От момента на Октомврийския преврат през 1917 година Царското Семейство, живеещо под стража в Тоболск, се оказа всецяло във властта на главатарите на болшевишкото движение. По това време Неговата охрана вече беше успяла в по-голямата си част достатъчно да се разпусне морално и да се разврати и всеки “комисар-оратор” можеше лесно да „вдъхнови“ другарите да извършат каквото им скимне насилие и гнусотия...
Обаче минаха ноември, декември, януари — болшевиките не Го закачат, не се интересуват, но и не се грижат за Него. Според едно по-късно заявление на Сафаров, пролетарската власт не виждала в Него опасност и не се е бояла от Него.
През този период в съветската власт все още не беше се проявил разколът и партията на израилските Богоборци не се беше изявила в своята специална дейност.
Но ето, че настъпи февруари, месецът, през който започнаха да надвисват облаци над главите на главатарите на съветската власт. Февруари, март, април бяха период на постепенно разрастване на събитията, които все повече и повече обграждаха правителството на разбунтувалите се наемници с немските железни клещи, с контрареволюционните външни руски сили и многобройните въстания на своите насилвани от властта поданици. За спасяването на положението обстановката изискваше максимално напрежение на енергията, решителни действия на властта и, най-важното, разгрома и унищожението на най-опасните за духа на религията на Лъжата огнища на реакцията и “предразсъдъците” на народната идеология.
В този именно период, изискващ пълна изява на дейността, партията на Бронщейн се организира по своята специалност, пръсна навсякъде своите активни работници, оплете Русия в паяжината на организацията на чрезвичайните следствени комисии и пристъпи към своята историческа мисия — Богоборството.
Можеха ли те да оставят встрани от вниманието си Царското Семейство в Тоболск?
Разбира се, че не. Свалянето на Царя от престола, развращаването на народа чрез материализирани социалистически учения не могат да низвергнат идеологията на народа, исторически възпитана и произтичаща от духа на самия руски народ. Няма да се откаже така лесно руският народ от “Помазаничеството от Бога” на своите Върховни Държавни Управници.
Съвременният болшевик Бронщейн, като потомък на революционерите на Израил, вероятно, по-добре познаваше и разбираше устойчивостта на тази идеология, отколкото съвременният руски болшевик Ленин. У него това съзнание беше затвърдено от цялата история на революционното движение в древен Израил, което в края на краищата доведе до сектантство в религията – Христос е Месия и именно Той ще бъде и земен Цар, но не и до отказ на народа от своята идеология.
Нишките на паяжината на Бронщейн се насочиха и към Тоболск.
Изучавайки историята на периода, предшестващ убийството на Царското Семейство, се създава впечатление, че още по това време съдбата на бившия Император и Неговото Августейшо Семейство е била предрешена и главатарите на замисленото престъпление са започнали да оплитат сякаш с паяжина набелязаните бъдещи жертви, за да не Ги изпуснат от ръцете си и да се разправят с Тях, когато моментът стане благоприятен или когато поради някакви обстоятелства се създаде положение, заплашващо да Ги изтръгне от ръцете на бронщейновските изверги.
Тези мисли логически произтичат от следните обстоятелства: както вече е известно, съставът на Екатеринбургския президиум на областния съвет беше абсолютно уникален: от 12 членове осем бяха евреи (Сафаров, Войков, Исаак Голошчокин, Чуцкаев, Янкел Юровский, Поляков, Хотимский, Краснов), при това Сафаров и Войков бяха непосредствено свързани с Бронщейн, Нахамкес и Янкел Свердлов още от Швейцария, а Исаак Голошчокин имаше лични отношения с Янкел Свердлов и Апфелбаум-Зиновиев. В Тоболския местен совдеп бяха включени евреите Дуцман, Пейсел, Дислер и Заславский, при това единствено тези четиримата влязоха в състава на президиума на съвета и проявиха специален интерес към Августейшите Затворници. Всички последвали събития, свързани със съдбата на Царското Семейство в Тоболск, са били обсъждани и решавани именно от тези членове на совдепа. От тях евреинът Заславский, изиграл основната роля, беше изпратен в Тоболск от Москва и заедно с него беше командирован в Тоболск и матросът Хохряков, кронщадският човек-звяр, участник във всички най-значителни терористични актове, извършени срещу офицерите и буржоата. Към Хохряков тайно бе прикрепен специален Екатеринбургски отряд от латиши, маджари и немци, сформиран, как вече беше казано по-горе, от една част от специалния голошчокински отряд.
