Верни на дълга и вярата
По-горе беше посочено, че ръководителите на изтреблението на Дома Романови са се придържали към някакви специални съображения по отношение на съдбите на едни или други приближени до Царското Семейство и слугите, които бяха с Него в Тоболск.
Така, когато съветските главатари преместили Августейшото Семейство в Екатеринбург и го затворили в Ипатиевския дом, комисарят Мрачковский едновременно отделил генерал Татишчев, графиня А. В. Гендрикова, Е. А. Шнейдер и камердинера Волков от общия състав на свитата, пристигнала в Екатеринбург, и направо от гарата без багажа и вещите им ги откарал в Екатеринбургския губернски затвор. Камердинерите Нагорный и Седньов, попаднали отначало н Ипатиевския дом, на 25 май били извадени от дома и също били докарани в затвора.
В затвора Чуцкаев иззел от Долгоруков и Татишчив револверите, а Дидковский им взел парите (генерал Долгоруков попаднал в затвора по-рано). Както при единия акт, така и при другия упоменатите съветски деятели издали на собствениците разписки. Арестуваните били разделени: Долгоруков, затворен още на 30 април, лежал в така нареченото „секретно отделение”. Пак там отвели и Татишчев и Волков, но ги хвърлили в килия отделно от Долгоруков. Гендрикова и Шнейдер били настанени в женското отделение в една килия с Княгиня Елена Петровна Сръбска, а Нагорни и Седньов били затворени в обща килия, където били държани арестуваните от чрезвичайната следствена комисия и откъдето арестантите били извеждани само за разстрел. Арестуваните били лишени от вещите си и парите си, към тях бил прилаган същият режим, както и за всички други арестанти, и единственото развлечение и прекарване на времето се състояло в беседи и разговори помежду им и с другите също като тях нещастни затворени белогвардейци и буржоа, очакващи своята участ.
Иля Леонидович Татишчев попаднал в състава на свитата, предназначена да съпровожда Царското Семейство в Тоболск, случайно. Той не принадлежеше към така наречените придворни. Когато станало ясно, че поради болест на жена си Бекендорф няма да може да съпровожда Императора в заточението му в Тоболск, Керенский предложил на бившия Цар да избере едно от следните лица: Воейков, или Нилов, или Наришкин, или Татишчев. Изборът на Императора се спрял на Татишчев, за което Керенский изпратил помощник-комисаря от Министерството на Двора Павел Михайлович Макаров да уведоми последния. Макаров, като пристигнал при Татишчев, съобщил на Иля Леонидович, че е определен да съпровожда Императора в Тоболск. В отговор на това заявление Татишчев попитал: „Какво, това разпореждане на Правителството ли е или е заповед на Императора?”
„Желанието на Императора,” – отговорил Макаров.
„Щом Императорът желае това, моят дълг е да изпълня волята на моя Император,” – казал Татишчев и в същия ден се присъединил към свитата, която вече била с Царското Семейство.
Изборът на Императорът бил много удачен. Дълбоко благородният и идеално честният Иля Леонидович, с християнска душа и кротък характер, скоро станал всеобщ любимец на затворените в Тоболск. С голям вътрешен запас на духовни сили, той умееше да бъде винаги спокоен, сдържан, внасяйки бодрост сред околните и стараейки се с различни разкази и спомени да прави по-поносими дългите мъчителни дни на безделие по време на заточението в Тоболск.
Попадайки в затвора, Иля Леонидович и тук останал верен на себе си и се стараел да ободрява другите.
„Ето, Алексей Андреевич, - обърнал се Татишчев към Волков, влизайки в кантората на затвора, - истина казват хората: от просешка тояга и от затвора не се отказвай.”
Всички наоколо се усмихнали и единствено Мрачковский със злобен тон отбелязал:
„По милостта на Царизма, се родих в затвора.”
В килията, в която попаднал Татишчев, били държани няколко офицери, с които Иля Леонидович обичал да беседва, поддържал в тях бодър дух и вяра в спасението на Русия и въпреки целия този ужас на обкръжаващата ги обстановка, мърсотията, изпитваните лишения и нравствени терзания пред неизвестната лична съдба той останал верен на своя Император и своята клетва до край. Разказвайки на офицерите, как Императорът му е предложил да съпровожда Негово Величество в заточението, Иля Леонидович казвал:
„При такова Монаршеско благоволение би ли могла нечия съвест да дръзне да откаже на Императора в такава тежка минута? Би било нечовешка черна неблагодарност заради всичките благодеяния на идеално добрия Император дори да се замисля човек над такова предложение; то трябваше да се смята за щастие.”
