М. К. Дитерихс. Убийството на Царското Семейство и членовете на Дома Романови в Урал.Глава ІІІ. Виновни ли са?

Войникът от отряда, охраняващ “дома със специално предназначение”, Иван Николаевич Клешчеев след убийството на Царското Семейство заминал от Екатеринбург с червената армия за Перм. Там той с още други 7-на охранители бил отначало назначен да охранява комисаря по снабдяването Горбунов, а след това получил длъжността портиер в интендантските складове на гара Левшино. Още през първата седмица от своята нова служба Иван Клешчеев откраднал от склада сукно и докато се опитвал да го продаде, го хванали. Бил арестуван, съден и изпратен на принудителен труд за срок от 6 месеца.
Иван Клешчеев е роден през 1897 година в град Шадринск и почти до Февруарската революция през 1917 година живеел при своите родители в Крестовоздвиженската фабрика за сукно на Ушаков близо до село Камишинское в Екатеринбургски уезд. Баща му, Николай Иванович Клешчеев, на 52 години, няколко десетки години работил като механик в тази фабрика. Бил като човек нито пияница, нито трезвеник, ами такъв, като всички; работел изправно, акуратно, доброволно, а в семейния бит бил слаб, безволев, под чехъла на жена си Татяна Василиевна, властна, груба, високомерна жена, която обаче обожавала своя първороден син Ванечка. Освен Иван те имали още двама сина и две дъщери, но глезеникът на мама си оставал Иван, комуто още от детството му тя нищо не отказвала, прикривала лошите му постъпки и отнасяла се снизходително към всякакви негови наклонности и угаждала на всичките му капризи. Обичала го сляпо, до полуда.
От детска възраст Иван придобил лоши привички и още като съвсем малко момче започнал да се занимава с кражби. Майка му го защитавала от наказанията на баща му, поемала често неговата вина върху себе си и лъжела заради него, измисляйки оправдания за ненагледния Ванюшка. Той бил ленив и лош ученик, също толкова лошо било и поведението му в училище, така че учителите се оплаквали от него, но родителите не вземали  никакви мерки за подобряването му. В края на краищата Иван, като непоправим по отношение на поведението си и ленив ученик, бил изключен от селското училище, в което учел.
Тогава баща му го взел при себе си да се учи на шлосерския занаят във фабриката на Ушаков, където Иван останал да работи до навършването на пълнолетие. И като пораснал той не изоставил порока си — крадял, но крадял ловко, хитро, не можели да го хванат и не бил съден. Малко преди Февруарската революция под предлог, че ще си търси работа, напуснал родителите си; известно време бил в неизвестност и не се вясвал при баща си майка си, после се появил в Тюмен в компанията на босяци, като и той самият станал такъв. Издирила го майка му, напълно обезумяла и изгубила покой от деня на изчезването му; къде ли само не била, къде ли не хуквала да го дири, пропътувала и изходила всичко надлъж и нашир и накрая го намерила в някакъв тюменски бордей, свърталище на всякакви съмнителни типове. Намерила го, всичко забравила от радост и от майчина гордост, го докарала у дома, във фабриката на Ушаков.
Като поживял известно време при родителите си, Иван пак си тръгнал от тях и постъпил във фабриката за метали на Злоказов в Екатеринбург. Тук го заварил болшевишкият преврат. Новото направление било тъкмо за него: той с охота се присъединил към партията на болшевиките и скоро, превръщайки се в яростен неудържим червеноармеец, се появил като предводител на шайка съветски грабители по конфискацията и реквизирането на имуществото на частните собственици. През февруари 1918 година начело на една такава групичка хулигани и грабители Иван се появил в дома на своя бивш работодател Ушаков и като нахлул през нощта, заплашвайки го с разстрел, поискал от стопанина да предаде оръжието, парите, имуществото си. След това, подстрекавайки работниците, предявил пред Ушаков искане да предаде и цялата си фабрика за сукно. Бащата на Иван, като порядъчен човек, дълго време не искал да застане на страната на болшевиките, настояващи за отнемането на фабриката от Ушаков, но после, под натиска на убежденията на сина си и на застаналата на негова страна майка, Татяна Василиевна, съчувстваща във всичко на своя син-болшевик, минал на тяхна страна и се присъединил към групата работници, отнемаща от Ушаков фабриката му. В ръцете на новите собственици фабриката престанала да работи и всички, преживяващи благодарение на нея, останали без препитание.
Когато комисар Авдеев дошъл във фабриката на Злоказов да записва работници за охраната на Царското Семейство, Клешчеев доброволно се записал да служи в отряда. Бидейки на служба в тази охрана той се прибирал неоднократно вкъщи при родителите си и им докарвал разни ценни дребни нещица, явно откраднати в Ипатиевския дом от Царското Семейство. По това време неговата разпуснатост и разюзданост достигнали краен предел: той се хвалел сред работниците от фабриката на Ушаков и пред родителите си, че ще се жени за една от дъщерите на Николай II и че ако тя не се омъжи за него доброволно, той насила ще я вземе. Никой не се опитвал да го спре и не му противоречал; майка му, имаща голямо влияние върху мъжа си, във всичко му угаждала, поощрявала го и сякаш дори се гордеела с бабаитщината и безсрамието на своя любим първороден син.
Когато болшевиките, чиито части бяха разбити край Екатеринбург, бягаха към Перм и Иван Клешчеев бил принуден и той да бяга с тях, майка му пред новата политическа партия се стараеше чрез безконечни лъжи всячески да предпази любимото си чедо; пускаше слухове, че Иван е бил отведен от червеноармейците насила, че е избягал от болшевиките, че е постъпил в редовете на белогвардейските войски. Тя не знаеше, че чуждите хора знаеха за сина й повече от нея, заслепената от майчината си любов към него, и без да се съобразява с нищо, тя се опитваше единствено да го оправдае и спаси. А тя самата не можеше да си намери място и в жаждата си да утоли безумната си мъка се луташе из целия Западен Сибир, по всички роднини и познати, по канцелариите и щабовете с надеждата, че, може би, лъжата й може да се превърне в истина и нейният Ваня, какъвто и ще да е, ще се окаже тук. Та нали през целия си живот тя само бе обичала своя първороден син, цялата си душа беше дала за него, “беше го обичала по съвест”, както тя я разбираше.
Ето това е краткият биографичен очерк на един от многобройните, безсъзнателни дейци на руската революция и участник в престъпленията в Ипатиевския дом. По отношение на условията на възпитание и средата той не представлява изключение в сравнение с по-голямата част същите такива дейци и престъпници. Това са хора, които по произход не са от категорията на децата от улицата, останали невръстни без семейство, без родители, без надзор и извън нормалните условия на материалния живот. Това не са хора измежду полугладните, полусиромасите, “социално” угнетените обитатели на Хитровките (Хитровия площад или Хитровия пазар в Москва – място, където се е събирала най-бедната и лумпенизираната част на обществото, свърталище на всякакви престъпни елементи – Бел. прев.), Вяземските лаври (комплекс от няколко жилищни и търговски сгради в Санкт-Петербург, обитавани както от бедняци, така и от всякакъв род престъпници и пропаднали хора – Бел. прев.) и бордеите от столичните покрайнини. Това са деца на дребни, имащи осигурена честна работа буржоа, притежаващи и собствени къщички, и свое стопанство, и постоянен, сигурен доход, и закътани за черни дни парички. Това са хора материално осигурени, не озлобени от нуждата, не притеснени от условията на живот и не преследвани от неудачната или несправедлива съдба.
Защо тогава Иван Клешчеев започнал от дете да краде и заедно с неговото порастване, този порок не само че не изчезвал, а, точно обратното, страстта към него също растяла? Защо той предпочел вместо да се радва на своето положение на глезеник в семейството си, да стане босяк? Защо в качеството си на безсъзнателен революционер той тръгнал да разрушава живота на своите родители? Защо съзнателно се решил да извърши престъпление? Защо отначало тръгнал с Гучков, после с Керенский, след това с Исаак Голошчокин?
Ако Иван Клешчеев беше единственият такъв престъпник, тръгнал по революционния път на разрушаване на семейството, обществото, държавата, светите и светлите идеологически начала на своя народ и създаден в семейство, предпазващо, както би трябвало да се очаква, обществото и държавата от възпитаването на крадец, хулиган, долен негодяй и гнусен убиец, тогава можеше да се търсят причините в предопределението, в изключението, “всяко семейство си има черна овца”, в случайността и т. п. Но Иван Клешчеев не е единствен: такива като него руснаци, произхождащи не от престъпни семейства и с увлечение и охота тръгнали по революционния път на разрушаването на Русия, свалянето на Царя от престола, насилията и престъпленията, се оказаха много, десетки, стотици хиляди. Оказа се, че ги има във всички слоеве на населението, във всички класи, кръгове и партии — от висшите ръководители на революцията до нейната хубост и гордост — кронщадтските матросчета.
Бъдещата Русия, бъдещите историци на тази ера от живота на руския народ — свалянето от трона на династията Романови и трагичната гибел на Царстващото Семейство — ще бъдат в правото си да търсят отговор на този въпрос, защо, тъй като само справедливото и съзнателното му разрешаване от руското общество може да даде на народа духовен, жизнен и творчески импулс за неговото възраждане от бездната, където го бе низвергнала масата от руски (иска ни се да вярваме — само временно лице) Ивановци Клешчеевци.
Само тогава обективната и безпристрастна история ще произнесе справедлива присъда: кой е виновен за разрушаването на Русия? Кой е виновен в подриването на народната идеология? Кой е виновен за отклоняването на православния руски народ от Христовата вяра?
Матрьона Ивановна Леватних, на 19 години, православна, доброволно даде показания срещу мъжа си:
“Жена съм на видния у нас във Верх-Исетск болшевик Василий Иванович Леватних. Омъжих се за Леватних през 1917 година. Той се ожени за мене вече вдовец. Пристанах му като „избягала“, защото родителите ми не ме даваха на него, а леля ми ме уговори. Венчахме се с него в църква, но в единоверческата, а не в Православната. Така стана, понеже той не пожела да се венчае в Православната църква — не обичаше Православните свещеници.
Нравът му беше строг и с него не беше възможно да се разговаря. Той не искаше Царя. Когато с него се оженихме и майка ми се случеше да каже нещо за Царя “е, сега си нямаме Цар”, той започне да я ругае, че искала Цар.
Нищо не знам за участието на мъжа ми в убийството на Царското Семейство, но по съвест мога да кажа, че такъв звяр, като мъжа ми, е способен да направи такова нещо. Аз не пожелах да замина с него, когато той тръгна да бяга преди завземането на Екатеринбург, а сега, когато червените превзеха отново Екатеринбург, напуснах Верх-Исетск”.
Матрьона Леватних е жена-дете, но въпреки това, дори не успяла да поживее и една година с мъжа си, беше почувствала неговия тормоз, беше почувствала неговия гняв, беше осъзнала, че Василий Леватних е звяр, с когото не е възможно да живее повече и... скъсала с него, напуснала го.
