Вдъхновителите заради слепотата
“Шовинизмът, самохвалството и безграничната вяра в собствените сили направиха немците лекомислени и от тази прекомерна самоувереност страда всеки бакалин и обущар, също както и професорът, учените и министрите”. Така беше написал Достоевский още през 1876 година.
“Народът, преживял Йена и създал Седан и Мец, по израза на Ницше, е оглупял от победите”.
Че тези заявления не са голословни, може да се види дори от следните примери.
Немският писател Раймар доказва, че Иисус Христос е бил германец, тъй като никой, освен германец, не би могъл да създаде такова велико учение.
Друг писател, Людвиг Волтман, твърди, че Микеланджело, Леонардо да Винчи, Рафаел също са били германци.
Учебникът на Даниел учи немските деца в училище, че “Франция отначало е била малко кралство; тя се е разраснала за сметка на Германия. В средните векове Лион и Марсел са били германски градове”.
“Ние сме най-добрите колониалисти в света, най-добрите моряци, най-добрите търговци. Ние сме най-даровитият народ, стигнал дай-далече от всички в науките и изкуството. Без съмнение ние сме най-войнствената нация в света. Ще им покажем, какво означава да посягаш на Германия”. Такъв е общият смисъл на речите на император Вилхелм през последните години.
Един от немските пангерманисти заявява: “Всемирна Германия ще стане мислима едва тогава, когато Русия бъде разкъсана на парчета и окончателно низвергната. Няма да се поколебаем да отрежем широки ивици земя от Франция и Русия”.
А в статията “Демократически панславизъм” Карл Маркс в стремежа си към същата тази световна, но революционна хегемония повтаря почти същото, което и цитираният по-горе пангерманист: “Ненавистта към руснаците е била и си остава у немците основна революционна страст”. “Само в съюз с поляците и унгарците и с помощта на най-решителен тероризъм срещу славянските народи ще бъдем в състояние да осигурим трайността на революцията”.
И оглупявайки до слепота от такива възпитателни тенденции, не виждайки кому служи — дали на пангерманизма или на социализма на Маркс, един пленен немски полковник, захласвайки се в своето лекомислие, яростно изповядваше: “Ние, немците, удряме с железен юмрук така, че искри да летят, та под нашия удар всичко да стане на малки парченца, на прах да се стрие. Ние воюваме така, че у вас за цяло столетие напред от поколение на поколение да се предава страшният спомен за тази война. Така, че у вас внуците и правнуците да се боят от немците. Така, че у вас децата в люлките да ги плашат с немците. Така, че у вас нашир и надлъж да треперят от мисълта за възможността от нова такава война. С нашата война искаме да ви направим миролюбиви. Затова именно воюваме не само с полковете, с вашите окопи и оръдия, ние още по-безпощадно разгромяваме вашите фабрики, заводи, мелници и градове, тъпчем вашите поля, унищожаваме вашите гори... Ние правим безплодни, кастрираме враждебните нам страни”.
И едва “като пожънаха, каквото посяха”, ръководителят на военно-политическия натиск срещу Русия, лекомисленият и сляп немски генерал Хофман като нашляпано дете си призна: “Германската империя откара Ленин в пломбиран вагон от Швейцария в Русия с цел той и неговите другари да дезорганизират руската армия... Ние не осъзнавахме онази опасност за цялото човечество, която се създаде с това пристигане на болшевиките в Русия”.
Достоевский и Ницше, двама души с противоположни вероучения, се оказаха пророци за германския народ. Висшата работа на мисълта и културата от XVIII и първата половина на XIX век, издигнали Германия на степента на световна, прогресираща нация, се пречупиха в безгранично самомнение, престъпно лекомислие и политическа слепота. Световният ужас от последствията на тази еволюция се заключава в това, че умственото и моралното падение връхлетя един действително велик и силен народ, силен с един изключителен национализъм, обединяващ в общността на нацията всички класи и съсловия, всички партии и учения.
