Централната власт и престъплението
В упоменатата по-горе книга на немския икономист Вернер-Дай са поместени между другото следните характерни за момента мисли:
“Въпреки проявената жизнена страстност, руснакът дълбоко в корените си все пак е прекалено трезв и — относно същината на явленията — извлякъл прекалено много поуки, та в края на краищата да не премери и не оцени политическите събития съответно на тяхната изгода. Затова кадетите ще могат да признаят (което, вероятно, вече им е станало ясно въз основа на примера на германското водене на войната), че икономическата жизнеспособност и устойчивост на Германия е в състояние да се съревновава с английските”.
“Може още отсега да се предскаже, че болшевишкото правителство, може би, след няколко промеждутъчни градации отново ще бъде унищожено от буржуазно-кадетската контрареволюция, начело на която тогава, по всяка вероятност, ще застане Великия Княз Николай Николаевич”.
През втората половина на 1917 година и първата половина на 1918-та политиката на Германия почти всецяло беше съсредоточена в ръцете на “Върховното командване”. В министерството на външните работи понякога изобщо не знаеха за тези политически задачи, които бяха замисляни и осъществявани от “командването”. Четейки Вернер-Дай, понякога се питаме, дали той не е бил един от политическите вдъхновители на “командването” или, може би, е стоял твърде близко до него, във всеки случай, мислите, изказани от него в труда му “Настъплението на Изток”, в голяма степен се явяваха ръководен импулс в политическите комбинации, възпламеняващи шовинистичните генерали от военното командване.
Като потвърждение на това, като особено ярък пример служи приведеният по-горе цитат. Април, май и началото на юни 1918 година бяха периодът, когато германското “военно командване” в Русия, като се усъмни във възможностите да работи с болшевиките, се увлече по нова политическа фантазия. Завладявайки Украйна, утвърждавайки там на власт хетмана Скоропадский, немците влязоха край Дон в съприкосновение с военните организации, обединили се около генерал Краснов, който прие от немското командване протегнатата ръка за помощ и получаваше от него снаряди, оръжие, патрони. Знаейки за много тежкото във всички отношения положение на доброволческите групи на генерал Алексеев, немците намислиха чрез генерал Краснов да се сговорят с генералите Алексеев и Деникин и увличайки се в своята сляпа самовлюбеност, се размечтаха с помощта на тези генерали да издигнат и да настанят на руския престол популярния сред народните маси и във военните сфери Велики Княз Николай Николаевич, живеещ по това време в Крим.
Разбира се, немците проиграха замислената от тях нова политическа комбинация, както несъмнено беше проиграно от тях залагането върху болшевиките. Генералите Алексеев и Деникин категорично се отказаха от каквито и да било разговори с тях, а по отношение на Великия Княз Николай Николаевич, естествено, не можеше да има никакво съмнение; всички те бяха хора с твърде национален руски дух и твърде добре разбиращи у кого се крие коренът на злото, сполетяло Русия, за да се решат на каквито и да било компромиси с немците и да им продадат родината си.
Какво още можеха да направят ограничените и слепи германски генерали-политици, признаващи в своето самомнение като единствен начин за постигането на целите си или насилието, или провокацията, или подлостта. И ето, че тъкмо сега, приблизително в началото на юни, вероятно, у тях е възникнала мисълта да постигнат своите икономическо-политически цели с ново насилие, нова подлост и този път над измъчения физически и морално, провокаторски очернен именно от тях още в мирно време и днес всецяло, както те биха могли да си въобразяват, намиращ се в тяхна власт и воля нещастен, низвергнат от престола и забравен от всички бивш Император Николай Александрович. Безизходността на положението, от една страна, замъгляващият главата шовинизъм — от друга, и въжделението на подстрекаващите, предали се всецяло на немците и преселилите се в Берлин руски лъженационалисти и лъжепатриоти да грабнат властта е възможно да са принудили немското командване към един подъл план: да използват името на бившия Цар като заплаха за съветската власт и да я принудят чрез това към пълно подчинение на тях самите и техните искания.
