Предисловие
Кошмарно лято преживя населението на Европейска Русия през 1918 година. Насилие, разстрели, масови зверски убийства, кървав терор царяха повсеместно и заливаха с кръв обширни райони от територията на царството на “петолъчната” звезда на съветската власт. Тази власт в своята жестокост и кръвожадност, изглежда, нямаше граници, не правеше никаква разлика: на нейното насилие и угнетение бяха подложени всички класи, всички съсловия, всички възрасти и полове; бяха разстрелвани старци, разстрелваха се юноши, насилваха се жени, трошаха се главите на деца; изтребваха се буржоата, изтребваха и се и разни нежелателни за съветската власт политически и обществени дейци, но се изтребваха масово, с целите семейства дори и най-обикновените граждани, селяни и работници, за чиито представители се представяха болшевишките главатари.
Тези ужаси, тези потоци кръв, залели градовете и селата на нашата нещастна родина, съвпаднаха с онова време, когато в Централна Русия, в Москва, силно бе разклатено положението на ръководителите на централната съветска власт и съвкупността на външните и вътрешните обстоятелства предвещаваха на Ленин и Бронщайн-Троцки възможно настъпване на края на техните експерименти и царствуване в Русия.
От изток се приближаваха към Волга и Урал Сибирските и Чехословашките войски; от север се надигаше заплахата от руско-английския фронт; на юг се надигнаха оренбуржците, уралците, кубанците, терците и донците и се събираха доброволците на генерал Алексеев и Корнилов. Разочаровано от резултатите на Бресткия договор германското военно командване отново премина към военни действия и победоносните по онова време в Европа германски войски възобновиха настъплението си от северозапад, а в Украйна бе утвърдена със силата на щиковете хетманската власт на генерал Скоропадски.
Вътрешното състояние на страната беше не по-малко заплашително: национализацията, насилствените реквизиции, контрибуциите и просто безсрамният и безцеремонен грабеж на жито, добитък, продоволствие, стоки, ценности и имущество от страна на съветското управление и организации събудиха общия ропот и недоволство на народните маси. Надигнаха се макар и частични, но многобройни въстания на “зелените банди”, появиха се въстанически движения на другородци, навсякъде бродеха шайки от отчаяни и дръзки партизани, нарушавайки движението на транспорта, превоза към центровете на награбеното в селата продоволствие и изработеното в заводите гориво и по този начин само влошаваха положението и настроенията сред населението в самите столици. Общото възмущение нарастваше и работещите в нелегалност опозиционни политически Партии от всички платформи и направления получиха възможност да се готвят за сериозни стъпки в своята идейна борба против узурпаторите на властта и насилниците на народа.
От друга страна, немската политика, както външната, така и вътрешната, която беше попаднала под влиянието на лекомислени генерали, имащи подкрепата на армията и сляпо играещи по гайдата на шовинистичната класа, започваше да притиска своите пешки в Москва, Ленин и Бронщайн, като изискваше от тях изпълнение на икономическите условия на договора, сключен с тях от Людендорф и Хофман и щедро платен със злато от Германската имперска банка. Изглежда, в Москва настъпваше онзи момент, когато немското военно командване чрез устата на Мирбах се канеше да каже на главатарите на своята политическа армия, докарани в Смолни институт от Швейцария в пломбиран вагон: “Стига! вие изпълнихте това, за което ви беше платено: вие посяхте, а сега ние сами ще пожънем.” И тъй като “докараните главатари” хич не искаха да споделят вижданията на немското командване за самите себе си, към вътрешната борба с народните въстания, към борбата със своите вътрешни и външни политически противници заплашваше да се присъедини още и вътрешната война с немците, които все още се смятаха за господари на положението и свободно се разпореждаха със съдбата на купените роби.
