Загадката
Странна работа: Оттогава са минали вече шестдесет и пет години. Много вода изтече и ако Император Николай Втори беше жив, то той би бил същият старец като мене. През целия си живот той беше милостив и благосклонен към мене, измъкваше ме и в най-тежките моменти в моя живот. Майка ми след завършването на своята възпитателна работа беше назначена за началничка на Василеостровската женска гимназия и имаше свободен, почти семеен достъп до Императора. Трябваше само да позвъни на обер-хофмаршала и Императорът я приемаше веднага и ако трябваше да почака, тя чакаше не в приемната, а в неговия кабинет, край неговото бюро. Той обикновено казваше:
- Мила, Диденка, поседнете, моля, че трябва да прочета и ето тия книжа. Искате ли да запалите?
Той знаеше, че майка ми не можеше да търпи тютюна и винаги престорено се сърдеше на тези покани. Тя отиваше до прозореца, отваряше го и сядаше там, като разгръщаше вестник, а императорът пак се шегуваше:
- Гледайте да не стоите много-много там, на воздусите, че ще ви духне течението, ще хванете хрема, ще започнете да кихате. А това някак си не подхожда на вашата длъжност. Не е солидно.
- А вие, Никенка, не се отвличайте, четете по-бързо вашите книжа, защото нямам време.
- Наистина ли? Много работа ли имате?
- Аз мисля, че е много.
- Добре, добре, аз ей сега. Ах, как ми омръзнаха тези бумаги!
- А защо така ви скърца перото?
- Просто перото е калпаво. Няма кой да се погрижи за това.
- Следващият път ще ви донеса хубави пера.
- Ама какво мислите, Диденка!? Ще ви бъда много благодарен.
Пак започваше шумолене на книжата.
- Много бавно пиша. Вината е ваша, Диди. Вие ми формирахте почерка.
- Бавно, но четливо, - озъбваше се мама, - никой няма да посмее да каже, че е писано като с краката.
- Обаче, когато Вите чете моите писмена, винаги се усмихва накриво и ми се струва, че си мисли: “женски почерк”.
- Въобще не е такъв! – избухваше мама. – Въобще не е такъв! Давах вашия почерка на графолозите.
- Е? И какво?
- Всички в един глас заявиха: ясна, трезва глава, винаги логична. Потайна.
- Потайна?
- Да.
Мълчание.
- Ами то в нашия занаят иначе не може и да бъде, - следва отговор след известна пауза. – Ето, готово. Преселвайте се тук, при мене, Диди. Какво има? Пак прошения? Пак за моя сметка? Много? Всичките са многосемейни? Нравоучение?
Той сам взема от мамините ръце ридикюла и започва да изважда оттам сгънатите на четири книжа. Мама започва да се оплаква от цигарения дим.
- Ама нима това дим, Диди? Та това е тамян, - казва шеговито Императорът.
- Срамно е да се нарича тамян тази гадост! Тамянът е нещо свещено.
- Добре, добре, няма. Колко човека са?
- Ами ето тази има пет деца.
- Пет? Да й дадем пет хиляди.
- Много са, ваше величество. За какво са й толкова?
- Каква сте скръндза, Диди! Че какво, царят не може ли да даде на бедната жена пет хиляди?
- А пък аз казвам, че са много.
- А пък аз с правото си на височайше повеление ви заповядвам най-поданически да мълчите.
Майка ми с престорен страх си затискаше устата, а Императорът казваше:
- Аха! Някога аз се боях от вас, а сега вие треперите от гръмотевиците на моя глас. Времената се менят, Диди? А?
Началничката на гимназията по закон нямаше право да освобождава ученичките си от такса. Тя трябваше да представя техните прошения в Опекунския Съвет под Ведомството на Императрица Мария заедно със своите заключения и едва от Опекунския Съвет се получаваше разпореждане: да се освободи от такса или не. Майка ми никога не правеше това. Тя си ги пазеше тези прошения при себе си и като отиваше при Царя ги вземаше със себе си. Царят самолично вземаше от майка ми ридикюла, изваждаше оттам всички прошения и на всяко от тях написваше сума, каквато тя сметнеше за нужно да се даде на едно или друго семейство. След това пресмяташе общата сума пари и с това приключваше неговата работа. Майка ми оставаше с такова впечатление, че на него му е приятно да се отвлече от големите делови грижи и да се заеме с такива дреболии. В края на беседата той, винаги шепнешком, я молеше нито дума да не казва за неговата помощ.
Знам със сигурност, че през всичките 22 години от дейността на майка ми като началничка на гимназия нито едно прошение за освобождаване от такса не беше представено в Опекунския Съвет. Това пораждаше учудване от страна на Ведомството, където ежегодно от всички женски гимназии постъпваше огромно число такива ходатайства. Но мама, помнейки заповедта на Царя, никога и на никого не каза, че парите ги дава той.
Споменавам за това, за да осветля неговото отношение, безкрайно милостиво, към своята стара учителка. Тези чувства бяха, може би, от онзи порядък, каквито Пушкин, например, е имал към Арина Родионовна. Също толкова милостив той беше и към мене. Така например, по негова протекция бях преместен от полка на служба в Главния Щаб: искаше му се да бъда по-близо до майка ми. Той ме измъкна от голяма беда, когато бях призован във военно-окръжния съд след бягството на Фелдман от гаупвахтата на Севастополската крепост. Той ме приемаше по време на частни аудиенции. До самото му възкачване на престола аз всеки шести декември (по григорианския календар 19 декември – Бел. прев.) идвах на неговия имен ден. Той кръсти моите деца, често ми помагаше, особено по време на боледуване, с пари, но никога, нито с една дума, не спомена за онези детски дни, прекарани заедно. А все пак живяхме заедно цели три години.
