Глава четвърта. За хуманизма на християнския морал
Евангелието, включвайки в себе си най-възвишеното учение за човека и достойнството
на неговата личност, съдържа заедно с това и изключително висок морал.
Евангелието е провъзвестяване на истински и най-висш хуманизъм. Хуманизмът,
тоест любовта към човека, към човечеството, естествено произтича от
Евангелието, като от своя основа. В същото време евангелският морал често се
представя в напълно изменен вид (според трактовката на атеистите). Онова, което
според Евангелското учение се смята за недопустимо, престъпно, греховно, се
изтъква от атеистите като същност на християнското учение. Онова, което
Евангелието смята за висша добродетел, се изобразява като несъвместимо с
Евангелието. По тази причина хората, които не са чели Евангелието, неволно си
съставят за християнската религия съвсем превратна представа, приблизително
такава, каквато би имал човек, когато разглежда негатив, но си мисли, че има
пред себе си истинско изображение от светлосенки.
Често се твърди, че уж религиозният морал в съответствие с общия религиозен
мироглед освещава покорността на човека пред господстващите над него сили,
обявява за светотатство активното отношение към живота, провъзгласява за
безнравствено съпротивлението срещу експлоатацията и вижда висшия нравствен
идеал в смирението. Понякога казват, че християнският морал уж е построен върху
принципа на индивидуализма: всеки за себе си, само Бог е един за всички, и че най-нравствен,
например, е не онзи, който изнася дете от горящата къща, жертвайки живота си, а
онзи, който смирено се моли за спасението на погиващите, без да си мръдне пръста
да им спаси живота. Но нали нещата са точно обратните.
Понякога се отправя обвинението, че уж Евангелието призовава към отказ от
труд и че уж стремежът да се подобри животът на хората, да се повиши тяхното
благосъстояние и култура, стремежът към всестранно — и физическо, и умствено —развитие
означава от гледна точка на религиозният морал пълен отказ от нравствено
усъвършенстване и води след себе си гибел на душата. Но нали това е тъкмо онова,
срещу което е насочено Евангелието.
Понякога нашият християнски морал бива обвиняван в това, че уж той се
превръща в сериозно препятствие по пътя на създаването на здраво жизнеспособно
семейство и че той признава за основен признак на истинната вяра невежеството,
липсата на култура и духовната нищета...
Но и това дотолкова не прилича на истината, доколкото черното не може да
прилича на бялото. Пред нас е един типичен „негатив“, в който вместо
положителното навсякъде е поставено отрицателното. На всичко това могат да
повярват само онези, които никога не са чели Евангелието. Но тъй като Евангелието
сега никъде не може да бъде намерено, тук смело се представя за евангелско
учение онова, което е несъвместимо с Евангелието.
Висшият нравствен идеал Евангелието полага в любовта към човека. Тази идея
пронизва цялото Евангелие. Заедно с това Евангелието е призив към активно
отношение към живота, призив към унищожение на всякаква експлоатация на човек
от човека.
Що се касае до смирението, Евангелието учи на това, именно силните да
смиряват себе си пред своите събратя, като посвещават живота си на служението
на човечеството, пример за което е Самият Христос.
Християнският морал е абсолютно и напълно непримирим с принципите на
индивидуализма. Като доказателство за това може да служи общоизвестната от
древни времена сред всички вярващи пословица: „Всички за един, а Бог за всички“,
която искат да преправят в нещо противоположно. Няма нищо по-несъответстващо на
евангелското учение от индивидуализма.
Най-висшето проявление на нравствеността според учението на Христа е готовността
да спасиш човек: „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си
(тоест живота си) за своите приятели“ (Иоан 15:13). Това са истинските думи на
Христа, които са основата на християнския морал и християнските отношения между
хората, думи, които всеки християнин знае от детските си години.
