Неделя на прошката
- Помните ли балончето? – попита ме Императорът.
- Не помня, Ваше Императорско Величество, - отговорих аз, като леко се смутих.
- Ама как така? Помните ли, пребиваването ви в двореца заедно с нас беше приключило вече и бяхте вече кадет? И, струва ми се, в Неделя на прошката дойдохте при майка ви, която още не си беше тръгнала от двореца. Струва ми се, искаха да й поверят покойния Георгий.
- Да, да, Ваше Императорско Величество. Но мама вече нямаше сили.
- Ама нима не помните?
- Кое именно, Ваше Императорско Величество?
- Ами точно онова малко балонче, което донесохте от Марсово поле? Едно такова червенко? За да не се спука, помолихте Анушка… Може би, и Анушка сте забравили?
- О не, Ваше Императорско Величество. Анушка прекрасно си я спомням.
- Та значи, - продължаваше Императорът, като пухтеше с цигарата, - помолихте Анушка да закачи това балонче за прозореца в кухнята, да е на въздух. Защото тези балончета на стаен въздух дълго не живеят.
Сякаш мълния гръмна изведнъж в главата ми. Толкова отчетливо, сякаш беше се случило вчера, си спомних всичко. И заради някакво неочаквано връхлетяло ме шашардисване, продължавах да отричам всичко и настоявах на своето:
- Нищо не мога да си спомня, Ваше Императорско Величество.
Царят беше рядко умен, проницателен и наблюдателен човек. Вероятно, той разгада моята драма. Вероятно, той прекрасно разбра моето смущение и като рядко добре възпитан човек, не ми даде да го разбера. А аз, като чувствах как лицето ми става алено, благодарих на Бога за тъмнината на нощта, за отсъствието на луна, за слабото блещукане на звездите. Императорът, вероятно, също чувстваше аленината на лицето ми, както и аз. Дори в тъмнината чувствах неговата снизходителна усмивка.
- Вълчата яма също ли не помните? – питаше ме Императорът.
- Каква вълча яма, Ваше Императорско Величество?
- Която аз и покойният Жоржик изкопахме на пързалката?
“Господи. Че как да не си я спомням? Прекрасно я помня. Всичко като на яве застана пред очите ми. Дори цицината на главата си усетих”, - всичко помня, нищо не съм забравил, но си кривя душата и отговарям.
- Не помня, Ваше Императорско Величество.
- Аз, между впрочем, разбирам, че е възможно всичко да сте забравил. Толкова години са минали! А аз не съм забравил, не можах да го забравя, защото…
В тъмнината почувствах, как Императорът беззвучно се смее.
- Заради тази работа баща ми такъв пердах ми удари! Че и до днес не мога да го забравя. Това беше първият и последен пердах. Но, разбира се, напълно заслужен. Напълно го осъзнавам. Пердахът беше полезен. Ах, Оленгрен, Оленгрен, колко щастливо време беше това! Ни проблеми, ни грижи. А сега…
Императорът помълча, смукна за последно с остатъка от цигарата, догоряла вече до мундщука, и тъжно каза, като посочи с ръка в посока към Севастопол:
- Само този град колко мъка ми донесе!
* * *
… Като малко кадетче ме пуснаха в отпуск и аз се явих при майка ми през последните дни на Сирната Седмица. Мама още живееше в двореца, очаквайки назначение на някаква служба. Нейната служба при Великия Княз беше вече приключила и по-нататъшното му образование премина в ръцете на генерал Данилович.
