Първо запознанство
Първата нощ, прекарана от мене в двореца, беше унила и тревожна. Най-много ми харесаха стаите на Анушка и витата необикновена стълба, приличаща на тирбушон. Убеждавах мама да се сменим: нека Анушка да живее долу, а ние ще живеем горе. Тайната ми мисъл беше следната: като влезе бая голям човек на ръст до тавана, ще намери първо Анушка, ще я убие, ще се претрепе с нея и нас ще ни остави намира – ще му бъде трудно да се катери по витата стълба, тясно е, ще помисли, ще помисли, пък ще си каже: “А дявол ги взел, друг път!”, а пък после може всичко да се случи, дано пък забрави. Но маминка, като изслуша моите предложения, ме нарече глупаче и ме сложи да спя до нея. Разбира се, не се издадох и дори дума не обелих за онези тайни причини, които така ме безпокояха. Леглото беше невероятно удобно, внимателно към движенията, аз бързо се успокоих в топлата мамина прегръдка, унесох се и не минаха и три минути – и вече беше светло, миришеше на кафе и кифла с мая. А след това се появи някаква шивачка и започна да ме мери с шивашки метър и да спори с мама за дължината на крачолите, ръкавите и за това, колко да се остави запас. Ставаше дума за моряшко костюмче. Може би, искаха да ме качат на кораб, това би било чудесно, но въпреки всички разпити, не беше възможно да се разбере човек с тия жени.
Когато дойде време, маминка, изнемогваща от умора, кръстейки се безконечно, каза:
- Е, а сега да тръгваме.
- Къде?
- Да се запознаем с великите князе. Помни, че трябва да бъдеш добро момче, учтиво, с достойнство. Помни, че не на всеки се пада такава чест. Пред Мария Петровна направи реверанс, ето, слагам ти в джоба носна кърпичка, да не си посмял да се избършеш с ръкава… Покажи ми как ще направиш реверанс.
Аз искам да направя реверанс, а в краката ми – гири. Направо като някакво старче, тридесетгодишно, дето песента му е изпята. Всичко ми е криво, иска ми се като момиче да ревна, да се тръшна на пода, да ритам с крака, нека да дойдат, готов съм на всякакъв пердах, с всякакви брезови пръчки, само и само да мина без ненужните запознанства. До този момент бях напълно доволен от живота си, никакви дворци не са ми нужни, пуснете ме да си ида на Псковската улица: там няма нито вити стълби, нито тези смешни дяволи от цирка. И не разбирам защо тази загубена Анушка сияе като самовар, трие ми ръцете с твърд ароматен сапун, рови ми под ноктите, като че черните нокти могат да попречат на някого.
И ето, хваща ме маминка за ръка и ме води. Сигурно така Авраам е водил Исаак. С тази разлика, че Исаак не е знаел къде го водят, а Владимир Константинович господин Оленгрен отлично знае къде и защо го водят. С невероятна жестокост майка ми им намери място на другите си деца, а най-малкия собственоръчно го води на жестоко изпитание. И тогава за пръв път у мене се поклати вярата в човека. Ножа за подостряне за всеки случай го взех със себе си и през целия път го опипвах в джоба. Реших да не давам така лесно живота си.
Виждам, че в далечината стои един от цирковите клоуни и чака. Приближаваме се – той ни се кланя. Мисля си: “мили очи ни прави”. Тази пословица я знаех отлично - от Псковската улица. И аз самият неведнъж съм примамвал хората и след това съм им подпалвал двора. Имам опит.
Клоунът ни води, отваря вратата, влизаме в една стая и виждаме: стои една сива бабка и с нея две момчета с моряшки блузки.
- Как се казваш?
- Владимир Константинович.
- Пу, какъв си важен!
Мама се сконфузва, сръгва ме в ребрата и ми подсказва: “Володя”.
Реших да не сдавам позициите и настоявам на своето:
- Владимир Константинович.
Сметката е проста: Владимир Константинович не можеш така лесно да го преметнеш, както някакъв си Володя. Настоявам на своето и за трети път казвам:
- Владимир Константинович.
Сивата бабка започва да отстъпва и отговаря не съвсем на руски, ами с някакво свистене като немкинята-хлебарка:
- Е, добре, - казва, – Владимир Константинович, ето това е Николай Александрович, а това – Георгий Александрович, великите князе, с тях заедно ще учиш и ще живееш.
Моментално показах на сивата бабка бялото на очите си и казах:
- Това ли са великите князе? Ха-ха, тука плуват ли корабчета!?
Сивата бабка се хвана за корема от смях и ни напъха и тримата в съседната стая, и в главата ми проблесна мисълта, че ей сега ще се започне.
Огледах се – стаята е вълшебна. Нищо подобно никога досега не бях виждал. Първо, по пода се движи железница, малка, но истинска, с релси, с будки за кантонерите, с вагони първа, втора и трета класа, има три полици войници с кивери, с каски, казаци с папахи, а ето и коне с гриви, камили с гърбици, а ето го и Петрушка, ето и мечка, ето го Иван-глупакът с карирани панталони, а ето и барабан, пушки върху стойки, фанфар с пискюл, купчина пясък. Погледът ми се разпиля. Питам:
- Това на кого е?
По-голямото моряче ми отговаря спокойно:
- Наше.