Погледнато общо, положението на тарторите на всяческите “Цикове”, “Комове”, “Чекове” и други безбройни условни организации от царството на петолъчната звезда беше близко до безнадеждното. На техните тайни съвещания Ленин се изказвал достатъчно ясно: “Време е да се махаме.” С него били солидарни и неговите последователи от руснаците. У тях все още не беше преодолян провалът на юлските им прояви от 1917 година, с тази разлика, че тогава те не успяха да достигнат до властта и за известна част от народните маси бяха съхранили ореола на своите лъжливи лозунги, а сега цялото население в достатъчна степен усети върху си същността на тяхната власт и те разбираха, че, естествено, няма да им се удаде така лесно да излязат от положението, както се измъкнаха тогава. Затова в своята върховна дейност Ленин беше готов да прави всевъзможни отстъпки спрямо изискванията на момента, да смекчи общия режим, да сътрудничи с буржоата-специалисти, да еволюира в комунистическите принципи – с една дума, да направи всичко, което би могло да доведе до по-благоприятно разрешение на въпроса за личното му спасение или всичко, от което впоследствие би могло лесно да се отрече, като го обясни като ловка политическа маневра.
Но именно в това критично време Бронщайн-Троцки се изяви като противник на Ленин и на неговата отстъпчивост. Заедно със своите привърженици, извергите на своето племе, които представляваха не по-малко от три-четвърти от всичките висши административни органи на съветската власт, подкрепени от интернационални и наказателни бандитски отряди, Бронщайн твърдо и категорично се изказа против всякакви отстъпки и облекчения. Неговите речи от това време на събранията на комунистическата партия и заседанията на ЦИК бълват отровни насмешки към становищата на Ленин и целият им смисъл се свежда до това, че нито стъпка назад при никакви обстоятелства не трябва да се прави, а отговор на текущия момент от тяхна страна трябва да бъде: безпощаден терор, огън, меч и изтезания. Във временните неуспехи, в създалото се катастрофално положение Бронщайн съвсем не беше склонен да вижда окончателния провал на своята власт и ако сега по някакви причини тя се клатеше, той явно имаше предвид преди всичко да използва времето на своето властване за подготовка и обезпечаването на победата в бъдеще. Властта си и подготовката за окончателната победа той разбираше, естествено, така, като те произтичаха от естеството на натурата и мирогледа на Бронщайн, а не на Ленин.
Ето в тази идея за подготовка на положението за бъдеща победа, във връзка с цялата създала се обстановка, струва ми се, се заключаваха преди всичко причините за онези масови, невероятни по своето зверство, с явни следи от крайна жестокост убийства, които бяха извършени от съветските дейци през лятото на 1918 година и се превърнаха в историята на Русия и на целия свят в епоха на тотален кървав кошмар. Не трябва да се забравя, не трябва да си затваряме очите за това, че на специално гонение и жестокост именно през този период бе подложен православният, духовният свят на Русия: църквата бе национализирана; храмовете се превръщаха в помещения за митинги; иконите бяха обложени с данък, преподаването на Закон Божий в училище – забранено, а родителите бяха преследвани за това, че учат на молитви децата си у дома; със светините кощунствено се гавреха, обредите се осмиваха и основите на християнския духовен мироглед се отхвърляха в печата и на многобройните митинги. Това не са фрази, не са голословни обвинения; желаещите могат да намерят документално потвърждение на тези обвинения в обширния труд на международната комисия, създадена в Омск през януари 1919 година, която проведе подробно разследване в Перм и уездите (административна единица в дореволюционна Русия – Бел. прев.) на Пермска губерния след изгонването на болшевиките от нейните предели. Стотици лица с духовно звание, монаси, монахини бяха разстреляни от агентите на Бронщайн, удушени и удавени в дупки в леда на река Кама. Сред загиналите са: Архиепископите: Гермоген, Андроник и Василий, Епископите: Феофаний и Матвей, Архимандритите: Матвей и Варлаам, Протоиереите: Пянков, Сабуров, Стамбиков, Кисельов, Преображенский, Конюхов, Будрин, Белтюков и Яхонтов, Свещениците: Шерокинский, Горяев, Белозьоров, Соколов, Калашников, Плотнев, Ершов, Савьолов, Вяткин, Бояршинов, Якимов, Посохин, Наумов, Конюхов, Каманин, Попов, Юганов, Аристов, Малиновский, Накаряков, Онянов, Макетов, Кузнецов, Белов, Осетров, Рождественский, Швецов, Антипин, Мациевский, Алексеев, Луканин, Никифоров, Колчин, Орлов, Денисов, Лавров, Анишкин, Шестаков, Решотников и Тарасов, Иеромонасите: Вячеслав, Сергий, Иосиф и Иоан, Дяконите: Кашин, Воскресенский, Ипатов, Смирнов и Решотников, Иеродяконите: Висарион, Михей, Евфимий (имената са транскрибирани според руското им звучене – Бел. прев.) – и това само в Пермска епархия. А колко още ще се открият впоследствие в другите райони и епархии.