А често и дълго време си блъсках главата: защо е така? Нищо не сближава хората така както детството. И нищо друго не е така приятно да си спомниш в зряла възраст както детските дни, прекарани заедно. Понякога ми се струваше, че причината за това е разликата в положението: той е Цар, велик и самодържавен, аз съм далечен и малък негов слуга. Наистина, цялата ми кръв и живот са на негово разположение – достатъчно е да каже само дума, - но все пак разликата си остава разлика. Понякога ми се струваше, че той просто няма време да мисли за това, главата му е заета не с хиляди, а с милиони неща: къде да си спомня за детските дреболии? Но ето – идва си майка ми от Двореца и казва така простичко и така мило:
- Ех, напълних главата на Ники с глупости така, че той, май, ще пие аспирин. Все се пазари, все иска повече да даде. Не знае, че хората не трябва да се глезят. Молиш 500, а той се смее и пише 5000. “Е, Диди, да не би да ви се свиди една допълнителна нула? Може би, хората имат нужда, нали.” Но кой не се нуждае? На всички не ще можеш да дадеш. А той: “Царят е длъжен на всички да даде.” Направо ме е срам да ходя: обирам го до шушка. А той отгоре на това обеща и половин дузина мадейра да изпрати. Някаква, казва, необикновена мадейра: самият той я пие само по празници. Според мен, той върти някаква дипломация: иска да уча Альошенка. Прави ми такива намеци, че, видите ли, учила съм бащата на четмо и писмо, значи и сина също. А аз: “Не, казвам, здравето ми вече не е същото, черният ми дроб никакъв го няма.” Той се смее, “В Карлсбад, казва, ще ви пратя, Диди, ще я дам на поправка моята мила старица.” Направо ми иде да се хвърля на колене и да се разрева: “Вземи ми всичко, здравето, последните години, последната почивка, последните сили…”
И по старческите бузи текат дребни матови сълзи.
И тогава ме хващаше яд ли, ревност ли: защо той никога не говори така с мене? Та нали съм му приятел, стара дружка. Нима няма какво да си спомним? Нима не се катерехме по дърветата в Аничковата градина да плюем по минувачите? Нима не закачахме заедно Чукувер? Нима не се биехме със снежни топки? Не се боричкахме в снега? Не правихме снежни човеци?
Къде е проблемът?
И ето, че веднъж се случи следното:
През 1916 година Царят пристигна в Севастопол, за да благослови войските, които заминаваха на фронта, и прекара с нас цели пет дни. Той живееше в своя влак, който беше композиран на Царския коловоз. В края на петия ден той трябваше да замине за Петроград. Вечерта, около осем часа, пристигнаха висшите длъжностни лица, за да се сбогуват. До заминаването на влака оставаха четири часа и за да не задържа хората, Императорът стана след беседата и каза с усмивка:
- Е, господа, а сега смятайте, че Императорът е заминал. – Сбогува се и ние всички излязохме от вагона.
Останах сам на перона, като смятах за свое задължение като комендант да стоя при влака до самото му заминаване.
Беше тъмно, след това се показаха звезди. Очите ми са привикнали към тъмнината, виждам като котка. Вървя, разхождам се покрай влака, старая се да не вдигам шум. Във вагона до бюрото блесна светлина. Значи, седнал е да работи. Върху пердето от време на време помръдва сянка. От града докараха провизии за следващия ден, след това лед. Прислугата на влака, без да се притеснява, говори шумно.
- По-тихо! Императорът работи! – казвам им.
Гледат ме с учудване, като провинциалист.
- Императорът е свикнал с нас, - казват ми.
Натовариха провизиите, нахлупиха каскетите, юрнаха се към града да погуляят до заминаването и някакъв нахалник ми шепне фамилиарно на ухото:
- Тука имате пикантна компания, господин комендант.
Мисля си: да ми паднеш в града, ще ти дам аз на тебе една пикантност, но тук, до царския влак, не ми се иска да вдигам гюрултия.
Вдигнаха прахоляк след себе си и изчезнаха.
Мина час, два, чуват се часовниците от града, ето ги тези на събора, ето ги на крепостта – всичките ги познавам по камбаните. Погледнах в табакерата: две цигари останали, трябва да ги икономисвам. Въздухът е есенен, морето започва да мирише на йод, по релсите сноват локомотивчета, маневрират, подсвирват. А лампата в прозореца все свети и свети, все виждам наклонената глава и от време на време дим от цигара. Изведнъж чувам шумолене по пясъка. Някой идва право срещу мене.
- Кой е?
- Това вие ли сте, Оленгрен?
Стреснах се.
- Аз съм, Ваше Императорско Величество.
- Защо не заминахте?
- Сметнах за мой дълг да остана до заминаването на влака, Ваше Императорско Величество.
- И защо се мъчите напразно? И без това тук се изтормозиха с мене. Цели пет дни.
- За мене е щастие, Ваше Императорско Величество.
- Да имате случайно цигара: моите свършиха, а не ми се иска да будя прислугата.
Отварям табакерата. Царят шари с ръка.
- Ама на вас са ви останали само две.
- На вашите услуги, Ваше Императорско Величество.
- Няма да взема. Не е етично.
Не ми побира умът как се изтръгна от мене:
- Заради старото приятелство може, Ваше Императорско Величество.
Царят се засмя и каза:
- Е, щом е заради старото приятелство…
Запалихме в тъмното и тогава последва разговор, който ме разтърси до основи.
