”. Ако той по отношение на офицерите се прояви главно чрез упадък на духа, за углавното разследване той откри широко поле за развитие на издирвателните работи във всички допустими и абсолютно недопустими предположения и просто фантазии.
Оставяйки настрана случайностите от благоприятен характер, които винаги могат да имат място при стремежа да бъде разкрито всяко едно престъпление, нормалният път за изясняване на истината от издирването или следствието изисква преди всичко да се установят от дознанието фактите и логическите изводи от тях. Това създава почва за първоначални, допустими от фактите, предположения за възможността от наличие на едни или други обстоятелства и условия, от които се състои даденото престъпление или изобщо събитията.
Ако военно-углавното разследване следваше този нормален път на издирвателна работа, от получените от него за краткия двуседмичен срок сведения то можеше да стигне до следните изводи, като изходен етап за своята по-нататъшна работа:
Деревенко, Чемадуров, Летьомин, Стародумова и Дрогина дадоха точен списък на лицата, задържани в дома на Ипатиев, а последните две освен това свидетелствуваха, че на 15 юли всички Членове на Царското Семейство, доктор Боткин, камериерката Демидова и двамата служители са били налице в дома. На 17 юли рано сутринта Летьомин вече не намира в дома на Ипатиев никого от изброените по-горе лица. Следователно, като първи логичен етап за по-нататъшното издирване би трябвало да послужи, първо, установяването на фактите, приведени от Стародумова, Дрогина и Летьомин, и второ, изясняването на това, какво е се е правило в Ипатиевския дом в промеждутъка от времето между 15 през деня и ранното утро на 17 юли.
По-нататък Медведева, Летьомин и Якубцов казват, че през нощта на 16 срещу 17 юли всички Членове на Августейшото Семейство и останалите при тях придворни и слуги са били разстреляни, а Буйвид, един от живущите близо до дома на Ипатиев, свидетелствува, че е чул глухи залпове и отделни изстрели, идващи сякаш от мазето на този дом. Това би могло да представлява вторият етап от по-нататъшната издирвателна работа, но установяването на фактите изискваше сериозното, настойчивото им потвърждаване чрез разпитване на други живущи наоколо хора, които бяха доста, защото от три страни Ипатиевският дом е заобиколен от частни домове.
След това Летьомин, Цецегов и Буйвид посочват товарен автомобил, излязъл през тази нощ от двора на дома на Ипатиев; Старкова, въз основа на думите на сина си, казва, че автомобилите са били два, а Леонов разказва историята за дългото и тайнствено отсъствие на един от товарните автомобили, изискан за черзвичайката, и връщането му едва на сутринта на 19 юли окървавен и счупен. Ето третата данна за по-нататъшната разработка: автомобилът е тръгнал към Вознесенския проспект, можели са, ако не да го видят, то поне да го чуят други жители на тази улица и улиците от по-нататъшния маршрут на камиона. Углавното разследване можеше да получи не само установяване на факта на излизането през тази нощ на камион от дома на Ипатиев, но и неговия маршрут.
Медведева, Летьомин, Люханов казват, че телата на убитите са били откарани с камион някъде в гората; селяните от село Коптяки отбелязват, че пътят към града покрай “Ганина яма” и местността “Четире брата” бил затворен от болшевиките рано сутринта на 17 юли. По-късно същите тези селяни намират в пожарищата в района на “Ганина яма” обгорели вещи, принадлежащи на лицата, дори може да се каже на телата на Царското Семейство. Лобанова вижда късно през нощта на 19 юли камион, който се движи от Коптяковската гора към града, след което пътят към Коптяки е обявен за свободен. Ето, накрая, четвъртият, достатъчно реален етап за по-нататъшната издирвателна работа, произтичащ от първоначално събраните материали за дейността на Исаак Голошчокин и Янкел Юровский във връзка с изчезването от дома на Ипатиев на цялото Царско Семейство и останалите с Него придворни и слуги.