Победите от 66-та и 70-те години превърнаха здравия патриотизъм в карикатурно юнкерство и общ шовинизъм. Шовинизъм не само милитаристичен, а във всичко: в културата, литературата, мисълта, икономиката, търговията, домашния бит и обществения живот. Бакалинът, шивачът, гимназистът, бюргерът, работникът, фабрикантът, мислителят, икономистът, войникът, Императорът — всички станаха юнкери; всичко бе подчинено на движението на физическата сила и дори религията беше затворена в рамките “Германия преди и над всичко”. Военната слава, самовлюбеността и самонадеяната увереност в световното господство в близко бъдеще замъглиха ума и сърцето, сякаш някакъв зъл дух се беше вселил в германския народ от края на втората половина на XIX век. Германия на Гьоте и Шилер, Германия на Хегел и Кант, Германия на чистите идеи и висши подбуди, романтичната и сантименталната, добродетелната и честната Германия вече не съществува.
Икономическият, политическият и умственият живот на “Нова Германия” в мечтите на немския шовинист вече не се вписва в рамките на географските граници на “Стара Германия” и нейните многобройни колонии. Импулсът на шовинистичното начало, дълбоко проникнал в немските народни маси, отнася помислите на тевтона далеч зад пределите на тщеславните планове на Александър Македонски и Наполеон: “Истинска история за събирането под своята могъща десница на населението от древността”. За такова наследство съвременният юнкер-германец смята всички народи на Европа, в това число и руснаците, които, по мнението на изразителя на въжделенията на Нова Германия Чембърлейн, някога всичките са били под властта на тевтоните.
Така мислеше самоуверената Германия преди световната война. Стотиците хиляди жертви, колосалното народно напрежение и икономическото изтощение на страната не отказаха немците от лекомисленото увлечение по собствената им сила и фантастичните стремежи към власт. Военният полууспех от първите три години от войната, изразили се в удържането на двата фронта, завъртя главите на немците още повече и ги накара да бъдат напълно слепи за всичко останало, което се извършваше и подготвяше покрай тях. Заедно с това апетитът към световна хегемония се разрасна, но срещайки непреодолима техническа преграда на запад, по суша и по море в задачата за “събиране на наследството от древността”, безумният шовинизъм хвърли Германия по още по-лекомислените пътища на политико-икономическата авантюра на изток.
При тази смяна на фронта основната цел си остана все същата — световната хегемония на германците. Като средства за нейното постигане бяха набелязани: отслабването на Русия, икономическото завоюване на Сибир и Азия и борбата с Англия и Америка по цялата периферия на Евразийския материк.
По отношение на Русия честолюбивите планове на Германия от времето на световната война се ограничаваха само с нейната европейска част. Въпреки цялото си самомнение по отношение на материално-техническото могъщество, Германия, без да претърпи военно поражение на западния фронт, разбра, че икономическото превъзходство се намира на страната на коалицията между Англия, Америка и Франция, от които първата при това беше непобедима по море, неуязвима на територията на метрополиите и пълен властител със съдбата на колониите. Ако Германия беше останала “Старата Германия”, вероятно, предишната й мъдрост би й подсказала своевременно в никакъв случай да не се забърква във война с Русия, а да търси решение на въпроса за икономическото съперничество с Англия в доброволно и взаимноизгодно съгласие със силната Русия. Но на “Новата Германия” пътищата на разума, логиката и справедливостта й бяха чужди. На нея й беше понятно решението на въпросите от собствен интерес единствено по пътя на насилията над другите народи, без да се ограничава в средствата, чрез които би могло да се утоли тази жажда за насилия. Моралът на Германия, силно разклатен още преди войната, по време на войната така се срина, че в нейните постъпки и мисли се бъркат понятията за целите и средствата и понякога изглежда, че не по пътя на насилията Германия се стремеше към властта, а желаеше властта, за да твори насилия.
Основната идея и цели на новия път за постигане на световна хегемония са изразени, между впрочем, в обширния труд на германския политически икономист Вернер-Дай, издаден през 1917 година под названието: “Настъплението на Изток. Азиатска Русия като Германската мирна икономическа цел”. Книгата е обширна; в политическо отношение е знаменателна, а в статистическо – интересна. Тя излезе от печат тъкмо в периода на Брест-Литовските преговори, в първата им фаза.
“Най-знаменателното в хода на мирните преговори между Германия и Русия е това, че те се водеха не толкова с цел да се приключи войната (защото оръжието отдавна вече беше положено), колкото за да се създаде мир за началото на епохата на нашето всемирно-политическо развитие и нашата всемирно-политическа мисъл”. Така започва авторът на книгата своето встъпление. Имайки предвид с кого се водеха преговорите, това начало веднага отразява, от една страна, Германия на император Вилхелм, а от друга — Германия на Ницше.