Но една година преди това тя също така скъсала и с родителите си, когато поискала да изпълни желанието си и да не се подчини на уговорките на родителите си, които я убеждавали да не се омъжва за Василий, тъй като е лош човек. Не стига това, ами Матрьона скъсала и с Православната Църква, само и само да не накърни своите възгледи — “да се венчае” — и се венчала, но в единоверческата, защото Василий не обичал Православните свещеници. И какво, родителите й също ли са били зверове, като Василий, какво я е накарало да скъса с тях? Явно, не; майка й простила на дъщеря си “бягството” и продължавала да се има с нея. Значи родителите й имали сърце и само защото били по-опитни, искали да предпазят дъщеря си от нещастието в нейните лични неопитни пориви.
Какво беше толкова силно у Матрьона Леватних, че й даваше поводи ей така с лека ръка да къса с родителите, да къса с вярата, да къса с мъжа си, да къса по същество с онова, което съставлява коренните устои на семейството, на обществения живот? Кое в съществото на Матрьона Леватних й даваше право да вижда “по съвест” в мъжа си звяр, с когото не е възможно да се живее, а себе си, очевидно, да смята за безгрешна и свободна да постъпва и “не по съвест”?
Не е ли същото онова нещо, което е карало Иван Клешчеев и всички останали да станат престъпници, а майките на Клешчеевците, средата, обществото — създатели на тези престъпници, възпитатели на началата на престъпността — на лъжливото “Аз”, на “лъжливата съвест”?

Когато Павел Медведев постъпил на служба в 139-та евакуационна болница, малко след това той разказал там на милосърдната сестра Лидия Семьоновна Гусева, как служил в дома на Ипатиев в охранителния отряд, как там било държано под арест Царското Семейство, как се отнасяла към него охраната и как То било разстреляно. За тази своя беседа с Гусева той съобщи след това по време на разпита на прокурора от Пермския окръжен съд Шамарин и на агента Алексеев. Последните, желаейки да проверят показанията на Медведев и да изяснят защо Гусева не е съобщила своевременно на властите за подобна беседа с един престъпник, се отправили към Надеждинската община на Червения Кръст, към която се числяла и в която живеела Гусева.
Приела ги началничката на общината Александра Михайловна Урусова, на която прокурорът Шамарин обяснил целта на своето идване и помолил да му дадат възможност да види Гусева. На това Урусова заявила на Шамарин, че не може да види Гусева, тъй като е болна. Тогава Шамарин отговорил, че ще бъде принуден да прибегне до помощта на закона, да покани лекар и да освидетелства здравословното състояние на Гусева, за да се установи действително ли здравословното й състояние не й позволява да дава показания. Едва след това категорично заявление Урусова изпратила да доведат Гусева, която се оказала здрава.
Лидия Гусева заявила на прокурора, че действително познава Павел Медведев, но разговаря с него рядко и само по служебни дела. Никакви разговори за съдбата на бившия Император Николай II и Неговото Семейство тя не била водила с него и Медведев по този повод нищо не й бил разказвал.
Този разпит бе извършен на 13 февруари. На Гусева бе съобщено, че тя ще бъде показана на Медведев, за да бъде разпозната от него — тя ли е същата онази сестра, на която той е разказвал или е била друга.
На 14 февруари на очната ставка с Гусева Павел Медведев потвърди, че е разказвал именно на нея. Тогава Гусева се разкая за лъжата си, като я обясни с това, че е била силно развълнувана от идването на прокурора и агента и освен това е била уморена от дежурството на пункта. А не е съобщила на властите или изобщо на който и да било друг за известното й престъпление и причастността на Медведев към него... и тя самата не знае по каква причина, но мислела, че за този разговор на Медведев знаят и другите в болницата.
Лидия Гусева напуснала дома на родителите си и станала милосърдна сестра, когато била на 16 години; сега е на 30. Четиринадесет години тя живее самостоятелен трудов живот като милосърдна сестра, като през това време била на служба и в земството (Изборен орган на местното самоуправление в централните губернии на Русия преди 1917 г. – Бел. прев.), и в градовете, и на фронта по време на германската война. Това вече не е дете, не е юноша; това е човек зрял, опитен, съзнателен, който не може да не вижда какво прави. А в същото време лъже, лъже до степен да превърне себе си в престъпница, укривайки убиеца, укривайки известното й престъпление. Заедно с нея лъже също така и началничката й Урусова и като малка ученичка лъже толкова неудачно, че начаса се издава. Те и двете не са болшевички; те са на страната на новата власт, на новите политически течения. Тук не може да става дума за страх.
Какво е това тогава?
Откъде води началото си тази ненужна, вредна и опасна лъжа?
Навик. Условията на еснафския живот, средата, обществото са притъпили съзнанието за необходимостта да се живее “с чиста съвест” и са утвърдили в човешката натура извратеното понятие за съответствие на живота “с лъжливата съвест”. Целият живот в съвкупност е възпитал в сърцата началата на престъпността, подкопавайки моралните основи на държавността и приобщавайки обществото към престъплението.

На 18 юли 1918 година в Екатеринбург в театралната зала Исаак Голошчокин свикал митинг и съобщил на него, че по постановление на областния съвет бившият Цар “Николай Кървавият” е разстрелян, а Семейството Му е откарано на сигурно място. В отговор на това от редовете на събралата се грамадна тълпа се раздали гласове:
“Покажете тялото”.
Това искане силно смутило присъстващите на митинга Сафаров, Войков, Белобородов, Исаак Голошчокин и останалите главатари на съветската власт. От една страна, те не можели да покажат тялото; от друга — тълпата, състояща се от хора, възпитани от самите тях, ръководени от самите тях, създадени от самите тях, тълпата, служеща за тяхна сила в революционното движение, не им вярвала и настоявала за реално потвърждение на голословното заявление на един от най-главните й вождове.
За две години революция тълпата беше привикнала към лъжата на властта, към лъжата на вождовете на революцията. Тя беше вървяла след разни вождове на революцията не защото им вярваше, не защото вярваше на техните обещания, а защото всеки атом на тълпата искаше същото, което искаше и всеки вожд — власт за себе си, право, разбирано като своеволие. И за да достигнат тази власт, всеки атом лъжеше другия, тълпата лъжеше вождовете, вождовете лъжеха тълпата. И всички обличаха лъжата във високопарни думи и гръмки обещания. Навремето Ленин и Бронщейн обещаха максимум такава власт за масите — всичко е твое — вземай. И затова тълпата последователно тръгна след тях. Когато престана да съществува това, което можеше да бъде взето, а това стана твърде скоро, тълпата престана да вярва и на тези вождове.
В тези възгласи от тълпата — “покажете тялото” — е характерно и това, че те били единствените в отговор по същество на станалото събитие. На висок глас нищо друго тълпата не казала; с никакъв друг възглас не реагирала. Но по-късно, когато тълпата се разотивала, почти цялата маса хора, обменяйки помежду си впечатления, изказвала една и съща мисъл: “Нещо неясно, мъгляво, недоизказано има в заявлението на президиума”.
Обаче на висок глас никой не изказал тази мисъл.
А това би било истината.
Но тълпата не би казала истината на висок глас и поради страх, и заради необходимостта в обстановката на обществения живот да се лъжат взаимно от “лъжлива съвест”.

Областният комисар по здравеопазването Николай Арсениевич Сакович, на 36 години, и завеждащият кантората на официалния орган на Омския совдеп — “Известия” — Семьон Георгиевич Логинов, на 34 години. И двамата са активни съветски дейци.
Тяхното минало е отпреди революцията:
Сакович е член на съюза на Руския народ; причисляваше себе си към крайните десни монархисти.
Логинов е член на партията на социалдемократите, меншевиките-интернационалисти.
И двамата са семейни; имат определено обществено и социално положение и в лицето на своите деца възпитават и готвят бъдещите граждани на обществото.
Революцията ги постави на една и съща подсъдима скамейка. Ето какво разказа между другото всеки един от тях за себе си:
Сакович: “Не съм принадлежал и не принадлежа към никаква партия, но бях записан като съчувстващ в партията на социалистите-революционери. Записах се в средата на декември 1917 година. По това време нямаше разцепление на партията; във всеки случай не съм виждал и не знаех за такова разцепление.
През месец януари 1918 година по предложение на партията отидох на конгреса на селските депутати с цел да се запозная с разликата в програмите на десните и левите социалисти, тъй като на този конгрес трябваше да бъде разглеждана програмата на партията на социалистите-революционери.
На този конгрес ми предложиха да заема мястото на завеждащ-отдел по здравеопазването (областния). Знаех, че 195-та болница ще бъде закрита в близко бъдеще и ще остана без работа, освен това ми беше ясно, че ако не заема тази длъжност, тя ще бъде заета от някой работник и здравеопазването ще бъде в неопитните ръце на неспециалист. Затова реших да заема тази длъжност, но не исках да решавам този въпрос самостоятелно, имайки намерение да поискам мнението на лекарите; затова именно дадох условно съгласие.
Не се обърнах към професионалния лекарски съюз, тъй като принадлежах към съюза на военните лекари, където бях преди това 3 месеца председател на съвета, макар че бях член на професионалния съюз. Поставих въпроса на следващото събрание на съюза на военните лекари, на което ми бе заявено, че моето условно съгласие за заемането на тази длъжност не подлежи на обсъждане на даденото събрание. Какво означаваше този отговор, за мене остава неясно и до ден днешен.
След около седмица ме поканиха на съвета на комисарите и ми предложиха да обявя програмата на моите предстоящи дейности по здравеопазването. Тогава заявих, че засега не знам дали ще заема тази служба, нищо ново няма да създавам, а ще се стремя единствено да поддържам онова, което вече съществува и да разширя мрежата от болници и амбулатории. Така аз пристъпих към фактическото изпълнение на своите задължения. Още тогава ми беше предложено да си потърся помощник, обезателно партиен или ляв социалреволюционер, или болшевик, като назоваха този помощник помощник-комисар. Веднага заявих, че не искам и не разбирам названието комисар по здравеопазването и смятам себе си за областен санитарен лекар, а не областен комисар по здравеопазването, макар че имах печат, който ми беше изпратен от областния изпълнителен комитет — печат на областния комисар по здравеопазването.
На 6 март 1918 година бе насрочен областен конгрес на лекарите, но той не се състоя поради отсъствието на лекарите. На 15 май бе насрочен нов конгрес, при това освен лекарите, на конгреса дойдоха комисарите по здравеопазването и представители от съветите на работническите и селски депутати. В навечерието на конгреса свиках съвещание на градския и уездния комисари по здравеопазването и Екатеринбургската и градската застрахователните каси. На това съвещание помолих да се изясни въпросът за това, дали конгресът ще бъде “аполитически” или “политически”, и предложих да се създадат отделите по здравеопазването така, че те да могат да продължават работата си при всякакви политически превратности. На това съвещание бях упрекван, че съм против съветската власт и издадоха постановление, че конгресът трябва да бъде политически и че ако падне болшевишката власт, тогава няма за какво да берем грижа за по-нататъшната съдба на здравеопазването. Наложи се да се подчиня.