- Да не лъжеш?
- Не лъжа.
- Можеш ли да пускаш железницата?
- Мога.
- Я, я пусни тогава.
Морячето нави ключето, локомотивът се понесе, от будката излезе кантонерката, развя байрака, върху перона се появи шкембестият началник, зазвъня звънецът и тогава за пръв път разбрах, че в двореца могат да стават чудеса.
Мене тръпки ме побиха, а момчетата с моряшките блузки стоят и хич не се учудват.
- Вие велики князе ли сте? – попитах големичкия.
- Да, - отговори той.
Аз се разсмях.
- Че какви велики сте вие, щом сте малки?
- Не, ние сме велики князе, - сериозно, с вяра в своята правота настояваше големичкият.
Вторият мълчеше, гледаше ме с ококорени очи и носът му свиреше.
- Добре, - казах аз, заемайки бойна поза, - ако вие сте велики князе, тогава искаш ли вие двамата срещу моя ляв юмрук.
- Ние не разбираме, - каза големичкият.
- Какво има да не разбирате? – казах аз. – Ето виж, дясната ръка си я връзвам с колана, а с лявата срещу вас двамата.
- Искаш да се биеш?
- Разбира се.
- Но ние не ти се сърдим.
- Тогава аз съм първият юнак тук.
- Добре, - каза примирително големичкият, - а когато ти се разсърдя, ще опитаме.
Той ме потресе - този чистичък, хубавичък, с блестящи очи малчуган: на пръв поглед – момиче. Гледа право в очите, усмихва се, не показва страх. Опитът от Псковската улица ме беше научил, че ето такива момиче-момчета се оказват понякога в боя сериозни бойци и аз от първата минута вече имах едно на ум.
И изведнъж вратата се отваря и в стаята – на ти сега! Влиза бая голям човек на ръст до тавана и с цялото си същество аз разбрах, че ми е бил подложен капан с тези уж велики князе и омагьосаната стая.
Ето, че дойде истинският велик княз и сега ще ме започне: дръж се, Владимир Константинович!
Малкият изтича при бая голям човек и каза, притискайки се към него:
- Той иска да ни бие.
- Защо? Вече успяхте ли да се скарате?
Бая голям човек се обърна към мене и аз побързах с отговора:
- Не, не сме се карали.
Големичкият застана на моя страна и успя да се пребори за истината.
- Не, не, - каза той два пъти “не”: така обикновено момичетата казват два пъти. – Не, не, не сме се карали, но той казва, че е първият юнак тук, а когато аз се разсърдя, тогава ще се сбием и ще разберем. Аз, ако не се разсърдя, не мога да се бия.
- И много правилно, - каза бая голям човек, - защо да си пилеете даром силата? Даром само глупаците се бият. А ти защо им се сърдиш?
- Ами те защо казват, че са велики князе? Те са само малки момченца и нищо повече.
- А аз велик княз ли съм, как мислиш?
- Вие ли? – отговорих аз с уважение, гледайки го отдолу нагоре. – О-хо-о!
Видях, че бая голям човек радостно се засмя и на мене канара ми падна от плещите: почувствах, че ние с него ще се сприятелим, трябва само добре да се подхване работата. Той беше огромен, светъл, ако ти удари чембер по челото, ще ти пръсне костта на малки парчета, и няма зло в очите му, той беше приятен, защищава с все сили добрите дела и винаги ще те пощади.
В мъничкото сърце има един кучешки нюх, аз не се лъжех, веднага се изпълних с огромно доверие и от щастие започнах да се кикотя, държейки се за корема, и разсмях бая голям човек до сълзи.
- Той не играе честно, - каза големичкият, като ме посочи, - той си завързва дясната ръка и иска да се бие с нас двамата само с лявата.
- Какво? Какво? – попита бая голям човек, като не разбра веднага.
- Аз не съм съгласен така, - бърбореше големичкият, - като ще се бием, да е с двете.
- Браво, Никенка, браво, правилно, битката трябва да бъде равностойна, без аванси. Не, братле, - обърна се той към мене, - тия твои номера с левите ръце ги забрави, тука сме все честни хора и на отстъпки никой няма да се съгласи. Като ще е бой, бой да е. Зъб за зъб, кост за кост. Други условия не приемаме. Фирмата е честна. Браво, Ники! Имаш от мене похвала. Но твоята храброст също е похвална, - ми каза той, - като пораснеш, ще те направим офицер. Искаш ли да бъдеш офицер?
- Искам да съм генерал.
- О-хо-о, – одобрително каза бая голям човек, - внимавай, за генерал ти е нужен барут.
- Барут има, - отговорих аз, след като вече се бях поободрил и чувствах към бая голям човек огромно доверие.
Той пак отвори уста и така започна да се смее, че в стаята влязоха учудените жени.
- Доволен ли си, Александре? – попита някаква новичка, която още не бях виждал, и като продължаваше да се смее, бая голям човек й отговори нещо не на руски.
На всички им стана ужасно весело, видях, че мама се радва, а сивата бабка сияе с цяла уста и примлясква. Аз пак с онзи фин нюх почувствах, че от тази сива бабка може да дойде много бонбон: тя цялата беше отгоре до долу бонбонена. Нещата като че ли потръгнаха доста добре.
