Врабчето
Сега си спомням – това беше един много интересен и паметен момент в моя живот, когато аз за пръв път почувствах своето превъзходство и, така да се каже, своята порасналост в сравнение с царските деца.
Разказвах вече как в навечерието на Светлия Празник ние, цялата компания, боядисвахме яйца в стаята на Анушка, как тези яйца бяха поднесени на Августейшите родители в тържествения момент, след трикратното целуване с възгласа “Христос Воскресе!”, как трогателната детска инициатива предизвика у тях възторг и как за тази работа Анушка беше наградена с рисуван шал и с петдесет рубли, а на всеки от нас дадоха новички двадесет копейки.
Тези двадесет копейки сериозно и за дълго време поразиха въображението на малките Велики Князе.
- Какво е това? – издул от усърдие устни, питаше Георгий. – Колелце?
Аз се разтресох от презрителен смях: Боже! Да не знаеш такива неща и вълшебните двадесет копейки (след това в Корпуса ги наричаха на татарски “абаз”) да ги смяташ за колелце! Ха-ха-ха!
- А, ето го орлето, - продължаваше Георгий, - а ето тук нещо е написано по руски език…
- Двадесет копейки пише, ето какво е написано! – с извънредна гордост казах аз.
- А какво е това двадесет копейки? – продължаваше любознателният Георгий.
- Това са осем пирожки, - обясних аз.
- Осем пирожки? – сега на свой ред попита Ники, който също се позамисли над хубавичката блестяща монета. – Как така осем пирожки?
- Ами така, срещу нея ще ти дадат осем пирожки или двадесет макови кифли, четири черни молива или три червено-сини молива. Срещу нея ще ти дадат шест тетрадки и още две копейки ресто.
- Да не вземеш да кажеш, че и попивателна ще ти дадат? – попита Ники, който гледаше на попивателната хартия като на нещо вълшебно.
Той много обичаше да пише нарочно дебело, с натискане и след това веднага да го попие и да гледа как всичко това вълшебно се просмукваше и отпечатваше върху порестата розова хартия и всичко това наопаки. Между впрочем, попивателната хартия тогава се смяташе за голяма рядкост, в бита по-често се използваше пясък. А след това с помощта на огледалото да гледа как всичко моментално си идва на местата.
- И попивателна, - потвърдих аз.
- Е, сега вече излъга, - каза Ники.
- Ще питаме Диди.
- Питай.
- Да се хванем на бас!
- Хайде. На какво?
- Да се пъхаме под масата.
- Става.
- Не, - превключи Ники. – Ти ще ми дадеш врабчето си.
Бях уверен в резултата от спора, но да рискувам врабчето дори в този случай не се реших. Ами ако нещо стане, дяволът си няма друга работа?
- На врабчето не се хващам на бас, - твърдо казах аз.
- Аха! - възтържествува Ники. – Значи лъжеш.
- Значи лъжеш, - както винаги автоматично се обади като ехо Жоржик.
Това врабче през един зимен ден го намерих в Аничковата градина. По всяка вероятност то беше изпаднало от гнездото, безпомощно лежеше на тревата и с затворени очи, показвайки бялата ципа, дишаше тежко. Лекичко го взех в дланта си и знаейки правилата на птичата медицина, започнах да дишам върху му. После свих дланите си в шепа и на врабченцето му стана по-топло – все едно че беше в гнездо.
Ники и Жоржик стояха до мен, затаили дъх. Изглеждах им велик човек.
- Може би, иска да яде? – попита след това Ники.
- Първо да го сгреем, - сурово казах аз.
- Да го сглеем, - машинално и автоматично повтори Жоржик.
- А след това твърдо сварено яйце, - диктувах аз линията на поведение.
- Яйчице, - повтори Жоржик.
Врабчето лежеше неподвижно.
- Може би е мъртвичко? – плахо попита Ники.
- Въобще не е мъртво. Гледай му корема, - казвах сурово, - виждаш ли как мърда насам-натам коремчето?
- Виждам, - каза вместо Ники Жоржик, повдигайки се на пръсти.
- Трябва да го занесем в кухнята, - изведнъж съобразих аз и се втурнах към кухнята. Великите Князе неотстъпно ме следваха.
И ето, че за пръв път в живота си, ние се озовахме във вълшебния дворец на огъня и вкусната маслена топлина.