На конгреса се събраха около 80 човека. Около 20 представители на болшевиките и около 5 леви социалреволюционера свикаха фракционно събрание, на което беше постановено — до решението на мандатната комисия решаващият глас да се предостави на онези, които се бяха явили на конгреса от групата на “обезателното” присъствие на конгреса, това бяха комисарите по здравеопазването (болшинството от тях не бяха лекари) и представителите от съветите (пак не лекари).
След около два дни се събраха вече около 135-140 души членове на конгреса. Тогава фракционното събрание постанови, мандатната комисия да предоставя правото на решаващ глас единствено на онези, които стоят    на платформата на съветската власт. Това изискване, по мнението на събранието, мандатната комисия не беше изпълнила; беше обявено прекъсване на заседанието, беше свикано фракционно събрание и на фракционното събрание след дълги спорове беше постановено — аз като комисар да поправя грешката, допусната от конгреса и заключаваща се в това, че конгресът без обсъждане беше признал действията на мандатната комисия за правилни. По постановление на фракционното събрание влязох в общото събрание и разпитах някои от членовете дали признават съветската власт и на признаващите беше дадено правото на решаващ глас, а на непризнаващите — правота на съвещателен глас. Тогава една група лекари напуснаха съвещанието”.
Логинов: “Баща ми живееше в град Бийск и имаше маслобойни заводи. Аз живеех с него и учех в Бийското градско четирикласно училище, където завърших курса на обучение. След завършване на училището постъпих в Бийския държавен винен склад. Тук служих приблизително половин година и заминах за Иркутск. Оттук заминах в чужбина и постъпих в Цюрих в политехникума. Тук ме завари руско-японската война.
Върнах се в Русия и постъпих като доброволец в 12-ти Иркутски запасен батальон. Бях  ранен в тази война. След края на войната се върнах при баща ми; живях при него, но приблизително през 1908 година заминах за град Троицк Оренбургска губерния, с цел да си търся препитание, тъй като с баща ми отношенията станаха обтегнати; той пиеше, измъчваше семейството ни; поради това между нас започнаха разправии. А попаднах именно в Троицк, понеже прочетох във вестника някаква обява, предлагаща работа и заплата. Там бях хроникьор в един вестник, завеждах печатница. В Троицк и неговите околности работих до 1915 година.
През онази година постъпих като доброволец в армията на 19-ти Сибирски стрелкови полк и веднага бях зачислен в отряда на кандидатите за школата за прапорщици. Участвах в боевете и два пъти бях ранен, бях отровен с газове. През 1917 година се намирах в школата за прапорщици в град Омск, където ме завари революцията. На 24 юни бях производен в чин прапорщик.
По това време Омският совдеп издаваше своя официален вестник “Известия”, в който именно работех като сътрудник с цел да припечеля нещо. След болшевишкия преврат станах завеждащ-кантора в този вестник. Председателят на Омския совдеп Косарев, знаейки, че по убеждения не съм болшевик, а споделям убежденията на социал-демократите-меншевиките-интернационалисти, поиска от мене, като завеждам кантората, да не саботажнича, а да работя в контакт с болшевишката власт, с което аз изявих  съгласие.
Общата разруха на живота до известна степен ме завъртя във вихъра си; започнах да играя карти, проиграх всичко, което имах, още повече затънах и продължавах да служа при болшевиките с надеждата да поправя материалното си положение, тъй като по това време вече бях създал семейство — имах жена и дете, помагах също и на майка ми, която баща ми изостави. Така продължи до бягството на болшевиките от Омск. Заедно с другите дейци бях принуден и аз да се евакуирам от Омск. Около 6 дни преди падането на съветската власт в Омск аз, като офицер, бях назначен да изпълнявам някои чисто технически функции по охрана на града, при това в мое подчинение беше и милицията. Именно това обстоятелство ме накара най-вече да замина от Омск заедно с болшевиките, тъй като се опасявах от мъст, особено през първите дни след очистването на града от болшевиките.
Пристигнах в Тюмен приблизително на 10 юни и на 12 юни заминах за Екатеринбург. Там ми бе предложено, като на офицер-специалист, да замина на фронта. Заминах за Тюмен, където председателят на оперативния щаб Усиевич категорично поиска от мене да замина на фронта. Стараейки се всячески да се отърва от това настоятелно искане, в края на краищата получих назначение като касиер-артелщик на полевия щаб. През цялото време след това бях в щаба на 1-ва Сибирска армия, отстъпваща към Камишлов и след това към Ирбитския завод. Там около 30 юли ми беше наредено да предам всички парични суми на началника на стопанската част на източната дивизия Антонов, находящ се в Алапаевск, което и направих приблизително на 1 август. След това заминах за Перм. Сумите ми бяха иззети по тази причина, че болшевиките ме заподозряха в неблагонадеждност и опит да избягам от тях. Затова, когато пристигнах в Перм, ме арестува чрезвичайната следствена комисия. Като нямаше обаче никакви доказателства за моята вина, тя ме освободи.
След като прекарах известно време в Перм, реших да напусна Сибир. Успях да замина от Перм и на 3 септември пристигнах в Курган (преминавайки през два фронта). Заминах за Сибир, защото когато ме евакуираха болшевиките, в Омск остана семейството ми. От Курган тръгнах към Иркутск, мислейки да купя там стоки, за да започна търговия. Но там проиграх много пари на карти. Върнах се пак в Курган. След това реших пак да се върна в съветска Русия с идеята да получа някаква работа при болшевиките, за да имам пак на свое разположение парични средства. На 29 октомври заминах за Уфа, където пристигнах на 1 ноември. Оттам се отправих през Перм към Москва (отново преминавайки през два фронта), там успях да получа доста значителна сума. С парите отново успях да проникна в Сибир и на 18 февруари приблизително пристигнах в Екатеринбург (третият преход през два фронта), където именно бях арестуван от военния контрол”.
Цитираните извадки от разказите, които могат да служат като материал за характеристика на болшевишките дейци от руска народност, са избрани от маса други аналогични по същество разкази само поради това, че единият от авторите на цитираните повести, Сакович, преди революцията е причислявал себе си към монархистите, а другият, Логинов, към противоположния лагер — социалистите. По време на революцията и двамата се оказаха в първите редове на активните дейци, при това Сакович, в съответствие с общата структура на революционните еволюции, през януари 1917 година е бил монархист, през март същата година се обявил за социалдемократ, в края пак на тази година — за социалреволюционер, през януари 1918 година — станал болшевишки комисар, а през август същата година — се оказал извънпартиен. А Логинов от социалдемократически хроникьор на троицкото вестниче станал отначало сътрудник на официалния болшевишки орган в Омск, а после таен политически агент на Исаак Голошчокин в Екатеринбург и Янкел Свердлов в Москва по поддържането на връзка с главата на тяхната тайна организация в Сибир – латиша Илмер. И такива именно типове, според същността на техните характеристики, в периода на революцията и по-късно в средата на съветските дейци имаше безброй и във всеки случай много повече, отколкото съзнателни и идейни последователи на главатарите на цимервалдската шайка, докарани в Смолния институт в пломбиран вагон и пристигнали с определена програма да разрушат Русия икономически, да низвергнат нейния православен свят и да въздигнат царството на религията на Лъжата.
И двамата обрисувани представители на съветската дейност не са никак дребни дейци, не са редови работници, а принадлежат към категорията на активните агенти на властта, на ръководителите на болшевишкото движение, на проводниците на идеи, мисли, форми. И двамата сега, както се казва, “са хванати на местопрестъплението”. И двамата знаят прекрасно, че уликите срещу тях са толкова сериозни, че техните показания нищо не могат да променят в тяхната съдба и смъртното наказание им е в кърпа вързано. Техните разкази са последната им дума, изповед преди смъртта. В подобни случаи хората на идеята или отказват да говорят, или дори да се решат на последно слово, то това слово е гордо изповяданата идея, тяхната пътеводна светлина в живота, заради който те са се борили на живот и смърт, без да щадят другите, и самите те гордо и смело са отивали на ешафода.
А какво имаме в този случай? Словото на тези хора, представители на стотици и хиляди други също такива творци на революцията и сътрудници на съветската власт?
Прежди всичко лъжа: просмукан с лъжа живот, просмукана с лъжа дейност, просмукана с лъжа последна дума. Неумела, груба, пресилена лъжа; с лъжа е гарнирана почти всяка фраза, всяко твърдение. Лъжа на малки, жалки момченца, направили гнусни бели и търсещи начин чрез лъжа да измамят възрастните. Мерзко, досадно до болка за Русия, за честта на руското име чувство предизвиква тази лъжа на Сакович и Логинов. Единият лъже, както е характерно да лъже един престъпник, участвал в гнусно, но колективно извършено престъпление; другият лъже като дребен уличен джебчия, стремящ се да докаже, че той не е откраднал, а само е взел. И двамата в своята лъжа напълно несъзнателно разкриват истинските подбуди, които са ги ръководили в революционната и болшевишката дейност по опустошаването на Русия и насилието над своите братя, сред кръвта и ужасите на съветския режим. И двамата имат еднакви подбуди — участвахме в престъпления над други хора, за да можем самите ние да властваме, живеем и да съществуваме. При това и двамата в своята революционна дейност се вдъхновяват за борба не от идеите и принципите на социалистическите учения, а от възможно най-алчни материалистични сметки как “да ловят риба в мътна вода”.
В периода, предшестващ Великата война, руската литература беше изпъстрена с жалби от упадъка в обществото откъм идейност, завладяващи мисли, пориви и вдъхновение. Възгледите относно причините на едно такова явление се бяха разделили, едни смятаха, че новото оживление на мисълта се намира в пряка зависимост от самия живот на страната; други, признавайки, че по същество това е дело на вътрешното идейно възпитание, въпреки това считаха, че в известна степен развитието на общественото съзнание ще зависи също така от успехите в политическия живот.
Началото на Великата война, на пръв поглед, разтърси обществената мисъл; най-разнообразни слоеве от населението, коренно противоположни политически партии се обединиха в един пламенен порив, в едно велико вдъхновение.
Но не задълго.
Още първите изпитания, първият неуспех през 1915 година разединиха отново всички обществени сили, спряха работата на живата, идейна мисъл; “поривите” се сведоха изключително към безпринципна жажда за власт, а “вдъхновението” се концентрира около лъжата, с която се прикриваше жаждата за власт. Трябваше да се случи кървавият, безумен период на революцията и разрушаването на Русия, за да излезе наяве истината и действителното лице на Саковичите и Логиновците, Керенските и Гучковците, Лениновците и Бронщейновците, Белобородовците и Ермаковците, Леватнихците и Клещеевците...
Тази притъпеност на мисълта, тези “пориви” към властта, това “вдъхновение” в лъжата са признаци на духовно разложение, на духовно падение. То естествено доведе хората, обществото до престъпността, до престъплението. Нито Сакович, нито Логинов, нито другите сподвижници не чувстват в своите постъпки моралната страна; тя е притъпена по същия начин, както и мисълта. За кого работят те? — това няма значение. В името на какви идеи работят? — също няма значение. По какви пътища вървят? — няма значение. От техните разкази не се вижда дори да са били принуждавани чрез сила да работят и служат заедно с болшевишката власт. Напротив, те работят и служат, съзнавайки добре какво представляват онези, които седят редом до тях и които също като тях не се спират пред никакви престъпления заради онези начала, от които се ръководят Саковичите и Логиновците: всичко за себе си.

