1970 година
Май 5/18, 1970 г. (1)
Простете ми, моля, че се забавих с отговора – прекалено много работа имах. Сега относно вашите въпроси.
Синът ви ще бъде приет чрез миропомазване и след това може (колкото по-често, толкова по-добре) да се причастява със Светите Тайни без изповед до седемгодишна възраст, след това той ще трябва да се изповядва всеки път – което, разбира се, на тази възраст ще бъде доста елементарна изповед, но ще укрепи у него този християнски принцип от ранна възраст. От седемгодишна възраст детето ще трябва да започне да спазва църковните пости, особено преди Причастието, а засега то не е длъжно да пости. Добре е да започнете да го подготвяте за постите отрано, като му давате по-скромна закуска в онези дни, когато то пристъпва към Причастие и т. н. Вие най-добре знаете какво може да се изисква от вашето дете.
Общата практика на православната изповед, според мен, се отличава от католическата по това, че тя е по-малко законническа и външна. Ние имаме същите седем основни гряха, но освен тях внимание се обръща на постоянната греховност на всеки от нас в малките неща, със слово, дело и помисъл. Трябва да съзнаваме това и да ги изповядваме така, че те да не се трупат. Не трябва да се впускате в излишни подробности на извършения от вас грях, освен в онези случаи, когато те пораждат специални въпроси. Ще забележите, че местните свещеници не са свикнали с детайлно изповядване на греховете, важно е да се изброят основните грехове, искрено да се покаем за всички грехове и несъвършенствата си пред Бога, големи и малки, и да не се оставя нищо, което да тегне на душата ви.
Особено важно е да нямате вражда с никого, обикновено е прието да се измолва взаимна прошка от своите ближни, своите домашни преди Причастието. (Обичайният отговор е: “Бог да прости. Прощавай.”)
Относно първата изповед, уверен съм, че би било желателно да се споменат накратко и в общи линии сериозните грехове от миналото.
Що се касае до въпроса за противозачатъчните средства, Православната Църква определено не е “по-либерална”, отколкото Католическата и всяко вмешателство в естествения процес на зачеването на детето строго се осъжда като тежък грях. Разбира се, “таблетките” попадат в същата тази категория. Човешката “мъдрост” е едно, а Божият закон – съвсем друго. Относно въздържанието на съпрузите от съвместен живот в постните дни, то се явява част от аскетизма или самоотречението, което ни кара да постим и да не ядем блажна храна. Съпружеската любов, в същата степен както и месото и яйцата, не се смята за нещо порочно, но нашият живот тук е подготовка за вечния живот, където нито се женят, нито се мъжат, където има безконечно пиршество, което се състои не от земни ястия, и едно от условията за достигането на Небесното Царство е подчинението на плътта на духа. Св. апостол Павел говори за съпружеското въздържание (1 Кор. 7:5) и това се смята за особено нужно по време на подготовката за причастие, но също и през другите постни дни.
Надявам се, че гореказаното няма да охлади вашия ентусиазъм. Мисля, че ще разберете, че това не произтича от някакви опити да се наложат на хората трудно изпълними изисквания, а от благоговейното отношение към всичко божествено и от необходимостта от наша страна да имаме сърдечна чистота при съприкосновението с него.
Относно “нетърпимото” отношение на нашия Синод към другите Православни Църкви. Преди няколко години едно младо момиче-католичка беше приета в нашата Църква и тя ми каза, кое най-вече я е поразило в началото – привидното противоречие между суровите заявления на нашето духовенство и миряните относно еретиците, отстъпниците и проч. и повсеместното добро и любвеобилно отношение лично към нея. Аз не виждам тук никакво противоречие. За да се опази истината, трябва да се говори прямо за отклонилите се от нея, та да се предпази паството и ако е възможно, да се просветят заблудилите се. Но на всяка душа Църквата разкрива своите съкровища – стига тя да слуша истината и да приеме нейното учение, което изхожда от Светия Дух, а не неговото преизтълкуване. Относно онези Православни Църкви, които отстъпват от истината, ние още в по-голяма степен трябва да говорим открито, защото техните пастири, сред като са познали Православието, съзнателно се отдалечават от него и своето паство се опитват да отведат със себе си. Но при всичките мои срещи с ревнителите на Православието в нашата Църква, искрено мога да кажа, че сред тях не съм видял нито един, който да е лишен от истинска християнска любов към заблудилите се; те първи биха приели в своите обятия патриарх Атинагор (2) и другите, ако те биха се покаяли за своите заблуждения и биха се върнали в Православието. Противоположното мнение, според мене, се създава заради критиката на онези, чиято представа за Църквата е неясна и които обвиняват нашите ревнители в “липса на любов”, когато те праведно изобличават апостасията.
