1981 година
21 декември/3 януари, 1981 г.
Ние, както винаги, напредваме
трудно, като се опитваме да се реорганизираме, за да се трудим по-продуктивно
през новата година. И „Orthodox
America“, и „The Orthodox Word” се
четат с внимание и вдъхновяват мнозина. Ние трябва само да ги направим
по-ефективни.
14/27 март, 1981 г.
Елена Юриевна Концевич е
казала на отец Герман, че се страхува, че в бъдеще нашата Църква я чака ужасна
катастрофа, и това е свързано, според мене, с онова „свръхправилно“ умонастроение,
което е засегнало също и някои руснаци (но не в такава неприятна форма, както
това се проявява при нашите гърци). Това е в известна степен, мисля си, близко
до папизма – желанието да се определят понятията, за да си „спокоен“ относно
тях, дори духът да е изгубен. Книгата на отец Михаил Помазански („Православно
догматично богословие“) ще бъде много важна в това отношение; колкото повече
чета коректурата, толкова повече виждам колко важна и своевременна е тя.
6/19 септември, 1981 г.
Слава Богу, при нас всичко е наред, тъкмо отпразнувахме два именни дни (вчера на брат G., а днес на брат D.). И при двамата всичко е наред, макар че особено при D. има върхове и падения. Двама наши семинаристи успешно започнаха своите „предбогословски занятия“. G. най-накрая разбра необходимостта от определено нерелигиозно образование като подготовка за изучаването на богословие (сега чете Платон), а R. след прочитането на две пиеси от Пушкин откри, че липсващият елемент в неговото образование до този момент е именно светската литература! Синдромът на „внезапния скок в богословието“ явно е коренът на много от проблемите, които възникват както у отделни хора, така и в Църквата като цяло.
Очевидно, сега епископите виждат опасността от разкол от страна на „всезнаещото“ гръцко духовенство и разколът, без съмнение, сега започва да набира скорост. Най-неприятното в нашите отношения с тях тепърва предстои, но това не трябва да ни отвлича от задачата, която стои пред нас.
Календарът за 1982 г. е завършен – рекордно рано!
При нас започнаха студовете и цялото братство (сега вече сме деветима) е заето с работа.
11/14 ноември, 1981 година
Благополучно се прибрах у дома от мисионерското си пътуване до Уилитс, като прекарах шест часа зад волана, при това се наложи да карам колата през планинската мъгла.
Попитах братята G. и R. на каква тема, според тях, е по-добре да говориш в Джорданвил.1 R. даде чудесна идея: „Значението на Руските новомъченици за нас днес в САЩ“. Мисля, че ако започнеш с новомъчениците, останалото само ще дойде при тебе. Не се притеснявай – само се моли на Бога, на владика Йоан и на преподобния Герман и се старай да стане колкото се може по-добре. Сигурен съм, че там слушателите ще приемат добре това, което ще им кажеш, особено когато стане дума за практическото значение на Православието за хората, живеещи в днешна Америка.
О. Пантелеймон написа ново писмо лично на о. Герман – основно, за да му се накара за допуснатите грешки (през последните осем години) и за да го уведоми, че те се канят да издадат някакви „послания“, потвърждаващи тяхната гледна точка за Църквата в Русия. Така че нас, без съмнение, ни чакат нови неприятности. Но нашият път е ясен: ние ще продължаваме да носим на хората истинското, искреното Православие, а те нека сами си създават нови проблеми.
Ние тук сме заети, стараем се да ускорим подготовката на някои издания за печат през тази зима.
Бележки:
- Бях поканен да изнеса доклад по време на Германовския младежки конгрес, следвайки стъпките на отец Серафим и отец Герман.
22 ноември/5 декември, 1981 година
Прилагам копие от заявлението на отец R. S. за напускането на нашата Църква. Сега, явно, печалните плодове на „свръхправилността“ започват да излизат наяве. Интересно, колко дълго отец Пантелеймон ще продължава да потиква хората към подобни постъпки, докато същевременно самият той остава в нашата Църква?
Във всеки случай, това е тъжно, но то прави нашата задача още по-ясна: ние трябва още по-усърдно да проповядваме истинното апостолско, мисионерско Православие и да помогнем да бъдат удържани колкото се може повече от нашите ревностни зилоти – младите, наскоро обърнали се към вярата, свещеници. „Orthodox America“ започна своето съществуване в най-нужния момент и сега тя трябва да стане в още по-голяма степен обединяващ рупор за истинните ревнители за Православието в нашата Църква.
Ние, разбира се, сме виновни за много „грехове“, заради които R. громи нашата Църква – и най-вече (предполагам) заради допускането до причастие на новостилците. Мисля, че всеки свещеник трябва да бъде свободен да постъпва в този случай така, както той смята за правилно, но що се отнася до нас, аз смятам, че ние трябва да бъдем отворени към всички православни, на които техните собствени епископи и свещеници не помагат. Наскоро при нас идва още един Антиохийски свещеник (от Лос Анджелис) и самият факт, че съществува дружба между нас, за тях е източник на сила, която им помага в тяхната борба. Как ще свърши всичко това (в смисъл на юрисдикция) – не знам. Но ние трябва да покажем, че Руската Задгранична Църква стои далеч от линията на „фанатичната партия“, която досега се опитваше да контролира всичко – и чийто провал сега става очевиден.
Да ни помогне Господ в настъпващото трудно време. По молитвите на владика Йоан ние можем да оцелеем и дори да процъфтяваме. Да помогне Господ също така на твоя доклад в Джорданвил. Всяка възможност, подобна на тази, е много важна и твоите думи там ще отекнат далеч зад пределите на манастирските стени. Трябва да помогнем да бъде поизтупан общоприетия мироглед.
Общо взето, тук водим блажен живот, в атмосфера на мир и взаимна грижа, сред нашите братя, макар и не без изкушения. В Джорданвил се постарай да се запознаеш с йеромонах Лука.1 Наскоро той ми написа писмо за своите опити да даде на семинаристите по време на урок по История на света „недостигащото измерение“ в тяхното образование (т. е. измерението на културата, в нейното обичайно разбиране), за да не се опитват те да скачат от джаза директно към исихазма или нещо от този род.
Бележки:
- Днес архимандрит и декан на Свято-Троицката
семинария.
Послесловие към 1981 година
Когато отец Серафим достигна последната година от живота си, здравето му леко се влоши, но той продължаваше да работи, както преди. Тъй като той още нямаше и петдесет години, изглеждаше невъобразимо да се мисли, че той няма да живее още дълги години. Все още биваха повтаряни подканите и предупрежденията: „Сега вече е по-късно, отколкото мислиш… Трябва да работим, докато имаме време…“ – но в неговите писма (последното беше написано само няколко дни преди неговата предсмъртна болест) нямаше дори знак за това, че му е било известно, че неговият край вече е близко.
В онези последни месеци
той повече от всякога се грижеше за практическото Православие – Православието
на сърцето, а не на ума – и той с удивително внимание се съсредоточаваше върху
личностите и душите на онези, които идваха при него. Неговата способност да
разбере и да даде на всеки човек именно онова, което изискваше неговото духовно
и душевно устроение, остава важен пример за пастирите и духовните
наставници.
