Живо слово
(Препечатано от изданието: Старец Варсонофий Оптинский. Келейные записки. Под ред. Р. Багасарова. М., 1991.)
Името на отец Варсонофий (Плиханков) заема свое особено място в поредицата имена на великите оптински старци. Той е един от духовните светилници на Русия в най-тежкия, предреволюционен период 1903-1913 година. Дарът на пророчеството, явен у схиархимандрит Варсонофий, при него е съчетан с дар на най-дълбоко разбиране на Свещеното Писание и Преданието на Православната Църква. “Този дар изисква непрекъснато пребиваване в Бога, свят живот. Мнозина са виждали старците, озарени от светлина по време на тяхната молитва. Виждали са и стареца Варсонофий обгърнат като от пламък по време на Божествената литургия… Той наистина се уподоби на своите велики предшественици и “Застана в победните редици на великата рат на Христовото войнство”, както сам той писа… още през 1903 година” (И. М. Концевич. Оптина пустынь и ее время. Джорданвилль, 1970. С. 343-344.).
Павел Иванович Плиханков е роден в казашко семейство в околностите на Оренбург. Служи като полковник към щаба на Казанския военен окръг, участва в пограничните боеве в Туркестан. На 26 декември 1891 година го произвеждат в чин генерал. В същия този ден той оставя всичко, напуска света и постъпва в братството на Козелската Введенска Оптина пустин. Под свое духовно ръководство го взема отец Анатолий.
Отец Варсонофий оставя богато литературно наследство: проповеди, тълкование на Библията, записи на беседите му с духовните чеда, скитски летописи, историческо описание на монастира и много други.
На 11 юли 1910 година отец Варсонофий е постриган килийно в схима. Заради подстрекателства от враговете на Църквата старецът е преместен в Старо-Голутвинския монастир като настоятел, където на 1 април 1913 година почива на 67-годишна възраст. Честните останки на схиархимандрит Варсонофий почиват до югоизточната стена на Введенския събор на Оптина пустин.
А
Ахтирската икона на Божията Майка, която се намира във Вознесенската църква на град Козелск.
Бившият игумен на Мешчовския монастир (мъжки общежителен монастир недалеч от г. Мешчовск в Калужска губерния) отец Марк, който днес живее на покой в Оптина пустин ми разказваше веднъж: “Спомням си, това беше, струва ми се, през 1867 година. Бях много болен и не се надявах, че ще стана. По това време живеех в Оптина пустин. Виждам веднъж по време на лек сън, стоя като че на поляната, която е край Козелск и срещу трите църкви. Изгрява слънцето. От дясната и от лявата ми страна до мен стоят някакви същества. Забелязвам, че слънцето, което виждам, е икона, намираща се на чардака на Вознесенската Църква. На въпроса ми към онзи, който стоеше от лявата ми страна, кой е той, той отговори: “Аз съм Георги! Иконата, която виждаш, е иконата на Ахтирската Божия Майка” (Правилно е: Ахтирската икона на Божията Майка). Като се събудих, предадох това на отец Амвросий. Започнаха да търсят из всичките църкви на Козелск, но никъде не намериха иконата на Ахтирската Божия Майка. Търсиха и във Вознесенската църква. След дълго и безуспешно дирене свещеникът на тази църква отец Димитрий откри иконата на чардака на църквата, лежаща сред прах и боклук. Тогава светата икона беше донесена тържествено в Оптина пустин, а аз, като я целунах след молебена, получих облекчение от болестта и скоро напълно оздравях.”
След много чудеса от тази икона хората с вяра идваха при нея. До ден днешен тази икона се намира във Вознесенската църква на Козелск и се почита от жителите като чудотворна.
Неделя, 8 май – паметта на свети Апостол и евангелист Иоан Богослов и преподобни Арсений Велики.
Обикновена св. Литургия в скита. Повечерие в 3,5 часа и бдение в 6,5 часа, също в скита. На 28 май 1865 година пристигнах от Петербург в Москва. Страшно и болно ми е да си спомням това ужасно време от моя живот. Наистина милосърдието на Господа е неизречимо, защото ме измъкна от челюстите на ада…
Времето е великолепно. Все не мога да събера сили да продължа статията за монашеството, предназначена за “Душеполезное чтение”. Обширността и сериозността на темата ме плашат, но преди всичко – моята собствена неподготвеност, както теоретическата, така и опитната.
***
Днес отец Венедикт ми каза, че се кани да ходи в Кронщадт при отец Иоан и че се канят да издигнат паметник на батюшка отец Анатолий. Разказа ми съня, видян от една монахиня, на която отец Анатолий бил съобщил, че едва се е спасил от адските мъки и са го спасили Иисусовата молитва, която не оставял приживе, любовта към хората и още нещо, а какво – забравих. Стана ми някак страшно от този разказ на отец Венедикт. “Ами аз? – помислих се неволно наум. – И ако праведникът едва се спасява, грешникът къде ще се яви?”
