Свет. Лука (Войно-Ясенецкий). НАУКАТА И РЕЛИГИЯТА. Заключение

Заключение

   Който иска да знае за християнската религия по-подробно, нека сам да вземе в ръце Евангелието и да го прочете самостоятелно. Думата „Евангелие“ означава „Радостна вест“. Вестта за възможен нов живот, раждането в света на „нов човек“, създаден по образ Божий, е била донесена на земята от Иисус Христос. Той дойде в света, за да сподели с хората техния живот, да даде на хората учение, което, подобно на огън, може да възпламени човешките души.

    „Огън дойдох да туря на земята, и колко бих желал да беше вече пламнал!“ — казва Христос на Своите ученици. (Лк. 12:49)

    Той дойде в света, за да научи хората на свобода. „Новият човек“, както той бива разбиран в Евангелието, е преборил в себе всички изпитания, които е преборил Христос, и изпълнява Христовите заповеди. Бъдете съвършени, както е съвършен вашият Небесен Отец, милосърдни, търсете правдата, познайте истината, бъдете синове на светлината.

    Заповедта за любов към Бога, като към Отец, и за любовта към хората, като към братя, не била позната на древният свят. От този момент историята на човечеството се дели на два периода — преди Христа (обозначава се преди нашата ера) и след Христа (от рождението на Христа започва летоброенето на нашата ера). Евангелието, дадено на човечеството от Христа, е направило преврат в човешкото съзнание, то е станало причина за преоценка на онези ценности, с които е живял древният свят. Евангелието е религия на призваните към нов живот. Но призваният все още не е съвършен. И сред призваните не всички се прераждат за нов живот. Както е казал древният пророк: „мнозина са звани, а малцина избрани“ (Мт. 20:16).

    Според Евангелието, животът е безпределна борба на светлината с мрака в човешката душа. Бойното поле е сърцето на човека. Тази борба винаги е в ход и в историята на човечеството. Историята е непрекъсната смяна на явленията. Сменят се нормите на живот, променят се понятията, остаряват и отиват в небитието традициите, падат и се разрушават човешките кумири, но сред този вечно вълнуващ се океан от явления, учения и идеали остава неизменно едно учение: „да любите един другиго,... Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си (живота си) за своите приятели“ (Иоан 15:12—13).

    Христос пръв не само научил хората на тази заповед, но и пръв я изпълнил, отдавайки живота си за спасението на света.

    Ще минат векове, хилядолетия, ще се сменят едно с друго ученията, но тази заповед на Христа ще остане завинаги всесъвършена, незаменяема и ненадмината. Тя дава смисъл и съществуване, сила и воля за живот.

    Христос, Синът Човешки, завинаги ще остане идеал и винаги хората ще почитат и ценят това, което е възвестено в Евангелието. Неговите заповеди ще бъдат пътеводна звезда.

    Христос е Светлината на света. И тази Светлина ще свети на хората, докато те съществуват на земята.

    Иска ни се още един път да цитираме думите на великия руски хирург, професор Н. И. Пирогов, който е казал: „Като вярваме, че основният идеал на учението на Христа, по своята недосегаемост, ще остане вечен и вечно ще влияе върху душите, търсещи мир чрез вътрешна връзка с Божеството, нито за минута не можем да се съмняваме в това, че на това учение е съдено да бъде неугасима пътеводна светлина по криволичещия път на нашия прогрес“. 

<  >

Към темата Към началото Към съдържанието 

Свет. Лука (Войно-Ясенецкий). НАУКАТА И РЕЛИГИЯТА. Глава дванадесета. Мисли на велики писатели и философи за Библията и християнския морал

Глава дванадесета. Мисли на велики писатели и философи за Библията и християнския морал

    Хайнрих Хайне: „Нито чрез видение, нито чрез неземен екстаз, нито чрез глас от небето, нито чрез някакъв чудесен сън бях изведен на пътя на спасението, а за моето просветление съм задължен чисто и просто на запознанството си с книгата. Книгата? Да, и това е старата, обикновена книга, скромна, като природата, и естествена, като нея. Същата непретенциозна и обичайна, като слънцето, което ни сгрява, и хляба, който ни насища. Книга, гледаща на нас също така приветливо, със същата такава благославяща доброта, като старата ни баба, четяща ежедневно тази книга с милите треперещи устни с очила на носа. Тази книга се нарича също така просто — Библия. Справедливо я наричат също така и Свещено Писание. Който е загубил своя Бог, той отново ще Го намери в тази книга, а който никога не Го е познавал, ще усети изходящото от нея дихание на Божественото слово. Евреите, разбиращи от скъпоценности, много добре са знаели, какво правят, когато по време на пожара във втория храм жертвали на огъня златните и сребърните жертвени съдове, свещниците и кандилата, дори първосвещеническата риза с големи скъпоценни камъни, — и спасили само Библията. Тя била истинското съкровище на храма и, слава Богу, то не погинало в огъня“.

    В друго свое съчинение „Признания“ великият писател, като говори за онова влияние, което е имало четенето на Библията върху по-късната еволюция на неговия дух, отбелязва: „За това, че в мене отново се събуди религиозното чувство, съм задължен на тази свещена книга и тя бе за мене колкото източник на спасение, толкова и предмет на благоговейно удивление. Странно! През целия си живот съм се мотал по всякакви танцувални класове по философия, отдавал съм се на всички оргии на ума, встъпвал съм в любовни връзки с всевъзможни системи, не намирайки удовлетворение, — а сега се озовах изведнъж на онази гледна точка, на която стои чичо Том, на гледната точка на Библията, и прекланям колене редом до този чернокож богомолец в същото набожно благоговение. Какво унижение! С цялата моя наука не отидох по-далече от бедния, невеж негър, едва умеещ да чете на срички“.

   “Изучавах Библията, — казва Гьоте в своето произведение „Истината и поезията“, според приетия в протестантското религиозно възпитание обичай, както се казва, — надлъж и нашир, и на части, и в цялост. Строгата естественост на Стария Завет и нежната откровеност на Новия ме привличаха особено много. Библията не предизвикваше у мен съмнение по отношение на каквото и да било. Душата ми дотолкова се сроди с тази книга, че никога след това не можах да отстъпя от нея. Бял защитен от всякакви издевателства над Библията, тъй като виждах тяхната нечестност. Подобен род нападки не само презирах, но и те можеха да предизвикат у мене ярост. Аз лично обичах и ценях Библията, защото почти единствено на нея бях задължен за своето нравствено възпитание. И изложените в нея факти, учения, притчи и символи, — всичко това ми направи дълбоко впечатление и по този, и друг начин ми въздействаше. Затова несправедливите и извращаващи смисъла нападки срещу Библията предизвикваха у мене отвращение“.

    По-нататък Гьоте пише: „Онази велика почит, която бива въздавана на Библията от много народи и поколения на земята, Библията дължи на своето вътрешно достойнство. Тя не е просто народна книга, а книга на народите, защото съдбата на един народ тя превръща в символ за всички останали, започва историята на този народ от възникването на света и през редица степени на материалното и духовното развитие, през редица необходими и случайни произшествия довежда до най-отдалечените области на самата вечност. Това произведение е заслужило да бъде не само всеобща книга, но всеобхватна библиотека на народите и несъмнено, колкото по-високо ще се издигат вековете по отношение на образованието, толкова повече ще могат (не повърхностните, а истински мъдрите хора) да го ползват, и като основа, и като средство за възпитание. Единствената и най-дълбоката тема на историята на света и човека, на която са подчинени всички души, си остава борбата между неверието и вярата. Всички епохи, в които господства вярата, са блестящи, възвишени, плодотворни за съвременниците и потомците. Човек никъде не може да избяга от Бога. Той може да нарича себе си атеист, но не е в състояние да отрича в себе си мъчителната жадуване по Бога, което не дава покой на душата му... Времето на съмнения е минало, днес толкова малко хора се съмняват в Бога, колкото и в себе си“.