Заславский и матросът Хохряков пристигнали в Тоболск на 14 март. Хохряков имал право на пряка връзка с Москва и Екатеринбург и неговото действително назначение в Тоболск се прикрива с назначението му като председател на местния совдеп. В губернаторския дом, където било държано Царското Семейство, Хохряков не се появявал чак до приключването на инцидента с Яковлев, за което ще бъде казано по-нататък. Но след заминаването на Яковлев Хохряков се обявил за разпоредител със съдбата на останалите в Тоболск Царски Деца и предявил мандат на “упълномощен от общоруските изпълнителни комитети на съветите на работническите, селските и войнишките депутати и от областния съвет на Урал по превозването на Семейството на бившия Цар”.
Заславский след пристигането му в Тоболск бил зачислен като член на президиума на местния совдеп, но от време на време се появявал в губернаторския дом и водел болшевишка пропаганда сред войниците от охраната.
По този начин главатарите в Москва имали възможност щателно да наблюдават Царското Семейство в Тоболск и във всеки един момент чрез Заславский, Хохряков и специалния Екатеринбургски отряд да унищожат Членовете на Царското Семейство. Имаме пълно основание да допускаме, че евреинът Заславский и матросът Хохряков са били командировани именно за да се разправят, без да отлагат, с Царското Семейство. Но извергите се бояли да действат открито: първо, заради охраната, прикрепена към Царското Семейство, второ, заради благоприятно настроеното към Царското Семейство население на Тоболск и, трето, заради опасението с откритото убийство да предизвикат у народните християнски маси брожение на идеологическа основа. Без лъжа в такова престъпление главатарите не биха могли да минат; те са били принудени или да действат тайно, или да извършат убийството, прикривайки се зад уж някаква провокация. Така във всеки случай може да се предполага от последвалата дейност на Заславский.
Заславский, пристигайки в Тоболск, явно си поставил за задача преди всичко да отдели охраната от Царското Семейство, да изолира последното и да Го постави в обстановка на по-скрит живот, отколкото в губернаторския дом, пред погледите на целия град. За тази цел той започнал да пуска сред членовете на местния совдеп и между чиновете от охраната на Семейството всевъзможни провокационни слухове: че над Царското Семейство е надвиснала опасността от нападение на някакви-си шайки, решили уж да унищожат бившия Цар и Неговото Семейство; че под губернаторския дом се прокопава дупка с цел той да бъде взривен заедно с всички живеещи в него и тем подобни лъжливи и фантастични сведения, които, обаче, най-лесно се възприемат от тъмните народни маси и съветските дейци, произлезли от нейната среда. В резултат на това местният совдеп по предложение на евреите Дуцман, Пейсел и Дислер, подкрепено от председателя Хохряков, постановил: да се премести Царското Семейство “на хълма”, както се наричал затворът в Тоболск, разположен върху един хълм край града. Тъй като без съгласието на охраната Заславский не рискувал да пристъпи към преместването, за да убеди войниците в необходимостта от такова мероприятие, на 10 април в совдепа били поканени депутати от всяка рота на охранителния отряд. Предчувствайки недобрите замисли, с депутатите отишъл, без да е поканен, комендантът на охраната полковник Кобилинский.
В местния совдеп делегацията била приета от президиума в състав от току-що упоменатите по-горе трима евреи: Дуцман, Пейсел и Дислер, към които се присъединил и Заславский, под председателството на Хохряков. Пред дошлите било обявено решението на совдепа — да бъде преместено цялото Царско Семейство “на хълма”. Опитът на полковник Кобилинский да опровергае решението чрез заявлението, че охраната на Царското Семейство се подчинява не на местния совдеп, а на централната власт, не помогнал. Тогава полковник Кобилинский извъртял въпроса така, че, видите ли, за охраната на Царското Семейство от готвещите се, според разказите на Заславский, покушения в затвора трябвало да бъде преведена и цялата охрана, без която не можело да минат. Тогава, естествено, делегатите другари-охранители завикали, вдигнали шумотевица, започнали да заплашват президиума и съветът на евреите бил принуден да отстъпи, като се позовал на това, че, всъщност, совдепът не е взел окончателно решение по този въпрос, а само се е изказал принципно.
