1907 г.
Моите деди и прадеди са били търговци-милионери от Самара. Принадлежала им цяла улица, която се наричала Казанска. И изобщо нашето семейство се намира под особеното покровителство на Казанската икона на Божията Майка. Когато бях на три-четири години, с баща ми често ходехме на църква и много пъти, когато стоях пред иконата на Божията Майка, ми се струваше, че виждам как Богоматер ме гледа от иконата и се усмихва, и ме вика. Изтичвах към баща ми.
- Татко, татко, Тя е жива! – повтарях аз.
- Кой, детето ми?
- Богородица.
Баща ми не ме разбираше. Веднъж, когато бях на шест години, се случи следното. Живеехме на вилата в имението ни край Оренбург. Къщата ни се намираше в огромен парк и се охраняваше от пазач и кучета, така че беше невъзможно външно лице да се промъкне в него незабелязано. Веднъж с баща ми се разхождахме из парка и изведнъж, изневиделица, пред нас се появи някакъв старец. Като се приближи към баща ми, той каза: “Запомни, татко, че това дете след време, ще измъква души от ада.” Като каза това, той изчезна. Напразно после го търсихме навсякъде, никой от пазачите не го беше виждал.
Майка ми почина при появата ми на този свят и баща ми се ожени повторно. Мащехата ми беше дълбоко вярваща и необичайно добра жена, така че напълно замени майка ми. И даже, може би, родната ми майка не би могла да ми даде такова възпитание. Тя ставаше много рано и всеки ден ходеше с мене на утренята, въпреки младенческата ми възраст.
Ранно утро. Буден съм, но не ми се става. Камериерката помага на майка ми да се измие, а аз се увивам в одеялцето. Ето че майка ми вече е готова.
- Ох, а пък Павел още спи, - казва тя, - я ми подай студена вода, - обръща се тя към камериерката.
Моментално се измъквам изпод одеялото.
- Маменце, ами аз вече се събудих!
Обличат ме и с майка ми се отправяме към църквата. Все още е съвсем тъмно, аз от време на време затъвам в преспите и тичам след майка ми.
Тя обичаше и вкъщи да се моли. Чете например акатист, а аз пея с тънко гласче така, че се чува из цялото жилище:
- Пресвятая Богородице, спаси нас!
На девет години бях даден да се уча в гимназия. Годините на обучение се изнизаха бързо. След това постъпих на служба и се заселих в Казан под покрова на Царицата Небесна. Когато навърших двадесет и пет години, майка ми се обърна към мен с предложение да се оженя. По нейно настояване за пръв път се приближих към жените и започнах с тях разговор. “Боже мой! Каква нетърпима скука, - помислих си аз, - говорят само за карети, тоалети, шапки. За какво ли ще говоря с жена си, когато се оженя? Не, не, това не е за мен.”
Минаха още пет години. Майка ми пак започна да ме съветва: “Помисли, Павлуша, може би, все пак ще ти се прииска да се ожениш, поразгледай госпожиците, дали няма да ти се понрави някоя.”
Послушах майка ми както и първия път, но впечатлението от беседите с жените беше същото и реших за себе си да не се женя. Когато бях на около тридесет и пет години, мама пак се обърна към мене: “Ама защо, Павлуша, все страниш от жените, скоро и ти ще остарееш, никой няма да иска да се омъжи за тебе, гледай после да не съжаляваш.”
По послушание изпълних желанието на майка ми и пак започнах разговори с жените. Този ден у едни мои познати се даваше голям обяд за гости. Е, мисля си, до когото ми се падне да седя, с него и ще започна странния разговор. И изведнъж се оказа, че до мене седи един свещеник, който се отличаваше с висок духовен живот и започна с мен разговор за Иисусовата молитва. Така се увлякох, докато го слушах, че съвсем забравих за намерението си да разговарям с невестите. Когато обядът свърши, у мен съзря твърдото решение да не се женя, за което съобщих на майка ми. Мама много се зарадва. На нея винаги й се беше искало да посветя живота си на Господа, но тя самата никога не ми беше говорила за това. Господ по неизповедимите си пътища ме водеше към монашеството. По Божия милост опознах Оптина и батюшка отец Амвросий, който ме благослови да постъпя в монастир.
