Панаирът
Император Александър Трети беше много остроумен човек. Много от неговите резолюции се превърнаха в класически. Известен е един случай, когато в някакво областно управление някой си селяк плюл на неговия портрет. Делата за оскърблението на Величеството се разглеждаха в Окръжните Съдилища и присъдата обезателно се довеждаше до знанието на Императора. Така беше и в този случай. Селякът-оскърбител бил осъден на шест месеца затвор и това го довели до знанието на Императора. Александър Трети гръмогласно се разсмял, а когато той се разсмиваше, това се чуваше из целия дворец.
- Как! – викал Императорът. – Той е плюл на портрета ми и аз отгоре на всичко ще го храня шест месеца? Вие сте се побъркали, господа. Пратете го по дяволите и му кажете, че и аз на свой ред искам да плюя на него. И край на това. Голяма работа!
Арестували по някакво политическо дело писателката Цебрикова и съобщили за това на Императора. И Императорът върху бумагата благоволил да напише следната резолюция:
- Пуснете старата глупачка!
Целият Петербург, включително и ултрареволюционният, се смя до сълзи. Кариерата на г-жа Цебрикова беше унищожена из основи, от мъка Цебрикова замина за Ставропол-Кавказки и две години не можа да дойде на себе си от “оскърблението”, предизвиквайки усмивки у всички, които знаеха тази история.
Това беше рядко срещан весел и непосредствен човек: той играеше с нас, децата, на снежни топки, учеше ни да режем дърва, помагаше ни да правим снежни човеци, но за лудориите здравата дърпаше ушите. Веднъж с Ники се покатерихме на дърветата в Аничковата градина и плюехме по минувачите на Невски проспект. И двамата получихме от бъдещия Александър Трети по един пердах, бащински и справедлив.
Аз се отклоних малко ето по каква причина. И досега не мога да разбера защо по време на царуването именно на този Император, който така обичаше сам да се и посмее, и да се пошегува, и най-важното – обичаше и ценеше шегата – защо именно по време на неговото царуване бяха забранени така наречените масленични (Масленица – старинен руски обичай на сбогуване със зимата по време на Сирната седмица и подготовка за Великия пост – Бел. прев.) панаири? И въобще не мога да разбера защо, например, дори в Париж са преминали в сферата на преданията и карнавалът, и блажният вторник? И Петербург, и Париж страшно много са загубили от своя художествен облик заради тези забрани.
Господи, как се веселих тогава аз, малкото кадетче, на това празненство! “Топли, горещи, две за петаче” – “с гъсоче” – най-напред опитах наистина парещите пирожки. Никакви ястия от царската кухня не можеха да ублажат моя вкус така, както тези собственоръчно купени пирожки около малафеевската палатка! Един дядо, който се кривеше пред публиката, ми викаше:
- Кадете, не ги изяждай всичките, остави парченце за балалаечника! Не оставяй душата ми да опъне крака от глад. Зарадвай веселяка-дядо! Дай да помириша!
И триеше потеклите фалшиви слюнки.
И някакви търговци в необятни еноти, и жените им в широки кадифени палта, и подочистачите (подочистачите веднага можеш да ги разпознаеш по мустаците), и момчетиите в овчи кожухчета, и момите с очарователни кокетни кърпи (най-прелестното украшение за глава: неслучайно сега толкова високо го оцениха кокетките на тукашния Лазурен бряг), - всички в един глас ми викаха:
- Кадете, остави малко на дядото, зарадвай стария!
Оставих недоядена половин пирожка и я подадох на дядото. Дядото беше нависоко, на горната сцена и някакъв подочистач грабна от ръцете ми пирожката, покатери се по стълба с флага и победоносно я връчи на дядото.
- Благодаря ти, синко, стареца пожали, не ме остави. Ела, влез на представлението, ще ни бъдеш гост, ще ти развеселя душата. Ей, търговецо, какво гледаш? Последвай примера му, хвърли ми за една голяма водка, и ето го обяда готов.
Дядото говореше с рими, танцуваше, подскачаше от студ, махаше с кърпа, подмигваше на момите и през цялото време дрънкаше на балалайка.
А в самата палатка ставаше нещо вълшебно: огъваха са на трапеците, гълтаха дим, нанизваха шпаги в коремите си и изобразяваха прекрасна мохамеданка, умираща на гроба на мъжа си. Мохамеданката беше наистина за чудо и приказ, умираше със застинало лице, ама дълго.
Жените на търговците плачеха и бързо си изтриваха сълзите, за да не замръзнат. Търговците се държаха мъжки и миришеха тютюн, без да кихат. Когато доведоха заловения разбойник, подочистачите завикаха от местата за правостоящи:
- Цапни го по мутрата, кучия му син!
И аз гледах подочистачите с тайна благодарност.
Насред палатката гореше огромна печка, весело пукаха брезовите дърва, димът беше ароматен и живителна топлина лъхаше от него, не ми се искаше да си тръгвам, бих седял тука до вечерта. След това мохамеданката танцува с дайре и го удряше в коляното си.
А когато излязох от палатката, въздухът вече беше посинял, беше се сгъстил, на хоризонта се беше очертала младата месечина в прозрачни пеленки, горяха огньове, наложи се да изпия един медовина и да настоявам продавачът да налее чашата догоре.
Подочистачите, легнали по корем върху шейните, летяха надолу по склоновете и мустаците им се превръщаха в снежни мишки. На върха на хълмовете с победоносно плющене, трептяха флаговете. Шумно беше като на пазар, свиреха латерни и някакви флейтисти, които вървяха в колона. И изведнъж се появи едно видение, което ме погуби: това беше един брадат мужик с бяла престилка, който продаваше балончета.
