Белогвардейските заговори
И в съобщението на Президиума на Уралския Обласъвет, и в съобщението на Президиума на ЦИК в Москва съветските власти, обяснявайки причините, принудили ги да прибягнат до разстрел на бившия Цар Николай ІІ без съд и спешно, като един от главните аргументи изтъкват разкритите от тях белогвардейски заговори, имащи уж за цел да изтръгнат от ръцете им отреклия се Император и Неговото Семейство. Председателят на ЦИК Янкел Свердлов, както се вижда от “публикациите” на централната власт, е счел за нужно да напомни на своите колеги за разкриването преди време на подобен белогвардейски заговор в Тоболск, който принудил тогава съветската власт да премести Царското Семейство в Екатеринбург, място, което се е смятало, явно, за по-сигурно, като център на тяхната сила и власт в Червения Урал. Документите за разкрития заговор, имащ за цел да похити бившия Цар от Екатеринбург, Янкел Свердлов обещава да разгледа и да публикува в най-близко време.
Може ли съветските власти да имат фактически основания да се позовават в своите обяснения на опасност от такива белогвардейски заговори? Съществували ли са въобще заговори за “похищение на Царското Семейство” в Тоболск или Екатеринбург и каква е била тяхната реална сила и произтичащата оттук степен на опасност за “правосъдието” на съветската власт? Какви, в края на краищата, документи е обещал да публикува за всеобща информация Янкел Свердлов като доказателство за заговорите на офицерите и въобще белогвардейците?
Тези въпроси, независимо то тяхното значение за самото дело, са извънредно съществени за историческите и националните интереси. Естествено, че конспиративността както на самите заговори, така и в още по-голяма степен на същинската работа на главатарите на съветската власт значително затруднява всестранното осветляване на тези въпроси и безусловното установяване на фактическата правда, но е необходимо да се направят опити в тази посока.
През юни 1918 година в Москва, в обществото и сред някои кръгове съветски деятели се разпространиха упорити и тревожни сведения и слухове, че някъде някой е убил Царя. Суматохата в определени съветски кръгове, предизвикана от разпространението на тези сведения, явно, е била голяма. Слуховете, все повече разраствайки се, бяха достигнали такава степен на реалност, че на 20 юни Председателят на Екатеринбургския совдеп получил от Москва следното официално запитване:
“В Москва са се разпространили сведения, че уж е убит бившият Император Николай Втори, съобщете наличните у вас сведения. Управляващ делата на съвета на народните комисари Владимир Бонч-Бруевич. 499.”
Изглежда, това запитване не предизвикало кой знае какво безпокойство след екатеринбургските деятели; върху запиването било поставена своеобразна за същността на запитването резолюция: “копие от телеграмата да се съобщи на “Известия” и “Уралский рабочий”, а след това, с различни почерци, “за живущите в дома на Ипатиев”, “В Цар. дело” и пак – “към делото за живущите в д. на Ипатиев”.
Но вълнението в Москва, явно, сериозно обхванало официалните обществени съветски среди: след посоченото запиване на Бонч-Бруевич на 21 юни изпраща телеграма “До Екатеринбургския Президент на Совдепа” комисар “ПТА” другарят Старк:
“Срочно съобщете достоверността на слуховете за убийството на Николай Романов на нарочния пратеник точка 887.”
Резолюцията е: “Отговорът е изпр.” и “към делото за живущите в д. на Ипатиев”.
Но отговор или не е имало, или той се е забавил и на 24 юни същият този Старк изпраща в Екатеринбург на комисаря на съветския орган “Известия”, другаря Воробьов, нова телеграма:
“Моля срочно да съобщите достоверността на слуховете убийството на Николай Романов много важно.”
Обаче не може да не обърнем внимание, че се интересува за правдивостта на слуховете за убийството на бившия Император не Янкел Свердлов, до когото, както се вижда от изоставените книжа и дела, почти без изключение са се допитвали главатарите на Екатеринбургския Президиум по отношение на всякакви политически дела, а или руският полуумен негодяй Бонч-Бруевич, или немско-шведският сътрудник на съветите – Старк.
При разследване на делото имаше косвени указания, че именно в този период се е провел разговор по пряката линия между Ленин и командващият армията Берзин, същността на който уж се е свеждала до това, че Ленин възложил отговорността за безопасността на бившия Цар върху Берзин. Дали се е провел такъв разговор, в действителност е неизвестно, но цитираният по-долу документ позволява да се мисли, че нещо подобно е имало. И не само това – този документ, първо, обяснява защо Ленин е могъл да проведе такъв разговор именно с командващия армията и, второ, дава определен отговор: от какво убийство са се опасявали и са очаквали в Москва? Откъде, според московската мълва, най-вече е можело да се очаква опасност? И накрая, кой е разпространявал в Москва сведенията за убийството?
Ето този документ:
“Три адреса. Москва, до Совнаркома, Наркома, воен., бюрото по печата, ЦИК.
В получените от мен Московски вестници е напечатано съобщение за убийството на Николай Романов на някаква ЖП-спирка край Екатеринбург от красноармейците. Официално съобщавам че на 21 юни аз при участието на членовете на В. военна инспекция и военния комисар Ур. военен окръг и члена на общорус. след. комисия направихме оглед на помещенията, в които са задържани Николай Романов и семейството му и проверка на караула и охраната всечки членове на семейството и самият Николай са живи и всички сведения за неговото убийство и т. н. са провокация. 198. 27 юни 1918 година, 0 часа и 5 минути. Главнокомандващият Североуралсибирския фронт Берзин.”
Ето откъде в някои московски кръгове и сред народните маси, най-вероятно, са допускали заговор, очаквала се е възможна опасност: не за белогвардейско освобождение са мислели масите, не върху него се е базирала мълвата, ами слуховете растели, произтичайки от доброто познаване на своите собствени сътрудници, на своите деятели – съветското войнство – красноармейците. Това е гласът на народа, а не “публикациите” на Янкел Свердлов. Ето защо разговорът на Ленин с Берзин, с командващия тази красноармейци, е съвсем вероятно да се е състоял; а дали Ленин е възлагал при това отговорността за живота на бившия Цар върху Берзин – не е ли все едно? Склонността на Ленин към тактически маневри е прекалено добре известна, за да се придава сериозно значение на такова задължение, възложено върху Берзин.
Въпреки всичко “няма дим без огън”: за вълнението и безпокойството на народните маси в Москва, за съжаление, е имало причини. Точно в това време в Перм е бил убит от трима членове на Мотовилихинската чрезвичайка Великият Княз Михаил Александрович. Колкото и да се старали съветските власти, да скрият убийството, очевидно, не се получило: самите убийци разказвали за това на другарите си. Вероятно, предавано от уста на уста, това убийство, стигнало до Москва и именно то послужило за основа за възникналите слухове за убийството на бившия Император. Може би, Янкел Свердлов разбирал това, и по тази причина не проявявал интерес към слуховете, вълнували Бонч-Бруевич.
Но ако Янкел Свердлов се отнасял индеферентно към слуховете, по някакви други причини той в същото това време бил силно загрижен за съдбата на бившия Цар и Неговото Семейство, но, явно, в съвсем друго отношение. В тези знаменателни дни на убийствата в Урал на Членовете на Дома Романови у Янкел Свердлов живеел, извикан или пристигнал самостоятелно – не е известно, един от най-видните екатеринбургски съветски деятели, областният военен комисар Исаак Голошчокин. Пребиваването му в Москва се свързвало с въпросите, обсъждани и решавани по отношение именно на съдбата на Царското Семейство. Във връзка с него на Екатеринбург били дадени указания от централната власт.
Какви биха могли да бъдат тези указания, какви особени обстоятелства биха могли да влияят върху тях, ще разгледаме по-нататък. А тук, в раздела за заговорите, е необходимо да се отбележи само това, че ако допуснем, че съветските власти са били принудени да разстрелят бившия Цар без съд и спешно, подбуждани от някакви насилствени намерения на хората от противниковия лагер, безусловно се установява, че за такива “намерения” съветските власти са знаели дълго преди извършването на “екзекуцията”, и по тази причина са имали време не само да съдят Ивператора, но и да Го откарат на съд на друго място. Ето този документ, който вече беше цитиран по-горе:
“Сиромолотов тъкмо замина за организирането на делото съгласно указанията на центъра”, телеграфира Белобородов на 4 юли чрез Сиромолотов на Голошчокин, “опасенията са напразни точка Авдеев е сменен неговият помощник Мошкин е арестуван на мястото на Авдеев е Юровский вътрешният караул целият е сменен подменя се с друг точка 4558.”
От 4 до 16 юли е имало достатъчно време, за да съдят, изведат и изобщо да вземат, при желание, много други мерки. Следователно, първата лъжа, допусната от съветската власт в официалното й изявление, е необходимостта от спешна екзекуция.
Но ето какви мисли предизвиква още тази телеграма на Белобородов: от какво са се страхували Янкел Свердлов и Исаак Голошчокин?
Телеграмата на Белобородов е отговор на неизвестно запитване от страна на Голошчокин; в Ипатиевския дом в охраната на арестуваните е станало някакво извънредно сериозно събитие; то се е случило след 27 юни, тъй като Берзин всичко е проверявал, оглеждал, нищо опасно не е намерил и бидейки достатъчно крупен съветски деятел, нищо не е знаел за него, изпращайки в Москва своето донесение. То е станало не по-късно от ден-два преди датата 4 юли, тъй като Голошчокин, изпращайки своето запитване, е трябвало на свой ред да получи от Екатеринбург известие за случилото се събитие. Получава се следната картина: в същото време, когато Берзин е докладвал, че в дома на Ипатиев всичко е благополучно, в действителност се оказва, че там е толкова неблагополучно, че се е наложило да се смени коменданта, да се арестува неговия помощник и да се смени цялата вътрешна охрана.