По-нататък авторът усилено доказва, че великата война представлява не друго, а именно една проба на силите на икономическото напрежение от страна на най-силните икономически и напреднали държави в Европа — Англия и Германия, непримирими врагове от гледна точка на конкуренцията в областта на всемирното икономическо владичество. Като отчита невъзможността да се постигнат положителни резултати на запад и по море, германската търговия “трябва да се съобразява с действителността и тогава, когато става въпрос за разширяването и утвърждаването на международното положение на нашата съпротива и най-голяма полза”, и затова Германия трябва да се утвърди на територията на целия изток от Евразийския континент. “Така тя ще получи възможността да се съпротивлява срещу своята противничка по всички точки на съприкосновение по периферията, но не по море, а на сушата. Крайните точки на този сухопътен път се достигат през близките политически гари: от една страна, през Балканите и Турция и, от друга, през Европейска Русия — към Северна, Средна и Вътрешна Азия, тоест към Сибир, Туркестан, Монголия, Северна Персия, Афганистан и Западен Китай”.
Авторът смята, че тези крайни точки Германия трябва да достигне по “пътя на трайния съюз с Русия”, като доказва, че между Русия и Германия няма никакви основания за съществуването на враждебни чувства: “Ние воювахме с Русия по необходимост, вследствие на временен политически конфликт, докато с Великобритания воювахме по необходимост и по убеждение”. Той отделя много труд и място в своето съчинение, за да докаже на руснаците отсъствието на причини за съперничество между Германия и Русия, разбира се, засягайки само икономическите въпроси, и обратното, убеждава ги, че тези две страни се допълват една друга в промишлено отношение и по тази причина съвместната работа може да бъде само от взаимна полза и на двете страни. Обаче изводът му от всичките тези икономически доводи е малко неочакван и охлаждащ възможните увлеченията по съблазън: “Руската държава получава огромно предимство поради това, че получава възможността по най-простия и кратък път да излезе от многобройните затруднения и вътрешната политика в настоящото положение (създадено при специалното участие на немците). Германия извлича не толкова значителна полза, тъй като тя получава възможността да установи трайна търговско-политическа гара посредством анексирането на руския пазар върху твърдата почва на националното стопанство”.
Проповядвайки взаимната изгода от съюза между Русия и Германия, авторът обаче разсъждава, че от гледна точка на германските позиции в Русия “на нас по същество ни е безразлично, дали ще имаме работа с максималистично, кадетско или царско правителство. Дали преговорите от страна на Русия ще бъдат водени от Ленин или Кривошеин, това нищо няма да промени в исканията, които ще предявим пред Русия. Тези искания така категорично произтичат от потребностите на нашето развитие, че дори контрареволюцията, с която ще се наложи да се съобразяваме, няма да отслаби техните сили дотогава, докато едно изгодно военно положение създаде почва за възможността изобщо да се иска каквото и да е от Русия”.
Има се предвид преговорите да се водят именно със съветска Русия, “когато се надяваме, че всичко е готово за мирни преговори в настоящето и за съглашения в бъдеще”. На дипломацията се дава задача да изработи “такива външни форми на условията на съюза, които да не бъдат нито унизителни, нито оскърбителни”.
Въпреки постоянното повтаряне в трактата, че “Русия е за Руснаците”, че никакво руско правителство, с каквито и политически убеждения да е то, не е в състояние да принесе страната в жертва на безграничната чуждестранна експлоатация, въпреки всичко това духът на твърденията, прокарвани от въжделенията на автора, е проникнат всецяло от принципа “Германия преди и над всичко”, което напълно изключва необходимостта от доброволното съгласие на Русия за създаването на съюз и на договор. “Дори и да се променя мястото на мирните преговори, дори да се сменят господстващите партии на вражеската страна, основната точка в мирните преговори на германската политика ще се състои все в същата тази цел — континентално-политическото завладяване на Изтока. Общият ход на германската политика не зависи нито от съвременното за дадения момент руско правителство, нито от условията на социалния живот в Русия. Германската политика се нуждае от системно континентално развитие; решението на руския проблем за нея е решение на общия проблем; на нея й е необходимо да осигури за себе си непристъпна търговско-политическа позиция на Евразийския континент и за тази цел – да завладее най-важните промишлени центрове. Затова тя не трябва да обръща внимание на това, с каква Русия я свързват нейните основни принципи на източната й политика. В чуждата страна тя вече не познава партии, а съществува единствено партия сама в себе си. Затова тя с еднаква категоричност поставя своите искания — днес пред болшевишка, утре пред социал-революционна, вдругиден пред кадетско-романовска Русия. Ние ще представим своите възгледи относно необходимите условия са сключването на мир и ще считаме за лична работа на действащото в този момент руско правителство, с какво чувство то ще възприеме нашите условия и ще доведе мирните преговори до техния завършек”.
