Живот и учение
В разказа за случая с балончето се отклоних встрани и сега ще започна да излагам поред историята на нашия съвместен живот с Великия Княз Николай Александрович и съвместното ни учение.
Сега, след като са минали толкова години, ми се струва, че баща му, бъдещият Император Александър Трети (когото смятам за гениален Император) разбираше, че не трябва да отдалечава много-много децата си от земята и да прави от тях небесни жители. Той разбираше, че небожителството ще дойде от само себе си, когато му е времето, а докато се стигне дотам, трябва те да се поотъркат в обикновения земен живот. Цветята в саксия не са издръжливи. И затова на мене, на обикновения палавник и побойник той гледаше с благосклонни очи и ми прощаваше много шеги. Аз бях представител на онзи редови, обикновен живот, който водят милиони негови поданици и, очевидно, според неговия план беше нужно към този обикновен живот да се приобщи бъдещият господар на живота, който засега обаче е само негов малък син.
А аз, да си кажа честно, не си давах сметка за това огромно щастие, което ме споходи. Нещо повече: аз просто се отегчавах от онзи невероятно скучен и монотонен живот, който ми се наложи да водя в позлатените стени на великолепния дворец. Голяма работа, че на закуска ни поднасяха чай, кафе и шоколад с планини от масло и яйца и всичко това върху някакви особени чудесни подноси? Ти ми дай на мене комат хляб, който ще пъхна в джоба и после на Псковската улица ще го пощипвам парченце по парченце и ще го мятам в устата. Тогава ще почувствам този очарователен свят мирис на добре изпечена коричка и ще си предоставя това щастие, както у Омир, да се насладя на храната. А пък тук - ето ставаме, и тримата, кой хванал едно, кой друго, всички бързат, гълтат, без да дъвчат, въпреки всички забрани и забележки, и всички имат една единствена мисъл: по-бързо в градината, на чист въздух, да се втурнем един след друг на гоненица, да си устроим схватка, и, по възможност, игра на прескочи кобила, която Ники обожаваше. Другото, което той обожаваше, е да следи полета на птиците. След като са минали много десетки години, аз и сега не мога да забравя неговото невероятно очарователно личице, замислено и някак мрачно тревожно, когато той повдигаше нагоре своите нежни, невинни и някакви святи очи и гледаше как лястовиците или другите птици чертаят по небето своя полет. Аз толкова обичах това, че понякога се обръщах с молба:
- Ники, погледни птиците!
И тогава той, разбира се, не ги поглеждаше, а смутен се правеше на обикновен хлапак и се опитваше да ми подложи крак.
Той много обичаше изображението на Божията Майка, тази нежност на ръката, обгърнала Младенеца, и постоянно завиждаше на брат си, че се казва Георгий, защото той има толкова красив светец, убиващ змея и спасяващ царската дъщеря.
- Ето така и аз бих спасил нашата Ксенюшка, ако я нападне змей, - казваше често малкият Велик Княз, - а пък моя светец виж го – старец и при това сърдит?
Той веднъж дори опипа почвата при майка ми дали не може да престане да бъде Николай и да стане Георгий.
- Е и какво? – казваше той в отговор на мамините възражения. – Ще бъдем двама Георгиевци: единият голям, а другият – малък.
Той прекрасно разбираше, че аз съм по-щастлив от него, защото майка ми е винаги с мене, а неговата си майка той вижда два пъти на ден, сутрин и вечер, вече в леглото.
Той обожаваше майка си. Впрочем, обожавах я и аз. А пък и не знам имаше ли някой, който да не я обожава? Ето това беше божество в пълния смисъл на тази дума. Аз глупакът, хлапакът, изгубвах и ума, и дума в нейно присъствие. Зяпвах с уста и, застинал на място, я гледах с божествен възторг. Тя често ми се присънваше, винаги с черно ветрило, каквито впоследствие не видях никъде. Случва се и сега да сънувам този прекрасен, веднъж в годината повтарящ се сън и същото това щраусово ветрило - и тогава съм щастлив цяла седмица, забравяйки и старостта, и чужбината, и дивашкия неуютен живот. Как се случваше това?