Ситуацията в православния свят, уви, не се подобрява и деянията на Митрополията (3), която окончателно е застанала на страната на “Съветската” Църква, прави общението с нея невъзможно.
Ние съчувстваме на страдащите членове на Московската Църква (МП – Бел. ред.), но съществуват много свидетелства, че нейните лидери се опитват всячески да дискредитират и да разрушат Православната Църква в интерес на победата на комунизма и за тези неща ние не можем да мълчим. Но даже и в това ние не ги съдим, а само се опитваме да опровергаем тяхната лъжа и се стараем да помогнем на онези, които са гонени и затваряни зад решетките в СССР.
Надявам се, че не съм ви изплашил много с моите разсъждения за “медитацията” (4).
Няма нищо лошо в четенето на Свещеното Писание и благочестивото размишление върху прочетеното. Още по-добре е да прочетете тълкуванията върху Свещеното Писание на свети Иоан Златоуст, които изцяло са преведени на английски.
Усърдно се моля да победите изкушението на униатството (5). Чувал съм за много католици, които по тази причина са попаднали в духовна задънена улица. Дори да не бях православен, пак щях да ви посъветвам да избягвате това. Основното оплакване на такива католици е това, че те в края на краищата осъзнават, че само играят ролята на православни, а в действителност не са такива и в същото време престават да се наричат католици, така че не чувстват себе си нито католици, нито православни, а пребивават в някакво неопределено състояние – като правило, свършвайки с това, че или стават православни, или се връщат обратно в “западното” католичество, или се обръщат към нещо още по-лошо.
Надявам се, че засега съм отговорил на вашите въпроси, но не се страхувайте да задавате нови. На изучаването на православната вяра човек посвещава целия си живот, а вие засега само сте се докоснали до нейната повърхност, бидейки приети в лоното на Църквата. Но притежавате най-необходимото, с което може да се плава в потока на църковната благодат.
Бележки:
1. О. Серафим почти винаги поставяше в писмата си датата първо по стар стил, а после по нов, григориански, а горе на първата страница на писмото винаги изобразяваше кръст.
2. По това време Константинополският патриарх Атинагор беше начело на икуменическото движение; той се стремеше към уния с римокатолиците без разрешаването на догматичните разногласия.
3. Американската Митрополия се отдели от РПЦЗ през 1946 г. През 1970 г., когато о. Серафим писа това писмо, тя получи автокефалия от Московската Патриаршия. След дълги преговори с представителите на Московска Патриаршия, които бяха обикновени марионетки на съветския режим, Митрополията си присвои названието “Православна Църква в Америка”(ОСА). Даването на тази автокефалия и досега е спорен въпрос не само за Руската Задгранична Църква, но и в целия православен свят.
4. По време на нашия разговор в книжарницата попитах о. Серафим за медитацията, която за мене и жена ми, които бяхме под влиянието на старите римокатолически привички, беше част от нашата сутрешна молитва. Тогава още не разбирахме, че православното разбиране за медитацията значително се отличава от западно-християнското. По време на тази беседа о. Серафим обясни, че православната духовност забранява да се дава воля на собственото въображение, както това е прието в западната духовна система на медитация, например, по време на четенето на розария по броеница или по време на четенето на службата “На страстите Христови” ("Stations of the Cross"), или занимавайки се с “Духовните упражнения” на Игнаций Лойола и проч. Защото въображението е дошло в света след падението на Адам и Ева; това е едно от низшите действия на душата и любима играчка на дявола, който може и се ползва от човешкото въображение, за да прелъсти и да отвърне от пътя дори благонамерени хора.
5. През последната седмица преди нашето приемане в Православието жена ми и аз бяхме подложени на изкушението да преминем в Източния обряд или “Византийската католическа църква” – наричана още униатство – която не е нищо друго освен един от “департаментите” на римокатолическата църква. С помощта на о. Серафим успяхме да преодолеем това изкушение.
Допълнение към писмото
С жена ми бяхме приети в Църквата през 1970 г. в „Деня на паметта” (Американски празник, на който е прието да се поменават починалите, особено загиналите във войните). През септември същата година осъществих първото си поклонническо пътуване до скита, който се намираше на три часа път от нашия дом в Северна Калифорния. О. Серафим подробно ми обясни как да се добера до тях, защото последните тридесет мили от пътя почти нямаха пътни табели. Оставащите до пустинята две мили се издигаха нагоре в планината, която отците нарекоха планината на преп. Герман Аляскинкий, по съвсем черни пътища, почти непроходими през зимата и доста опасни след проливни дъждове, което скоро изпитах на собствен гръб.