Ще се бори ли и по какъв начин Русия срещу стремежите на Германия да “стъпи здраво в Азиатска Русия и да вземе в свои ръце икономическото развитие на тази мощна и недокосната страна заедно с Далечния Изток и неговите прилежащи територии, изобщо не ни засяга, защото това не е наша работа. Съгласието за сключване на мир означава в същото време съглашение въз основа на съществуващото военно положение. В дадения случай ние заемаме изгодно, а руснаците неизгодно положение”. С такъв немски логически извод трябва, по мнението на автора, “да свиква” всяко руско правителство, както онова, което ще сключи мир, така и онова, което ще го наследи. “Ако се появят препятствия, които да затруднят придобиването на дадената привичка, нашето военно положение дава възможност да се окаже нежен натиск, достатъчен, за да бъдат те отстранени”.
В мирно време на немците, както се оказва, им е било трудно “да действат по-интензивно в търговско-политическо отношение” в Европейска Русия, тъй като “автократичният строй на руското правителство” им създавал в това постоянни препятствия. Но сега, с унищожаването на предишния “царизъм”, “дори при връщането на царизма, па макар и в либерални одежди и по всяка вероятност, в образа на Великия Княз Николай Николаевич”, немците са уверени, че нито едно руско правителство няма как да не пожелае да разтвори пред тях братски обятия и заедно с това да получи “капитал, индустрия и организация от Германия”, която ще бъде по този начин възнаградена “съответно на нейното военно положение и военен натиск”. При това авторът обещава, че след сключването на договора Германия ще се държи по отношение на Русия “с повече такт и уважение”.
В заключение на идеята и плана за “континентален поход” на Германия на Изток, заслепен, от една страна, от немски шовинизъм и лекомислие, а от друга — от щателно и подробно изучените богатства на Сибир, авторът вижда вече в бъдеще “естествен политически съюз”, съставен от Германия и Япония с Русия, обгръщащ Стария Свят с “широк железен пояс, който няма да може да бъде разкъсан от никоя сила и непоклатимите краища на който ще отблъснат всякакви опити да бъде завзет”. При това типичният съвременен тевтон забравя изказаното преди това свое предупреждение към Сибир — да не къса с Европейска Русия, та да не се лиши от помощта й, “за да задържи възможните шовинистични намерения на Япония”. Но това, до което не трябва да бъде допусната Япония, то, естествено, е право на Германия на Вилхелм.
“Бъдещето на Сибир е изпълнено с живот, сила, бодрост и по вътрешната си енергия е способно да осъществи всички надежди; Сибир се намира в напрегната готовност да се нахвърли на всички образуващи се предприятия от настоящето и да вземе в тях дейно участие. Щом бъдат отстранени външните административни спирачки, Сибир ще се реши на тази стъпка, само трябва да се намери ръководител, който да насочи по верния път нейните разединени сили”.
“Именно това е задачата на Германия”.
С това самонадеяно възклицание може да бъде резюмирана идеята на политико-икономическия план за завоюване на Русия от германците в промишлено отношение. От начало до край в този план няма нито една идеологическа мисъл, което е характерно знамение за всички политически и национални тенденции в Германия през последно време; всичко се строи върху материалните разчети, материалната изгода, материалната власт, материализираната душа. Това именно съставлява мисълта и духа на съвременния юнкерски тевтон, на юнкерска Германия като цяло. Ако в религията на социализма, в религията на Лъжата, абстрактната идея за духа е заменена с теоретичната идея за материята, в религията на юнкерството дори тази теоретична идея е заменена с материалистични разчети, а понятието за Вселенския Дух почти е въплътено в тезиса — “Германия преди и над всичко”.