Разбира се, ако такъв план изобщо е съществувал, то той е изхождал изключително от недрата на различните политиканстващи бюра на германското “военно командване” и в никакъв случай не би могъл да бъде продукт на творчество от страна на берлинското Министерство на външните работи. Обаче засега изучаването и изследването на историята на унищожаването на царското Семейство разполага с твърде недостатъчни материали, за да се твърди безусловно съществуването на такъв план и окончателното изясняване на този тъмен въпрос принадлежи на бъдещите исторически трудове. А настоящото изследване е принудено да не отминава този въпрос с мълчание единствено поради факта, че при опита да се осветли ролята на централната съветска власт в престъплението, извършено в Ипатиевския дом, то се натъкна на редица обстоятелства, свързани в значителна степен по един или друг начин с името на немското командване в Русия.
Тези обстоятелства са следните.
От началото на юни 1918 година различните съветски дейци започнаха усилено да разпространяват сведения, че немското командване в Москва е поискало от съветската власт предаването на бившия Император и Семейството Му и откарването Им в Германия. За това се говореше навсякъде: и в официалните съветски органи, и в салоните на съветските светски дами, и в нелегалните белогвардейски организации в Москва, и в широките маси от населението на Москва и Екатеринбург, и дори в чужбина. А в редовете на охранителите на Августейшите Затворници в Ипатиевския дом категорично се говорело, че Царското Семейство ще бъде откарано в Германия и че император Вилхелм заплашил другаря Ленин, “и косъм да не падне от главата на Царя”. Тези сведения се разнасяли много упорито и настойчиво, оставяйки впечатление, че, може би, такова определено и категорично искане не е съществувало, но че все пак е имало нещо подобно.
Не само тези сведения ни карат да мислим така, имаше и косвени документални указания за възможността в тази насока да е имало “нежен натиск” от страна на немското командване върху официалната съветска власт.
В средата на юни от Одеса в Екатеринбург пристигнал вече упоменаваното по-горе лице, назовало себе си Иван Иванович Сидоров. “Ама как се промъкнахте през фронта?” — го попитали. “Няма никакъв фронт, — отговорил той, — имаше немска охрана и немците ме пуснаха, а по-нататък никакви “другари” не видях”.
На такова заявление категорично не може да се вярва. Сидоров е прекалено явен контрареволюционер за съветската власт: бивш флигел-адютант, офицер от действителната служба, дошъл от неприятелски за съветската власт район, той можеше да пропътува разстоянието от Одеса до Екатеринбург за толкова кратък срок единствено под изключителното покровителство на обстоятелствата, изразяващо се по онова време в сътрудничество с немците и в изнудвано от тях съгласие на съветските власти. Освен това от думите на самия Сидоров следваше, че той е имал, очевидно, достатъчно легални документи за пътешестване по това време из Русия.
Същевременно Иван Иванович пристигнал в Екатеринбург с определена цел — за преговори с държания под стража в Ипатиевския дом бивш Цар и не се притеснявал да говори специално за това с мнозина, изобщо не познавайки своите събеседници. Той говорел, че е нужно да се спаси Царското Семейство, че за тази цел трябва да се сплоти офицерството, че трябва да се направи всичко за предотвратяването на опасността, която грози Семейството. Сидоров изказвал мнение, че е необходимо Императорът Николай Александрович пак да си бъде Цар, а не Великият Княз Михаил Александрович, който “няма нужния характер”. Какво подразбирал под това Сидоров, не е известно, но за наличието на опасност за Царското Семейство той заявявал категорично. Когато Сидоров посещавал в Екатеринбург някои лица, не ходел сам; с него се появявал понякога един, както той го наричал,“адютант”, с когото той обаче говорел не на руски, а на някакъв чужд език.
В Екатеринбург Иван Иванович се сближил с доктор Деревенко, който посещавал дома на Ипатиев и навестявал болния Наследник Цесаревич. Чрез Деревенко той успял да осигури доставка на мляко, яйца, масло, хляб, сметана и т. п. за държаните там под стража; доставката на продуктите се извършвала ежедневно, започвайки от 18 юни. Комендантът на “дома със специално предназначение” комисар Авдеев се отнасял общо взето благосклонно към тази доставка на продукти за Царското Семейство и отишъл дори по-далече, предавайки на донасящите продукти жени разни дребни молби на затворниците — да донесат конци, игли и т. п., а веднъж неговият помощник Мошкин предал, че на “Императора му е нужен тютюн”, при това казал именно “Император”.