Сакович и Логинов са от онази тълпа, която присъствала на митинга на Исаак Голошчокин в театралната зала. По своята интелигентност те преди другите атоми на тълпата успели да си осигурят властта за себе си, за да живеят и съществуват, и благодарение на това сега тяхното положение в съветска Русия е подсигурено. Сакович съвсем спокойно разказва, как е достигнал до тази власт, макар и по пътя към нея да е извършил редица престъпления самостоятелно или пък е участвал в престъпления с други лица.
Той изневерявал на политическите си принципи в съответствие с това, кои от тях му осигурявали достъп до властта; той изневерил на офицерската среда, той изневерил на средата на своите колеги-лекари и заради укрепването на своята власт на конгреса, предал няколко лекари в ръцете на болшевиките. Той до циничност спокойно разказваше, че в началото на юли 1918 година съветските власти пращали лица от състоятелните класи да рият окопи. Комендантът Некрасов пращал при него тези хора, за да даде заключение — дали изпратените са годни или не за физически труд. През един от онези дни, когато той дал бележка за освобождаване на три лица подред, Некрасов му се заканил, че ако той така на широка нога ще освобождава хората, той самият ще бъде изпратен в окопите. Тогава Сакович, “за да предпази себе си”, изобщо престанал да дава бележки за освобождаване.
Също толкова лесно, както и срещу обществото, за да предпази себе си, своята власт той извършил престъпление срещу Царското Семейство, участвайки в съвещанието, на което било обсъждано по какъв начин То да бъде унищожено и, разбира се, както и другите комисари, участвал в гласуването.
Сакович е интелигент, човек с висше образование и привилегировано класово положение. Затова лъжата в своя разказ той прикрива или чрез премълчаване в нужните места, или с мъгляви фрази, или с демагогска риторика. Но по циничната си простота и безпринципност неговите разсъждения с нищо не се отличават от гледната точка, например, на хулигана Проскуряков, когато последният разказваше за своята причастност към убийството на Царското Семейство.
“На другия ден след като си получихме заплатата, значи, във вторник на 16 юли до 10 часа сутринта стоях на пост до будката край Вознесенския проспект и Вознесенския проулок (переулок – Бел. прев.). Егор Столов, с когото заедно живеехме в една стая, стоеше тогава по същото време на пост в долните стаи на дома. Като ни свърши дежурството, ние със Столов отидохме да поркаме на Водочната улица, при милиционера от 2-ра част на име Адолф, защото, както знаехме от него самия, той имаше денатуриран спирт. Напихме се със Столов с денатуратиран спирт и привечер се прибрахме у дома, тъй като ни предстоеше дежурство от 5 часа. Медведев видя, че сме пияни и ни задържа под стража в банята, намираща се във двора на дома на Попов. Там и заспахме.
Спахме до 3 часа през нощта. В 3 часа след полунощ при нас дойде Медведев, събуди ни и ни каза: “ставайте, да вървим”. Попитахме го: къде? Той ни отговори: “щом ви викат, вървете”. Затова казвам, че това беше в 3 часа, защото Столов имаше у себе си часовник и той тогава го погледна. Беше именно 3 часа.
Станахме и тръгнахме след Медведев. Той ни заведе в долните стаи на дома на Ипатиев. Там бяха всички работници-охранители освен стоящите по това време по постовете. В стаите като че се стелеше мъгла от барутен дим и миришеше на барут. В задната стая с решетка на прозореца, която се намира до килера, по стените и пода имаше дупки от куршуми. Най-много куршуми имаше в онази стена, която е срещу входната врата, но имаше следи от куршуми и по другите стени. Там, където в стените и пода имаше куршумени отверстия, около тях имаше кръв; по стените тя беше на пръски и петна; по пода — на малки локвички. Имаше капки и локвички кръв и във всички други стаи, през които трябваше да се мине, за да се излезе в двора на дома на Ипатиев от тази стая, където имаше следи от куршуми. Имаше същите следи от кръв и по камъните в двора към портата. Нещата бяха ясни – именно в тази стая с решетката малко преди нашето идване със Столов бяха разстреляни много хора. Като видях всичко това, започнах да питам Медведев и Александър Стрекотин какво е станало. Те ми казаха, че току-що са разстреляли цялото Царско Семейство и всички пребиваващи с Него лица с изключение на момчето.
Медведев ни заповяда на нас със Столов да почистим стаите. Започнахме всички да мием подовете, за да унищожим следите от кръвта. В една от стаите вече имаше към 3-5 броя метли. Кой именно ги беше донесъл, не знам. Мисля, че са ги донесли от двора, където преди това ги бях виждал. По нареждане на Медведев Кронидов донесе изпод навеса в двора стърготини, всички ние миехме със студена вода и стърготини подовете, замивайки кръвта. Кръвта по стените, където е бил разстрелът, отмивахме с мокри парцали. В това почистване взеха участие всички работници освен постовите. И в онази именно стая, където е било убито Царското Семейство, почистваха много хора. Помня, че там работеха двама от “латишите”, самият Медведев, бащата и синът Смордякови, Столов. И аз почиствах в тази стая. Но имаше и други, които съм забравил. По същия начин, тоест с вода, отмивахме кръвта и от камъните в двора.
След почистването на стаите ние със Столов бяхме тръгнали към нашето помещение в дома на Попов, но Медведев ни затвори отново в банята да си доотлежим ареста. Отидохме в банята и проспахме там до около 10 сутринта. Това, значи, беше вече в сряда. В 12 часа застанах на пост отвън до будката на ъгъла на Вознесенския проспект и Вознесенския проулок. Стоях там два часа. После със Столов отидохме в града и се мотахме до вечерта. Не видяхме никого от познатите и на никого не сме разказвали за убийството. Вечерта се прибрахме в казармата, хапнахме и легнахме да спим”.
Интелигентът Сакович не отричаше, че е служил на съветската власт, но в разказа си лъжеше от начало до край, 17-годишният хулиган Проскуряков разказа голата истина, но лъжеше преди това: отначало упорито отричаше, че е служил на съветската власт, след това призна, че е служил, но нищо не знае и едва след дълги беседи със Соколов най-накрая разказа всичко и разказа истината. Ето тук е разликата в индивидуалностите на съветските дейци от интелигенцията и от пролетариата, но лъжата така или иначе е непременен аксесоар на тези дейци. И още една характерна за всички тях обща черта — дали повествува интелигентът или хулиганът, дали разказват лъжа или истина, обезателно ще издадат всички, които могат, само и само да предпазят себе си. Грижата за себе си нито за секунда не напуска съветския деец, както не напускаше тя и дееца на революцията от първия й момент и всеки политически деец от последните години, предшестващи революцията.
Проскуряков, като излъга отначало, след това заговори правдиво. Когато заговори правдиво, той се каеше за своята престъпна дейност, съзнаваше своите грешки, своята подлост и макар и да правеше това, може би, не без умисъл, за да смекчи сърцето на съдите и да облекчи участта си, във всеки случай съзнаваше своята низост и глупост напълно искрено, убедено. А Сакович не признава и не желае да признае своята мерзост. Той и в разказа си лъже така, че да докаже, че е постъпвал съвсем добре и иначе не е и могло да бъде. Той нито за миг не показва разкаяние по никакъв начин и смята, че няма за какво да се кае, тъй като цялата му безпринципна дейност е именно такава, каквато трябва да бъде.
Още навремето Достоевски със свойствената му дълбочина на психологическия анализ отбеляза една характерна черта на руснака, отличаваща го от представителя на всяка друга европейска нация: “Няма такъв подлец и мерзавец в руския народ, който да не знае, че е подъл и мерзък, докато при другите става така, че човекът си върши мерзостта, и отгоре на всичко сам себе си хвали за нея, възвежда своята мерзост в принцип, твърди, че именно в нея се състои правилото и светлината на цивилизацията и нещастникът свършва с това, че вярва на това искрено, сляпо и дори честно...”
Проскуряков и Сакович са тъкмо два приложими към този анализ типа: у Проскуряков, какъвто и негодяй да е, все пак си казва думата природно заложеното у руснака качество, което именно го оставя в редовете на руския народ, който е способен наред с това, според заключението на същия този Достоевски, дълбоко вярващ и разбиращ своя народ, “сам да свети и на всички нас да осветява пътя”, защото, казва Достоевский, “съдете нашия народ не по това, което е, а по това, което би желал да стане. А неговите идеали са силни и святи и именно те са го спасявали през вековете на мъчения...” А интелигентът Сакович е изгубил вече основното качество, присъщо на руснака — самопознанието по съвест, и е престанал да бъде руснак. У него са се заличили чертите на руснака и в своето ръководство на революционното движение и по-късно на съветските порядки той е тръгнал по всякакъв друг път, само не и по руския.
Не се ли крият в това разминаване на интелигента Сакович с основните черти на руския народ причините и същността на онази пропаст, за която толкова се дискутираше в обществото, литературата и политическите течения от периода преди революцията и която всички бяха склонни да я намират между Проскуряков и Царя, а да не я виждат между себе си и народа? И правилно ли е да се търси коренът на тези причини в условията на бившия руски политически живот, в руския народ, в руския Цар и в руския мироглед? Не води ли тази създала се пропаст своето начало в онова едностранчиво увлечение по европеизма, така здраво вкореняващ се в широките кръгове на нашата интелигенция зад маската на лъжливия срам да не би иначе на световния пазар да им излезе име на изостанали “варвари”, и довел, от една страна, до лъжливото познание за своя народ, а от друга — до игнориране на идеологията на своя народ в увлечението си по европейските тенденции на социалистическите теории?

Сред документите, които бяха намерени в стаите, обитавани от Царското Семейство в дома на Ипатиев, бе намерено между другото малко, разкъсано на парченца листче от разграфена със сини линии хартия, като че откъснато от тетрадка, на което има написан текст с черно мастило и молив. Почеркът, с който е написан текстът, както че напомня почерка на покойния бивш Император Николай Александрович. Съдържанието на бележката, което беше възможно да се разчете, е следното:
“...разхищават хазната и инородци господстват. — В бедите на отечеството те мислят за себе си...... За да може в скоро време да се въдвори тишина и благоденствие...... насилствено пострижение, тежка смърт...... Ето на това се казва “нито за праведника венец, нито за грешника свършек”. Що за времена настанаха: всеки си прави каквото си иска. Ето я картината на настоящето. Сред народа цари разврат, Царският Престол се клати и със своето падане заплашва да съкруши задълго, може би завинаги могъществото и славата на руснаците. По стъклата има не леки рисунки от скреж, а цели ледени блокове...”
Размерът на интервала между думите “благоденствие” и “насилствено” позволява да се вмъкнат вероятно думите: “в Русия (или отечеството), Аз съм готов да приема”. Ако в текста е имало точно тези думи или техните съответстващи, то като се вземе под внимание сходството на почерка, би могло да се каже с голяма увереност, че записката е направена от бившия Цар. Но на когото и да са принадлежали, авторът им напълно в съответствие с текущия момент определя същността на импулсите, ръководили хората, и с голяма прозорливост предрича последствията от господството на “инородците” и съсредоточаването на помислите единствено “върху себе си”.