Това е религията на безграничната слепота.
По пътя на насилието крайната религия на социализма на Бронштейн, Ленин, Тобелсон се стреми по идея да постигне основната цел — всемирната власт на интернационала. По пътя на същото насилие религията на слепотата на юнкерите в Германия се стреми да постигне всемирната власт на немския национализъм чрез материалистичните разчети. Ако Бронщейн, Ленин, Луначарский, Голошчокин, Белобородов, Юровский са болшевики отляво, Людендорф, Вилхелм, Хофман, Вернер-Дайя, фон Кюлман са болшевики отдясно. Родството на подбудите, характерите, темпераментите и принципите на религиите на тези два болшевишки полюса е дотолкова голямо, че сътрудничеството им един с друг е почти нормално и почти естествено: за едните — поради Лъжата, за другите — поради слепотата. Така, Красиновците, Клембовските, Шнеуровците, Гуторите, Саковичите, Ермаковците, работейки в левия болшевишки лагер не заради идеята, а по материални причини, са по същество германски юнкери, роби на религията на слепотата. Германските социал-демократи, работещи за националния шовинизъм в лагера на болшевиките отляво, остават в основата си последователи на религията на Лъжата.
Красиновците, Клембовските, Гуторите, Саковичите, Хофмановците, Вилхелмовците, Кюлмановците — това са вдъхновители заради слепотата на историческите, политическите и религиозните престъпления от последните времена в Русия. Това са вдъхновителите заради слепотата на зверското убийство на Царското Семейство в град Екатеринбург.
Родството на полюсите на болшевизма се прояви особено ярко в проявленията на техните зверски инстинкти и верска жестокост: болшевизмът отляво признава за необходима проявата на груби и вредни действия за събуждането у масите на революционен ентусиазъм, а болшевизмът отдясно — за утвърждаването в масите на безропотно преклонение пред физическото право. В областта на постигането на тези цели последователите на религията на Лъжата и религията на слепотата не знаят граници. Зверският тероризъм на болшевизма отляво е прекалено свеж в паметта на всички, за да се нуждае в отделни примери. Тероризмът на болшевизма отдясно вече, явно, се е позабравил, но е достатъчно да си спомним ужасите дори само на ченстоховското зверство, извършено от германските войски (става въпрос за издевателствата на германските войници над мирните жители на Ченстохова – бел. прев.), за да се убедим в отсъствието на предели за зверството и за този полюс на болшевизма. В същия зверски инстинкт се обединяват и мислите на ръководителите на болшевишките полюси: по-горе бяха цитирани думите на Карл Маркс, ръководителя на болшевизма отляво, а ето и думите на ръководителя на болшевизма отдясно, Император Вилхелм, проповядващ през 1900 година от висотата на престола си на войниците, заминаващи за Китай: “Не взимайте пленници... нека онези, които попаднат в ръцете ви, да загинат. Както преди хиляди години хуните по време на царстването на своя цар Атила си спечелили име, което и до днес в преданията напомня за тяхното могъщество, така и името на германците след хиляди години трябва да се помни така, че никога повече (китаец) да не посмее да погледне накриво един немец...”
Двамата ръководители на болшевишките полюси подготвят своите последователи за постигането в бъдеще на една и съща цел — световна власт чрез онази кървава и безумна епопея на зверството и насилието, с която бе ознаменувано от самото начало участието на немците в световната война, а след това дружествената работа на обединилите се с болшевиките отляво болшевики отдясно по насилственото утвърждаване в Русия на съветската власт. Човешката психология често е непоследователна в реагирането на преживяваните исторически събития. Кой не помни онова възмущение, което обзе руското общество при известията за зверствата и насилията на немците над руснаците, заварени от войната в Германия, и над сърбите в завладените от австрийците и германците сръбски градове и села? Може ли да се забравят предателските, зверските и жестоки методи на водене на война от страна на Германия? Нима са забравени немските ръководители по Балтийското крайбрежие, насъскващи матросите към кървави подвизи, или немските инструктори в Смолния институт, вдъхновяващи съветските главатари за социалните операции над руската интелигенция?