Но углавното разследване от втората половина на август, тоест когато офицерите не намериха в шахтата телата на Царското Семейство, тръгна по абсолютно обратния и необичаен път на работа. В различните периоди на своята последваща дейност за основа на работата си то вземаше някоя от циркулиращите и създаващите се версии и после търсеше по различни агентурни пътища факти, които биха могли да послужат като потвърждение на дадената версия. То се отказа от фактите, вече набелязващи се от материалите и жизнените събития, и започна да търси материали за предвзети, предварително формирани идеи.
По този начин, разбира се, може да се натъкне човек на истината, но само случайно; това е прекалено несигурен, неспециализиран, нетехнически и ненаучен път. Най-често работещият по този път попада в мрежите, поставени от противниковата страна за маскирането на своето престъпление. Тази участ именно постигна военно-углавното разследване: то тръгна по пътя, подсказан от самата съветска власт – убит е само бившият Цар, а цялото Негово Семейство е живо.
Междувременно още от първите стъпки на издирването стана известно, че в делото по охраната на Царското Семейство, условията на Неговото държане в плен и, накрая, в тайнственото Им изчезване на всички от дома на Ипатиев главната роля е принадлежала на Исаак Голошчокин и Янкел Юровский, което само по себе си вече би трябвало да послужи като предупреждение към углавното разследване за съмнителността на едно такова заявление от страна на съветската власт, още повече че в самите официални съобщения на централната власт в Москва и на Уралския областен съвет в Екатеринбург имаше странни несъответствия: Москва споменава за откарването на сигурно място само на “Жената и Сина”, а Екатеринбург заявява в съобщението, че в интересите на осигуряването на обществено спокойствие е евакуирано “Семейството на Романов”, държано в плен заедно с Него.
Освен това когато главатари на едно престъпно деяние са руски, по натура и професия, престъпници като Медведев, Летьомин, Лилов и т. п. или руски преструвачи, като Саковичи, да се разкрие тяхната работа, техните постъпки, тяхната роля, да се установят дори техните цели и причини, които са ги ръководили в извършването на престъпленията, не е толкова трудно и често те сами помагат на интересуващите се да се доберат по-скоро до истината. Единият не може да се удържи и всичко ще вземе да разкаже на своята глупава, ограничена и прекалено простодушна другарка в живота и ще го подкрепи отгоре на всичко и с оставянето за спомен на никому ненужни веществени доказателства; другият ще се похвали пред своя приятел; третият, участвайки косвено в престъплението на своето “началство”, не крие награбеното от убитите имущество, убеден, че всичко, което е от “началството”, може; четвъртият ще убие, заколи, удуши човек, това му е безразлично, все едно, че въшка ще смачка, и отвежда със себе си кучето на своята жертва в дома си, мислейки… или по-скоро нищо не мислейки, защото той въобще не е способен да мисли; петият – той е в една компания с главатарите, той е между тях при обсъждането на плана на престъплението, той не взема мерки за предотвратяването на престъплението, но после разказва за него, в рамките на допустимото за себе си, лицемерно предполагайки, че той може да убеди другите в своята непричастност, заради специалността му, към творящото се злодеяние.
Но когато главатари са такива жестоки фанатици като посочените по-горе или когато поне едни от тях е бил причастен към престъпление срещу християнската вяра, истината не стига така лесно до хората. Тогава се пускат в ход и златото, и ножът, и финото лукавство, и провокацията, и честта на нацията, и фалшивият патриотизъм. Всичко може, всичко е допустимо, всичко се оправдава чрез света… щом трябва да се скрие истинското лице и целите на Янкел Юровский, Икаак Голошчокин, Янкел Свердлов, Сафаров и Войков, Бронщейн-Троцкий, Нахамкес-Стеклов, Розенфелд-Каменев, Апфелбаум-Зиновиев, Гимер-Суханов, Цедербаум-Мартов, Крохмал-Загорский, Голдман-Горев, Сабелсон-Радек, Гелвант-Парвус, Голденберг-Мешковский; Лурие-Ларин, Бебензон-Харитонов, Блейхман-Солнцев, Шчупак-Владимиров, Тобелсон-Красношчоков и много други върховни ръководители на съветската власт. И тогава вече те, “като се събраха със стареите и се съветваха, дадоха на войниците доста пари и рекоха: кажете, че учениците Му дойдоха нощем и Го откраднаха, когато ние спяхме…”
В делото за убийството на бившия Император и цялото Му семейство трябваше да се очаква същата такава лъжа.
