Началото
Предисловие от свещеник Алексий Янг
Началото на обръщането на мене и на моето семейство към Православната Църква съвпадна с онзи период, когато отците Серафим и Герман започнаха да въплъщават на дело мечтата си – да основат монашеска обител по примера на руските обитатели на скитове от ХІХ век. Към времето на началото на нашата кореспонденция отците вече бяха прекарали няколко месеца в молитвено уединение в обраслата с гори хълмиста местност в Платина, в щата Калифорния.
За пръв път срещнах отците Герман и Серафим през 1966 г., когато те бяха отворили малък магазин за православни книги и икони близо до катедралния събор на Божията Майка „Радост на всички скърбящи” (на Руската Задгранична Църква) в Сан-Франциско. Макар че те все още не бяха постригани за монаси, имаха благословение от Архиепископ Иоан (Максимович; прославен през 1994 г.) да основат Братство под небесното покровителство на Блажения отец Герман Аляскински, обикновен руски монах, живял на Еловия остров преди 150 години; преп. Герман беше прославен през лятото на 1970 г. По онова време отците издаваха списанието „The Orthodox Word” в миниатюрната задна стаичка на техния магазин. Дори за случайния посетител (един от които бях тогава) ставаше ясно, че това малко магазинче беше нещо като информационен център за единомишленици от двата пола, руснаци и новоначални, които се стремяха към по-дълбоко разбиране на Православието като жизнен път.
Помня моето първо посещение на техния магазин. Всичките рафтове и остъклени щандове бяха запълнени с книги и икони. В помещението цареше уютна смес от миризми: на типографска боя, на зелева супа и тамян. Зад щанда стоеше висок, блед, слаб човек на около тридесет години, гладко обръснат, в светски, леко небрежни дрехи, с дълбок, съсредоточен поглед. Веднага щом разбра, че съм римокатолик, той започна да говори с мене много сериозно и прямо за Православието. В частност, спомням си, че той говореше с много чувство и дори строгост за това, че подобава да имаме правилно отношение към Божията Майка и че Римокатолическата църква се заблуждава, сътворявайки от Нея нещо повече, отколкото е Тя всъщност. Аз малко се стъписах, но не се обидих, защото беше видно, че той говореше искрено. Преди и през ум не ми е минавало, че римокатолиците и православните се отнасят към Божията Майка по различен начин. Освен това никога не бях чувал някой да говори с такъв авторитет за грешките на Римската църква. Бях недоволен от много неща в римокатоличеството и търсех израза на истинското Християнство, но никой до този момент така прямо не беше ми обяснявал в какво се състоят заблужденията на Римокатолическата църква.
Този човек беше Евгений Роуз, впоследствие иеромонах Серафим.
Докато той говореше с мене, от задната стая, която беше отделена от магазина със завеска, се носеше някакъв шум и приглушени гласове. Внезапно иззад завеската се подаде глава – един човек с очила и разрошена брада, който каза нещо на Евгений на руски.
Това беше Глеб Подмошенский, впоследствие иеромонах Герман.
В задната стая успях да забележа печатарска машина и домашен олтар с икони и горящо кандило.
Така се случи срещата ми с двама човека, които оказаха върху мене, всеки по-своему, огромно влияние.
Като излязох от магазина, си помислих: поразително! Това малко магазинче и тези двама човека бяха излезли направо от един друг свят от миналото – съсредоточени, реални, незаинтересовани от светския живот около тях. Прииска ми се по-дълбоко да надникна в техния свят, но освен четенето на случайно попадащите ми православни брошури и книги не започнах да изучавам сериозно Православието в продължение на още четири години.
Следващата ни среща с Глеб и Евгений се състоя на Велика Събота през 1970 година. След много съмнения и тревоги с жена ми най-накрая решихме да приемем Православие. В този ден бяхме на Божествената литургия и след края й се приближихме до Сан-Франциския архиепископ Антоний. Когато му казахме за нашето желание да се кръстим, владиката помоли да повикат двама души да поговорят с нас – оказаха се Егений и Глеб!
Иподяконът, който ни представи, с рязък шепот ми съобщи: „Не говорете с тях дълго. Те все още постят от Велики Петък. Това е монашеско правило, нищо да не се яде и пие докато не се причастят на Велика Събота.”
Отците ни поканиха да седнем на една пейка от дясната страна на църквата, край страничния параклис на св. Николай. Макар че о. Серафим беше значително поомекнал след първата ни среща, у него все още се чувстваше съсредоточена напрегнатост. Те двамата ни засипаха с въпроси: „Защо решихте да станете православни? В какво се състои разликата между Православието и католичеството? Защо искате да преминете именно в нашата Руска Задгранична Църква, а не в друга юрисдикция? Нима не знаете, че ние сме малка, гонена Църква, живееща в емиграция? Всички ни мразят и издевателстват върху нас. Защо искате да бъдете именно в такава Църква? Знаете ли какво се случва по време на Божествената литургия?” И така нататък и тем подобни. Откровено казано, всичко това звучеше доста неутешително. Останахме с впечатление, че ще ни посрещнат с разтворени обятия, като че в Църквата само нас чакаше с нетърпение през всичките тази столетия; вместо това посрещането беше третокласно. Оказа се, че да си православен на практика е къде-къде по-сложно, отколкото аз си мислех. В тази Църква от човек се изискваше да вярва и да разбира всичко сам, а не да получава всичко даром, без усилия. Това беше истински духовен живот, той, от една страна, ме плашеше, а от друга, ме вдъхновяваше и оставяше у мен неизгладимо впечатление.
