Пасха в Аничковия дворец
През годините 1876, 1877, 1878 и 1879 – всички предмети, започвайки от четенето и писането, преподаваше само майка ми по програмата за постъпване в средните учебни заведения. Когато тази програма беше изпълнена и за по-нататъшните занимания беше избран ген. Данилович, беше поканена специална комисия, която изпита Великия Княз. Изпитът мина блестящо (за него ще разкажа по-късно) и резултатите бяха доложени на Августейшите Родители и на новия възпитател ген. Данилович. А на генерал Данилович беше предложено да покани преподаватели по свое усмотрение – тогава бяха поканени господата Коробкин (по математика), Докучаев (руски език), протопрезвитер Бажанов (Закон Божий) и забравих фамилията на преподавателя по география и история. Много по-късно бяха поканени преподавателите: по френски език – мосю Дюпере и немецът Лакоста.
След завършването на своята трудна и отговорна работа мама получи от Августейшите Родители голяма брилянтова брошка с преплетените инициали “АМ” и датата 1876-1879. Това й беше дадено при напускането на двореца и това беше най-разкошната брошка, но и преди, след всяка учебна година Родителите също подаряваха на мама брилянтови брошки, но по-скромни и обезателно с техните инициали. Къде ли са сега тези царски брошки, които някога се пазеха като семейни реликви?
Сега трябва да си спомня и да разкажа как Аничковият дворец посрещаше Светата Пасха.
Страстната Седмица беше постна седмица – постна, разбира се, относително. Продължаваха да поднасят на масата масло, мляко и яйца, но месо от четвъртъка вече не се полагаше. На Разпети петък от Императорския порцеланов завод се докарваше цяла камара прелестни порцеланови яйца с различни размери. Големите яйца, вероятно много скъпи, получаваха лицата, близки до Августейшото Семейство. По-малките размери се полагаха на персонала, обслужващ двореца. Започвайки от Велики четвъртък, църковните служби се отслужваха както навсякъде, тоест вечерта – дванадесетте Евангелия, на които ние, децата, не стояхме докрая: Родителите ги слушаха целите. За отвеждането на децата от църквата разрешение от Родителите винаги искаше мама, и ние, да си призная, се радвахме, когато тя отиваше зад завеската. (Царското Семейство беше отделено от останалите молещи се със специална кадифена завеса близо до десния клирос. А в църквата достъпът беше свободен за всички служещи в двореца.) В петък се изнасяше плащаницата и ние обезателно присъствахме. Чинът на изнасянето, тържествен и скръбен, поразяваше въображението на Ники, той за през целия ден ставаше скръбен и потиснат и все караше мама да разказва как злите първосвещеници изтезавали до смърт добрия Спасител. Очичките му се пълнеха със сълзи, той често казваше, свивайки юмруци: “Ех, не съм бил там тогава, иначе щяха да видят те!” И през нощта, когато оставахме сами в спалнята, ние тримата заедно изработвахме планове за спасението на Христа. Ники най-много ненавиждаше Пилат, който е можел да Го спаси и не Го е спасил.
Помня, че веднъж вече бях задрямал, когато до моето легло се приближи Ники и като плачеше, със скръбен глас каза:
- Жал ми е, жал ми е за Младенеца. Защо така болно са Му направили?
Припна и Жоржик и пак с въпрос:
- Наиштина, защо?
И досега не мога да забравя неговите големи възбудени очи. Времето до възкресението децата преживяваха необичайно напрегнато. През цялото време досаждаха на мама с въпроси:
- Младенецът вече жив ли е, Диди? Хайде, Диди, кажете, че вече е жив. Той вече мърда ли в своето гробче?
- Не, не. Той още е мъртъв, Младенецът.
И Ники започваше капризно да мрънка:
- Диди… Не искам да е мъртъв. Искам да е жив…
- Ами почакай. Свещеникът ще отвори капака на гроба, ще запее “Христос воскресе”, - ето тогава ще възкръсне Младенецът…
- И расточатся врази Его? – щателно изговаряше Ники непонятните, но твърдо заучени слова.
- И расточатся врази Его, - потвърждаваше мама.
- Искам свещеникът сега да каже “Христос воскресе”… Да не мислите, че там в гроба му е добре? Искам свещеникът сега да каже… - каканижеше капризно Ники, нацупил устни.
- А това не може така. Свещеникът няма да те послуша.
- А ако татко му каже? Той е Велик Княз.
- И Великия Княз няма да послуша.
Ники се замисляше и като правеше дълга пауза, плахо питаше:
- А дядо ще послуша ли?
- Първо, дядо няма да заповяда такова нещо.
- А ако аз го помоля?
- И тебе дядо ти няма да те послуша.
- Но нали съм му любимият внук? Той сам го е казвал.
- Не, аз съм му любимият внук, - изневиделица нацупен казваше басово Жоржик. – На мене също ми го е казвал.
Ники моментално се смиряваше – той никога за нищо не противоречеше на Жоржик. И едва след доста дълга пауза казваше замислен:
- Като дойде дядо, ще го попитаме.