    Волтер: „Трябва да си сляп, за да не бъдеш ослепен от тази картина, трябва да си глупак, за да не признаеш нейния Творец, трябва да си безумец, за да не се преклониш пред Него“. И по-нататък Волтер пише: „Мнението, че Бог съществува, има своите трудности, но в противоположното мнение има наличие на абсурди“.

<  >

Към темата Към началото Към съдържанието 

Свет. Лука (Войно-Ясенецкий). НАУКАТА И РЕЛИГИЯТА. Глава единадесета. Християнството и робовладелският строй

Глава единадесета. Християнството и робовладелският строй 

    Ако християнството утешаваше само робите, успивайки тяхното съзнание, то би било сила, забавяща и спъваща развитието и хода на историята. Но християнството винаги е било прогресивна сила.

    Обаче, ако християнството вместо изискването за високонравствен живот беше тръгнало по пътя на чисто политическата борба, то би се превърнало от религиозно движение в политическо. Понятно е за всеки, че това би довело младата религия до гибел. Новото учение много скоро би било потопено в кръв точно по същия начин, както е било потопено в кръв знаменитото въстание на робите под предводителството на Спартак или национално-религиозното освободително въстание на юдеите срещу римското владичество под предводителството на Бер-Кохба в началото на II век.

    Какво би станало, ако Христос вместо право и открито да върви на смърт, беше вдигнал бунт в Йерусалим и в случай на удачен изход беше се възцарил в страната, основавайки теократична държава от нов тип? Християнската религия би се локализирала в малка жалка държава, съществуването на която би наброявало някакви десетки години.

    Какво би станало, ако Христос бе оставил Своята проповед и се беше скрил, спасявайки живота Си? Човечеството нямаше да има пред себе си Голготския Кръст, като идеал за подвиг, който побеждава страданията. А християнското учение, християнската религия изобщо нямаше да съществува.

    Но както виждаме от историята, методите на християнството в борбата с робовладелския строй са били по-действени и оръжието на християнството по-силно, отколкото копията и мечовете. Християнското оръжие е било духовно, то е подкопавало моралните устои на робовладелското общество, то е показвало, преди всичко, моралната несъстоятелност на робовладелската идеология. То изваждало наяве всички язви на този строй и ги излагало на всеобщ позор. Тази сила на морално въздействие се оказала по-голяма от грубата сила на римската държава, защото тя прониквала в самия стан на врага и поразявала неговата воля и съзнание, и заедно с това не само утешавала, но и укрепявала духовните сили на страдащите.

<  >

Към темата Към началото Към съдържанието

Свет. Лука (Войно-Ясенецкий). НАУКАТА И РЕЛИГИЯТА. Глава десета. За християнските мъченици и за свидетелствата за историческото битие на Иисус Христос

Глава десета. За християнските мъченици и за свидетелствата за историческото битие на Иисус Христос

    Евангелието не призовава към страдания, но всеки, който изповядва Евангелието, встъпва в борба със злото и затова неволно се подлага на мъчения. Християнската Църква e израствала в период на гонения и християнските мъченици за вярата са били онези живи камъни, върху които е била създадена Църквата.

    Тертулиан (153—222 г.): „Страданията на апостолите ни служат като ясно свидетелство... Нека летописите на империята да заговорят, подобно на йерусалимските камъни! Нерон пръв в Рим окървави люлката на вярата. Именно тогава Петър, след приковаването му на кръста, бе скрит от чужда ръка; Павел, римският гражданин, се пробужда за нов живот чрез благородството на своето мъченичество. Четейки за тези факти, аз се уча да страдам“. Това свидетелство на Тертулиан за християнските мъченици е заедно с това и прекрасно свидетелство за историческото битие на Иисуса Христа.

    Щастлива е Църквата, в чието лоно апостолите заедно с кръвта си са излели своето учение.

   “Религиозното чувство е доста консервативно по отношение на ритуалите на култа. Ако Евангелията не са изпитани във времената на апостолите, кога в такъв случай се е появило „нововъведението“ — четенето на тези последните? Посланията не може да се представят за древност, тъй като те се смятат за принадлежащи на лица, живели едва преди сто и петдесет години“, — Тертулиан. В лицето на този писател имаме надежден изразител на християнските вярвания от втората половина на II век и изтънчен познавач и дори свидетел на онези вярвания, които са имали християните.

    Не по-малко известни са и свидетелствата на юдейските и езическите историци за Иисус Христос.

    Йосиф Флавий, този знаменит юдейски историк и държавен деец, принадлежи едновременно и на юдейството, и на гръко-римския свят. Бидейки евреин, той служил на Рим, и пишел, както и всички учени по това време, на гръцки. До нас са достигнали два негови големи труда: „Юдейската война“ и „Юдейски древности“. Ние намираме у писателя (Йосиф Флавий) много важно за нас съобщение за Иоан Кръстител, за неговите проповеди и популярност сред народа. Той го нарича „Праведен (или благ) мъж“, както на друго място той нарича Иисуса Христа „Мъдър мъж“. Разказвайки за това, че Ирод предал на смърт Иоан, Йосиф Флавий добавя на това място, че гибелта на войската на Ирод, случила се скоро след това, била Божие наказание за смъртта на Иоан Кръстител. Следващото много важно съобщение е неговият разказ за смъртта на Иаков, брата на Иисуса Христа, а за самия Христос той споменава само мимоходом. Това означава, че Иаков го интересува много повече, отколкото „Иисус, наричан Христос“. Йосиф Флавий пише: „В онова време живял Иисус, Мъдър Човек, ако изобщо би могло да Го наречем Човек; Той творял необикновени дела и учел хората, които с радост слушали истината. Той имал много ученици измежду юдеите и измежду елините. Пилат заповядал да Го разпънат, защото Той бил обвинен от началниците на нашия народ. Но това не попречило на Неговите ученици да продължават да Го обичат както преди. Три дни след Своята Смърт Той им се явил жив, както това е било предсказано от пророците, предсказали и много други чудеса; и сега все още съществува народ, наречен на Негово име християни“.

    Общата мисъл на текста се отнася до личността на Иисуса, утвърждава Неговото съществуване, като известна по онова време личност.

    Плиний-младши — известен писател от онова време, написал за личността на Христа през 110 година с латински текст в писмо до император Траян. Бидейки назначен за управител на провинция Витания, Плиний-младши съобщавал на императора, че като пристигнал на мястото на своето назначение, той открил в областта християни. По-нататък в писмото той съобщава: „Храмовете на нашите богове (тоест езическите) са празни и вече отдавна не се принасят в тях жертви...“ (Писмо до римския император Траян).

    Тацит (55—120 г.) — един от най-големите римски историци, дава изключително ценни сведения за Христа, за Неговото предаване на смърт при Понтия Пилата и за гоненията срещу християните при Нерон. Тацит пише за събития с държавна важност, а за Христа и за християните пише дотолкова, доколкото намира връзка между тях и гражданските събития. В своя труд Тацит е посочил времето, когато е живял Иисус Христос, и названието на Неговите последователи (при управлението на Тиверий и Пилат) и, накрая, свидетелството за извънредно голямото разпространение на християнството. Тацит е писал, може би, по думите на очевидци, във всеки случай, времето на написването на неговите „Анали“ е много близко до описваните събития. Освен това той, като известен държавен деец, е можел да използва не само показанията на очевидци, но и държавните архиви. Във всеки случай, невъзможно е да се предполага тук фалшифициране или по-късно вмъкване на текст.

    Светоний (70—140 гг.) е римски историк, известен на света като биограф на цезарите. В „Живота на Клавдий“ той пише, че императорът е изгонил от Рим юдеите, които под влияние на Христос не преставали да предизвикват безредици. (За същото може да се прочете в „Деянията“, гл. 13:20). В „Живота на Нерон“ историкът Светоний пише, че „императорът подложил на наказание зловредния род на християните, заразени с ново суеверие“. Следователно, Светоний знае, че през шестдесетте години християните вече представлявали нещо цяло (религиозна организация), обединена от общото учение и носеща името на своя Основател.