Във всеки случай замисълът на главатарите този път се провалил и ги предупредил за в бъдеще да бъдат още по-внимателни и изкусни. Може да се предполага, че в замислите на Заславски се криел първият опит на революционерите на Израил да унищожат Царското Семейство, тъй като за постигналата ги неудача Заславский побързал да доложи в Москва, приписвайки я на опасното настроение на войниците от прикрепената към Царското Семейство охрана.
През месец април се набелязва вторият опит на сподвижниците на Бронщейн по племе и по дух да унищожат Тоболските Августейши Затворници.
На 12 април в Тоболск било получено разпореждане, подписано от Янкел Свердлов: “Долгоруков, Татишчев, Гендрикова и Шнейдер да бъдат считани също за арестувани”. До този момент упоменатите членове на свитата, доброволно последвали Царското Семейство в заточението, живеели срещу губернаторския дом в дома на Корнилов и се ползвали с относителна свобода, тоест можели да ходят из града, съпроводени от войник от охраната. След разпореждането на Янкел Свердлов те били преместени в губернаторския дом и съдбата им, следователно, трябвало да бъде тъждествена със съдбата на цялото Царско Семейство. От какво се е ръководел Янкел Свердлов при избора на придворните? Защо били посочени именно тези четири лица? Защо били изключени намиращите се в еднакво положение баронеса Буксгевден и доктор Деревенко? Въпроси, които ще си останат без категорични отговори, и единствено по отношение на доктор Деревенко, съдейки по неговия по-нататъшен начин на действие, може с достатъчна вероятност да се заключи — не е подхождал по дух на обреченото Царско Семейство.
Явно, по същото време в Москва се били създали обстоятелства, принудили съветската власт да вземе мерки за превозването на Царското Семейство от Тоболск в Москва. Какви са били причините, подбудили Москва да предприеме това превозване, може само да се предполага, съдейки по съвкупността на всички обстоятелства, съпровождащи това решение.
Може определено да се каже, че в дадения случай никакъв натиск на немските групи или германофилстващите монархически руски партии не е имало. През този период немците в Русия, завладявайки Украйна, Псков, заплашвайки с превземане Петроград, се чувстваха напълно като господари на положението и напълно бяха уверени в постигането на желаната икономическа победа. Бившият Цар им беше абсолютно ненужен; в своето, разиграло се до своя апогей, самомнение те, съвместно с намиращите се на тяхна страна руски елементи, лелееха съвършено друг план за реставрация на монархическа Русия. Техните погледи бяха устремени там, на юг, в Крим, където скромно и тихо се живееше най-популярният от Великите Князе Николай Николаевич, към когото с цялата си душа се бяха устремили доблестните остатъци от предишната могъща руска армия начело с генералите Алексеев и Деникин. На тях изобщо не им беше до нещастното Царско Семейство.
Решението на официалната съветска власт да премести Царското Семейство можеше да бъде предизвикано от две причини: или, опасявайки се от повсеместни въстания, съветската власт се боеше от саморазправа или похищение, или пък превозването е било инспирирано на официалната съветска власт от партията на Бронщейн, която е могла да използва превозването за изпълнението на своите тъмни замисли. Последното, съдейки по последвалите събития, изглежда по-вероятно.
За изпълнението на задачата по превозването на Царското Семейство съветската власт командировала в Тоболск Василий Василиевич Яковлев, като го снабдила с мандат на “чрезвичаен комисар на общоруския централен изпълнителен комитет на работническите, войнишките, селските и казашките депутати”. Пълномощията и предписанията били дадени на Яковлев от президиума на ЦИК и били подписани от Янкел Свердлов и парафирани от Аванесов. Чрез тези документи Яковлев се упълномощавал да изведе от Тоболск цялото Царско Семейство, при това всички лица от охраната на Царското Семейство били задължени да изпълняват всичките му искания и разпореждания под заплахата от “разстрел на място” в случай на неподчинение.
Яковлев пристигнал в Тоболск на 22 април вечерта. Той не принадлежеше нито към извергите от партията на Бронщейн, нито към комунистите на Ленин. По своите политически убеждения беше член на партията на есерите и още по времето на царския режим като един от най-активните дейци на партията беше осъден за нещо на смърт, но успешно беше избягал и се криеше в чужбина, в Германия и Швейцария.
