Глава пeта.
Основни принципи на
християнския хуманизъм
„Целият (нравствен) закон се
изпълнява в една дума, именно в: възлюби ближния си като себе си“ — апостол
Павел. (Гал. 5:14).
Ако християнският морал се поставя под съмнение, ако срещу него се повдига
тежко обвинение, че той е антихуманен, вреден и остарял, преди всичко трябва да
се попитат християните какъв морал изповядват.
Ние, християните, не се боим да поставим нашият морал пред съда на
съвременността. Когато Основателят на нашата религия Иисус Христос бил доведен
пред съда и започнали да Го питат за Неговото учение и за учениците Му, Той
отговорил: „Аз винаги съм поучавал... в храма... и скришом нищо не съм
говорил“. Когато пък един от слушателите Го ударил за този отговор, Той му отвърнал: „ако
говорих зле, докажи злото; ако ли – добре, защо Ме биеш?“ (Иоан18:20—23).
Следвайки примера на своя Господ и Учител, ние, християните, не крием
своето учение и своя морал, не ги потулваме от хорските очи. Ние нямаме някакво
тайно учение, заради което да се срамуваме да застанем пред човешкия съд.
Според заповедта на апостола, ние сме „всякога готови с кротост и боязън“ да
отговаряме всекиму, който иска от нас сметка за нашата надежда (1 Петр. 3:15).
Но съди ли някого законът, без да му позволява нищо да каже сам за себе си
и за своето учение? Защото ако по време на съда дават дума само на обвинителя и
единствено на него се дава право да говори дори и от лицето на обвиняемия,
такъв съд не може да бъде справедлив. Буквално думата „хуманизъм“ означава
човечност. Ние говорим сега за хуманизма не в този тесен смисъл, в който тази
дума обозначава известното течение в ранната западноевропейска буржоазна
култура от ХІV-ХVІ век (епохата на Възраждането). Хуманизмът от епохата на
Възраждането отговаряше далеч не на всички интереси на човечеството, а неговите
представители бяха далеч от народа и чужди нему. Това течение беше плод на
своята епоха и макар че влиянието му отчасти се беше разпространило и върху
последващите времена, то като цяло е свършило със своята епоха. Сега употребяваме
думата „хуманизъм“ в онзи смисъл, в който тя обозначава именно „човечност“,
тоест всичко онова, което е насочено към истинското благо на човечеството, към
утвърждаване на човешкото достойнство, към развитие на високите морални качества
в личните и обществените отношения. Наред с това ние говорим за хуманизма като
за неразделен и най-основен елемент на християнството като религия на любовта,
вътрешното обновление на човешката личност, призоваваща към пълно и безкористно
служение за благото на човечеството.
Християнската религия не се изчерпва с морала, защото религията е нещо
повече, но християнската религия не може да съществува без морала. В този труд
ние няма да говорим нито за християнската догматика, нито за християнската
мистика. Ще говорим единствено за християнския морал, тоест за това, доколко
християнството отговаря на високите морални стремежи на човешкия дух тук, на
земята. Тъй като моралът е социално-историческо явление, можем да го оценяваме
независимо от неговия произход, по онези резултати, които той дава в историята
на човечеството. Можем да изказваме безпристрастно съждение за красотата и
достойнствата на една или друга област от изкуството, например, християнското
или мюсюлманското изобразително изкуство, египетската храмова архитектура или
някоя култова музика. Линиите на готическия храм и звуците на реквиема могат да
бъдат признати за прекрасни независимо от това, заради какво те са били създадени.
Историческата наука може да дава безпристрастна оценка, да речем, за
положителната роля на Църквата в разпространяването на писмеността, воденето на
летописи и организацията на благотворителната или патриотичната дейност. И ако тази
оценка може да бъде дадена напълно обективно и еднакво справедливо както от
иноверците, така и от невярващите, тогава и християнският морал, като
определено явление, имащо свое място в историята на човечеството, като една
конкретна форма на човешкото съзнание, може да получи безпристрастна оценка както
от вярващите, така и от невярващите, именно от гледна точка на онази негова
историческа роля, която той от началото на своето проявления и до ден днешен има
в живота на един или друг народ или отделен човек.
Но за да разберем по-добре християнския морал, е необходимо да бъдат казани
няколко думи за същността на християнското вероучение, от което той произтича.
Затова в няколко думи ще се постараем да осветлим въпроса, как християнската
догматика се съотнася с идеята за хуманизма.