    Христос, като личност, през онези години все още не бил широко известен на върхушките на езическия свят. Вярата в Него като Спасител на света по това време едва е започвала да се разпространява сред обикновения народ, първоначално изключително в затворената юдейска среда или пък сред езическото простолюдие.

    Ако през втората половина на I век нещо се е случвало в изолираните от света юдейски синагоги, всичко това е можело да интересува античния грък или римлянина единствено от гледна точки на запазване на обществената тишина и спокойствие. Затова е понятно, защо толкова приглушено се изказват високопоставените римски историци за Христа като за историческа личност. Те смятали себе си над това, подробно да пишат за „някакъв умрял Иисус, за когото твърдят, че Той е жив“. Толкова по-ценни са такива косвени свидетелства от тях.

<  >

Към темата Към началото Към съдържанието

Свет. Лука (Войно-Ясенецкий). НАУКАТА И РЕЛИГИЯТА. Глава девета. Евангелският хуманизъм в произведенията на руските художници

Глава девета. Евангелският хуманизъм в произведенията на руските художници

   

“Изкуството е красота, само тогава то изпълнява своето истинско предназначение, когато се придържа към добродетелта, морала и религията“, — И. Е. Репин.

   “Религията е създала изкуството и литературата. Всичко велико, което е било създадено от най-дълбока древност, се намира в зависимост от това религиозно чувство, присъщо на човека също, както и идеята за красотата заедно с идеята за доброто“, — А. С. Пушкин.

    Образът на Христа, като най-светъл, възвишен идеал, като конкретно въплъщение на съвършенството на човешката личност, като ярък пример за непоколебимостта на духа и дълбините на ума, като образец на изключителното самопожертвование, е привличал към себе си всички наши изтъкнати майстори на четката.

    Христа са рисували: Иванов, Репин, Суриков, Брюлов, Семирадский, Верешчагин, Марков, Крамской, Поленов, Ге, Маковский, Перов, Корзухин и много други.

    Картините на Репин: „Свети Николай Чудотворец спира ръката на палача, вдигната над хората, осъдени на смърт“, „Христос-Целител“, „Възкресението на дъщерята на Иаир“; на Иванов: „Явлението на Христа на народа“; на Маковски: „Дойдете при Мене всички отрудени“; на Крамской: „Христос в пустинята“; на Нестеров: „Света Рус“, „Пътят към Христа“, „Християни“. На тема „Христос-Целител“ е рисувал Крамской, Поленов, Мясоедов и скулпторът Антоколский: „Христос в Гетсиманската градина“. „Разпятието на Христа“ са рисували: Васнецов, Верешчагин, Сведомский, Ге. „Надгробният плач за Христа“ е нарисувал Врубел.

    Великата тема „Христос и народът“ е започнал у нас Иванов със своята знаменита картина „Явлението на Христа на народа“. Лицата на всички изобразени на картината са обърнати към Христа. От Него човечеството очаква новия и вечния Завет, даващ смисъл на човешкото съществуване.

   “Вече не аз живея, а Христос живее в мене“, — е можел подир апостол Павел смело да възкликне и Крамской в онези минути, когато е сътворявал своя „собствен Христос“.

    Христос за мислещия човек, за човека, търсещ истината, вървящ по пътя към съвършенството, е крайният идеал.

    Човек намира единство с Христа на онази висота на духа, за която е трудно да се говори с термините на всекидневния живот.

    Всичко най-добро, което носи човек в себе си, естествено се стреми към Христа, защото от древни времена е известно изречението: „Душата на човека по природа е християнка“.

    На висотата на духа човек става сякаш едно цяло с Христа. Но в това единение човек не губи себе си, а утвърждава себе си, не затъва в това съвършенство, а намира своето истинско „Аз“.

    Ето защо истинският хуманизъм намира своето въплъщение единствено в християнството.

    Художникът едва тогава създава нещо наистина гениално, когато разгадае замисъла на Твореца на вселената. Това добре е разбирал Репин: „Разбира се, над всичко са великите, гениалните създания на изкуството, съдържащи в себе си най-дълбоките идеи заедно с велико съвършенство на формата и техниката; там са вложени мислите на Самия Създател, неизразими, непостижими... Те, като висши откровения, са внесени неволно, непосредствено, по вдъхновение свише, осеняващо само гениите в редките минути на просветление“, — И. Е. Репин.

    Църквата Христова, поставяща като своя цел благото на хората, именно от хората търпи нападки и порицания, и въпреки това тя изпълнява своя дълг, призовавайки към мир и любов. В такова едно положение на Църквата има и много утешителни неща за верните й членове, защото какво могат всички усилия на човешкия разум срещу християнството, ако двадесетвековната му история говори сама за себе си, ако всички враждебни нападки ги е предвиждал Самият Христос и е дал обещание за непоколебимостта на Църквата, като е казал, че и портите адови няма да надделеят Неговата Църква.

<  >

Към темата Към началото Към съдържанието

Свет. Лука (Войно-Ясенецкий). НАУКАТА И РЕЛИГИЯТА. Глава осма. Идеалът за човешко съвършенство е Христос

Глава осма. Идеалът за човешко съвършенство е Христос

   “Има само една нравственост, а именно онази, която ни е дадена во време оно, на Иисуса Христа“, — А. П. Чехов.

    На границата между XVIII и XIX век в цяла Европа и след това у нас в Русия рязко се повишил интересът към Евангелието. До XIX век в Русия не е имало руски превод на Новия Завет и така евангелските слова често били недостъпни или не в пълна мяра понятни за всички. Едва през 30-е години на XIX век руското общество получило Евангелието на руски език. Всеки получил възможност да чете тази велика книга и да размишлява за истините, възвестявани от нейните страници. Резултатите от въздействието на евангелският морал върху съзнанието на руското общество и, на първо място, на най-напредничавите хора, били огромни.

   “Четох Библията, — казва Пушкин, — от начало до край в Михайловское, когато бях на заточение, но и преди много четях Евангелието“.

   “Има една книга, — пише Пушкин в списание „Современник“, — всяка дума от която е изтълкувана, обяснена, проповядвана по всички краища на земята, приложена към всевъзможни житейски обстоятелства и световни  произшествия; от която не е възможно да се повтори нито един израз, който да не знаят всички наизуст, и да не е вече народна пословица“.

    От чистия евангелски извор са утолявали своя душевен глад всички онези, които през XIX век са станали у нас предвъзвестители на истински високия морал: Белински, Чернишевски, Добролюбов са били възпитани и израснали с евангелски морал. Затова и съвестта им е била чиста и моралните изисквания – високи. Впоследствие те са се отдалечили от Църквата, но не от евангелското учение. Моралът у тях е останал евангелски. Неволно ни се иска да цитираме думите на Херцен: „Четях Евангелието много и с любов. Четях го без ръководство, не всичко разбирах, но чувствах искрено и дълбоко уважение към прочетеното. В най-ранната си младост често се увличах по волтерианството, обичах иронията, но не помня някога да съм взимал в ръце Евангелието с хладно чувство; това ме е водило през целия ми живот; във всички възрасти, при различни събития се връщах към четенето на Евангелието и всеки път неговото съдържание вселяваше мир и кротост в душата ми“.

    С изключително уважение се отнасял към християнството и Добролюбов, наричайки го „Божествено учение“.

