Семейството
Веднъж лампаджията, чието идване очаквахме тайничко с нетърпение, влезе в обичайното време със своите обичайни машинарии в игралната стая. Макар че мама не беше с нас и от кой знае каква тайнственост нямаше нужда – все пак ние с Ники си показахме един на друг пръстите в онази комбинация, която означаваше “трябва да идем при лампаджията”.
Тананикайки си изкуствена песничка “та-ра-ра-ра-а” и кой знае защо гледайки в тавана, с ръце отзад аз, все едно, че нищо не е станало, се промъквам покрай стената в игралната. И по същия начин, запял песен собствено производство без определена мелодия, Ники ме последва. Жорж беше опасно да го вземаме: от неопитност или лудория ще вземе да се раздрънка – и тогава прощавай най-сладка от всички тайни, която украсява живота! Но от наблюдателния взор на Жорж беше трудно да се измъкне човек. Той отначало се направи, че нищо не разбира от нашите демарши и на нищо не би обърнал ни най-малко внимание, но като изчака известно време, нахълта при нас по следите ни и ни свари на местопрестъплението.
Лампаджията, който също тайнствено се оглеждаше и гледаше да застане по-далеч от прозореца, измъкна из пазвата си някаква хартия, възсладко и непонятно миришеща и завита на руло и пак тайнствено я разгърна. Хартията не се поддаваше и краищата пак се нагъваха на руло. Лампаджията започна да я навива на обратната страна и при тази манипулация се мярна нещо нарисувано. Жоржик успя да проследи нарисуваното и това моментално предизвика у него силно вълнение.
- Калтинка! – възторжено прошепна той.
- Не калтинка, а картинка, – сърдито го поправи Ники, недоволен от това, че Жорж се появи в игралната.
- Калтинка! – продължаваше да настоява на своето Жоржик. Това беше ксилография с доста голям размер, която изобразяваше в медальони героите на руско-турската война. Лампаджията, като прокарваше по лъскавата повърхност на ксилографията твърдия си нокът, ни представи шепнешком всички герои-генерали и ние кой знае защо запомнихме най-вече Радецки и Гурко (Жоржик, предизвиквайки нашето патриотично възмущение, казваше: “турчо”). Пак тук бяха и портретите на турските пълководци във фесове, и най-интересен беше Осман-паша. Жоржик зяпна с уста и прошепна:
- Искам такава.
- Каква “такава”? – сърдито попита Ники.
- Такава… Шапчица…
- Е-е, - каза лампаджията, - който вярва в Бога – на него не може.
В средата в различен от другите голям медальон беше нарисуван дядото със сини мустаци и това доведе Великите Князе до състояние на небивала гордост:
- Всичките са със сиви или бели мустаци, а на дядо са сини.
- Не, - бавно обръщайки си езика, каза Жоржик, - на дядо не са сини…
- Как да не са сини? – сърдеше се Ники. – А това какво е? Разбира се, че са сини.
- Не, на дядо са сиво-кафяво-малинови, - отговори Жоржик. И досега не мога да разбера откъде и как, по какви неведоми пътища в затворническата главичка на малкия Жоржик е могла да се вмъкне тази простонародна насмешлива фраза? Къде я е дочул и как? Повтарям още веднъж, че по остротата на своята наблюдателност Великите Князе далеч ме изпреварваха.
- Аз също ще имам сини мустаци, - каза Ники и от носа си прекара с ръка до ухото, показвайки големината на бъдещите мустаци.
Лампаджията, с все същата непреставаща тайнственост ни остави картинката с генералите и ние с трепетно сърце разбрахме, че нашите съкровища са се увеличили.
Но как и къде да я скрием от чужди погледи? Предложих да я заровим в градината заедно с договора, но Ники не се съгласи и каза:
- Ама как така в градината? Ами ако през нощта ни се прииска да я погледаме?
И с рядко срещана у децата изобретателност (чак сега го разбирам) предложи въобще да не я крием, а да я сложим небрежно сред играчките, както най-обикновена вещ.
- Мама ще забележи! – казах аз уплашено.
- А пък аз ти казвам, че няма да забележи, - отговори Ники и се оказа прав. На картинката никой никога не обърна внимание.
И ето, че веднъж в Аничковия дворец пристигна дядото Император Александър Втори да навести своите внуци. Боже! Какъв дядо беше това и какво щастие беше да имаш такъв дядо!
Първо, от него миришеше очарователно както от цветче. Той беше весел и не беше надут. В очите му ти се искаше да гледаш вечно. В тези очи се криеше такава усмивка, за която може човек да си даде живота. И как умееше да играе този мил дядо, и какъв майстор беше да измисля най-забавните неща! Той играеше на криеница и се пъхаше под кревата. Той заставаше на четири крака и беше кон, а Жоржик – ездач, и конят викаше:
- Дръж се по-здраво, че ще те катурна!
След това сядаше на стола, дръпваше настрани лампата, започваше някак особено да си движи пръстите и по стената започваха да тичат ту заек, ту гърбав монах. Ние гледахме със зяпнали уста и не дишахме. Дядото започваше да ни учи как да поставяме пръстите, но не успявахме да го направим, той изтриваше потта от челото си и казваше:
- Добре, хайде после, някой друг път… Като поотраснете.
Той беше щастлив с децата този дядо, някак особено и смешно умееше да ни гъделичка зад ушите и подхвърляше малката Ксения едва ли не до тавана и тя, падайки в ръцете му, някак вкусно хлипаше, смееше се и викаше:
- Още, още!