Състоянието на духа е спокойно, макар че преди братската трапеза чувствувах известно смущение.
Б
Безмълвие. Безмълвието носи плач, най-добре от всичко очиства човека, умива душата и я прави безгрешна. (Преп. Петр Дамаскин. Творения. М., 1993. Кн. 1. С. 77.)
Благодат означава буквално благ дар (2 Тим. 1:8-9).
Под името Божествена благодат трябва да се разбира всеки Божи дар, веществен или духовен, който се дава на хората по Божията любов, без всякаква заслуга от тяхна страна, например: животът, здравето, душевните способности. (Източникът не е посочен.) [Бел. на схиархимандрит Варсонофий.]
***
Човешката душа чрез вярата и Христовата благодат, с посредничеството на слугите Христови и строителите на Божиите тайни, е отхвърлила греховната плът и се обновила до такава степен, че чертите на ветхия човек, разтлян от греха, са станали незабележими. Не може да се каже, че и у ветхия човек преди обновлението с Христовата вяра нищо хубаво не е имало в нравствения живот. В езическия свят са се срещали примери на нравствени достойнства. Но към тези достойнства се е примесвало доста нечисто. Например, и на езичниците е била свойствена любовта към ближните, но тя не се простирала върху враговете. И измежду езичниците е имало хора, които са се въздържали от мъст срещу оскърбяващите ги, но те постъпвали така не от любов, а единствено от гордост и презрение към тях. И езичниците понякога търпеливо понасяли бедите и житейските напасти, не роптаели и не се оплаквали от своята жалка участ, но търпението и равнодушието им били следствие от суеверието и вярата в сляпата съдба, неумолимия фатум, докато християнското търпение е съединено с предаността на Божията воля, която е блага и премъдра.
Такава е силата и благотворното влияние на Христовата вяра върху нравствения живот на човека (Душеполезное чтение. 1897. Август. С. 591).
Богомислие – святото размишление: 1) за Въчовечаването на Бог-Слово, за дивното Му пребиваване на земята, за страшните Му и спасителни страдания, за преславното Му Възкресение и Възнесение на Небето; 2) за човека, за неговото предназначение, за неговото падение, за неговото обновление от Изкупителя; 3) за другите подобни дълбоки тайни на християнството (Епископ Игнатий (Брянчанинов). Т. 5. С. 118).
В
Вярата. Една е общата вяра – православната, тоест правилните догмати за Бога и Неговите творения, мислени и чувствени, както по Божията благодат ги е приела Светата Съборна Църква, и другата вяра – на духовното виждане, тоест познанието, която не само че не се противи на тази, която я е родила, но още повече я утвърждава. Първата получаваме от Божественото Кръщение по Христовата благодат, а не от делата, тоест от спазването на заповедите и търпене на изкушенията; а втората, тоест великата вяра на духовното виждане, се ражда в нас след [вътрешното] “делание” (духовен труд – Бел. прев.) и за тази именно вяра, тоест вярата на духовното виждане, Господ е казал: да имахте вяра колкото синапово зърно (Лк. 17:6) (Преп. Петр Дамаскин. Творения. М., 1893. Кн. 2. С. 6).
Духовно виждане. В светоотеческите писания е направена разлика между духовното деяние и виждането. Деянието е изпълнение на заповедите, а виждането – съзерцаване с ума на тайнствата, неподлежащи на чувствата. То изобщо не трябва да се търси, та вместо на истината, да не попаднем във властта на прелестта (Жизнеописание монахини Магдалины. СПб., 1878. С. 16).
* * *
Възмездието (употребено е в значение “награда” – Бел. рус. ред.) на безмълвието и останалите “делания” в днешно време е виждане (съзерцание) на съществуващото, тоест на творението на Бога и откровение на тайнствата в Божествените Писания, а в Бъдещия Век - око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат (1 Кор. 2:9). (Пак там. С. 33)
* * *
С мене в корпуса, в съседната килия, живее послушникът Фьодор, родом от Вологодска губерния, Тотемски уезд, от градчето Васчи [?], на около двадесет и няколко години. Доста набожен, простосърдечен, общителен и любезен с всички братя. Изглежда всички го обичат, на всеки се старае да услужи. Ето какво ми разказа той: “Близо да нашето градче се намира село Липки. В това село имаше свещеник, на средна възраст, на около тридесет и пет години, наш роднина. Веднъж той бил с жена си на сватбата на един жител на градчето; заговорили се между другото за вражите превъплъщения, тоест за привиденията. Свещеникът запознал да отрича съществуването на бесовете, казвайки, че той не ги е виждал, че всичко това са измислици. Трябва да се отбележи, че свещеникът се отличавал с трезв живот и ако и да си позволявал понякога да пийне малко, това било единствено сладка водка, тоест ликьор или вино от грозде.