   “Има една книга, в която всичко е казано, всичко е решено, след която човек няма съмнение в нищо, книга безсмъртна, свята, книга на вечната истина, вечния живот — Евангелието. Целият процес на човечеството, всичките успехи в науката, във философията представляват само едно по-дълбоко проникване в тайнствената дълбочина на тази божествена книга, в осъзнаването на нейните живи, вечно непреходни слова. Основата на Евангелието е откровението на истината посредством любовта и благодатта. Евангелието се отличава с това, че то еднакво убедително, ясно и понятно говори на всички сърца, всички умове, искрено жадуващи да се напият с неговите истини. Него еднакво го разбират и царят, и беднякът, и мъдрецът, и невежата. Да, всеки от тях ще го разбере еднакво, защото, макар и единият повече, по-дълбоко, отколкото другия, но всички те ще разберат една и съща истина, и освен това така, че мъдрият, но горд със своята мъдрост ще разбере по-малко, отколкото обикновеният човек в простотата и смирението на своето сърце, жадуващо за истината, и затова само откликващо на нея“, — В. Г. Белински. В изключително християнски дух е издържана и цялата рецензия на В. Г. Белински върху богословските трудове на магистър Дроздов, където той, като рецензент, всички свои разсъждения прави въз основа на евангелските текстове. Във връзка с това неволно изниква в паметта ни и неговото известно писмо до Н. В. Гогол, в което той също така възторжено се изказва за Христос. Но тъй като това нашумяло писмо съдържа в себе си и редица резки нападки срещу руското духовенство, то обикновено се използва като аргумент срещу християнството.

    В спора на двамата литератори за крепостното право в Русия пътьом се засяга моралът и изобличаването на съвременното духовенство и неговата роля в обществения живот на страната. Гогол, както е известно, е бил много религиозен и високо ценял нашето руско духовенство. Религиозността на Белински била крайно своеобразна и изменчива. Към края на живота си Белински се отдалечил от Църквата, смятайки я за опора на камшика и угодница на деспотизма. Необходимо е да се отбележи, че думата „Църква“ Белински употребява, разбира се, не в някакъв догматичен смисъл, а в чисто битов, тоест има предвид съвременното му духовенство. Но, отдалечавайки се от Църквата, Белински до самата си смърт високо ценял Христа.

    Смисълът на Христовото слово е открит за философските движения от миналия век. И ето защо някакъв Волтер, с оръдието на насмешката угасил в Европа пожарите на фанатизма и невежеството, разбира се е, „повече в Христа, плът от Неговата плът, отколкото всички наши...“ е казано твърде рязко.

   “Неистовият Висарион“ често бил прекалено рязък и страстен. Това, което той приписва на духовенството, е вярно единствено по отношение на неговата най-лоша част. Но „най-лошата част“ се среща навсякъде и безнравствени хора могат да проникват във всяко общество.

    Писмото си Белински е писал в пламенна ненавист към крепостното право, Църквата е засегната само мимоходом.

    Но този тон е по-малко изобличителен, отколкото обичайният библейски, пророчески, когато става дума за лицемерието и забравянето на Божиите Заповеди. Пророците Иеремия и Иезекиил бичували забравилите за Божията правда свещеници с по-резки изрази, а най-рязко от всички ги изобличавал Самият Христос. Той прощавал всички лично нанесени му обиди, но не прощавал кощунството и потъпкването на всичко свято за човека. „Лицемери, ...да падне върху ви всичката кръв праведна, проляна на земята“ (Мт. 23:29, 35).

    Евангелието само по себе е призив за борба с лицемерието, затова цитираме гневните слова на Белински в духа на изобличаване на престорената набожност. Епохата, за която говори Белински, — началото на XIX век, е била време на разцвет на философската мисъл. „Човешката мисъл излезе от опеката на Църквата и тръгна по самостоятелен път. И докъде стигна тя? В лицето на своите най-добри представители — Русо, Гьоте, Кант, Хегел и редица други, философията стигна пак до това, на което учеше християнската религия“.

    Хегел пише, че неговата философия говори единствено за това, което вече е казано в християнския Катехизис.

   “Виждам Бога навсякъде в Неговите творения, чувствам Го в самия себе си, — пише Русо. — Признавам, че величието на Свещеното Писание ме порази и светостта на Евангелието говори на сърцето ми: погледнете книгите на философите с целия им блясък, какви незначителни изглеждат те редом със Свещеното Писание!“

   “Колкото и духовната култура да върви все напред, колкото и естествените науки да растат и в ширина, и в дълбочина, и нека човешкият дух да се усъвършенства колкото си иска, но той няма да надмине висотите и нравствената култура на християнството, такова, каквото то сияе и свети в Евангелието!“ — Гьоте. Беседа с Екерман.

    Но не само „философското движение“ откривало за себе си Евангелието. Поетът И. С. Никитин, като научил за живота, дейността и кончината на светител Тихон Задонский, възкликнал: „Ето това го разбирам! Ето я къде е истината!“

    Благодарение на „работата в мозъка“, подбудена от Евангелието, бил изковаван и формиран общественият морал, който сега искат да противопоставят на християнството, което го е породило. Благодарение на Евангелието у народа израствало съзнанието, че крепостническият строй е противен на Бога и Бог дълго няма да търпи несправедливостите. Евангелското учение показвало цялата низост на крепостничеството. Това говори, че християнската идея за равенството на хората далеч не е фантастична, а напълно реална и действена и дава големи плодове в историята. Крепостното право е паднало не само поради икономически причини. 

<  >

Към темата Към началото Към съдържанието

Свет. Лука (Войно-Ясенецкий). НАУКАТА И РЕЛИГИЯТА. Глава седма. Християнското учение за борбата със злото

Глава седма. Християнското учение за борбата със злото

В Евангелието се съдържа най-възвишеното учение за човека, неговото достойнство, но то е далеч от илюзиите. Християнският светоглед е оптимистичен, но това не означава, че той вижда всичко в розова светлина. Светът е пълен със страдания. Проливат се сълзи, кръв. Злото се корени в човешкото сърце и самите хора си причиняват един на друг страдания (говорим не за тези страдания, които изпитва човек от болестите и бедствията, а единствено за тези, които възникват в морален план). За да се избегне злото, то трябва да бъде изгонено от източника му — човешкото сърце, съзнание. За да бъде въздигнат човекът към неговия идеал и да бъде спасен светът от злото, трябва да бъде създаден такъв морал, който би преродил човешкото сърце. Според християнските възгледи това се извършва в единението на човека с неговия висш идеал — Бога. Това единство е осъществено преди всичко в Христа. За да победи злото и да създаде световна религия, поставяща за цел усъвършенстването на личността и унищожаването на злото, Христос е трябвало да излезе на борба със злото. Тази борба Го довела на Голгота, до позорното смъртно наказание чрез разпятие. Но тази кръстна смърт се превърнала в тържество на Неговото учение, защото на Голгота Христос в Самия Себе Си осъществил този морал докрай, оставяйки на висотата на духа в най-тежките не само физически, но и душевни страдания. Той понася върху Себе Си всички мъки на позора, унижението и всенародното поругаване, редуващо се с тежки физически мъчения. Евангелието повествува, че дори римският управител Пилат бил поразен от тази твърдост и непоколебимост на Христос и казал за Него на народа: „ето Човекът!“ („Ето това е Човек!“) (Иоан 19:5).

    Значението на евангелската проповед и кръстната смърт на Христа за създаването на новия възвишен морал, водещ човечеството към съвършенство, са признавали най-светлите умове на човечеството. Пред тази сила на Голготския подвиг на Христа са скланяли глави най-свободолюбивите умове. „Вечна свещена хвала на символа на пострадалия Бог, Спасителя с трънен венец, разпнатия Христос, Чиято кръв е била като целителен балсам, излял се в раните на човечеството!“ — възклицава Хайнрих Хайне — човек напълно отчужден от Църквата. „Всичките четири Евангелия, — пише Гьоте, — смятам за напълно истинни, защото в тях е виден отблясъкът от онова величие, което е изхождало от лицето на Христа и е било дотолкова божествено, доколкото изобщо някога се е появявало божественото на земята“. В Христа Гьоте е видял „Божественото откровение на висшата основа на нравствеността“.

   “Идеалът за човешко съвършенство е Христос“, „Той с мъченичеството Си е въплътил, утвърдил истината на Своето учение“, — казвал В. Г. Белински.