На 10 юли Татишчев и Долгоруков били извикани в канцеларията на затвора. Тук им връчили ордери с подписите на Белобородов и Дидковский, в които им се нареждало в течение на 24 часа да напуснат пределите на Уралска област. Такава неочаквана милост от съветските власти много учудила и двамата; нито Татишчев, нито Долгоруков пред никого не били подавали прошение за освобождаване и никой по време на ареста им не бил идвал при тях, и никой не правил постъпки за тяхното освобождаване. Въпреки това било им заповядано веднага да вземат вещите си и да тръгват. Вратите на затвора се отворили пред тях.
Но до портите на оградата на затвора ги посрещнали въоръжени палачи от чрезвичайната следствена комисия, които отвели Татишчев и Долгоруков в едно затънтено място зад Ивановското гробище, където обикновено, по израза на дейците от чрезвичайката, „хората били пускани в разход”. Там двамата верни на дълга и клетвата генерали били застреляни и техните трупове били изоставени там, дори без да ги зарият.
Пак там и по същия начин завършили живота си Нагорний и Седньов, но телата им останали неоткрити. На 28 май по съвета на някакъв адвокат на затвора те подали от затвора прошение на името на Белобородов, в което молели да им бъдат обяснени причините за тяхното затваряне и изразявали желание да бъдат изпратени по родните им места. В отговор последвал разстрел.
Клементий Григориевич Нагорний и Иван Дмитриевич Седньов, и двамата са бивши матроси от яхтата „Щандарт”. И двамата са родом от Ярославска губерния; Седньов бил женен, имал три деца, майка и сестра; цялото семейство се издържало от него. Нагорний бил ерген; родителите му живеели в родното му място. Нагорний бил назначен да се грижи за Наследника Цесаревич, когато бившият Му слуга, известният боцман Деревенко, бил хванат да краде и бил отстранен от Двора.
На 20 юли графиня А. В. Гендрикова, Е. А. Шнейдер и камердинерът Волков били изпратени под конвой на гарата и качени в арестантски вагон. Пак тук била докарана и Княгиня Елена Петровна Сръбска заедно с пребиваващите с нея членове на Сръбската мисия и още няколко други държани в затвора офицери и „контрареволюционери”. Общо се събрали 36 човека.
На 23 юли всички изброени лица били докарани в Перм. Тук княгиня Елена Петровна с нейната мисия, графиня Гендрикова, Е. А. Шнейдер и Волков, със заповед на Пермския окръжен чрезвичаен комитет по борба с контрареволюцията, спекулацията и саботажите, под № 2172, били отведени в Пермския губернски затвор, а останалите – в арестантския дом. Всичките три жени били настанени в една килия в женското отделение, а членовете на мисията и Волков били затворени в килиите на мъжкото отделение.
Няколко дни след преместването им в Перм Волков по съвета на някакъв адвокат, също лежащ в затвора, подал в местния совдеп заявление, в което молел да му разяснят за какво е арестуван. След около две-три седмици той бил извикан на разпит, където някакъв млад човек започнал да го разпитва за убийството на бившия Цар в Екатеринбург и за бягството на Императора от Тоболск. А на въпроса на Волков за съдбата на неговото прошение младият човек отговорил, че „този въпрос ще бъде решен в Москва.”
Този отговор е характерен и съществен за установяването на отношението на Москва изобщо към събитията, свързани така или иначе със съдбата на Царското Семейство. Ако местните власти не са имали правото да решават сами дори въпроса за съдбата на камердинера Волков, как е възможно да се допуска, че по отношение на съдбата на Царското Семейство местните власти са минали без ръководство от центъра.