Яковлев беше типичен руски идеен политически деец от крайните социалистически течения, но напълно беше чужд на тъмната дейност на задкулисните привърженици на Бронщейн и, разбира се, дори не предполагаше за съществуването на такива в централните и местните органи на властта и степента на могъществото и влиянието на тази организация от изверги. Като получил от официалната централна власт пълномощия за превозването на Царското Семейство, той пристигнал в Тоболск, за да изпълни честно поетия от него ангажимент.
Провалът на мисията на Заславский бил представен от привържениците на Бронщейн на официалната съветска власт в Москва като акт на неподчинение на охраната на местната съветска власт, произтичащ от контра-революционността на войниците от охраната, сформирана още при предишното правителство. Напълно ясно е, че Яковлев е бил инструктиран в Москва така, че случилият се инцидент му е бил представен именно в такава окраска, поради което в Тоболске той преди всичко се постарал да спечели симпатиите на войниците от охраната.
На 23 април Яковлев събрал целия отряд и се обърнал към другарите с дълга реч, въздействайки основно върху тънките им струни. Той говореше добре, просто, ясно и увлекателно; беше видно, че прекрасно разбира психологията на тълпата и умее да я използва. Още с първите слова той заявил на войниците, че ето, техният представител Лунин е пътувал до Москва и се е постарал да издейства дневни; той, Яковлев, е докарал парите и на всеки ще бъдат дадени не по 50 копейки дневни, както това е било по време на временното правителство, а по 3 рубли на човек на ден. Войниците започнали да го оглеждат, започнали много подробно да го проучват що за човек е, явно, питаейки известно съмнение относно личността на Яковлев. Той веднага разбрал това и отново започнал да говори на войниците за дневните, за това, че сега те всичките ще бъдат пуснати и ще бъдат свободни да си заминат за вкъщи, при семействата си и т. п. Накрая споменал, че ето нá, между отряда и местния съвет са се получили недоразумения заради въпроса за преместването на Царското Семейство в затвора, че той ще изясни тези недоразумения.
Колкото и да били вече развратени войниците, те инстинктивно почувствали, че Яковлев е пристигнал с чиста задача по отношение на Царското Семейство и взели неговата страна. Разбира се, голяма роля изиграли и докараните от Яковлев пари, раздадени на войниците още на следващия ден. Обаче всичко това не го спасило в бъдещото му положение.
Странна обстановка се била създала в Тоболск с пристигането на Яковлев; напълно необяснима, ако не се има предвид онази двойственост и лъжа, които намерили проявление в цялата система на болшевишкото управление и режим, стоварили се изобщо върху нещастната Русия. Яковлев напълно убедено смятал себе си за единствен и висш представител на общоруската централна власт в Тоболск и в същото време нито за минута не се съмнявал в честността и добросъвестността на онази командировала го централна власт, възглавявана от евреина Янкел Свердлов. Той вярвал в силата на тази власт, в нейното единомислие за постигането на целите на преустройството на Русия в нови социални форми и не можел дори да предполага, че в съветска Русия може паралелно да съществува друга власт, друга по-значителна сила, ръководена в постигането на целта от свои подбуди, свои идеи, “недебатирани” открито в официалните органи на съветската власт, и недоверявани на всеки честен работник от официалната власт, та дори и да е “чрезвичаен упълномощен”.
В Тоболск едновременно с Яковлев се намирали Заславский и палачът Хохряков, командировани също по разпореждане на Москва и разполагащи освен това със силите на специалния отряд от интернационални палачи. Хохряков се е ползвал, безусловно, с по-голямото доверие не само на централната власт, но и на промеждутъчната местна, екатеринбургска; той е бил упълномощен от ЦИК, както и Яковлев, но с добавката “и от Уралския областен съвет”. Исаак Голошчокин прикрепил Авдеев “за оказване на съдействие”, но в действителност за наблюдение на поведението и на всяка стъпка на Яковлев. Авдеев следвал неотстъпно Яковлев през цялото време, навсякъде си пъхал носа, изказвал някакви свои съображения, с които Яковлев се налагало да се съобразява и понякога да води борба. Той не съдействал на Яковлев, а му пречел, тормозел и усложнявал задачата му.