Разкажете на който и да е нравствен човек от което и да е вероизповедание за тези гонения срещу Православната Църква, покажете му списъка на изредените по-горе жертви, паднали заради изповядването на православните догмати, и го попитайте що за борба е отнела живота на толкова служители на Църквата?
Мисля, че без да се колебае, честният човек ще отговори: религиозната борба.
Съветската власт, приемайки лозунгите на Бронщайн, поемайки курс за подготовка на положението за бъдещата победа, добре съзнаваше, че един от устоите на руските народни маси е нейната Православна Църква, нейната преданост към Християнското учение и дълбоката, историческа любов и привързаност към своята религия. Като маса необразована, руският народ е способен понякога под влияние на случайни обстоятелства да губи критериите за добро и нравственост и да пада в невероятната бездна на саморазрушението и оплюването на своята истинска същност. Обаче такова падане в миналото винаги е било сравнително кратковременно и мъничък тласък, тласък именно от духовен характер, бързо го е изваждал от бездната и го е извеждал нравствено очистен отново на арената на християнския живот.
Да се разклатят именно тези устои, да се предотврати в най-близко бъдеще духовното пробуждане – ето идеите, които ръководеха съветските главатари в провеждането на плана им за осигуряване на бъдещата победа.
И в поредицата от злодейства, извършени през този период от болшевиките за постигането на посочената цел, особено безподобни по своето зверство и крайна жестокост, изпълнени с велико значение, характер и смисъл за бъдещата история на руския народ, са убийствата през това кошмарно лято:
1. В Екатеринбург: на бившия Император Николай Александрович, Императрицата Александра Фьодоровна, бившия Наследник Цесаревич Алексей Николаевич, Великата Княжна Олга Николаевна, Великата Княжна Татяна Николаевна, Великата Княжна Мария Николаевна, Великата Княжна Анастасия Николаевна.
2. В Алапаевск: на Великата Княгиня Елизавета Фьодоровна, на Великия Княз Сергей Михайлович, Княз Иоан Константинович, Княз Константин Константинович, Княз Игор Константинович, Граф Владимир Палей (сина на В. К. Павел Александрович).
3. В Перм: на Великия Княз Михаил Александрович и други, за които до нас още не са достигнали сведения.
Заедно със споменатите Членове на Дома Романови бяха убити от болшевиките избрани хора измежду най-близките Им лица от тяхната свита, останали до край верни на дълга си. Така загинаха: фройлината графиня Анастасия Василиевна Гендрикова, хофлектрисата Екатерина Адолфовна Шнейдер, генерал-адютантът Иля Леонидович Татищев, хофмаршалът княз Василий Александрович Долгоруков, секретарят Джонсън, камериерката Анна Степановна Демидова, сестра Варвара, управителят Пьотър Фьодорович Ремез, възпитателят Клементий Григориевич Нагорний, камердинерът Иван Дмитриевич Седньов, камердинерът Алексей Егорович Труп, готвачът Иван Михайлович Харитонов, камердинерът Василий Фьодорович Челишев и, вероятно, много други, за които също така до нас още не са достигнали сведения.
От всичките изброени злодеяния само убийството на бившия Император беше обявено официално от съветските власти, при това този акт беше представен на обществото като народна екзекуция, извършена над “коронования палач” според присъдата на Уралския областен совдеп (съвет на работническите и селските депутатите – Бел. прев.). А за останалите извършени злодеяния съветските власти не само, че премълчаха и ги скриха от народа, но се постараха да ги прикрият с лъжливи заявления и инсценировки на бягства и похищения. Така например, по отношение на Членовете на Царското Семейство беше обявено, че “жената и синът” са изпратени на сигурно място, а за Великите Княжни изобщо не се споменаваше нищо. Когато почти след година убийството излезе наяве, съветските главатари го използваха за провокиране на своите политически сътрудници в Москва, левите социалисти-революционери, и инсценираха цял процес, стремейки се да представят работата като опит на левите есери да дискредитират съветската власт. Като обвиняеми бяха привлечени някои си Яхонтов, Грузинов и Малютин – членове на Екатеринбургския совдеп, Мария Апроскина и Елисавета Миронова, и 9 красноармейци. Всички тези лица бяха признати за виновни, осъдени на разстрел и разстреляни.