Записката, съдейки по откъслечното съдържание, е направена по-скоро в периода непосредствено преди революцията, тоест в периода на последната напрегната борба между общественото политическо настроение, ръководено по онова време, както изглеждаше, от Държавната дума, и Царское Село.
Изучаването на документите, останали от зверски унищоженото Царско Семейство, многобройните разпити и беседи както с лицата, принадлежащи към състава на придворните чинове, останали до последния момент с Августейшото Семейство, така и с лицата, случайно или по служебни причини докоснали се до Неговия интимен живот вече в периода на самата революция, безусловно доказват, че загиналите Император и Императрица определено са обичали Русия заради самата Русия, а не за Себе си, не заради Своята власт, в политическото значение на думата. В своето “Божие Помазание” Те твърде дълбоко и убедено са съзнавали Своята духовна, идеологическа връзка с християнския светоглед на народа и Тяхната борба е била борба не за гражданско-политическата власт, а за предпазването на идеологическия мироглед на народа, на неговата религиозна светиня, възпитана у него исторически и дълбоко проникнала в корена на неговото същество.
Когато след началото на революцията нещата изглеждаха така, че сякаш в развилото се движение срещу Държавния Глава е взел участие целият народ, този единствен морален съдия на съответствието на своя Управник на духовната идеология на масите, Царят с болка, но съзнателно се отрече от властта и я предаде на този, когото ръководителите на движението му посочиха като народен избраник. И двамата, и Царят, и Царицата, се отнесоха към сполетялата ги тежка участ с пълно спокойствие, произтичащо от Тяхната гореща и искрена вяра в Божествеността на Промислите в Техния живот на земята. Но когато се оказа, че нито ръководителите движението за свалянето на Царя от престола, нито обществените сили, които, изглеждаше, че вървят заедно с тях, не разполагат в действителност нито с волята, нито със силата на народните маси и не могат да удържат в ръцете си своите “завоевания”, тогава моралните страдания на Царя за бъдещата съдба на родината станаха невероятни. Ала до Бресткия договор Императорът и Императрицата все пак продължаваха да вярват в скорошното бъдещо благополучие на Русия. Те категорично и искрено не желаеха Своето връщане на престола, изразявайки много често тази мисъл пред околните и мечтаеха единствено за спокоен семеен живот, но обезателно в пределите на Русия. Те изобщо не допускаха мисълта при каквито и да било обстоятелства да заминат някъде в чужбина.
Но след Бресткия договор Императорът и Императрицата, явно, загубиха вяра в скорошното светло бъдеще. По това време Императорът започна с резки думи да се изказва за Керенский и Гучков, смятайки ги за едни от главните виновници за разрухата на армията. Обвинявайки ги в това, Той казваше, че те по този начин несъзнателно за тях самите са дали на немците възможност да разложат Русия. На Бресткия договор Императорът гледаше като на позор пред света, като на измяна на Русия пред съюзниците. Той завършваше своите мисли приблизително така: и те смееха да подозират Нейно Величество в измяна? Кой в действителност е изменник?
На главатарите на болшевишкото движение Ленин и Бронщейн-Троцкий Императорът определено гледаше като на немски агенти, продали Русия на немците за големи пари и преследващи освен това свои специални долни цели от религиозно-социалистически характер, които крият световна опасност. Когато в Тоболск пристигнал съветският комисар Яковлев, за да откара Царското Семейство и от неговите недоизказани думи станало ясно, че Императора имат намерение да Го отведат по някаква причина в Москва, бившият Цар, без да се колебае, казал: “Е, те явно искат да се подпиша под Бресткия договор. Но аз по-добре да дам да ми отсекат ръката, отколкото да направя това”. И присъстващата тогава Императрица, силно разтревожена, тъй като Любимият Й син бил по това време в много опасно болестно състояние, добавила: “Аз също заминавам с тебе”.
Павел Медведев, засягайки условията, в които бе държано под арест Царското Семейство в Ипатиевския дом, казваше за Тях:
“Всички Членове на Августейшото Семейство освен Наследника бяха здрави. На външен вид Императрицата беше по-стара от Императора; косите Й бяха започнали забележимо да посивяват. През цялото това време ми се случи да имам само два кратки разговора с Императора. Веднъж Императорът ме попита как се развива войната, накъде се отправят войските. Обясних Му, че сега се води вътрешна война; бият се руснаци с руснаци. Вторият път беше, когато ме видя в градината да късам репей. Императорът ме попита за какво ми е? Отговорих, че ми трябва за тютюн. Царското Семейство не беше подлагано на никакви оскърбления и издевателства от страна на охранителите”.
Медведев при разпита специално подчертаваше разликата в отношението към Царското Семейство на руските охранители-работници и отношението на Юровский и “латишите”. Той казваше, че понеже не се доверявали на руснаците, Янкел Юровский и “латишите” следели самите руски охранители и не им позволявали да общуват с Царското Семейство, например, да разговарят с Него. Именно с това той обясни, че не е могъл да беседва повече или по-малко обстоятелно с Царя.
На свой ред и Филип Проскуряков разказва за Царското Семейство:
“Животът Им протичаше така: ставаха сутрин около 8-9 часа. Имаха обща молитва. Всички се събираха в една стая и пееха там молитви. Обядваха в 3 часа следобед. Всички Те обядваха заедно в една стая, тоест искам да кажа, че заедно с Тях обядваше и цялата прислуга, която беше заедно с Тях. В 9 часа вечерта вечеряха, пиеха чай, а след това лягаха да спят. През деня Императорът четеше, Императрицата също четеше или заедно с дъщерите бродираше нещо или плетеше. Наследникът, ако можеше, правеше от тел верижки за своите играчки-корабчета. През деня се разхождаха около час и половина.
За отношението към Императора и към Неговото Семейство от страна на охраната мога с чиста съвест да обясня следното: Авдеев беше обикновен работник, необразован. Биваше и пийнал понякога. Но нито той самият, нито охранителите по негово време с нищо, честна дума, не обиждаха Царското Семейство и не Го притесняваха. Юровский и Никулин се държаха по съвсем друг начин. По тяхно време на Царското Семейство Му беше по-зле. Пък и охранителите по времето на Юровский започнаха да се държат много по-зле. За различните безобразия на Сафонов, Стрекотин и Подкоритов на Юровский му беше известно. За това, как веднъж Подкоритов стреля в показалата се на прозореца Анастасия Николаевна, на него, на Юровский, знам, че му докладва Медведев”.
По повод на изземането от Юровский на револверите от охранителите преди разстрела на Царското Семейство Проскуряков характерно отбелязва:
“Ето това хич не мога да го разбера. Дали е било истина или не, това със сигурност не знам, защото никого от работниците не се сетих да попитам дали действително Медведев им е иззел револверите. Това за какво е било нужно, аз самият не разбирам; по думите на Медведев, Царското Семейство са Го разстрелвали “латишите”, а те всичките имаха нагани. Тогава още не знаех, че Юровский е евреин. Може би, той, ръководителят на тази работа, именно за това ги домъкна “латишите”, защото не беше сигурен в нас, руснаците. Може би, той затова именно поиска да обезоръжи постовите, руските работници”.

Двете показания на работниците-охранители, Медведев и Проскуряков, еднакво свидетелстват, че в отношенията във всеки случай на по-голямата част от руските охранители към бившия Цар и към Царското Семейство не е имало народна вражда. Същото потвърждаваха и другите охранители, а и надписите по стените на дома, останали от охранителите, говореха за същото. Явно, това обстоятелство така ярко се е проявявало, че ръководителите на престъплението, Исааковците Голошчокиновците, Янкеловците Юровските, Саковичите, Белобородовците, Дидковските, или, така да се каже, израилската и руската революционна съветска интелигенция, се е изплашила от настроенията на руските работници към сваления Цар и са били принудени да осигурят изпълнението на своята зла умисъл чрез обезоръжаване на охранителите и отстраняването им от непосредственото съприкосновение с обречените жертви. В дадения случай това беше станало по време на болшевишката власт. Обаче не трябваше ли, вероятно, същият този страх да съществува в тайните кътчета на душата на дейците и революционерите от предшестващия период на революцията, когато руската земя се опитваха да завладеят Лвовците, Керенските, Гучковците и останалите главатари на “народните движения” без народа, иззели си правото да свалят Царя от престола от името на народа, но извършили в действителност един престъпен акт на личен произвол, тъй като народът, както се оказа, не стои зад тях.
Свален от престола, държан под стража, всецяло намиращ се във властта на болшевишките изверги бившият Цар предпочита да му бъде отрязана ръката, отколкото да се съгласи да извърши нещо, което би могло да нанесе вреда на националната чест и свобода на Русия и тя да бъде поставена в икономическо-политическа зависимост от немците. Само истински руснак като Него би се съгласил на такава сделка; Той е верен и честен Син на Своя народ и това се проявява дори в Неговото отношение към своите надзиратели от средите на руския народ. Той и в тях продължава да вижда руския християнин, децата на руския народ, към който принадлежи и Той самият и който обича не на “митингови и трибунни” думи, а на дело, такъв, какъвто са го създали историята и животът. Той и в Медведев вижда прежди всичко свой съплеменник, захваща разговор с него и е уверен, че от 1000 такива руски работници като Медведев, може би, едва 10-20 няма да откликнат простичко на словото на руснака, когото те всички въпреки всичко чувстват у Него.
Напълно вярно е, че за работниците, политически развратените от различни социалистически възпитатели и други лицедеи на словото, Той вече не е Царят-Властител. Той е само човек. Но те не можеха да не видят в Него истинския руснак, тъй като близкото съприкосновение по време на охраната с Него, с Неговото Семейство, с Техния житейски бит и основно с Тяхнота високоправославна религиозност отваряше очите на обикновените хора за същността на естеството на бившия Цар и установяваше между тях неволно вътрешна връзка поради сродството на основните, коренните черти на народния характер. Тази вътрешна връзка с руския народ не можеха да я имат нито Саковичите, нито Логиновците, нито Лениновците, нито Гучковците, нито Керенските, нито Лвовците, нито никой от техните сподвижници, активни и пасивни, от целия революционен период на 1917 година и предшестващите го подготвителни смутни години.
Колко любов към своя руски народ, колко велико руско състрадание към неговата изостаналост е трябвало да има бившия Цар, та дори в Екатеринбург да не изгуби вяра в действителните качества на неговото естество и да не отвърне лицето си от него, а винаги и при всякакви тежки обстоятелства да се стреми да застане по-близо до него, да го приласкае, с чисто сърце да му протегне ръка. И в болшинството случаи Той не бъркаше; обикновеният руснак Го разбираше и каквато и развалена природа да имаше, така или иначе се отзоваваше. Той казваше: “Руснакът е мек по характер, добър, сърдечен човек; той много неща не разбира и това бива използвано от злите хора. Но върху него може да се въздейства с добро”. Тъкмо това именно естество у руснака Той самият заключаваше в себе си, а зли хора се ползваха от това и... се възползваха окончателно в стремежа си към властта, в грижата си единствено за своето егоистично “Аз” и в заслепението си по своите неруски политически принципи. В това отношение е характерен епизодът, който се беше случил с комисар Панкратов, като релефно отразяващ същността на политиканстващите хора по това време, въобразяващи си, че в своя придобит от запада социалистически мироглед те най-добре познават и стоят по-близо до руския обикновен народ, отколкото руският Цар.