На тънка връвчица той държеше цял грозд цветни балони, които се поклащаха във въздуха. Това беше толкова вълшебно красиво, че ми спря дъхът. Те бяха толкова нежно прозрачни и чисти, че притежаването на един от тях ми се струваше недостъпно постижение. Всеки от тях би трябвало да струва най-малко сто рубли. Още повече, че мужикът гледаше мене и тълпата от хора с убийствено презрение. Той беше прав, този творец и притежател на балоните. Ако бях на негово място, не бих продал на никого нито един балон. Как може да се раздели човек с такова чудо? Тези балони бяха едно прелестно допълнение към станалото толкова дълбоко синьо небе, към младия месечко-младенец, изглеждаше, сякаш именно заради него, за месечко те бяха донесени тук. И освен това, на тях, голичките, вероятно, толкова им е студено на тоя студ, когато от всички, дори от качулката, се вдига пара. Всичко изчезна за мене, дори шумът, дори музиката. Аз ослепях и оглушах. Ако презрителният мужик ми кажеше: “Кадете, сваляй ботушите, ще ти дам срещу тях един балон”, не бих се замислил нито за миг. Така ме поразиха тези, видени за пръв път балончета. Впечатлението беше толкова грамадно и така се запечата в душата ми, че и сега, след шестдесет години, гледам на тези балони с трепетно умиление. А тогава вървях след мужика, по стъпките му, както ходи ученик след пророк.
И изведнъж към мужика се приближава един търговец. От търговеца се вдига пара като от баня. Търговецът с груб глас пита:
- Ей, брадатко, по колко са балоните?
Моят мужик отговаря хрипливо:
- Два са седем копейки, един – петаче.
И до ден днешен чувам онова ярославско широко “я” в думата “петаче” (рус. пятак, пятачок – Бел. прев.). Търговецът се отдалечава и недоволно казва:
- Знаеш цената, калпазанино!
А мене ме обля вряла вода. Как? Не са сто рубли, а петаче, обикновено петаче? А къде са моите петачета? Бъркам в единия джоб, в другия – няма ги, изчезнаха моите петачета. Господи, ама къде са ми петачетата? Нима всичко съм профукал до копейка, глупак с глупак, магаре, добиче такова? Бях така увит, че да търся, да се ровя из джобовете беше доста трудна работа. От мене се вдигаше пара като от търговеца, носът ми не задържаше сълзенето и някакъв минувач каза:
- Сополите ще си затриеш, кадете.
Но аз бях толкова далеч от всячески оскърбления!
Станах вир вода, като след чай от малина, бях готов да хвърля качулката, която ми се струваше като пъкъл, като синапена лапа. Едно след друго изваждах от джоба скъпоценния билет за панаира, ашика, бинокъла с червено стъкло, кехлибарения мундщук, храната за врабчето, бенгалския огън, бонбона, за който отдавна бях забравил – всичко, всичко! Петакът се намери в десния джоб на шинела – там, където и трябваше да бъде: просто от вълнение не можех както трябва да го напипам. Всичките си издирвания ги провеждах, без да изоставям нито за минута следите на моя мужик.
Като шмръкнах с носа, го обходих откъм лице, вероятно пребледнял, и като му протягах дебелото петаче с широк николаевски гербов знак, повелително му рекох:
- Дай ми балон!
Мужикът ми отговори:
- Какъв да бъде?
Пак проблем. Мужикът гледа презрително.
- Червеничък! Не, синичък! Не, ето този!
- Лилавият ли?
- Не, червеният!
- Ти, кадете, си като момиче, - казва мужикът сърдито, като откача балона. – Сам не знаеш какво ти иска душата.
И червеният балон се озова в моята ръка. Не чувствах нито оскърблението, нито студа, който се впи в ръката ми. Балонът беше безтегловен, от падащата тъмнина той също потъмня, стана рубинов, като маминия пръстен, но плува след мене като въздушно кученце, иска да се изтръгне от пръстите ми, обаче колкото и да палуваш, братле, вече няма да те пусна, сега ти си мой, навеки.
И тогава за пръв път в живота си разбрах, какво е това щастие, пълното човешко щастие. Исках да узная от мужика адреса му, за да мога като стана генерал, да го обсипя с пари и да го накарам да работи само за мене и моите деца. Мужикът щеше да живее в топла баня и Анушка щеше да му носи обяд, а аз щях да идвам за балони. Балоните щяха да са навсякъде, щяха да трептят във въздуха, щяха очарователно да шумолят в ръцете и да галят погледа.
Без да забелязвам окончателно сгъстяващата се тъмнина, нито светлините на Невския проспект, нито бавно кръжащия от небето дълбоко замръзнал сняг, нито хлъзгавината на тротоара – нито генералите, нито обикновените офицери, нито целия този презрян земен живот – аз вървях машинално напред и дойдох на себе си едва тогава, когато видях пред себе си четирите чугунени коня. Аха! Значи, трябва да свия надясно.
Надясно беше дворецът със залепналия по стените сняг. Дойде още студ откъм Фонтанка. Проблясваха червеникавите лампички в мрежите за жива риба. Коне напираха отляво, отдясно, чувах басовото им влажно дишане и скърцането на плазовете и в главата ми се въртеше една единствена мисъл: “Да не вземе някой гладен кон да изяде балона.”
Аз самият бих го изял с удоволствие: толкова вкусен и предразполагащ беше.
Най-накрая, като се залепих за един солиден господин с високи галоши, пресякох пътя и не забелязвайки никакви препятствия, проникнах в стаята на родната ми майка. Балонът не порази нито мама, нито Анушка: още по-зле за тях. Но той, не че ме скара, но някак си ме раздели с императора Николай Втори за цял живот и той ми напомни за това в Севастопол.