Заславский и Хохряков, действайки от името на централната власт, се стараят да натикат Царското Семейство в затвора. Яковлев, действайки от името на същата тази власт, има ясно нареждане — да Го измъкне и докара в Москва. Не се ли чувстват в цялото това действие две различни сили на централната власт, които не са еднородни в пътищата за постигане на целите, не са единомислени в ръководещите ги идеи? Едната от силите, по-лъжлива, тъмна, злобна и фанатична, сякаш се крие зад другата, действаща явно сила, като използва за провеждането на своите планове не органите на управление на втората сила, а единствено специалните си агенти, внедрени във всички органи.
Вечерта в деня на пристигането си Яковлев се видял с евреина Заславский, с Хохряков и с другите упоменати по-горе главатари на местния совдеп и, изглежда, не съзрял в тях хора от друг лагер и каквато и да било опасност за изпълнението на задачата си. Но на другия ден положението коренно се променило. Работата била там, че след беседата с войниците от охраната Яковлев се отправил към губернаторския дом и тук научил, че Наследникът Цесаревич е болен толкова сериозно, че не е възможно дори да се мисли за превозването му в Москва, особено ако се вземе под внимание необходимостта от едно тежко пътуване през калта с коне до Тюмен. Било ясно, че той няма да може да изведе от града цялото Царско Семейство, както това било наредено на Яковлев, което създавало отново неблагоприятна обстановка за замислите на еврейските изверги от центъра. Когато вечерта Яковлев съобщил за това на главатарите от местния совдеп и заявил, че той има намерение да откара поне част от Семейството, Заславский и Хохряков, подкрепени от евреите Дуцман, Пейсел и Дислер, рязко застанали в опозиция спрямо Яковлев, заплашвали го със сила, че няма да допуснат изпълнението на такъв замисъл и създали толкова остра форма на прения, че Яковлев почувствал сериозна опасност, надвиснала над него и Царското Семейство от страна на упоменатите лица.
Яковлев доста се разтревожил; охраната, която докарал със себе си, била прекалено малка, за да я противопостави на местните сили на Заславский и Хохряков, особено ако те биха успели да привлекат на своя страна и охраната, прикрепена към Царското Семейство, за което в момента обстановката благоприятно се нареждала в полза на Заславский. Не подозирайки, че последният може да действа според тайни указания от центъра, Яковлев решил преди всичко да получи потвърждение от централната власт за своето намерение да откара част от Семейството, а след това, доколкото е възможно, да обезвреди влиянието на Заславский в охраната и да си осигури по този начин възможност за заминаването от Тоболск. На Заславский и Хохряков той гледал единствено като на местни дейци и смятал поведението им за проява на самоуправство на местните совдеписти, използващи физическата сила, която се намира се в тяхно разпореждане, и нежелаещи да се съобразяват с разпорежданията на централната власт.
Яковлев хукнал да се свързва по пряката линия с Москва, изложил създалата се обстановка, търканията с местния совдеп, опасенията от насилие от страна на местните червеноармейци и противодействието на охраната и получил отговор... да откара поне бившия Цар, макар и сам, а с него може да пътува, който пожелае.
Яковлев, както му се струвало на него, постигнал първия си успех; въпреки това забързал с отпътуването, настоявайки то да се състои още на следващата нощ, но нервността не го напускала и опасението от възможно насилие не го оставяло намира. Затова денят 24 април той посветил на задачите по обезвреждането на Заславский.
Като интелигентен, умен и наблюдателен човек Яковлев забелязал, че в местния Тоболски совдеп съществували две борещи се течения: Омск смятал Тоболск за принадлежащ към сферата на влияние на Западен Сибир, а Екатеринбург, причисляващ себе си към Централна Русия и централната власт на Европейска Русия, оспорвал и смятал Тоболск за уралски град. Представител на Омск в совдепа бил студентът Дегтярьов, а представител на интересите на Централна Русия и Екатеринбург – същият този евреин Заславский. Яковлев решил да използва това съперничество между Дегтярьов и Заславский и да дискредитира последния в очите на войниците от охраната. За тази цел на 24 април през деня Яковлев отново събрал целия отряд на митинг и довел там Дегтярьов и Заславский, който не подозирал за хитростта на Яковлев. На митинга Дегтярьов произнесъл реч към охранителите, цялото съдържание на която се свеждало до обвиняването на Заславский, че той изкуствено нервирал войниците от охраната, създавайки лъжливи слухове за опасността, надвиснала над Царското Семейство, за подкопаването на дома и т. п. Заславский се опитал да се защищава, но напразно. Взели му думата, освиркали го и в резултат на това той бил принуден да напусне събранието.
