Глава осма. Идеалът за човешко съвършенство е Христос
“Има само една нравственост, а именно онази, която ни е дадена во време
оно, на Иисуса Христа“, — А. П. Чехов.
На границата между XVIII и XIX век в цяла Европа и след това у нас в Русия
рязко се повишил интересът към Евангелието. До XIX век в Русия не е имало руски
превод на Новия Завет и така евангелските слова често били недостъпни или не в
пълна мяра понятни за всички. Едва през 30-е години на XIX век руското общество
получило Евангелието на руски език. Всеки получил възможност да чете тази
велика книга и да размишлява за истините, възвестявани от нейните страници.
Резултатите от въздействието на евангелският морал върху съзнанието на руското
общество и, на първо място, на най-напредничавите хора, били огромни.
“Четох Библията, — казва Пушкин, — от начало до край в Михайловское, когато
бях на заточение, но и преди много четях Евангелието“.
“Има една книга, — пише Пушкин в списание „Современник“, — всяка дума от която
е изтълкувана, обяснена, проповядвана по всички краища на земята, приложена към
всевъзможни житейски обстоятелства и световни
произшествия; от която не е възможно да се повтори нито един израз, който
да не знаят всички наизуст, и да не е вече народна пословица“.
От чистия евангелски извор са утолявали своя душевен глад всички онези, които
през XIX век са станали у нас предвъзвестители на истински високия морал:
Белински, Чернишевски, Добролюбов са били възпитани и израснали с евангелски морал.
Затова и съвестта им е била чиста и моралните изисквания – високи. Впоследствие
те са се отдалечили от Църквата, но не от евангелското учение. Моралът у тях е останал
евангелски. Неволно ни се иска да цитираме думите на Херцен: „Четях Евангелието
много и с любов. Четях го без ръководство, не всичко разбирах, но чувствах
искрено и дълбоко уважение към прочетеното. В най-ранната си младост често се
увличах по волтерианството, обичах иронията, но не помня някога да съм взимал в
ръце Евангелието с хладно чувство; това ме е водило през целия ми живот; във
всички възрасти, при различни събития се връщах към четенето на Евангелието и
всеки път неговото съдържание вселяваше мир и кротост в душата ми“.
С изключително уважение се отнасял към християнството и Добролюбов,
наричайки го „Божествено учение“.
“Има една книга, в която всичко е казано, всичко е решено, след която човек
няма съмнение в нищо, книга безсмъртна, свята, книга на вечната истина, вечния
живот — Евангелието. Целият процес на човечеството, всичките успехи в науката,
във философията представляват само едно по-дълбоко проникване в тайнствената
дълбочина на тази божествена книга, в осъзнаването на нейните живи, вечно
непреходни слова. Основата на Евангелието е откровението на истината посредством
любовта и благодатта. Евангелието се отличава с това, че то еднакво убедително,
ясно и понятно говори на всички сърца, всички умове, искрено жадуващи да се
напият с неговите истини. Него еднакво го разбират и царят, и беднякът, и мъдрецът,
и невежата. Да, всеки от тях ще го разбере еднакво, защото, макар и единият
повече, по-дълбоко, отколкото другия, но всички те ще разберат една и съща истина,
и освен това така, че мъдрият, но горд със своята мъдрост ще разбере по-малко,
отколкото обикновеният човек в простотата и смирението на своето сърце, жадуващо
за истината, и затова само откликващо на нея“, — В. Г. Белински. В изключително
християнски дух е издържана и цялата рецензия на В. Г. Белински върху
богословските трудове на магистър Дроздов, където той, като рецензент, всички свои
разсъждения прави въз основа на евангелските текстове. Във връзка с това
неволно изниква в паметта ни и неговото известно писмо до Н. В. Гогол, в което той
също така възторжено се изказва за Христос. Но тъй като това нашумяло писмо
съдържа в себе си и редица резки нападки срещу руското духовенство, то обикновено
се използва като аргумент срещу християнството.