Година преди постъпването ми в скита, на втория ден след Рождество Христово се връщах от ранната Литургия. Беше още тъмно и градът току беше започнал да се събужда. Изведнъж към мен се приближи някакъв старец, просейки милостиня. Сетих се, че съм си забравил портмонето, а в джоба ми имаше само двадесет копейки. Дадох ги на стареца с думите: “Е, прощавай, повече нямам в себе си.” Той ми благодари и ми подаде просфора. Взех я, пуснах я в джоба си и тъкмо се канех да кажа нещо, когато него вече го нямаше. Напразно гледах навсякъде, но той беше изчезнал безследно. На следващата година на този ден аз вече бях в скита.
Ако гледаме внимателно на живота, той целият е изпълнен с чудеса, само че ние често не ги забелязваме и равнодушно минаваме покрай тях.
Да ни даде Господ разум внимателно да изживеем дните на своя живот, със страх и трепет работейки за своето спасение. Амин.
Декември 1908 г.
"Возведи окрест очи твои, Сионе, и виждь, се бо приидоша к тебе от запада и севера, и моря и востока чада твоя". Ето че и сега може да се каже: от различни места в търсене на Христа сте се събрали тук, дечица мои. Да ви възнагради Господ за това и да ви изпрати мир и радост в Светия Дух във вашите сърца. Блажени сте, че сте възлюбили Господа и прекарвате този велик празник на Христовото Рождество в обителта. Светът сега затъва в пороци и беззакония и мнозина погиват безвъзвратно, а вие тук сте в безопасност в такова свято пристанище, на гости при Божията Майка. Това e все заради Нейните майчини молитви и чрез Нейното застъпничество сте попаднали тук. Благодарете на Бога, че Той ви пази от беди и напасти. А може и някой от вас и да се удостои да получи ангелски чин. Не ви карам нито да постъпвате в монастир, нито ви гоня от манастира – и в света може да се спасите, само Бога не забравяйте, но в монастирите постъпват за постигането на висшето съвършенство. Наистина, тук има повече изкушения, но затова пък се дава помощ от Господа, и то повече, отколкото в света.
Един светия пожелал да разбере как Господ помага на иноците и се удостоил с видение. Той видял един инок, обкръжен от сонм Ангели със запалени светилници. Казват, че в света има по-малко изкушения, но нека да си представим човек, гонен от злодей. Да предположим, че той е успял да му се измъкне, но онзи го заплашва отдалече с юмрук и с думите: „Само да ми паднеш!” Или върви човек и го напада цяла банда бандити, няма накъде да бяга. Но изведнъж, изневиделица полк войници се хвърлят да го защищават и нападателите се разбягват с окървавени физиономии. Все пак последният се намира в по-голяма безопасност от първия, нали? Така е и в обителта: макар и врагът да е по-силен, но наблизо е благодатната Божия сила. В монастира се иска много труд, но пък и има високи утешения, за които светът няма дори и най-малка представа. Трудно е да се положи добро начало, но когато вече е положено, става по-леко и радостно да се работи за Бога, защото те окриля надеждата за спасение. Самото лице на човек, работещ за Господа, изразява неговото духовно преуспяване. Веднъж видях в храма един епископ, чието лице ми привлече вниманието. Спомних си Евангелските слова: яко лице его бе грядущее во Иерусалим (синодален превод на български: защото имаше вид на пътник за Иерусалим – Бел. прев.) (Лк. 9:53). И наистина, този епископ водеше подвижнически живот и неотклонно вървеше към Горния Иерусалим. И обратното, лицето на порочния човек отразява неговото душевно настроение. Но най-тъжното е, когато хора с добри души се отнасят невнимателно към живота, живеят ден за ден, без да си дават сметка за своите постъпки и погиват.