Претърпявайки нов неуспех в очите на охранителите, Заславский спешно хукнал към Екатеринбург, заминавайки от Тоболск шест часа преди Яковлев.
Всичкото това стълкновение със Заславский и Хохряков може да бъде, разбира се, винаги изтълкувано като инцидент, възникнал на почвата на самоуправството на местните болшевишки дейци. Но във връзка с общия ход на последвалите събития безусловно се чувства, че всичките тези отделни събития се намирали във вътрешна връзка помежду си и произтичали от някакъв специален план, който бил напълно различен от плана за откарването на Царското Семейство някъде в някоя друга точка и чийто ръководещ център бил в Москва, в средите на централната съветска власт.
Като се освободил от Заславский, Яковлев въпреки това не се успокоил; предчувствието за нещо лошо не го напускало, но той не съзнавал, откъде трябва да очаква опасността. Той все още продължавал да предполага заплаха от страна на местните тоболски сили, на местните влияния. Едва късно вечерта на 24-ти, когато всичко вече било подготвено за заминаването, той отново събрал охраната и веднага съобщил, че откарва от Тоболск бившия Император и съпровождащите Го Императрица, Велика Княжна Мария Николаевна и доктор Боткин, при това помолил войниците да пазят това в тайна. Последното в известна степен смутило войниците, но те се примирили, избирайки измежду своя състав другарите: Матвеев, Карсавин, Шикунов, Лунин, Лебедев и Набоков, които трябвало да съпровождат Императора до новото му местоназначение.
Заминаването станало в 4 часа сутринта на 25 април. Яковлев на никого не съобщил мястото, където той трябвало да достави бившия Цар, но не преставал да ги подканва да бързат и по време на пътуването, като че ли допускайки възможността от преследване. Никъде не спирали, впрягали на станциите нови коне и се втурвали по-нататък; дори чай пиели без да излизат от файтоните. Пътят бил ужасен, тъй като мокрото време разкаляло пътищата, а бродовете през излезлите от коритата си реки били дълбоки. Въпреки това привечер на 25-ти Яковлев докарал арестуваните в Тюмен и тук, като се прехвърлили в приготвения пътнически вагон, същата вечер се отправили към Екатеринбург.
Яковлев въздъхнал по-свободно, но... именно тук го очаквала опасност, която била напълно неочаквана за него.
През нощта на 25 април в Камишлов той научил, че екатеринбургските главатари решили да не го пуснат да продължи към Москва и да го задържат. Изкаран напълно от релсите на своите “чрезвчайни пълномощия” заради тоболските му инциденти, нищо не разбирайки от ставащото, Яковлев потеглил обратно към Омск, за да поеме оттам в посока към Москва през Челябинск, Уфа и Самара. Обаче в Куломзино малко преди самия Омск влакът отново бил спрян и местните железопътни служители му съобщили, че от Омск е заповядано занапред влакът да не се пуска никъде до получаването на указания. Яковлев тръгнал към апарата за връзка с Омск, за да разбере какво става и се оказало следното: Екатеринбург, предупреден уж от Заславский и телеграмата на Хохряков, съобщил на Омск, че Яковлев е обявен извън закона, тъй като имал намерение да откара бившия Император в Япония. Тогава на Яковлев нищо друго не му оставало да направи, освен да отцепи локомотива, да замине лично в Омск и да говори по пряката линия с Москва. Той позвънил на централния изпълнителен комитет, който го упълномощил да превози Царското Семейство в Москва, и получил от Янкел Свердлов заповед... да откара бившия Император в Екатеринбург...