    Дълбоко почитал А. С. Пушкин: „Онзи, Който с живота Си изкупил целия Адамов род, Владиката, с бодливи тръни увенчан, Христос, предал послушно Своята плът на бичовете на мъчителите, гвоздеите и копието“ (А. С. Пушкин. Мирската власт.).

    Картината на Богданов-Белски „Устно смятане в народното училище“ е изобразила С. А. Рачински по време на негов урок в селското училище. Педагогът С. А. Рачински (1836—1902), магистър по ботаника, професор от Московския университет, оставя професурата, отива сред народа в името на Христа и, като се заселва на село, всецяло се посвещава на народа. Смятайки, че училището трябва да бъде преди всичко „училище за благочестие и добри нрави“, той създава нов тип училище, в което един от най-главните предмети е християнският морал.

    Християнството не e култ към страданието, не е култ към пасивното търпение. Вече говорихме за това, че християнският кръст е символ на мъжеството, преодоляващо страданието, символ на подвига, извършван в борбата за правдата. Способността доброволно да направиш жертва за спасението на другите говори за сила на духа, а не за слабост и пасивност. Християнството никога не е възхвалявало страданията като нещо необходимо само по себе, и никога не ги е разглеждало като самоцел.

    Но светът е пълен със страдания, а християнството, бидейки винаги реалистично, твърди, че злото няма да отстъпи доброволно и че онзи, който е излязъл на борба с него, никога няма да избегне страданието. „В света скърби ще имате; но дерзайте“, — казал Христос, разделяйки се с учениците (Иоан 16:33).

    Християнството не призовава да се страда заради самото страдание, но злото не може да бъде победено, ако се боиш да бъдеш подложен на страдания. Разбира се, че страхливците и себелюбивите хора никога няма да се решат да започнат битка, ако има опасност да пострадат. Но нали такъв морал е достоен единствено за презрение.

    Вярата в Христа-Спасителя е преди всичко вяра в победата на светлината над мрака, на доброто над злото, на живота над смъртта. Именно в това се проявява великият хуманизъм на християнската религия.

    Възражението срещу различните обвинения „Колкото по-високо ще израстват хората с течение на времето в своето образование, толкова повече ще могат (не повърхностните, разбира се, а наистина мъдрите хора) да използват Библията и като основа, и като средство за възпитание“ е на Гьоте. „За цветовете“.

    В наше време много хора са незапознати с Библията. Но дава ли това някому право да подменя библейското учение с нещо друго, достойно за осмиване?

    Много лъжливи неща обикновено се говорят за отношението на християнството към труда. Но, вероятно, малцина знаят, че знаменитите слова „който не иска да се труди, не бива и да яде“ принадлежат на апостол Павел (2 Сол. 3:10). Тези крилати думи на апостола са обиколили целия свят и са станали дотолкова общоизвестни, че мнозина сега дори и не подозират, че те за пръв път са били произнесени от великия „апостол на езичниците“. Тези слова на апостол Павел винаги е обичал да споменава В. И. Ленин.

    Също така се говорят много лъжливи неща и за взаимоотношенията между религията и науката. Опитват се да внесат раздор между Евангелието и човешкия разум; между евангелския морал и всичко онова добро, което човек носи в себе си. Нещата се представят така, сякаш  религиозният морал и науката са несъвместими, и заявяват, че е нужен морал, основан единствено върху науката, и за да „докажат“ несъответствието, представят библейския морал в напълно изопачен вид. Какво е библейски морал, вече знаем. Що се касае до въпроса за взаимоотношението му с науката, най-добре е да дадем думата на основоположника на нашата наука М. В. Ломоносов. Тъй като още по негово време е имало хора, които са се стремели да скарат вярата с науката, Ломоносов е написал: „Истината и вярата са две сестри, родни дъщери на Единия Всевишен Родител, никога помежду си не могат да влязат в разпра, освен ако някой от някакво тщеславие и показване на своето мъдруване не хвърли вражда върху тях. А благоразумните и добри хора трябва да разглеждат дали няма някакъв начин за обяснение и предотвратяване на мнимата междуособица“.

    Ето още изказвания на М. В. Ломоносов: „Създателят е дал на човешкия род две книги; в едната е показал Своето величество, а в другата — Своята воля. Първата е този видим свят. От Него създаден, за да може човекът, гледайки огромността, красотата и стройността на Неговото създание, да признае Божественото Всемогъщество, според даруваното му разбиране. Втората е Свещеното Писание. В нея е показано благоволението на Създателя за нашето спасение. В тези пророчески и апостолски боговдъхновени книги тълкуватели и разяснители са великите църковни учители. А в онази книга на съзиждането на този видим свят физиците, математиците, астрономите и останалите разяснители на Божествените, вложени в природата действия, са такива, каквито са в другата книга пророците, апостолите и църковните учители. Не разсъждава здраво математикът, ако иска да измерва Божествената воля с пергел. Също такъв е и учителят по богословие, ако си мисли, че човек може да се научи на астрономия и химия от псалтира. Тълкувателите и проповедниците на Свещеното Писание показват пътя към добродетелта, представят ни наградата за праведните, наказанието за законопрестъпниците и благополучието на живота в съгласие с Божията воля. Астрономът разкрива храма на Божествената сила и великолепие, изследва и изнамира и способите за нашето временно блаженство, съчетано с благоговение и благодарение към Всевишния. И двете заедно ни удостоверяват не само за Божието битие, но и за Неговите неизказани благодеяния към нас. Грях е да се всяват плевели и раздори“. Свети Иоан Дамаскин, дълбокомисленият богослов и възвишеният свещен стихотворец, упоменавайки различните мнения за сътворението на света, е казал: „Обаче, дали така, дали иначе; всичко чрез Божието повеление е станало и се е утвърдило“. Тоест: физическите разсъждения за устройството на света служат за прослава на Бога.

   “Трябва да си сляп, за да не бъдеш ослепен от картината на природата, трябва да си глупав, за да не признаваш нейния Творец, трябва да си безумен, за да не се преклониш пред Него. Атеизмът е опасен при учените хора, макар и животът им да би бил напълно нравствен“, — пише Волтер.

   “Моята религия, — казва А. Айнщайн, — се състои в чувството на скромно възхищение пред безграничната разумност, проявяваща се в най-дребните детайли на онази картина на света, която сме способни само частично да обхванем и познаем с нашия ум. Тази дълбока емоционална увереност във висшата логическа стройност на устройството на вселената именно е моята идея за Бога“. 

   Отговорът на тези достигнали висотите на науката учени е толкова ясен, че всякакви коментари тук са излишни.

   Евангелието е призив към свобода и то може да бъде възприето само свободно. „Ако някой иска да върви след Мене“ — така започва Христос Своя призив към подвиг в името на новия морал.

   Евангелският морал не трябва насила да се натрапва на човека. Целият смисъл на Христовото учение е в това, човек да приеме Евангелието като нещо прекрасно и желано.

   При Достоевски в романа „Братя Карамазови“ великият инквизитор упреква Христос именно за това, че Той е отхвърлил всякакво принуждение при избора на мироглед и предлага това, което за посредствения човек е най-трудно, — свободата на избор: „Ти си пожелал свободната любов на човека, за да тръгне той свободно след Тебе, очарован и запленен от Тебе“.

   Цялата Христова проповед е насочена към това, да пробуди у човека съзнателно и свободно проявление на неговата любов към Доброто, към Светлината, към Истината.

   Евангелието учи, че коренът на греха се крие в самия човек, в човешкото сърце и неговите желания. Но тъй като обществото e съставено от хора, грехът излиза извън пределите на човешкото сърце и изпълва обществото, обществената среда. Средата става греховна от това, че такава я правят самите хора.

   Може ли да се унищожи злото, без то да се изгони от самите дълбини, тоест от човешкото съзнание? Ако остане коренът, тогава това отровно растение може отново да произрасте във всяка една среда. Злите намерения могат се появят в сърцето на човека дори тогава, когато той има абсолютно всичко необходимо и живее в най-справедливите условия.