Дори в този зной на френския юг, като че ли момента, чувствам блясъка и мразовитото костено щипане на петербургското февруарско пладне. Руският студ на мене, кой знае защо, винаги ми е изглеждал като направен от кост. Невски проспект беше изпълнен с движение, весело и също мразовито. Странна работа: студът, както и виното, развеселява хората. На студа ти се иска да се смееш и въобще не можеш да се ядосваш. Всички замръзващи от студ хора свършват с примирена усмивка на лицето. Когато човек замръзва, в ушите му звъни като от хашиша. А тук, в Петербург, димът от комините се издига към небето в равна нежна линия, нито ветрец, нито въздишка, по скърцането на плазовете на шейните може да се определи колко градуса е, защото скърцането си има своя музикална, ту повишаваща се, ту понижаваща се тоналност. Следата от плазовете има ту бледосин, ту син, ту виолетов оттенък и всичко това е от количеството градуси. Дъхът на конете, ту просто влажен, ту гъст, който не се разтопява веднага, и цветът на ледените висулки – всичко това зависи от количеството градуси и наблюдателният човек не се нуждае от никакви термометри. И очите, както и ухото, имат своя абсолютен слух. И всичко това, зимно, сияещо-бяло, пее своята северна песен, и не е чудно, че тук, на юг, това ни липсва като Литургията; здравето отслабва без студа; окото не се полира от зимната светлина; дробовете не се прочистват от ледения въздух. Там, именно там, се чувстваш на истинската земя, защото, разбира се, на небето ще имаме всичкото блаженство, но няма да го има руският студ.
Аз, малкото, току-що изпечено кадетче, в шинел, ушит със запас с намерението да го израста, увито в жълта парфюмирана вълнена качулка, от която стърчи само червеният нос, се приближавам към портала на Аничковия дворец откъм Невски проспект. И веднага през глава към мене се спуска старият пристав Хоменко. Той също е с вълнена качулка, но без пискюлче, очите му са червени и пълни с нескръбни сълзи, брадата му е цялата в скреж: истински Дядо Мраз.
- Ти къде, кадетино, се вреш, глупак с глупак? – вика Хоменко, мъчейки се да изпъчи замръзналите си очи.
- При мама, - отговарям.
- При каква мама, глупако? Тук е царският дворец.
- Майка ми живее в царския дворец.
- Кой си ти? – заплашително пита Хоменко.
На мене тайничко ми харесва, че Хоменко не може да ме познае. Ами разбира се, как ще ме познае старчето? Аз съм вече голям, с униформа, вече мажа с газ мястото за мустаците, скоро ще мога да си пусна по-дълга брада от тази на самия Хоменко.
- Аз съм, - казвам, - Володя Оленгрен.
И тогава Хоменко “си съблича” очите.
- Володка! - вика той така, че целият проспект го чува, - ама това ти ли си, дяволче?
- Аз съм, - отговарям му с премръзнал звучен бас.
- Не може човек да те познае, значи богат ще станеш.
- По-богат от вас, - казвам, - ще стана.
- Ама разбира се, ние закъде сме? (След смъртта си Хоменко остави няколко милиона.) Е, хайде, минавай, минавай този път. Но помни, че твоят вход е откъм Фонтанка, чуваш ли?
- Чувам, - отговарям и важно влизам в самите царски двери.
Вървя по двора, гледам – откъм гимнастическата зала, само по сюртук, тича бащата на Ники, Великият княз Александър и също вика:
- Ти къде отиваш, кадете?
- При мама.
Но той веднага ме познава по гласа и също като Хоменко се учудва:
- Това ти ли си, Володка?
И това отново ме радва: всички ме познават, царете, приставите, тук е добрият роден дом. Великият княз също, както и всички хора, е замръзнал и се носи през глава към входа, там ме изчаква и ме пипа за носа, и казва:
- Отиде ти носа, ще вземе да падне, мажи го по-скоро с гъша мас.
А на него самия пара му излиза от устата, очите му съвсем посинели и също лекичко плачат. А аз се изпълвам с грамадно уважение към него: без палто тича по студа – ето това е истински велик княз, от нищо не се бои.
Напих се при мама с шоколад, избърсах си носа, горестта от разлъката скоро отмина и дори ми стана малко скучно. На мама не й е добре – дробът, гореща бутилка, прахчета с хартиени, невероятно красиви лентички от аптеката, в квартирата е не просто топло, ами си е направо истинска пустиня. Анушка въздиша по Бога и все пее “Святие Троици”, все същите лампи с механизъм, същите кресла – Господи! Каква скука е в двореца! Едва в корпуса разбрах, какво е това истински човешки живот. В моя чин, например, живее и блаженства истинско живо врабче – Миша, което взех от градината вече замръзващо от студ. Сега Миша свикна с обстановката, яде хляб и диша през дупчица, която пробих в чина с ножа за подостряне. С такъв приятел няма нужда да се мре, дори уроците не ми се ще да уча.