Вкопчвайки се в идеята, подсказана от самите главатари на съветската власт и престъплението, углавното разследване дотолкова се увлече по нея, че доста скоро и лесно се отказа от живите следи, предоставяни му от материалите от първите дни на издирвателните работи. Неговата работа се насочи изключително към безплодната разработка на различни появяващи се варианти на основната болшевишка идея и само объркваше и много сериозно усложняваше следственото производство на Екатеринбургския прокурорски надзор. От друга страна, посочената в общите положения обособеност на военно-углавното разследване даде възможност чрез представителите на военното началство да проникнат в обществото и дори във висшите правителствени сфери маса разнообразни слухове, версии и предположения, опиращи се уж на някакви официални издирвателни данни, които подържаха еднозначно съмненията в самите факти на убийството в Екатеринбург на Царското Семейство и в Перм на Великия Княз Михаил Александрович, а понякога подхранваха умишленото продължаване на дискредитирането на бившия Император, Императрицата и Техните Деца заради уж германофилски тенденции.
Изоставянето от страна на углавното разследване без разработка на следите на престъплението, установени от първоначалните фактически данни, доведе към момента на поемането на следственото производство от Соколов до изчезването на почти всички веществени следи на престъпниците и особено на тяхната дейност в района на “Ганина яма”. От друга страна, прекалено силното увлечение на углавното разследване по различните версии и слухове страшно увеличи работата на следователя Соколов, тъй като за пълнотата и точността на основното следствено производство му се налагаше да се съобразява и да проучва целия издирвателен материал по тези версии и слухове, за да приключи с тях, довеждайки ги или до тяхното разкриване, или до първоизточника на появата на слуха или версията, или до установяването на пълната абсурдност на положението, приемано от углавното разследване за основа на неговата разработка. В болшинството случаи това ставаше причина за напълно непроизводителна загуба на време.
Тръгвайки по нов път на работа, военно-углавното разследване преди всичко се хвана за слуховете, много активно циркулиращи тогава из целия Сибир и досега все още не оставени от мнозина, че Царското Семейство е спасено от Вилхелм и е откарано някъде зад граница.
Още на 15 август в углавното разследване постъпиха отнякъде “агентурни сведения”, че Семейството на бившия Император е избягало тайно от Ипатиевския дом, преобличайки се в униформи на германски авиатори, като се е промъкнало през фронта с фалшиви документи. (По повод на тази версия е любопитно да си спомним интервюто на американския кореспондент г-н Акерман с фантастическия камердинер Домнин, в което Домнин започва разказа си с аеропланите, летели над Екатеринбург. В действителност по това време нито чехите, а още повече сибиряците не са имали нито един аероплан.)
Фантастичността именно на такова едно похищение не спира углавното разследване и на 17 август то разпраща телеграфни запитвания до началника на углавното разследване в Самара и на железопътните коменданти на Самаро-Златоустовската ЖП-линия с цел да се проучи въпросът за пътуването на германските авиатори. Разбира се, дълго време такава фантастична версия не можеше да просъществува, но е достатъчно да се каже, че тя се проучваше като напълно сериозно предположение и намирането, например, на косите на Великите Княжни в Ипатиевския дом се приемаше като факт, потвърждаващ, че Техни Височества са отрязали косите си при преобличането им в мъжката униформа на германски офицери заради бягството. В действителност Великите Княжни са били принудени не само да си острижат косите, но дори да се обръснат гола глава още в Царско Село след боледуването им от морбили.
Тази версия окончателно беше изоставена, когато със съкрушаването на германското могъщество стана известно, че Царското Семейство не е и не е било в Германия.
Тази версия изчезна и вместо нея, все в посока на същата тази основна идея, углавното разследване се увлече по друга: Царското Семейство е спасено и откарано от самите болшевики. Тази версия беше вече всецяло посочена от съветската власт в нейните съобщения за разстрела на бившия Цар.