В спора на двамата литератори за крепостното право в Русия пътьом се засяга
моралът и изобличаването на съвременното духовенство и неговата роля в
обществения живот на страната. Гогол, както е известно, е бил много религиозен
и високо ценял нашето руско духовенство. Религиозността на Белински била крайно
своеобразна и изменчива. Към края на живота си Белински се отдалечил от
Църквата, смятайки я за опора на камшика и угодница на деспотизма. Необходимо е
да се отбележи, че думата „Църква“ Белински употребява, разбира се, не в някакъв
догматичен смисъл, а в чисто битов, тоест има предвид съвременното му духовенство.
Но, отдалечавайки се от Църквата, Белински до самата си смърт високо ценял
Христа.
Смисълът на Христовото слово е открит за философските движения от миналия
век. И ето защо някакъв Волтер, с оръдието на насмешката угасил в Европа
пожарите на фанатизма и невежеството, разбира се е, „повече в Христа, плът от Неговата
плът, отколкото всички наши...“ е казано твърде рязко.
“Неистовият Висарион“ често бил прекалено рязък и страстен. Това, което той
приписва на духовенството, е вярно единствено по отношение на неговата най-лоша
част. Но „най-лошата част“ се среща навсякъде и безнравствени хора могат да проникват
във всяко общество.
Писмото си Белински е писал в пламенна ненавист към крепостното право, Църквата
е засегната само мимоходом.
Но този тон е по-малко изобличителен, отколкото обичайният библейски,
пророчески, когато става дума за лицемерието и забравянето на Божиите Заповеди.
Пророците Иеремия и Иезекиил бичували забравилите за Божията правда свещеници с
по-резки изрази, а най-рязко
от всички ги изобличавал Самият Христос. Той прощавал всички лично нанесени му
обиди, но не прощавал кощунството и потъпкването на всичко свято за
човека. „Лицемери, ...да падне върху ви всичката кръв праведна, проляна на
земята“ (Мт. 23:29, 35).
Евангелието само по себе е призив за борба с лицемерието, затова цитираме
гневните слова на Белински в духа на изобличаване на престорената набожност. Епохата,
за която говори Белински, — началото на XIX век, е била време на разцвет на
философската мисъл. „Човешката мисъл излезе от опеката на Църквата и тръгна по
самостоятелен път. И докъде стигна тя? В лицето на своите най-добри
представители — Русо, Гьоте, Кант, Хегел и редица други, философията стигна пак
до това, на което учеше християнската религия“.
Хегел пише, че неговата философия говори единствено за това, което вече е
казано в християнския Катехизис.
“Виждам Бога навсякъде в Неговите творения, чувствам Го в самия себе си, —
пише Русо. — Признавам, че величието на Свещеното Писание ме порази и светостта
на Евангелието говори на сърцето ми: погледнете книгите на философите с целия
им блясък, какви незначителни изглеждат те редом със Свещеното Писание!“
“Колкото и духовната култура да върви все напред, колкото и естествените
науки да растат и в ширина, и в дълбочина, и нека човешкият дух да се усъвършенства
колкото си иска, но той няма да надмине висотите и нравствената култура на
християнството, такова, каквото то сияе и свети в Евангелието!“ — Гьоте. Беседа
с Екерман.
Но не само „философското движение“ откривало за себе си Евангелието. Поетът
И. С. Никитин, като научил за живота, дейността и кончината на светител Тихон
Задонский, възкликнал: „Ето това го разбирам! Ето я къде е истината!“
Благодарение на „работата в мозъка“, подбудена от Евангелието, бил
изковаван и формиран общественият морал, който сега искат да противопоставят на
християнството, което го е породило. Благодарение на Евангелието у народа израствало
съзнанието, че крепостническият строй е противен на Бога и Бог дълго няма да
търпи несправедливостите. Евангелското учение показвало цялата низост на
крепостничеството. Това говори, че християнската идея за равенството на хората далеч
не е фантастична, а напълно реална и действена и дава големи плодове в
историята. Крепостното право е паднало не само поради икономически причини.