Сега вече е известно, че съветските власти обясняват внезапната смяна на 4 юли на Авдеев, Мошкин и охраната с това обстоятелство, че у Мошкин било намерено златно кръстче, откраднато от него от Царското Семейство. Нима от такава кражба така са се изплашили Янкел Свердлов и Исаак Голошчокин? Ясно и определено се знае едно – че във всеки случай, не от офицерски или белогвардейски заговор са се изплашили главатарите на съветската власт, защото не биха го прикривали с лъжата за откраднатото кръстче, а вероятно биха се постарали да използват докрай разкрития заговор, за да се разправят с виновните и нежеланите от тях невиновни.
А времето минаваше, в Москва убиха Мирбах, беше потушено есеровското въстание, немците се отказаха от въвеждането на своите войски в Москва, заплахата от война с тях отмина, беше извършена „екзекуцията на Николай Романов” в Екатеринбург, „похищението на Великите Князе” в Алапаевск, „бягството” на Великия Княз Михаил Александрович в Перм, мина юли, август, септември, мина цялата 1918 година, а обещаното от Янкел Свердлов публикуване на документите за белогвардейския заговор така и не се появи.
Дойде пролетта на 1919 година. На хоризонта на царството на петолъчната звезда отново започнаха да се сгъстяват буреносни облаци, напомнящи на главатарите на съветската власт за началото на лятото през 1918 година.
От изток като бърз поток отново се устремиха към бреговете на матушка-Волга младите войски на омското правителство; от юг потегли обединената доброволческо-казашка рат на генерал Деникин; от югозапад се надигнаха отново гайдамаците (от тур. haydamak – нападам, участници в народноосвободителното движение в Украйна през 18 в. – Бел. прев.) на Петлюра; от север, подкрепен от „съюзници”, заплашваше Архангелск; от северозапад се приближаваше Юденич и там около него и зад него пак започна нещо да се надига немското, смолно (от рус. Смольный – бившият Смолни институт, превърнат в щаб на пролетарската революция – Бел. прев.) могъщество на „руския пролетариат” на онези бивши стопани на октомврийските дни от 17-та година и щастливата епоха на разцвет.
Надигаше се сериозна, силна буря. Можеше да се очаква, че немците ще подкрепят „белогвардейските банди” и току виж се съединили със „съюзниците” срещу своите бивши лакеи, отказали да плащат полагаемото се според договорите.
Целта оправдава средствата, не трябва да се гнусим от нищо; това е толкова лесно и привично за совдеповските управници. На техните услуги са агентите, пръснати навсякъде, агенти пак от тяхното си племе или приближени до тях лица от народи по целия свят. При това си спомниха и за Царското дело – дело, както то се нарича в съветските канцеларии; пак помислиха за необходимостта да подготвят тиловите пътища и почвата за бъдещата дейност и бъдещата окончателна победа.
И ето, че в през месец март в „тяхната” чуждестранна преса се появяват статии, бележки, интервюта, явно представящи миналите събития в благоприятна за съветските главатари светлина.
Дълго е да се препечатват изцяло, но някои носят толкова характерния отпечатък на своя произход, че от исторически интерес е нужно да се примирим с относителната дължината на повествованието.
Ето една статия от вестник „Майничи Хроникъл”:
„Приятел на едни от кореспондентите на английския вестник „Морнинг поуст”, пристигнал току-що от Петербург, разказва, че Великият Княз Кирил е получил на 18 ноември писмо от Великата Княжна Татяна, в което се казва, че Царицата и Великите Княжни се намират в безопасност и че Царят не е бил разстрелян. Според това писмо, един болшевишки офицер е влязъл при Царя и му съобщил, че той е назначен да приведе в изпълнение смъртната присъда. На въпроса – няма ли начин да се избегне това, той отговорил, че самият той се отнася към това индиферентно, но че на него му е необходимо да има обезобразено тяло, като доказателство за привеждането в изпълнение на даденото му нареждане. Някой си граф, чието име не се упоменава в писмото, предложил себе си на мястото на Царя. Царят настойчиво протестирал. Но графът настоявал и болшевишкият офицер приключил спора с това, че застрелял графа, според неговото желание. В това време Царят се възползвал от ситуацията и се скрил неизвестно къде.”
В тази бележка са интересни намеците за уж съществуващите дружески отношения между Великата Княжна Татяна Николаевна и Великия Княз Кирил Владимирович и за убийството на някакъв граф вместо Императора. Това последното, по същество, удивително си прилича с ненормалните бълнуваници на Чемадуров, който твърдял, че е убит само Боткин и останалите, а Императорът и Царското Семейство са се спасили. От друга страна, безследното изчезване на цялото Царско Семейство отново се превръща в опит да се прокара идеята за уж съществуващ заговор за похищение.
А ето и една друга, по-дълга, ала невероятно фантастична статия. Тя е представена във вид на интервю на кореспондента на „Ню-Йорк Тайм” господин Акерман с някакъв си митичен камердинер на покойния Император Парфьон Алексеевич Домнин:
„Начевайки от първите дни на юли, над града се появиха аероплани и летяха доста ниско, хвърляйки понякога бомби, като повечето от тях не нанасяха вреди. В същото време се появиха слухове, че чехословаците се готвят да завземат града. През една от тези вечери Николай се върна от своята обичайна разходка в градината в необичайна възбуда; като се помоли пред иконата на Николай Чудотворец, той се хвърли на кревата, без да се съблича; никога преди това не беше правил така.
- Позволете ми да Ви съблека, - казах.
- Не се безпокой, старче, - отговорил Николай. – Тежко ми е на душата и чувствувам, че дълго няма да живея. Може би, днес… - И бившият Цар не довършил фразата.
- Пази, Боже! Какви ги говорите, - възразих аз. И той ми разказа, че по време на разходката в градината получил известие за заседанието на специалния комитет на Совдепа на казашките и красноармейските депутати от Урал, което трябвало да реши неговата съдба, с оглед на слуховете, че се готви да бяга с чехословаците, които на свой ред са поели задължение да го изтръгнат от ръцете на Съветите. „Не знам, какво може да се случи”, - казал Николай в заключение.
Царят беше държан под най-строг надзор: не му позволяваха нито да купува вестници, нито дори да излиза навън освен сръхкраткото време за разходки; прислугата постоянно беше обискирвана и мене веднъж, например, ме накараха да сваля абсолютно всичко от себе си, подозирайки, че нося писма. Храната беше отпускана оскъдно, а и тя се състоеше основно от картофи и сельодка. А хляб даваха по половин фунт на ден на всеки член от семейството. Царевичът през цялото това време боледуваше. Веднъж той се втурна в стаята на баща си, облян в сълзи, и разстроен до крайност се хвърли в ръцете на баща си и ридаейки едва изрече:
- Мили татко, те искат да те застрелят.
- Във всичко е волята Божия, - отговори Царят, - но мило мое момче, бъди спокоен, бъди спокоен. Къде е мама?
- Мама плаче.
- Иди помоли мама да престане да плаче. Божията воля трябва да се изпълни.
- Татко, татко, - плачеше Царевичът, - ти и така вече много си страдал, за какво толкова искат да те убият?
- Алексей, - каза Царят, - моля те за едно – иди и успокой мама.
Царевичът излезе, а Николай застана на колене пред иконата и дълго се моли. Той по принцип прекарваше в молитва много време; и ако се будеше нощем, повече не заспиваше, ами през цялото време се молеше.
Само от време на време му беше разрешено да вижда Царицата „Алиса”, той така я наричаше. Веднъж и тя дойде разплакана и каза:
- Трябва да преведеш всичките си писма и документи в ред, направи последните си разпореждания и завещанието.
След това Николай прекарваше по цели нощи над писмата. Той написа много писма; сред тях бяха: до дъщерите, до брат му Михаил Александрович, до чичо му Николай Николаевич, до генерал Догерт, за княз Гендриков, граф Олсуфиев, принц Олденбургски, граф Сумароков-Елстон и много други. Той не запечатваше писмата, защото те щателно бяха цензурирани от Съветите и често се случваше писмата да се върнат с резолюция: „Да не се изпраща”. Често Николай по цели дни нищо не ядеше и все се молеше; беше ясно, че той много се притеснява и се тревожи. Късно вечерта на 15 юли в стаята на Царя влезе комисар от охраната и съобщи:
- Гражданино Николай Александрович Романов, трябва да дойдете с мене на заседанието на Съвета на работническите, казашките и червеноармейските депутати от Уралски окръг.
- Кажете откровено, - възрази Николай, - че искате да ме отведете за разстрел.
- Не, не се бойте, - отговори комисарят, усмихвайки се, - викат ви на заседанието.
Николай стана от леглото, облече сивата си войнишка риза, обу си ботушите, сложи си колан и излезе с комисаря. Двама войника стояха до вратата, а трима други обкръжиха и започнаха да обискират бившия Цар. След това един от латишите тръгна напред, Царя го поставиха да върви след него, а накрая – останалите войници. Николай Александрович дълго не се прибираше, почти два часа и половина. Той беше много блед и брадичката му нервно потрепваше.
- Дай ми, братле, вода, - каза ми той. Донесох му и той на един дъх изпи една голяма чаша.
- Какво се е случило? – попитах.
- Съобщих ми, че след три часа ще бъда разстрелян, - отговори ми Царят.