Панкратов бил изпратен в Тоболск от Керенский на мястото на комисар Макаров. По същество това беше нелош човек, с мек и безволев характер, но, за нещастие, тесен, партиен, идеен социалист. Неговата основна мисъл след пристигането му в Тоболск се състояла в това, че трябва да се развият умствено и “възпитат” войниците, за да се чувства добре Царското Семейство сред тях. За тази цел той започнал по-свой начин да развива умствено войниците от охраната, но резултатите се оказали напълно неочаквано за него извънредно неприятни: вместо просвещение — войниците започнали да се развращават; появила се партийност и злоба; войниците започнали да се държат като хулигани и Панкратов, като се изплашил, отстъпил. Какво обаче било неговото учудване, когато след известно време отново влязъл в помещението на войниците и заварил там Императора и Наследника да играят с войниците на шашки и тихо и кротко да си беседват с тях. При влизането му Императорът добродушно предложил на Панкратов да се присъедини към тяхната компания, но смутеният революционер-възпитател, като се сконфузил, побързал да си отиде.
Старецът Чемадуров, който 10 години беше служил при Императора като камердинер, малко преди смъртта си в простичкия си разказ на верен слуга така исторически ценно е обрисувал покойния бивш Цар:
“Бившият Император имаше трима камердинера: аз, Пьотър Фьодорович Котов и Никита Кузмич Тетеревятников; всеки от нас дежуреше при бившия Император по една седмица. В кръга на задълженията на дежурния камердинер освен обичайните влизаха: изпълнение на всички лични нареждания на Императора и доклад за всички лица, имащи личен достъп до Него. Без доклада на камердинера никой освен Съпругата на Императора и Неговите Деца нямаше право да влиза в кабинета на Императора.
За времето на моята почти 10-годишна служба при Императора добре изучих Неговите навици и наклонности в домашния бит и с чиста съвест мога да кажа, че бившият Цар беше прекрасен съпруг и баща. Обичайният дневен разпорядък беше такъв: в 8 часа сутринта Императорът ставаше и бързо правеше сутрешният си тоалет; в 8 1/2 пиеше чай в стаята си, а след това до 11 часа се занимаваше с държавните дела; изчиташе представените доклади и собственоръчно поставяше върху тях резолюции. Императорът работеше сам и нямаше нито секретари, нито докладчици. От 11 до 1 часа, а понякога и до по-късно, Императорът излизаше и започваше приема на посетители, а след 1 часа закусваше в кръга на семейството си. Ако приемът на посетители при Императора отнемаше повече от полагащото се време, Семейството чакаше Императора и без Него не сядаше да закусва. След закуската Императорът работеше и се разхождаше в парка, при това непременно се занимаваше с някакъв физически труд, работейки с лопатата, триона или брадвата. След работата и разходката в парка следваше обедният чай. От 6 до 8 часа вечерта Императорът отново работеше в кабинета Си. В 8 часа вечерта Императорът обядваше, след това пак сядаше да работи до вечерния чай в 11 часа вечерта. Ако докладите бяха пространни и многобройни, Императорът работеше до късно след полунощ и отиваше в спалнята едва след привършване на цялата работа. Най-важните книжа Императорът лично слагаше в пликове и ги запечатваше: за отправяне на книжата по предназначение Императорът викаше дежурния камердинер. Преди сън Императорът вземаше вана. Освен това, Императорът внимателно водеше дневник и пишеше понякога до късна нощ. Тетрадките с дневниците щателно са съхранени и такива тетрадки са се натрупали твърде много.
В семейния бит Императорът не допускаше никакъв разкош и на трапезата, в облеклото и домашния бит Императорът и цялото Му Семейство се придържаха към скромни и обикновени навици. Отличителна черта на цялото Царско Семейство беше дълбоката религиозност. Никой от Членовете на Семейството не сядаше на масата без молитва; посещението на Църквата беше за Тях не само християнски дълг, но и радост. Отношенията между Членовете на Семейството бяха най-сърдечни и естествени, както между Императора и Императрицата, така и между родителите и децата”.
Нравственият облик на покойните Император и Императрица се обрисуват по-пълно в разказите на лицата, случайно влезли в близко съприкосновение с интимния живот на Царското Семейство вече в революционния период, тоест лицата, наблюдавали един вид живота на Семейството отстрани и не принадлежащи преди към придворната среда.
Според отзивите на всички тези лица, Императорът беше умен, образован и доста начетен човек. Той притежаваше огромна памет, особено за имена, и беше извънредно интересен събеседник. Той добре познаваше историята и обичаше сериозните исторически книги. Обичаше физическия труд и не можеше да живее без него, Той беше възпитан така от дете.
При общуването Му с хората у Него се чувстваха доброта и естественост; у Него нямаше дори и най-малка следа от надменност или високомерност. Той беше забележително любезен и внимателен към другите хора. Госпожа Битнер, случайната учителка в Тоболск, която беше преподавала руски език на Наследника, казва: “Ако понякога поради болест пропусках урок, не е имало случай Той, минавайки сутрин през нашата стая, да не ме попита за здравето ми. С Него винаги се чувствах съвсем свободно, сякаш Го познавах от цяла вечност”.
В своите потребности Императорът беше много скромен: пазеше си дрехите, не си позволяваше по отношение на тях излишни разходи и постоянно можеше да бъде видян да носи протъркани, но изправно закърпени и почистени панталони и износени ботуши. Вино почти не пиеше: за обяд Му поднасяха портвейн или мадейра и Той изпиваше не повече от една чаша. Обичаше обикновените руски ястия: боршч, шчи, каша. Беше твърде религиозен; у Него нямаше нито показна набожност, нито суеверни предразсъдъци. Той беше истински руски християнин по вяра и строг изповедник на догматите на Православната Църква.
Той не обичаше евреите, не обичаше и, нещо повече — не понасяше немците.
Отличителна черта в Неговата натура, която най-добре Го характеризира, беше качеството доброта, душевна мекота. Това беше невероятно добър човек. Ако това зависеше лично от Него като човек, Той не би бил способен да причини никому каквото и да било страдание. Ето това именно Негово качество правеше силно впечатление на околните. Заедно с това Той притежаваше изключително самообладание, беше спокоен и открит човек. Тези основни отличителни Негови черти извънредно добре се възприемаха от хората, с които Той влизаше в съприкосновение. Разбира се, хората с непокварени души и мисли. “Той предизвикваше у мене такова чувство, че на човек му се иска да Му направи нещо приятно”, — казва един такъв свидетел. “Колко години живях покрай Него и нито веднъж не Го видях гневен”, — казва друг свидетел.
Императорът не се интересуваше от изкуство. Той много обичаше природата и лова. Без тях Той се измъчваше и ловът му липсваше. Той изостави лова, когато започна Великата война.
За отношението и чувствата на Императора към Русия не може просто да се каже, че Той обичаше Русия. За Него Русия беше почти същото, което беше християнската вяра; както Той не можеше да се отрече от християнската вяра, така не можеше да се откъсне от Русия. Чувствата на Императора и Императрицата към Русия най-ясно се изразяват в следните думи на Императрицата: когато след отречението Императорът се върна при Семейството си, приближените в порив на любов към Техни Величества искаха да изразят съчувствие към Тяхното страдание. Тогава Императрицата, посочвайки разпятието на Христа, каза: “Нашите страдания са нищо. Вижте страданията на Спасителя, как Той е страдал за нас. Ако това именно е нужно за Русия, Ние сме готови да пожертваме и живота си, и всичко”.
Императорът беше прекалено доверчив към хората, смятайки почти всички за по-добри, отколкото те бяха в действителност. Недобропорядъчни типове се възползваха от Неговата сърдечна доброта и се домогваха до благоразположението на Царя, като се опитваха да събудят жалост у Него. Същата черта присъстваше и в характера на Императрицата. Вследствие на това мнозина, представяйки се за онеправдани, затвърждаваха Тяхното благоразположение към себе си и се възползваха от Тяхното застъпничество и покровителство. Към тези лица се отнасяше и Распутин, който умело се представяше за жертва на всевъзможни интриги и злонамерена завист.
В семейния бит Императорът всецяло се подчиняваше на волята на Императрицата; Той искаше всички да считат Нея стопанката в Семейството. Ако към Него се обръщаха с някакъв семеен или домакински въпрос, Той обикновено отговаряше: “Както жената каже, Нея ще питам”.
“Императрицата, както си беше Царица и преди, така си и остана такава. Истинска Царица: красива, властна, величествена”. — Това беше общото впечатление и заключение, както на хората, останали на служба при Царското Семейство, така и на работниците-охранители от Ипатиевския дом.
Най-характерната и отличителна черта у Императрицата беше именно Нейната величественост — Тя правеше такова впечатление на всички. “Идва, например, Императорът, — разказват придворните, охранителите, всички заобикалящи Ги странични лица, — и изобщо не се променяш; идва Тя и някак неволно ще си поизпънеш обезателно дрехите и ще се опнеш като струна”. Винаги в Нейно присъствие се чувстваше Царицата у Нея. Тя беше умна жена, с голям характер и доста добре се владееше. Благодарение на силната Си воля, Тя напълно отговаряше на главенстващото Си положение в Семейството. Но това не беше гнет; Тя беше онова сигурно крило, под чиято защита живееше Семейството; Тя “закриляше” всички Тях. Но затова пък, разбира се, Тя по-силно и страдаше; пред очите на всички Тя много бързо остаряваше.
Обаче Императрицата въобще не беше горда в лошия смисъл на тази дума; това и нямаше как да го има у Нея, защото по природа Тя беше умна, смирена в душата си, добра жена. Чертите на Нейния характер, които караха хората да виждат и чувстват у Нея Царица, изобщо не бяха отрицателни черти, това не беше резултат от надменност, самомнение, жестока властност, тези качества напълно отсъстваха у Нея. Тя беше именно величествена, като Царица, величествена в своите чувства, възгледи и особено в духовния и религиозен мироглед.
Императрицата беше безкрайно добра и безкрайно жалостива. Именно тези свойства на Нейната натура бяха подбудителните причини в събитията, които дадоха основание на хора, занимаващи се с интриги, хора без съвест и сърце, хора, заслепени от жажда за власт, да се обединят помежду си и да използват тези събития в очите на невежите маси и жадната за сензации безделничеща и самовлюбена част от интелигенцията за дискредитиране на Царското Семейство за своите мрачни и егоистични цели. Императрицата се привързваше с цялата си душа към хората, които действително страдаха или изкусно разиграваха пред Нея своите страдания. Тя Самата прекалено много беше изстрадала в живота Си: и като съзнателен човек — за своята угнетена от Германия родина, и като Майка — за страстно и безкрайно обичания Си Син. Затова Тя не можеше да не се отнася твърде сляпо към другите, влизащи в близко съприкосновение с Нея хора, също страдащи или представящи себе си за страдащи.