Обикновено в единадесет сутринта, по средата на занятията, се разнасяше звънене от четвъртия етаж. Всички радостно трепваха. Всички знаеха, че звъни маминка. Тогава Ники гордо ме поглеждаше: “неговата маминка”. Мигом всички се понасяхме към асансьора и се опитвахме сами да хванем въжето. Пристигайки на четвъртия етаж, на който живееше Августейшото семейство, ние летяхме в надпревара през Блюдната зала, по познатия път в “нейния” будоар. Веднага започваха целувките и въпросите:
- Е, как спахте? Какво сънувахте? Присъни ли ви се Младенецът?
Започваха обстойни, един през друг доклади, по време на които винаги с тайно-радостно лице присъстваше и бащата.
Децата се залепяха за майка си, съгряваха се от нейната топлина, не искаха да се откъснат от нея, но уви! Официалното време минаваше и родителите трябваше да отиват при дядото, в Зимния дворец, където те щяха да прекарат след това целия ден до късна нощ. После чувах, че Наследникът затова така упорито ходеше в Зимния за целия ден, защото се боеше, че баща му, Александър Втори, ще провъзгласи конституцията. Ние тогава не знаехме това, но знаехме, че преди да се разделим с тях ни чака огромно удоволствие. И това удоволствие настъпваше: Великата Княгиня всички поред ни пързаляше в кръг из цялата стая върху шлейфа на роклята си. Това беше постоянен такса за раздялата, след като се напързаляхме, нагалени за цял ден, ние отново слизахме в нашето крило при мрачните книги и тетрадки.
Детското крило се състоеше от приемна, гостна, столова, игрална, така наречената стая за почивка, в която имаше три легла. Имаше и още една стая на мис Брент, англичанката, която се занимаваше с възпитанието на Великата Княжна Ксения, която въобще нямаше никакъв допир с нас, мъжете. В игралната стая имаше пясък, люлка, халки, всякакви играчки. Леглата в спалнята бях едни особени, мъдро направени, без възглавници (което на първо време ме съсипваше), с едни невероятно твърди дюшеци с цилиндрични възглавници в горната част. Тук имаше и умивалник с течаща вода. Нямаше баня и децата с къпеха при майка си, на четвъртия етаж. Аз – у нас вкъщи.
Занятията увлякоха най-напред Великия Княз – светът на тетрадките, които му се струваха някакви съкровища, които ти е жал да изцапаш с мастило, най-нпред светът на очарователните и толкова всъщност обикновени книги като “Родно слово”, с картинки, от които не можеш да се откъснеш. Особено много го занимаваше картинката “Заедно ни е тясно, а поотделно - скучно” и сивият балон. Напълно го очарова стихотворението “С алена заря”. Не знам дали уютния ритъм на тези строфи, дали самите картини на ранното утро, изобразени в стиха, но той поради неграмотността си, все още не можеше сам да чете и все молеше мама, тя да му чете и когато тя четеше, той благоговейно мърдаше устнички, повтаряйки думите. И отново най-много го прехласваше фразата: “кервани от гъски летят към ливадите”. Аз, да си призная, не го разбирах, но чувствах, че това е интересно, някак възвишено, че това е някакъв друг свят, недостъпен за мене и ето по тази линия аз инстинктивно чувствах онова негово трудно изразимо с думи превъзходство пред мене. Беше ми смешно, когато той мислеше, че тази книга е единствената на света и само той я има, че другите не може да имат такива прекрасни книги, а пък аз знаех, че такива книги с лопата да ги ринеш и струват само двадесет и пет копейки, а той не вярваше и въобще не знаеше какво е това двадесет и пет копейки. Аз му показвах понякога пари и казвах, че срещу ето това медно колелце може да се купи великолепен ашик и той не разбираше какво е това да се купи, а да се смени ашикът със скучното медно колелце го считаше за безумие.
Той се съгласи да пише в тетрадката едва тогава, когато мама му показа цяла планина тетрадки в запас. Той имаше необикновено уважение към хартията: пишеше пръчиците страшно старателно, като пуфтеше и свиреше с нос, а понякога дори се изпотяваше, и винаги си подлагаше под дланта попивателна хартия. Често тичаше да си мие ръцете, макар че тук, да си кажем право, предлогът беше вълшебно леещата се от стената вода. Неговото писане беше момичешко чисто и тези тетрадки мама после благоговейно пазеше. Не знам къде са сега, кой се е сдобил с тях и кой ги пази.