На заседанието в присъствието на Николай били прочетени всички детайли на контрареволюционния заговор на тайната организация „защита на родината и свободата”. Там се посочвало, че организацията се стремила да потуши „работническо-селската революция”, подстрекавайки масите срещу съветската власт, обвинявайки съветите във всичките злодейства и нещастия, стоварили се върху страната, които били причинени на целия свят от империализма, войната, кръвопролитията, глада, недостига на работа, нарушенията в работата на транспорта, придвижването на немците и т. н. Организацията имала намерение да обедини всички несъветски фракции и социалистите заедно с монархистите.
Документите посочвали, че всичките си намерения организацията не е успяла да осъществи заради несъгласието на дясното крило с левите и че начело на заговора стоял личният приятел на Царя генерал Догерт. В организацията влизали и представители на деловите кръгове, като например: княз Кропоткин, полковникът от генералния щаб Сукарт, инженер Илинский, и имало основание да се смята, че Савинков е бил в непосредствена връзка с тази организация и че именно Савинков бил набелязан за глава на новото правителство като военен диктатор. Всички тези лица спазвали много строга конспирация. Бойната група в Москва била съставена от 700 офицери; но след това ги преместили в Самара, където именно се очаквали подкрепления от съюзниците за възстановяване на Уралския фронт, с който Великорусия би се отделила от Сибир. После, когато вече делото щяло да бъде приведено в ход, се предвиждало да се мобилизират всички съчувствуващи, да се свалят съветите от власт и отново да се започнат военни действия срещу Германия.”
Документално било доказано, че в заговора са участвували такива социалистически партии, като народните социалисти, десните социал-революционери, отчасти меншевиците в съюз с кадетите. Главният щаб на организацията се намирал във връзка с генералите Дутов и Деникин. В последните дни бил открит още един нов заговор, чрез който, със съдействието на генерал Дутов, се предвиждало да се изтръгне Николай ІІ от ръцете на Съветите. Освен това, пак там на заседанието било изтъкнато, че Царят поддържал секретна кореспонденция с личните си приятели, с генерал Догерт, който уж в едно от писмата съветвал Царя да се приготви за възможността за освобождаване.
Предвид това положение на нещата и решението да го евакуират в Екатеринбург, съвещанието решило да предаде Царя Николай Александрович на смърт без по-нататъшно бавене.
- Гражданино Николай Романов, - обявил председателят на съвета, - съобщавам ви, че разполагате с три часа за устройване на вашите дела. Стража, предупреждавам ви, да следите строго Николай Романов и да не го изпускате от очи.
Скоро след връщането на Николай ІІ от заседанието при него влезе Александра Фьодоровна с Царевича; и двамата плачеха. Царицата припадна и беше повикан лекар. Когато тя се съвзе, тя падна на колене пред войниците и започна да ги моли за пощада. Но войниците отвърнаха, че това не е в тяхна власт.
- За Бога, Алиса, успокой се, - каза Николай ІІ няколко пъти с тих глас.
Той прекръсти жена си и сина си, повика ме и каза, като ме целуна:
- Братко, не изоставяй Александра Фьодоровна и Алексей; ти знаеш, че нямам никого другиго и няма кой друг да им помогне, когато ме отведат.
Впоследствие се изясни, че освен жена му и сина му, никого другиго не са допуснали да сбогува с Николай ІІ. Царят, жена му и синът му останаха заедно, докато не пристигна председателят на Съвета с петима други войници и още двама работници, членове на Съвета.
- Облечете си палтото, - каза председателят на Царя.
Николай ІІ не загуби самообладание и започна да се облича. След това още веднъж целуна и прекръсти жена си, сина си и слугата и, обръщайки се към дошлите, каза:
- Сега съм на ваше разположение.
Царицата и Царевичът изпаднаха в истерия и когато аз се втурнах да им помогна, председателят ми каза:
- Това можете и после да го направите; а сега не трябва да има никакво бавене.
- Позволете ми да вървя след своя господар, - помолих аз.
- Никой не трябва да го придружава, - отговори председателят. Царя го хванаха и го отведоха, без никой да знае къде, и през същата нощ той беше разстрелян от двадесетима красноармейци.
Още преди съмване, същата нощ, на 15 юни, председателят на Съвета дойде отново. С тях бяха няколко червеноармейци, докторът и комисарят на охраната. Те влязоха в същата стая, където преди държаха арестувания Цар и докторът оказа първа помощ на загубилите съзнание Александра Фьодоровна и Царевич. След това председателят на Съвета попита доктора:
- Може ли да ги откараме незабавно?
- Да, - отговори той.
- Граждани Александра Фьодоровна Романова и Алексей Романов, - обяви председателят, - ще бъдете откарани оттук; разрешава ви се да вземете само най-необходимото не повече от 30 или 40 фунта (фунт – мярка за тежина равна на 400 грама).
Стараейки се да се овладеят, майката и синът започнаха да тичат напред-назад и скоро бяха готови. Председателят не им разреши да се сбогуват със своите близки и през цялото време ги караше да побързат.
- И вие, старче, - каза ми той, - махайте се оттук. Сега тук няма да остане никой, на когото бихте могли да служите. И като се обърна към комисаря, прибави:
- Още утре трябва да го махнете оттук.
Царицата и сина й бяха качени в един автомобил и къде ги откараха, не е известно. Сутринта комисарят ми заповяда да си тръгна оттам и ми позволи да взема с мене няколко от вещите на бившия Цар; но все пак документите и писмата бяха взети от стражата. Много трудно ми беше да намеря дори билет за влака, защото гарата и всички райони бяха запълнени от красноармейците, извозващи ценните вещи от града”.
Би могло да се стори, че цитирането на цялата тази лъжлива и пошла по форма статия е излишно. Някой от руснаците някога да е чувал за съществуването на приятел на бившия Император на име генерал Догарт или „княз” Гендриков, или някой да е чувал за съществуването на генерален щаб на полковник Сукарт, че и на самия камердинер Домнин? – всичко това от горе до долу е лъжа, а формата на разговора между Царя и камердинера е просто пошлост. За никого не може да има съмнение, че цялото това интервю е пълна измислица.
Но въпреки това статията съдържа и много съществени за следствието неща. Нима, според съответствието им с всички заявления на съветската власт, тези документи за разкрития заговор не са именно онези измислени в Москва документи, които би искал да притежава Янкел Свердлов, за да ги публикува като потвърждение на приетото решение за екзекуцията на Николай Романов? Янкел Свердлов не го направи тогава; не го направи затова, защото ситуацията се стече благоприятно за Москва и по тази причина съветската власт не сметна за нужно да се труди над изобретяването на документите. Но сега обстановката отново се беше влошила, трябваше да бъде предразположен светът в нейна полза и ето, че се създава несъществуващ верен слуга на бившия Император и чрез неговите уста бива осведомена цялата чужбина в желателния за съветската власт смисъл.
Същината на цитираното интервю преследва три цели:
- да представи на света картината на уж състоял се над отреклия се Император народен съд, с подробна мотивировка за причините, подбудили властта да приеме спешно решение;
- нужно е било според обстоятелствата на тогавашната ситуация да се посплашат немците с възможността да бъде създаден в Урал Сибирско-съюзен фронт и коалиция на всички противопоставящи се на съветите партии срещу Германия и
- да се подготви почвата за благоприятното приемане на закъснялото публикуване на онези документи, които съветската власт все още смяташе за необходимо да издаде, вече предимно за руското обществено мнение.
Но преди да пристъпим към тези последни документи, нужно е да отбележим още една черта, която се промъква в цитираното интервю, служеща за потвърждение на предположението, че инспиратор на тази статия са могли да бъдат единствено самите съветски дейци. В статията, при цялата й фалшивост, се промъкват някои верни детайли на извършеното престъпление.
Така например: в състава на най-пряката охрана е имало латиш; пристигнали са късно през нощта в дома, за да го водят на разстрел – председателят и двама членове на совдепа. Тези детайли напълно съвпадат с това, което фактически се е случило и най-лесно се промъкват във фалшивите повествования тогава, когато ги разказва самият участник във факта.
На 3 април 1919 година радио Москва-Будапеща разнесе из цяла Русия и по целия свят следното обръщение от „Вечерние Советские Известия”.
„Продължение на започнатото на 2-ри април публикуване на документи по делото за опит за бягство на Николай ІІ.
Анонимен кореспондент, който е разменял писма с Романови, пише:
„С Божия помощ и с Вашето хладнокръвие се надяваме да постигнем нашата цел, без да рискуваме нищо. Трябва да се разлепи един от Вашите прозорци, за да може да го отворите, моля точно да ми посочите прозореца. В случай, че малкият Царевич не може да ходи, нещата много ще се усложнят, но ние и това вече сме премислили и аз не го смятам за непреодолимо препятствие. Напишете със сигурност дали са необходими двама човека да го носят и дали някой от вас няма да поеме тази грижа. Не би ли могло за 1 или 2 часа да се приспи „малкия” с някакъв наркотик през това време. Нека това да го реши докторът, само че ще трябва Вие точно да предвидите времето. Ще ви доставим всичко необходимо. Бъдете спокойни. Няма да предприемем нищо, без да сме напълно уверени в успеха предварително. Даваме Ви за това тържествено обещание пред лицето на Бога, историята, пред собствената си съвест. Офицер.”
„Въпреки обещанието, този опит завърши с разстрел на Николай ІІ-ри.”