Между другото, след като стана дума за кухнята, ще се опитам да разкажа как в Аничковия дворец беше организирано храненето. Разбира се, всички тези подробности в описвания период на детските ни години не ме интересуваха и за тях научих след много години, когато вече бях офицер, от разказите на майка ми, която до края на живота си не преставаше да се интересува от двореца и неговия вътрешен живот.
В служебните квартири не се полагаха никакви кухни: служебният персонал на двореца беше длъжен да се храни от дворцовата кухня на специални начала. Вкъщи се разрешаваше само да се вари сутрешното кафе и да се мият мръсните съдове.
Великокняжеската кухня беше организирана на ресторантски начала. Начело на кухнята стоеше готвач, французин, чиято квартира беше пак там. Кухнята той я беше откупил един вид. Обедите се отпускаха в три разряда: първият разряд струваше седем рубли за обяд и вечеря; вторият – пет рубли и третият – три рубли. За прислугата таксата беше свободна. Всеки ден, както в първокласен ресторант, се съставяше голямо и сложно меню, написано с виолетово мастило, за което около единадесет сутринта отгоре идваше камер-лакей и го носеше после на Великата Княгиня Мария Фьодоровна да го прегледа. Ако великокняжеското семейство закусваше у дома в двореца, менюто веднага се определяше и поръчката обратно се пращаше долу в кухнята по камер-лакея за своевременно изпълнение. Но великокняжеското семейство много рядко закусваше вкъщи в двореца: всеки ден в единадесет сутринта то се отправяше в Зимния дворец и там прекарваше целия ден у Императора-баща. Говореше се, че Императорът изисквал постоянното присъствие в двореца на сина си, а същевременно с това и Наследник, за да бъде той наясно с държавните дела; други казваха, че самият Александър Александрович се страхува, че баща му ще провъзгласи конституция и за да предотврати това, ежедневно от сутринта та чак до късна нощ той присъства в Зимния дворец. С една дума, те самите се хранеха у дома, в Аничковия дворец, много рядко и от благата на великокняжеската кухня се ползваха обикновените простосмъртни и не бяха особено възхитени. Арендаторът-готвач много често злоупотребяваше със своето положение на безнаказаност (че кой ще тръгне да се оплаква на Великия Княз от кухнята) и не винаги доставяше качествени продукти. Разбира се, той прекрасно знаеше какво и на кого. Така например, на М. П. Флотова се сервираше храна от така да се каже великокняжеския котел и в този случай, да си кажем правичката, нямаше от какво да се оплаче човек: и количеството, и качеството бяха на еднаква висота – имай късмет да не угодиш на Маря Петровна, която през цялото време е все край Великата Княгиня, ще каже някоя думичка между другото и ще стане тя една дълга и широка. А просто служащият, обикновеният, който не е приближен, ще потърпи и парите безропотно ще си плати. Но в знак на протест мнозина, ако им се удаваше възможност, се измъкваха да се хранят в близките кръчми, където и пълна свобода имаха, и уважение, и за една рубла – като царчета ще си хапнат.
Когато заедно с врабчето нахълтахме в кухнята, всички единодушно бяхме потресени. На мене на пръв поглед ми се стори, че сме попаднали в църква: Огромни полици, полилеи и сума ти духовенство в бяло. Някакви огромни чаши със златист оттенък, сребърни ножове и като на картините на Йорданс, огромни сребърни риби (есетри), планини от зеленчуци и кърваво черкаско месо, от което едва ли не пара излиза. Нещо цвърчи, нещо бълбука, бърза нанякъде, изпреварва се един друг, мирише на ароматно руско масло (такова няма никъде по света), чува се артистично-музикалния звън на ножовете, кълцащи месото и за пръв път чувам някаква командваща реч, дали руска, дали не руска, дали полуруска: това беше главният готвач и акционер, който с френски акцент истерически и пренебрежително командваше.