Администрацията на затвора, където били затворени Княгиня Сръбска, графиня Гендрикова и Е. А. Шнейдер, в рамките на възможното се стараела да облекчи положението на жените-затворнички: разрешавала им от време на време да купуват мляко и им давала да четат получаваните в затвора вестници. Най-голяма бодрост в тежкото затворничество проявила графиня Гендрикова, която понякога дори пеела, за да разсее мъката на дълбоко тъгуващата по мъжа си Княгиня Елена Петровна. Голяма липса имала на бельо; налагало се да носят мъжко затворническо бельо, тъй като никакви собствени вещи не били дадени на затворниците. Всички вещи на Гендрикова и Шнейдер били иззети от съветските главатари още в Екатеринбург и се пазели в помещението на областния совдеп, където, както беше споменато преди, при бягството на съветската власт от града вещите били разграбени както от самите главатари на властта, така и от различните дребни служащи на совдепа. Остава само непонятно защо съветските власти, след като били предрешили съдбата на своите нещастни жертви, така се бавели с окончателното привеждане в изпълнение на своите намерения и измъчвали горките затворници, карайки ги да преживяват морални мъчения хиляди пъти по-зверски, отколкото изтезанията в занданите от най-черните времена на Средните векове.
Анастасия Василиевна Гендрикова като дълбоко религиозен човек, не се страхувала от смъртта и била готова за нея. Оставените от нея дневници, писма свидетелстват за пълното смирение пред Божията воля и за готовността да приеме предназначения от Всевишния Творец венец, колкото и тежък да е. Тя убедено вярвала в светлия задгробен живот и във Възкресението в последния ден и в тази сила на вярата черпела жизнена бодрост, спокойствие на духа и веселост за другите.
Тя обичала Царското Семейство и била обичана от Него почти като родна дъщеря и сестра. След смъртта на майка й и особено след ареста в Царско Село Императрицата и Великите Княжни останали единствените хора на земята, към които Анастасия Василиевна изпитвала сърдечна и дълбока привързаност. Всичките писма на Императрицата до Настенка, както Нейно Величество наричала графиня Гендрикова, са изпълнени с майчинска нежност и грижовност. Трябва да се отбележи, че майката на Анастасия Василиевна, графиня София Петровна Гендрикова, беше най-големият и най-любимият приятел на Императрицата Александра Фьодоровна през целия й живот. Двете ги свързваше дълбока религиозност и преданост към учението на Православната Църква за безпределната любов към ближния и безкрайното милосърдие и търпимост към хората. Последните 3-4 години от своя живот графиня София Петровна страшно страдаше физически вследствие на някаква много сложна болест и бавно, мъчително, дълго умираше в ръцете на своята страстно обичана дъщеря. Поразително е, че единственото, което облекчаваше страданията на умиращата, беше присъствието на Императрицата и мълчаливата, съсредоточена молитва на последната. Самата Тя вярвайки в силата на молитвата, Императрицата идваше при графинята почти ежедневно; вземаше ръцете на страшно страдащата болна в Своите ръцете и затваряйки очи, без да произнесе нито дума, потъваше в напрегнато молитвено състояние. На болната постепенно й ставаше все по-леко и по-леко, болката утихваше и двете жени, прегърнати и облени в сълзи, горещо благодаряха на Бога за Неговата безкрайна милост. С разкази за тези минути на молитвено изцеление са пълни писмата на графинята-майка до дъщеря й и писмата на Императрицата до графиня София Петровна. Пак за тях често споменава в дневника си и Анастасия Василиевна.
Писмата на Великите Княжни до графиня Гендрикова и особено писмата на Великата Княжна Олга Николаевна излъчват доверие, любов, простота в отношенията и непринудена веселост. Княжните споделяли с Настенка всичките си впечатления, съветвали се с нея за всичките си обществени дела и виждали в нея като че своя по-голяма сестра. Царското Семейство беше много сдържано в осъждането изобщо на хората и дори на своите близки. Много рядко в писмата се изплъзва някакво недоброжелателно чувство към някого. Най-често това се изразява само в някаква хумористична форма. Но значително по-релефно се изразяват Техните симпатии. Така, например, видно е, че с най-голяма симпатия от страна на членовете на Императорската Фамилия се ползвал Великият Княз Дмитрий Павлович, отношенията към когото били като към любим брат.