„Отговорът на Романов на писмото на „офицера” е още по-дълъг от самото писмо:
„Вторият прозорец откъм ъгъла, който гледа към площада, е отворен вече два дни и дори през нощта. 7-ят и 8-ят прозорец около главния вход, които също гледат към площада, със сигурност също са винаги отворени. Стаята се заема от коменданта и неговите помощници, които в настоящия момент представляват вътрешна охрана. Те са 13 човека, въоръжени с пушки, револвери и бомби. Нито една врата, с изключение на нашата няма ключове. Комендантът и неговите помощници влизат при нас, когато си поискат. Дежурният прави обход на дома през нощта два пъти на час и ние чуваме, как той дрънка с пушката под нашите прозорци. На балкона има една картечница, а под балкона още една в случай на тревога. Не забравяйте, че с нас ще бъде докторът, камериерката и малкото момче от кухнята. Би било долно от наша страна (макар че те в никакъв случай няма да ни затруднят) да ги оставим тук, след като те доброволно ни последваха в изгнание. Срещу нашите прозорци на отсрещната страна на улицата в малка къщичка е настанена стражата. Тя се състои от 50 човека. Всичките ключове и ключ №9 се намират у коменданта, който се отнася с нас добре. Във всеки случай ни известете, когато се появи възможност, и отговорете, можем ли да вземем със себе си нашите хора. Пред входа винаги има автомобил. От всеки стражеви пост е прекаран звънец към коменданта и жици към помещението на охраната и другите пунктове. Ако нашите хора останат, можем ли да бъдем сигурни, че с тях нищо няма да се случи?”
„В ръцете ни попадна дневникът н Николай Романов за 1917 и 1918 г. На датата 10 юни е записано:
„Днес ни отвориха прозореца”,14/6 „прекарахме неспокойна нощ и без да се събличаме бодърствувахме.” По-нататък, на датата 28/6: „Около десет и половина сутринта се приближиха до отворения прозорец 3 работници, вдигнаха една тежка решетка и я закрепиха на прозореца от външната страна.” На 30/6 дневникът на Николай Романов свършва.”
Тази бележка на „Вечерние Известия”, според заявлението на съветските власти, представляваше онези „документи за заговора” и „материали и документи на Николай Романов”, за които Янкел Свердлов е оповестил своите колеги на заседанието на Президиума на 18 юли 1918 година и които обещал да разгледа и да публикува „в най-скоро време”.
Той изпълни това обещание през април 1919 година.
И така, каква е ценността на тези документи?
Преди всичко от гледна точка на формата, стила и изразите, използвани в тези документи:
Защо от тях така дъха на Олендорф, или на някакво друго популярно пособие за изучаването на някой чужд език, съставено от чужд автор на руски език? Защо „офицерът”, желаещ да спаси бившия Импертор и, следователно, оставащ дълбоко в душата си негов верен поданик, се обръща към Него само с „Ви”, „Вам”, а не „Императоре”, „Величество”, по-привичното и по-допустимо за него титулуване? И защо пак той нарича Наследника Цесаревич – Царевич, което на руски не означава едно и също; а на едно място той просто нарича Наследника Цесаревич – „малкия”, все едно че е имал възможност, както и съветските дейци, да чете дневниците на Императора и да види там интимно-ласкавото наименование, дадено от Императора на нежно обичания от Него син. Защо в края на краищата в тези документи като че отново се подсказва недоизказаната до край идея на извършеното в Екатеринбург престъпление според ненормалната версия на Чемадурин: Царят и Неговото Семейство са измъкнати от плен; Боткин и всички останали са изоставени и са загинали? – нали точно такъв план за спасение произтича от смисъла и на двете писма.
Каква обаче е същността на тези документи, тяхната фактическа страна?
Прозорците на дома, където беше затворено Царското Семейство, и изгледът към улицата на прозорците бяха оградени с два реда плътна ограда, чиято височина достигаше до горната напречна рамка на прозорците, а на места дори до покрива. Вътрешната ограда отстоеше от стената на къщата на разстояние един и половина аршина (мярка за дължина равна на 0,711 м – Бел. прев.), ограждайки къщата от прозорците на стаята на коменданта при парадния вход до началото на градината, граничеща с Вознесенския переулок. Тази ограда образуваше със стената тесен, коридор без изход, в който можеше да се влезе само откъм парадния вход. При тези условия, за да се отвлече някой през прозореца, трябваше да се пробият предварително оградите.
От прозорците на стаите през оградата можеше да се види само тясна ивица небе. За това, че къщата, където живееше външната охрана, е малка, са можели да знаят онези, които с я виждали, но не и Императорът, който иззад оградите нищо е не виждал. За това, че от стражевите постове, освен звънци към коменданта, били прокарани жици в помещенията на охраната „и други пунктове”, са можели да знаят онези, които са ги прокарвали и дежурилите на постовете; но не и Императорът, който дори и постовете не е могъл да вижда. Никаква сигнализация с жици за стражевите постове в действителност не е имало, а е бил прокаран само едни звънец от часовия при парадния вход до антрето в дома на Ипатиев.
Около дома на Ипатиев са стояли часовите от караула и като отличен строеви човек, Императорът никога не би ги нарекъл стражеви постове, което по устав има съвсем друго значение. Вътрешната охрана се е помещавала на долния етаж, а не в стаята на коменданта; в стаята на коменданта е нощувал само помощникът, а Авдеев и Юровский сутрин са идвали, а вечер са си отивали вкъщи.Дежурните два пъти на час не обхождали дома, че дори и специални дежурни не е имало. Имало е разводящи, дежурещи по седмица, които правели развод на смяната на всеки 4 часа.
За какви ключове и с каква цел говори Императорът, и що за ключ е №9? Нали сам Императорът казва, че вратите не се заключват.
Освен това можел ли е Императорът да забрави, че заедно с Него на спасяване са подлежали не само Боткин, Демидова и Седньов, а също така и Харитонов и Труп? Забравили са за тях, вероятно, онези, които са съчинявали тези документи в Москва.
Особено силно се чувствува фалшивостта на документите в онези фрази, с които се обрисува кореспондентът: „Офицер”, руски офицер от състава на организация на белогвардейците, по някаква причина специално подчертава в писмото си и се старае да убеди очакващия спасение Император, че „се надяваме да постигнем целта, без да рискуваме нищо”, „не смятам това за непреодолимо препятствие”, „бъдете спокоен”, „няма да предприемем нищо, без да сме напълно уверени в успеха предварително” и потвърждаваме това с тържествено обещание „пред лицето на Бога, историята”. Освен това, нима цялата тази фраза с „предварително” в края и патетичната клетва приличат на руска фраза, на руски дух и особено на духа на офицер от организация?
Ами тази фраза в отговора на Царя: „би било низко от наша страна (макар че не в никакъв случай няма да ни затруднят) да ги оставим тук…” Чия е тя? Би ли могла да бъде казана при каквито и да било обстоятелства от устата на Императора, руски човек, при това прекрасно владеещ родния си език?
Но в същото време, косвено упреквайки „офицера” в низост за това, че той не е предвидил необходимостта да бъдат спасени и приближените и преданите на Царя хора, писмото-отговор не забравя да каже добра дума за коменданта, който „с нас се държи добре”, да помести тази атестация като допълнително изречение към указанието за местонахождението на ключовете..
Такива са съдържанието и характерът на съветските документи за разкритите белогвардейски заговори, имащи за цел отвличането на Царското Семейство. Същите тези документи, според заявлението на Янкел Свердлов, послужиха на съветската власт за повод и й дадоха право да убие бившия Император, без да дочака предполагаемия над него народен съд. „Макар при това – казва Сафаров на страниците на вестник „Уралский рабочий” от 23 юли 1918 година в статията си, посветена на разстрела на бившия Император, - да бяха нарушени много от формалните страни на буржоазното съдопроизводство и не беше спазен традиционно-историческият церемониал на екзекуция на „короновани лица”…, „работническо-селската власт и в този случай прояви краен демократизъм: тя не направи изключение за общоруския убиец и го разстреля наравно с обикновените разбойници…”
Това заявление на Сафаров е цинично, но поне е откровено. От устата на един от най-главните изпълнители на екзекуцията научаваме, че никакъв съд над „Николай Романов” дори не се е предвиждал: Янкел Свердлов просто е излъгал своите колеги, като се побоял да каже истината. Сафаров се оказа по-смел и по-нагъл; той обяснява и причината, защо не се е предвиждало да се прибегне до съд: това не е демократично, а „работническо-селската власт и в този случай прояви краен демократизъм.”
Така ли е в действителност? Наистина ли „работническо-селската власт” не направи изключение за бившия Император? Действително ли тя „Го разстреля наравно с обикновените разбойници?” На тези въпроси отговаря цялата настояща книга чрез устата на онези подли еврейски и руски ръководители и онези нещастни и тъпи злодеи, които бяха участвували или бяха видели „този разстрел”.
Във всеки случай цитираните официални документи не са правдив материал за руския съдия и историк, както това би искал Янкел Свердлов, и в никакъв случай не оправдават главатарите на съветската власт за техните зли и гнусни деяния. Точно обратното: тези документи навеждат на мисълта да се търсят други причини за кървавите престъпления през лятото н 1918 година, независимо от това, дали са съществували белогвардейски организации на офицерите за спасяване на бившия Цар и Неговото Семейство или не. Че офицерските организации изобщо са съществували, затова, честно казано, съветските власти можеха да не се съмняват. Но че тяхната дейност по отношение на спасяването на арестуваните би могла да изисква от изчадията на еврейския народ – Свердловци, Сафаровци, Войковци, Голошчокиновци, Юровски и руските самолюбци – Лениновци, Саковичи, Белобородовци – проява на „демократизъм”от името на руския народ, за това документите на съветската власт „за заговорите” не дават никакви основания. Документите на Янкел Свердлов в юридическо отношение са само нагло-лъжливи и низко-подли в качеството си на приписани на руския Император и на руски офицер.