А в действителност любимка на Император Александър Втори беше малката Ксения. Когато идваше в двореца, Императорът не я пускаше да слезе от скута му, играеше си с нея, дундуркаше я и я наричаше “моята червеноноса красавица”.
Въпреки всички недостатъци на възпитанието, прекалено откъснато от земята, сега от висотата на времето го виждам добре, въпреки откъснатостта от живия живот, децата си оставаха деца и нищо детско не им беше чуждо. Бяха докарвани най-интересните, най-скъпоценните играчки, направени в Русия и зад граница, но всичко това занимаваше вниманието им само в първия момент. Друга работа си е да построиш от пясък къщичка за дядо или от сняг да направиш крепост за защита на Русия – това беше свое си, това беше скъпоценно. Всеки ден през лятото се сервираше сладолед, направен по скъпоценни рецепти. Той се ползваше с успех, но какво беше той в сравнение с онзи сладолед, който ние сами си правехме от пясък и вода? Продавач на този сладолед, за наша черна завист, винаги беше Жоржик. Той имаше някаква лъжица, направена от счупена бутилка, и тази лъжица, наше производство, се пазеше под заветното дърво в градината и беше произнесена страшна клетва на никого, дори на дядо, да не се издава нейното местопребиваване.
И затова когато казах, че отивам сега в мамината квартира, където Анушка боядисва яйца, впечатлението беше като гръм от ясно небе!
Какво е туй нещо: да боядисваш яйца? Ама как така: да боядисваш яйца? Нима може да се боядисват яйца? И в сравнение с това любопитство какво струваха всичките писани яйца, изработени в Императорския завод?
Да се измъкнеш от царските стаи не е толкова лесно и за това ни беше нужен целият опит от приснопаметната Псковска улица, за да поемем тази сложна и трудно осъществима експедиция. Трябваше най-вече да се преодолее бдителността на мама. За наша радост, чрез пратеник я извика при себе си М. П. Флотова на четвъртия етаж. И още не беше успяло да изскърца докрай въжето на асансьора, когато ние, цялата компания, се промъкнахме в заветния коридор, като срещнахме по пътя само Чукувер, който носеше някакви пакети в стаята си и не ни обърна ни най-малко внимание.
Анушка правеше някаква особено трайна боя от лукова отвара, която разреждаше в глинена паничка. Цялата мамина квартира така миришеше на лук, че Ники дори се осведоми:
- Какво ми щипе така в очите?
Но когато видя как обикновеното бяло яйце, пуснато в паничката, става отначало кафяво, а след това червено, неговото учудване нямаше граници. Анушка, добрата душа, благоволи да откликне на нашите молби, засука и на трима ни ръкавите, покри ни гърдите на всеки от нас с някакви стари престилки и ни научи на изкуството да боядисваме. И когато изуменият Ники видя как пуснатото от него яйце в паничката се оцвети, той почервеня от радост и изумление и възкликна:
- Това ще го подаря на маминка!
А майка ми се върнала от Мария Петровна, видяла, че ни няма, ужасно се изплашила. Втурнала се към градината – няма ни. В кухнята – и там ни няма. Вдигнали цялата прислуга накрак, настанала шумотевица, суматоха, и тогава Чукувер ни измъкна всички от кашата. Намериха ни, но в какъв вид! И тогава и двамата Велики Князе оказаха бурна съпротива – за нищо на света не искаха да си отиват от кухнята на Анушка – Жоржик дори риташе с крака. Разбира се, аз, като инициатор, отнесох най-много от всички. Анушка също го отнесе, ама тя се озъби:
- И какво като са царчета? Децата са си деца. Всекиму е драго.
Грабвайки в ръце плодовете на своето изкуство, ние под стража с невероятно измазани ръце вървяхме към своето крило. Мама вземаше валерианови капки, услужливо поднесени от целителя Чукувер. А за нас целият свят изчезна. Важно беше да се донесат цели и без да се смачкат яйчицата, предназначени за мама, за татко, за дядо.
Започнаха за ни мият ръцете, донесоха пясък, но боята така и не се отми чак до Томина неделя.
Когато всички се целуваха и прегръщаха трикратно, поздравявайки се с Пасха, бащата на Ники изведнъж подуши наоколо и попита:
- Ти, братле, защо така миришеш на лук, а?
И тогава забеляза неотмитите му ръце.
- Жорж, я да те видя и тебе! И тебе, Володя!
Помириса всички ни. Всички воняхме на лук.
- Какво става?
Мама през сълзи обясни за произшествието. Александър Александрович се разсмя така, че го чу целият дворец.
- Значи станахте бояджии? Браво! А къде са вашите произведения?
Ние хукнахме към спалнята и донесохме вързопчетата си.
- Ето това е за татко, това – за мама, това – на дядо.
Александър Александрович разпери ръце.
- Браво! Това се казва юнаци! Имате от мене похвала. По-добре от всякакъв завод. Кой ви научи?
- Анушка.
- Шал за Анушка! И петдесет рубли в пари. А на вас по двадесет копейки. Колко години вече живея на тоя свят и досега не знаех, че от лук може да се прави боя!