Така, Сидоров имал два пътя за връзка с бившия Цар: словесен и писмен — чрез доктор Деревенко, и само писмен — чрез доставяните продукти. И двата пътя за свръзка просъществували три седмици, до 5-8 юли, когато новият комендант на дома Янкел Юровский прекратил посещенията на доктор Деревенко и ограничил доставката на продукти, като позволил да се доставя единствено мляко. Следователно, Иван Иванович разполагал с напълно достатъчно време за необходимите преговори със затворниците.
Но в края на юни Сидоров заминал от Екатеринбург също толкова благополучно, както и пристигнал, заявявайки преди заминаването, че той “се разминава във възгледите” с офицерите от намиращата се в Екатеринбург Академия на Генералния щаб. Донесените от него писма за Царското Семейство – от Толстих, Хитрово и Иванов-Луцевин, и иконите, поставени в калъф, той не предал по предназначение и те попаднаха в ръцете на следственото производство. Той заминал, съзнателно оставяйки Царското Семейство пред лицето на онази опасност, която, именно по неговите думи, Го заплашвала.
Имало ли е връзка между мисията на Сидоров и политическите планове, по които се увлякло немското командване, не може да се каже категорично, но единственото, което може да се заключи е, че предложенията, донесени от Сидоров на бившия Цар, са се оказали неприемливи за последния, въпреки целия ужас на положението с Децата, намиращи се в лапите на болшевишките изверги-ръководители и под охраната на гнусните каторжници Летьомини. Не бива да се допуска, че Сидоров не е успял да предаде целта на своята мисия на бившия Цар чрез доставяните продукти или по по-прост начин устно чрез доктор Деревенко. Все пак не би могъл доктор Деревенко да бъде толкова долен човек, че да откаже да предаде предложенията, при това без да подлага себе си на никаква опасност? Следователно, само по себе си предложението на Сидоров е било такова, че пред него Императорът е предпочел смъртта с цялото Си Семейство, отколкото да приеме от Иван Иванович протегнатата с условна милостиня ръка. А такова неприемливо за бившия Император предложение е могло да бъде преди всичко някаква компромисна сделка с немска ориентация.
Със заминаването на Сидоров от Екатеринбург съвпадат онези слухове за убийството на бившия Цар, които усилено се разпространявали из Москва и за които вече беше говорено по-горе. Забележително е, че официалната съветска власт била безусловно обезпокоена от възможността на такова убийство, което едва ли е произтичало от някакви хуманни тенденции в тази власт, тъй като по своята същност хуманността не съответства на духа на болшевишките принципи. В същото време е известно, че проверката на слуховете е била срочно възложена от Ленин на командващия армията Берзин, че последният много сериозно се отнесъл към това поръчение и извършвал проверката чрез цяла комисия и, съдейки по думите на Сакович, отговорността за целостта на Царя била възложена от Ленин на самия Берзин. За съветската власт грижата за опазването на Царското Семейство е можела да бъде следствие от някакви политически разчети, свои или немски, но в никакъв случай не от хуманитарно естество. Сафаров от партията на израилските революционери на Бронщейн, жестокият фанатик от антиофициалната съветска власт и противник на нейната готовност да се върви към отстъпки и съглашателства, в статията си “Екзекуцията на Кървавия Николай” настойчиво твърди, че в империалистическите и белогвардейските лагери съществували по това време стремежи да се възстанови с помощта на немците в Русия монархическият строй начело с Императора Николай Александрович. При цялата невъзможност човек сериозно да се съобразява с материалите, изготвени от Сафаров, не може да не се отбележи, че и той, подобно на Вернер-Дай, поставя начело на движението кадетите и подобно на немските фантазьори из средите на генералите вижда в генерал Алексеев средството за постигането на целта от страна на белогвардейците.