Тя силно и дълбоко обичаше Императора. Обичаше Го като жена, обикнала Го от 15-годишна възраст с нежната си и силна девическа душа; като жена, която имаше от Него Деца и много години живя с Него хубав живот в съгласие. С мъжа Си Тя имаше прекрасни, открити отношения. Те двамата се обичаха взаимно и макар всички ясно да чувстваха, че главата на дома беше Тя, в същото време нямаше нито един въпрос, по който Тя предварително да не се посъветва с мъжа Си.
Всичкото си свободно време, останало след приемите и благотворителната дейност, Императрицата отдаваше на Семейството; за страничния наблюдател беше видно колко силно Тя обичаше Своето домашно огнище, Децата Си, а от Тях повече от всички Алексей Николаевич. Обаче Тя обичаше Децата не сляпо и егоистично, а дарявайки огромно количество чувство, ласка и добро на всички обкръжаващи Я външни лица. Писмата Й до майката на графиня Гендрикова, до самата Анастасия Василиевна, до баронеса Буксгевден, до камериерките на Великите Княжни, до множество ранени и болни войници и офицери са преизпълнени с майчинска нежност, ласка, желание на всеки да помогне, да го ободри, да го утеши.
Битнер разказва, че веднъж между Нея и Императрицата възникнал сериозен спор, предизвикан от несходството на оценките им относно подбудите, които превръщат обикновения руснак в безпринципен и безжалостен червеноармеец. Императрицата, като видяла през прозореца някакъв пристигнал от Омск отряд червеноармейци, казала: “Ето, хората казват, че те са лоши. Те са добри. Погледнете ги, ето гледат, усмихват се. Те са добри”. Битнер започнала да Й възразява, доказвайки, че Тя много неща не вижда и за много неща не са Й разказвали, криейки ги от Нея. В резултат на разгорещения спор двете жени се разплакали. Битнер я заболяла главата и тя не могла да дойде същата вечер при Царското Семейство. Императрицата пратила при нея камердинера, канила я дойде при Тях и й написала писмо, молейки Битнер да не Й се сърди. “В този случай, — казва Битнер, — Тя, според мен, се представи в цялата си светлина такава, каквато беше”.
“Друг един път, — разказва още Битнер, — Тя веднъж Сама ме попита дали изпращам пари на майка ми. Това беше тъкмо по това време, когато изобщо нямах какво да пратя на майка ми. Тогава Тя настоя да взема от Нея пари и да изпратя на майка ми, макар че по това време финансовото състояние на самото Семейство беше много тежко”.
Императрицата, безусловно, искрено и силно обичаше Русия, абсолютно по същия начин, както я обичаше и Императорът. Също като Императора Тя гледаше и на руския народ: хубав, простодушен, добър народ. Това не бяха думи. Това беше дълбоко убеждение, което се проявяваше при Нея и на дело. Вече намирайки се под арест в Царское Село, Императрицата се случваше да излезе на разходка в парка. Постилат Й килимче. Тя сяда върху него и начаса около Нея се събираха войниците от охраната, присядаха до Нея и се започваха разговори. Императрицата разговаряше с тях и се усмихваше; разговаряше без да се насилва и никой нито веднъж не чу някой от войниците да се осмели да Я обиди по време на тези беседи. В Тоболск много от добрите войници преди уволнението идваха при Нея и при Императора да се простят и Тя обикновено ги благославяше с иконки.
Заобикалящите я хора се учудваха на силната Й ненавист към Германия и Вилхелм. Винаги сдържана и владееща се, Тя не можеше да засяга този предмет на разговор без силно вълнение и злоба. Когато Тя говореше за революцията, още тогава, когато нямаше никакви болшевики, Тя с пълно убеждение предсказваше, че същата съдба ще сполети и Германия. Мисълта Й при това беше категорична: революцията в Русия се случва не без влиянието на Германия, но за това нещо самата тя ще си плати със същото, което направи и с Русия.
“Смятаха ме за немкиня, — казваше Тя. — Само ако знаеха, как ненавиждам Германия и Вилхелм заради всичкото онова зло, което те сториха на Моята родина”.
Никой никога не беше чувал от Нея нито дума, казана на немски език. Тя говореше добре на руски, ползваше френски и по-често английски език. А пък Децата дори много зле владееха немски език и нелюбовта на Майката към Германия и Вилхелм всецяло се беше предала и на Децата, които я проявяваха дори в дреболиите. Така например, подаръците, които бяха получили веднъж от Вилхелм, Те раздадоха на прислугата.
Императрицата беше дълбоко религиозна натура. У такъв човек като Нея това не можеше да бъде нито лъжливо, нито болезнено.
Нейната вяра в Бога беше искрена и дълбока. Като човек, който не търпи по природа каквато и да било лъжа, Тя, приемайки Православието, прие вярата не по форма, не по необходимост, а с цялото си сърце, с целия си разум, с цялата си воля. Друга Тя не можеше да бъде. Нейната вяра, Нейната набожност бяха искрени, дълбоки и чисти. Никакво религиозно лицемерие нямаше у Нея и по природа не можеше да има. Според основата на християнското учение Тя вярваше с цялото си сърце в силата на молитвата, вярваше до край.
Изключително характерно явление в свойствата на религиозността на Императрицата се обрисува от различните показания на свидетелите. Мъжете считаха Императрицата за истерична и смятаха, че на тази почва у Нея се беше развила религиозна екзалтация. Жените категорично отричат наличието у Императрицата на истеричност и напълно отхвърлят възможността за болезнено проявление на религиозното чувство у Нея.
Подробното изучаване на натурата, характера и психологията на покойната Императрица по многобройните Й писма води до заключението, че съждението на жените по отношение на религиозността на Императрицата, безусловно, съответства на истината. Най-вероятно, действително жените са по-способни да възприемат вярата и религията до крайната им дълбочина, отколкото мъжете. В нито едно писмо на Императрицата до когото и да било изобщо не се проявява истеричност. Чиста, дълбока вяра в Бога, съпровождана винаги от нелукаво, спокойно, здраво съждение на разсъдъка — ето с какво се отличават беседите на Императрицата с близките на сърцето и духа Й хора в многобройната кореспонденция. Никаква екзалтация, никаква изкуственост, никакъв фалш не се чувства в нейните думи. И само много добри натури, на свой ред религиозни, но неспособни да възприемат вярата докрай, можеха да виждат в Императрицата религиозна екзалтация и да Й приписват истеричност, болестно явление, до този момент необето и неизчерпано от науката.
Ще дойде време, когато възкръсналата Русия и възроденият чрез искрено разкаяние руснак ще кажат своята последна и окончателна дума за трагически загиналите Император и Императрица. Но руснакът от предреволюционния период не може да каже тази дума: той живя и познава Царя и Царицата не такива, каквито Те бяха в действителност, а такива, каквито им Ги представяха кошмарната интрига, гнусният, продажен печат и покварените слоеве на обществото и неговата собствена извратена и притъпена мисъл. Обществото на Русия се хранеше със сведения за Царското Семейство не от онези, които знаеха или можеха да знаят истината за Тях, а от онези, които умишлено не искаха да знаят истината и умишлено я изопачаваха, дори и да я знаеха. Не е ли показателно това, че, както става ясно сега, когато се установява лицето на непосредствените вдъхновители и ръководители на кошмарното престъпление в дома на Ипатиев, за почва на особено широкото разпространение на лъжата за Царското Семейство е била избрана именно Неговата религиозност.
Тук в тази област лъжата беше доведена до чудовищно цинични размери и напълно непонятно беше възприета от огромни маси от обществото, повярвали или, във всеки случай, не противодействали на утвърждаването на лъжата в долните слоеве на тълпата и това вече е престъпление на чисто руското общество, които и да са неговите вдъхновители и ръководители. Докато в ръководната руска интелигенция не се появи искрено съзнание за тази нейна вина, дотогава пропастта между нея и обикновения народ няма да изчезне и, следователно, и истинското, светло възкресение на Русия няма да започне, тъй като оръжието на победилата Лъжа си остава в предишните ръце.
За да се осъзнае вината, трябва да се знае истината и да се повярва в нея. Трябва да се повярва на онези обкръжаващи Царското Семейство хора, които пряко Го познаваха и обичаха като носители на едно изключително християнско начало. Тези хора с пълна готовност разказаха всичко, което знаеха, и как и с какво си обясняваха явленията, на които бяха свидетели. Разследването сметна за необходимо да запише за бъдещата история техните думи изцяло.
“Ето сега мога да кажа, — казва полковник Кобилинский, комендантът на Царското Семейство, назначен на тази длъжност от Керенский и Корнилов, — че ще дойде време, когато руското общество ще научи, на какви невероятни мъки бе подложено това Семейство, когато разни вестникарски писарушки от първите и до последните дни на революцията „украсяваха“ интимния Им живот с разни свои измишльотини. Вземете дори само цялата онази мърсотия с Распутин. Много пъти имах възможност да беседвам по този въпрос с Боткин. Императрицата боледуваше от истерия. Болестта Я беше довела до религиозен екстаз. Освен това Нейният така дългоочакван и единствен Син е болен и няма сили да Му помогне. Именно Нейните мъки като майка на почвата на този религиозен екстаз създадоха Распутин. Распутин беше за Нея светец. А когато живееш и имаш постоянно общуване с това Семейство, едва тогава, както става обикновено, разбираш колко пошло и подло поливаха това Семейство с кал. Може да си представи човек, какво преживяваха и чувстваха всички Те, когато четяха в Царское всички премили руски вестници.
Такова удивително дружно, любящо Семейство никога в живота си не съм срещал и, мисля си, в своя живот вече повече никога няма да видя”.
“Никак не мога да проумея, — казва Битнер, — всичко онова, което се пишеше по време на революцията за това Семейство. Всеки, който беше виждал и познаваше Императрицата, Нейните отношения със Семейството и мъжа Й, Нейните възгледи, и изобщо напълно Я познаваше, можеше само или да се смее, или да страда. Когато веднъж имах спор с Императрицата и започнах да Й говоря, че на Нея не Й казват всичко, Тя между другото ми каза:
“Какво ли не говорят хората! Какви ли не гадости говореха за мене”.
Ясно беше тогава във връзка с други Нейни думи и мисли, че Тя намекваше за Распутин. Говорих на същата тази тема с Волков, с Николаева, с която беше много близка Гендрикова, та именно това казваха всички те — Тя вярваше в силата на молитвата на Распутин”.
“Всичко това е злоба и клевета, — разказва камердинерът Волков, — лошите неща, които пишеха по адрес на Императора и Императрицата. В Распутин Императрицата вярваше като в светец. Когото поискайте питайте от приближените до Тях, и всички ще кажат едно и също.