От далечното минало изплува пред мен образът на един от моите добри познати – музиканта и композитора Пасхалов (Пасхалов Виктор Никандрович (1841-1885) – ученик на Н. Г. Рубинштейн, член на Балакиревския кръжок, автор на много романси. От 1873 г. е преподавател в Казан.). Той притежаваше огромен талант; на концертите които изнасяше, се събираха хиляди хора. В света бях голям любител на музиката и сам свирех на хармониум. За да се усъвършенствувам в свиренето, започнах да вземам уроци при Пасхалов. Той поиска много висока цена за уроците, обаче аз имах пари и се съгласих. След това той обикна мен, недостойния, и ми предложи да ме обучава безплатно, но аз, разбира се, се отказах от това предложение. Нашите занимания вървяха успешно, но много ми беше мъчно, че Пасхалов съвсем се беше отдалечил от Църквата. По повод на това неведнъж се случваше да разговаряме с него.
- Без Църквата е невъзможно да се спасим, - казвах му неведнъж. – Нали вярвате в Бога, защо тогава отхвърляте средството за спасение?
- Ама какво толкова правя? Живея като всички или като болшинството, за какво са ми обредите? Нима без ходенето на църква хич пък да не може да се спаси човек?
- Не може, - отговарям, - има седем врати за спасението; в едната вече сте влязъл, но трябва да се влезе и през другите.
- Какви са тези седем врати? Нищо подобно не съм чувал.
- Седемте врати това са седемте Тайнства. Светото Кръщение е извършено над вас, следователно, едната врата е премината, но трябва да се премине вратата на покаянието, да се съедините с Христа в Тайнството на Причащението…
- Ама какви ми ги говорите, Павел Иванович! Всеки служи на Бога както умее, както в края на краищата смята за нужно; ето вие ходите на църква, спазвате постите и тъй нататък, а аз служа на Бога с музиката – не е ли все едно?
И без да дочака отговор, Пасхалов засвири.
Никога не бях чувал такава музика, той свири неподражаемо онази вечер. Живеех в наети мебелирани стаи и ето, че всички коридори се напълниха с народ, вратите на всички стаи се отвориха, всички искаха да послушат гениалния композитор. Накрая той спря да свири.
- Невероятно хубаво, - отбелязах аз, - но музиката си е музика, тя все пак не може да замени църквата, за всичко си има време.
Нашата беседа се проточи онази вечер дълго след полунощ. Той си тръгна в едно особено настроение, умиротворен и радостен. На следващия ден пак дойде при мен.
- Знаете ли, Павел Иванович, цялата нощ мислих какъв голям грешник съм, колко години не съм постил. Нали скоро започва Великият пост, непременно ще постя и ще се причастя.
- Защо да чакате поста? Постете сега.
Добре мислеше Пасхалов, само че забрави, че съществува враг, комуто е неприятна такава промяна у него, и че трябва да се готви за борба. Всичко това той го отмина без внимание. Веднъж късно вечерта той се върнал у дома и наредил на прислужничката да се разплати с файтонджията. Тя излязла на улицата, но вместо файтонджия видяла на капрата някакво чудовище. Видът му бил толкова страшен, че прислужничката припаднала. Къде врагът е возил Пасхалов не е известно, обаче той на следващия ден скоропостижно почина. И душата му погина навеки. От все сърце ми е жал за него. Врагът навсякъде поставя своите мрежи, желаейки да погуби човек, и погубва невнимателните. Когато все още живеех в света, но вече започвах постепенно да се отдалечавам от света, спрях да посещавам много домове, като продължих да ходя смо при две-три благочестиви семейства. Посещавах едно семейство, състоящо се от една възрастна майка, дъщеря (вдовица) и внучка. Веднъж седяхме на масата, пиехме чай и беседвахме. Вдовицата ми разказа следното:
- Преди няколко години, когато току-що бях изгубила мъжа си, скърбях безмерно. Животът загуби за мен всякаква привлекателност. Мисълта за самоубийство все по-често ми идваше на ум. Никога няма да забравя навечерието на Пасха през онази печална за мене година. Мама се беше погрижила всичко да е готово за празника, жилището ни придоби празничен вид, само в душата ми я нямаше Пасхата, там цареше пълно и мрачно отчаяние.