Но какво казват документите „за заговора” от наша гледна точка? Съществуваха ли в действителност организации за спасяването на Царското Семейство в Екатеринбург, Тоболск или други градове и пунктове и как се проявиха те тогава?
Сложно и трудно беше за малобройните останали живи честни офицери да работят в това направление.
Участието на висшия генералитет на армията, ръководителите и авторитетите на офицерството почти в първите редове на Февруарската революция, в отричането на Царя от престола, в политическата разруха на армията и страната от керенщината силно разклати единството на мислите, чувствата и мирогледа на тази силна и относително единодушна в миналото организирана корпорация. Революцията наруши, смачка и осмя нейните предишни основни принципи на дисциплина, йерархия, взаимоотношения и закони на сплотеност, нейните национални и духовни лозунги и в замяна на предишното офицерството нищо ново – морално и нравствено здраво – не получи.
Войната вля в редовете на офицерството много странични елементи – елементи често напълно негодни в нравствено отношение, а демократическите прийоми на Гучковците, Керенски и компания след задълбочаването на революцията и реорганизацията на армията на революционни начала, с издигането на върха на офицери, на началници по натура с каторжен, заточенически и затворнически стаж способствуваха за още по-голямата разруха на офицерството. Трудността за създаване на каквото и да било морално, малко или повече солидно обединение на масите извън царящите разнообразни и нестабилни политически течения ставаше почти непреодолима.
Оттук сред останалото честно офицерство се развиха като основни черти недоверие, затвореност, предпазливост в общуването с другите офицери и помежду си и остра подозрителност към всякакъв сорт и вид политически дейци, които революционната вълна изхвърляше на арената на активна дейност из средата на общата маса. От друга страна, за щастие на така наречените временни джентълмени и за ужас на болшинството от старите, царските генерали и офицери се създаде извънредно благоприятна почва и обстановка за достигане на власт и положение по лесни пътища: с лицедейството на словото и провокация на ситуацията. Получените власт и влияние предоставяха на такива военни елементи безотговорно и често безнаказано да вършат своите собствени далавери под прикритието на гръмки, фалшиви принципи и лъженационални лозунги.
След Октомврийския преврат офицерството, което напусна съветска Русия, лесно се обединяваше под флага на борбата със съветите и болшевиките, и вероятно по онова време не съществуваше град в Русия, където да нямаше тайна или явна, такава, чисто боева офицерска организация. В тези организации офицерството встъпваше охотно, без много да мисли за онези бъдещи политически принципи на строителство на държавата, които се издигаха от различните създаващи се от антисъветските временни правителства и управници. При тях този въпрос беше оставян на втори план; импулс на движението беше най-обикновената ненавист към чуждите за руския офицер узурпатори на властта, носителите на петолъчната звезда; офицерът встъпваше в привичната за него по понятия, форма и дух зона, зона на боец, а не на политически деец.
Съвършено друга, както изглежда, обстановка се създаваше при организирането на офицерството за помощ или спасение на бившия Цар и Царското Семейство. Малцина подхождаха към разрешението на този въпрос единствено от човеколюбива гледна точка. Почти всеки от средата на мислещите за спасението или отвличането на Царското Семейство носеше в себе си свои, лично от него лелеяни политически принципи, поставяни в основата на целта на спасението и на по-нататъшното развитие на държавното строителство на бъдещата освободена Русия. Тук почти всеки отделен елемент на организацията се явяваше преди всичко носител на определени политически идеи и те бяха за него доминиращи над всички останали обстоятелства и съображения. Разколът, който съществуваше в монархическата Партия в предреволюционния период, минавайки през стадиите на две революции, до такава степен се разви сред интелигенцията, че белогвардейските организации с разглежданите цели се натъкваха преди всичко на затруднения в своето развитие поради своите собствени монархически принципи. Колкото и тъжно и ужасно да е, но в по-нататъшното изложение, струва ми се, ще се наложи да говорим за онзи случай, когато една организация, случайно стигнала близо до разрешението на въпроса за спасението на Царското Семейство, не го осъществи заради принципиалното си несъгласие с част от офицерите, с които се предвиждаше да работи. Сред младежта изкривяването на понятията и високите принципи на монархизма под влиянието на революцията стигна дори до уродство: едни млад офицер, например, твърдеше, че ако Бронщайн-Троцки го помажат с миро като Цар на Русия, тогава той вече ще стане законен „Божий Помазаник” и добавяше, че макар и самият той да не признае дори и тогава Бронщайн за руски цар, ще престане да се бори с него.
Такива бяха политическите условия на групирането на офицерството в организации за спасение на Царското Семейство. Към това трябва да се добави, че недоверчивостта и подозрителността на честното офицерство водеха до крайно предпазлив, внимателен и щателен избор на лицата за посочената цел. Обстоятелствата изискваха голяма конспиративност и предпазливост както в самата организация, така и в дейността на нейните членове, за да не се натъкват на провокации, предателства и лъжи, от чиито последствия можеше да пострада не само самата организация, но най-вече Онези, които имаха намерение да спасят. Тези условия водеха до изключително бавна работа, изискваха много време за осъществяването на целта, а междувременно събитията не чакаха, бързо назряваха и накрая се случваха преди организацията да може да предприеме каквото и да било сериозно действие за спасението на Царското Семейство.
Посочените търкания, затруднения и общи положения доведоха до това, че за целия период на революцията сред честното офицерство в Екатеринбург бяха създадени само две малки организации: едната още по време на пребиваването на Царското Семейство в Тоболск, поставила си за цел да оказва на Семейството възможната помощ за облекчаване на условията за живот и другата – вече по време на пребиваването на Царското Семейство в Екатеринбург, която мечтаеше да спаси Царското Семейство.
Ето какво разказа за дейността на първата от назованите групи един от нейните участници, щабс-ротмистърът С.
„Почти цялата зима на 1918 година прекарах в Тюмен, а през април, по време на 6-та седмица от началото на поста, заминах за Тоболск. По пътя, в село Дубровно, на около 50-60 версти от Тоболск срещнах влака с Императора, Императрицата и Великата Княжна Мария Николаева, които комисар Яковлев откарваше в Тюмен. Императрицата ме позна, позна ме като офицер на Нейния Кримски конен полк, и отдалече ме осени с кръстно знамение. Като изпратих с поглед влака, продължих нататък към Тоболск.
В Тоболск не успях да видя никого от Августейшото Семейство; разбрах, че с организиране на помощта за арестуваните се занимава местният свещеник о. Василиев и след около три дни тръгнах обратно за Тюмен. Не разполагахме с никакви материални средства, но мислехме, че ще намерим поддръжка страна на честните хора.”
И това е всичко, което успя да направи шепата безусловно честни офицери в този промеждутък от време.
Представителят на една друга организация, подполковник П. К. Л., разказва следното:
„През май 1918 година бях командирован от Петроград в Екатеринбург от монархическата организация „съюз на тежката кавалерия”, която имаше за цел спасението на живота на Августейшото Семейство. В Екатеринбург постъпих като слушател във 2-ри курс на Академията на Генералния щаб и като имах предвид горепосочената цел, внимателно и постепенно се сближих с някои офицери-курсанти: М., Я., С., П., С.. Но не успяхме да направим нещо реално, тъй като събитията се случваха твърде неочаквано и бързо. Няколко дни преди завземането на Екатеринбург от чехите аз се прехвърлих при тях в състава на офицерската рота на полковник Румши и участвувах в освобождението на Екатеринбург.
След това в офицерските среди възникна идеята да се направи всичко възможно за установяването на истината: действително ли е убит Императорът.”
Това е всичко по отношение на частните офицерски организации, ръководени от принципите от националния характер и добрите намерения искрено да помогнат или да спасят Царското Семейство. След разстрела на бившия Цар в града се говореше, че е била разкрита някаква тайна монархическа организация, но никой от гореназованите офицери нищо не знаеше за нея, никой от тях не беше пострадал лично и никой от тях не беше чувал въобще някой друг офицер да е пострадал в града заради опит да спаси Царското Семейство.
Офицерите от тези организации, стремящи се честно да извършат добро дело и действително да помогнат на арестуваното Царско Семейство, не тръбяха за своята дейност, не вдигах много шум, не парадираха със своите връзки в миналото, не се хвалеха със своите намерения и работата си и кой знае, ако на Бога беше угодно да им даде повече време на разположение – може би пък щяха да успеят сериозно да помогнат на Нещастните Затворници. Такива офицери бяха малко, офицери на дълга и честта; революцията твърде много ги разпиля, обезсили и смачка.
Но затова пък много по-многобройни бяха групите на едни други офицери-спасители – продукти и синове на революцията. Може би, в действителност те не са били членове на никакви организации и никакви организации не са имали, ами са съществували само на думи. Тези офицери се отличаваха със самохвалство и високомерие; вдигаха шум около своята работа навсякъде, където им се удаде; крещяха едва ли не на всички кръстопътища, влизайки в най-големи откровения с първия срещнат, без да се смущават от това, че биха могли да бъдат чути от съветските агенти и власти. Последните, обаче, колкото и странно да е, напълно игнорираха дейността на подобни типове, не преследваха кресливите заговорници, а понякога имаха с тях явни отношения.