Понякога християнската религия бива обвинявана в това, че уж тя става опора на
социалната несправедливост, че уж тя води до отчаяние и неверие във
възможността за победата на доброто на земята, уж тя насажда идеологията на
робството, пасивността и безпомощността и че тя дори насажда вражда към
невярващите и към хората от чужда вяра.
Всичко това е лъжа! Християнската религия винаги е въставала срещу
социалната несправедливост. Цялото Евангелие е пронизано от идеята за победата
на доброто над злото. Именно Евангелието дава увереност в тази борба, то
призовава към съзнателно и свободно проявление на човешката воля и учи за нравствената
свобода на човека. Евангелието е провъзвестие за изключителното достойнство на
човешката личност. На Евангелието е чужда всякаква вражда към друговерците и
невярващите.
Понякога към християнското учение за любовта към всички хора се опитват да
отправят лъжливото обвинение, че уж оттук може да се направи извод и за любовта
към враговете на нашето Отечество. Това е много опасно и явно лъжливо
политическо обвинение. Човека, който безразлично се отнася към въпросите на
религиозния морал, разсъжденията за този морал като такъв може и да не го
заинтересуват, но обвинението, на което се придава политически и явно
антипатриотичен характер, безусловно ще го заинтересува. Обвинението в антипатриотизъм
веднага може да отблъсне от църквата всеки, който обича своето Отечество. Това
е доста стар прийом. Още през първите векове на християнството, когато езичеството
е водело с него борба не на живот, а на смърт, най-силното и успешно обвинение,
хвърляно срещу християните, е било обвинението, че те са опасни за държавата и
властта. Когато не са помагали методите на обикновената клевета — обвиненията в
разврат, жестокост, когато не е помагало обвинението дори в атеизъм, когато не е
помагало разпространението на слухове, че християните се покланят на магарешка
глава (а се разпространявала и такава версия и хората вярвали, защото Евангелието
не било достъпно за четене, а цялата християнска писменост се унищожавала), тогава
прибягвали към клевета от политически характер и обвинявали християните в
антиобществени и антидържавни престъпления. Така, например, при Нерон обвинили
християните в запалването на Рим (а всъщност Рим бил подпален от самия Нерон),
обвинявали ги и в държавна измяна.
Всеки, който е преживял последната война, добре знае каква колосална работа
провеждаше нашата Руска Православна Църква по време на войната, каква
материална и морална помощ тя оказваше на народа и армията за победата над
врага. В следвоенните години Руската Православна Църква извършва огромна работа
в борбата за мир.
Поради това смятаме за свой дълг да кажем какъв е християнският морал по
своята същност и защо именно него смятаме за израз на истинския и най-висш хуманизъм.
Заедно с това трябва да заявим, че Руската Православна Църква няма и не
може да има нищо общо с каквито и да било различни секти, които в очите само на
несведущите хора могат по някакъв начин да се смесват с Православието. За тези
секти можеше сега изобщо да не споменаваме, ако антирелигиозните дейци не се
опитваха умишлено да смесват учението на Православната Църква не само със
сектантските лъжеучения, но дори и със всевъзможните суеверия и магьоснически
методи, които все още някак битуват в разни тъмни ъгли.
Обаче всеки мислещ човек е наясно, че да си съставиш мнение за
християнската религия въз основа на примери, взети от живота на разни зловещи секти,
ще бъде също толкова нелепо, както би било нелепо, например, да се изучава
анатомията на човешкото тяло въз основа единствено на анатомията на уродливи хора
или да се изучава логиката и нормите на духовния живот на хората въз основа на
налудничавите идеи на хората с болни мозъци.
Руската Православна Църква, чиято норма на живот е Евангелието, винаги
открито е проповядвала своето учение и никога не е имала нищо общо с
фанатичните секти: учението, което тя възвестява, е призив към светлината, към
любовта, към устройването на справедлив живот и към духовно съвършенство.
Църквата не се бои да представи своето учение пред съда на всички справедливи и
честни хора, защото делата й са светли и призивите й са святи.