В един от цитираните по-горе разкази, а именно в разказа на Стародумова и Дрогина се среща фразата: “А те?” – попитал Медведев. “Те всичките заминаха за Перм”, - отговорили охранителите. На углавното разследване, приело за основа на своята работа, че Царското Семейство е изведено от дома и откарано, му беше достатъчна цитираната фраза: “те” – това е Царското Семейство; и новата версия получи началото на своето уж свидетелско, документално съществуване. Целият положителен материал от първоначалните дни на издирвателните работи беше като че отхвърлен, забравен под впечатлението от това местоимение “те”, в това значение, разбира се, което е необходимо за тази версия. Углавното разследване не обърна дори внимание, че Стародумова и Дрогина поставят тези разговори на Медведев с охранителите във връзка с плащането на парите. И Медведев им казва: “ще ги получите, когато се върнат от Перм”; прекалено ясно е, че “те” не са могли да бъдат Членовете на Царското Семейство, а това се е отнасяло за Янкел Юровский и другите съветски деятели, свързани с въпроса за плащането на парите на жените за миенето на подовете.
Първоначално работата на углавното разследване при тази нова версия се насочи към разработката на материалите в два варианта: Царското Семейство е откарано по шосеен път и другия – Царското Семейство е откарано по ЖП-линията.
За данни, осветлили версията в посока на първия вариант, послужиха съобщенията на “секретния работник”, командирован на разположение на болшевиките, който даде сведения, че първо, промъквайки се “в тила и средата” на болшевиките и в селото Еловка, на 40 версти от Ирбит, в посока между ст. Егоршино и Ирбит, от караулния на село Еловка Артемий Макаров научил, че преди евакуацията на болшевиките от Екатеринбург през нощта той е видял как са минали оттам три закрити автомобила и два файтона с по три коня; Макаров ги проследил до конната пощенска станция (мястото, където се сменят конете на пощенските коли – Бел. прев.) и узнал, че конете не са били сменяни и че с колите са откарали бившия Император и Неговото Семейство по посока на Верхотурие. Второ, в Ирбит вехтошарят Липатников казвал, че има сведения, че бившият Император и Неговото Семейство с откарани във Верхотурие.
Сведенията на “секретния сътрудник” бяха зле скалъпени: прекият широк път от Екатеринбург за Верхотурие минава през Кушва, а не Егоршино и минава на 200 версти от Ирбит! Освен това, прекалено съмнително изглеждаше, че са карали Царското Семейство без охрана и защо изведнъж вехтошарят ще знае къде е Царското Семейство, а никой друг в Ирбит нищо не е казал на “секретния сътрудник”. Вариантът за откарването на Царското Семейство по шосеен път се оказа необоснован и се оказаха от него.
Но затова пък вариантът за откарването по ЖП-линията погълна углавното разследване изцяло и прикова към себе си неговата работа до самия край на съществуването на чиновете на това разследване, тоест до отстъплението ни от град Перм. Без да се съобразява с нищо, въпреки всичките фактически обстоятелства около убийството на цялото Царско Семейство в Екатеринбург, углавното разследване си оставаше упорито на своя път, варирайки в детайли и дух в зависимост от установяваните от следствието на Соколов факти, опровергаващи становището на разследването, но запазвайки неизменно в основата му лъжата на болшевиките: Царското Семейство е откарано от Екатеринбург от самите съветски власти.
В упоритостта си да отстоява тази версия углавното разследване се доближи до споменатите по-горе Соловьов, Симонов, Вяземский, Марков, Попов и всички руски елементи в Германия, с тази разлика, че всички те не предполагаха, че Царското Семейство, напускайки Екатеринбург, ще остане във властта на господата Исааковци Голошчокиновци и Янкеловци Юровски, и при това можеха да се ограничат с прости голословни твърдения, тъй като никой не можеше и да изисква доказателства от тях. Углавното разследване се намираше в друго положение: то трябваше да търси доказателства на версията за откарването на Царското Семейство от Екатеринбург, тъй като такива биха могли да бъдат изискани от началството и за издирването на тези доказателства углавното разследване попиля цялото си време на съществуване и труда си.