Докато Яковлев тичал из Тоболск, стараейки се честно да изпълни възложеното му поръчение от официалната съветска власт, в Екатеринбург, в този силен промеждутъчен етап на разпоредителната мрежа на бронщейновската партия и чрезвичайната следствена комисия, се случвало следното: както вече беше казано по-горе, преди 25 април у областните главатари на съветската власт, явно, изобщо не е и съществувало предположение за настаняването на Царското Семейство в град Екатеринбург. От твърде ограничените сведения, дадени от члена на областния президиум Сакович, може да се допусне, че между тарторите на този орган на съветската власт са се обсъждали съвсем други предположения по отношение на съдбата на Царското Семейство, което Яковлев е трябвало да докара през Екатеринбург. Сакович добре помнеше, че на заседанието на президиума, което се провеждало не на официалното място за заседания и не при пълен състав на членовете му, бил обсъждан въпросът, как е най-добре да бъде унищожено цялото Царско Семейство при това превозване: дали да се организира катастрофа на влака и така да се премажат всички или да се организира охрана срещу провокаторско покушения за саботаж срещу влака, тоест да се застрелят всички по пътя, като се представи гибелта на Членовете на Царското Семейство като случайно следствие на възникналото сражение с мнима банда злоумишленици. Сакович беше запомнил, че в това заседание участвали евреите Войков, Сафаров, Исаак Голошчокин, латишът Тупетул и работникът Белобородов; възможно е да са участвали и някои други комисари, но той запомнил добре именно тези, очевидно, защото те проявили най-голяма активност в този гнусен заговор.
Сакович помнеше също, че по въпроса за превозването на Царското Семейство пак по същото време е била направена връзка с Москва, тоест с централната власт, от която били получени указания по този повод. Съдейки по онези образци на контактите между екатеринбургските главатари и представителите на централната власт, които попаднаха в ръцете на следствието, може определено да се заключи, че Екатеринбург винаги и във всичко е проявял пълна подчиненост на главатарите от центъра и постоянно е бил инструктиран от Москва. Затова изобщо не може да се допусне, че задържането на Царското Семейство в Екатеринбург е могло да бъде самочинен акт на местната съветска власти и че Янкел Свердлов е бил принуден да даде на Яковлев заповед да откара бившия Цар в Екатеринбург под натиска на неизбежността на положението. Тъкмо обратното, може да се мисли, че когато извергите-евреи от центъра са научили от Яковлев за болестта на Наследника Цесаревич, без да се отказват от своя замисъл, но виждайки необходимостта отново да отложат неговото изпълнение, са решили да използват създалата се обстановка и да превозят Семейството на части в Екатеринбург, за да се освободят от вечно усложняващата техния план охрана на Царското Семейство. Съответно, адептите на бронщейновската партия в Екатеринбург Сафаров, Войков и Голошчокин, вероятно, са получили указанието да задържат Яковлев. С едно такова предположение по-логично може да се обясни заповедта, която получил Яковлев в Омск от Янкел Свердлов.
Яковлев пристигнал в Екатеринбург през нощта на 29 срещу 30 април. Тук към него се отнесли враждебно и войниците от охраната в Тоболск, които той взел със себе си, били обезоръжени и арестувани. Държали ги няколко дни, но после, за да не дразнят охраната, която останала в Тоболск с Децата, ги пуснали да се върнат обратно в Тоболск. Яковлев, след като стоически понесъл едно бурно обяснение в президиума, се втурнал към Москва да докладва за резултатите от своята командировки и, както той казваше, да се жалва от отношението на областния съвет към него. А за приемането на арестуваните изпод неговото разпореждане му била дадена следната разписка:
Екатеринбург 30 април 1918 г.
Работническо и Селско Правителство
на Руската Федеративна Република на Съветите
Уралски Областен Съвет на Работническите Селските и Войнишките Депутати
Президиум № 1
Разписка
На дата 30 април1918 година, аз долуподписаният Председател на Уралския Съвет на Раб., с. и войн. Депутати Александър Георгиевич Белобородов получих от комисаря на Общоруския Централен Изпълнителен Комитет Василий Василиевич Яковлев доставените от него от гр. Тоболск: 1) бивш цар Николай Александрович Романов, 2) бивша царица Александра Фьодоровна Романова и 3) бивш. вел. княгиня Мария Николаевна Романова, за задържането им под стража в г. Екатеринбург.
А. Белобородов.
Член на Обл. Изпълн. Комитет Б. Дидковский.
Бил ли е изслушан Яковлев от някого в Москва, не е известно. След пристигането му в Москва Лейба Бронщейн като въздаяние за особените заслуги, оказани на съветската власт от Яковлев, побързал да го направи командир на армия на Самарския фронт и да го отпрати от Москва. Едва тогава, вероятно, Яковлев разбрал лъжата, царяща в съветската власт и нейната система на управление и прилагането на дело на принципите на социалните форми на новото строителство. Съвестта му на стар честен социалист не е можела да се примири с лъжата и през октомври 1918 година той дезертира от редовете на съветската армия и се предаде на белогвардейските Сибирски войски.