Анастасия Василиевна съвсем не беше човек, комуто са чужди земните желания, колебания, съмнения, раздразнения и други душевни и духовни стремежи, присъщи на едно мислещо същество, живеещо сред хората, търсещо сред тях любов за себе си, за своя живот, търсещо отговори на въпросите от всекидневната обкръжаваща го обстановка, живот. Не й бяха чужди слабостите, временните разочарования от околните, временните грешки и изкушения. В дневника си, посветен на покойната й майка, тя пише:
„Боже мой! Кога ще свърши моят безцелен, самотен живот? Той ми тежи и сега постепенно помръкват всички утешения; болното, измъчено, жадуващо любов сърце никъде не намира отклик и топлина…”
„Наложи се да се спусна от висините, където царят утешение и мир, в самата житейска тиня, в самия център на житейските дрязги, суета, грижи; да вникна и да се потопя в обкръжаващия ме живот, пълен с проблеми, интриги, пошлост и човешка лъжа…”
„Струваше ми се, че ще намеря светлина в тунела единствено в предишното, силно любовно чувство… но и тук намерих единствено пълно и окончателно разочарование…”
„Чувствам, че започвам да ставам по-безчувствена, по-хладна и ме обзема апатия и равнодушие към всичко, освен душевната болка…”
Нима в цитираните думи не диша самият земен живот? Нима това не са мисли и чувства на земно същество? А междувременно мнозина смятаха Анастасия Василиевна за болна от мистицизъм, стояща извън живота, извън неговите реални страни и обясняваха това с близостта на Гендрикова с Императрицата, с влиянието на Последната в религиозно-мистично отношение и с болезнената й екзалтация. Напълно вярно е, че младата Анастасия Василиевна беше взискателна към хората, че не я удовлетворяваха нито хората, нито животът, който я заобикаляше, тъй като те блестяха единствено с външната лъскава обвивка, а тя търсеше в човека неговата душа, дълбочината и идеалността в живота. Хората, неспособни да разбират духовния облик на Императрицата или Анастасия Василиевна Гендрикова, ги обвиняваха, че страдат от болната екзалтация на мистицизма, от формално изповядване на религията и едва ли не в кощунствено отношение към духа на вярата, заменяйки го с ученията на старци, различни бесновати и истерички и едва ли не с окултни експерименти в личния и държавния живот.
Анастасия Василиевна, както и Императрицата Александра Фьодоровна, беше по вяра истинна Православна християнка, вярваща със силата на разума и с чистотата на сърцето. За нея вярата в Бога, в догматите на Православната Църква беше онази действителна, естествена сила, която единствено може да управлява в най-висшето значение на това понятие света, хората, техните помисли, чувства, за приближаването на всичко живо към високия идеал на човешките взаимоотношения на земята, основаващи се на закона за Християнската любов. Оттук, в тази сила на вярата, тя черпеше отговорите и решенията на възникващите в нея съмнения и колебания, търсеше укрепване и възвисяване на своите духовни сили за правилното решаване на житейските проблеми, изискванията на дълга, съвестта и морала. Пак в нея тя удовлетворяваше неутоленото на земята чувство на сърцето и горещата търсеща душа.
В тази здрава и силна религия на Бога и вярата в Христа Анастасия Василиевна беше наставлявана от юношеска възраст от двете най-близки за нея жени. Това бяха покойната й майка и Императрицата Александра Фьодоровна.
Анастасия Василиевна обичаше майка си с необичайно голяма, дълбока, предана и силна любов. Продължилата няколко години тежка, мъчителна болест на София Петровна и след това самата й смърт предизвикаха в живота на любящата дъщеря неизлечима мъка, неотслабващо страдание. Но от друга страна, самоотвержената грижа на дъщерята за болната й майка, изискващи грамадни сили и голямо напрежение, възпитаха в Анастасия Василиевна великата способност да живее за другия, да жертва за другия всичко и за да облекчи състоянието на обичната си и обичаща майка, да намира в себе си сили да бъде не само спокойна, но дори весела, за да не събужда у майка си съмнения, че болестта й е тежко бреме за дъщеря й. Дъщерята намираше истинско удовлетворение в самоотвержеността за майка си и действително не чувстваше тежестта на грижите за болната, но тя страдаше невероятно за любимата си майка и се насилваше да бъде весела, за да скрие това страдание от майка си и да не увеличава още повече мъките й.