Като първоначални поводи, обърнали вниманието на углавното разследване върху възможността за откарването на Царското Семейство по ЖП-линията, послужиха пак слуховете, разпространяващи се из града и всъщност произхождащи от същото това официално съобщение на съветските власти за евакуацията от тяхна страна на Семейството на Романов. Позовавайки се на думите на различни изчезнали червеноармейци и работници, се предаваха най-разнообразни детайли на това откарване: едни говореха, че бившите Цар и Царица са били откарани от Ипатиевския дом на гарата “оковани във вериги и в автомобил на Червения кръст”; други, обратно, твърдяха, че за превозването в Перм на Царя и Неговото Семейство е бил докаран влак с разкошни вагони; трети съобщаваха, че един от работниците е “видял с очите си” как Императорът, “облечен в стар окъсан шинел”, грубо е бил наблъскан при качването във влака в един вагон, но самият влак “е бил разкошен”. При това съобщаващите това изразявали догадката, “че Императорът е бил откаран в Рига въз основа на една от точките на Бресткия договор”. Четвърти са видели предназначени за превозването на Царското Семейство вагони, чиито прозорци са били замазани с нещо черно. Пети са чували от свои познати червеноармейци от бившата охрана на Царя, че Него “сигурно ще го пратят в Германия, тъй като болшевиките са взели за него много пари от немския крал и кралят го е взел под свое покровителство”, а охранителят Лавушев или Корякин, “някой от двамата”, казвал, че “на Него никой нищо не може да Му стори, защото от германския цар строго е заповядано на Ленин нито косъм да не падне от главата на нашия Цар”.
Колко чисто руски, простонародни неща има в тези слухове: и Царят, и Царицата са в окови, и влакът е от разкошни вагони, и прозорците са замазани с нещо черно, и откупът за Царя, и това е “строго заповядано на Ленин”, а редом с това “на нашия Цар”, именно така каза “на нашия Цар”, макар че самият той служеше при болшевиките и преди това, вероятно, лично е участвувал в задълбочаването на революцията от страна на Керенский и развала на армията от страна на Гучков. И все пак е останал с твърдото убеждение за “нашия Цар”, а Ленин какво? – на него Вилхелм, разбира се, може да му заповядва…
Но от друга страна, колко влияние и теоретически насадено в съзнанието и възпитанието убеждение, че немецът е всичко, че немецът е сила, и то сила страшна, че немецът на всеки може да заповяда и не може и дума да става да не му се подчиниш, се чувства в тези разкази; нашият Цар е преди всичко брат на немския Цар; руския народ може де бъде унизен, смачкан, изтребен, а руският Цар ще отиде при немеца…
Какъв ужас, какъв позор се таи в същността на всички тези горепосочени слухове; какъв позор за всички нас, допускащи и разпространяващи такива долнопробни мисли… До каква степен не познавахме духовната и национална мощ на нашия Цар.
Захващайки се с разработката на версията за откарването на Царското Семейство по ЖП-линията, освен на посочените слухове и разговори, углавното разследване се натъкна и на документални данни за това, че на 20 юли от Екатеринберг за Перм под засилен конвой бил изпратен вагон с някакви важни престъпници. В същото време фризьорът от гара Екатернибург-1 Фьодор Иванович Иванов даде показания пред углавното разследване, че ден или два преди болшевиките да съобщят за разстрела на бившия Цар комисарят на гарата Гуляев му казал: “Днес ще караме Николай”. Когато вечерта, след като не видял да докарват Царя, той попитал отново Гуляев, той отговорил, че Царят е бил откаран на гара Екатеринбург-2. Същите сведения за откарването на Царя потвърдил пред него, пред Иванов, на следващия ден “комисарят на 4-ти щаб на резерва на червената армия” Кучеров, а когато след два дни болшевиките съобщили за разстрела на Николай ІІ, той, срещайки заедно Гуляев и Кучеров, ги попитал: “Ама как така, кое е вярно?” На което комисарите му отговорили: “Малко ли неща се пишат!”