   Колкото и сит да е човек, той може да желае още повече или по-изискани неща. Човек може да бъде егоист в любовта в наистина райски условия, но може и да остане на висотата на духа дори в ужасни условия. От това става ясно, че християнството не „оправдава съществуването на несправедливост и зло“, а учи как те да се изкореняват. Зависимостта на човека от Бога – Твореца и Подателя на живота не означава лишаване от нравствена свобода. Достатъчно е да се посочи, че ако така беше в действителност, човекът нямаше да има възможност да въстане срещу Бога и Неговите закони.

   Християнството е религия на любовта към Бога. Класическата фраза на апостола разяснява това: „Бог е любов, и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог – в него. В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха, защото в страха има мъка. Който се бои, не е съвършен в любовта“ (1 Иоан 4:16—18).

   Ние обичаме слънцето, обичаме и природата, всяка искряща капчица роса, всеки плисък на вълните, обичаме всички преливащи се нюанси на краските, с които е така богата природата, веселяща се под лъчите на слънцето.

   Ние обичаме Бога, обичаме и човека — образа Божий, тоест всичко най-добро в него. Но да говори, че любовта към човека може да бъде погълната от любовта към Бога, може единствено онзи, който съзнателно иска да изврати учението.

   Един християнски мислител е изобразил схематично любовта към Бога и човека така: в един кръг радиусите съединяват окръжността с центъра. Колкото те са по-далече от центъра, толкова по-далечно е и разстоянието между радиусите; колкото са по-близо до центъра, толкова по-близки са и радиусите. Така е и в християнската любов: колкото по-близо са хората до Бога, толкова по-близо са един до друг.

   На обвинението, че християнството уж изисква вражда към хората от друга вяра, друга националност, може би, дори е излишно и да се възразява. Никаква религиозна и националистическа ненавист и презрение към човека от друго вероизповедание и друга нация няма в християнството. По думите на апостола, Богу е приятен всеки, постъпващ по правда, сред какъвто и народ да живее той.

   Евангелието разказва как Христос, изобличавайки онези Свои съвременници, които разпалвали религиозна ненавист, им разказал притчата за милосърдния чужденец. Човекът от чуждата вяра, от враждебното племе, не само оказал на нещастния човек първа помощ, но дори го излекувал за своя сметка. Кой именно се оказал „ближен“ за пострадалия? Тази притча ясно говори за възгледите на Основателя на християнската религия по отношение на религиозната и националната вражда и разпри.

   Обвинението, че уж християнството приветства нищетата на духа, тоест бедността, един вид оскъдността на ума, също е несправедливо. В заповедта: „Блажени бедните духом“ става дума не за ума. Чувството за духовна нищета е съзнание за недостатъчността на духовното богатство на своята личност. Самодоволството, високомерието са чужди на християнския морал. Само онзи, който осъзнава себе си като беден духом и полага всички усилия за обогатяване на своя дух, може да напредне в своя духовен ръст. Между другото, ако говорим и за ума, нали всеки истински учен съзнава, че той знае много малко и точно това съзнание се явява именно стимул за по-нататъшното му интелектуално развитие.

   Християнството никога не е призовавало към бедност на духа, тоест към скудоумие: „Братя, не бивайте деца по ум“, — призовава апостол Павел, — „бъдете младенци за злото, а по ум бъдете пълнолетни“ ( 1 Кор. 14:20).

   “Наш ръководител е разумът, — казва основоположникът на християнското богословие Григорий Богослов, — затова мисля, че всеки, който има ум, счита за първо наше благо — учеността“.

   Евангелската заповед за чувството за „бедност на духа“ изисква вечен стремеж към пълнотата на живота. Такъв е смисълът на тази заповед.

   Евангелският морал, като висша форма на нравственост, не е бил достъпен за първобитните хора. От номадите, живели преди няколко хиляди години, не е можело да се изисква висок морал. По тази причина Библията включва в себе си два Завета, съответстващи на двете стадии на развитие на човечеството: Древния (Ветхия) Завет, в който се дава кодексът на морал в онази мярка, в която той е бил по силите на древния човек, и Новия Завет, в който се излага моралът, заповядан ни от Христос.

   Двата морални кодекса — Ветхият Завет (Библията) и Новият Завет (Евангелието) — се различават помежду си не само по съдържание, но и по форма. Древният кодекс е даден под форма на призиви. Древният кодекс е бил примитивен в сравнение с Новия. Ето основните заповеди на Библията: не убивай, не кради, не прелюбодействай, не клевети, не пожелавай чуждата жена, чуждата земя, не пожелавай всичко онова, което съставлява основата на съществуването на твоя събрат.

   Напълно е било възможно, външно изпълнявайки изискванията на закона, човек в дълбините на сърцето си да остава жесток и егоистичен. С това именно се отличава Евангелието от Древния Закон (Библията), че то не само изисква изпълнението на примитивния морален кодекс, но призовава човека и вътрешно да се прероди, призовава да се осъществяват принципите на истинския хуманизъм. Ако древният закон, както повествува Библията, е бил написан върху каменни скрижали, тоест въздействал е върху човека отвън, Новият Завет (Евангелието) трябва да бъде написан върху скрижалите на сърцето.

   Изключително отчетливо си проличава различието между Древния и Новия Завет във въпроса за отношението към враговете. Ако у полудивия човек възниквало желание да въздаде за обидата десет пъти по-силно (то възниква и у съвременния човек), древният религиозен закон (Библията) предписвала да не въздаваш на обидилия те повече от това, което си получил от него. На удара не трябва да се отговаря с убийство, на оскърблението — с увреда на тялото. При отсъствието на надлежна централизирана държавна власт и държавен съд човек е можел сам, заедно със своите сродници, да иска разплата за вредата, за обидата, за убийството, но му се забранявало да иска повече от онова, което самият той е претърпял. „За око само око; за зъб само зъб“ — но нищо повече от това. Такъв е бил законът на древния свят, но съвсем не и на християнството.

   Така заповедта на Христа за любов към враговете се подлага обикновено на най-силните нападки. Евангелският морал, забранявайки да се въздава на врага със зло за злото, призовава да се обича всеки човек, тъй като всеки човек като цяло е достоен за уважение. Любовта към човека трябва да бъде над личните отношения. Такава е принципната позиция на християнството по въпроса за взаимоотношенията между хората. И ако това е непонятно, по-просто ще бъде да го поясним с пример от обикновения живот. Трябва ли лекарят да обича човека (подчертаваме — всеки човек) и да му оказва помощ независимо от личните си симпатии към него? Защо трябва да се учудваме тогава, ако християнският морал изисква от всеки, който го следва, да бъде над всякакви лични отношения. Християнският морал призовава всички хора, забравяйки за личните обиди, да се издигнат на онова високо стъпало, когато всичко дребно и лично си отива от човешкото сърце, става ненужно. Християнският морал ни въздига на онзи връх, когато човек се стреми самия себе си да отдаде в служба на човечеството, без да пресмята, колко хора са му скъпи и колко безразлични.

   Евангелието възвестява, че всеки човек е достоен за любов именно като човек. „Почитайки образа Божий, ти си длъжен да почиташ всеки човек, без оглед на неговите язви“ — светител Димитрий Ростовский.

   Човек не бива да се отмъщава за личните обиди, но той не трябва да стои спокойно настрана, когато някой върши зло и тъпче с нозе онова, което е свято за другите. Пред духовния взор на християнина винаги стои образът на Христа, сплел бич и изгонил търговците, осквернили храма. Такъв морал не може да се нарече пасивен.

    Понякога чуваме упрека: „Около двадесет века християнството проповядва любов към ближния, но тези проповеди не са могли да попречат на това, от време на време човечеството да се хвърля в кръвопролитни войни“. Иска ни се да попитаме: колко време съществува медицината? Като че ли от много дълго време и въпреки това хората боледуват. Ние не знаем какво би станало с човечеството, ако медицината не се бореше с всички достъпни й мерки с епидемиите. Не знаем и това, какво би станало с човечеството, ако християнската религия не се бореше, в частност, с войните и хорските пороци.