Императорът в изнемога се просваше върху креслото като след танци, с широк замах си вееше с кърпичката, а после пак събираше сили и търсеше ръкавиците си. Все едно, че сега са тук пред мен, така ги виждам тези ослепително бели, просторни ръкавици. Императорът пъхаше два пръста в ръкавицата и ръкавицата започваше с тъничко гласче да говори:
- А защо Жоржик има връхче на темето? А защо Ксенюшка има червено носле?
И изведнъж се приближава към него Жоржик, промушва се между колената му и пита:
- Защо, дядо, днес нямаш сини мустаци? Вкъщи ли ги остави?
Дядото изведнъж се втрещи и попита:
- Какви сини мустаци? Какви ги измисляш, братле?
- Ти днес други мустаци ли си си сложил? – лепна се за него Жоржик. – Омръзнаха ли ти сините! Ако са ти омръзнали, подари ми ги. На мене много ми харесват сините мустаци. Ще приличам на тебе.
Императорът няколко мига гледа с изумление внука си.
- Нищо не разбирам, братле. Какви ги дрънкаш?
- Питам те къде са твоите сини мустаци? – продължаваше напевно Жоржик, въртейки ту копчето му, ту акселбанта.
- Ама, приятелю, аз никога не съм имал сини мустаци, - каза Императорът.
- Не, имал си, - упорстваше Жоржик. – Аз ги видях.
- Къде си ги видял?
- Видях ги.
- Измисляш си, братле. На сън ли си ги виждал?
- Не, не на сън. На картинка.
На нас с Ники ни прималя и си показахме един на друг пръстите във възможно най-сложната комбинация, което означаваше: свършено е с нас.
- На каква картинка?
- На една много хубава картинка. Искаш ли да ти я покажа?
- Ами да, моля ти се, приятелю, ще ми е много любопитно.
Жоржик без да ни погледне, бавно тръгна към игралната стая. Ники отново помръдна с пръсти, сви средния, значи: свършено е с нас!
А от игралната стая вече се показа Жоржик със заветната картинка. Всички притихнаха, застанаха на щрек. Аз погледнах мама и видях, че е по-бледа и от мъртвец.
Жоржик бавно и тромаво разгръщаше картинката. Императорът му помогна, като я опъна по диагонал. Разгърнаха я и тържествуващият Жоржик каза, посочвайки с пръстче:
- Виждаш ли? Сини са.
Императорът внимателно погледна и сериозно отговори:
- Прав си. Сини са. Господа! Саша! виж. Мустаците действително са с небесен цвят.
- Ха-ха-ха! Ама това въобще какво е?
- Това са генерали, - храбро се изтъпани Ники. – Всичките ги знаем. Можете да ни питате.
- Е, този кой е?
И Ники рапортува:
- Това е Негово Императорско Височество, Великият Княз, Наследникът Цесаревич Александър Александрович.
- Нашият татко, - изтъпани се и Жоржик.
- А това? – изпитваше ги учуденият Император.
- Това е Осман-паша. Дядо! Купи ми, моля те, такава шапчица. Много искам.
- Не може! – отговори строго Ники. – Вярата не позволява.
- Правилно. Два пъти “отлично”, - каза Императорът, още по-учуден и като се обърна към учудения си син, каза:
- Ама те са ти направо чудесни!...
Аз тържествуващо погледнах мама и с голямо удивление видях, че тя някак странно гълта въздуха с уста. Горката маминка! Тези наши номера й струваха една страшна болест на черния дроб, която в крайна сметка я вкара напълно преждевременно в гроба.
- Но това е чудесно!
И като разбрахме, че нашите дела имат успех, ние в надпревара започнахме да разказваме за лампаджията. И Императорът с умиление каза:
- Бас държа, че това е татков войник.
И тогава, забравяйки за нас, възрастните започнаха да си говорят много оживено, и дядото, размахвайки леката си като пух кърпичка, започна живо да държи реч:
- Най-добрите учители на децата, най-талантливите, винаги са били татковите войници, да, господа! Не мъдруваха и без каквато и да е специална подготовка, учеха по буквара, а как учеха! Браво на войника! Предайте му моята благодарност! Един такъв войник лично през сълзи ми каза веднъж: където и да вдигнат руския флаг, там той никога вече не се сваля. Ами Ломоносов?
Мама не знаеше какво да прави и за какво да се хване. Ние изведнъж престанахме да бъдем център на внимание и Жоржик се докопа до дядовите ръкавици, от които така възхитително миришеше – като от цветче. Жоржик се приближи до дядо си и каза:
- Дядо, подари ми тези ръкавици.
Дядото не чу въпроса, машинално придърпа Жоржик към себе си и го сложи на скута си. Жоржик с гордост ни погледна и целият потъна в съзерцание на ръкавиците.
И ето, че сега, след толкова много време, виждам сякаш е на една ръка разстояние тази възхитителна сцена: великият Руски Император и малкото хубавичко момче, уютно настанило се в скута му. Императорът не му обръща никакво внимание, продължава своя жив и явно интересен разговор, а Жоржик се надига към лицето му и косъмче по косъмче се рови из силно посивелите му мустаци. И когато Императорът го заболи, бутва ръката на Жоржик, а онзи поизчака малко и пак си подхваща своето.
Какво семейство! И защо аз нямам такъв дядо? И въобще, защо така не ми върви? Нямам нито дядо, нито баща - само мама. Аз се приближавам към нея, искам да се гушна и усещам как тя цялата трепери от главата до петите.