Ние, очевидно, преминахме изпитанието, защото отците казаха, че ще съобщят за всичко това на владиката и ще вземат от него благословение за приемането ни в Църквата.
За читателя, може би, ще представлява интерес да научи, че жена ми Сусана и аз тогава бяхме на двадесет и шест години и бяхме женени вече пет години. Аз бях възпитан в римокатоличество, а Сусана в англиканство, но по-късно тя също премина в католичеството. Имахме четиригодишен син Иоан. В института получих образованието си във факултета по журналистика, но работех като учител в началното училище.
През тази Велика Събота, преди тридесет години, отците ни посъветваха да започнем с тях кореспонденция (тъй като те живееха в своя планински скит), за да се подготвим за приемането на Светото Православие. Те искаха да им задаваме повечко въпроси, касаещи вярата. О. Серафим ни препоръча да прочетем книгата „Невидимата бран”, която, както той каза, ще ни помогне да придобием духовна почва под краката. В частност, той се безпокоеше да не би да се увлечем само по външната форма на Православието, с неговото великолепно богослужение, богата украса на храмовете, което също беше важно, вместо да се заемем незабавно с духовния ръст, който е свързан с подвига, дисциплината и борбата, която неотстъпно съпровожда работата на човек над самия себе си.
Кореспонденцията започна. Тя продължи дванадесет забележителни години, до самата преждевременна кончина на о. Серафим през 1982 година. От тези писма лъха простота и естественост, защото бяха писани без чернови и не бяха предназначени за печата, а бяха резултат от директни отговори на мои въпроси или осветляване на текущи църковни събития. Затова те се отличават по стил от публикуваните шлифовани трудове на о. Серафим. Въпреки това, те служат за по-доброто разбиране на Православието и православния начин на живот или могат да се четат просто като църковно-исторически документи.
Въпреки предупрежденията на о. Серафим да не се увличаме по външната страна на Православието, болшинството от нашите въпроси касаят именно тази страна, тъй като не ни се искаше да изпъкваме на фона на другите вярващи. За щастие, о. Серафим разбираше, че това са нашите първи детски стъпки във вярата и той търпеливо отговаряше на всички наши въпроси относно обреда.
Първото му писмо получихме една седмица преди нашето кръщение в катедралния събор в Сан-Франциско. Това писмо е образец за неговите опити да ни покаже духа, криещ се зад буквата на закона. Аз, в частност, го попитах за тайнството изповед, за поста и за противозачатъчните средства. По повод последните о. Серафим ни даде съвет строго да се ръководим от най-високите изисквания. Но в последващите беседи ни препоръча да се обръщаме към женен свещеник, за да разберем дали има някакви изключения от правилата. Той обясни, че като монах почти нищо не знае за съпружеските проблеми и тази тема не трябва да го интересува.
Аз също споделих с него впечатлението си, че в Руската Задгранична Църква съществува нетърпимо отношение към другите православни (често срещащо се мнение сред новоначалните, израснали във веротърпимо общество, където всякаква критика на друга религия, без значение колко абсурдна е тази религия, се смята за неприлична). Смятам, че мъдрите отговори на о. Серафим издържаха изпита на времето, това е внимателен и премерен подход към проблемите, възникнали в онези Православни Църкви, които бяха стъпили на пътя на модернизма, обновленчеството и реформите, което от седемдесетте години насам прие твърде сериозен характер.
В това, както и в много други писма, о. Серафим никога не даваше указания, как да постъпваме, той никога не изискваше сляпо послушание и никога не намекваше, че аз съм наивен или тъп (макар че аз често страдах от това). Той просто предоставяше на нашето внимание мнението на Църквата, вярвайки, че само то е способно да ни убеди. Той пишеше, че като млад е бил обърнат във вярата от архиепископ Иоан (Максимович) не защото го е възприемал като „непогрешим авторитет – защото Христова Църква няма такива, а защото виждах в този свят архипастир пример на православен богослов, чието богословие произтичаше от неговия свят живот и дълбоките му основи в православното предание. Когато той говореше, на думите му можеше да се вярва…” (Архiеп. Iоаннъ Максимовичъ. „Православное почитанiе Богоматери”, Братство св. Германа Аляскинскаго, Платина, 1978 г.,С. 9.) О. Серафим, без сам да подозира това, се превърна за мене в същия пример.