Категорично твърдя, че изброените горе лица не са участвали в разстрела на Царското Семейство.
По отношение на убитите в Алапаевск - Великата Княгиня, Великия Княз, Князете и останалите лица, държани под арест в Наполното училище, – съветските власти заявиха, че всички те са похитени от някаква белогвардейска банда, която нападнала охраната. За да накарат околното население да повярва на тази измислица, болшевиките, вече след извършване на убийството, разиграли провокационно сражение с мним противник, а за по-голяма убедителност застреляли задържания в ареста за пиянство селяк и като примъкнали тялото му до училището, го представили за трупа на един от убитите от тях белогвардейци.
Същият провокационен слух за похищение от белогвардейците беше пуснат от болшевиките и по отношение на Великия Княз Михаил Александрович; а в действителност Той е бил отведен и убит от трима членове на Мотовилихинската чрезвичайка (ЧК – извънредната комисия за борба с контрареволюцията, саботажа и спекулата – Бел. прев.).
Всичко това показва, че на убийството на Августейшото Семейство и Членовете на Дома Романови съветските власти придаваха извънредно важно значение в подготовката на своята бъдеща победа, но от друга страна още тогава се бояха от народа и усилено пускаха слухове сред него, че Царското Семейство е откарано в Германия. Народът и сега на много места не вярва в разстрела на бившия Император и из Русия се носи легенда за това, как Той се крие, преоблечен като обикновен селянин, в селата из Сибир и ще се появи отново на своя трон, когато народът очисти Русия от генералите и буржоата, които Го свалиха от престола. “Тогава, - казва селякът, - ще има Цар и народ и между тях няма да има никого.” И ето от този устой на руския народ, устой, създаден от самия народ в неговата битова идеология, Бронщайн и Ленин се страхуват не по-малко от религиозния устой. Народът достига да правдата повече инстинктивно; умствените разсъждения за масите са все още недостъпни. И след свалянето на Царя народът чувства, че правотата не е на страната на онези, които свалиха Царя от престола и които след Него започнаха да управляват света.
Ето защо главатарите на съветската власт така старателно крият, че убийството на Царя и Царското Семейство беше извършено по тяхна заповед.
От наша страна официално Правителствено съобщение за убийството на Августейшото Семейство и другите членове на Дома Романови от болшевиките до този момент не е направено. Вероятно, ще мине още доста време, докато бъдещата национална руска власт, основавайки се на резултатите от следственото производство, ще може да оповести на света за небивалата трагедия, разиграла се през лятото на 1918 година в Урал, и особено за кошмарното злодеяние, извършено от Бронщайн, Ленин, Янкел Свердлов и Исаак Голощокин в Екатеринбург, в дома на Ипатиев, през нощта на 16 срещу 17 юли по нов стил.
Появилите се в нашия печат по различно време частни съобщения, бележки, статии и дори отделни книги говореха за съдбата, постигнала Членовете на Царското Семейство и другите членове на Дома Романови изключително противоречиво; някои, предимно черпилите сведения от чужбина, се отличаваха с пълни измислици и фантазии; други – в зависимост от личите впечатления на авторите или степента на тяхното познаване на фактическата страна на нещата – се приближаваха до истината, но, разбира се, не можеха да запълнят липсата на публикувани официални следствени данни. Това положение често даваше повод за погрешни и неправилни или дори умишлено лъжливи заключения по въпроса, който е от изключителна важност за руския народ.
В началото на февруари 1919 година покойният Върховен главнокомандващ и управител Адмирал Колчак имаше определено намерение да публикува официално сведения за всичките убийства на Членовете на Дома Романови, извършени от болшевиките в Урал през лятото на 1918 година. Това съобщение, имайки напълно обективен характер и констатирайки само факта на станалите злодеяния, трябваше да бъде издадено като акт на правителството, за запознаването на което с делото от съдебния следовател Соколов по нареждане на министъра на юстицията Старинкевич беше съставена кратка сводка от документални данни, с упоменаването в нея само за членовете на Правителството на такива материали, които според нашите закони до завършването на следствието в никакъв случай не подлежаха на обнародване. Такъв род справки за генерал-прокурорите (какъвто се явява министърът на юстицията) по време на самото следствено производство са предвидени от закона.