Явно, мнозина са забравили, мнозина са се поддали на хипнозата на “нежния натиск”; мнозина в тайните кътчета на душата си мислят, че после ще надхитрят немеца. Десетки хиляди руснаци се укриха в Германия; хиляди от тях мечтаят заедно с немците да свалят от власт болшевиките отляво и да учредят царството на болшевизма отдясно. Хиляди други също такива руснаци вършеха нелегално същата тази работа зад гърба на Колчак, Деникин, Юденич и помогаха на болшевиките отляво да отблъскват народните маси от тези вождове.
И обратното. Кой друг подготвяше през последните години революции освен последователите на религията на Лъжата! “Жидовствуващите” (не еврействуващите) руснаци. Те бяха много — от левите кадети до левите социалисти включително, а и още много хора от средите на безпартийната бюрокрация. Кой направи революцията? Руската интелигенция и “жидовствуващите”. Кой задълбочи революцията, прокарвайки път за болшевиките от двата полюса? Същата тази интелигенция с “жидовствуващите”.
А сега? Творците от средите на интелигенцията и творците от средите на “жидовствуващите” някак си изчезнаха, а на тяхно място народната маса изтика на преден план името на евреина, на еврейския народ. Евреите създадоха революцията. Евреите разориха Русия. Евреите заляха с кръв нашите бащи, майки, братя, сестри и деца, градовете и селата, планините и долините на матушка Русия. Евреите със зверски фанатизъм унищожиха Царското Семейство. Евреите са виновниците за всички злини, сполетели Русия. Еврейският народ трябва да отговаря за това.
Такава е злата човешка психология; забрави за немците, а върху евреите стовари всичко. Ако Русия има на кого да предяви в бъдеще полица за плащане заради цялото извършено днес зло, във всеки случай това трябва да бъдат германските народи, а не еврейският народ.
В Германия се роди болшевизмът отдясно и пак Германия хвърли в Русия болшевизма отляво. Ако по същество борбата с последния, тоест борбата с религията на Лъжата, е идейна борба, то борбата с болшевизма отдясно, борбата с религията на слепотата е борба с материалистичните разчети, борба с търгашите по своята същност.
През май 1917 година във Виена се състоя съвещание на представителите на германския и австрийския Генерални щабове, на което за целите на пробива на руския фронт и внасянето на разложение в редовете на руската армия е било решено да се използва революционното движение в Русия и да се прибегне към политическото оръжие за борба. Към такъв род борба германските и австрийските офицери от Генералния щаб се подготвяха специално още в мирно време и един малък опит за изпитване на силата на това оръжие беше проведен от немците още през 1905 година във войната на Русия с Япония. Към използването именно сега на политическото оръжие за борба немците бяха подтикнати от две причини: първата, от необходимостта да се съсредоточат максимум въоръжени сили на Западния фронт в опит да се нанесе на Антантата решителен и последен удар, и втората, да се изтръгне от ръцете на Англия нейния политически успех в Русия.
Германският Генерален щаб смяташе, че Февруарската революция и свалянето на династията Романови в Русия са били извършени от руските революционни елементи със значителното морално съдействие и парична помощ от страна на Англия. Тази причастност на последната трябваше да укрепи в нова Русия влиянието на икономическата съперница на Германия и по тази причина завземането на политическото ръководство в свои ръце изглеждаше на немците много привлекателно и увлекателно с цел развитие в бъдеще на техния нов политико-икономически план “Настъплението на Изток”.
На Германия моментът за стоварването върху Русия на нейния политически юмрук й изглеждаше много своевременен (трябва да се има предвид, че Германия сляпо вярваше в своите сили, както физическите, така също и политическите): вече очерталото се слабовластие на политическия център в Русия на фона на силното недоволство от създалото се положение по крайните флангове и наред с пълната политическа незрялост на основната маса от населението, предоставяха, както изглеждаше, на Германия възможността да води двойна игра, въздействайки върху долните инстинкти на лумпенизираната част от населението в градовете и селата. Първата задача на основния план на немците беше отслабването на интелектуалните и въоръжените сили на Русия и привеждането им в такова състояние, при което Германия би могла да пристъпи към мирни преговори и да предяви своите икономическо-политически искания. Това положение се предвиждаше да бъде постигнато, от една страна, чрез установяване на жесток терор срещу интелигенцията, а от друга — чрез овладяването на лумпенизираните маси, въздействайки върху техните долни инстинкти чрез прокарването уж на принципите на крайното социалистическо народовластие. В бъдеще ръководещите изпълнението на този план немски болшевики отдясно разчитаха, като се обединят с руските болшевики отдясно, да отстранят насилствено социалистическите вождове на революцията и да въдворят в Русия юнкерско-полицейски режим, родствен и дружествен по дух на Германия на Вилхелм.