Няма дим без огън, казва пословицата, и във всички разговори, безпокойства и обстоятелства нямаше как да не съществува някакво, засега неизяснено основание. В Москва по това време живееше Великият Княз Павел Александрович със съпругата си — графиня Палей. Синът им, граф Владимир Палей, се намираше в Алапаевск, където беше държан под стража със затворените там Велик Княз Сергей Михайлович и Князете Йоан, Игор и Константин Константиновичи. Именно с тях Владимир Палей загина в Нижне-Семиченската шахта. В едно от писмата, изпратено от Москва през месец юни до Владимир Палей от един близък нему човек, също се упоменава за разговорите по онова време: “Тук всички говорят, че по искане на немците Царското Семейство ще бъде откарано в Германия”. Действително, в края на юни официалните съветски власти в Москва дали нареждане на Екатеринбург да подготви в Перм влак за откарването на Августейшото Семейство нанякъде. Било ли е това резултат от “нежен натиск” от страна на немското командване, действително ли то е имало искреното намерение да откара Царя насила в своята родина или само е използвало такова едно искане като заплаха към съветската власт?.. Тези въпроси не са намерили своето решение, но влакът е бил подготвян от Екатеринбургската съветска власт и е бил подготвян, безусловно, за Царското Семейство.
Показателен момент е, че разводящият на охранителния отряд Анатолий Якимов, присъстващ по време на разстрела в Ипатиевския дом, казва, че след като Царското Семейство се събрало в долната стая и палачите заели своите места, Янкел Юровский, обръщайки се към Императора, казал: “Николай Александрович, Вашите роднини искаха да Ви спасят, но това не им се отдаде и се налага ние да Ви застреляме”. Охранителят Проскуряков, чул за обстоятелствата на разстрела от други очевидци, които стояли по встрани, предава думите на Янкел Юровский в следната редакция: “Вашите роднини не разрешават да живеете повече”. Дали тази или друга фраза е била казана, от това същността не се променя — Янкел Юровский определено дал да се разбере за някакви попълзновения на “роднините”. Под “роднини” полуграмотният Янкел Юровский определено разбирал немците, Вилхелм. Ако в действителност не е имало някакви попълзновения, натиск от страна на германците, за какво му е било на Янкел Юровский да споменава за тях на Императора преди убийството? Янкел Юровский е жесток фанатик от партията на Бронщейн; той отлично е бил осведомен за всички официални и тайни деяния на главатарите на съветската власт. Той не е имал никакви основания да измисля историята за “роднините” преди извършването на престъплението.
Трудно може да се допусне, че Якимов и Проскуряков са излъгали; тези думи на Янкел Юровский били цитирани от тях в първите им показания, дадени на различни места на различни разпитващи ги съдебни лица и по различно време. Сговор между тях не е могло да има, тъй като след извършеното убийство пътищата им се разделили.
Такива са обстоятелствата, на които се натъкна изучаването на кошмарното ипатиевско престъпление и за които не можем да не държим сметка. Официалната съветска власт в Москва е могла през този именно период от своето съществуване да бъде под един или друг натиск на немското командване.
Но докато немците в Русия витаеха в облаците на различни фантастични комбинации и се къпеха в морето на своята самонадеяна слепота, партията на енергичния, фанатичен Бронщейн си подготвяше за нанасянето на решителни удари: единия — по главния външен противник в текущия момент — по немците, и другия — по главния вътрешен, духовно-политическия противник — по носителите на идеологическите начала на руския народ. Дяволското щастие, организационните и, най-главното, агитационните таланти бяха на страната на извергите от израилското племе и на слепите, политически бездарните болшевики отдясно не им беше по силите да се борят с тези исторически изкусени в лъжата, хитростта и политическата ловкост революционери със световна слава.
В една от своите речи Лейба Бронщейн казва: “Кървавият кайзер и неговите генерали не започнаха преговорите с нас от чувство на дълбока симпатия. Ако ги оставим на собствената им воля, Германия още неведнъж би се опитала да хване за гърлото революционна Русия и ако това й се отдаде, Русия би погинала под аплодисментите на буржоазията и всичките ни съюзници”. В тези думи на Лейба Бронщейн сякаш гори вътрешният плам на руския националист. Но думата “Русия” е употребена от него единствено заради момента. А в действителност той ратува не за Русия, а за революционния Израил; Русия той лично я погуби под аплодисментите на немските генерали и своите революционери от Израил, а сега вече революционния Израил го грозеше опасност и за неговата защита и осигуряване на неговата победа работеше Лейба Бронщейн със своите сподвижници по дух и по сметкаджийство. Ако в мирно време агитационната работа на Бронщейновците успя да хипнотизира света, да овладее неговата воля и да възпрепятства надигането на какъвто и да било глас срещу тях под заплахата от яростни обвинения в черносотничество, ретроградство, изостаналост и безнравственост на принципите, в периода на най-напрегната борба за революционната власт на различните социалистически течения, на фона на общата ненавист на всички партии в един народ една към друга и на всички народи помежду си, на Бронщейновците малко им трябваше, за да удържат победа, дори в онази критическа обстановка, която се беше създала за съветска Русия по онова време.