Съпоставяйки изпратения вагон с някакви важни престъпници със сведенията, дадени от фризьора Иванов, у углавното разследване окончателно се утвърди версията за откарването на Царското Семейство и то не се опита повече да установи факта на откарването Му от Екатеринбург, приемайки това, с което разполагаше, като достатъчно основание за насочването на цялата работа единствено по посока на тази идея…
Не по-малко от 75% от служащите в Екатеринбургския железопътен възел, възстановени от съветския режим, не пожелаха да напуснат града с болшевиките и останаха при нас на своите предишни длъжности. В частност, остана на своята длъжност и началникът на гарата Екатеринбург-2. Ако углавното разследване по отношение на железопътното движение се беше обърнало към ЖП-служащите и, в частност към началника на гара Екатеринбург-2, а не към фризьора Иванов, щеше да разбере своевременно от тях, че мнозина от тях са следили именно за това: дали ще откарат болшевиките Царското Семейство от града или не, и незабелязано за тях такова извозване не е било възможно да се направи. И тъй като откарване на Царското Семейство не е имало, не е имало такова и от междинните гари, железничарите, тясно ангажирани с изпращането на вагоните, не повярвали на съветското съобщение за разстрела единствено на Царя.
Отгоре на всичко, на 30 октомври от спасилия се в Перм от разстрел камердинер Алексей Андреевич Волков углавното разследване научи, че във вагон, под засилена охрана, на 20 юли съветските власти са откарали от Екатеринбург в Перм държаните през цялото време в затвора Графиня А. В. Гендрикова, Е. А. Шнейдер, него, камердинера Волков, Княгиня Елена Петровна Сръбска и намиращите се при нея членове на Сръбската мисия.
Въпреки всичко углавното разследване продължава настойчиво да отстоява своята версия и до превземането на Перм от генерал Пепелявий (на 25 декември 1918 г .), продължава своята издирвателна работа в това направление, основава я изключително върху агентурни сведения. Първите получени по този път сведения водеха към това, че Царското Семейство е откарано от Екатеринбург в посока Перм и по-нататък през Москва в чужбина. Но когато се изясни, че Царското Семейство не е в Германия, и в агентурните сведения се промени маршрутът и някои посочваха изпращане на Царското Семейство от Москва към Казан, а други, без да назовават конкретни точки, казваха, че изобщо към вътрешността на Русия. Изкуствеността на тези агентурни сведения не можеше да не премахне всички съмнения в тяхната недоброкачественост, но навремето те оставяха в различни кръгове на обществото нужното впечатление и досега все още се случва да чуваме тук и там, че някои Членове на Семейството са били видени ето тук, а други ето там. Тяхната цел беше съвсем определена – да се заличат следите на истината, основавайки се на това, че масите по принцип много охотно приемат всевъзможни слухове и сплетни.
Тъй като тези агентурни сведения не можеха да бъдат проверени и потвърдени чрез факти, все пак версията на углавното разследване не получи в сериозните кръгове нужната реалистичност и не излизаше извън рамките на предположенията и гадаенето. Освен това през последния етап работата по тази версия в Екатеринбург се усложни от това, че ръководещият следствието чиновник Кирста беше обвинен в някои нарушения по служба, които не бяха свързани с Царското дело, той беше арестуван от началника на гарнизон и освободен от длъжността. Едва след заминаването на генерал Голицин на фронта генерал Гайда освободи Кирста и той отново се зае с работата по следствието, но по заповед на генерал Гайда тайно от съдебните власти на Екатеринбург.
На 25 декември беше превзет Перм и при формирането на местния военно-контролен апарат много длъжности в него бях заменени с чинове от състава на Екатеринбургското углавно разследване. За Перм замина и Кирста заедно с най-близките си сътрудници по углавното разследване. Тайното разследване на Царското дело той продължи и в Перм, при това участие в него взе самостоятелно помощник-прокурорът на пермския съд Тихомиров, когото прокурорът на съда нееднократно предупреждавал за необходимостта да се отнася с известна предпазливост към това направление на работата, което се прокарваше от издирвателните органи на углавното разследване.
В Перм работата на бившите чинове на углавното разследване получи бързо развитие, без да излиза от рамките на все същата основна версия, че Царското Семейство е било изведено от Екатеринбург от самите болшевики: появиха се свидетели, веществени доказателства. Заедно с това във връзка с все повече установяващия се от следствената власт в Екатеринбург факт на убийството на всички Членове на Царското Семейство във версията на углавното разследване започнаха да се появяват нови варианти относно по-нататъшната съдба на Членовете на Царското Семейство след откарването му от Екатеринбург.