Отстраняването от руския престол на бившия Император Николай Александрович и Императрицата Александра Фьодоровна напълно отговаряше на политическите планове на Германия и беше в съгласие с личните несимпатии на Вилхелм към покойния глава на дома Романови и неговата съпруга. В политическо отношение бившият Цар поради личните си възгледи и качества беше твърда преграда пред германските въжделения, непреклонно отстоявайки националните интереси на Русия и не допускайки немците самостоятелно да се разпореждат като собственици. Николай II беше наследил от Баща си в пълна мяра тезиса “Русия за руснаците”, и ако германофилстващите руски кръгове и някои от германофилски настроените Членове на Дома Романови, част от министрите и придворните, приближени “до властта“, Му създадоха в родината репутацията на помагач на Вилхелм, бъдещата безстрастна и справедлива история ще съумее да разплете обективно историческата интрига, създала трагедията на последното царуване, като отнесе успеха на тази интрига към слабостта на волята на покойния Императора и неговото прекалено голямо (също чисто руска черта) доверие към хората, съчетано с неумението му да ги подбира, но не към Неговото лично германофилство, каквото у Него нямаше и не можеше да има.
Още през 1899 година известният германофоб професор Золотарьов при огромно стичане на публика от висшето петроградско общество прочете знаменитата си лекция, разгромяваща предшествениците на Император Александър III за тяхната излишна снизходителност, допусната по отношение на немците в Русия, и за прекомерното увлечение по колонизирането от немците на южните губернии и възхваляваща Александър III, поставил точка на страшното, но мирно завоюване на Русия от немците. Присъстващият на лекцията Император Николай II след края й се приближил към лектора и в присъствието на цялата обширна аудитория прегърнал професор Золотарьов и го целунал, благодарейки му за здравомислието и смелостта на исторически справедливата критика. Вилхелм не можеше да забрави тази целувка на Николай II, който освен това не се поддаваше на никакви шовинистични и честолюбиви планове на Императора-актьор. Така, между другото, Николай II отклони през 1905 година предложението на Вилхелм да влезе във Варшава с германските войски и се отказа от участие във фантастичния план за разделянето на света от “съюза на тримата Императори”: на Русия, Германия и Турция.
Неприязънта и недоверието на Императора към Вилхелм се основаваше на определено разбиране за политическото зло и корист, съсредоточени в този германец-юнкер, по отношение на Русия. Императрицата Александра Фьодоровна не само че не обичаше, Тя ненавиждаше Германия и император Вилхелм и не можеше да говори за това без силно вълнение и злоба. Нейната ненавист произтичаше от онова зло, което Германия беше причинила на Хесенското херцогство. “Ако знаехте, колко зло са причинили те на моята родина!” — казваше Тя на близките си хора. Това чувство на ненавист беше толкова остро у Нея, може би, и поради това, че след като беше изгубила още като малко момиче майка си, Тя през цялото време е била възпитавана в Англия при баба си кралица Виктория, вследствие на което и за Германия, и за Вилхелм Императрицата Александра Фьодоровна беше категорично англофилка. Тя характеризираше Вилхелм като “актьор, отличен комедиант, фалшив човек”. В Тоболск Императрицата се беше изказала за него: “Познавам дребнавата му природа, но никога не съм очаквала, че може да се унижи до общуване с болшевиките. Какъв позор”. Само с общата болест на слепотата, обзела руското общество през последните години, може да се обясни възникването на клеветата срещу Императрицата Александра Фьодоровна, обвиняваща Я в германофилство и любов към император Вилхелм. И двамата, и Императорът, и Императрицата, повече от всичко се бояха по време на ареста в Тоболск и Екатеринбург, да не Ги откарат насилствено в Германия, което шовинистичните германски ръководители напълно са можели да извършат за своите политически цели.