Извергите-евреи, имайки навсякъде своя агентура, бяха отлично осведомени за вътрешното положение в Германия. Те знаеха, че немските лекомислени генерали, насаждайки болшевизма в Русия, бяха успели да заразят със същата болест и своя народ. Те разбираха, че при такова настроение на немските маси генералите вече не са в състояние да излязат открито срещу съветската власт. По силите им беше да действат единствено тайно, задкулисно и затова и революционерите на Израил бяха решили да прибягнат към същия начин на действие, решавайки, че моментът е благоприятен за нанасянето на решителните удари.
На 6 юли последва първият гръмотевичен удар срещу немците. Удачно провокирани елементи от средите на левите есери убиха в Москва представителя на Германия Мирбах и вдигнаха леко въстание срещу съветската власт. Въстанието беше бързо потушено и удавено в кръв, атаката беше успешна: немците, потресени от дръзкия удар и изгубили стабилност заради общото положение, в което се намираха, до степен да изгубят способността да противостоят на създадената именно от тях съветска власт, се отказаха от активната борба с нея. Полето на външната битка беше спечелено от партията на Бронщейн. Остана да се нанесе също толкова изкусно вторият, вътрешен, удар.
Започна се с гонения срещу църквата, агитация срещу религията, с изключение на преподаването на Закон Божий, налагането на данъци върху иконите, национализация на жените, на децата в отделни области, преследване на родителите заради това, че учат децата да казват молитви и с колосално изтребване на лица с духовно звание. Това последното на Урал се изля в такива грамадни цифри убити, изтезавани, удушени църковни пастири и служители от църковния причт, монаси и монахини, че не можеше да има никакво съмнение относно истинския смисъл и действителната цел на провежданите мероприятия. Самият характер на изтреблението прие форми на някакво изключително зверство, свойствено единствено за фанатиците от най-древните диви, тъмни секти, вярвания и религии. За всеки християнин, който не беше със замъглени от дима на предшестващите революционни социалистически експерименти от 1917 година очи, не можеше да не бъде очевидно, че вдъхновителите на всички тези разнообразни видове фанатично зверски мъчения и изтезания на лица с духовно звание би трябвало да бъдат хора с неруски произход, макар и в официалните материали, касаещи всички тези извършени “екзекуции” на контрареволюционерите и упоменаващи някакви данни за изпълнителите на екзекуцията, да фигурират изключително имена от руски произход.
Революционерите на Израил в централната съветска власт се приближаваха към крайната си цел. Вече два пъти техните опити да убият “Помазаника Божий” бяха завършили с неуспех: първия път заради неосторожността на евреина Заславский и втория път заради честността на социалиста Яковлев. И в двата случая значително препятствие са били руските хора от народа — охраната от руснаци. Този път паразитите от Израил решили да вземат под внимание всичко това.
В края на юни в Москва бил извикан от Екатеринбург областния военен комисар и член на президиума Исаак Голошчокин. Той отседнал у Янкел Свердлов. С неговото пристигане в ЦИК било пристъпено към обсъждане на въпросите за по-нататъшната съдба на Царското Семейство, при това, явно, официално е било решено То да бъде изведено от Екатеринбург. Обаче едновременно с това, вероятно именно по същото време, вдъхновителите-изверги предрешили унищожаването на Царското Семейство и другите Членове на Дома Романови, живеещи в Урал. Към унищожаването на Царското Семейство, като към извършването на акт на изключителна революционна идея, израилските главатари, безусловно, подхождали с предпазливост и страх, предизвикали нервност и тревожност, отбелязани дори от Сакович. За това имало две причини: едната е породена от дълбоко вътрешно чувство, другата има външен, съзнателен характер. За вдъхновителите и ръководителите на престъплението унищожаването на “Помазаника Божий” и Неговото Семейство било определен акт на борба с Бога, основен, исторически импулс на цялото им революционно чувство. В това отношение каквито и изверги да са, у тях е нямало как да не се роди същият онзи страх, който обзел воините, дошли от името на началниците и първосвещениците да вземат Иисус Христос; когато Той им казал: “Аз съм”, те отстъпили назад и паднали на земята. Като исторически приемници на революционерите на Израил, те не могли да не чувстват страха от последствията на престъплението: “спомнихме си, че Оня измамник още приживе бе казал: подир три дни ще възкръсна”. И поради това те мислели не просто за убийството на Царското Семейство, а именно за унищожаването Му, предполагайки според своята религия на Лъжата, че физическото, материалното унищожение може да предотврати духовното възкресение.