Мама, знаейки моето тежко състояние, почти не ме оставяше сама и за да приведа в изпълнение своя замисъл за самоубийство, реших да се възползвам от пасхалната нощ. Мама винаги ходеше на утренята, следователно, освен малката ми дъщеричка, никой няма да има у дома и няма да ми попречат. Казах на мама, че няма да отида на утренята, защото ме боли главата.
- Ама ти си легни, почини си, - ме уговаряше мама, - може и да ти мине главата, тогава заедно ще отидем на църква.
За да не разговарям с мама, легнах и неусетно съм заспала. Изведнъж виждам страшен сън. Стоя край някакво мрачно подземие, в далечината се виждат кълба от пламъци, а от дъното на подземието, обгоряла, страшна, с въже на шията тича към мене приятелката ми от института.
- Оля, Оля, какво става с тебе? – възкликнах аз.
- Нещастнице, и ти ли искаш да дойдеш тук! – вика ми тя. И изведнъж звънко и отчетливо се разнася благовестът на голяма камбана. Отворих очи, изпълнена със страх и ужас и като видях стаята си, се зарадвах, че не съм в подземието. Тогава в стаята влезе мама.
- Е какво, събуди ли се, мила моя? Как е главата ти?
- Главата ми мина, отивам с тебе в църквата.
- Е, слава Тебе, Господи! – зарадва се мама. – Че аз вече се затъжих, как ще останеш без утреня.
След службата, когато с мама се поздравихме с Пасха, целунахме се трикратно и се разговяхме, й разказах всичко. С много усилия намерихме адреса на чичото на Оля, който живееше в Симбирск, и му написахме, питайки го къде е Оля. Той ни съобщи печалната вест, че вече стават две години, откакто неговата племенница се е самоубила. Тогава и двете разбрахме значението на съня.
Господ така вразумил Своята раба чрез съня. Аз по принцип не придавам значение на сънищата, но понякога се случват особени сънища. Познавах един човек, комуто се присънила една монахиня. Сънувал, като че ли дошла игуменията и сестрите довели една вързана монахиня и като отворили един люк, започнали да я пускат вътре. „Господи, къде я спускат?” – помислил си той. А игуменията заповядва да я пускат все по-дълбоко, а края на въжето, с което е вързана монахинята, държи в ръцете си. Човекът се събудил. Сутринта срещнал една стара монахиня от онази обител и й разказал съня.
- А тя как изглеждаше?
- Светлоруса, висока, с лунички по лицето.
- Ама той съня ти е съвсем на място. Действително, с една такава монахиня се случи грях и игуменията я изпрати в една отдалечената манастирска вила.
Когато попитали батюшка Амвросий за падналата в грях монахиня, той отговорил:
- Тя няма да погине, нали матушка-игуменията не е изпуснала въжето от ръцете си, значи, ще се спаси.
И аз ви казвам – спасявайте се, дечица мои, да ви удостои Господ да станете послушници в Неговото Царство. Да съедини Господ душите ни и след смъртта и ние, като се съберем, да си спомняме тази къщичка и нашите беседи.
Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй нас, грешните, и ни удостой да се съединим с Тебе в невечерните дни на Твоето Царство. Амин.
28 декември 1908 г.
Гледа Господ човешкото сърце и ако види силно желание да бъде изпълнена Неговата свята воля, тогава му помага както Той Сам знае. Иска, например, човек да иде в монастир и там да служи на Господ и крие старателно от хората своето намерение, обаче Господ вижда неговото желание и му помага.
За съществуването на Оптинската пустиня научих най-неочаквано (подробно за това вж. в беседата от 27 декември 1909 г.). Отидох там. Отец Амвросий беше в Шамордино, заминах при него. И той ме благослови направо за скита. Помня, че когато видях отец Амвросий, някакъв глас ми каза: „Ето, именно той ще те вземе.”
Преди постъпването в монастира отидох да се помоля на Преподобния Сергий. През това време в Черниговския скит се подвизаваше отец Варнава. Тръгнах при него за благословение. Той ме благослови и ми казва: „Простудил си се, трябва да се ожениш.” Тези думи предизвикаха у мен страшно смущение. Някои от онези, които бяха с мене тогава и които не обичаха отец Варнава, казваха: „Ето, виждате ли какви съвети дава?! Великият старец Амвросий го е благословил да иде в манастир, а този му предлага да се жени.” Думите на отец Варнава ме жегнаха в сърцето и много ме смущаваха. Когато вече бях станал инок и разказах за това на батюшка отец Амвросий, той така ми разтълкува тези думи: всяка християнска душа е невеста Христова, следователно, трябва да се ожени, да се съедини с Христа, а думата „простудил” означава духовната болест, от която човек страда докато не изгрее в него образът на Христос.