- Дай ми гарафа с вино! – заповеднически викаше той, протягайки в неопределена посока червената си, южно-космата ръка – и с царска почит помощникът-готвач му подаваше бутилка с френски надпис и готвачът като Санчо Панса около две минути гледаше в тавана. Жегата беше невъобразима, никой не ни забеляза, стояхме настрана със зяпнали уста, удивени от необичайното и невиждано зрелище, и вероятно от наситената маслена жега и врабчето, което се намираше в ръката ми, започна да мърда и да идва на себе си. След още съвсем малко то си скри възбледите клепачи и отвори слъзливо-жълтичките очички. Великите Князе вдигнаха радостен шум и в този момент нашето инкогнито беше забелязано за пръв път. За секунда целият кухненски състав ни наобиколи по най-почтителен начин. Французинът се изпълни с възможно най-пълното възхищение и започна да благодари на Великите Князе за милосърдното посещение. Тогава аз се изтъпаних отпред и важно заявих:
- Трябва ни твърдо сварено яйце за храна на птицата.
И начаса из кухнята се разнесе милион, ех, ако може така да се каже: “трябва им твърдо сварено яйце... Да, твърдо сварено… Едно твърдо сварено яйце… За тяхната птица… За великокняжеската птица… По-бързо, по-бързо вряла вода, по-бързо, по-бързо яйце, най-хубавото яйце!” И тогава до моето съзнание за пръв път достигна цялата прелест на пребиваването в ранга на велики князе. Да, ето ги, тези две малки момчета са господарите тук: всичко е за тях, и всичко е чрез тях, всичко – добро зело. Всички хора, червени, в страшни колосани калпаци, се изпънаха като струни, на лицата им е изписан възторг и изглеждаха така, сякаш всички се чудят накъде да се втурнат. На Ники, под самия му нос, в кадифен калъф му поднесоха измито като тебешир яйце за оглед и одобрение и след това самият французин благоговейно го пусна в тенджерката с вряла вода. Нито едно врабче от самото сътворение на света не е получавало храна, приготвена с такава умопомрачителна почит.
- Дайте памук! – казах аз, но откъде на къде в кухнята можеше да има памук? Обаче памукът, голямо и пухкаво парче, се появи незабавно и също не просто така, а на някакъв сребърен поднос, като ключове от завоюван град. И въпреки тази почит, моята трезва санчопансовска глава се безпокоеше само за едно: да не вземе цялото това приключение да свърши с големи неприятности в комплект с триене на сол на главата, тъй като нямаше как да не разбирам, че визитите в кухнята по никакъв начин не можеха да влизат в програмата на нашия живот. “При нас не е като при другите хора,” – размишлявах аз и разчитах само на това, че спасеното врабче от благодарност ще ни измоли от Бога. Отлично помнех думите на Анушка, която веднъж каза:
- Ако искаш молитва към Господа, нито попът, нито чиновникът ще ти помогнат. Моли животното да се помоли. На животното Бог не отказва.
И аз мислено се обърнах с тази молба към врабчето. Врабчето, увито в памука, гледаше на прелитащите мухи неодобрително и какви бяха мислите му – трудно можеше да се каже.
Моите мисли за молитвата бяха предадени по внушение на Ники и Ники изведнъж каза:
- Трябва да се помолим за врабченцето: нека Младенецът да не си го взема - малко ли врабчета има?
И ние, които и без това обичахме да си играем на църковна служба, следейки я внимателно в храма, като се скрихме зад едно дърво, отслужихме молебен за здравето на врабчето и врабчето остана живо. Настанихме го в горните стаи на Анушка и полагахме бащински грижи за него. Врабчето скоро не само дойде на себе си, но се и разглези, загуби скромността си, вдигаше шум, кълвеше ни и на семейния съвет решихме да му дарим свободата и отворихме прозореца. Врабчето скочи на перваза, подуши есенния петербургски въздух, неодобрително поклати нос и важно влезе обратно в стаята. Врабчето не беше глупак и отлично разбираше, че в навечерието на зимата по-добре е да имаш синигер в ръцете, отколкото жерав в небето.
Ние току-що бяхме ходили на кръщенето на новородения Велик Княз Михаил Александрович и бяхме видели как се прави това. Беше взето решение да обърнем врабчето в християнската вяра. Като метнахме покривки на раменете си, го топнахме в чаша с подгрята вода и нарекохме врабчето Иоан. Иоан след това дълго пръхтя и беше ядосан. Аз бях протопрезвитер, Ники – протодякон, Жоржик – кръстник, а Анушка, която дивашки и неуместно се кикотеше – кръстница.