Християнското вероучение се основава на най-високите и светли понятия — за
Бога, за човека и взаимоотношенията им. Християнската религия учи за
изключителното достойнство на човешката личност. Човекът е образ и подобие Божие.
Божият образ в човека е отражение на свойствата на Твореца: разум, воля,
свобода, влечение към доброто. Подобието е уподобяване на Твореца, както в смисъл
на духовно усъвършенстване, така и в култивирането и преобразуването на природата
в стремежа към построяването на щастлив и справедлив живот. Човекът е поставен
от Бога за цар и владетел на природата, за неин разумен стопанин и
благоустроител. Древният псалом прекрасно описва, как Бог е възвисил човека над
цялото творение: „Със слава и чест си го увенчал; поставил си го владетел
над делата на Твоите ръце; всичко си покорил под нозете му“ (Пс. 8:6—7).
Като синоним на думата „Бог“ за християните винаги е служела думата
„Човеколюбец“. С тази дума обикновено започват и свършват християнските молитви.
Дори само това, че от всички евангелски догмати най-главният е догматът за
това, че Бог именно заради любовта към човека Сам става човек, търпи всички
човешки невзгоди, лишения и страдания включително мъчителна и позорна смърт, и
всичко това, да повторим, именно заради любовта към човечеството, за да го призове
към безсмъртие и съвършенство, дори само това говори за изключителен хуманизъм
на самата догматика на християнската религия. „Синът Божий става Син Човешки, за
да станат синовете човешки синове Божии“. И в тази догматика логически се
развива и целият християнски морал, целият християнски хуманизъм.
Повтаряме, че говорим сега за християнската догматика единствено от гледна
точка на нейното съотнасяне с християнския морал. Личността на Христа
за всеки християнин винаги е била идеал, към който трябва да се доближаваме
според нашите морални сили. Вместо да говорим за християнски морал, бихме могли
просто да посочим личността на Христа, като жив образец на този морал. Този
твърдение остава вярно, дори ако християнската религия се разглежда от
атеистична позиции и се отрича историческото съществуване на Христа, защото
остава безспорно това, че за всички християни личността на Христа винаги е била
реална и целият морал е бил извличан от Евангелието. Образът на Христа е стоял
пред всеки християнин като жив и скъп идеал. Християнският морал има напълно
точни и ясни формулировки. Тъй като той целият се основава върху Евангелието,
тоест върху учението на Иисус Христос, ние ще цитираме основните евангелски
формули в онзи им вид, в който те са изложени чрез устата на Основателя на
Християнската Църква.
Когато попитали Христос коя заповед в религиозния закон, според Него, е
най-главната, Той отговорил: „възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си
сърце... тази е първа и най-голяма заповед; а втора, подобна ней, е: възлюби ближния
си като себе си; на тия две заповеди се крепи целият закон... Друга заповед,
по-голяма от тия, няма“ (Мт. 22:37—40; Мк.12:31).
Готвейки се за смъртта в името на спасението на хората, преди да се изкачи
на Голгота (Голгота е „Лобното място“, където в Йерусалим предавали на смърт
престъпниците и където бил разпънат Христос), Христос в Своята прощална беседа
говори на учениците Си: „Тази е Моята заповед: да любите един другиго, както
Аз ви възлюбих. Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си (тоест
да отдаде живота си) за своите приятели“ (Иоан 15:12—13).
Смело питаме: съществува ли, може ли да съществува някаква друга формула, в
която любовта към човека да бъде отразена по-силно? Може ли да съществува по-висш
израз на истинския хуманизъм от тази заповед на Христа? Може ли някой да каже,
че тази заповед сега е вече остаряла, или може да бъде заменена с някаква друга
(различна), в по-голяма степен изразяваща същността на хуманизма и съответстваща
й?
Тази любов, простираща се до готовност да дадеш живота си, завещана ни от
Христа, именно е основата на християнския морал. Както вече беше казано, по
думите на Христа, върху заповедта за любовта към Бога и човека се крепи всичко,
тоест се изграждат основите не само на християнския морал, но и изобщо на
цялата религия. Самия Христос винаги е наричал себе си „Син Човешки“. Тези думи
звучат толкова красноречиво и заедно с това толкова понятно, че би било излишно
да им се дава каквото и да било пояснение. Христос е Син Човешки! В тези думи
се крие нормата на християнската религии като висше проявление на хуманизма.
“Човечност“! Това именно е характерната черта на религията, основана от „Сина
Човешки“.