Императрицата, виждайки цялата сила на отчаянието и безпределната мъка, обзели Анастасия Василиевна след смъртта на София Петровна, бидейки изключително внимателна в разбирането на душевните настроения на близките й хора и безкрайно вярваща в благостта на Божия Промисъл, с една изказана дълбока мисъл пробуди в Анастасия Василиевна съзнанието за истинския смисъл, цел и предназначение, посочени й от Бога за целия й по-нататъшен живот. Ето как говори за този момент от живота си и възприетата идея самата Анастасия Василиевна в дневника си, посветен на майка й:
„Във всичко, Ангеле мой, чувствам действието на твоите молитви за мене. Пак намерих своята предишна Царица, пак в ролята на онзи Ангел-Утешител, който Тя беше за тебе в първите години след смъртта на татко. Ти казваше тогава, че татко ти Я е пратил за утеха, а сега ти пак ми Я връщаш такава, каквато Тя беше тогава и това за мене е такова утешение. Легна ми на душата мисълта, която Тя ми каза днес: онзи опит от страданията, които Господ ми прати в тебе и чрез тебе, да употребя за радост и утеха на другите.”
„Може би, в това трябва да има цел, предопределена ми от Бога.”
Това било казано от Императрицата през 1916 година. И наистина, целият последващ живот на Анастасия Василиевна бил озарен от висшата светлина на самоотвержената работа и дейност за другите хора. Тя тръгнала по пътя на мисълта, заложена в нейното духовно миросъзнание от Императрицата, не поради чувство на дълг или задължение, а защото вече не можела по друг начин дори и да мисли. Все повече и повече в нея започнало да укрепва душевното спокойствие, равновесието на чувствата, яснотата на мисълта и доброволната покорност пред Божията воля. Тя тръгнала по истинния път на служението на любовта в Христа, който я довел до мъченическия, но желан от нея венец за Онези, на Които тя окончателни отдала душата си на земята.
Разделяйки се в навечерието на заминаването от Царское Село в Тоболск със стаята на майка си и с всичко, което било събрано в нея като спомен от майка й, Анастасия Василевна записала в дневника си последното си обръщение към майка си, възраствано и развивано у нея от завета, даден от Императрицата и поддържан от Нея у „Настенка” с цялата сила на едно дълбоко духовно влияние.
„За последен път седя в уютното кътче, подредено около твоя домашен олтар, заобиколена от твоите книжки, икони и всичко това ми говори за тебе. Утре пак отново (за трети път след смъртта ти) ще се наложи да разтуря това единствено кътче на моя свят и отново всичко да стягам, и Бог знае дали ще се случи някога пак да го устроя. Пред мен се простира неизвестен далечен път, а по-нататък следва пълна неизвестност, но макар че сега ми е тежко и тъжно и такава безумна жажда изпитвам за твоята незаменима ласка, така ми се иска да положа глава на рамото ти и да си почина (толкова съм уморена), но на душата ми е спокойно все пак; чувствам, че ти си с мене и ме чуваш, и аз не мога да не си излея душата пред тебе, да не изразя поне отчасти всичко преживяно, макар и да знам, че ти виждаш, разбираш и познаваш всяко движение на моята душа, дори още по-лесно, още по-ясно, отколкото преди.”
„Не мога да замина оттук, без да благодаря заедно с тебе на Бога за онзи чуден мир и сила, която Той ми изпращаше през всичките тези почти 5 месеца арест.”
„И аз знам, че тези неземни чувства са прекалено добри и възвишени за мене. Не аз съм ги заслужила, а ти си ги измолила за мене от Бога с твоите страдания.”
„Ти през целия си живот си жадувала и си се стремила към душевен мир, като към най-висшия, най-добрия Божий дар и когато най-накрая го постигна и му се наслаждаваш в пълно блаженство, ти го споделяш с мене (както ние с тебе споделяхме и страданията). Ти виждаш, че без това аз не бих могла да продължавам живота си и колкото по-труден и по-тежък става животът ми, толкова повече става и душевният мир.”
„Сега разбрах, както и ти, че това е най-доброто, най-голямото щастие, което може да съществува, че с това чувство всичко може да се понесе и благославям за това Бога и тебе, Ангеле мой, защото съм уверена, че това ми е пратено по твоите молитви. Какво дивно спокойствие цари в душата, когато можеш всичко и всички скъпи на тебе хора да отдадеш изцяло в Божиите ръце, с пълно доверие, че Той по-добре знае, кое на кого и кога му е нужно. Бъдещето повече не ме плаши, не ме тревожи. Аз така чувствам и така се доверявам на това (и така изпитах върху себе си това), че с умножаването в нас „на страданията Христови, се умножава от Христа и нашето утешение…”
„Знам, че навсякъде ще бъдеш с мене, ще ме водиш по онзи път, по който трябва да вървя, и затварям очи, отдавам се всецяло, без съмнения и въпроси, или ропот в ръцете Божии, с доверие и любов, и знам, че ти ще измолиш от Бога да ме подкрепи и в минутата на смъртта, или ако ме застигнат още изпитания в живота.”