Учението започваше точно в девет. Часовете бяха по 50 минути, междучасието – десет минути. Извън часовете рисувахме огромния татко и малката мама с чадърче. Понякога в часовете идваше Великият Княз Георгий: той само гледаше, слушаше, въздишаше и все се опитваше по-скоро да намери някакъв промеждутък, че да изхвърчи по-бърже от стаята в градината. И ние гледахме подире му с искрена завист. По стените тичат слънчеви зайчета, в градината – простор, улицата шуми апетитно: улицата е недостъпен, забранен, някакъв особен, удивителен, за щастливи, свободни хора свят.
Трябва да си призная, че в двореца си беше скучно да се живее. На великите князе им беше все едно: те така са се родили, не познаваха свободата и живееха сякаш така и трябваше да бъде. Но аз бях волна птица, аз знаех, какво е това Божи свят, какво е наслаждението от дружбата, храбростта, волната игра, в която всеки е свободен да изобретява свои вариации, комбинации… Знаех какво е това люляк зад оградата или примамваща ябълка. Знаех какво е това грим, купен на висока цена, за копейка, познавах възхитителното свойство на парите, приближаващи до вас очарователни неща, познавах мириса на див бъз и знаех как да се правят от него оръдия, а от сочната динена кора – звънки дрънкалки. Аз знаех как да търся щастието в люляка, познавах мечтателността и загадъчността на щастието, а те? Те вече имаха всичко още от самото раждане.
Потресе ме раждането на Великия Княз Михаил. Веднъж тайнствено ни съобщиха, че се е родило братче. Там, горе, на четвъртия етаж се е родило братче. Що за братче? Какво братче? Знаехме само това, че горе отдавна вече не ни пускаха и пързалянето върху шлейфа беше спряло, и мама по никакъв начин не можеше да бъде видяна. Настана пълна изоставеност. Великите князе се умърлушиха, осиротяха и Ники често питаше:
- Маминка болна ли е?
Отговаряха му, че не, не е болна, но сега не може да я вижда, няма време, дядо я много задържа, заминава рано и се връща късно. Децата някак посърнаха, повехнаха, започнаха да ядат лошо, да спят лошо. Жоржик плачеше нощем и Ники, притичвайки до креватчето му с боси крачета, трогателно го успокояваше, утешаваше и казваше:
- Кервани от гъски летят към ливадите…
Лягаше до него на креватчето и те заедно заспиваха. И въобще Ники не можеше и бонбон да изяде, без да го раздели с другите… И изведнъж:
- Братче! Ново братче! На кого прилича?
- Ама кога ще го видим?
- Е, почакайте, ще дойде време.
Започна очакването. Дворецът притихна, Анушка ходеше неузнаваема, без да гледа хората, палеше пред иконите си червени страстни свещи.
И веднъж ей така някак си всичките ни повикаха най-ненадейно от градината, след закуска или след привършването на обяда. Усещаше се някаква развълнуваност и особено тревожно внимание към Великите Князе. Някак особено щателно оглеждаха костюмчетата им, прическите им, отново минаха с гребенчета по пътя и бретоните им, накараха ни екстрено да си измием ръцете, изчистиха ни ноктите и след това ни изкомандваха:
- А сега, хайде, при мама, да видите новото братче.
Взеха ме и мене.
И ето, ние влязохме в спалнята на Цесаревната. От възглавниците ни гледаше щастливо милото, познато, усмихващо се, настрадало се вече лице. Нищо общо нямаше с онази, която заминаваше при дядото, такава пременена и вчесана. Лежеше там една обикновена, като всички, мама, която не трябва всеки ден да ходи в двореца. А край нея имаше люлка и в люлката лежеше дебеличко бебе, което спеше. Всичко у него беше ново: и кожата на лицето, и ръчичките, и малките пръстчета, и онези някакви особени неуловими косици. И всичко това беше покрито със смешни бръчици.
Но най-важното – край него на специална масичка, в една линия с люлката, лежеше някаква дебела тежка верига.
Попитах каква е тази верига.
И ми отговориха:
- Това е Андрей Първозвани.