Беше отдавна, когато бях още Павел Иванович. Веднъж отидох на театър. За пръв път даваха „Хугеноти”. Седяхме заедно с моя началник. На сцената пеят любовни песни, а на мене ми идва на ум: „Ами какво ще стане, ако сега умра, къде ще иде душата ми? Разбира се, че не в рая. Но ако не иде в рая, къде тогава?”
Стана ми страшно, чак не ми се гледаше към сцената. А вътрешният глас ми казва: „Махай се оттук!” Ама как да си тръгна? Началникът седи до мен и не е удобно. А вътрешният глас все ми повтаря: „Махай се, махай се…”
Станах, тихичко стигнах до вратата и излязох. Отначало тръгнах бавно, а после все по-бързо и по-бързо, взех карета и си отидох вкъщи.
Оттогава започнах да избягвам театъра. Случваше се да дойдат приятели и да ми предлагат да наемем заедно ложа, а аз отказвам ту по една, ту по друга причина. После очите ми започнаха да боледуват и повече не съм ходил на театър.
Много ми се прииска след няколко години да разбера кой ми помогна да си тръгна от „Хугенотите”. Оказа се, че „Хугенотите” са ги давали за пръв път на 4 октомври, когато се празнува паметта на светител Варсонофий. Тогава разбрах, че този светец ме е убедил да си тръгна от театъра.
Много време мина след това. Бях вече в монастира, готвех се пострижение. Изведнъж опасно се разболях. Всички вече се бяха отчаяли и мислеха, че няма да оздравея, и решиха по-скоро да ме пострижат. Помня, че като се наведоха над мене, ме попитаха: „Какво име искаш да получиш?” Аз с последни сили едвам можах да отговоря: „Няма значение.” Чувам, че при пострижението ме наричат Варсонофий. Следователно, и тогава светителят не ме остави, а пожела да бъде мой покровител.
Слово на Нова година
1 януари 1913 г. (след литургията)
Приветствам всички вас, които сте се събрали тук, с Новолетието. Поздравявам ви с радостите, които Господ нека ви прати през настъпващата година. Поздравявам ви и със скърбите, които неизбежно ще ви посетят и през тази година: може би, днес, може би утре или в скоро време. Впрочем, не се смущавайте и не се бойте от скърбите. Скърбите и радостите са тясно свързани помежду си. Това ви се струва странно, но си спомнете думите на Спасителя: “Жена, кога ражда, има болки, защото е дошъл часът й; но, след като роди младенеца, от радост не помни вече мъките, защото се е родил човек на света.” (Иоан 16:21) Денят сменя нощта и нощта сменя деня, лошото време – ясното; така и скръбта и радостта се сменят една с друга.
Апостол Павел е казал страшни думи за тези, които не търпят от Бога никакво наказание: ако пък оставате без наказание, тогава сте незаконни деца. Не трябва да унивате, нека униват тези, които не вярват в Бога; за тях, разбира се, скръбта е тежка, тъй като освен земните удоволствия, те нямат нищо друго. Но вярващите хора не трябва да униват: чрез скърбите те получават правото на синовство, без което не може да се влезе в Царството Небесно.
"Отроцы благочестию совоспитани, злочестиваго веления небрегше, огненнаго прещения не убояшася, но, посреде пламене стояще, пояху; отцев Боже, благословен еси". (Ирмос на Рождество Христово, глас 1, песен 7)
Скърбите са именно огненото наказание или изпитание, не трябва да се боим от тях, а като преподобните отроци да възпяваме Бога в скърбите, вярвайки, че те се пращат от Бога за наше спасение.
Да ни спаси Господ всички нас и да ни въведе в Царството на Незалязващата Светлина! Амин.