За всичкото това време лично видях Распутин в двореца два пъти. Императорът и Императрицата го приемаха заедно. Той стоя при Тях около 20 минути и първия, и втория път. Нито веднъж не видях той дори и чай да пие у Тях. Императрицата се отнасяше към него като към светец, защото Тя вярваше в светостта на някои хора. Вероятно, Тя го уважаваше. Само веднъж Тя говори с мен за Распутин и думите Й бяха маловажни. Пътувахме с парахода към Тоболск и когато минавахме покрай село Покровское, Тя, гледайки през прозореца, ми каза: “Ето тук е живял Григорий Ефимович. В тази река е ловил риба и на Нас понякога в Царское ни носеше”.
След убийството на Распутин Тя беше разстроена и не приемаше никого. Но дори и с ни най-малък намек Тя не показа по никакъв начин, че това е бил човек, за когото би могло да се помисли нещо непристойно”.
Преподавателят по френски език, швейцарецът Пьотър (Пиер – бел. прев.) Жиляр, заемащ длъжността помощник-възпитател на Наследника Цесаревич, разказа следното:
“Относно ролята на Распутин в живота на Царското Семейство мога да дам следните показания. Распутин се появи у Тях през 1906 година, трябва да е било. Моите многогодишни наблюдения и опитът ми да си обясня причината за неговото значимо положение у Тях ме доведоха до абсолютното убеждение, което ми се струва истина или много близко до истината, че неговото присъствие в двореца е тясно свързано с болестта на Алексей Николаевич. Като опознах Неговата болест, разбрах тогава силата на този човек.
Когато Майката разбра, че единственият Й, любимият Й син страда от такава страшна болест (хемофилия), която Тя Му е предала, от която бяха умрели Нейният чичо, Нейният брат и двамата Й племенници, знаейки, че няма да има за Него помощ от човек, от науката, Тя се обърна към Бога. Тя отлично знаеше, че смъртта при тази болест може да настъпи всяка минута, при най-малко невнимание от страна на Алексей Николаевич, което на всеки друг би му се разминало даром. Дори Той идваше при Нея 20 пъти на ден, нямаше случай Тя да не Го целуне, когато Той на тръгване се приближаваше до Нея. Разбирах, че Тя всеки път, прощавайки се с Него, се боеше да не би да не Го види повече...
Струва ми се, че религията Й не Й даде онова, което Тя искаше; кризите Му продължаваха, заплашвайки Го със смърт. Чудото, което Тя така чакаше, все още го нямаше. Тъкмо тогава, когато Я запознаха с Распутин, той Я убеди, че ако Тя се обърне към него, когато Алексей Николаевич е болен, той  “самият” ще се моли и Бог ще чуе неговата молитва. Тя трябва да вярва в неговата молитва и докато той, Распутин, е жив, жив ще е и синът Й.
На Алексей Николаевич след това като че ли му стана по-добре. Наричайте го както щете — съвпадение, обаче фактите на обръщане за помощ към Распутин и случаите на облекчение на болестта у Алексей Николаевич съвпадаха.
Тя повярва.
На Нея и не Й оставаше нищо друго. В това Тя намери успокоение за самата Себе Си. Тя беше убедена, че Распутин е посредник между Нея и Бога, защото Нейната самостоятелна молитвата не Й даде облекчение. Те гледаха на Распутин като на полусветец. Мога да отбележа следния факт. Живях с Тях 4 години. Те ме обичаха. И никога, нито веднъж Те не размениха с мене нито дума за Распутин. Аз ясно разбирах, че Те се бояха, да не би аз, като калвинист, да не разбера Тяхното отношение към Распутин”.
И накрая, камер-юнгферата на Императрицата Мария Густавовна Тутелберг, служила при Александра Фьодоровна от годината, когато Тя се беше омъжила, чак до екатеринбургския арест, е оставила следния исторически ценен разказ:
“...После беше убит Распутин. Помня, че по повод неговото убийство говорих с Нейно Величество и директно Й казах, че убийството на Распутин е първият изстрел на революцията. Нейно Величество ми каза, че революцията отдавна вече се подготвя; че още от руско-японската война се води подготовката на недоволство сред народа.
Това беше възмутителна неправда, което тогава се говореше и което писаха после в руските вестници за Августейшото Семейство. Те получаваха в Царское всички вестници, които тогава излизаха. Веднъж казах за това на Императрицата. Нейно Величество ми отговори:
“Комуто съвестта е чиста пред Бога, това не може да го изцапа”.
Распутин се появи при Царското Семейство за пръв път, доколкото помня, в Спала. Тогава цялото Царско Семейство живееше там и с Алексей Николаевич се случи нещастие. Той лудуваше в басейна и се удари. Тогава му се парализира единият крак и Му беше много зле. Тогава Го лекуваха професор Фьодоров, доктор Острогорский, доктор Боткин и доктор Деревенко. Беше Му толкова зле, че сърцето Му не работеше добре и пулсът Му беше слаб. Всички се страхуваха за живота Му и Алексей Николаевич страдаше ужасно; викаше силно от болка.
Тогава съпругата на Великия Княз Николай Николаевич Анастасия Николаевна представи на Нейно Величество Распутин като човек, който притежава особена сила — неговата молитва изцелява. Нейно Величество, като дълбоко вярващ човек, като Майка, страшно обичаща сина Си, пожела тогава да се срещне с Распутин (Заради историческата точност това място от показанията на Тутелберг е нужно да бъде допълнено с поясненията на други приближени до Семейството. В първия си брак Великата Княгиня Анастасия Николаевна беше омъжена за херцог Лейхтенбергски; беше много нещастна в брака си, много страдаше. Търсейки облекчение в дълбоката вяра, Анастасия Николаевна се беше сближила с Императрицата, която много Я обикна и всячески се стараеше да Я утеши и приласкае. Анастасия Николаевна изобщо не познаваше Распутин. Неговото религиозно значение и изобщо той Й беше посочен от Милиция Николаевна, която не се ползваше с благоразположението на Императрицата – Бел. автора).
Той дойде при нас, моли се за оздравяването на Алексей Николаевич и на Алексей Николаевич веднага Му стана по-добре. След това Распутин идваше при нас в двореца нееднократно, но в никакъв случай не толкова често, както се говореше. Той идваше при нас тогава, когато Алексей Николаевич беше болен. Самата аз съм го виждала за всичкото това време само веднъж мимоходом. Минавах по коридора и видях, че по коридора (това беше в Царское) вървеше обикновен мужик, с най-обикновени ботуши и руска рубашка. Лицето му не си спомням. Помня само, че имаше тъмни, блестящи очи.
Императрицата беше дълбоко религиозна жена. Тя вярваше в силата на молитвата и вярваше дълбоко, че Распутин има даден свише дар на молитвата; че от неговата молитва на Алексей Николаевич Му става по-добре. Ето така именно Нейно Величество се отнасяше към Распутин. Когато той беше убит, Нейно Величество беше много огорчена. Тогава и Негово Величество, вероятно, беше обезпокоен от това. В момента на убийството на Распутин Той беше в Ставката. Опасявайки се за здравето на Нейно Величество, Императорът тогава спешно се върна от Ставката.
Помня, че веднъж изказвах пред Нейно Величество някои свои съмнения относно личността на Распутин. Казах на Нейно Величество, че Распутин е обикновен, необразован мужик. На това Нейно Величество ми отвърна:
“Спасителят Си е избирал ученици не сред учените и теолозите, а сред обикновените рибари и дърводелци. В Евангелието е казано, че вярата може да повдигне планини”, и като посочи картината с изображението на изцеляването на жената от Спасителя, Нейно Величество каза:
“Този Бог и сега е жив.
Аз вярвам, че Моят Син ще възкръсне. Знам, че ме смятат за луда заради моята вяра. Но нали всички вярващи са били мъченици”.
“Този Бог и сега е жив” — това е религията на православния честен руснак, религията и на “Божиите Помазаници” на руския народ.
Тутелберг, Жиляр, Волков, Чемадуров, Битнер, Кобилинский, хора, които са били близо и са видели живота и правдата на тези “Помазаници Божии”, всички в един глас свидетелстват — това бяха хора, силни благодарение на християнската вяра, вярата на своя народ. Те не се бояха от клеветата и мърсотията, защото съвестта Им беше чиста пред Бога. Те не преставаха в Христовата простота да вярват в този Бог и бяха готови да станат мъченици за вярата на своя стар руски народ.
И Те станаха за Православната Църква и мъченици, отдавайки живота си за възкресението на народа.

А богът на онези, които се въстанаха срещу Тях? онези, които не искаха да  видят в Тяхната вяра Бога на руския народ?
Техен бог стана — “Аз-ът”.
За да служи на собственото си “Аз” Клешчеев къса с любовта на майка си, Матрьона Леватних — с вярата на дедите, Лидия Гусева — със съвестта, Сакович — с морала, Логинов — с честта, Проскуряков — с родителите, Медведев — с честния труд, Ермаков — с човекоподобието и всички заедно, тълпата — с правдата и любовта към ближния. И заедно с това всички те намират отговор, удовлетворение и обединение в условията на революционния живот и неговия краен предел — в съветския режим. Не социалистическите принципи, не идеите на интернационала, не теориите на комунизма на Ленин и Бронщейн ги обединяват всички тях около болшевиките и утоляват подбудителния импулс на тяхната съвременна мисъл...
Това е единствено служение на личното “Аз”, и само на него.
Техният интернационализъм — това е едно колосално лично “Аз”; техният комунизъм е подсигуряване на “себе си”; техният социализъм е служение на “себе си”.
Концентрацията на всичките подбуди и чувства към егоистичното служение на собственото “Аз”, вероятно, е предизвиквало онова притъпяване на индивидуалната и обществената мисъл, което беше отбелязвано още в предреволюционния период в живота на руското общество и руския народ. Заради политическите условия, създадени от февруарската революция, революция не на идеите, духа и съдържанието, а революция на формите и персоналностите, това служение на собственото “Аз”, постепенно прогресирайки в развитието на личното начало, неизбежно поведе чрез разрушаването на всичко обществено, държавно и национално както отделни ръководители, така и масите по низходящата към бездната. Единствено при господството на тези лични егоистични начала у масите революцията логично трябваше да доведе чрез кърваво-кошмарните престъпления от лятото на 1918 година до утвърждаването в Русия на властта, олицетворила висшата лъжа и предела на личния егоизъм в образа на болшевишкия режим и болшевишката власт.
С какво друго, ако не с изключителното служение и поклонение пред собственото “Аз”, може да се обясни онова обединение на несъвместимото, което се извършва под знамето на съветската власт? С какво друго, ако не с лъжливо възвеличаване на собственото “Аз”, с възвеличаване до степен да си създадеш от него кумир, до признаването на непогрешимостта на това “Аз”, може да се обясни всеобщата загуба на критерия за морал, нравственост, право и добро, за Бога и съвестта?
Единствено постепенното, историческото извращаване на чистите заповеди на Христовото учение доведе до това, че новата материалистическа религия на личното “Аз” можа да заглуши в душите на хората и дейците в Русия всички предишни светини и символи на религията на единния Бог, като подготви почвата за насаждането в света на безумното царство на религията на Лъжата.

< >  
Към темата Към началото Към съдържанието