Татяна Евгениева Мелник, дъщерята на убития доктор Боткин, която в Тоболск живееше заедно с баща си, разказва за една от тези организации, на която се натъкнала неволно в Тоболск:
„Това се случи в семейството на един търговец на месо, чийто доведен син също си въобразяваше, че е организатор, и беше явен противник на отец Александър (Василиев). Той твърде много говореше за своята организация, състояща се уж от офицери и съюз на фронтоваците…
Веднъж бяхме на гости при този организатор, където освен нас, неговите родители и жена му, беше и неговият зет, член на совдепа…
Изведнъж се звъни; организаторът сам тича да отвори вратата и се връща с някакъв притеснен вид и ни представя господин I., който се готви да открива в Тоболск кинематограф. От пръв поглед разбрахме, че кинематографът тук няма нищо общо. Това беше човек среден на ръст, с дребни изнежени ръце, с правилни черти на интелигентното лице, великолепено сресан на път и с щателно подстригана брадичка. Неговото леко неправилно произношение на „р” го разкриваше като човек, който е свикнал да говори на чужди езици. Не знаехме, кой е той, но веднага се досетихме за неговия Петроградски произход, а той, очевидно предупреден от организатора, седна до мен и брат ми, започна разговор, отначало общ, но после постепенно преминаващ към разкази от Петроградския живот: „Моята братовчедка княгиня Урусова”. „Познавате ли княз Кочубей?” „Когато бяхме на височайшия обед.” „При нас в първа гвардейска дивизия”, и т. н., без край и без мяра, не забелязвайки ужасните гримаси на организатора и наострилия уши член на совдепа. При втората среща се повтори същото, тъй че намиращите се у организатора гости го предупреждаваха: „Пазете се, той не прилича на варшавски еснаф.”
Естествено, всички комисари прекрасно го познаваха, за което, за негово огромно изумление, му говореха директно, но въпреки това му позволиха безпрепятствено да напусне Тоболск…
Когато Техни Величества бяха откарани от Тоболск, запитахме (организатора) защо, откровено казано, неговата организация не предприе нищо срещу това. „Ама вие не знаете, - ни каза той, - та ние се организирахме за спасението на Алексей Николаевич.” Дойде време Великите Княжни и Алексей Николаевич да заминат и ние пак се обърнахме със същия въпрос към организатора. „Какво говорите, нали не можехме да се разкрием, нали красноармейците всичките щяха да ни изловят…”
За съжаление, подобни организатори-офицери от тази категория, която по време на войната получи определението „временни джентълмени”, имаше по онова време много повече, отколкото едновремешните скромни и честни труженици на военното дело и дълга. Болшинството от тези последните бяха паднали „със смъртта на храбрите” по полетата на Галиция, Полша и Прусия, а малкото останали живи се бяха затворили под гнета на новите политически течения и новите нахалници-кариеристи.
Имаше и едни друг род организатори-офицери, които също свързваха своята дейност с името на Царското Семейство. Напълно своеобразният и загадъчен характер на работата на представителите на тези организации твърде много приличаше на някаква много солидна и престъпна провокация и роди предателство по отношение на Техни Величества, и тези представители бяха неуязвими в пределите на съветска Русия, ползвайки се с някаква особена власт за изпълнение на своите тайни цели.
Тази категория организации излязоха наяве скоро след преместването на Царското Семейство в Тоболск и продължиха своята работа дълго след разразилата се Екатеринбургска драма, пренасяйки своята тъмна дейност на нашата територия. Да разкрием докрай онези явно престъпни цели, към които се стремяха тези загадъчни организации, за съжаление, не успяхме: оказа се, че те се ползваха със значителна сила на влияние и на наша територия. Но полученият материал въпреки това е достатъчен, за да може до известна степен да освети една от най-мрачните страни на нашия обществен живот от последните години, много помогнала за възцаряването на иудо-руската власт в Русия.
Тази организация имаше и сега все още има широки връзки както в редовете на съветските и антисъветските среди в Русия, така и зад граница. Нейният ръководен център беше първоначално, след Февруарската революция, в Петроград и беше представен основно от представителите на онази категория хора от висшия свят, които всъщност, не бяха приети в интимния кръг на Императорското Семейство, но образуваха класа на придворните от 2-ра категория и изпълваха Петроград с многобройни безотговорни светско-политически кръжоци, стремящи се задкулисно да влияят на целия исторически живот на Русия. След октомврийския преврат този център се премести в Берлин и продължаваше оттам да ръководи своите агенти в Русия.
В Урал централна фигура в тази организация се оказа капитан Борис Николаевич Соловьов, който се ожени за дъщерята на Григорий Распутин вече след убийството на баща й. Кой беше той и откъде се появи, е неизвестно; никой не го познаваше нито в Тоболск, нито в средите на Царското Семейство, нито сред придворните, останали с Него в качеството си на най-близките Им хора през целия си дотогавашен живот.
По онова време, когато Царското Семейство живееше в Тоболск, Соловьов се засели в Тюмен, откъдето до Тоболск през зимата се пътуваше с коне, а през лятото с параходи. Така че град Тюмен беше кръстопътя през който минаваха всички пътища от Европейска Русия към Тоболск. Тук, в Тюмен, Соловьов направи нещо като застава за всички лица, които се опитваха да се промъкнат в Тоболск с цел да се видят със затворените там Членове на Августейшото Семейство. Соловьов говореше, че стои начело на организация, която си е поставила за цел на своята дейност да защищава интересите на затвореното в Тоболск Царско Семейство чрез грижи за условията на живот на Императора, Императрицата, Наследника и Великите Княжни, снабдяването им с различни необходими за подобряването на храненето и домашната обстановка продукти и вещи и, накрая, чрез вземане на мерки за отстраняването на вредните за Царското Семейство хора.
Всички съчувствуващи на задачите и целите на посочената организация трябваше да се явяват при него, преди да пристъпят към оказване под една или друга форма на помощ на Царското Семейство; в противен случай, казваше Соловьов, „налагам вето” на разпорежданията и дейността на лицата, „работещи без мое знание и онези, които си правят оглушки, ги предавам на съветската власт.” Така, по неговите собствени думи, той беше предал на болшевиките двама офицера от гвардейската кавалерия и една дама, които, както се говори, в крайна сметка били застреляни.
Действително ли, Соловьов е извършил това подло предателство или е лъгал за сплашване на новаците и лични изгоди – това е работа на съвестта на тази тъмна личност, но защо Соловьов, неизвестен на никого от затворените в Тоболск, смяташе за свое право да бъде едва ли не върховен разпоредител със съдбата на нещастните Затворници – остава да лежи изцяло на съвестта на онези лица от ръководния център, които го бяха изпратили с такива задачи, ръководеха го и навреме се скриха в Берлин.
Дясната ръка на Соловьов в Тоболск и най-близкият изпълнител на поставените от централната организация цели беше настоятелят на църквата „Благовещение” в Тоболск отец Алексей Василиев.
На провидението беше угодно и тук, в Тоболск, да приближи до хората с огромна и чиста християнска вяра пастир, недостоен за носения от него сан и изиграл съдбовна роля в последвалите Царското Семейство нещастия по време на затворническия им живот в Тоболск.
Алексей Василиев също принадлежеше към онзи тип организатори, които посочва Татяна Мелник. Той обичаше да разказва за своята организация на всички, ако мислеше, че това може да бъде изгодно за самия него. Той доведе това до сведението на Императора и Императрицата, на които им се искаше да му вярват. По отношение на Соловьов отначало, когато Соловьов даваше пари, Алексей Василиев проявяваше коректност. Но след това, явно, му се прииска да играе ръководната роля и тогава той започна да излива върху Соловьов тонове помия, получавайки от него в отговор същото. Общо взето, по нравствения си и морален облик Соловьев и Алексей Воробьов бяха един дол дренки.
Положението на Царското Семейство в Тоболск през първите месеци общо взето беше доста сносно. Беше им разрешено да ходят за всяка литургия на църква, а всенощните бдения винаги бяха отслужвани вкъщи и служеше клирът на Благовещенската църква с хора; свитата не беше притеснявана по никакъв начин и тя свободно влизаше и излизаше, когато поискаше; отношението на жителите от града беше повече от благожелателно и Царското Семейство получаваше постоянно за трапезата различни пратки от храна и сладкиши, изпращани от различни доброжелатели от местното население. Войниците от охраната по това време не обръщаха на всичко това никакво внимание и мнозина от тях изразяваха своята любов и верни чувства към Императора и Членовете на Неговото Семейство.
През този период – август, септември – центърът на споменатата организация не се прояви по никакъв начин. Ако той имаше действителните намерения да спаси Царското Семейство, именно тогава беше най-благоприятното време: в състава на самата охрана и особено сред войниците от бившия 4-ти стрелкови полк на Императорската фамилия по-голямата част от хората сами бяха предлагали на Императора да се възползва от дните на тяхното дежурство за осъществяването на бягството. Императорът им отговорил, че той няма да напусне Русия и няма да се раздели със Семейството Си. Обаче, безусловно, през този период се проявяват признаци на заинтересованост относно настроенията на бившия Император и Императрицата от страна на император Вилхелм: в Тоболск се появяват руски офицери от типа на лицата от същите тези среди, от които се състоеше центърът на организацията и предават на Царското Семейство предложението на Вилхелм да приемат неговата помощ. Отговорите на Императора и Императрицата са отрицателни.
В началото на октомври насоката на мисли на войниците от охраната започна да се влошава: пристигнали по поръчение на Керенский, новият комисар Панкратов със своя помощник Николский започнаха политическа борба с местните болшевики, начело на които стои някой си Писаревски, и направиха от войниците от охраната обект на своите политически експерименти.