За съжаление, някои от лицата от тогавашния елит на Омск, заслепени от тясна партийна борба помежду си, решиха да използват намерението на адмирал Колчак за свои цели. Управляващият по това време дейността на Съвета на Министрите Телберг без знанието на министъра на юстицията взел от чекмеджето на бюрото му подготвената от Соколов секретна справка и я предал в редакцията на вестник “Заря”, който още на следващата сутрин я публикува изцяло на страниците на вестника. Върховният главнокомандващ и управител заповяда незабавно да се конфискуват все още непродадените броеве; но замисълът беше провален, вдигна се невероятен шум и адмирал Колчак беше принуден да се откаже от идеята за “официално правителствено съобщение”.
Въпреки всичко може да се предполага, че сега едва ли някой се съмнява в самите факти на станалите в Урал убийства и в частност във факта на убийството в Екатеринбург именно на всички Членове на Царското Семейство, а не само на бившия Император, както съобщаваха за това съветските власти. Но както преди, така и сега едва ли руското общество в по-голямата си част, а още повече - целият свят, имат определена представа и понятие за това, кои бяха всъщност преките вдъхновители и ръководители на тези кошмарни престъпления и кои са косвените виновници за тяхното извършване. Бяха ли тези убийства случайни злодеяния единствено на местните власти или инициативата за тяхното изпълнение идваше отгоре, от центъра, и накрая, какви цели и замисли преследваха главатарите на убийствата в своите ужасни, нечовешки деяния както при извършването на самите убийства, така и по отношение на скриването на телата на своите жертви?
Покойният Върховен главнокомандващ и управител, съзнавайки историческото значение на убийството на Членовете на Дома Романови, реши да разшири характера на разследването на тези престъпления, като ги приближи по същество до практикуващите се при особено важни случаи през дореволюционния период сенаторски следствия; към това го подтикваха и онези търкания от революционния период, които следственото производство срещаше на места в различни партийни и класови разпри между обществени, политически и военни дейци, а също и неудовлетворителното само по себе си първоначално предварително следствие, проведено от следователите на Екатеринбургския Окръжен Съд.
На 17 януари 1919 година адмирал Колчак ми възложи общото Ръководство по разследването и следствието на делата за убийството в Урал на Членовете на Августейшото Семейство и другите Членове на Дома Романови. Получих заповед да разширя рамките на провежданото по това време предварително следствие по тези дела, без да се ограничавам от тясно юридическата страна на нещата, а да насочвам общото разследване към осветляването на въпроса от историческа и национална гледна точка. Специално за воденето на предварителното следствие към мен беше прикрепен съдебният следовател по особено важни дела Николай Алексеевич Соколов, а за изпълнението на изискванията на следственото производство по издирването и разкопките за мой помощник беше назначен Началникът на Военно-административното управление на Екатеринбургския район генерал-майор Сергей Алексеевич Домантович.
Предоставянето на широки рамки на разследването, заедно с изключително талантливото и идейно водене от страна на Соколов на самото следствено производство, позволиха да се освети тази мрачна и кървава страница от историята на руския народ в пределите на пълнотата и ясността, които се допускаха по онова време. Нашето отстъпление в началото на юни от Екатеринбург и Пермска губерния не даде възможност да се доведе следствието до онези резултати, когато би могло да се постави окончателно точка и да се каже, че работата е приключена. Не, разследването и самото следствие далеч не са приключени, а в историческо и национално отношение, мисля, дори не можеше и да се мечтае за приключване, тъй като изясняването на тези въпроси до абсолютната им пълнота и точност изисква не месеци и години, а цели десетилетия и понякога твърде много десетилетия.