След пира, като излизал от стаята на верандата, той изведнъж, обръщайки се към жена си, която вървяла след него, казал: “Виж! Ей го (“го” – явно бяс, който се явил на свещеника по Божие допущение – Бел. рус. ред.) къде стои, и какъв е висок, по-висок е от покрива на плевнята!” – и с тези думи си изгубил ума. В това състояние той се намира вече няколко години. Външно е спокоен и понякога разсъждава правилно, дори управлява имота си, но никога не ходи в църквата. Когато го питат и му казват: “Батюшка, защо не идете на църква!” – той отговаря: “И вас не бих ви съветвал да ходите там.” Така понякога се наказва грехът на неверието.
* * *
Пребиващият в нашия скит на покой игумен отец Теодосий (Игумен Теодосий – в света Ф. А. Попов; 1824-1903 – родом от Саратовска губ., постъпил като послушник в Оптина през
Пак той разказваше, че пак по време на упражняването в Иисусовата молитва той внезапно видял през нощта няколко починали оптински старци, в това число и отец Климент (Зедерголм) (Иеромонах Климент – в света К. К. Зедерголм; 1830-1878 – син на лютерански пастор, присъединил се към Православието през
* * *
Същият този отец Теодосий разказваше за видението, което имал един от скитските иноци-старци, чието име не назова. Стои този инок-старец по време на правилото (в съборната килия) и вижда, че вместо обичайното кандило пред иконите са запалени множество малки свещи за по 3 копейки, а между тях шест големи, за по 15 и 20 копейки. Той никому не казал за това видение, а го разкрил единствено пред отец Амвросий. Последният обяснил, че малките свещи означават скитяни, които ще живеят в скита след него, а големите свещи означават пак скитяни, но по-съвършени по своя живот, каквито ще има не повече от шест. Видението било по време на вечерното правило.
От себе си ще добавя, че по време на пренасянето на тялото на починалия отец Анатолий (началника на скита) от църквата на Мария Египетска в Казанския събор на 28 януари 1894 година една от шамординските монахини, изпадайки в изстъпление, викаше: “Шестима монаси в скита свалиха батюшката от кръста!” Няма ли тук някаква тайнствена връзка?
* * *
Днес, на 15 август 1896 година, отец Димитрий-слепецът ми разказа нещо дивно. Пред около двадесет години, когато живеел на вилата, се случило да остане там сам. Това било в навечерието на Владимирската (В навечерието на празника в чест на Владимирската икона на Божията Майка – Бел. рус. ред.), тоест на 22 юни. Излязъл той около 12 часа през нощта на верандата на своята килия и изведнъж чува множество гласове: “Идва вълшебницата!” Вижда, как иззад близката гора излиза в небето тъмен облак и в него като че ли има лодка, а над нея сякаш има цветя. В лодката на кърмата стои човек.
Облакът с лодката бавно се движел по небето и се скрил зад гората. Видението продължило около половин час. Не бил разказвал на стареца за това. Казал само на бившия касиер отец Сава и никому повече. Не разбира значението на видението.
* * *
В нашия скит от около три години живее монахът Софроний. Като бил на Атон, той приел схима, но за да бъде признат за постриган в схима след постъпването в руските монастири са необходими различни формалности и кореспонденция, затова отец Софроний остава таен схимонах, като се смята за обикновен монах, тъй като вече е бил постриган в нашия скит преди това. Ето какво ми разказа той. Близо до монастира “Свети Пантелеймон” на Атон има заделен парцел земя, където се намират самостоятелни килии, наричани калиби (според друго изписване – каливи. – Бел. рус. ред.). В такава калиба живял и той, отец Софроний, а близо до него – друг монах. Последният идва веднъж при него и му разказва, че видял бесовете. “Отивам, - казва той, - днес в Русик (а пътят му минавал през пусто място) и гледам – вървят бесове. Бяха към сто и видът им беше абсолютно същият, каквито ги изобразяват у нас на картинките, тоест във вид на козли. Вървяха на стадо. Старшият бяс вървеше с тояга, като пастир.” Когато той (монахът) понечвал да ги догони, те в галоп се втурвали напред и пробягвайки известно разстояние, пак тръгвали ходом, а след това изчезнали.
“Питам го, - казва отец Софроний, - ама как така не се изплаши от тях, не те ли обземаше ужас?” “Не, - казва, - никакъв страх не чувствувах: бесовете вървяха мълчешком, само пастирът им понякога злобно ме гледаше, като се обръщаше към мене.”
Същият монах разказвал на отец Софроний, че като отивал веднъж в монастира, срещнал познат монах от Пантелеймоновия монастир. Тръгнали да вървят заедно и се разговорили по пътя. Но когато се разделили, мнимият монах, като се отдалечил, хвърлил по него огромен камък и той едва успял да се отдръпне, иначе камъкът щял да го направи на парчета. Като стигнал в монастира, той срещнал там монаха и се оказало, че той никъде не бил излизал от монастира.