Войниците започнаха да нервничат, да се разлагат, да хулиганствуват. Целта им понякога въобще не беше да причиняват неприятности на Августейшото Семейство, но се получаваше така, че винаги страдаше То. Започнаха да се заяждат за всякакви дреболии от разпорядъка на живота на Семейството, които до този момент не предизвикваха никакви недоразумения; обърнаха внимание, че Императорът и Наследникът продължават да носят пагони, забелязаха кинжала върху черкеската (Горна тясна и дълга мъжка дреха у черкесите и другите кавказки народи, а също и у кубанските и терските казаци с патрондаш на гърдите и стегната в талията – Бел. прев.) на Императора; започнаха се разговори за прекалено голямата свобода на приближените по отношение на арестуваните, с една дума, атмосферата започна да се наелектризира.
По това време вече беше сключен някакъв договор между Людендорф и Хофман, от една страна, и Ленин и Троцки, от друга, тоест между крайно дясната партия на Германия и крайно лявата на Русия. Сега вече не е тайна, че в редовете на дейците и сътрудниците на Ленин и Троцки-Бронщайн се оказаха също така и мнозина от нашата крайно дясна или по-скоро причисляващите себе си към нея: Красин, Гутер, Бонч-Бруевич, Шнеур, Муравьов и почти цялата бивша тайна охранка (отделът за защита като орган на тайния полицейски надзор за борба с революционното движение, учреден в Руската държава през 1881 г. и просъществувал до 1917 г. – Бел. прев.) и много други, проявили се чрез активна дейност, и още повече – действуващи тайно, зад гърба. Такова съдружие беше разбираемо: на Ленин и Бронщайн крайната Германска партия гледаше като на временно оръжие, което в нужния момент ще бъде премахнато, а на разораното поле ще посеят семена обединилите се крайно десни от Гермния и Русия. Теоретически разчетът беше правилен, но практически той беше съставен от хора, изповядващи не духовно-националните принципи на монархизма, а от хора на полицейско-личния режим.
В последно време любимо средство на този режим за постигането на набелязаните цели станаха провокациите от най-разнообразен вид и от най-широк размах.
Също такава провокация беше използвана и в Тоболск по отношение на нещастното Царско Семейство.
По-горе вече беше казано, че не беше възможно да се направи цялостно заключение за дейността на организацията, към която принадлежаха хора от типа на Соловьов и Василиев. Тук историята се ограничава единствено с изложението на онези факти, които разследването разкри, и онези мисли, които се раждаха като следствие от съвкупността на всички факти и обстоятелства, явили се по време на работата по разследването на трагическата кончина на бившия Император и Неговото Семейство.
Тъкмо по това време, когато атмосферата около Царското Семейство започна да се сгъстява и настроението на охраната се изостри, разглежданата Петроградска организация в лицето на Алексей Василиев и Соловьов започва да проявява своята дейност по „защита интересите на затворниците”.
За да стигне до църквата, Царското Семейство трябваше да мине през градината, да прекоси улицата и едва тогава следваше входа към преддверието на храма. При всяко отиване на Арестуваните в църквата от двете страни по цялото протежение на този път се поставяше шпалир от войници от охраната. Беше 3 ноември (21 октомври по стар стил, денят на възшествието на престола на бившия Император); цялото Семейство се причасти на ранната Литургия; в църквата имаше съвсем малко хора; абсолютно никой нито в града, нито сред охраната не обърна внимание на службата именно в този ден. Службата свърши. Августейшото Семейство се отправи към къщи. И в този момент, когато бившият Император и Императрицата се появиха в преддверието, по нареждане на Алексей Василиев, напълно неочаквано се раздаде звън от всички камбани на събора и продължаваше през цялото време, докато Царското Семейство вървеше между редиците на застаналите нащрек войници от охраната и докато не се скри във входа на губернаторския дом, в който То беше настанено. Пред очите на войниците, докарани от Царско Село, Алексей Василиев възпроизведе цялостната картина на излизането на Техни Величества от църквата от онзи период, когато Те бяха на престола.
За щастие, семената на разрухата, посети сред охраната от разпрата на Панкратов с Писаревский, все още не бяха успели да се разраснат достатъчно и началникът на охраната полковник Кобилински този път успя да овладее настроението на масите, и инцидентът беше ознаменуван само с шумотевица, викове на възмущение и негодуване сред охраната, без да причини реални последствия за Августейшото Семейство. Но отношението на войниците от охраната рязко се промени, те поискаха отстраняването на Панкратов и изпращането от Петроград или Москва на болшевишки комисар и оттогава Писаревский започна да придобива все повече и повече поддръжници в редовете на охраната.
Дойде Рождество. На 25 декември (по григориански календар – Бел. прев.) цялото Царско Семейство беше на ранната Литургия. След Литургията започна молебен. Църквата беше претъпкана с народ; войниците от охраната, по това време вече доста демократизирани, обикновено не посещавах църквата, а онези, които бях наряд в шпалира, докато течеше службата, се разотиваха кой накъдето види, за да си прекарат времето както желаят. Но този път в църквата се появи едва ли не цялата охрана и специално вече напълно болшевизиралите се елементи. Молебенът вървеше както обикновено, вече наближаваше към края. И ето, че пак по разпореждането на Алексей Василиев неочаквано за всички дяконът провъзгласи „Многая лета!” за цялото Царско Семейство, назовавайки ги при това с пълните бивши титли: Негово Императорско Величество, Нейно Императорско Величество, Техни Императорски Височества…
Сред охраната и градския пролетариат се разрази невероятен бунт; войниците късаха и хвърляха, подстрекавани отгоре на всичко и от болшевишките ръководители, и неимоверно трудно беше да бъдат удържани от проявата на крайни, насилствени действия над Членовете на невинно пострадалото Царско Семейство. В края на краищата на състоялия се шумен, с буйни настроения митинг по-умерените елементи успяха да прокарат резолюция: в църквата Семейството въобще да не бъде допускано; нека се молят вкъщи, но всеки път на богослужението трябва да присъства войник.
Така Алексей Василиев, изпълнявайки волята на онези, които го бяха поставили тук, „защищаваше интересите на затворниците”; чиста случайност беше, че в Тоболск не беше извършена саморазправа от страна на разярената от Алексей Василиев тълпа над бившия Император и Неговото Семейство. Във всеки случай, Царското Семейство беше лишено от свободата да посещава църквата, а следователно, лишено от възможността да общува с пристигащите при Тях в Тоболск приятели. Може би, това също е влизало в плановете на Петроградската организация.
В своя център, в Петроград, Василиев и Соловьов докладваха, че са създали силна организация от 300 човека, и, следователно, няма необходимост да се изпращат нови офицери и да се увеличава числено организацията, но изискваха все нови и нови пратки с пари, както за Царското Семейство, така и за издръжката на организацията. И наистина, чрез един писар, изпълняващ в Тоболск задълженият на портиер и станал, както се оказа впоследствие, болшевик, Алексей Василиев предаде на бившия Император незначителна сума пари, която после, при сравняване на сумите, изпращани на Василиев и Соловьов, се оказа съвсем нищожна. А всичките останали пари бяха останали при тези местни изпълнители на разпорежданията на централния орган.
Явно и по отношение на числеността на организацията Соловьов и Василиев също бяха далеч от истината, или пък тази организация е имала някакви особени цели, тъй като тя не отреагира на последвалите събития; откараха от Тоболск в Екатеринбург с малък конвой бившия Император, Императрица и Великата Княжна Мария Николаевна; пак там откараха след три седмици останалите членове на Царското Семейство; в Екатеринбург Исаак Голошчокин и Якел Юровский извършиха своето зло дело - нито Соловьов, нито Василиев, нито тяхната организация не вземат никакви мерки по „защитата на интересите на Царското Семейство”.
Когато беше превзет Екатеринбург, от разбитата, отстъпваща армия на Берзин при нас се прехвърлиха много от нашите офицери. Сред тях беше и капитанът от генералния щаб Симонов, началникът на щаба на армията на Берзин. Макар че това беше офицер, зачислен в генералния щаб вече със заповед на Бронщайн-Троцки, заемайки видна длъжност при Берзин, той много помагаше на нашите офицери да се прехвърлят на територията на белогвардейците и в края на краищата сам ги последва. В Омск той намери своя Началник на Академията генерал Андогорский; последният, покровителствувайки Симонов, го взе в Ставката на отговорната длъжност на Началник на разузнавателния и контраразузнавателния отдел.
В Омск Симонов на всички казваше и така докладва официално на Върховния Управител, че служейки в редовете на болшевиките, той е чувал от комисарите, че Наследникът Цесаревич и Великите Княжни са живи, но не е известно къде се намират. Лично Симонов твърдо вярваше в това, решително отстояваше тази версия, но никакви реални доказателства не можа да представи.
През февруари 1919 година Соловьов се оказа във Владивосток. Той живееше в хотел, пребиваваше там напълно инкогнито, но се беше разкрил пред началника на паспортния пункт полковник Макаров и го беше помолил да му даде четири незапълнени бланки за задгранични паспорти. На Макаров разказал, че Наследникът Цесаревич и Великите Княжни са живи и невредими, че той чака договорената телеграма като сигнал за Тяхното отпътуване и моли за задгранични бланки, които сам ще попълни, уж за изпращането на Августейшите деца в чужбина.
Приблизително в същото това време във Владивосток по служебна работа пристигна и новият началник на полковник Макаров капитан Симонов. Оказа се, че със Соловьов се познават и са солидарни по въпроса за спасението на Царските деца.