Към два часа скуката окончателно ме пребори и аз започнах да моля мама да ме пусне на панаира. За този панаир много говореха в корпуса и с голямо оживление. Да не идеш на панаир е все едно да бъдеш при папата и да не видиш Рим: така заяви един стар кадет, наш приятел.
Започнах да досаждам, мама се смили, пусна ме и ми даде абаз - така при нас в корпуса на татарски наричаха монетата от две копейки. Мама настояваше с мен да дойде Анушка като придружител, но аз категорично отказах и започнах да заплашвам мама, че ще ме изгонят от корпуса, ако видят, че напетият кадет не може да мине без дамска помощ.
Когато излязох на двора, отново увит в качулката, чух, че някой тропа след мене по стъклото от прозореца над главата ми. Вдигам глава: Ники. Виждам, че той прави едно такова движение с ръката, което обозначава: радвам се да те видя. Бяхме си изработили, като глухонемите, една особена азбука с жестове. Аз също махнах с ръце така, което означаваше, че също страшно се радвам да те видя, и дори изиграх малък танц. Ники с нетърпение затропа по стъклото и започна да говори с жестове: веднага идвай при мен. След това направи димно движение над главата си и се протегна – това означаваше: ще пукна от скука. Ударих се в гърдите и пак затанцувах – това означаваше, че ми е адски весело. Ники въпросително прокара два пръста по стъклото: къде си се запътил? Показах му моментално дядо с брада, коза на лента, чипонос клоун, намазани бузи, - това означаваше, че отивам на комедия, на панаира и Ники направи учудена физиономия: нищо не разбрах. Горкият! Той е знаеше какво е това комедия и какво е това панаир. Направих няколко крачки напред, после назад, след това показах с пръст езика си и челото си – това означаваше: ще отида и като се върна, ще разкажа всичко поред. Ники поглади косите си – това означаваше, че плаче и му е тъжно да остане у дома. Допрях до очите си края на качулката и ридаейки, тресейки рамене, тръгнах от двореца като апостол Петър след отречението.
В ония времена, в дворцовата атмосфера, вече започвах да си давам сметка за това, какво съм аз и какво е той. Разбирах, че между мене и него има неизмерима разлика, но не изпитвах никакво благоговение към него. Разбирах, че пред него се простират всички блага на света, освен едно: освен свободата. А пък аз, малкият и никому ненужен освен на мама кадет, сега ще тръгна по Невски, с такова удоволствие ще отдавам чест на офицерите и тайно очаквам да има повечко генерали: толкова приятно е да се чувстваш военен човек, който има вече сериозни държавни задължения и когото за нарушение на горепосочените могат да го затворят за час-два в зимника. Толкова приятно е да се опънеш като струна пред генерал и за поручика да си мислиш "дреболия": просто махваш с ръка към козирката и никакво мирно.
Излизайки през портала, си рекох на себе си: “горкия Никенка, стои затворен като моето врабче в чина, никъде не го пускат, защо? Че кой ще ни закача, кому сме нужни?”
Пак виждам Хоменко, приближавам се към него, заставам мирно, държа ръката до козирката и питам:
- Ваше превъзходителство, разрешете да попитам, как да стигна до панаира?
Хоменко също ми козирува и с цялата си учтивост показва с ръка:
- Ето тръгнете все направо, господин кадет като пръчица напет, и после ще завиете надясно и най-добре ще е да попитате стражаря. А от мама имате ли разрешение?
- Тъй вярно, имам.
- Хайде върви и Бог да те пази в този студ.
И аз не вървя, ами летя като стрела, пропускайки дори генералите, - така ме носи на крилатите, подковани от студа крака вълшебният живот.