И този път първоначално се предвиждало да бъде използвано за унищожаването на Царското Семейство предполагаемото Му официално извозване от Екатеринбург. Когато при втория опит се обсъждал начинът на унищожаване в аналогично превозване, били разглеждани два плана: или да се устрои саботаж на влака, или да се организира провокационна защита срещу мнимо покушение от страна на злоумишленици. Явно, сега се били спрели отначало на втория план и за “охрана” на влака бил назначен, както и при опитите в Тоболск, специален отряд от латиши, унгарци и немци от състава на същия онзи интернационален голошчокински “специален отряд”. А за организацията на “тази работа, съгласно указанията на центъра” в Перм бил командирован от Екатеринбург пияницата и разпътникът комисар Сиромолотов.
От друга страна, вдъхновителите и ръководителите на престъплението този път бяха взели мерки за ограждането на замисленото злодеяние от влиянието на хората от охраната, съставена от обикновени хора, макар и такива да се явяваха най-типични “другари” и дори “съзнателни работници”. Руснакът, руският народ бяха втората причина за техния страх пред лицето на подготвяното от тях идейно престъпление. Те бяха напълно лишени от възможността да извършат убийството открито, явно, пред погледите на народната маса, без да се боят от нея, както бяха извършвали хилядите си други убийства по политическо-граждански и “демократични” мотиви. Чрез това обстоятелство най-отчетливо от всичко се подчертава, кои единствено биха могли да бъдат в действителност вдъхновителите и ръководителите на това антиидеологическо престъпление срещу руския народ. Това можеха да бъдат само онези, за които Боготърсещата духовна натура на руския народ в своята маса беше най-важната преграда пред постигането на крайната цел на религията на Лъжата и най-главният обект на борбата им. Това можеха да бъдат само онези сътрудници на съветската власт, които в своята плът и кръв носеха историческата революционна отрова на борбата със същото начало у своя собствен народ в дълбока древност.
С такова едно очертаване на личностите на вдъхновителите и ръководителите на престъплението по никакъв начин не се отхвърля участието на официалната съветска власт в унищожаването на Царското Семейство и пълната й отговорност пред руския народ за това злодеяние. Официалната съветска власт доброволно и охотно в цялата своя маса беше санкционирала плановете и фактите на престъплението и с пълна безпринципност и безнравственост пое по пътищата на лъжата в по-нататъшната история на укриването на престъплението от своя народ и истинския свят. Но официалната съветска власт се ръководеше при извършването на престъпленията от този род от общите примитивни, тактически принципи от гражданско-политически характер, докато вдъхновителите в нейните среди можеха да бъдат само изверги, ръководещи се от силни отрицателни идейни начала. Това отделя в съветската власт вдъхновителите от вдъхновяваните. В това отношение вдъхновителите на идейния зверски фанатизъм на убийството на Царското Семейство могат да бъдат отделени от основната маса на официалната съветска власт.
Трудно е да се установи дали вдъхновителите на престъплението са се опасявали от охраната от руски работници, охраняваща Царското Семейство в Ипатиевския дом, само затова, че по принцип нямали доверие на руския човек от средите на обикновените селяни или работници, или пък, освен това опасение, съществувал още и страхът, произтичащ от възможния немски натиск. В последния случай е можело да се повтори отново историята с тоболските неудачи, тоест в критичния момент охраната да се окаже на страната на Царското Семейство и онези, които Го откарват по официалното разпореждане на съветската власт. Тогава привеждането в изпълнение на замисленото престъпление много би се усложнило, тъй като злоумишлениците едва ли биха успели да излъжат охраната.