   Знаем, например, от историята, че в епохата на феодалната разпокъсаност на Русия, когато князете със своите междуособни войни раздирали на части руската земя, единствено църквата е била сдържащо начало и е противостояла на цялата тази братоубийствена война. Ще ни отвърнат: „Но князете все пак са воювали!“ Да, но несъмнено е, че щяха да воюват още повече, ако Църквата не заплашваше с Небесни възмездия вдигналия меч срещу брата си.

   Църквата е причислила към лика на светите мъченици невинно убитите братя Борис и Глеб, а Святополк, техния брат-убиец, е предала на проклятие. А това вече е могъщ фактор на морално въздействие в живота на руския народ. За да творим добри дела, да живеем в мир и любов, съвсем не е задължително да се отречем от всичко: Господнята заповед човек може да изпълнява и в света, имайки дом, с жена и деца. Само невежите могат да си мислят, че доброто е участ само на отшелниците. Злото с нищо не може да бъде оправдано.

   За това, какво е дало християнството на руския народ, как то след историческото събитие на покръстването на Русия е повдигнало морала и е утвърдило хуманизма, е написал много добре известният историк С. М. Соловьов в своя многотомен труд „История на Русия от най-древни времена“. Как младото поколение е оценило съкровището, придобито от него с християнството, и колко е било благодарно на хората, които са способствали за придобиването на това съкровище, е видно от отзива на летописеца за дейността на Владимир и Ярослав: „Подобно на това, както ако някой разоре земята, а друг посее, а други биха започнали да жънат и ядат обилна храна, така и княз Владимир разора и смекчи сърцата на хората, като ги просвети чрез кръщение; синът му Ярослав ги засея с книжни слова, а сега ние жънем, приемайки книжното учение“.

   От средствата, с които са разполагали църквите и манастирите, зависело приглеждането и грижите, което намирали около тях бедните, сакатите и странниците. За благочестивата благотворителност намираме ясни указания в преданието за делата Владимирови.

   Православната Църква не е имала властта да отмени робството с разпореждане, обаче е съумяла да извоюва от държавата редица сериозни ограничения.

   Руската земя била застигната от страшното поробване от монголите. Тежкото иго, продължило цели два века, принизило чувството за човешко достойнство, унищожило много светли страни в душата на руснака. Именно на нравственото възпитание на народа посветил живота си преподобният Сергий, игуменът Радонежский, на цяла Русия чудотворец (Сергий Радонежский, основател на Троице-Сергиевата Лавра в град Загорск край Москва). Наблюдението и любовта към хората му дали умението тихо и кротко да настройва душата на човека и да извлича от нея най-добрите чувства.

   Нравственото влияние действа не механично, а органично. Христос е казал: „Царство Божие прилича на квас“ (Лк. 13:20—21). Незабелязано прониквайки в масите, това влияние предизвиквало брожение и незабелязано изменяло посоката на мислене на умовете, преобразявало цялото нравствено устроение на душата на руснака. От вековните бедствия човекът така оскъднял нравствено, че не можел да забелязва в душата си недостига на тези първи основи на християнското общежитие, но все още от тази нищета сърцето му не било закоравяло до такава степен, че да не чувства потребност от тях.

    Преподобният Сергий  оказал нравствена подкрепа на руските воини, отиващи на бой с войската на Мамай. Със своето благословение към Димитрий Донской преподобният Сергий повдигнал духа на руското войнство и по този начин способствал за успешния изход на боя, който до голяма степен предрешил съдбата на руския народ. С примера на своя живот, с висотата на своя дух преподобният Сергий повдигнал падналия духом свой народ, пробудил у него доверие към самия себе си, към своите сили, вдъхнал му вяра в неговото бъдеще.

   Преподобният Сергий със своя свят живот дал възможност на руския народ да почувства, че все още не всичко добро в него е угаснало и замряло. С появата си сред съотечествениците си, пребиваващи в тъмнина, той им отворил очите за самите себе си, помогнал им да надникнат в собствения си вътрешен мрак и да различат там тлеещите все още искри на същия онзи огън, с който горял озаряващия ги духовен светилник.

   Руснаците от XIV век признали това действие на Сергий Радонежский за чудо, защото да оживиш и приведеш в движение нравственото чувство на народа, да повдигнеш духа му над неговото обичайно ниво — такова едно проявление на духовно влияние винаги се е признавало за чудодеен, творчески акт, такова именно е то и по своята същност и произход, защото негов източник е вярата.

   Към края на живота на преподобния Сергий едва ли е имало скръбна въздишка, изтръгнала се от гърдите на православната Рус, която да не е била облекчавана чрез молитвеното призоваване на името на светия старец. С тази роса от нравствено влияние именно са вдъхнали живот на два факта, които са залегнали заедно с други в основата на нашето държавно и обществено здание на Русия и които и двата са свързани с името на преподобния Сергий. Единият от тези факти е великото събитие, което се е случило по време на живота на преподобния Сергий (нравствената подкрепа и повдигане на бойния дух на руската войска), а другият е целият онзи сложен исторически процес (обединението на отделните разпокъсани княжества около Москва), който едва бил започнал по време на неговия живот.

   Така духовното влияние на преподобния Сергий надживяло неговото земно битие и се преляло в неговото име, което от исторически спомен се е превърнало във вечно действащ, нравствен двигател и е станало част от духовното богатство на народа.

   В лицето на своите представители Църквата винаги се е борела за осъществяване на християнския морал.

   Църквата е причислила към лика на светиите Московския митрополит Филип, който не се побоял да изобличава цар Иван Грозни за неговата жестокост и впоследствие бил удушен (по заповед на царя) от Малюта Скуратов за своята непреклонност. Такива примери в живота на руската църква има много, макар че далеч не всички йерарси, разбира се, са имали смелостта да изобличават тиранията.

   Понякога християнският морал бивал възвестяван не чрез йерарсите на църквата, а от хората от обикновения народ.

   Когато Иван Грозни, вече опустошил Твер и Новгород, наближил Псков, за да опустоши напълно и него, насреща му излязъл обикновен просяк и му поднесъл парче сурово месо. „Не ям месо през поста“, — казал му царят. „Ти правиш много по-лошо, ти пиеш човешка кръв!“ — му отвърнал юродивият. Така силата на християнския морал спряла ръката на Грозни, вдигнала се срещу града.

   Всички християнски злодеяния у нас в Русия са били извършвани не по силата на християнския морал, а именно въпреки него. Силните на този свят безнаказано са извършвали своите злодеяния само тогава, когато моралното влияние на Църквата е било слабо и недостатъчно. „Бойте се от Бога!“ — тази фраза винаги е била на устата на обикновените хора, когато е било необходимо да се окаже морално въздействие върху някого. По този начин християнската религия и хуманистичният морал на практика са се сплитали в едно.

   Колосално значение е имал евангелският морал у нас в Русия по време на крепостното право. Той е изковавал човешкото съзнание, той е сеял в душата на измъчения и отруден селянин вярата в това, че съществува правда, че равенството на хората не е празен брътвеж и хората действително са равни пред Бога. Иска ни се да приведем само един щрих, как християнският морал е възвисявал гласа си в защита на човешкото достойнство на крепостния селянин. Един от най-великите руски светии Серафим Саровский е живял в началото на XIX век. При него, докато бил жив, се събирали поклонници от всички краища на Русия за наставления, помощ, съвети. Неговото влияние върху народното съзнание било огромно. Той бил отшелник, аскет, но винаги му бил близък живота на родния народ. Като истински християнин, старецът не можел да не бъде горещ защитник на угнетените. Той карал гордите помешчици да виждат в своите крепостни подобни на себе си хора. Ето, например, някои неговите беседи със силните на този свят: "Коя е тази девица с вас?" — попитал той дошлата при него за съвет помешчица. "Това е мое крепостно момиче", — небрежно отговорила помешчицата. "Не, това не е момиче, — възразил светията, — а девица, и не само е същият такъв човек, като нас двамата, ваше благородие, но и по-добър от нас, защото има чиста душа и добро сърце. Господ нека да е с тебе, мое съкровище!" — казал о. Серафим, благославяйки девойката. А помешчицата не благословил. Тези слова на Серафим Саровски се предавали от уста на уста и се разнасяли из цялата страна.