Напоследък предимно в чужбина се появиха няколко сериозни печатни труда, основаващи се частично на спомени, частично и на някои официални документи на следствието, за убийството в Екатеринбург на Членовете на Царското Семейство от болшевиките. В Америка се появи книга на споменатия по-горе Телберг, който в Омск беше Управляващ дейността на Съвета на Министрите; в Англия беше издадена книгата на Уилтън, кореспондента на вестник “Таймс”, който присъстваше през целия период на следствените работи в Урал; във Франция са издадени записките на Жиляр, бившия възпитател на Наследника Цесаревич Алексей Николаевич; в Пекин е издадена книгата на игумен Серафим, съпровождал телата на убитите в Алапаевск Велика Княгиня и Велики Князе при превозването Им от Алапаевск отначало до Чита, а после до нашата Духовна мисия в Пекин. Разполагайки с някои официални документи на следствието, авторите имаха възможност да предадат картината на самото злодеяние с достатъчна пълнота. Но не трябва да се правят такива неща, каквито например си е позволил игумен Серафим. В труда си, който има за цел да даде не само фактическото изложение на събитията, но и характеристика на АВГУСТЕЙШИТЕ мъченици въз основа на документалните данни, той без каквато и да било оценка и проверка за правдоподобността му, цитира от съветските “Известия” публикуваното там писмо, уж написано от Императора до Ленин и оставя читателя с убеждението, че това писмо действително принадлежи на перото на покойния бивш цар. Очевидно игумен Серафим е искал да използва този документ като официално потвърждение за онези скверни условия, в които е било държано Царското Семейство в Екатеринбург; но нали цялата книга на игумен Серафим е насочена към идейна борба с проводниците на идеите на болшевизма; как може да използваш за собствената ти борба оръжие, взето от противниковия лагер, без да си се убедил в силата на това оръжие? Та нали противниците на игумен Серафим прекрасно знаят, че това писмо е изобретено от самите тях, както и много други документи, за които ще бъде казано, когато му дойде времето.
Както изброените по-горе автори, така и болшинството от останалите автори на публикуваните до този момент бележки, спомени и повествования се ограничават при посочването на убийците с обикновеното стереотипно название – “болшевики”, а самото убийство според неговия характер отнасят към едно от онези, макар и изключителни, но многочислени редови убийства, с които болшевиките изобщо ознаменуваха своята власт в Русия. Освен това, болшинството от авторите се ограничават с простото констатиране на факта на зверското убийство, без да излизат от рамките на неговото изследване подобно на всяко едно друго зверско престъпление, извършено от съветските дейци в периода на онова лято, от гледната точка на установяването на престъпния облик на онази държавна власт, която имаше дързостта да се представя за народна, демократична власт.
Само в трудовете на Уилтън и Жиляр за пръв път в изложението на кървавата драма, разиграла се зад стените на дома на Ипатиев, първо, зазвучаха нотки на душевно отношение и внимание към самите жертви на тази историческа драма, и второ, може би, само инстинктивно това убийство се изваждаше от поредицата обичайни болшевишки злодеяния от тази епоха и се издигаше в степен на събитие от национално значение за руския народ.
Уилтън и Жиляр, макар и чужденци, но живели дълго време в Русия и сред руския народ, като хора с чисто и животрептящо сърце, като хора, които дълбоко и искрено обичат руския човек, накрая, като хора наблюдателни и искрени по натура, - преживявайки заедно с руския народ трагедията на неговото разложение, революция и бездна, - почувстваха с инстинкта и сърцето си истината: тези убийства са от изключителна важност, и не само за руския народ, но и за целия свят.
Светът често не вижда правдата, не иска правдата и не обича правдата; по някои въпроси той до такава степен се бои от правдата, че напомня за щраус, който крие в малката дупчица главичката си и мисли, че ако той не вижда, значи и него никой не го вижда; понякога лъжливият страх пред истината е толкова огромен, така безумно страшен, че светът сам започва да разрушава своето, близкото, милото, съзнателно върви по пътя на разрушението, само и само някой да не помисли, че той вижда истината и я разбира, и ненавижда източника на тази истина. Да накараш света да се убеди в истината е задача, струва ми се, безцелна.
Но, за щастие, светът е изпълнен с нееднакво мислещи хора: има хора, и особено богата с тях е Русия, където християнската вяра ги е научила със сърцето си да възприемат истината и да вървят към нейната светлина и свобода не по ветхозаветния закон на еврейството – “око за око и зъб за зъб”, а по великата заповед на Христа – с проповедта на Евангелието на любовта. На тези хора посвещавам моите бележки.
Убийствата на Членовете на Царското Семейство и другите членове на Дома Романови се явяват убийства изключителни, без аналог:
Това не бяха зверски убийства на възмутената тълпа, на разярените низши слоеве, тъй като руският народ не е взимал участие в тях.
Това не е “екзекуция” на короновани лица, която е позната от историята на революциите, защото всичко беше извършено без всякакъв съд и без участието на народа.