Фантазията, приличаща по абсурдност на едно умишлено злостно разпространение на сведения с преднамерена цел, бързо се разпространяваше из цял Сибир; тя се предаваше от уста на уста като непреложна истина и й вярваха много повече и много по-лесно, отколкото на обоснованите върху факти доклади на следователя Соколов. При това, колкото и тъжно и да е, болшинството твърдеше, че спасените Деца с посредничеството на немците са откарани именно в Германия.
Германия, Германия – ето бойният вик, който преминава като червена нишка през дейността на тайната монархическа Петроградска организация.
Малко по-късно от Берлин в Сибир пристигна княгиня Вяземска. Изглежда, нейното пристигане беше свързано с една изключителна заинтересуваност от съдбата на Царското Семейство и особено на Великия Княз Михаил Александрович. Тя наричаше себе си близък приятел на Брасова – съпругата на Великия Княз Михаил Александрович. Тя ходеше навсякъде, запозна се с всички, не се погнуси да стане близка и с известната, фаталната в Задбайкалието, Мария Михайловна (така е на руски, а в действителност – Розенцвейг). Тя настойчиво твърдеше, че Царските Деца са живи и особено твърдо отстояваше твърдението, че Великият Княз Михаил Александрович е жив. Тя се обърна към всички… освен онези, които разполагаха с фактическите материали по следственото производство. Дали тя познаваше Соловьов – не е известно, но имаше някаква неуловима връзка в дейността на тези лица.
Когато най-накрая Соловьов беше арестуван и докаран в Читинския затвор (това беше вече през февруари 1920 година), в килията при следователя Соколов с викове се втурна Мария Михайловна и настоя незабавно да бъде освободено семейство Соловьови, като нейни най-близки приятели… Учудването на Соколов беше пълно, но той беше принуден да ги пусне.
Иззетите при ареста на Соловьов книжа останаха в следствието. От тях станаха ясни неговите връзки с Петроградския център и … с немците.
В какво именно се реализираха тези връзки, можеше да изясни само разпитът, но Соловьов, освободен от затвора, побърза да се скрие, и както можеше да се очаква, далече. Ето защо окончателни изводи за ролята и дейността на тази Петроградско-Берлинска организация не могат да се направят.
С всички тези изброени организации все още не се изчерпва целият въпрос „за заговорите” от наша страна. Имаше и още цял един отряд на отделно пристигащи офицери, работещи, според техните думи, като че също от името на някакви организации. Но какви? Може само да се предполага, тоест нишките, някак сами по себе си, продължаваха да свързват Урал с Берлин.
През пролетта на 1918 година в Тоболск пристигна някой си, на име Марков, представящ се за корнет от Киевския конен полк, доведен син на генерал-губернатора на Ялта Думбадзе. За това, с каква цел е пристигнал и какво е правил в Тоболск, може да се съди по неговите думи, казани през декември 1918 година. Намирайки се по това време в Киев, той разказвал, че Император Вилхелм под влияние на Хесенския Принц предлагал на Императрицата Александра Фьодоровна с дъщерите си да дойде в Германия, но Тя отклонила това предложение. Той показвал писмо на Императрицата до Нейния брат Принц Хесенски, което получил в Тоболск от Нейно Величество, за да го достави по местоназначение. Той казвал, че заминавайки от Тоболск, вече в Москва научил, че Ги преместват в Ектеринбург и настойчиво отричал убийството на Царското Семейство. Той уверявал, че всички са живи, но се крият и че той знае, къде се намират всички Те, но не желае да посочи мястото.
В Киев Марков бил в много специални отношения с немците: той се свързвал чрез телеграми с немското командване в Берлин; немците много се грижили за него, ако в Киев излизал в града, го съпровождали двама немски капрали; за Берлин той заминал не с ешелоните заедно с останалите руски офицери, евакуирани от немците при изтеглянето им от Украйна, а с германското командване. Той казвал, че е ходил навсякъде и в съветска Русия имал достъп навсякъде при болшевиките с помощта на немците.
Може би, в разказа на Марков имаше прекалено много юношеско самохвалство за неговото значение при немците, но фактите бяха видени от други офицери и такова беше тяхното впечатление. В такава историческа страница, като настоящата книга, е ценно всяко мъничко указание, което може да хвърли светлина върху истинския смисъл на миналите тежки събития. Писмото, което носеше Марков, съществуваше, виждали са го и други хора, при това такива хора, които можеха да познават почерка на Императрицата. Оттук произтичат много съществени подробности, в случай, че Марков е предавал фактите точно: Царското Семейство е било повикано в Германия от Вилхелм по настояване на Принц Хесенски, брата на Императрицата. Това обстоятелство не е от полза за онези, които през последните години от царствуването на Император Николай ІІ усилено обвиняваха Императрицата Александра Фьодоровна в германофилски чувства. По-нататък, от същия разказ на определено германофилския руски офицер същите клеветници получават и второ, още по-реално опровержение на тяхното умишлено лъжливо обвинение: братът, въпреки целия ужас, в който се намира сестра му, получава от нея отказ. Императрицата Александра Фьодоровна, родена като Принцеса Хесенска, се оказа по-руска, отколкото онези няколко хиляди представители на руската интелигенция и военните, които немците взеха при себе си, в това число и автора на разказа, корнета Марков.
Накрая, повтарям отново, ако Марков предава точно събитията, от неговия разказ става известно, че предложението за идване в Германия е било направено само на Императрицата с Дъщерите, а за Императора и Наследника Марков не споменава, и както се вижда от целия разказ, не може да се заподозре, че Марков неволно е пропуснал да каже това или е забравил. А в такъв случай се налага да се съгласим с Бурцев: Вилхелм, оставяйки бившия Император и Наследника Цесаревич на разположение на Ленин и Бронщайн-Троцки, определено и съзнателно причислява себе си предварително към техните убийци.
И като слушаме разказа на Марков, неволно ни спохожда мисълта: работата на Петроградско-Берлинската организация, дейността на Соловьов и Василиев, сведенията на Симонов, убежденията на княгиня Вяземска – не е ли свързано всичко това в един кръг, не излиза ли всичко това от един център, не е ли всичко това някаква мрачна политическа игра на провалилата се в Русия Партия на полицейско-личния режим, обединил се с провалилата се в Германия военнополитическа Людендорф-Хофмановска партия. Че подобна мисъл не е съвсем фантастична, може да се види от следващия разказ.
През септември 1918 година в Екатеринбург, без да служи в частите на нашата армия, живееше човек, наричащ себе си корнет Пьотър Николаевич Попов-Шабелский. Той казваше, че е пристигнал в Екатеринбург по поръчение на Високопоставени Лица, но в какво именно се състоеше неговото поръчение, не издаваше. Разказваше също така, между впрочем, че е бил заедно с полковник Винберг, авторът на записките на „контрареволюционера”, участник в процеса на Пуришкевич.
Той много се интересуваше от Царското дело, говореше с много хора, разпитваше всички, посещаваше историческите места и макар и да казваше, че му е тежко да вярва в убийството на Августейшото Семейство, въпреки това там, в Екатеринбург, твърдеше, че той не се съмнява във факта на Неговото убийство.
В края на септември той изчезна от Екатеринбург.
Минаха два месеца. Когато немците след Украинската авантюра, спасявайки руските офицери от болшевиките, ги извозваха от Украйна с ешелони, на станция Белосток в един от ешелоните влезе Попов-Шабелский и замина за Берлин.
В Берлин Попов-Шабелский напълно измени своето мнение за съдбата на Царското Семейство: той заедно с много други руски офицери говореше напълно открито, че Царското Семейство е живо, че Великият Княз Михаил Александрович е бил отвлечен от белогвардейците и същите тези твърдения можеха да се чуят от всички руснаци, живеещи в Германия.
С какво друго, освен с работа на някакъв център в Берлин, може да се обясни подобно единодушие в мненията на различни лица, пряко или косвено имащи допир с Германия. Какви цели преследваше в действителност този център, засега не може да се даде окончателно заключение, но безусловно е било необходимо някой да бъде убеден в несъществуването на онези факти, които в действителност бяха налице. Във всеки случай, с пълна увереност може да се каже, че в основата на дейността на подобен таен център са лежали крайно тесни политически цели, чужди на подбудите на сърцето и съвестта. При такава свобода на действия, с която се ползваха агентите на тази организация в съветска Русия, със средствата, с които тя явно разполагаше, да се спаси Царското Семейство, почти не представляваше някаква особена трудност.
Освен това, организацията, обединявайки се с временно-политическата германска партия, поставяйки се в тясна зависимост от победата на Людендорф и Хофман над Русия, не можеше да се смята за национално-руска организация, нейните цели не можеха да бъдат руски цели, нейната идеология не можеше да бъде идеология на руския народ и на бившия руски Цар. Съвсем естествено е, че Марков е срещнал решителния отказ на Императрицата; съвсем естествено е, че бившият Цар е предпочел да загине с цялото Си Семейство в Русия, отколкото да приеме протегнатата за помощ ръка от хората, обагрили ръцете си в кръвта на руския народ.
Заедно с това, тръгвайки по пътя на съвместната работа с немците, тези ограничени и слепи руснаци направиха Царското Семейство обект на борба между централната съветска власт и германския генерален щаб. И кой знае, може би, тези тъмни политически интриги на немско-руската организация послужиха като последен тласък за кървавата драма в Урал и дадоха основание на Янкел Свердлов да се позове на съществуването на офицерски заговор.
Но тези заговорници не бяха руски офицери.