   Знаем, че винаги в народното съзнание изключително голямо значение е имала идеята за Страшния Съд. Всички хора, с малки изключения, винаги са били вярващи, всички са вярвали в задгробното въздаяние и във вечния живот. Вярвали са, че Страшният Съд е съд над всеки човек за неговото морално поведение по време на живота му. На съд ще се изправят всички, бедни и богати, знатни и незнатни. И ще бъдат благословени онези, които са били милостиви, обичали са и са спасявали човека; прокълнати ще бъдат онези, които не са били милостиви, не са обичали човека, не са помагали в беда, горест, нужда. Можело ли е да мине безследно за човешкото съзнание, когато в храма тържествено и нарочно с по-силен глас са били възвестявани словата на Самия Христос: „Идете от Мене, проклети... защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Ме напоихте“. И на въпроса на осъжданите, кога е могло да бъде това, — също така се чували словата на Самия Христос: „Доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, и Мене не сте го сторили“ (Мт. 25:41—45).

   Не е ли това най-великото от всички морални въздействия, което би могло да бъде приложено в условията на всяко едно несправедливо общество?

<  >

Към темата Към началото Към съдържанието

Свет. Лука (Войно-Ясенецкий). НАУКАТА И РЕЛИГИЯТА. Глава шеста. Християнското учение за любовта към човека

Глава шеста. Християнското учение за любовта към човека

    “Вярвайте в светлината, за да бъдете синове на светлина.“ (Иоан 12:36).

    В основата на християнския мироглед стои светлия възглед за живота. Християнството е религия жизнеутвърждаваща, зовяща хората към светлината и съвършенството.

    Християнският морал е морал на формиране на човешката личност, на възраждащия се човек. Той въздига до съвършенство и заедно с това подбужда човек да се изтръгне от рамките на затворения индивидуализъм и да слее живота си с живота на цялото човечество.

    Не можем на няколко страници да изредим всички заповеди на Христос за съвършенството на личните качества на човека. Ще посочим няколко от основните и най-характерните:

    „Блажени чистите по сърце...“ (Мт. 5:8).

    „Блажени гладните и жадните за правда...“ (Мт. 5:6).

    „Блажени милостивите...“ (Мт. 5:7).

    „Блажени миротворците...“ (Мт. 5:9).

    „Блажени изгонените заради правда...“ (Мт. 5:10)

    Заповеди, подобни на тези, кратки като афоризми по форма, но дълбоки по съдържание, изпълват цялото Евангелие: „бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ (Мт. 5:48). „Бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден“ (Лк. 6:36). „Ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“ (Йоан 8:32). „Вярвайте в светлината, за да бъдете синове на светлина“ (Йоан 12:36). „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец“ (Мт. 5:16).

    В основата на християнския морал лежи учението на Христос за любовта към човека. В своите беседи Христос казва на учениците си: „Нова заповед ви давам, да любите един другиго; както Aз ви възлюбих... По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си“ (Иоан 13:34—35).

    Но какво означава истински да обичаш човек? Всичко възвишено трудно се поддава на логично определение. Как да кажеш какво е християнски живот в любов, ако силата й се проявява преди всичко в търпението? Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, не завижда и никога се не превъзнася. Любовта не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди и зло не мисли. Любовта покрива чрез себе си множество недостатъци и противоречия; не се отнася снизходително към тях, а като ги прикрива, ги изкоренява.

    Където има любов, там винаги има доверие, където има любов, там винаги има и надежда. Любовта всичко претърпява, защото е силна. Истинската любов е постоянна, не свършва и никога не отпада.

    Този химн на любовта е прозвучал за пръв път от устата на първите апостоли на християнството. Цитирахме го целия чрез словата на светия апостол Павел: „бъдете един към други нежни с братска любов, — пише той на римските християни, — преваряйте се в почет един към други“ (Рим. 12:10). Именно любовта, — нито вярата, нито догматиката, нито мистиката, нито аскетизмът, нито постът, нито продължителните молитви формират истинския облик на християнина. Всичко губи силата си, ако го няма основното — любовта към човека. Дори най-скъпото за християнина, — вечният живот — се обуславя от това, дали човек е обичал в живота си хората като свои братя. Свети апостол Иоан Богослов учи: „Ние знаем, че преминахме от смърт в живот, защото обичаме братята; който не обича брата си, пребъдва в смърт“ (1 Иоан 3:14). „Който каже: "любя Бога", а мрази брата си, лъжец е; защото, който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял?“ (1 Иоан 4:20).

    С особена сила говори за това апостол Павел: „Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра… щом любов нямам, нищо не съм. И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, - щом любов нямам, нищо ме не ползува“ (1 Кор. 13:1—3).

    Преди около две хиляди години евангелската проповед за любовта към човека, подобно на мълния, озарява древния свят. Евангелието донася в света нови духовни ценности: вяра, надежда, любов. Но любовта, по думите на апостола, е по-голяма. Тя е съвкупност от съвършенствата!

    Християнската религия изисква от човек постоянно израстване. Изискването за служение на хората пронизва цялото Евангелие. „Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина“ (Мт. 20:28).

    Христос учи: „знаете, че князете на народите господаруват над тях, и велможите властвуват върху им, между вас обаче няма да бъде тъй; но който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга“ (Мт. 20:25—26). На прощалната вечеря Христос Сам умил нозете на своите ученици. Пояснявайки Своята постъпка, Той казва: „ако Аз, Господ и Учител, ви умих нозете, то и вие сте длъжни да умивате нозете един другиму“ (Иоан. 13:14). Това пример, как силните на този свят трябва да служат на човечеството. „Понасяйте един другиму теготите, и така изпълнете закона Христов“ (Гал. 6:2).

    Евангелието изисква скромност в делата на любовта, която е несъвместима с лицемерието: „кога правиш милостиня, не тръби пред себе си... нека лявата ти ръка не знае, какво прави дясната“ (Мт. 6:2—3).

    В християнската религия голямо значение имат празниците и постите, които се основават на Свещеното Писание. Обръщайки се към хората, пророк Исаия казва: „И Такъв ли е постът, който съм Аз избрал, - денят, в който човек изнурява душата си, когато навежда глава като тръст и под себе си постила вретище и пепел? Това ли ще наречеш пост и ден, Господу угоден? Ето поста, който избрах: разкъсай оковите на неправдата, развържи връзките на ярема, и угнетените пусни на свобода и всеки ярем разкъсай; раздели хляба си с гладните, и скитниците сиромаси заведи у дома си“ (Ис. 58:5—7).

    Такова е било разбирането за поста още в древни времена. А ето какво казва същият този пророк за празниците: „Ако заради съботата въздържиш ногата (тоест постъпките) си да изпълнява прищевките ти в светия Мой ден, и ако наричаш съботата радост, свет ден Господен... да се не занимаваш с обикновените си работи... то ще имаш радост в Господа“ (Ис. 58:13—14). (Еврейската дума „събота“ означава „покой“. При християните вместо съботата се празнува неделята).

    Книжниците и фарисеите укорявали Христос за това, че нарушавал съботата. Те смятали, че може да се служи на Бога, забравяйки за човека. Но Христос им казал: „съботата е направена за човека, а не човек за съботата“ (Мк. 2:27). Тази идея пронизва цялото Евангелие. Човечността е основата на християнската религия.

<  >

Към темата Към началото Към съдържанието