Както и да е било в действителност, съставът и настроението на вътрешната охрана на дома на Ипатиев силно безпокояли в Москва Янкел Свердлов и Исаак Голошчокин и по този повод, вероятно, е имало секретни разговори с ръководителите в Екатеринбург, което със сигурност се налага като извод от отговора на Белобородов до Исаак Голошчокин от 4 юли, който попадна сред материалите от следственото производство и в който той съобщава за извършените замени в състава на вътрешната охрана (пълният текст на документа е цитиран в 1-ва глава на настоящата книга). Това безпокойство и предизвиканата от него кореспонденция свидетелстват също така, че замисленият от вдъхновителите в Москва решителен удар така ги нервирал, така подривал тяхното спокойствие, че те вече започвали като че ли да не се доверяват на своите агенти (Сафаров, Войков, Юровский) в Екатеринбург и смятали за нужно да вникват прекалено надълбоко в детайлите на тази работа, опасявайки се от нов неуспех подобно на тоболския.
Но ето, че обстановката се изменила и обстоятелствата се стекли благоприятно за извергите — решителната победа над немците на 5-6 юли освобождава вдъхновителите от необходимостта да прибягват към сложен план за унищожаване на Царското Семейство при превозването Му. С частни разпореждания превозването се отлага, интернационалната охрана на влака се отзовава и към Екатеринбург се втурва самият Исаак Голошчокин да привежда в изпълнение новия план за унищожаване на Августейшите Пленници по най-простия, по-сигурен, но и изключителен по своето фанатично зверство начин. Окончателните детайли както на самото убийство, така и на начините на унищожаване на телата на убитите са били, разбира се, разработени вече на място от най-преките ръководители и изпълнители на злодеянието, които, обаче, явно, по силата на съществуващата строга субординация спрямо бронщейновската организация, представяли всяка своя стъпка преди нейното изпълнение за утвърждаване в Москва. За това може да се съди, например, от факта, че дори проектът на известието на Екатеринбургския президиум за разстрела на бившия Цар е бил предаден още преди извършването на убийството, сутринта на 16 юли, за цензура на Янкел Свердлов и едва след утвърждаването му от централната власт известието било публикувано в Екатеринбург.
В едно от чекмеджетата на канцеларското бюро в помещението на бившия Екатеринбургски президиум беше намерен ценен за историята на престъплението документ, характеризиращ ролята на главатарите-изверги от центъра в извършеното в Ипатиевския дом злодеяние и тяхната причастност към трагедията в Алапаевск и Перм. Това е запис на разговора по пряката линия на Янкел Свердлов, явно, с Белобородов, който по принцип е бил посвещаван в тайните планове на вдъхновителите само дотолкова, доколкото това е било нужно за прокарването на въпросите чрез местните официални организации, поради което, например, той не знаеше, че убийството в Алапаевск е било извършено по телеграфно нареждане, подписано от неговия другар, евреина Сафаров.
Ето този документ:
“Свердлов. — Най-напред съобщи онази работа Алапаехи дело на КОМИСЛ (следствената комисия на изпълнителния комитет) ли е или не?
Отговор. — В момента нищо не ни е известно за това. Води се разследване.
Свердлов. — Необходимо е незабавно да се пита Мотовилиха и Перм. Вземете мерки за най-скорошното ни оповестяване. Какво се чува при вас?
Отговор. — Положението на фронта е малко по-добро, отколкото изглеждаше вчера. Става ясно, че противникът е оголил всички фронтове и е хвърлил всички сили към Екатеринбург, дали ще удържим дълго Екатеринбург, е трудно да се каже. Вземаме всички мерки да го удържим. Всичко излишно от Екатеринбург е евакуирано.
Вчера към вас тръгна куриер с интересуващите ви документи; съобщи решението на ЦИК и дали можем да оповестим населението с известния вам текст?
Свердлов. — В заседанието на президиума на ЦИК от 18 е постановено да се признае решението на Урч. обл. совдеп за правилно. Можете да публикувате своя текст; при нас вчера във всички вестници беше поместено съответното съобщение; сега изпратих да донесат точния текст и ще ти го предам. А засега съобщавам следното: 1) дръжте се на всяка цена, изпращаме подкрепления във всички райони; изпращаме значителни отряди; надяваме се с тяхна помощ да сломим Чехите. 2) изпращаме на всички фронтове няколко стотин надеждни от партийните кадри от Питерските и Московските работници за специална работа сред армията, както и сред населението. 3) още веднъж напомням необходимостта да се осигури тила. 4) ще съобщя за немците. След убийството на Мирбах немците настояха за въвеждането на батальон в Москва. Категорично отказахме; бяхме на косъм от войната. Немците сега се отказаха от това искане. Както изглежда война сега няма да има.