Това дори не е зверското изтребление, като в отминалите времена, от езичника Нерон на първите мъченици на Християнството, защото Нерон от своите зверства е устройвал зрелища за народа, а не ги е криел от него и не се е страхувал от него.
Това беше унищожение от съветската власт на набелязаните жертви в определен, заради особените обстоятелства, период от време: юни-юли 1918 година.
Това бяха престъпления идейни, фанатични, зверски, но извършващи се скришом, тайно от Християнския руски народ, сред лъжа и измама.
Това беше планомерно, предварително обмислено и подготвено изтребление на Членовете на Дома Романови и най-близките им по дух и вяра лица.
Това беше краят на пряката линия на династията Романови: нейното начало беше положено в Ипатиевския монастир в Костромска губерния, а краят – в Ипатиевския дом в град Екатеринбург. Ново възкачване на Руския престол на някой от останалите живи Членове на страничните линии на Дома Романови, разбира се, може да се случи, но не като издигане на кандидат на някоя политическа партия, група или отделни лица, а само с постановление на бъдещ Всеросийски Земски Събор. Във всеки случай, убийството на бившия Император НИКОЛАЙ ІІ и Неговото АВГУСТЕЙШО СЕМЕЙСТВО, във връзка с убийството и на други членове на Дома Романови, представлява историческа ера. Дори само от това вече следва изводът, че тези убийства не могат да бъдат отнесени по своя характер към обичайните, зверските, поредните убийства, извършени от едни или и други "случайни" болшевишки дейци, а имат своята велика, дълбока, национална и духовна история в миналия живот на руския народ и ще имат също и велико възпитателно, съзидателно и държавно бъдеще за цяла Русия, а, възможно, и за целия свят.
Ние знаем, че с активното участие на руската интелигенция, при пасивното отношение на народните маси, Домът Романови беше свален от Руския престол през февруари 1917 година, но срещу живота на Неговите Членове нашата ръка не се вдигна.
Ние знаем, че Германия не можа да надвие своите противници в честен, открит бой; тогава, без да се гнуси от средствата за борба, тя изпрати на нашия фронт и в тила ни най-подлото от оръдията за борба, най-ужасната отрова – политическата отрова, отровата на болшевизма, заразата на анархията. Но сама стана жертва на наетите от нея за целите на тази борба роби.
Ние знаем, че народът на съветска Русия до ден днешен не знае, какво са извършили неговите властелини; какви кървави, зверски престъпления са му наложени днес от историята и по волята на сегашните му вождове. Но ние знаем и това, че над Романови нямаше народен съд и вождовете не посмяха да прибягнат към него за своите цели.
Кои именно бяха “тези болшевики”, назовавани като убийци на Членовете на Дома Романови? Кои бяха тези “лакеи” и “наемници”, които не само, че дръзнаха да не послушат своите господари - немския Генерален щаб, но се оказаха и по-хитри от него, и по-подли от него, и по-силни от германския народ и да, разбира се, по-безпринципни и по-безнравствени от него?
Задачата на следствието беше да даде изчерпателни отговори на поставените въпроси. Н. А. Соколов имаше на разположение само пет месеца за работа, тоест от 7 февруари, деня на неговото назначаване, до 10 юли, когато следствието трябваше да се прекрати заради приближаването на болшевиките към Екатеринбург и нашето изтегляне от този район. Въпреки това събраният от него материал дава основание неоспоримо да се установи фактът на извършените убийства в Екатеринбург, Алапаевск и Перм на всички упоменати по-горе Членове на Дома Романови и да се осветлят в достатъчна степен онези предположения, на които се натъкна следствието по отношение на това, какво бяха предприели ръководителите на престъплението, за да скрият телата на убитите в Екатеринбург бивш Император и Неговото Августейшо Семейство и какви средства за укриване на телата бяха използвали. Освен това следствието с достатъчна доказателственост успя да установи нужните данни, за да се направят заключения относно това, кои бяха ръководителите и преките изпълнители на всички тези престъпления и да събере известен материал за изводи относно косвените виновници за трагичната гибел на Членовете на Дома Романови.
Опитът да се обобщят материалите по разследването и някои мисли, възниквали по време на хода на дейностите по изучаване историята и характера на престъплението и престъпниците, е предмет на 1-ва и 2-ра част от тази книга, а в 3-та част ще бъде направен опит за историческо и национално изследване на причините, целите и следствията на тази трагична страница от историята на руския народ.
