Глава първа. Какво е наука?
Още Сократ е учил, че за да разчитаме на правилни
изводи, трябва да умеем да определяме понятията. Затова нека се постараем да
дадем точни определения на двете разглеждани от нас понятия — и тогава ще ги
сравним. Науката е система от получените знания за наблюдаваните от нас явления
на действителността. Нека да вникнем във всяка от тези думи. Науката е система,
тоест не случаен набор от знания, а стройно, подредено съчетание. То се постига
чрез класификация, тоест чрез разпределение на еднородните данни по групи и
обобщения — тоест чрез установяване на онези общи формули и закони, на които се
подчинява природата. Науката включва достигнатите знания, тоест все още не
всичките, а само онези, които засега са достигнати. Научната дейност се движи,
тя е процес на «съзиждане на истината по пътя на опита и умозрението». Този
процес в науката е нещо динамично, случващо се: то преминава през въпроси,
търсения, съмнения, предположения, които после могат да се окажат и лъжливи. И
само знанията, тоест истинните отражения на действителността, съставляват
установеното, статично съдържание на науката, знанието, тоест доказаните,
общозадължителните, общопризнатите, обективни съждения, оправдани и логически,
и емпирично, и от умозрението, и от опита. Това са знания за явленията, тоест
проявленията на живота, природата, но не за нейните същности (за феномените, а
не ноумените), за света такъв, какъвто го виждаме, съзерцаваме, но не за света,
какъвто е сам по себе си, по същество. Явленията са това, което е явно за
нашите пет сетивни органа (както е прието да се смята, макар и те да са
повече), за нашата петсетивна логика, във всеоръжието на техническото усилване
на нашите познавателни органи във вид на микроскоп, телескоп и други научни
инструменти. Следователно, областта на точната наука е също толкова ограничена,
колкото са ограничени и органите на научното познание в своята познавателна
способност. Но човекът иска и трябва да знае и това, което се намира отвъд
пределите на науката, онова, което още не е достигнато от нея, и по самата си
природа се намира отвъд нейните предели. Така, например, психологията е наука
за душевните явления. Но ние искаме да знаем повече, искаме да познаваме
душата, защото целият живот е низ от срещи и взаимодействия на човешките души,
а душата е самият човек. Странно би било да се твърди, че науката познава или
може да познае цялото битие. „Да, има по земята и небето неща, Хорацио, които
нашата нещастна философия не е дори сънувала!“, — казва Хамлет при Шекспир. А
същевременно ние и това отвъдпределно искаме да познаем и разберем, искаме да
разрешим онези въпроси, които така преизпълват душата на юношата при Хайне: „Что
тайна от века? И в чем существо человека? Откуда приходит, куда он идет? И кто
там, вверху, за звездами („Кажете ми, що
е човекът? Отгде е дошъл? Къде се стреми? Кой броди в небето по златни звезди?“
– в прев. на Димитър Стоевски)?“. Знанието е нещо повече от наука. То се
постига и с онези висши способности на духа, с които науката не разполага. Това
е преди всичко интуицията, тоест непосредственият усет за истината, който я
разпознава, прозира, пророчески я предвижда там, където не достига научният
способ на познание. Тази интуиция все повече (в последно време) занимава
вниманието на философията. Тя изпълва живота ни в много по-голяма степен,
отколкото предполагаме. Именно тя ни води в една друга, висша област на духа, —
тоест в религията.