Няма нищо какво повече да съобщя засега.
Сега ще предам точно текста на нашата публикация”.
По-нататък следва дословният текст на съобщението на централната съветска власт за “екзекуцията на Николай Романов”, поместено по-горе и препечатано от брой 144 на вестник “Уралский рабочий”.
Трябва да се има предвид, че разговорът по пряката линия е ставал в присъствието на странични лица — телеграфисти и чиновници — поради което двамата разговарящи са сдържани в изразите и думите. Така, например, Свердлов, който знаел още отпреди това за предстоящото убийство на Царското Семейство, изобщо не засяга същността на това престъпление, а Белобородов иносказателно му съобщава за изпращането по куриер на интересуващите централната власт документи: това е Исаак Голошчокин, каращ за Москва три тайнствени тежки сандъка, в които, както може да се предполага, са били главите на нещастните жертви.
Показателен е въпросът на Янкел Свердлов за КОМИСЛ: това е органът, от който впоследствие били образувани чрезвичайните следствени комисии и който по онова време бил специалният орган на партията на Бронщейн за изпълнението по места на всички необходими й терористични актове. Мрежата от тези органи се управляваше непосредствено от централния орган в Москва, твърде често подминавайки изпълнителните органи на официалната съветска власт по места. Организирайки такава мрежа за Уралска област, Москва беше избрала за неин местен център Мотовилихинския завод и Перм, а не Екатеринбург, поради което разпорежданията на следствената комисия са можели много лесно да не станат известни на административните органи от този регион. Членовете именно на Мотовилихинската следствена комисия Алексей Плешков, Иван Береснев и Жужгов бяха извършили похищението и убийството на Великия Княз Михаил Александрович. Именно затова знаещият за това Янкел Свердлов посочва на Белобородов, към кого да отнесе питането относно Алапаевското убийство, тоест кой освен екатеринбургските дейци е могъл да извърши престъплението. Може Белобородов и да е знаел всички обстоятелства, но пред телеграфистите не е могъл да даде никакъв друг отговор на Янкел Свердлов, тъй като официално той докладвал в Москва, че Великите Князе в Алапаевск са похитени от белогвардейска банда.
Цитираният документ за сетен път потвърждава, че не е било възможно центърът-вдъхновител на убийството на Царското Семейство и другите Членове на Дома Романови да не е Москва. “Можете да публикувате своя текст”, — снизходително и почти пренебрежително отговаря Янкел Свердлов на председателя на Екатеринбургския областен съвет Белобородов; ние вече своето сме си го публикували и сега ще ви го съобщя, а вашето, ако искате, си го публикувайте... изглежда това е смисълът на тона на вдъхновителя Янкел Свердлов; тон на снизходителен, но съзнаващ своята власт началник спрямо провинциалния подчинен.
Те, вдъхновителите, след удачно извършеното престъпление почувствали своите сили напълно укрепнали в Русия. Шайката на цимервалдските революционери на Израил се почувства като пълновластен, свободен и всесилен господар на въдворяването в Русия на царството на религията на Лъжата, опит, който техните племенни предци в Израил не бяха успели да осъществят. Започна онзи неудържим разгром на живота в някогашната могъща и силна духом страна, който я низвергна в съвременното притъпено, подтиснато състояние. Започна онази безконечна Валпургиева нощ, онзи бесен танц на диви и сатанински социалистически експерименти, който хвърли обезумелите и изгладнели хора заради гонитбата на парчето земен хляб в кървава Антихристова борба: брат срещу брата, баща срещу син, син срещу майка и майка срещу дъщеря. И в триумфа на своята победа, опивайки се от успеха, вдъхновителите-изверги са готови да викнат на Русия: “Ние разпънахме вашата Русия, ние разпънахме вашата идеология...”
“ Ако си Христос — слез от кръста...”
“ Истина, истина ви казвам, — звучат светлите и благостни, далечни, но вечни слова на Иисуса Христа, — ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод”.