Изследването изобщо не предполага критика на дейността на покойния бивш Император като управник и като Цар. Моралното право за съдене на династическите управници принадлежи единствено на Всемогъщия Бог, на безстрастната история и съда на народната съвест, в лицето на такива учреждения, като Земския Събор.
От политическо-гражданска гледна точка в света има Царе, които по своята натура са призвани да царстват, но има и такива Царе, които по своята натура са призвани да бъдат мъченици на царствуването. Към вторите се отнася и покойният бивш Император.
Но от гледна точка на идеологията на руския народ има и една друга страна – духовният символ, олицетворяван от фигурата на Царя, Божия Помазаник. Да осветли според силите и възможностите си убитите Цар и Царица от тази им страна разследването се считаше за длъжно, изхождайки от следните съображения: низвергването на Цар, който в мирогледа на народа е само Управник, е престъпление по “буква”, престъпление политически-гражданско; а низвергването на Цар, който в мирогледа на народа освен всичко друго е и Помазаник Божий, е престъпление по “дух”, засягащо коренно целия исторически, национален и религиозен мироглед на народа и избиващ изпод краката му нравствените устои на неговия живот и бит. След такова нещо той, естествено, лесно изпада в крайности. Ние всички сме виновни за бедствията, които постигнаха Родината ни; ние всички сме виновни, че още преди революцията между нас, интелигенцията, и народът зейна пропаст; ние всички сме виновни, че народът се оказа не на наша страна, а с чуждоземци, напълно чужди му нехристи; накрая, ние всички сме виновни за трагичната съдба, постигнала Дома Романови, макар и да не сме участвали фактически в ужасните кървави злодеяния.
Но всичко това възникна не сега, не просто в последните дни, а се случваше полека-лека, растеше отдавна – в далечното минало на нашата история и бавно търкаляйки се като кълбо, все растеше и растеше, докато накрая не скъса последните връзки между Царя и народа на свързващата ги духовна идеология. За този окончателен разрив е виновно единствено нашето време и последното стъпало на историческата низходяща стълба към болшевизма я прекрачихме ние, като хвърлихме народа в робство на управниците на религията на Лъжата.
Но твърдо ми се иска да вярвам, че руският народ, дори притиснат от гнета, глада, разорението и терора на днешните му вождове по “Дяволската милост”, осъзнавайки своето съдбовно заблуждение в пътищата на истинното Христово учение, отново ще намери у себе си онази, дадена му от Бога, Свята искра на вярата и любовта като начало на своето бъдещо възраждане, която във всички съдбовни времена на неговото историческо минало е била пътеводна звезда за новия, светъл живот в Христа под флага на “Божията милост”.
Не за да предизвикам чувство на мъст, не заради нови жертви, кръв и проява на низка, жестока и безцелна злоба искам да споделя своите мисли, изводи и чувства, родили се в мен след изучаването и изследването на обстоятелствата на тази трагична страница на нашата история. Нека всеки, като чете моите записки, да помни великите слова на Иисус Христос: “Милост искам, а не жертва.” И както величествена в царството на Православната Църква беше смъртта на Членовете на Царското Семейство, нека така и руският народ, воден и просветен от Божия Промисъл, да намери в себе си мъдрост и величествено решение не за осъждане и отмъщение, а за довеждане до Великото Възкресение на онези, които бяха преките виновници, вдъхновители и ръководители на страшните престъпления срещу народа, вярата и Христовите заповеди.
Михаил Дитерихс.
В книгата си бях принуден, споменавайки за различни дейци на тази трагична епоха, да добавям към фамилиите техните имена. Това се наложи, защото измежду съветските главатари мнозина не са от руска националност и предпочитат да живеят и действуват под измислени руски фамилии. Тъй като, за съжаление, не успях да науча техните истински фамилии, а от друга страна, изобщо не искам да вкарвам читателите в заблуждение, че основните извършители по делото: Свердлов в Москва, Голощокин в Екатеринбург – са хора от руска националност, наложи се да отбелязвам това поне с техните имена. Онези, чиито имена остават неизвестни, назовавам по фамилия и добавям указание за тяхната националност. Тези детайли са изключително важни за бъдещата история на съветската власт в Русия и затова не може да не бъдат отбелязани.
М. Д.
