Глава дванадесета. Мисли на велики писатели и философи за Библията и
християнския морал
Хайнрих Хайне: „Нито чрез видение, нито чрез неземен екстаз, нито чрез
глас от небето, нито чрез някакъв чудесен сън бях изведен на пътя на спасението,
а за моето просветление съм задължен чисто и просто на запознанството си с
книгата. Книгата? Да, и това е старата, обикновена книга, скромна, като природата,
и естествена, като нея. Същата непретенциозна и обичайна, като слънцето, което
ни сгрява, и хляба, който ни насища. Книга, гледаща на нас също така
приветливо, със същата такава благославяща доброта, като старата ни баба,
четяща ежедневно тази книга с милите треперещи устни с очила на носа. Тази
книга се нарича също така просто — Библия. Справедливо я наричат също така и
Свещено Писание. Който е загубил своя Бог, той отново ще Го намери в тази книга,
а който никога не Го е познавал, ще усети изходящото от нея дихание на
Божественото слово. Евреите, разбиращи от скъпоценности, много добре са знаели,
какво правят, когато по време на пожара във втория храм жертвали на огъня
златните и сребърните жертвени съдове, свещниците и кандилата, дори
първосвещеническата риза с големи скъпоценни камъни, — и спасили само Библията.
Тя била истинското съкровище на храма и, слава Богу, то не погинало в огъня“.
В друго свое съчинение „Признания“ великият писател, като говори за онова
влияние, което е имало четенето на Библията върху по-късната еволюция на неговия
дух, отбелязва: „За това, че в мене отново се събуди религиозното чувство, съм
задължен на тази свещена книга и тя бе за мене колкото източник на спасение,
толкова и предмет на благоговейно удивление. Странно! През целия си живот съм
се мотал по всякакви танцувални класове по философия, отдавал съм се на всички
оргии на ума, встъпвал съм в любовни връзки с всевъзможни системи, не намирайки
удовлетворение, — а сега се озовах изведнъж на онази гледна точка, на която
стои чичо Том, на гледната точка на Библията, и прекланям колене редом до този
чернокож богомолец в същото набожно благоговение. Какво унижение! С цялата моя
наука не отидох по-далече от бедния, невеж негър, едва умеещ да чете на срички“.
“Изучавах Библията, — казва Гьоте в своето произведение „Истината и поезията“,
според приетия в протестантското религиозно възпитание обичай, както се казва,
— надлъж и нашир, и на части, и в цялост. Строгата естественост на Стария Завет
и нежната откровеност на Новия ме привличаха особено много. Библията не предизвикваше
у мен съмнение по отношение на каквото и да било. Душата ми дотолкова се сроди
с тази книга, че никога след това не можах да отстъпя от нея. Бял защитен от
всякакви издевателства над Библията, тъй като виждах тяхната нечестност. Подобен
род нападки не само презирах, но и те можеха да предизвикат у мене ярост. Аз
лично обичах и ценях Библията, защото почти единствено на нея бях задължен за
своето нравствено възпитание. И изложените в нея факти, учения, притчи и
символи, — всичко това ми направи дълбоко впечатление и по този, и друг начин ми
въздействаше. Затова несправедливите и извращаващи смисъла нападки срещу
Библията предизвикваха у мене отвращение“.
По-нататък Гьоте пише: „Онази велика почит, която бива въздавана на
Библията от много народи и поколения на земята, Библията дължи на своето
вътрешно достойнство. Тя не е просто народна книга, а книга на народите, защото
съдбата на един народ тя превръща в символ за всички останали, започва
историята на този народ от възникването на света и през редица степени на
материалното и духовното развитие, през редица необходими и случайни
произшествия довежда до най-отдалечените области на самата вечност. Това
произведение е заслужило да бъде не само всеобща книга, но всеобхватна
библиотека на народите и несъмнено, колкото по-високо ще се издигат вековете по
отношение на образованието, толкова повече ще могат (не повърхностните, а
истински мъдрите хора) да го ползват, и като основа, и като средство за
възпитание. Единствената и най-дълбоката тема на историята на света и човека, на
която са подчинени всички души, си остава борбата между неверието и вярата.
Всички епохи, в които господства вярата, са блестящи, възвишени, плодотворни за
съвременниците и потомците. Човек никъде не може да избяга от Бога. Той може да
нарича себе си атеист, но не е в състояние да отрича в себе си мъчителната жадуване
по Бога, което не дава покой на душата му... Времето на съмнения е минало, днес
толкова малко хора се съмняват в Бога, колкото и в себе си“.
Волтер: „Трябва да си сляп, за да не бъдеш ослепен от тази картина, трябва
да си глупак, за да не признаеш нейния Творец, трябва да си безумец, за да не
се преклониш пред Него“. И по-нататък Волтер пише: „Мнението, че Бог
съществува, има своите трудности, но в противоположното мнение има наличие на
абсурди“.