Общо взето, към момента на забраната углавното разследване да се занимава с Царското дело версията, по данни на углавното разследване, се оформи в следната фабула:
Известно време Царското Семейство уж живяло в Перм, отначало на първия параден етаж на една къща, а после – в мазето на друга къща. В издирвателното дело се посочваха свидетелите, които уж са виждали Семейството именно в това второ помещение, и като веществено доказателство към делото беше приложена салфетка от Дворцовото ведомство, намерена уж в стаята, където свидетелят беше видял Великите Княжни. След това Царското Семейство е било откарано в посока към Вятка и настанено в едно село, на 12 версти от Глазово.
През този период Великата Княжня Анасттсия Николаевна с Наследника Цесаревич уж са се отделили от Семейството и известно време някъде са се крили. Но веднъж, недалеч от Перм, на десния бряг на река Кама, в гората близо до ЖП-линията за Глазов, Великата Княжна се натъкнала на червеноармейци, които, вземайки я за крадла, я пребили от бой и я докарали в Перм в помещението на чрезвичайката. Тук бил повикан доктор Уткин (евреин), който я прегледал и изписал лекарства. Великата Княжна тайно му съобщила, че Тя е една от дъщерите на Императора – Анастасия. В своите показания докторът подробно описал външността на видяната девойка. На следващия ден, когато доктор Уткин поискал да навести отново болната, му било заявено, че тя е умряла. Някакъв евреин показал на помощник-прокурора Тихомиров гроба, в който уж болшевиките са погребали Великата Княжна.
По делото имаше и свидетел – доктор Уткин – и веществени доказателства – гроба и рецептите за лекарствата.
Цялата тази история, скривана от знанието на Екатеринбургските следствени власти, се разказваше с детайлни подробности на всички висши лица, пристигащи от тила и Омск; разказваше се като установен факт, основаващ се върху живи свидетели и веществени доказателства. Благодарение на това в Омск дори и да не вярваха изцяло на тази версия, все пак допускаха известна вероятност, още повече че данните от официалното следствено производство, което се водеше по това време от члена на Екатеринбургския съд И. Сергеев, по причини, за които ще стане дума по-долу, не стигаха до когото трябва, а дори и да бяха предоставяни, то само в общи черти като предположения.
През пролетта на 1919 година гробът, който посочи някакъв евреин на Тихомиров като мястото на погребването на Великата Княжна Анастасия Николаевна, беше отворен: в него се оказаха 7 мъжки трупа и нито един женски. Рецептите на доктор Уткин се оказаха написани на стари използвани бланки на доктор Иванов с искане за отпускане на спирт за комисарите, поради което върху тях имаше бележки от комисарите – да се опусне незабавно под заплаха от разстрел. Обикновената салфетка от хофмаршалската част, след разследване се оказа по произход от една конспиративна болшевишка квартира в Перм, която беше обискирана вече по време на нашата власт в Перм.
Свидетелят по делото доктор Уткин беше разпитан от съдебния следовател Соколов. Доста нервничейки, обърквайки се, той в общи линии потвърди своите първоначални показания, налични в делото на углавното разследване. Тогава му бяха предявени за разпознаване трите най-късни групови фотографски снимки на Великите Княжни. На първата бяха снимани Великите Княжни Олга, Мария и Анастасия Николаевни; той, като се вгледа, посочи Олга Николаевна. Следващата изобразяваше Великите Княжни Олга, Татяна и Мария Николаевни – той посочи Татяна Николаевна. Накрая, на последната снимка на Великите Княжни Татяна, Мария и Анастасия Николаевни, той посочи Мария Николаевна.
Доктор Уткин правеше впечатление или на действително ненормален човек, или във всеки случай на симулиращ ненормалност човек.
Тук работата на углавното разследване беше прекъсната. Беше му забранено да се занимава с издирвания по Царското дело и всички направени от него разследвания по това дело бяха иззети и постъпиха в делото на следователя Соколов.