На средата на пътя нагоре в планината завих не натам, накъдето трябваше, и затънах до уши в калта. Трудно можеше да се каже дали бях подминал или не бях още стигнал, така че оставих колата и пеша тръгнах към малкото селце Платина, разположено в подножието на планината. Тук в местното магазинче ми обясниха как да стигна до скита и аз по същия планински път през гората тръгнах обратно. Изкачването беше стръмно и никъде не се виждаха никакви признаци на живот, вече се бях отчаял, че ще намеря скита, когато изведнъж в пролуката между стволовете на боровете видях няколко жалки колиби – по никакъв друг начин те не биха могли да бъдат наречени. След това, излизайки иззад завоя на пътя, видях един осмоконечен кръст с огромни размери. Скитът най-накрая беше намерен.
Колибите се оказаха параклис с недовършен покрив, през който откритото небе надничаше в него, стара занемарена къща и малка килия. Отците ме приеха много топло в голямата стая, която им служеше за гостна, параклис и трапезна. Те ми донесоха студена вода и диня, поканиха ме да ям, и веднага започнаха да говорят за житията на светиите и духоносните старци – каквито бяха обичайните теми на техните беседи с мене или с другите поклонници. Те никога не водеха никакви светски беседи, освен онези, които непосредствено касаеха практическата страна на техния уединен живот. Всичко това беше удивително и вдъхновяващо. Дори за мене, новообърнатия, извънсветската атмосфера на пустинята беше твърде осезателна.
По-късно през същата есен покривът на параклиса беше завършен, няколко години по-късно към него беше пристоен притвор. Голямата къща няколко пъти беше реформирана и достроявана, по мои спомени, поне три пъти през следващите десет години. Преди кончината на о. Серафим през 1982 г. четири или пет нови килии бяха построени в скита далеч от другите постройки. Постепенно всичко това беше боядисано и изографисано в руски селски стил. Различните стаи и хижи получиха свои собствени имена: Царската стая (най-красивата и с по-прилично обзавеждане за прием на епископите), Розовата стая (наречена така заради пожертваната от някого розова боя за боядисването на стените), Григориевската зала (построена от един от поклонниците на име Григорий, това помещение обикновено се използваше за лекции) и т. н. Из цялата територия на скита бяха посадени най-различни цветя и растения – някои в саксии, някои в лехи. О. Серафим всяка година засаждаше малка, но изобилна зеленчукова градина, която беше неговото утешение и радост. Тази работа изобщо не беше лесна в началото, когато те нямаха кладенец и цялата вода трябваше да я мъкнат собственоръчно. Отгоре на всичко елените смятаха тяхната градина за своя салатиера и по тази причина се наложи да я оградят с висока ограда.
По време на това първо посещение след една продължителна беседа о. Серафим ми предложи да отидем и с общи усилия да се постараем да изтеглим колата ми от калта. По пътя той пееше тропари и стихири на различни светии, звукът на гласа му като кадифено ехо се носеше из гората и се смесваше с пеенето на птиците. Като стигнахме до колата, се захванахме да я издърпаме, но въпреки всичкото ръмжене и напъни, колата не помръдваше. Наложи се да отидем до селото и да повикаме колата на “Пътна помощ“. Докато чакахме край колата, о. Серафим като почувства, че настроението ми се развали, внезапно показа с ръка великолепните планини и гори, които ни обграждаха, и каза: “Виждате ли цялата тази красота? Тези планини – те са тук толкова дълго време, че изглежда тъй, сякаш са били тук вечно, нали? Но това не е така. Дори и тези планини някога ще изчезнат.“ Мисълта му ми беше ясна: защо да се ядосвам заради временно заседналата машина, което освен това в най-скоро време ще бъде оправено, щом неподвижните планини за един ден ще изчезнат? Това беше първият от множеството такива случаи, когато вътрешният мир и тишината на сърцето на о. Серафим временно се предаваха и на мене. Внезапно почувствах мир в душата, цялата раздразнителност изчезна, както това често се случваше впоследствие в негово присъствие.
Свещ. Алексий Янг
(В тази част на книгата всички допълнения, предисловия и послесловия към писмата са написани от о. Алексий Янг – Бел. изд.)