Тук свършва дневникът на Анастасия Василиевна, посветен на майка й.
На 4 септември 1918 година със заявление № 2523 губернският чрезвичаен комитет изискал изпращането в арестантския дом на графиня А. В. Гендрикова, Е. А. Шнейдер и камердинера Волков. Всички тях ги събрали в кантората на затвора и им предложили да си вземат със себе си вещите, каквито имали. Това дало повод на Анастасия Василиевна да изкаже предположение, че ще ги водят на гарата, за да ги откарат на друго място. В кантората на затвора ги предали срещу разписка на конвоиращия от комитета, по фамилия Кастров.
В арестантския дом, в стаята, в която ги въвели, били събрани още осем други арестувани (в това число жената на полковник Лебетков и Егоров) и 32 въоръжени червеноармейци, начело с началника, облечен в матроска униформа.
Било тъмна доба, валяло силно. Цялата група от 11 души (6 жени и 5 мъже) я поел матроса с конвоиращите и той ги повел нанякъде, отначало из града, а след това по шосето на Сибирския тракт. Всички арестувани носели сами вещите си, но когато изминали по шосето около 4 версти, конвоиращите изведнъж започнали любезно да предлагат услугите си – да носят багажа: явно, всеки се стараел предварително да грабне плячката, за да не се налага после да я раздират в тъмното, в суматохата и да я делят с другите.
Отбили се от шосето и тръгнали по настлания с греди път към асенизационните полета. Тогава Волков разбрал къде и за какво ги водят и като направил скок настрани през канавката, хукнал да бяга към гората. След него стреляли два пъти, Волков се спънал и паднал. Това падане червеноармейците сметнали за успешен изстрел и тръгнали напред. Обаче Волков не бил улучен, той скочил и отново побягнал; след него стреляли още едни път, но в тъмното пак не го уцелили. След 43 дни скитане из горите Волков стигнал до нашите и благополучно избягнал грозящата го участ.
Всички останали били доведени до вала, разделящ две обширни поля с нечистотии; нещастните жертви били поставени с гръб към конвоиращите и от упор отзад бил даден залп. Не всички стреляли, пазели патроните; по-голямата част от конвоиращите просто удряла с приклади по главите…
От убитите свалили всички връхни дрехи и само по бельо, като ги разделили на две групи, ги хвърлили пак тук в отточната канавка и затрупали телата с малко пръст, не повече от четвърт аршин.
На 7 май 1919 година, седем месеца след убийството, телата на Анастасия Василиевна Гендрикова и Екатерина Адолфовна Шнейдер бяха издирени, изкопани и закарани на Ново-Смоленското гробище в Перм за погребение. Преди погребението телата бяха подложени на съдебно-медицински оглед.
Тялото на Е. А. Шнейдер се намираше на стадия на разлагането, но беше още достатъчно запазено за оглед; чертите на лицето оставаха лесно разпознаваеми и дългите й коси бяха цели. Върху тялото беше открита под лявата лопатка рана от куршум в областта на сърцето; черепните кости бяха счупени от удар с приклад, но главата като цяло беше останала ненарушена.
Тялото на графиня Гендрикова все още изобщо не беше подложено на разлагане: то беше здраво, бяло, а ноктите имаха дори розов оттенък. Следи от раняване с куршуми не бяха намерени по тялото. Смъртта беше последвала от страшен удар с приклад в лявата част на главата отзад: част от челната кост, слепоочието, половината на теменната кост бяха напълно избити и целият мозък от черепа беше изпаднал. Но цялата дясна страна на главата и цялото лице бяха останали цели и бяха запазили пълната си узнаваемост.
Телата на Анастасия Василиевна Гендрикова и Екатерина Адолфовна Шнейдер бяха положени в ковчези и на 16 май погребани в обща дървена гробница на Ново-Смоленското гробище. По случайно съвпадение техният гроб се оказа тъкмо срещу прозорците на килията на Пермския губернски затвор, в който те бяха прекарали последните дни от земния си живот.