В изпълнение на задачата, поставена от политиката, германският Генерален щаб начело с генералите Людендорф и Хофман, разработиха подробен план за “военно-политическо настъпление” срещу Русия, детайлно предвиждащ поредица от последователни политически етапи във вътрешното развитие на руската революция във връзка с онези чисто военни мероприятия, които едновременно се предвиждаше да бъдат провеждани от военните сили на Германия. Общото ръководство по изпълнение на плана беше възложено на генерал Хофман, а за непосредственото ръководство на политическата атака германският Генерален щаб нае известната му група членове на цимервалдската интернационална конференция начело с Ленин и Бронщейн, с които още преди това немският военно-политически шпионаж е имал връзки. Шайката от тези главатари беше изведена от немците от Швейцария, прекарана през Германия и Финландия в пломбиран вагон и доставена в Смолния институт в Петроград, където се помещаваше съветът на войнишките и работнически депутати. Пак тук се беше обосновал и секретният щаб от немски офицери, от непосредствена близост управляващ последвалите вътрешно-политически операции, терор и пропаганда.
В началото на септември 1917 година за този немски план във всичките му подробности стана известно в Могильов, в Ставката на Върховния Главнокомандващ. Документите бяха получени от напълно сигурен източник, поради което тогавашният началник на щаба генерал Духонин докладва за замислите на Германия на Председателя на Съвета на Министрите и Върховния Главнокомандващ Керенский, като го предупреждаваше за сериозността на надигащата се опасност. Керенский се отнесе към предупреждението, явно, с недоверие и, изглежда, не съобщи дори на своите колеги от Правителството за получените в Ставката сведения по агентурен път.
Междувременно събитията от октомври и ноември месец започнаха да се развиват с поразителна точност във всичко според програмата, набелязана в плана на германския Генерален щаб. Ставката, имайки между стените на Смолния институт своя агентура, беше напълно осведомена за присъствието там на немски офицери от Генералния щаб, за ръководенето от тяхна страна на различни терористични актове и на борбата на вътрешните фронтове и за предстоящия преврат в Петроград. Пак към същия период от време приблизително трябва да се отнесе и присъединяването на руските болшевики отдясно към немците. Уверени в силата на властта на германците над главатарите на цимервалдската шайка и убедени, че в нужния и желателен момент тези главатари ще бъдат махнати от сцената и властта ще премине в техни ръце, руските ревнители на юнкерската германска религия на слепотата — светското офицерство от военното време, някои жандармерийски и полицейски чинове и за голям срам значителен брой от висшия генералитет на армията започнаха тайно да преминават на страната на нарастващото пролетарско болшевишко движение отляво. От средите на тези генерали в Ставката се появиха генералите Гутор и Бонч-Бруевич, които започнаха да се опитват да убедят генерал Духонин, че запазването на вярност към съюзниците е погрешно, че вътрешно-политическият момент изисква да се вземе предвид значението на новото движение като безусловно всенародно, и категорично опровергаваха данните от агентурните сведения за причастност на германския Генерален щаб към това движение.
Генерал Духонин остана верен на руското национално начало и като честен войник падна на своя пост, като не го отстъпи доброволно нито на синовете на Лъжата, нито на германските юнкери, нито на съблазняващите го руските предатели, генералите Гутори, Бонч-Бруевичи и Одинцови. Необходимо е да се отбележи, че начело на палачите, нахлули сутринта на 20 ноември в кабинета на генерал Духонин, бяха: един преоблечен германски офицер и преоблеченият руски жандармерийски офицер Родионов, който още в мирно време беше на служба при германския Генерален щаб и който по-късно беше командирован с латишите в Тоболск за превозването на Царското Семейство в Екатеринбург.
Германците честно изпълниха поетите, според уговорката с Ленин и Бронщейн, обезателства: организираха матросите и лумпените за виборгската кървава кланица, избиха със същите “народни войски” юнкерите в Петроград и свалиха правителството на Керенский, помогнаха да се ликвидира царскоселската авантюра на върховния главнокомандващ Керенский, разложиха морално фронтовете и развратиха войниците, разтерзаха Духонин, завладяха Ставката и, накрая, изгониха от Киев непослушните петлюровци, като помогнаха на съветския воевода, бившия подполковник Муравьов, да завладее Украйна.
На 10 февруари немците предявиха на утвърдената от тях в Русия власт на Ленин и Бронщейн първата полица за плащане — да подпише акт за прекратяването на войната с Германия, Австрия и България.
